Нежен център

Глава десета

Полицията усилено издирваше Джако и Мо. Теръл ангажира с това всички свободни полицаи. По-късно през същия ден бяха блокирани и пътищата.

На офицерите Том Лепски и Бил Уилямс беше наредено да отидат в апартамента на Ли Харди.

Бейглър каза:

— Сигурно няма да намерите двамата главорези, но може да са били там. Дръжте се грубо с онова момиче с кучешката физиономия. Няма начин да не е видяла нещо. Натиснете и Харди. Той трябва да им е бутнал мангизи, за да се отърве от тях. Проверете в банката му. Вижте дали е теглил голяма сума вчера или днес.

— Първо отиваме в банката — заяви Лепски на Уилямс, когато се качиха в колата. — Искам да имам факти, за да стъпя на врата на Харди.

Уилямс, висок млад мъж, който прекарваше по-голямата част от времето си в отдела за пръстови отпечатъци, се сърдеше, че го бяха вдигнали от безопасното му бюро и го бяха заставили да работи с луд човек като Лепски. Беше сигурен, че Лепски ще го вкара в беля. Мисълта, че може внезапно да се сблъска с двама жестоки главорези като Джако и Мо, го плашеше. За Лепски, който имаше дълъг опит с подобни типове, всичко беше о’кей. Той беше ерген и действаше, без много да му мисли. Досега Уилямс беше успявал да стои настрана от насилието. Освен това жена му очакваше трето дете. Какво щеше да стане с нея, ако го убият?

Лепски, жилав и груб, със загоряло, набраздено с бръчки лице, с остри сини очи, караше бързо към банката, в която знаеше, че Харди има сметка.

— Какво става с теб? — попита той, като умело се провираше с колата през оживеното движение. — Изглеждаш така, сякаш си глътнал пчела.

Уилямс се размърда притеснено.

— Нищо ми няма — рече той кратко. Не можеше да си позволи да признае че го е страх. Такова признание щеше да стигне до ушите на Теръл.

Лепски мушна глава през прозореца и изпсува един шофьор, който се опита да му пресече пътя. Шофьорът започна да му го връща, но като видя синьо-бялата линия върху колата и надписа „полиция“, бързо преглътна думите си.

Лепски го изгледа подигравателно и пак се обърна към Уилямс:

— Успокой се. Веднъж се умира. По-добре от куршум, отколкото от рак.

Уилямс потрепери и се свлече на седалката. Пъхна горещата си потна ръка под сакото и докосна дръжката на пистолета. Допирът на студения метал не го успокои.

След като паркираха, двамата влязоха в банката и след малко бяха въведени в кабинета на управителя.

Управителят, слаб и оплешивяващ мъж, беше един от най-добрите стрелци с пушка 22-и калибър в Маями. Той често се състезаваше с Лепски, който пък беше от полицаите, членуващи в стрелковия клуб, тоест достоен негов противник. Те се усмихнаха широко един на друг и си стиснаха ръцете.

— Ще бъда в клуба довечера — каза управителят. — Ще доведа един приятел, който стреля почти толкова добре, колкото и аз. Ще бъдеш ли там, Том?

— Струва ми се, че не — каза Лепски със съжаление в гласа. — Захванали сме се с едни убийства. Ако мога, ще се отбия само да покажа някой номер на приятеля ти.

Управителят на име Уърнър се засмя:

— Кого преследвате, Том?

— Двама бандити. Ти можеш да помогнеш. Не очаквам да издаваш банкови тайни, но това е много важно. Ли Харди теглил ли е пари… днес или вчера?

— Виж, Том, знаеш, че това е некоректен въпрос.

— Да, но имаме всички основания да вярваме, че Харди е дал пари на онези двамата да избягат. Те са негови хора. Досега убиха три не много важни лица. Ако не ги хванем бързо, могат да убият други… по-важни.

Уърнър беше шокиран. Отначало се поколеба, но после каза:

— Всичко, което мога да кажа, е, че една личност дойде тук и поиска пет хиляди долара. Беше на червено, а кредит не можех да му дам. Беше тук около десет часа тази сутрин.

— Благодаря — каза Лепски. — Може би все пак ще се видим в клуба довечера.

Когато се върнаха при колата, Лепски каза:

— Сега отиваме да говорим с Харди.

