Няма връщане назад

ГЛАВА 12.

Юра Коротков се нае да разговаря с полковник Афанасиев. Ако се съгласеше с доводите на Каменская, той щеше да се свърже с управлението по собствена сигурност и да им предаде Петя Илин — да правят каквото искат с него. Нека те наблюдават чевръстия любител на литературата.

— Само че, Аска, те трябва да знаят кого да търсят. Какво имаме за този Николай?

— Почти нищо — призна тя. — Николай се е срещал със съпрузите Боровенко само три пъти. За пръв път са разговаряли късно вечерта в колата, срещата е продължила само няколко минути. Втория път той им е предал апаратурата за подслушване, третия път е взел ключа, купен от Шарило. Втората и третата среща са се провели също по тъмно, на слабо осветени места, и са били много кратки, не повече от минута. Предпазлив е тоя гадняр! Останалите контакти са по телефона. Те не са го видели добре. Възрастта му е между четирийсет и четирийсет и пет, както им се е сторило. Права коса, късо подстригана, доста оплешивяла над челото. Всъщност това е всичко. Колко може да се види в тъмното и в кола?

— Да, характерни белези — кисело се позасмя Юра. — А идеи?

— Още по-бедни от белезите — унило каза Настя. — Но знаеш ли какво си помислих аз? Всичко, което е измислил Погодин, разбира се, е оригинално, нестандартно, но е прекалено сложно. Защо е тръгнал веднага по толкова сложен път?

— Откъде знаеш, че го е направил веднага? Може първо да е опитал прости начини, а вече после…

— Именно! Юрка, ти го проумя. Той вероятно е опитал да намери материалите по начин, който хрумва на човек най-напред. А за какво се сещаш най-напред в такива случаи? За местоработата и местоживеенето, тоест, за колегите и вдовицата. Кое е по-лесното, как мислиш?

— Според мен — вдовицата, естествено — отговори Коротков, без да се замисля. — Аз съм мъж, тя е жена, запознавам се, спечелвам доверието й, това-онова… А ако не се получи с нея, търся пътища към местоработата, но това е по-трудно.

— Значи утре, още сутринта, аз ще отида при вдовицата на Нестеров — реши Настя. — Човекът, който търси материалите, не може да не е ходил при нея.

Вдовицата на журналиста Игор Нестеров — Светлана, се оказа симпатична жена малко над трийсет години. Живееше сама в малък двустаен апартамент, обзаведен красиво, но без разкош.

— Искате да говорим за смъртта на Игор? — попита тя намръщено. — Имайте предвид, че нямам какво ново да ви разкажа след казаното досега. Знам със сигурност, че Игор сам е взел решението да си отиде от този свят, и всички ваши опити да докажете, че е бил убит, са ми неприятни.

Настя прехвърли в ума си всичко, което бе успяла да запомни от материалите по делото. Да, на разпитите Светлана нито веднъж не е изразила съмнение в самоубийството на мъжа си, но не е казала и дума за причините той да вземе това страшно решение. Вдовицата е твърдяла, че през последните седмици Игор е бил потиснат, нервен и изобщо не е приличал на себе си, но не е споделял нищо за причините.

Всъщност Настя не беше дошла да си изяснява подробностите около смъртта на Нестеров — делото отдавна беше прекратено и следствието не беше вземало никакви нови решения по него.

— Не, Светлана, аз не се занимавам с причините за гибелта на вашия съпруг — каза тя. — Но с неговата смърт са свързани още няколко престъпления, с които именно се занимавам сега.

— Не говорите истината. Разбира се, на мен ми е все едно какво се опитвате да разкриете и кого да намерите, но ми е неприятно, когато ме лъжат.

Ха така. От къде на къде Светлана Нестерова реши, че Настя я лъже?

— Казахте, че сте приключили делото, а всъщност продължавате да се ровите в него, да подпитвате тихомълком, зад гърба ми… Как не ви е срам?!

— Почакайте, Светлана — меко я прекъсна Настя, — кои са тези „вие“? С вас се срещаме за пръв път, аз не съм ви казвала, че делото е приключено…

— Да де, не вие, а следователят. Има ли значение? Вие сте все от една служба. Милицията. — В гласа й зазвуча неприкрито презрение.

