Нежен център

Глава трета

Доктор Феликс Густав влезе в чакалнята, където Вал и баща й стояха до отворените френски прозорци.

Стаята беше страхотна. Нищо не беше спестено, за да й се придаде атмосфера на лукс и сигурност.

Доктор Густав беше едър мъж с тежко телосложение, безупречно облечен, с високо плешиво теме, месести бузи и ясни, бдителни черни очи.

Когато Вал и баща й се обърнаха, той прекоси огромната стая с безизразно лице, сякаш знаеше, че усмивката няма да бъде на място.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — каза той. — Крис е в леглото си.

Той употреби малкото му име без маниерничене. Вал усети пристъп на облекчение, че той назовава съпруга й с малкото му име.

— Преди да го видите, предлагам да си поговорим малко за него.

Травърс рязко попита:

— Какво е правил през цялото време, докато го нямаше?

Густав хвана Вал под ръка и я заведе до един стол.

— Нека да седнем — каза той и без да обръща внимание на враждебността на Травърс, отпусна тялото си на един стол близо до Вал.

Травърс се поколеба, но след това се приближи и седна до дъщеря си.

— Питате какво е правил — каза Густав. — И той не знае. По-късно може да си спомни, но в момента е по-добре да не задаваме въпроси. От време на време трябва да се очакват периоди на пълна загуба на паметта. Честно казано, този симпатичен човек е много нещастен в момента и има всички причини за това. Той е претърпял сериозни мозъчни увреждания и все пак през дълги периоди от време е практически нормален. Това, което вече се е случило, би могло да се повтори и той го знае.

— Няма ли начин да бъде излекуван? — каза Травърс нетърпеливо. — Това положение продължава почти две години. Ние мислехме, че започва да проявява признаци на подобрение… и сега това!

— Татко… моля те! — каза Вал.

Травърс се размърда раздразнено.

— Скъпа, ако няма изгледи Крис да се оправи, ти…

— Момент, мистър Травърс — каза Густав спокойно. — Никой не е казал, че той няма да се възстанови напълно. Това е въпрос на време. — Той се извърна леко и погледна Вал. — Докато говорим с баща ви, вие сигурно искате да видите Крис, нали?

Вал кимна.

— Тогава вървете и го вижте. В преддверието има сестра. Тя ще ви заведе при него. Той се нуждае от обич и вие сте тази, която може да му я даде.

Вал стана и влезе в преддверието. Тя чу, че баща й се опитва да протестира, но не му обърна внимание.

Възрастната медицинска сестра я заведе нагоре по стълбите в стаята, където бе настанен съпругът й.

Крис Бърнет беше на трийсет и шест години, красив, с тъмна коса и черни очи, със строги устни, бе висок почти колкото тъста си. Хората, които го познаваха преди катастрофата, го смятаха за достоен наследник на финансовото царство на Травърс.

Вал спря на вратата с болезнено туптящо сърце.

— Крис… скъпи!

Той я погледна и сърцето й спря. Неговото отпуснато, безразлично изражение и безжизнените му очи изведнъж й припомниха, че ужасната стена, която се бе издигнала между тях, още съществуваше.

— Здравей, Вал — каза той. — Съжалявам за всичко това. Изглежда, че нямам голям късмет, нали?

Вал влезе в стаята и затвори вратата.

— Не трябва да съжаляваш — каза тя, едва контролирайки гласа си. — Сега си добре, нали, скъпи? — И тъй като той не отговори, добави: — Толкова се тревожих.

— Само това ми липсваше — каза той равнодушно. — Да бъда докаран в лудницата от две ченгета. Разбира се, най-забавното от всичко е, че не знам какво съм правил. Нямам никакви спомени за цялото това време. Бих могъл да направя всичко… да убия някого… всичко.

— Но не си, Крис — каза Вал нежно, като се доближи до стола край леглото и седна. — Не трябва да се тревожиш.

— И Густав само това ми повтаря. Е… добре! Няма да се тревожа.

Тя забеляза нервния тик, който продължаваше да придърпва крайчеца на устата му.

— Крис… искаш ли да се върнем в хотела?

Той поклати глава:

— Тук съм много добре. Густав изглежда разумен. Харесвам го. Мисля, че за мен е по-добре да остана тук.

