Нежен център

Глава дванайсета

По времето, когато Вал изгаряше сакото на мъжа си, Теръл довършваше любимата си закуска от яйца и шунка.

Няколко минути преди това Джейкъбс беше отвел мисис Прескът, Ейнджъл и мечето й от къщата на Теръл обратно в парк-мотела.

И той, и жена му посрещнаха това с облекчение. Детето беше дотегнало много дори на търпеливия Теръл.

Докато ядеше, Теръл си припомняше вчерашния ден. Джако и Мо бяха очистени. Той мислеше със съжаление за убития от Мо полицай. Ли Харди беше мъртъв. Теръл не съжаляваше за него. С отстраняването на Джако и Мо случаят с убийството на Хенеки можеше да се смята за приключен. Оставаше да се разреши случаят с убийството на Сю Парнъл. Засега нямаше нито една улика, която да насочва към убиеца. Ала тази странна работа с двайсетте хиляди долара, които Вал Бърнет беше дала на Хомър Хеър… Теръл беше сигурен, че Хеър шантажира Вал Бърнет. „Но нищо не може да се направи — казваше си той, — ако тя не иска да ми сътрудничи.“

Когато допиваше втората си чаша кафе, той чу някаква кола да спира пред къщата. Погледна през отворения прозорец и видя, че Джо Бейглър и Фред Хес излизат от полицейската кола и тръгват по алеята.

— Още неприятности — каза той на Кари. — Какво ли пък искат сега?

Той излезе от трапезарията и отвори входната врата, за да посрещне Бейглър и Хес.

— Какво има? — попита той, докато ги водеше към хола.

— Взех отпечатъци от Харди, когато го закараха в моргата — каза Хес. — Проверих всички отпечатъци, които намерих в бунгалото, където Сю Парнъл беше убита. Има и на Харди. Със сигурност е бил по някое време в бунгалото. Проверих и офиса на Хенеки. По бюрото му имаше също отпечатъци на Харди.

Теръл се разхождаше из стаята с лула в устата. Накрая каза:

— Може би това е отговорът. Алибито, което Джина Ланг потвърди за Харди, не ми прозвуча убедително. Възможно е Харди да е свършил тази работа. Хайде да отидем при нея и да я разпитаме.

— Предполагах, че точно това ще направиш — каза Бейглър. — Нося разрешително за обиск. Ако се разровим хубаво, можем да открием дори мотива.

Тримата полицаи пристигнаха пред апартамента на Харди към девет часа. Бейглър заби показалец в бутона на звънеца, задържа го няколко секунди, после тримата мъже зачакаха. Провлачиха се още няколко секунди и Бейглър отново натисна звънеца.

Вратата внезапно се отвори и се показа Джина с лице като каменна маска и тъмни кръгове под очите. Беше по халат на цветя и с боси крака. Изглеждаше така, сякаш току-що се беше измъкнала от леглото. По начина, по който присвиваше очите си, сякаш се опитваше да намести на фокус полицаите, Теръл разбра, че е пияна.

— Искам да говоря с вас — каза той и минавайки зад гърба й, се вмъкна в преддверието.

Тя сви безразлично рамене и влезе в хола с нестабилна крачка. С видимо облекчение се свлече в един от големите удобни фотьойли. Потърка очи, прозя се и после се втренчи в Теръл, без да го вижда.

— Направи кафе — каза Теръл на Бейглър. — Натряскала се е до козирката.

Бейглър излезе от стаята и потърси кухнята. Хес седна в едно кресло зад Теръл и започна да си играе с бележника, докато Теръл бавно пълнеше лулата си.

Джина внезапно каза:

— Какво има? Ако сте дошли само да ме зяпате, по-добре се разкарайте оттук.

— Вие ми казахте, че Харди е прекарал нощта с вас… нощта, когато Сю Парнъл беше убита. Отново ви питам: Харди беше ли тук, или ме излъгахте?

— Ли не я е убил — каза Джина.

— Не ви питам това. Питам ви дали не потвърдихте негово фалшиво алиби. Това е сериозна работа. Имам причина да смятам, че той е бил в бунгалото на тази жена в нощта, когато тя е била убита.

— Какво значение има сега къде е бил? Той е мъртъв — каза Джина и запали цигара.

— Излъгахте ли или не, когато казахте, че той е бил с вас онази нощ? — настоя Теръл и гласът му стана по-твърд.