М-да, народът не обича правоохранителните органи. Печално, но факт. Любопитно е обаче какво имаше предвид тя, когато каза, че работата по случая продължава? Никой не беше работил по него след прекратяването на делото, Настя провери това. Вярно, по едно спряно дело детективите пак трябва да продължават работа, но това се прави от време на време и предимно тогава, когато неочаквано изникнат някакви връзки с него при работата по други случаи. А в делото за самоубийството на журналиста Нестеров не бе имало никакви раздвижвания, всичко си бе останало в състоянието, в което е било в момента на спирането на разследването.

— Следователят е служител не на милицията, а на правосъдните органи, и нашите служби са различни — спокойно обясни Настя. — А детективите трябва да работят дотогава, докато не се стигне до пълна яснота. Съжалявам, ако някой от тях е бил нетактичен и ви е причинил неприятни моменти.

Нестерова се посмути. Явно разбра, че е прекалила с претенциите си.

— Е… не исках да кажа, че той беше нетактичен. Просто…

Така, ясно. Николай, или както му е истинското име, е идвал при Светлана, представил се е за оперативен работник и е казал, че продължава да разкрива тайната за смъртта на журналиста. Интересно, какви ли документи е показал на Нестерова и дали изобщо й е показал някакви? Значи е избрал милиционерска, а не романтична легенда.

— За Николай ли говорите? — колкото можа по-уверено попита Настя. — Или при вас е идвал друг служител?

— За Николай, за кого другиго.

И отново на Настя й се стори, че Нестерова е някак напрегната. Ама какво значи това? С какво я е ядосал този Николай? Или той все пак е решил да съчетае двете легенди: започнал е с ролята на детектив, а е завършил с ролята на любовник? И Светлана се страхува, че той е разказал за това на колегите си. Но от друга страна, какво страшно има в това? Светлана е вдовица вече повече от година. Всичко е естествено.

— На вас не ви е харесал, така ли? — невинно попита Настя. — Обиди ли ви с нещо? Кажете ми, не се притеснявайте. Ако е допуснал някаква грешка и ви е причинил болка, аз трябва да знам, за да не я повторя.

— Той… той се възползва от моето объркване, от слабостта ми и ме накара да разкажа за Игор… — с усилие изрече Светлана. — На никого не бях разказвала това, срамувах се… Всяка жена се срамува да признава това, което върши, за да задържи мъжа си. А той някак ме предразположи и аз си помислих, че мога да му се доверя…

Ами да, разбира се, тя е помислила, че това е любов и че Николай никога няма да я предаде, че може да сподели с него. А той е научил всичко, което го е интересувало, и е изчезнал. Яко дим.

— Светлана, това, което казвате, е много важно за следствието. Николай е оценил вашето доверие и не е разказвал нищо на никого, затова ние така и не знаем защо съпругът ви се е самоубил. Може би ще разкажете на мен? Разбира се, аз мога да накарам Николай да ми предаде вашия разказ, но винаги е по-добре да се чуе от първа ръка. И после, на него ще му бъде неприятно да преразказва това, ще излезе, че ви предава, нали сте му се доверили.

— Добре де, какво толкова — горчиво въздъхна Нестерова. — Само първия път е трудно да се решиш. После вече е по-лесно.

Нестеров изневерявал на жена си, но неособено често и не със сериозни връзки. Тя, естествено, се досещала за някои неща, но Игор умеел да се държи прилично — всички негови отсъствия, късни прибирания и нощувания вън от къщи имали напълно солидни оправдания, така че Светлана разбирала, че дори ако мъжът й наистина прекарва това време с жена, той при всяко положение иска да запази брака им и не желае да наскърбява жена си. Игор винаги, независимо от похожденията си, бил внимателен, грижовен и весел, проявявал към Светлана мъжки интерес и периодично й правел внезапни мили подаръци, които разкрасявали съпружеския живот с моменти на неочаквана радост.