— Мислех, че харесваш хотела — каза Вал, опитвайки се да скрие отчаянието в гласа си. — Не можем ли да се върнем там заедно? Е, добре… това беше лош късмет, както казваш ти.

— Как е баща ти? — попита Крис, гледайки встрани от нея. — Предполагам, че знае за случката.

Вал се поколеба, после каза:

— О, да. Той е тук, на долния етаж, говори с доктор Густав.

Безжизнените му очи се извърнаха към нея.

— Искаш да кажеш, че е изоставил цялата си работа, за да дойде тук! Колко странно! Сигурно ужасно се забавлява. Колко ли ме мрази сега!

— Разбира се, че не — каза Вал малко остро. — Не трябва да…

— Сигурен съм, че ме мрази. Аз съм му омръзнал до смърт, както съм омръзнал и на самия себе си. Баща ти е забележителен човек, Вал. Той няма такъв нежен център, какъвто имам аз. Разбираш какво искам да кажа, нали… нежен център. Това е нещо, което само обикновените хора имат. Мислиш си, че всичко е наред, че постигаш големи успехи, че имаш цялата увереност, амбиция и решимост, за да победиш най-добрите, и изведнъж твърдото ядро, което е в теб… твърдото ядро, което трябва да имаш в себе си, ако искаш да успееш в този живот… омеква. Това именно се случи с мен. Но това никога не би могло да се случи на баща ти. Неговото ядро е от стомана.

— Моля те, Крис — каза Вал, свивайки ръце в юмруци. — Ти преживя тази катастрофа и…

— Ако това се беше случило с баща ти, той нямаше да се държи като мен — каза мъжът й. — Вал, аз премислих всичко. По-добре да се разделим. Наистина го мисля. Ще бъде по-добре и за двама ни, ако се разведем и ти забравиш за мен. Знам, че баща ти иска именно това, и е абсолютно прав.

Вал седеше, без да мърда, една дълга минута. Крис я гледаше равнодушно.

— Не можем ли да почакаме още малко? — каза тя накрая. — Не искам да те загубя, Крис. Мисля, че ако и двамата имаме търпение, ще успеем.

— Това ми напомня нещо — каза Крис и потърка очи с опакото на ръката си. — Загубих запалката, която ми даде. Тя беше у мен в хотела. Не съм стигнал чак до там, че да не си спомням нищо. Беше в джоба на сакото ми. Когато полицаите ме доведоха тук, ми казаха, че не съм носел сако, така че трябва да съм го оставил някъде. Съжалявам за запалката. — Той погледна встрани. — Съжалявам за всичко. По-добре не карай баща си да чака. Остави ме тук, Вал. Така съм добре. Говори с баща си за развода. Той ще го уреди. Няма нещо, което той да не може да уреди.

— Не искам развод — каза Вал тихо. — Искам винаги да бъда с теб.

— Странно… повечето момичета биха се възползвали от шанса да се отърват от човек като мене. Помисли си добре. Очаквам да промениш мнението си. Съжалявам за запалката. Беше ми спомен. Помня, когато ми я даде. Тогава бяхме щастливи, нали?

— Аз все още съм щастлива — каза Вал.

— Това е добре. Щом един от нас е щастлив! Искам да спя сега. Имаш ли нещо против? Говори с баща си… той знае как се уреждат нещата.

Крис се смъкна надолу в леглото и затвори очи.

Вал остана неподвижна, като продължаваше да го гледа. Мъжът, когото гледаше, не беше мъжът, за когото се беше омъжила. Този тук беше съвсем чужд. След няколко минути по равното му дишане разбра, че е заспал.

Стана тихо и излезе от стаята.

— Хайде да видим с какво разполагаме — каза Теръл.

Той и Бейглър бяха в едно от празните бунгала на мотела. На масата лежеше синьо-белият куфар.

Латимър от отдела за убийства тъкмо беше направил опис на съдържанието на куфара. Той стоеше зад Теръл и Бейглър, които разглеждаха различните вещи, наредени върху масата. Те не бяха много. Зелена найлонова пижама, дамски чорапи и бельо, противозачатъчни хапчета, жълто-зелено щамповано тефтерче за адреси.

Теръл седна с тефтерчето в ръце. Бейглър нахвърля останалите вещи в куфара, затвори го и отиде да види какво правят останалите от екипа.