— Не мислиш ли, че е по-добре да се обадим на шефа? — попита Уилямс с плаха надежда. — Може би ще иска лично да разговаря с Харди.

— Ние ще говорим с Харди — повтори Лепски и запали колата. Когато се включи в движението, каза: — Как си служиш с пистолета, Бил?

— Не много добре — каза Уилямс и по лицето му изби пот. — Не съм бил на стрелбището от две години. Знаеш ли, Том, това започва да ме тревожи. Я си представи, че се сблъскаме с тези двамата!

— Кои двама? — попита Лепски. — Искаш да кажеш, Джако и Мо? Е, и? Ще дойдат с нас — или тихо и кротко, или мъртви. Даже и въшлив стрелец да си, не можеш да не уцелиш въшлив мърльо като Джако. Стреляш го право в търбуха… да му изпуснеш газовете.

— Тези двамата май са доста сръчни с оръжието — каза Уилямс отчаяно. — Жена ми очаква бебе.

— Така ли? Е добре, но защо трябва да се тревожиш, след като бебето още го няма? — каза Лепски, рязко паркира колата в една отбивка и угаси мотора. — Хайде, отиваме да говорим с Харди.

Двамата мъже тръгнаха надолу по улицата, докато стигнаха блока на Харди. Наблизо Лепски забеляза патрулиращ полицай. Даде му знак и патрулният се затича.

— Виж, Джейми, отивам да говоря с Харди. Не очаквам неприятности, но може и да си ги навлека. Ако чуеш стрелба, доведи момчетата. Разбрано? Да не вземеш да дойдеш горе и да се правиш на герой… Ще доведеш момчетата. След това се връщаш тук и опукваш онези двамата, ако се появят… Преследваме Джако и Мо.

Това явно се стори разумно на полицая и Уилямс, който се чувстваше доста зле, му завидя.

— О’кей. На края на улицата има телефонна кабина — каза патрулният. — Ако чуя стрелба, ще се озова там по-бързо от „Спутник“.

Лепски се усмихна подигравателно, кимна на Уилямс и влезе в блока.

Портиерът, застанал зад голямо бюро, го изгледа с подозрение. Той разбра, че е ченге.

— Мистър Харди горе ли е? — попита Лепски.

— Качи се преди пет минути — каза портиерът. — Ще му позвъня, ако ви трябва.

— Не — каза Лепски и погледна портиера вкаменяващо. — Дръж си лапите настрана от телефона или ще ти се стъжни.

После отново кимна на Уилямс. Те пресякоха фоайето и влязоха в асансьора. Докато се изкачваха към последния етаж, Уилямс попита:

— Е, какво ще правим сега?

— Не очаквам неприятности — каза Лепски. — Харди не е чак такъв балама, че да крие тези двамата при себе си. Ще позвъня и ще вляза. Ти ще се скриеш до стената. Ако започне нещо, влизаш и стреляш, но, за бога, внимавай да не застреляш мен. Разбра ли?

Уилямс отговори, че е разбрал.

Асансьорът спря точно срещу натруфената врата на Харди. Лепски и Уилямс излязоха в широкия коридор. Лепски показа на Уилямс къде да застане и му смигна.

— И недей да се кумиш такъв — каза Лепски. — Ще бъде просто.

Уилямс го видя как се приближи до входната врата и натисна звънеца. Възхищаваше се от хладнокръвието и смелостта на Лепски — не беше по-разтревожен, отколкото ако звънеше на някой мормонски епископ.

След кратка пауза вратата се отвори и Джина се появи. Лепски виждаше хола, откъдето го гледаха Харди и високо стройно момиче. Той не се поколеба да влезе направо, изблъсквайки Джина от пътя си.

— Хей! Кой си ти? — каза Джина остро. — Какво?…

Но Лепски вече бе влязъл в хола. Той и Харди се спогледаха. Харди познаваше Лепски и пребледня.

— Какво означава подобно нахлуване? — развика се той. — Зает съм. Какво има?

Лепски гледаше Вал с озадачени, изпитателни очи. „Къде преди съм виждал това момиче“ — питаше се той. Коя беше тя?

— По-спокойно — каза той на Харди. — Не познавам приятелката ти. Покажи добри маниери. Представи ме.