А после всичко се променило. Той срещнал жена, по която си изгубил ума. Престанал да бъде внимателен, престанал да се интересува от съпругата си, престанал да измисля поне малко достоверни оправдания за отсъствията си. Бракът се рушал с главоломна скорост. Известно време Светлана се надявала, че всичко ще мине, Игор ще се стресне и ще се раздели с новата си любовница. После открила, че от къщи и от банковите сметки са изчезнали всички спестени пари. Сетне научила, че той е натрупал дългове — за новата приятелка трябвало да харчи големи суми. А после започнало да се случва нещо странно и Светлана заподозряла, че Игор търгува със събраните за някои длъжностни лица материали. Къде-къде по-изгодно е да продадеш компромата на заинтересованите от неговото прикриване лица, отколкото да дадеш поредния материал за рубриката. Тя се опитвала да поговори с мъжа си, но Игор отбягвал разговорите и естествено, не признал, че използва непочтено сведенията, събрани в резултат на журналистическите разследвания.

Тогава Светлана се решила на последното средство. Те нямали деца — лекарите не й препоръчвали да ражда заради сериозни проблеми с бъбреците. Тя си знаела какви унизителни усилия й струвало да завлече неверния си съпруг в леглото, но пък всичко се получило от първия път — забременяла. Това обаче не зарадвало Игор и не го спряло, той бил все така луд по своята любима, само дето към проблемите с изневярата, парите, дълговете и журналистическата нечистоплътност се прибавило и чувството на вина пред жена му: тя толкова искала дете, а той не се радвал. Нещо повече, явно разбирал, че сега вече не може да напусне Светлана. Но и нямал сили да изостави своята любов. Ситуацията за него стигнала до задънена улица и Игор виждал само един изход от нея. И го използвал.

На другия ден след смъртта му Светлана загубила детето — отслабналият от болестта организъм не се справил със стреса.

— Вероятно аз съм виновна за смъртта му. Ако не бях забременяла, той щеше да се справи. В края на краищата щеше да напусне или мен, или нея, но щеше да остане жив.

Светлана наведе глава, за да скрие израза на лицето си, но Настя разбираше, че още я боли. Какво да каже човек?

— Едно не разбирам — продължи Нестерова, без да вдига глава, — нима тази твар не е виждала какво става с него? Нима не е разбирала какво му струва тази връзка? Защо му е позволявала да харчи толкова пари? Та той не беше милионер, нито банкер, той беше журналист, откъде у него толкова пари, с които да задоволява апетитите й? Аз разбирах, че заради тези пари му се налага да е продажен, ами тя? Пълна глупачка ли е била? Нищо ли не е виждала, нищо ли не е чувала? Ако е била такава глупачка, какво е намерил у нея Игор? Как е могъл да се влюби толкова, че да разруши и своя, и моя живот?

— Сигурно е имала други качества — предпазливо се обади Настя.

— Е, то се знае — тъжно се усмихна Светлана. — Тя е много красива. Невероятно красива тъпачка.

— Вие виждали ли сте я? Или Игор ви е казвал?

— Не, какво говорите, Игор и дума не е споменавал за нея, нито веднъж не ми призна, че има друга жена. Аз не му давах възможност да признае, защото разбирах, че след това нищо не би му оставало, освен да си тръгне. А аз не исках това. Видях снимка. След неговата смърт от редакцията ми донесоха вещите му, книжа, дискети, изобщо всичко, което е било в бюрото му. Сред всичко останало имаше и фотографии. Искате ли да ви ги покажа?

На Настя не й се гледаха снимки, не й беше интересно как изглежда жената, заради връзката с която журналистът Нестеров бе съсипал два живота. Но снимките биха били мостче към разговор за книжата и дискетите, с други думи, за материалите, към които е проявявал интерес митичният Николай. Така че трябваше да ги види.

Жената на двете фотографии до Игор Нестеров наистина беше много красива. И много позната.

Беше Елена Шчоткина.

Ето, значи, кой е бил нейният последен любовник, след раздялата с когото Елена дълго не е могла да се съвземе. А и това не е било раздяла, както си бе мислила Настя, а трагична смърт. Ето за какво са му трябвали пари: Елена не е умеела да гради отношения с мъже по друг начин, освен по отработената схема. Щом нещо е престанало да я задоволява в отношението на Нестеров към нея, тя е прибягнала до изпитаното оръжие — намеци за сексуална неубедителност. Вероятно, за разлика от предишните си спонсори, тя все пак го е обичала, защото той не е могъл да й предложи нищо от това, което тя е свикнала да получава от любовниците си. Да, той е харчел пари за нея, но тези пари съвсем не са били толкова, колкото Елена е получавала по-рано. Значи, тук е имало не корист, а истинско чувство. Естествено, само до степен, в каквато Елена Шчоткина изобщо е била способна на чувства по отношение на мъж. Любовта си е любов, но мъжете съществуват, за да бъдат използвани от жените, това тя го е усвоила от майка си и то е залегнало дълбоко в нея.