Десет минути по-късно пристигна линейка и двама санитари влязоха в бунгалото на убитата. След малко излязоха с тялото на носилка, покрита с чаршаф. Носилката беше вкарана в линейката, докато групата зяпащи туристи наблюдаваха от разстояние. Вратите се затръшнаха и линейката потегли с голяма скорост.

Доктор Луис влезе в бунгалото, където Теръл все още изучаваше тефтерчето с адреси.

— Аз свърших — каза Луис и сложи чантата си на масата. — Била е убита между един и три часа. Не мога да говоря с по-голяма точност. Била е ударена по главата, докато е вземала душ. Трябва да е било с плосък тежък предмет… нещо като щанга за гуми. Убиецът я е извлякъл от банята и я е хвърлил на леглото. След това я е намушкал с голяма злоба. Когато я е разпорил, вече е била мъртва.

— Добре, докторе — каза Теръл и стана. — Бих искал да имам подробен доклад, и то колкото е възможно по-скоро. Това, струва ми се, ще бъде сложен случай. Ще ми трябва помощ.

Когато Луис си отиде, влезе Бейглър.

— Нищо засега — каза той на Теръл, който го гледаше очаквателно. — Съдейки по състоянието им, тези бунгала се чистят веднъж месечно. Навсякъде има следи от пръсти, но засега те не означават нищо. Хес взе отпечатъци от всички и сега ще отиде да направи справка. Може и да имаме късмет, но се съмнявам. Никаква следа от оръжието. Момчетата претърсват, ала се обзалагам, че убиецът е взел оръжието със себе си. Една от обитателките на бунгало номер 3, което е далеч от номер 24, каза, че към един часа е чула да пристига кола. Колата заминала двайсетина минути по-късно… Може да е бил убиецът.

Теръл забарабани с пръсти по тефтерчето.

— Тук ще имаме много работа — каза той. — Изглежда, че тази жена е била проститутка. Вътре има адреси и телефонни номера на повече от двеста мъже. Единствената жена, която фигурира, е може би сестра й или майка й — Джоан Парнъл. Живее на улица „Льо Жьон“, близо до летището. По-добре да отидем веднага при нея. — Той подхвърли тефтерчето на Бейглър. — Предполагам, че всеки един от мъжете тук може да бъде човекът, когото търсим. Ще ни отвори доста работа, но трябва да проверим всички. Хайде да идем при Джоан Парнъл. Тя може и да ни насочи.

Бейглър сложи тефтерчето в джоба си и излезе от бунгалото след Теръл. Теръл бързо размени няколко думи с Хес.

— Виж дали можеш да изкопчиш още нещо от Хенеки. Нека момчетата продължат да търсят ножа. Провери във всички бензиностанции дали някаква кола не е спирала да зарежда между един и три тази нощ. Това е в общи линии безнадеждна работа, но може и да имаме късмет. В тези часове движението не е много оживено. Разговаряй с всички тук. Вземи имената и адресите им. Ще трябва да ги проверим… Сексуалният убиец може да е между тях, но се съмнявам. Ще се върна в полицията след няколко часа. Обади ми се, ако откриеш нещо. Хващай се за работа. Този случай няма да се реши за пет минути.

Теръл влезе в полицейската кола при Бейглър и той потегли.

Пристигнаха на улица „Льо Жьон“ малко след два и половина, по пътя спряха за няколко минути в едно кафене за чаша кафе и сандвич.

Джоан Парнъл имаше спретната тухлена къща, измазана отвън, която стоеше сред редица други подобни къщи. Отпред имаше малка градинка, пълна с рози, една пътека водеше до входната врата, около която пълзеше разцъфнал розов храст.

Двамата мъже излязоха от колата, минаха по пътеката и пръстът на Бейглър потъна в звънеца. Известно време никой не отваряше. Теръл оглеждаше притеснено дългата безлюдна улица. Неприятното задължение да съобщава за нечия насилствена смърт винаги го тревожеше, но той никога не беше го прехвърлял на свои подчинени.

Вратата се отвори рязко и една жена ги огледа подозрително. Тя беше тъмнокоса, слаба, около четирийсетте, подстригана по мъжки. Сухите й черти издаваха сила на характера, каквато Теръл рядко беше виждал изписана на женско лице. Носеше спортна риза с отворена яка и сини панталони. На тънките й устни стърчеше цигара, лек мирис на джин се носеше около нея.

— Мисис Парнъл? — попита Теръл, повдигайки шапката си.