— Когато искам да дойдеш при мене, ще те поканя — озъби се Харди. — Ти…

— Казах да ме представиш, момче.

Джина влезе.

— Това е Мери Шерек от „Маями Сън“ — каза тя.

Лепски познаваше добре Мери Шерек. Често му беше досаждала, опитвайки се да получи информация. Той се втренчи във Вал, която го гледаше — очите й бяха големи, тялото напрегнато.

— Така ли? Аз съм полицейски детектив Том Лепски. Винаги с радост се срещам с репортери.

— Мис Шерек тъкмо си тръгваше — каза Джина.

— Не, точно сега не. — Лепски се премести така, че да наблюдава и тримата едновременно. — Може да се сдобие с малка хубава историйка за своя вестник. Аз съм страшен по новините. Не мърдай оттук, сестричке. Приготви си малкото тефтерче.

Харди каза:

— Но какво искаш най-сетне?

— Джако и Мо. Къде са?

— Защо питаш мене? Не знам.

Лепски забеляза куфарчето, което лежеше на канапето.

— Шефът мисли другояче. Тия двамата ги търсим за три убийства. Сега е времето да си отвориш устата или ще опереш пешкира за съучастие.

Харди се поколеба. Той с ужас осъзна, че Джако и Мо слушаха от спалнята.

— Казвам ти, не съм ги виждал от два дни.

— Много лошо… за тебе — каза Лепски и бързо се придвижи към куфарчето, отвори го рязко и го изпразни на канапето.

Харди изпсува и тръгна към Лепски, който се обърна и му се изсмя дивашки в лицето.

— Искаш ли един по устата, Харди? — попита той. — За какво са тези пари?

— Това са пари от залози — каза Харди. — А сега се махай от тук.

— Преди да си тръгна обаче, ще огледам квартирката — каза Лепски. — Просто в случай че…

— Не без разрешение за обиск.

— Мога и да го имам, но по-добре да хвърля един поглед още сега.

— Само го направи, и ще си загубиш значката — каза Харди. — Бъди сигурен.

Лепски знаеше, че може да пострада, ако претърси апартамента без разрешително. Харди имаше връзки с хора, достатъчно влиятелни, за да изпадне Лепски в немилост.

— Ще взема разрешително. Двама от моите хора са отвън. Защо да губим време, щом нямаш какво да криеш?

— Махай се от тук! — повтори Харди.

Лепски вдигна рамене.

— О’кей, но ще се върна. — Той погледна към вратата. — Помни! Има двама души отвън. Стой тук, докато се върна. — Минавайки край Вал, той я хвана здраво под мишница. — Да вървим, мис Шерек. Имам една история за вас.

Харди и Джина стояха, без да мърдат, гледайки как Лепски извежда Вал от апартамента. Лепски затвори вратата след себе си.

Уилямс, по чието лице се стичаше пот, въздъхна с облекчение, като видя Лепски.

— Всичко наред ли е? — попита той, гледайки Вал.

— Не знам. Ти стой тук — каза му Лепски. — Не пускай никого навън. Отивам да взема разрешително за обиск. Ако някой се опита да излезе, действай твърдо. Аз отивам с малката лейди до управлението. След десет минути ще имаш подкрепление.

Уилямс преглътна.

— Десет минути?

Лепски поведе Вал към асансьора.

— Така каза човекът — той кимна с глава и натисна бутона. Вратите се затвориха със свистене и асансьорът започна плавно да се спуска надолу.

— Коя всъщност сте вие? — каза Лепски, взирайки се във Вал с твърдия си поглед на ченге. — Не сте Мери Шерек. Аз я познавам… Тъй че коя сте?

— Стана грешка — каза Вал, борейки се с обзелата я паника. — Този мъж помисли, че съм Мери Шерек.

— Не работите за „Маями Сън“ — каза Лепски и като смени тона, продължи: — Познавам всички тъпи драскачи от тая дрипа. Ще трябва да дойдеш в управлението, скъпа. Шефът ще иска да си поговори с теб.

Вал овладя желанието си да хукне. Стегна се и изгледа студено Лепски.

— Ако наистина искате да знаете, аз съм Валери Бърнет. Баща ми се казва Чарлз Травърс. Може да сте чувал за него. Не смятам да идвам с вас!