— Знаете ли нещо за тази жена? — попита тя Светлана.

Нестерова отново взе снимките и яростно ги стисна, сякаш не можеше да реши дали най-сетне да ги скъса и да престане да си спомня за любовницата на покойния си съпруг, или да ги върне на мястото им.

— Почти нищо. Само името, момичетата от редакцията ми го казаха, нали те всичко чуват и знаят всичко за всички: кой на кого се обажда, кой с кого си е тръгнал, кой с кого е дошъл, кой закъде е заминал. Те ми донесоха вещите на Игор, аз започнах да ги разглеждам, видях снимките и ги попитах коя е тази жена. Та те ми казаха. Казаха ми също, че живеела някъде в района на метростанция „Проспект Вернадски“, защото били чували много пъти как Игор се уговарял да се видят с нея при метрото. Не знам нищо повече. И Николай ме попита за нея.

Естествено. Щом материалите не са у съпругата, може да се окаже, че са у любовницата, така че е трябвало непременно да я намери.

Стоп! Николай я е намерил. И какво е направил? Запознал се е с нея? Опитал се е да завърже отношения? Може би, но едва ли е успял: Елена е била омъжена, очаквала е дете, в онзи момент по никакъв начин не е могла да рискува отношенията си със своя съпруг. И какво е направил той, когато запознанството и сближаването не са се състояли? Започнал е да търси възможност да проникне в апартамента на Елена, за да потърси материалите. Тя едва ли ги е взела със себе си, когато се е преместила при мъжа си, за нея не са представлявали никаква ценност. Той е следял апартамента и е открил Ниночка Клевцова, която е ходела там с гаджето си.

Какво става по-нататък? Ами по-нататък Ниночка много удобно изгубва ключовете. Сама ли ги изгубва? Или Николай й е помогнал? Най-вероятно е помогнал, но не лично, нали не е джебчия, няма опит. Наел е някого. И е влязъл да търси книжата и дискетите, останали от Нестеров.

И гледай ти какъв лош късмет! В самия разгар на търсенето в апартамента идва Шчоткина. Николай не може по никакъв начин да обясни присъствието си. Остава му едно: да премахне неочаквания и толкова ненужен свидетел. Впрочем твърде е възможно в апартамента да е бил не самият Николай, а някой друг. Също нает човек. Но това не променя същината. Има резултати от експертизата по някои следи, оставени в апартамента на Елена, и когато се намери с кого да бъдат съпоставени те, ще се изясни достоверно кой е бил там и кой не е бил.

А Егор Виталевич Сафронов е зад решетките. Печалният рицар, който по всички възможни начини защитава любовта си от гадната шантажистка. Несправедливо заподозрян и обвинен от нея, Настя Каменская.

По дяволите, колко лошо… Колко е лошо всичко… Настя трепереше над своята идея за шантажа, а тя се пръсна — парченцата се разлетяха във всички посоки. Тоест, естествено, шантаж е имало, само че убийството е било извършено по съвсем други причини.

Независимо от всичко обаче, щом след убийството на Шчоткина са започнали проблемите на писателите, явно материалите така и не са се намерили. Убиецът е имал достатъчно време да претърси грижливо целия апартамент, той до такава степен не е бързал, че е оставил всичко след себе си в идеален ред. А може би не е и търсил? Елена може да е дошла веднага след него, преди той да започне да търси, а след убийството нервите му да не са издържали — и да е избягал, без да направи това, заради което е дошъл.

Не, едва ли. Ако всичко е било така, той би направил нов опит да претърси жилището и тогава всичко би вървяло по същата схема, както при случая с убийството на Лаптева. Някой служител от следствието или милицията би започнал да проявява жив интерес към делото, както го направи Петя Илин. Но в случая с Шчоткина не се е случило нищо подобно.