— Мис Парнъл — каза жената и го изгледа остро. — Вие сте от полицията, нали? Какво има?

— Теръл, шеф на полицията — каза Теръл. — И сержант Бейглър. Може ли да влезем?

Тя отново погледна изпитателно двамата мъже, обърна се и ги заведе в малък хол, обзаведен удобно, но с доста поизвехтели мебели. Навсякъде бяха разпръснати книги, а на масата стояха бутилка джин „Гордънс“, кана, пълна с вода, лед и употребявана чаша.

Жената отиде до масата, наля щедро джин в чашата, добави малко вода и каза:

— Е? Какво има?

— Роднина ли сте на Сю Парнъл? — попита Теръл.

Тя отпи дълга жадна глътка, след това отпусна рамене и се прегърби.

— Значи това е… Знаех си аз. Да, тя ми е сестра. — Погледна Теръл твърдо и стисна устни. — Мъртва ли е?

Теръл си пое дъх с облекчение.

— Страхувам се, че да, мис Парнъл.

За негова голяма изненада тя попита:

— Убита?

— Да.

Джоан Парнъл изгаси цигарата си. За миг покри очите си с ръце, после се стегна, взе чашата си и довърши питието. Запали нова цигара, прекоси стаята и потъна в огромно кресло.

— Седнете — каза тя. — Къде се е случило това?

— В парк-мотела в Оджъс — каза Теръл и седна близо до нея.

Бейглър се настани на масата и отвори бележника си.

— Постоянно я предупреждавах — каза жената със студен, равен глас, — но това не й помогна. Знаете ли кой го е направил?

— Още не — каза Теръл, — но се надявам, че вие може да ми помогнете.

— Всеки може да е бил. Сестра ми водеше живот, който трябваше да свърши с насилие. — Джоан Парнъл направи сърдит жест. — Хората трябва да командват съдбата си. Тя не искаше да ме слуша. Е, сега е мъртва.

— Бихте ли ми казали нещо повече за нея? — попита Теръл.

— Вие сте отгатнали, нали? Беше проститутка. Това е всичко, което може да се каже.

— Намерихме тефтерче с адреси сред вещите й — каза Теръл. — То съдържа над двеста имена. Да разбирам ли, че тези мъже са били нейни клиенти?

Джоан Парнъл сви рамене.

— Откъде да знам? Това, което наистина ми е известно, е, че тя печелеше много и харчеше много. Не се виждахме често.

— Възможно е убитата да не е вашата сестра — каза Теръл. — Би било добре да дойдете с нас, за да идентифицирате трупа.

Джоан Парнъл направи гримаса:

— Мразя да гледам мъртви. Но добре, ще дойда.

Докато пътуваха към градската морга, Теръл попита:

— Сестра ви имаше ли си постоянен приятел?

Той наблюдаваше Джоан и забеляза, че тя се колебае.

— Ако имате предвид сутеньор, не, нямаше — каза тя накрая. — Имаше един мъж, с когото живя няколко години. Беше луда по него, докато той внезапно я напусна. Аз я предупреждавах, но тя не искаше да слуша… тя никога не ме е слушала. Бях сигурна, че той ще я остави.

— Кой е той?

— Ли Харди, някакъв букмейкър.

Теръл и Бейглър се спогледаха. Теръл попита:

— Преди колко време я напусна?

— Преди около три месеца. Намерил си друга. След като я разкара, Сю се запи и не изтрезня три седмици.

— Би ли могъл да има някаква причина да я убие?

— Не, освен ако не е започнала да му досажда. Той е способен на всичко… На всякакви мръсотии.

Теръл запомни това и още мислеше за него, когато колата спря пред моргата.

Няколко минути по-късно те стояха пред покритото с чаршаф тяло. Бейглър сновеше някъде отзад.

Теръл внимателно отметна чаршафа, за да открие мъртвото лице на Сю Парнъл. Той погледна въпросително Джоан, която беше пребледняла.

— Това е сестра ми — каза тя с дрезгав глас.

Преди Теръл да може да я спре, тя сграбчи чаршафа и го дръпна от голото обезобразено тяло. Стоеше вцепенена, докато Бейглър се втурна и помогна на Теръл да покрият тялото.