Лепски най-сетне я позна. Почувства се така, сякаш беше стъпил на мотика и дръжката го беше ударила през лицето.

— Не знаех — каза той, сигурен, че Теръл ще го одере, ако създаде неприятности на дъщерята на Чарлз Травърс. — Съжалявам.

Вал успя да се усмихне.

— Няма нищо — каза тя и излезе от фоайето. Лепски я следваше бавно. Видя я как махна на едно такси, качи се в него и замина. Патрулният полицай дойде при него.

— Стой тук — каза му Лепски. — Може да стане патърдия. Уилямс е горе. Аз отивам за разрешително за обиск. Отваряй си очите! — и хукна към колата си.

Джако излезе от спалнята. От тлъстото му лице се лееше пот. Малките му гадни очички гледаха жестоко.

— Давай парите — каза той. — Ние изчезваме.

— Ти чу какво каза оня! — възкликна Харди. — Не можете да се измъкнете така. Ченгетата са отвън!

Мо се промуши в стаята.

— Никое ченге не може да ни спре — каза той. — Давай сухото.

— Не можете да го направите! — каза Харди, опитвайки се да потисне треперенето на гласа си. — Ако започнете да стреляте, те ще разберат, че съм ви укривал. Трябва първо да помислим…

— Млъквай! — озъби се Джако. Той се заклатушка към канапето и започна да тъпче парите в куфарчето. Затвори го, извади пистолета на Харди от джоба си и го даде на Мо.

— Чакай малко… за бога! — каза Харди.

— Момичето… — Джако извърна глава към Джина.

— Остави я на мира… — едва изрече Харди, когато Мо се приближи до него и го удари с дулото на пистолета отстрани по главата. Харди рухна на четири крака.

Джина тъкмо си отваряше устата да се разкрещи, но Джако заби дебелия си корав пръст в стомаха й. Тя се преви, опитвайки се да си поеме въздух. Джако я сграбчи и злобно я разтърси. От миризмата на разлагаща се плът, която лъхаше от него, й се повдигаше.

— Млъкни! — каза й той. — Излизаш навън и разговаряш с ченгетата. Само едно погрешно движение, и ще те надупча! Вън!

Той я блъсна към вратата. Тя залитна, после си възвърна равновесието и под дулото на пистолета на Джако прекоси хола. Джако и Мо я последваха. Джако я накара да отвори входната врата. Тя се поколеба, сетне отвори вратата и пристъпи в коридора.

Уилямс, с пистолет в ръка, я зяпаше. Пот се стичаше по лицето му, а устата му беше суха. Беше си изгубил ума от страх. Джина стоеше и го гледаше.

— Връщай се обратно — каза Уилямс. — Ще стоиш там вътре… хайде… влизай обратно!

Тогава Мо, подобно на зъл, черен дух се плъзна край вратата и от пистолета му излезе огън.

Уилямс дори не го видя. Усети само силен удар в средата на гърдите и пистолетът се изплъзна от ръката му. Той се свлече, лицето му докосна дебелия килим в коридора. Спря се точно в краката на Джина. Тялото му бавно се извъртя и преобърна, след това остана неподвижно. Джина притисна устата си с длани и се дръпна по-далеч от Мо, който напредваше по коридора. Черните му очи се въртяха, устата му бе свита в порочна гънка. Спря се, за да се увери, че няма друго ченге в коридора, и се вмъкна в асансьора. Джако излезе, клатушкайки се, с куфарчето в ръка. Дишаше тежко, лицето му бе пепеляво. Хвърли се в асансьора в мига, в който Мо докосваше бутона.

Харди се претърколи на една страна и погледна през отворените врати на хола към входа. Видя масивното тяло на Джако, облегнато на решетката на асансьора. Извади от джоба си пистолета, който бе взел под наем, и стреля с едно-единствено светкавично движение. Пистолетът гръмна точно в момента, когато вратите на асансьора изсвистяха и се затвориха.

Джина падна на колене и запищя.

Мо чу изстрела и видя Джако да се отпуска назад. Той наблюдаваше с ужасени очи как огромната планина от тлъстина бавно колабираше като покосен слон. Видя бликналата кръв под левия джоб на ризата на Джако. Нямаше нужда да го докосва, за да се увери, че Харди го е убил. Изтръпнал от ужас, с лъснало от пот черно лице и оголени зъби, Мо сграбчи куфарчето.