Значи, той все пак е останал в жилището и го е претърсил основно. Но нищо не е намерил. И тогава са включени съпрузите Боровенко със задачата да изяснят съдбата на материалите чрез писателите. Семейството е било включено в работата още по-рано, докато Николай е следял Лена Шчоткина; междувременно на тях са възложили да съберат сведения за Василий Богуславски. А пък когато не са намерили материалите у Шчоткина, е започнала историята с подслушването.

Е, но къде са в края на краищата тези материали? Съвършено очевидно е, че са у някого от съавторите, щом тези материали са използвани в книгите им. Но у кого? И как са попаднали у него?

— Кажете, Светлана, Николай прегледа ли книжата на съпруга ви? Дискетите? Изобщо поинтересува ли се от неговите вещи?

Въпросът беше формулиран небрежно, но Настя твърде много се бе увлякла в размислите си, за да следи грижливо формулировките. Щом Николай е неин сътрудник, защо тя не знае какво е правил той тук и от какво се е интересувал? Но Светлана, която пък бе потънала в собствените си преживявания, не забеляза тази грешка.

— Да, помоли ме да му покажа материалите, които бяха останали, каза, че ако Игор е бил убит, може би причината са именно те.

— Нещо стори ли му се интересно? Привлече ли вниманието му?

— Не — отрицателно поклати глава Нестерова. — С него заедно преровихме всичко и той каза, че тук няма нищо.

— А преди това вие бяхте ли преглеждали материалите? Имам предвид — в момента, когато ви ги донесоха от редакцията?

— Знаете ли, не ми беше до това… Влязох в болница, дори не ме пуснаха на погребението, а когато излязох, ми донесоха вещите му… Започнах да разглеждам какво са донесли, видях снимките, момичетата ми казаха за Шчоткина… стана ми толкова неприятно, мъчно, срамно… За известно време оставих всичко, както си беше, в кашоните, не можех дори да ги докосна. После, разбира се, малко се посъвзех и ги прегледах. Добре че беше Олга, тя ми помогна. Сама нямаше да се реша, нямаше да събера кураж.

— Коя е тази Олга?

— Не знам — сви рамене Нестерова.

— Тоест, как така не знаете?

— Ами така. Случайна позната.

— И къде се запознахте с нея?

— В чакалнята на женската консултация. След това, което се случи… с детето… трябваше на няколко пъти да ме преглеждат. Седяхме една до друга, имаше голяма опашка, чакахме дълго и се заприказвахме. Спомням си, че се разплаках… Казах, че не мога да се примиря със смъртта на Игор, не мога дори да прегледам кашоните с неговите вещи. Тя предложи да ми помогне, заедно дойдохме вкъщи. Това е.

— И повече не сте ли я виждали? Не сте ли се чували по телефона?

— Не. Тя ми остави телефонния си номер, но аз го загубих. Пъхнала съм го някъде или съм го изхвърлила… Не ми трябваше.

Е, това вече… Коя е тази Олга? Търсачка на материалите, която се е запознала с вдовицата на журналиста и е намерила повод да отиде в дома й? Или наистина случайна милозлива позната? Ако наистина е била случайна и наистина милозлива, няма да е трудно да я намерят, трябва просто да отидат в женската консултация и да вземат пълния списък на жените, посещавали лекарите в онзи период. Едва ли Нестерова помни точната дата, но месеца може да го установят. От този списък ще изберат всички жени на име Олга, ще отсеят неподходящите по възраст, останалите ще проверят. Работата не е сложна технически, но е ужасно трудоемка и изисква време и прецизност. Но защо да го правят?

Ако тя наистина е била случайна позната, материалите на Нестерова не са й трябвали и тя не ги е взела. А ако все пак е търсела специално тях, няма да я намерят по никакви лекарски списъци — тя не е ходила за консултация.

— Олга за какво се преглеждаше в консултацията? Като бременна ли? Или имаше някакво заболяване? Спомняте ли си?

— Не ми каза. А аз не я попитах. Не ми беше до това.

— А казахте ли на Николай за тази Олга?

— Да, разбира се. И той ме попита дали съм преглеждала материалите по-рано.