— Значи това било! — възкликна тя. — Досещах се, че криете нещо от мене. — Тя се обърна към Теръл и в очите й гореше ярост, която го стресна: — Слушайте сега! Ще намерите този убиец! Ако не го направите вие, аз ще го направя! Няма да оставя да се измъкне оня, който е направил такова нещо на сестра ми. Тя не беше кой знае какво, но никой не може да прави това с една жена, колкото и ниско да е паднала, и да се измъкне. — Тя се обърна и с несигурни стъпки изтича навън.

— Върви я заведи вкъщи — каза Теръл. — Ще говорим с нея по-късно.

Бейглър се спусна след Джоан, но я видя точно в момента, когато влизаше в едно такси. Докато таксито се отдалечаваше, той зърна пребледнялото й, измъчено лице и блестящите очи.

С известно облекчение се върна при Теръл, който заключваше вратата на моргата.

— Тя замина… Взе такси — каза Бейглър.

— Хайде да видим дали Хес има да докладва нещо и след това ще говорим с Харди.

Двамата мъже се запътиха към полицейската кола.

Вал и баща й се прибраха с колата в хотел „Испански залив“. Вал беше напрегната и нещастна. Усещаше, че съчувствието на баща й се бе поохладило, докато беше при Крис, и сега се опитваше да се стегне, защото знаеше какво ще последва.

Едва когато влязоха в хотелския апартамент, Травърс каза със сдържан и спокоен глас:

— Вал… Мисля, че е по-добре още сега да опаковаш багажа си и да тръгнеш с мен. Трябва да хвана самолета в пет часа. Ще побързаш ли? Можем да разговаряме в самолета.

— Аз оставам тук, татко. Какво ще правя в Ню Йорк, когато Крис е тук?

— Говорих с Густав — каза той. — Твърди, че Крис евентуално би могъл се възстанови. Искам да проумееш това, тъй като то е много важно. Тази странна временна амнезия изисква той да бъде под контрол. Понеже се лекува доброволно, не е необходимо да се освидетелства, но ако прояви желание да напусне санаториума, ще се наложи да бъде освидетелстван.

— Това е още една причина да стоя тук и да го виждам всеки ден — каза Вал твърдо.

— Не мисля, че Густав иска да го виждаш всеки ден, Вал.

— Той не може да ме спре.

Травърс се загледа в добре оформените си ръце и се намръщи.

— Добре, Вал. Предполагам, че трябва да ти кажа. Крис може да започне да буйства.

Вал се изправи, отиде до прозореца и застана с гръб към баща си. Настъпи дълга, мъчителна тишина, след това Травърс каза:

— Хайде, скъпа, опаковай си багажа. Времето тече.

Тя се обърна. Решителността в очите й го изуми.

— Доктор Густав ли ти каза това?

— Че може да започне да буйства? О, да. Ако настояваш да виждаш Крис, това трябва да става в нечие присъствие.

— Не разбирам. Досега винаги сме се виждали насаме. Нещо ново ли има?

— Страхувам се, че да. Тази временна амнезия е предупредителен сигнал. При неговите мозъчни увреждания, ако отново му причернее, може и да нападне някой близък човек. Това е едно от онези странни неща, които не разбирам. Густав каза, че появата на склонност към убийство е напълно възможна. Ти няма да можеш да стоиш с него или да го посещаваш сама, без медицинска сестра. Не искаш да го посещаваш при тези условия, нали?

— Ще го посещавам при всякакви условия — каза Вал. — Оставам тук.

— Горката Вал! Наистина го обичаш, нали?

— Да, обичам го. Ако бях на негово място, бих се надявала много, че той няма да ме изостави. Нека да не говорим повече. Оставам, татко.

Травърс се изправи.

— Тогава аз тръгвам. Мога да хвана по-ранен самолет. Поддържай връзка с мен. Не знам какво ще правиш тук сама. Не знам дали би искала някоя от приятелките ти да дойде и да стои с теб, но предполагам, че ще се справиш, както винаги досега.

— Всичко ще бъде наред. Предпочитам да бъда сама.

— Ти никога не си сама, Вал. Имаш мен. — Той я погледна с надежда. — Нали?

— Да — каза тя.

По израза на лицето й и по тона на гласа й той разбра с горчивина, че надеждата му да замести Крис, да върне дъщеря си в своята голяма и самотна къща и да заживеят заедно още веднъж се бе разбила на пух и прах.