Тъкмо когато асансьорът спираше и вратите се отваряха, патрулният полицай Джейми нахлу с пистолет в ръка слепешката във фоайето. Двамата мъже стреляха едновременно. Куршумът на Джейми засегна леко лявото ухо на Мо. Куршумът на Мо удари Джейми точно между очите и той се строполи като заклан бик.

Шумът от стрелбата изкара хората на улицата. Колите спряха. Две-три жени почнаха да пищят.

Мо задъхано се втурна по коридора към стълбите за сутерена. Портиерът надникна от стаичката си, сподави вика си и се хвърли на пода. Мо профуча край него надолу по стълбите.

Той затъкна пистолета в колана на джинсите си и тръгна бързо по крайбрежната улица. На около петдесет метра се намираше барът на Фрис-Фрис. Някога Фрис-Фрис беше любовник на Мо. Беше дебел възрастен мъж от Ямайка, който имаше слабост към моряците. Издържаше се доста добре от ръководенето на „Момчета по телефона“ за богатите дегенерирали жители на Маями.

Мо влезе в малкия тъмен бар. По това време само Фрис-Фрис беше там. Той дремеше зад бара с чаша студено кафе и спортен вестник пред себе си.

Мо сграбчи ръката му.

— Фрис! Скрий ме! Ченгетата ме преследват.

Фрис-Фрис изплува от дрямката си. Той се движеше гъвкаво като змия. Държейки ръката на Мо, той го дръпна в стаята зад бара, спусна завесата, набута го в друга стая, където един мъж спеше на сламеник, мина край него и влезе в един тесен коридор.

Фрис-Фрис напипа някакъв скрит бутон и един панел, който приличаше на продължение на дървената стена, се плъзна встрани. Той бутна Мо в малка ниша.

— Чакай тук, аз ще се оправя с тях — каза той и затвори панела.

Фрис-Фрис изтича обратно на бара, настани се и затвори очи. Минута по-късно влязоха двама патрулни полицаи. Единият се пресегна през бара и плясна Фрис-Фрис по дебелото лице.

— Събуди се, кралице — излая полицаят. — Къде е Мо Линкълн?

Фрис-Фрис примигна с навлажнени очи.

— Линкълн? Не съм го виждал от седмици.

Двамата полицаи с пистолети в ръце обиколиха малката мръсна сграда, но не намериха Мо.

Докато преследването на Мо продължаваше, новината за смъртта на Уилямс стигна в полицейското управление.

Теръл и Бейглър нахлуха в една полицейска кола и се изстреляха към апартамента на Харди. Лепски беше вече там.

Харди лежеше на канапето. На главата му личеше прясното охлузване от пистолета на Мо. Джина, която изглеждаше зле, с потъмнели от страх очи седеше в едно кресло и пиеше уиски.

Лепски се щураше из стаята нащрек, готов да нападне когото и да е.

Когато Теръл и Бейглър влязоха в блока, четирима санитари с бели престилки тъкмо изнасяха с усилия гигантското тяло на Джако върху носилка.

Теръл погледна огромната купчина плът, скрита под чаршафа, изпухтя и тръгна към асансьора с Бейглър.

— Този мръсник ги е криел — каза Лепски, когато Теръл и Бейглър влязоха в апартамента. — Не ми пука какво ще каже… той ги криеше.

— Добре — каза Теръл. — Тръгвай след Линкълн, Том. Аз ще се оправям с това.

Лепски се озъби на Харди, който бавно се изправи и седна. Лепски излезе от хола.

Когато срещна студените, враждебни очи на Теръл, Харди разбра, че часът на истината е настъпил. Трябваше да изиграе картите си правилно, иначе щеше да се озове в газовата камера.