— О, я вървете по дяволите. Какво значение има това? Беше единственият мъж, който значеше нещо за мене! Той е мъртъв! Махайте се оттук! — Тя се изправи несигурно и тръгна към вратата, но оттам влезе Бейглър с кана кафе в едната ръка и с чаша в другата. — Вие също изчезвайте! — изкрещя му Джина.

Тя го блъсна толкова силно, че каната с кафето излетя от ръката му и се разби в стената. Джина се промъкна покрай Бейглър, влезе в спалнята си и затръшна вратата.

Бейглър я напсува тихо, сложи чашата на масата и погледна Теръл.

— Остави я засега — каза Теръл. — Нека се поогледаме наоколо и да видим дали няма да намерим някакъв мотив за убийството.

Тримата мъже започнаха методично да претърсват апартамента, с изключение на стаята на Джина. След около два часа Хес, който претърсваше спалнята на Харди, намери това, което търсеха. В един голям плик, пъхнат зад репродукция на Пикасо над леглото на Харди, имаше тънък дневник с кожена подвързия, писмо, адресирано до Джина, и два изплатени чека за по пет хиляди долара, издадени за „приносителя“.

Теръл седна на леглото и прочете писмото.

Теръл прекара известно време в четене на дневника, после вдигна поглед към Бейглър, който пушеше и пиеше кафе.

— Ето го мотива. Писнало му е да плаща и я е пречукал. Накълцал я е, за да изглежда като сексуално убийство — каза Теръл. — Сега вече ще си поговоря с нея.

— Разбира се — каза Бейглър. — Искаш ли да присъствам?

— Ти как мислиш? — Теръл стана и последван от Бейглър, влезе в спалнята на Джина.

Намериха Джина вече облечена да седи на края на леглото с преполовена чаша уиски в ръка.

— Сю Парнъл е изнудвала Харди — каза Теръл. — Ето го доказателството. — Той размаха дневника и писмото. — Излиза, че сте ни лъгала, когато казахте, че той е бил тук в нощта на убийството.

Джина изгледа намръщено уискито в чашата, след това сви рамене.

— И какво от това? Аз излъгах, но той не я е убил. Не можете да му лепнете убийство, въпреки че е мъртъв.

Теръл седна. Той даде знак на Бейглър, който отиде до прозореца, седна и извади бележника си.

— Ако сте толкова сигурна в това, кой тогава я уби? — попита Теръл.

— О, един човек — каза Джина. — Беше откачен. В началото не забелязах, че му хлопа дъската, но постепенно се убедих.

— За какво по-точно говорите? — попита Теръл и се наведе напред. — Кой е този човек? Какво знаете за него?

— Срещнах го случайно — каза Джина. Тя изпухтя и махна кичур коса от лицето си. На Теръл му стана ясно, че е много пияна.

— Хайде да започнем от самото начало. Как се намесихте в тази работа?

— Намерих писмото и дневника също както и вие — каза Джина, като гледаше оцъклено питието си. — Досещах се, че Ли има неприятности с тази кучка, но едва когато намерих писмото и дневника, разбрах, че тя е готова да го изстиска докрай. Исках да се оженя за него. Обичах го и затова реших да се оправя с нея. Ако той трябваше да харчи парите си за някого, това бях аз… разбира се, а не тя. Една вечер, когато си мислеше, че съм излязла, той й се обади. Подслушвах на другия телефон. Уговориха си среща в парк-мотела. Той трябваше да й даде още пет хиляди. И така аз реших да отида там и да я убедя да ми даде документите, които бе откраднала от него.

Джина се изправи несигурно и преплитайки крака, отиде до шкафа, отвори едно чекмедже и извади от него ловджийски нож с широко острие. Върна се и като обърна дръжката към Теръл, му подаде ножа:

— Взех това с мене. Идеята ми беше да я нападна изненадващо, да я вържа и да я заплаша, че ще й накълцам лицето. Бих могла наистина да го направя, но ми се струваше, че тя щеше да ми даде книжата още преди да съм започнала.

Теръл разгледа ножа. До дръжката имаше тъмни петна. Той го остави внимателно на масичката до леглото, после каза:

— И какво се случи след това?