Ли Харди не беше непознат на полицията. Те го знаеха като безскрупулен играч, който върти малка агенция за залагания по телефона, като човек, който бе успял да направи доста пари и беше достатъчно хитър, за да действа на ръба на закона.

Теръл и Бейглър отидоха в офиса му, който се състоеше от две стаи на Северозападно седемнайсето авеню. Една устата блондинка, която се занимаваше с батареята от телефони и ръководеше офиса, когато Харди беше на хиподрума, им каза, че той току-що бил тръгнал към къщи.

Двамата полицаи излязоха на слънчевата улица, качиха се в полицейската кола и подкараха бързо към Бей Шор Драйв, където Харди имаше четиристаен мансарден апартамент с изглед към залива Бискейн.

Вратата им отвори самият Харди. Той беше висок здравеняк, тъмнокос, загорял от слънцето, с яркосини очи и трапчинка на брадичката и сигурно беше неудържимо привлекателен за повечето жени.

Той посрещна твърдия и хладен поглед на полицаите с широка, блестяща усмивка. Косматото му тяло беше покрито с халат в червено и златно. На краката си носеше чехли без пети от тънка червена кожа.

— Шефе! Каква изненада! Хайде, влизайте. Никога не сте идвал в моята бедна кошарка, нали? Влизайте… и вие, сержант.

Двамата мъже влязоха в голям, скъпо обзаведен хол с тераса, която гледаше към залива. Край едната стена, защитени със стъклена витрина, растяха орхидеи с всякакви цветове и от всички видове. Стаята беше декорирана в бяло и лимоненожълто. На огромно канапе на жълти и бели райета се беше излегнало красиво момиче с блестяща черна коса, която докосваше златния загар на раменете му. Беше увито в бял шал, който падаше надолу и се разтваряше, за да разкрие голите почернели бедра.

Бейглър я погледна изучаващо и реши, че е на около двайсет и три — двайсет и четири години. Лицето на момичето беше от тези, които напомнят пекинеза… привлекателно, но някак загадъчно.

— Това е Джина Ланг — каза Харди. — Тя се грижи за кръвното ми налягане — и той сервира отново блестящата си усмивка. После се обърна към момичето: — Стой на мястото си, Пеки. Господата са от полицейското управление. Шефът Теръл и сержант Бейглър.

Момичето хвърли по едно око на двамата полицаи и се сви на канапето. Протегна малката си, добре оформена ръка към чаша джин с лимонов сок. След това се загледа подчертано встрани.

— Е, господа — каза Харди. — Какво ще пиете?

— Познаваш ли жена на име Сю Парнъл? — попита Теръл с полицейския си глас.

За момент усмивката на Харди изчезна, но бързо се върна на мястото си. Теръл и Бейглър успяха да забележат, че въпросът го стресна.

— Сю Парнъл? Ами… трябва ли да я познавам?

Джина извърна глава, за да погледне Харди. Черните й очи бяха неприятно остри.

— Не го усуквай — озъби се Теръл. — Познаваш ли я?

— Защо, да… един стар огън, който угасна — каза Харди. — Не казахте какво ще пиете.

— Снощи е била убита — рече Теръл.

Усмивката на Харди се оттече от лицето му като вода от умивалник.

— Убита? Сю? За бога! Кой го е направил?

Нито Теръл, нито Бейглър бяха впечатлени от изпълнението. Те знаеха, че Харди е един от най-големите комарджии по крайбрежието.

— Къде беше снощи? — попита Теръл, докато Бейглър сядаше и отваряше бележника си.

— Не мислите, че аз съм я убил, нали? — възкликна Харди, втренчвайки се в Теръл.

— Аз ще задавам въпросите. Хайде, Харди, губиш ни времето.

— Къде съм бил снощи? — каза Харди, като отиде до канапето и седна до голите крака на Джина. — Защо… аз бях тук… нали, Пеки?

Джина отпи от чашата и го погледна замислено. Докато той се взираше в нея, тя забеляза, че жилите на врата му се издуха.

— Тъй ли? — започна тя преднамерено провлачено. — Снощи? Откъде да помня какво си правил снощи?

— Помисли малко — каза Харди и Теръл забеляза, че той едва се сдържаше. — Нека ти припомня: първо прожектирахме филма, дето го заснех, когато бяхме в Ки Уест. Това беше към осем часа. След това аз го монтирах в продължение на един час, а ти слушаше онази нова плоча, която ти купих. След това извъртяхме филма отново. Това беше малко след десет часа. След това изиграхме пет ръце „джин“ и ти ме би… помниш ли? След това си легнахме.