— Шефе, те дойдоха тук миналата нощ — каза той. — Джако и Мо. Мене ме нямаше. Заплашили мис Ланг и се разположили. Когато се върнах, ми казаха, че са пречукали Хенеки. Играел двойна игра в някаква сделка. Не казаха каква. Поискаха ми пари, за да се измъкнат… пет хиляди. В началото им казах, че съм пас, но те ме притиснаха. Казаха ми, че ако не им дам парите, ще разчекнат Джина… мис Ланг. Това бяха точно думите на Джако. Когато този главорез се зарече да стори нещо такова… той го прави. Така че намерих парите. После Лепски дойде тук. Онези двамата бяха в спалнята. Те чуха Лепски да ми казва, че навън има полицай. Когато Лепски замина, те принудиха Джина да излезе и да заговори полицая. И тогава Мо излезе и го уби. — С драматичен жест Харди хвърли 45-калибровия си автоматичен пистолет на масата. — А аз убих Джако. Признавам си. Щом чух стрелбата, грабнах пистолета си и го застрелях тъкмо когато влизаше в асансьора.

— Добре — каза отсечено Теръл. — Да започнем отначало. — Той погледна към Бейглър. — Искам всичко това да се запише.

Малко след пет часа същия ден Теръл научи от Лепски, че заварил Вал Бърнет в апартамента на Харди и че тя се представяла за репортерка от „Маями Сън“.

Теръл беше уморен и разтревожен. Мо Линкълн отново се беше промушил през полицейската мрежа. Теръл беше арестувал Ли Харди за убийството на Джако, но адвокатът на Харди твърдеше, че е бил принуден да убие Джако, тъй като онзи се канел да застреля Джина. И понеже Джина потвърди това, Теръл не можа да направи нищо друго, освен да пусне Харди под гаранция.

Отначало Теръл не можа да повярва, че Вал Бърнет се е маскирала като репортер, но когато в края на краищата Лепски го убеди, той се качи в колата си и тръгна бързо към хотел „Испански залив“.

Вал го прие в хола на апартамента си.

— Съжалявам, че ви безпокоя, мисис Бърнет — каза Теръл, като влезе в стаята. — От един от моите хора разбрах, че сте била в апартамента на Харди няколко минути преди да започне стрелбата.

Вал се беше подготвила за подобен разговор и макар че беше напрегната, посрещна Теръл достатъчно спокойно.

— Да, бях там. Беше глупаво от моя страна — каза тя. — Моля седнете. Разбира се, вие очаквате обяснение.

Теръл седна.

— Разбрах, че сте се представила на Харди като Мери Шерек от „Маями Сън“, мисис Бърнет. Така ли е?

Вал седна с лице към Теръл.

— Да. Това стана така: мис Шерек искаше да си отиде у дома, но нямаше пари. Аз я съжалих и купих журналистическата й карта. Предполагам, че не съм имала право да сторя това, но ми трябваше някакъв предлог, за да й помогна, а освен това исках да се позабавлявам.

— Тя не е имала право да продава картата си — каза Теръл остро. — Все пак не разбирам нещо: точно защо я купихте?

— О, това беше внезапно хрумване. — Вал направи неясен жест с ръце. — Предполагам, че е трудно да разберете моето положение. Аз съм богата. Нямам какво да правя. И винаги съм се интересувала от престъпления. — Тя се усмихна с усилие. — Убийството на тази жена… Сю Парнъл… много ме увлече. Проследих случая по вестниците. Докато приказвах с Мери Шерек, изведнъж ми хрумна, че ще бъде интересно и забавно да се срещна с някои от хората, свързани със случая. Сетих се, че ако имам журналистическа карта, бих могла да посетя тези хора в домовете им и да говоря с тях. Тъй че не можах да устоя на изкушението, купих картата и отидох у мистър Харди. Вие сигурно си мислите, че това е нездраво развлечение, но хората като мен, които имат твърде много пари и твърде малко занимания, наистина правят такива неща просто за удоволствие.

Теръл я гледаше. Той не повярва на нито една нейна дума, но трябваше да бъде внимателен.

— Вие сте направила нещо твърде глупаво и опасно, мисис Бърнет — рече накрая той.

— Да, така е. Съжалявам, че ви създадох неприятности. Надявам се, че ще бъдете така добър да сложите точка и да забравите цялата история. Това бе просто прищявка на една глупава богата жена.

Теръл не можеше да бъде заблуден от подобно смирение.

— Докато бяхте в апартамента — каза той, — имахте ли някаква представа, че онези двама убийци са там?

— О, не, разбира се.