— Когато Ли тръгна към мотела, наех кола от „Обратен завой“. Нямах намерение да я убивам, но бях готова да стигна докрай, в случай че се опъне. Исках да съм сигурна, че никой няма да може да ме проследи, затова не тръгнах с моята кола. — Тя замълча, избърса с опакото на ръката зачервеното си лице и погледна Бейглър: — Не разказвам ли много бързо?

— О, не, чудесно се справяте — каза Бейглър саркастично.

— Защо наехте кола именно от „Обратен завой“? Не поискаха ли да си покажете шофьорската книжка? — каза Теръл.

Джина се изсмя подигравателно.

— Да не мислите, че съм толкова смотана? Откраднах чантата на едно момиче и използвах нейната шофьорска книжка. Даже си купих руса перука. — Тя направи пауза, за да отпие от уискито си, после продължи: — Дадох на Ли половин час преднина и тръгнах след него. Бях на около петнайсет километра от парк-мотела и карах бавно, защото не исках да се срещна с Ли и освен това бях под напрежение, когато един човек излезе пред колата. Спрях бързо, но той беше толкова близо, че едва не го закачих с бронята. — Тя погледна Теръл. — Вие сигурно не вярвате на всичко това. Аз не мога да го докажа.

— Продължавайте — каза Теръл.

— Е, този мъж ме помоли да го кача. Казах му, че отивам към Оджъс, той отвърна, че това му върши работа, и се качи. Предварително го бях огледала на фаровете и разбрах, че не е от тези, които могат да ме уплашат. Аз знам как да се оправям с тях. Но този беше специален. Беше хубавец, истинска кукла. — Тя отново спря, за да отпие от уискито си, и продължи: — Имаше нещо в него, което ме накара да му се доверя. Бях се натряскала жестоко и ми се плачеше. Но трябваше да съм пияна, ако исках да направя това, което бях решила. Е, предполагам, че съм приказвала повече от необходимото. Казах му за Ли. Казах му за оная кучка Парнъл. Казах му, че или трябва да взема тези хартии, или да я убия. Тъкмо когато здравата се бях разплямпала, пристигнахме в парк-мотела. И както седяхме в колата на паркинга на мотела, той започна да говори. Каза, че ще се погрижи за всичко. Каза, че ме харесва и ме съжалява — знаел какво е да си влюбен. Изглеждаше много авторитетен, привлекателен и самоуверен. А аз бях толкова дяволски пияна, че ми харесваше да го слушам. Каза ми, че жени като Сю Парнъл не заслужават да живеят. Каза ми, че ще се справи с нея. Бях оставила ножа и една автомобилна щанга на задната седалка на колата. Той ги взе. Когато излезе от колата, аз изведнъж се уплаших. Казах му, че не искам нищо от него, че мога сама да се справя. Той ми се усмихна. „Вие не бихте могла и муха да убиете“, ми каза. Тъкмо тогава алкохолът наистина ме удари в главата. Разбрах, че ако изляза от колата, няма да мога да стоя на краката си. Оставих го да върви и останах в колата да чакам. След малко той се върна и се качи в колата. Каза: „Уредих всичко.“ В това време аз бях вече мъртвопияна. Имах в колата половинка и продължавах да фиркам. Усетих как той ме избута от мястото на шофьора и после колата потегли. Следващото нещо, което помня, е, че се събудих на тревната ивица край магистралата. Той и колата бяха изчезнали. — Тя отново въздъхна шумно и прокара ръка по лицето си. — Уф! Натрясках се! Това е всичко. Ли не я е убил. Беше този човек.

— Как разбрахте, че той я е убил — попита Теръл. — Може Харди да я е пречукал и този човек, за когото говорите, да я е намерил мъртва, когато е влязъл.

— Така ли мислите? Защото аз съм на друго мнение. Когато той влезе в бунгалото, носеше спортно сако. Когато излезе, носеше сакото с хастара навън… защо? Даде ми ножа. Беше го увил в бикините й. Каза ми: „Късметлия си. Работата е свършена. Няма да имаш вече тревоги като мен.“ Намерих ножа и бикините й в чантата си на следващата сутрин, когато се събудих вече изтрезняла. Чантата ми, ножът и бикините бяха изцапани с кръв. Изгорих чантата и бикините… Той я е убил, няма съмнение.

— Нека да разсъждаваме по друг начин — каза Теръл. — Да предположим, че този удобен за вас откачен не е съществувал. Да предположим, че сте влязла в бунгалото и като не сте успяла да накарате Сю Парнъл да ви даде книжата, сте я убила. Това би било много по-просто, нали?