Джина погледна Теръл, после Бейглър, после пак Харди.

— Единственото нещо, което си спомням, е, че си легнахме — каза тя. — Лягането с теб винаги е голямо преживяване.

Харди си пое бавно и дълбоко въздух и направи безпомощен жест към Теръл.

— Пеки, това е важно — гласът му стържеше раздразнено. — Не се будалкай. Тези господа искат да знаят къде съм бил снощи. Аз нямам друг свидетел освен тебе. Бях с теб от седем и половина снощи до тази сутрин… Това е така, нали?

Настъпи отново дълга, напрегната пауза, след което Джина каза:

— Да, така беше. Ти беше с мен. Сега си спомням ясно.

Харди се обърна към Теръл:

— Значи аз бях тук. Какво се е случило със Сю, за бога?

Теръл се вгледа в Харди. Това беше алиби, което никак не му харесваше… алиби, което не можеше да бъде проверено.

— Снощи говори ли с някого по телефона?

— Не.

— Излизахте ли да вечеряте навън?

— Не… Джина приготви тук нещо за ядене.

— Някой не се ли отби при тебе?

— Не.

— Значи имам само думата на тази жена и твоята дума.

— Надявам се, че това е достатъчно.

Теръл се обърна към Джина:

— Ако този човек тук има нещо общо с убийството и вие сте излъгала, че е бил с вас миналата нощ, може да бъдете обвинена в съучастие и… може да оперете пешкира. Ще промените ли решението си?

Джина отпи от питието си, преди да каже:

— Нямам навик да лъжа.

— Добре, вече ви предупредих — каза Теръл. После кимна на Бейглър и двамата излязоха от апартамента.

Когато входната врата зад тях се затвори, Харди каза:

— Благодаря ти, Пеки. Това беше дяволски добро изпълнение.

— Нали? — каза тя и се пресегна за цигара.

Докато я запалваше, той отиде до барчето и си приготви едно силно уиски. Когато се върна и се настани в едно кресло до нея, тя продължи:

— Коя точно е Сю Парнъл?

— Никоя — каза Харди и пусна в ход блестящата си усмивка. — Курва, ако толкова те интересува. Просто никоя.

Тя се втренчи в него.

— Аха. Къде всъщност беше миналата нощ, Ли?

Той се размърда неспокойно.

— Пеки… казах ти. Бях навън с момчетата.

— Тогава защо не го каза на ченгетата?

— Щяха да проверят. Две от момчетата са загазили. Не биха искали да говорят с Теръл.

— С добри приятелчета се движиш, няма що.

— Това е бизнес, Пеки. Те не са ми приятели. Пробутват ми сделки.

— Прибра се в три и половина. Може да си убил тази жена, нали?

— Можех, ама не съм. Хайде да оставим тая работа — каза той с раздразнение в гласа.

— Не би ми харесало да ме описваш като стар, стар огън, който е угаснал… като никоя… като курва — каза Джина тихо. — Никак не би ми харесало.

— Не бих говорил така за тебе, Пеки… знаеш това.

— Добре, но да знаеш, че ако огънчето угасне, винаги мога да кажа на ченгетата, че съм направила грешка, че съм объркала дните и че не е било петък, ами четвъртък, когато сме правили нещата, които каза.

Те се изгледаха продължително. Твърдостта в черните й очи го стресна и той внезапно се почувства много несигурен.

— Хайде, Пеки, да оставим тая работа. Да отидем на кино или някъде другаде. Слушай, ще те заведа в клуб „Корал“. Какво ще кажеш?

— Водил ли си Сю Парнъл там?

Той стана, кръвта нахлу в лицето му и цялата му любезност се стопи. Изглеждаше зъл и грозен.

— Слушай сега, Джина…

— Пеки, скъпи. Ти винаги ме наричаш така. Не се паникьосвай. Не, няма да отидем в клуб „Корал“ тази вечер. Ти ще изприпкаш навън и ще поиграеш с приятелчетата си, пък аз ще се забавлявам сама.

Тя стана от канапето и с чаша в ръка прекоси хола и влезе в спалнята си.

Харди стоеше неподвижен, дланите му се свиваха и отпускаха, след това влезе в спалнята си и затръшна вратата.