— Бихте ли ми дала картата на Шерек, моля.

Вал се вцепени, след това го изгледа твърдо.

— Надявам се, че няма да създавате неприятности на момичето — каза тя. — Не бих желала това. Грешката е изцяло моя. Аз унищожих картата, когато се върнах тук.

Теръл смени темата:

— Има още нещо, мисис Бърнет. Разбрах, че сте дала на Хомър Хеър двайсет хиляди долара. Той твърди, че това е адвокатски хонорар за услуга, която предстои да бъде извършена. Признавам, че не е моя работа, но смятам за свой дълг да ви предупредя, че на Хеър не може да се разчита и че е непочтен човек. — Той се поколеба и продължи: — Имам усещането, че Хеър ви шантажира. Нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие от това, да го пратя в затвора за четиринайсет години. Ще запазя в пълна тайна всичко, което искате да ми кажете и което би ми помогнало да му издействам присъда. Уверявам ви. — Той замълча, след това добави: — Има ли нещо, което бихте искала да ми кажете?

Вал изстина. Тя седеше, втренчена в Теръл, после каза:

— Дадох парите на този човек, защото искам да свърши нещо много поверително. Изобщо не става въпрос за шантаж. — Тя се изправи. — Благодаря ви за вашето желание да ми помогнете, но просто няма нужда. Моля приемете моите извинения за глупостите ми.

Теръл вдигна рамене и стана.

— Добре, мисис Бърнет, но ако промените решението си, знаете къде да ме намерите. Ако с нещо мога да ви помогна, обадете ми се. — Той отиде до вратата, спря се и каза: — Съжалявам, но проблемите не свършват с това. Харди ще бъде обвинен в непредумишлено убийство и може да ви посочи за свидетел. Аз не съм убеден, че ми казахте истината. Помислете върху това. Хората тук смятат, че е по-добре да съм с тях, отколкото срещу тях.

Той излезе и тихо затвори вратата след себе си.

Часът беше седем и петнайсет. Хомър Хеър, Сам Карш и Люсил имаха съвещание. Сам Карш току-що се беше върнал от болницата. Трябваха му повече от седем часа, за да се възстанови след побоя в полицията. Той все още притискаше торбичка с лед до окото си и простенваше от време на време. Нито Хеър, който дъвчеше сандвичи с пилешко, нито Люсил му обръщаха някакво внимание.

— От самото начало казвах, че тази работа не ми харесва — рече Люсил, — а сега и това.

— Теръл блъфира — каза Хеър с пълна уста. — Той не може да докаже, че парите не са хонорар. Вал Бърнет няма да се разприказва. Няма за какво да се безпокоим.

— Ами? — изскимтя Карш. — А какво ще стане с мен? Виж как ме пребиха тези нацисти! Знаеш ли какво казаха? Казаха, че всеки път, когато ме видят в колата, ще ми лепват нарушения на правилника. И ще го направят! Виж ми окото!

— О, престани вече с това проклето око! — извика Люсил пискливо. — Кой го засяга? Мисля, че…

Звънецът в приемната иззвъня. Тримата се спогледаха неспокойно. После Люсил стана и тъкмо когато тръгваше към вратата, тя се отвори. Даже Хеър се стресна, когато видя Вал. С известно усилие пусна мазната си усмивка, стана и се поклони изискано.

— Мисис Бърнет, това е чест за мене. Моля влезте.

Вал премести погледа си от него върху Люсил и след това върху Карш, който бързо скри торбичката с лед зад гърба си и я изгледа притеснено.

— Добре, деца — каза Хеър меко. — А сега изчезвайте. Мисис Бърнет не ви иска тук.

— Напротив — каза Вал със спокойна решителност. Тя затвори вратата и пристъпи напред. Беше бледа, но изразът на очите й и твърдата линия на устните й накараха Хеър да я погледне внимателно. — Двамата ви помощници вероятно знаят, че ме шантажирате.

Карш се сепна и пребледня като мъртвец. Даже Люсил се вцепени.

— Вижте какво, мисис Бърнет, хайде да не започваме сега такъв разговор — каза Хеър с внезапно груб глас.

— Точно такъв разговор ще имаме сега — каза Вал. Тя отиде до стола срещу бюрото на Хеър и седна. — Разговарях с шефа на полицията. Той ми каза, че иска да ви прати в затвора за четиринайсет години. Стори ми се, че не се шегува.