Джина довърши питието си и се изсмя подигравателно на Теръл, докато слагаше чашата на масичката.

— Ето това е да си стопроцентово ченге. Слушал си толкова много лъжи, че не вярваш на истината, когато я чуеш.

— На мен така повече ми харесва. Струва ми се, че се опитвате да се измъкнете от обвинение в убийство.

— Прав сте. Карайте по най-лесния начин. За вас е удобно да ми го припишете, нали? Няма да има нужда да продължавате разследването. Няма да има нужда да търсите този приятел, нали?

— Заради протокола — каза Теръл — кажете ми нещо повече за този приятел. Ако го видите, ще го разпознаете ли?

— Ще го позная навсякъде. Той беше от типа, който не можеш да забравиш… истинска кукла.

— Кажете ми нещо, за което можем да се хванем — как изглеждаше, направете му описание.

— Беше висок, красив и тъмнокос. Всичко си имаше. Беше изпълнен със съчувствие. Беше от този тип мъже, на които можеш да разкажеш и най-големите си тайни.

— Казахте, че бил откачен. Защо мислите така?

— Разбира се, че беше. Не можеш просто така да отидеш и да я разпориш, ако не си луд. Аз му дадох претекст, за да убие една жена. Струва ми се, че имах късмет, че не уби мен.

Теръл погледна Бейглър, който вдигна рамене. И на него, както и на Теръл, историята на Джина му се струваше твърде сантиментална и изтъркана.

— Аз все още смятам, че Харди е могъл да го направи, а вие сте достатъчно пияна, за да си измислите тази история — каза Теръл. — Но ще дойдете в управлението и там отново ще поработим върху нея. Хайде… да тръгваме.

Джина направи гримаса.

— Пътят ми свърши със смъртта на Харди — каза тя. — Получих всичко, което исках от живота, и вярвайте ми, то не беше чак толкова чудесно. Ли не я е убил. Не можете ли да вкарате този факт в дебелия си череп? Онзи откачен свърши тая работа.

— Ще чуем всичко това още веднъж в управлението. Хайде да тръгваме — каза Теръл и се изправи.

Джина сви рамене и също стана.

— Извинете ме, но трябва да отида в тоалетната — каза тя. — Малко ми се гади. — Тя прекоси стаята с несигурна крачка и влезе в банята. Когато затвори вратата, Теръл каза:

— Какво мислиш за тази история, Джо?

— Лъже — каза Бейглър. — Обзалагам се, че…

Трясъкът на пистолетен изстрел откъм банята накара двамата мъже да се втурнат едновременно към вратата. Бейглър я блъсна с масивното си рамо и тя се отвори.

Джина лежеше с лице към пода. Пистолетът още димеше в ръката й. По плочките имаше червени и бели петна от мозъка й.

На връщане от обяд Теръл видя Бейглър да излиза от колата си. Изглеждаше възбуден и раздразнен.

— Как вървят нещата? — попита Теръл и го поведе към кабинета си.

— Открих нещо — каза Бейглър. Той влезе в стаята и отпусна едрото си тяло на един стол. Бейглър седна зад бюрото си. Наля кафе от термоса.

— Разказвай.

— Един ден преди убийството една жена, Ан Лукас, е съобщила, че са й откраднали чантата. Същия този ден, следобед една жена се представила за Ан Лукас и наела кола от гаража на „Обратен завой“ за пет дни. Мъжът, който я обслужил, не би я познал без слънчевите очила и кърпата, която е носела. Обзалагам се, че това е била Джина Ланг.

Теръл потърка върха на носа си с писалката.

— Значи не е лъгала.

— Да, но има нещо, което ще ти хареса — каза Бейглър. — Сам Карш се появил в „Обратен завой“ два дни след убийството. Казал им, че намерил една от колите им… същата, която била наета от Ан Лукас или Джина Ланг… изоставена на един черен път встрани от Северната магистрала на Маями Бийч. Казал на Морфи — това е шефът на агенцията — че намерил колата и помислил, че е зарязана. Поразпитал го, получил описание на тази Ан Лукас или Джина Ланг и изчезнал. Аз се свързах с Ан Лукас. Тя ми каза, че същата вечер, когато Карш се срещнал с Морфи, е имала мистериозно телефонно обаждане от някакъв мъж, който я разпитал за изчезването на шофьорската й книжка. След като признала, че си е загубила книжката, и искала да разбере кой се обажда, той затворил телефона. Това може да е бил Карш.