Така. Значи Николай, дяволите да го вземат, също може да е минал в търсенето си през женската консултация. Дали е намерил Олга? Не се знае. Може само да се предполага, че ако я е намерил, материалите очевидно не са били у нея, щом се е стигнало до убийството на Глафира Митрофановна. Или той не е могъл да я открие. Не е намерил начин да го направи. Или я е намерил, но не е успял да осъществи намерението си. И това е възможно…

С една дума, детективите трябва да отидат при гинеколозите. Шансовете за успех са нищожни, защото има три варианта: или Олга случайно е открила материалите и тихичко ги е прибрала (един господ знае за какво са й притрябвали); или нищо не е вземала и материалите от самото начало не са били при Нестерова; или ги е взела, защото целенасочено ги е издирвала. Във втория случай е безсмислено да се губи време за търсене на тази жена чрез консултацията, в третия е безполезно. Да се захваща такава работа при вероятност за успех трийсет и три процента? Съмнително.

Но има едно обстоятелство: ако Николай е опитвал да я намери, той е оставил следа в консултацията. Бил е там, говорил е нещо, обяснявал е, може би е показвал някакви документи. С една дума, там са го запомнили, а това е било съвсем наскоро. При такъв случай и най-малката следа може да свърши работа, макар и не за разкриването му, но поне за доказване на вината или дори просто като един коз в повече при разпит. Естествено, ако има кого да разпитваме.

— Светлана, припомнете си точно кога Николай беше у вас?

— А вие не знаете ли?

Сети се. Добре, няма как, невъзможно е да задава въпроси за Николай до безкрайност, като се преструва, че знае всичко за него. Ще трябва да каже истината.

— Не, не знам. Работата е там, че той не работи при нас. Заблудих ви, моля да ми простите. Николай е престъпник, който издирва материалите на съпруга ви.

Нестерова се извърна към прозореца, гърбът й се вкамени.

— Така си и знаех… Прекалено хубаво беше всичко…

Значи, детектив и любовник. Мръсник. Да вършиш такива неща с лекомислено момиче — както и да е, но с вдовица… Малко ще е да го убиеш такъв.

— През септември. За пръв път дойде през септември, на пети.

— А за последен?

— На двайсет и първи. Беше неделя. Каза, че намерил една свободна от работа неделя, а това му се случвало рядко… Вървете си, моля ви. Вече всичко ви разказах. Не знам нищо повече.

С Нестерова той е приключил на двайсет и първи септември. А Шчоткина беше убита след почти месец, на осемнайсети октомври. Достатъчно време и за да потърси Олга, и за да намери Шчоткина. Да, трябва да се признае на Николай и на неговия възложител Погодин, че са изчерпали всички традиционни методи. Затова именно са започнали да действат чрез семейство Боровенко. А когато не се е получил резултат, са измислили хитрата комбинация с милицията.

Какво ли още ще измислят? Нещо още по-страшно и цинично от убийството на абсолютно невинната Глафира Лаптева? Трябва колкото може по-скоро да се намерят материалите и да се прекрати този театър на абсурда.

— Ето, полюбувай се. — Коротков хвърли купчинка снимки на бюрото на Настя. — Първи постъпления. Нашият Петюня води активен живот. Да разкриваше така активно и престъпления — цена нямаше да има.

Снимките бяха приложени към отчета за първия ден от работата на оперативните работници от управлението по собствена сигурност. Млади момичета, жени, млади и по-възрастни мъже… Дали Николай е сред тях?

— Я да отделим тази… — След като помисли малко, Настя взе една от снимките. — … и ето тази. Напълно подхождат по възраст. Как мислиш?

— Подхождат — съгласи се Коротков. — Само че на кого ще ги покажем? Съпрузите Боровенко едва ли ще го разпознаят, практически те не си го спомнят. Толкова нервни са били и толкова са се страхували от този Николай, че не са смеели да вдигнат очи и да го погледнат в лицето.

— Има кой, не се тревожи. Ще го разпознае вдовицата на Нестеров. А ако извадим късмет, има и още една свидетелка. От нея вероятно Николай е задигнал ключовете.

— Какви ключове пък сега? — навъси се Коротков. — И какво общо има вдовицата на Нестеров?

Настя не се беше виждала с Коротков от предната вечер — почти цяло денонощие, така че той още нищо не знаеше за това, което бе успяла да свърши.

— Леле, ти голяма работа си свършила, сестро — възхитено подсвирна той, след като изслуша разказа на Настя. — Да нямаш перка на някое специално място? Как успя да го направиш за един ден?