Хеър се отпусна тежко на стола си.

— Това, което би искал да направи, и това, което може да направи, са две различни неща, мисис Бърнет.

Вал го гледаше упорито.

— Но той може да го направи. Трябва само да му кажа, че вие и вашите помощници сте ме изнудили, и ще ви изпратят в затвора за четиринайсет години.

Карш каза припряно:

— Не ме намесвайте в това…

Хеър го погледна сърдито:

— Млъкни! — После каза на Вал: — Мисис Бърнет, убеден съм, че не е необходимо да ви припомням какво ще последва, ако се доверите на Теръл. Допускам, че ние ще си имаме неприятности, но Теръл не би могъл да пренебрегне факта, че вашият съпруг е убиец. Останах с впечатлението, че дадохте парите, за да запазите този факт в тайна.

Вал поклати глава.

— О, не — каза тя. — Дадох ви парите, за да мога да докажа, че ме изнудвате. Полицията и моята банка имат номерата на всички банкноти. В полицията знаят, че съм ви дала парите. Няма да им е трудно да докажат, че сте ме изнудили и че помощниците ви също имат пръст в тази работа.

— Чакайте сега — каза Карш и по лицето му изби пот.

— Ще млъкнеш ли? — излая Хеър. — Мисля, че блъфирате, мисис Бърнет. Да разбирам ли, че не ви интересува дали ще съдят съпруга ви за убийство?

— Разбира се, че ме интересува — каза спокойно Вал, — но няма да се поддам на изнудване. За моя съпруг ще е по-добре да бъде съден, отколкото да бъде изнудван. Вие държите единствената улика срещу него и полицията ще иска да разбере защо не сте й я предоставили. Това, заедно с факта, че те знаят за парите, които съм ви дала, ще ви изпрати в затвора за почти толкова време, колкото ще лежи и моят съпруг.

Хеър почна да се чувства притеснен.

— Все още мисля, че блъфирате — каза той. — Съпругът ви ще прекара остатъка от дните си в лудница за криминални.

— Възможно е, но ние ще наемем много добри адвокати — каза Вал. — Той може да излезе много по-рано от вас. Не блъфирам. — Тя се пресегна през бюрото и вдигна телефонната слушалка. — Ако мислите, че блъфирам, ще се обадя на шефа на полицията.

Карш извика:

— Спрете! Не правете това!

Вал остави слушалката и погледна Карш, който пък гледаше сърдито към Хеър:

— Ти, дебел стар глупак! Предупредих те. Тя ни държи в ръцете си! А сега млъквай! Аз ще се оправям по-нататък.

Почервенял от гняв, Хеър понечи да каже нещо, но Люсил го сряза:

— Остави го да се оправя! Аз казах, че цялата работа изобщо не ми харесва!

Хеър се поколеба, после завъртя стола си и застана с гръб към Вал. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще получи удар.

Карш каза:

— Мисис Бърнет, повярвайте ми, че нито аз, нито жена ми искахме да имаме нещо общо с това. Ще ви върнем парите и уликите. Ако направим това, ще забравите ли цялата история? Ние не искаме да имаме неприятности с полицията, а вие не искате вашият съпруг да има неприятности. Така е, нали?

Хеър изръмжа:

— Пилешки мозък! Тя блъфира!

Вал погледна Карш:

— Дайте ми сакото, запалката и парите. — Сърцето й биеше бясно, но тя съумя да погледне Карш право в очите, въпреки че беше по-уплашена и от него. — И ще забравя, че някога съм идвала тук.

Карш се втурна към сейфа. Извади пакета със сакото. Прибави и запалката. След това вдигна куфарчето с двайсетте хиляди долара и подаде всичко на Вал.

Когато тя излезе, Хеър захвърли остатъците от пилешкия сандвич на пода.

— Глупаци! Не разбирате ли, че тя блъфираше! Оставихте половин милион да ни се изплъзне под носа.

— Така ли? — изсмя се подигравателно Карш, притискайки торбичката с лед до насиненото си око. — А защо тогава хабиш храната? Ако ще сме толкова бедни, ще имаме нужда от всяка трохичка.