Теръл каза:

— Какво чакаме още? Докарай Карш тук.

Бейглър се усмихна:

— Джейкъбс вече отиде за него. Той го обича.

— О’кей, Джо. Хубава работа си свършил. Искам малко да поразмисля. Когато доведат Карш, накарайте го да пропее. Извикайте ме след около един час.

Когато Бейглър излезе, Теръл седна и се замисли, след това внезапно се пресегна и натисна един бутон на вътрешния телефон.

— Искам досието за изчезването на Крис Бърнет — каза той.

Когато един полицай го донесе, Теръл внимателно го изчете. След това извади от чекмеджето на бюрото си едромащабна карта на района и се загледа в нея.

Вътрешният телефон иззвъня.

— Сам Карш е тук, шефе — каза Бейглър.

— Оставете го да втаса. Още не съм готов за него.

Теръл прекара още половин час в изучаване на досието, като си вземаше бележки и гледаше картата. После извика Бейглър.

Той влезе, седна и запали цигара. Гледаше Теръл очаквателно.

— Играта може да загрубее — каза Теръл, като избута стола си назад и кръстоса крака. — Започвам да се убеждавам, че Крис Бърнет е убил Сю Парнъл.

Бейглър захапа цигарата си и очите му се разшириха.

— Ти го каза — рече той.

— Знаем, че на Бърнет му хлопа дъската. Джина Ланг твърдеше, че е качила някакъв смахнат, който бил висок, тъмнокос и красив. Описанието съответства на Бърнет. Времето, през което той е бил в неизвестност, и времето, когато тя го е качила, също съвпадат. Нашите хора са го намерили на около километър и половина от мястото, където Морфи каза, че била изоставена тяхната кола. Знаем, че Карш е намерил колата. Знаем, че Бърнет е носел сако, когато е излязъл от хотела, и че сакото е липсвало, когато са го намерили. Обзалагам се, че Карш е намерил сакото в колата и че по него е имало кръв. Не можеш да разпориш жена по начина, по който Парнъл беше разпорена, без да се изцапаш. Струва ми се, че Карш е занесъл сакото на Хеър, който пък веднага е пуснал въдицата на мисис Бърнет. Това обяснява защо тя с готовност даде двайсет хиляди долара. Защо иначе ще му дава толкова пари, освен ако той не я е хванал натясно?

Бейглър подсвирна.

— Можем ли да докажем всичко това, шефе?

— Още не, но ще задържим Карш и ще го накараме да се изпоти, докато проговори.

— Представи си, че не проговори?

Телефонен звън прекъсна това, което Теръл се готвеше да каже. Той вдигна слушалката.

— Тресби се обажда — каза управителят на Флорида Банкинг Корпорейшън. — Мисля, че ще те заинтересувам. Тази сутрин мисис Бърнет внесе обратно на сметката си двайсет хиляди долара… парите, които предполагахме, че ще плати на изнудвачите си.

Теръл се намръщи и прокара пръсти през побеляващата си коса.

— Номерата същите ли са?

— Да. Внесе обратно същите банкноти, които й дадохме.

— Благодаря. Не знам какво означава това, но изглежда, че сме направили фалстарт.

— И аз така мисля. Предлагам да забравим цялата история. Човек като Травърс… разбираш какво искам да кажа.

— Да. О’кей, Хенри. Ще се видим скоро. Благодаря ти, че се обади. — И Теръл затвори.

— Е, и сега какво? — попита Бейглър.

— Мисис Бърнет е внесла обратно в сметката си парите, които беше дала на Хеър… така че той е вън от играта. Но защо, по дяволите, е направила това? Как е успяла да си вземе парите от Хеър?

— Ще говорим ли все пак с Карш?

Теръл се колебаеше.

— Нямаме за какво да се заловим, за да продължим. Сега вече не можем да обвиним Хеър в изнудване. Ако се захванем с Бърнет и не успеем да доведем нещата докрай, Травърс ще ни стъпи на врата. Не трябва да прибързваме. — Той взе писалката си и почна да прави дупки в попивателната. — Снехте ли отпечатъци от колата на „Обратен завой“?

— Разбира се… но всичко е било изтрито. Никакви отпечатъци.