— И аз не знам — искрено призна тя. — И между другото, той е ходил и в женската консултация, не е глупак, така че и там ще го разпознаят. Разбира се, ако няма помощници и навсякъде ходи лично. Мъжът, който е отишъл в женската консултация, не е посмял да се представи като милиционер, там лелките не са доверчиви като Светлана Нестерова, затова им е разказал приказчица за любов от пръв поглед към дама на име Олга, която уж бил видял там. Със сълзи на очи ги е умолявал да му помогнат. Естествено, оттам са го изпъдили, но са го запомнили добре. Как мислиш, Юрик, можем ли вече да показваме тези две снимки, или ще почакаме да се съберат повече действащи лица?

Той се почеса по слепоочието, после с цяла длан — по тила.

— Аз бих ги показал. Защо да протакаме? Трябва да го издебнем от две посоки: откъм материалите и откъм следите, които е оставил с действията си. Ще видим как ще се получи по-бързо. Между другото, за материалите… Ти откри ли у кого са?

— Не още.

— Защо? Какъв е проблемът?

— Юра, ако беше толкова просто…

— Не виждам нищо сложно — ядосано каза Коротков. — Отиваш при писателите и питаш кой използва материалите на журналиста Нестеров. После питаш как са попаднали у съответния човек. Какво, трудно ли ти е да попиташ?

— Да попитам е лесно, трудно е да получа отговор. Ти какво, да не смяташ, че всички ей така ще се втурнат да ти правят признания? Прочути писатели, майстори на интригата — и изведнъж признават, че част от сюжетите им са крадени. Мечтай си ти! Хем не просто крадени, а откраднати от покойник. Знаеш ли как се нарича това? Мародерство! Те ще опулят очи и ще отговарят, че не разбират за какво им говоря. Имената на героите в книгите са измислени, имената на градовете — също, а дето ситуациите си приличат — ами в живота подобните ситуации с лопата да ги ринеш, отвори коя да е книга и непременно това, което е написано там, някога някъде с някого се е случвало. И ти никога нищо няма да докажеш, ако нямаш в ръцете си улики. Факти. Свидетелски показания.

— Смяташ, че писателите са такива… ммм… крехки натури?

В думите му прозвуча съмнение. Той май смяташе, че хората, които печелят много пари, по принцип не могат да бъдат крехки натури.

Тя не успя да отговори, защото вратата рязко се отвори и в кабинета влетя разчорленият Серьожа Зарубин.

— О, точно който ни трябваше! — радостно го посрещна Коротков. — Ние тук с Аска провеждаме съвещание по въпроса трябва ли, или не трябва, направо да питаме писателите за материалите на Нестеров. Аз лично смятам, че трябва да отидем и да ги попитаме, а най-добре да ги извикаме тук. Павловна пък смята, че още е рано, че докато нямаме твърди доказателства, е безполезно да говорим с тях. На мен ми се струва, че Богданов ще пропее веднага, той е такъв разглезен господин, че веднага си личи: животът не го е пердашил. Не е приучен към трудности и има ниска съпротивляемост на неприятности. Веднага ще си каже всичко. Славчикова я убиха, не можем да я питаме, при Василий имаше един подозрителен момент, но Стасов ни го проясни, остана само Богданов — загадката е той. Именно с него трябва да започнем. А, Серьога? Ти как мислиш?

Зарубин местеше поглед от Настя към Коротков и обратно. И кой знае защо, мълчеше.

— Какво има, Серьожа? — разтревожено попита Настя. — Какво се е случило?

— Богданов е получил инфаркт. Късно снощи някой му е съобщил за убийството на Славчикова. Станало му зле.

— В болницата ли е? — бързо попита Настя и стана от бюрото.

— В болницата е — кимна Серьожа. — В моргата. Днес следобед е починал, в четиринайсет и трийсет и две.

Ех, хем тя вчера си мислеше, че не бива да оставят Богданов сам, мислеше, мислеше… страхуваше се, че той ще научи за смъртта на Катерина и ще се почувства зле… дори се чудеше дали да не отиде самата тя при него… И не отиде. Беше уморена. Две денонощия накрак. Какъв й е Глеб Борисович? Свидетел, нищо повече. Има сума ти роднини, които биха могли да останат край него след гибелта на старата Глафира, и не беше виновна Настя, че те не са били там. Тя не беше длъжна… И беше толкова уморена… Но нима това е извинение?