— Ако можехме да намерим отпечатъци на Бърнет в бунгалото на мотела, щяхме да стигнем до някъде. Провери ли ножа за отпечатъци?

— Само на Джина Ланг и твоите, шефе.

— Изпрати веднага Джейкъбс в санаториума на Густав. Кажи му да се срещне с Густав и да го накара да му даде някакъв предмет, до който се е докосвал Крис. После Хес да провери своя набор с отпечатъци от бунгалото и да види дали тези на Бърнет ги има там.

Бейглър излезе от стаята. Когато се върна, Теръл все още правеше дупки в попивателната.

— Джейкъбс тръгна. Какво да правим с Карш?

— Ммм… да. Хайде да поговорим с това влечуго. Може би ще се раздрънка.

— Може би, толкова е сигурно, колкото да постъпи в Армията на спасението — каза Бейглър.

Доведоха Карш. Беше блед, разтревожен и нервен. Теръл го попита за колата на „Обратен завой“.

— Какво ви интересува това? — каза Карш сърдито. — Писна ми ченгетата да ме разкарват насам-натам. Обикалях района и намерих колата. Казах на онзи глупак, че изглеждаше изоставена. Не мога ли да направя услуга на някого, без да ме стъпчете?

— Как я намери?

— Казах ви… обикалях района. Тази шибана кола беше изоставена. Бях любопитен… по природа съм любопитен… тъй че проверих талона, разбрах, че е собственост на „Обратен завой“, и тъй като минавах крий тях, отбих се и им казах. Това беше просто един жест.

— Направо си представям как правиш жестове — подигра му се Бейглър. — Ако мислиш, че ще повярвам на тези врели-некипели, трябва да си прегледаш главата.

— Добре, значи ще си прегледам главата.

— Какво намери в колата, Карш? — попита Теръл, облягайки се на бюрото и втренчвайки поглед в Карш.

— Какво искате да кажете? Не съм намерил абсолютно нищо!

— Мисля, че си. Намерил си спортно сако, изцапано с кръв.

Карш беше прекалено хитра птица, за да бъде уловен по този начин. Въпреки потта, която изби по тясното му челце, той успешно се направи на изумен.

— Кръв? Сако? Вижте, шефе, господ ми е свидетел, че не зная за какво говорите!

— На задната седалка е имало изцапано с кръв сако и ти си го намерил!

— Нищо не съм намирал! Не знам за какво говорите! Не съм намирал нищо! Ако бях намерил нещо, щях да ви го дам. Видях колата, помислих си, че е изоставена, и се обадих в „Обратен завой“. — Карш се размърда на стола си. — Кълна се, господ…

— Ти си научил името на жената, която е наела колата, и си й се обадил по телефона, нали?

Карш завъртя очи.

— Чакайте малко… да, само от любопитство попитах Морфи кой е наел колата, но не съм й се обаждал по телефона. Откъде изровихте това?

— Ти си се обадил по телефона и си я попитал дали не е загубила шофьорската си книжка, нали?

— Не съм бил аз, шефе. Бъркате ме с някой. Не съм аз.

През следващия час Теръл и Бейглър си блъскаха главите с Карш, но не успяха да го пречупят. Накрая Теръл отвратен трябваше да признае поражението си. Нямаше доказателства. Беше сигурен, че Карш лъже, но знаеше, че си губи времето като се опитва да го накара да признае.

— Махни го от очите ми! — каза най-накрая той и отиде до прозореца, обръщайки гръб на Карш, докато Бейглър го изтика навън.

В стаята цареше мрачна тишина, когато Хес влезе.

— Нищо, шефе — каза той. — Джейкъбс ми даде отпечатъците на Бърнет, но при мен ги няма.

Теръл изпъшка и го отпрати. Погледна към Бейглър, който пиеше кафе.

— Е, това е. Обзалагам се, че Бърнет е свършил тази работа, но не можем да го докажем… поне засега. Може би и никога.

Бейглър вдигна папката за Сю Парнъл.

— Ще оставим ли случая открит?

— Това е само засега — каза Теръл и започна да пълни лулата си. — Нищо не се знае. Може и да имаме късмет. Не знам колко време ще стои той в санаториума. Докато е там, е в безопасност, но ако излезе, може да го направи отново. И ако го направи, ще го уловим. Тези убийци обикновено опитват отново. Да… остави случая открит.

Доктор Адолф Цимерман беше нисък и прекалено дебел. Очите му с цвят на зелено цариградско грозде бяха скрити зад очила с кокалени рамки и дебели лупи. Имаше меките и успокояващи маниери на свещеник в изповедалня.

Той влезе в хола, където Вал чакаше от два часа. Тя беше чула гласове зад вратата, преди той да влезе. Беше доловила как доктор Густав каза: „Ако искате първо да говорите с нея… после ще продължим.“ Потрепери, сигурна, че операцията е излязла неуспешна. Но когато Цимерман влезе и я завари напрегната и с пребледняло лице, той се усмихна окуражително.

— Мога да ви уверя, че операцията е успешна — каза той. — Така че не се тревожете. Съжалявам, че толкова се забавих, но трябваше да работя много внимателно. — Той седна до нея. — Не искам да ви занимавам с технически детайли, но съпругът ви ще бъде съвсем нормален след няколко седмици. Имаше едно притискане, което сега е отстранено. Трябвало е да се направи по-рано. Това щеше да ви спести много тревоги. Иска ми се да ми се бяхте обадили по-навреме. Както и да е, всичко това е вече минало.

Вал си пое дълбоко въздух.

— Наистина ли мислите, че ще бъде отново нормален?

— Да. След две седмици ще може да излезе от тук. Мисля, че ще бъде добре да заминете веднага някъде… пътуване по море например. Защо не в Южна Франция? Отпуснете се, мързелувайте, опознайте се отново. И когато се върнете, всичко ще бъде вече минало… отдавна забравено. Ще можете да започнете нов живот… ще бъде вълнуващо.

— Няма ли опасност той да направи нов опит за насилие?

Цимерман се усмихна. Изглеждаше напълно сигурен в себе си. На Вал отново й заприлича на охранен свещеник, успокояващ някой каещ се грешник.

— Разбирам въпроса ви. Вие сте уплашена. Разбира се… не е било много приятен момент за вас. Причината е била в притискането… което вече не съществува. Уверявам ви… няма от какво да се боите.

Вал си помисли за изцапаното с кръв сако, което сега беше бяла пепел, разнесена от вятъра. Няма за какво да се тревожи. Сега тя знаеше, въпреки доверието й в Крис, че той беше убил онази жена. Дори новината, че Крис щеше да бъде отново нормален, не можеше да подтисне студения страх, че един ден полицията ще разбере за ужасното нещо, което бе извършил.

Цимерман стана.

— Трябва да хвана самолета. Пристигам… заминавам… и никога нямам време за себе си. Не се тревожете за нищо. Имайте търпение. След две седмици вие и съпругът ви няма да имате никакви грижи. Завиждам ви, мисис Бърнет. Какво истинско приключение — да започнеш живота си отново.

Той си отиде и Вал тъкмо се канеше да излезе от стаята, когато влезе доктор Густав.

— Е, мисис Бърнет — каза той усмихнат, — сигурно изпитвате облекчение. След няколко дни ще можете да видите съпруга си. Доктор Цимерман е убеден в успеха на операцията. Мисля, че можете да се надявате на щастливо бъдеще.

Нещо в маниера на доктор Густав накара Вал да го погледне изпитателно.

— Доктор Цимерман ми каза, че Крис ще бъде съвсем нормален — каза тя. — Той каза, че е имало притискане…

— Доктор Цимерман е винаги оптимист — каза Густав тихо. — Трябва да бъде. Аз не съм обаче такъв оптимист, защото съм виждал твърде много и различни последици след трудни мозъчни операции. Ние сме щастливи, ако един от три случая е успешен. Затова не бих искал да храните прекалено големи надежди, преди Крис да е готов наистина да си тръгне от тук. Следващите две седмици ще покажат какво да очакваме. Но дори и тогава не можем да сме напълно сигурни. Много зависи от пациента.

— Значи вие не смятате, че той наистина е излекуван? — каза Вал, усещайки хладна тръпка по гърба си.

— Не съм казал такова нещо. Но просто не знам. Ще почакаме и ще видим. Не искам да си създавате погрешно впечатление. Мисля, че след около две седмици ще мога да отговоря на въпросите ви с по-голяма сигурност.

Докато Вал слизаше по стълбите на санаториума към колата си, изпитваше студено, отблъскващо чувство на страх при мисълта, че ще трябва да види съпруга си отново.