Погребението на Екатерина Славчикова се състоя едновременно с погребението на Глеб Борисович, въпреки че тя бе починала два дни по-рано: съдебномедицинската експертиза изисква време. Погребаха ги на различни гробища: Катерина — на Хованското, а Богданов — на Пятницкото, до дядо му, майка му и Глафира. Настя и Сергей Зарубин дълго се съвещаваха кой къде да отиде, претегляха всички „за“ и „против“, докато накрая Сергей предложи наистина соломоновско решение.

— Ами хайде ние с теб да отидем да погребем Богданов, ще вземем и семейство Боровенко и ще отидем заедно. А при Славчикова да отиде Петюня.

— Защо? — не разбра Настя.

— Их, Павловна, липсва ти оперативна хитрост. Вече колко снимки показахме на Нестерова, а Николай го няма и няма на тях. Нужни ли са ни контактите на Петка? Нужни са ни. А какви контакти може да осъществява той, ако до него е някой от нас? Никакви. Той трябва да се чувства свободен и неконтролиран. А момчетата от управлението по собствена сигурност нека си вършат своята черна работа.

В това имаше резон. При всички положения някой трябваше да отиде на погребението на Славчикова. Убийството е разкрито, престъпниците са задържани, но нали остава открит въпросът за материалите. Ами ако са били у нея? Като нищо може човекът, който й е дал тези материали, да дойде да се прости с нея. Какво ли не се случва в живота? Ето защо едно от задължителните правила в работата по убийствата е да се установят всички, които идват на погребението. Понякога се случват такива изненади, че…

И ето че Настя, Зарубин и съпрузите Боровенко бавно крачеха заедно с тълпата, изпращаща Глеб Борисович. Писатели, издатели, литературоведи и критици. Роднини.

— Гледайте внимателно — тихичко повтаряше от време на време Сергей, — може да видите хората, които са идвали тогава при Богданов, а той не им е отворил.

— Ето я! — внезапно възкликна Лиза и сграбчи ръката на Сергей.

— Тихо, тихо — зашепна той и внимателно си издърпа ръката, — на погребение сме. Коя е „тя“?

— Жената, с която Богданов се срещна в ресторанта. Тя му даде плик, а той на нея — пари.

— Добре, благодаря — полугласно каза той. — Гледайте още.

След две секунди вече го нямаше до нея, а след още половин минута Настя забеляза как якето му се мярна в непосредствена близост до жената, която му посочи Лиза.

— А ето ги онези двамата — развълнувано каза Вячеслав. — Точно така, те са. И пак са заедно, както тогава.

Той сочеше братовчеда на Богданов — Григорий Александрович Черевнин, до когото, както и на погребението на Глафира, стоеше синът на Глеб Борисович — Иля Глебович. М-да, Глеб Борисович, до какво катастрофално състояние сте докарали семейните си работи, щом не сте отворили на братовчед си и на родния си син?

— Добре. Разпознавате ли още някого?

Към края на траурната церемония, част от която се проведе в ритуалната зала, а част — под открито небе, Настя така премръзна, че едва можа да разтвори стиснатите си в юмруци и пъхнати дълбоко в джобовете ръце. Беше си забравила ръкавиците. Боровенко много се стараеха, но не разпознаха сред присъстващите никого, освен дъщерята на Богданов — Лада, която бяха видели да идва на неделен обяд при баща си.

Зарубин съвсем се изгуби в тълпата и Настя трябваше да го чака пред портата на гробището.

— Е, какво? — попита тя, когато Серьожа дойде.

— Това е сестрата на втората съпруга на Богданов. Казва се Валентина, не можах да изясня фамилното й име, обстановката е специфична. Но пък научих с какво се занимава.

— Е, с какво? — изгаряше от любопитство Настя.

— Търгува с модно облекло. Ако съдя по това как е облечена тя, не толкова търгува с него, колкото го носи. Жалко, нали?

— Какво е жалко?

— Ами че е втора съпруга на сестрата… пфу, сестра на втората съпруга… Щеше да е страхотно, ако беше например сестра на Нестеров или негова колежка от редакцията. Тогава всичко щеше да се подреди, а ние да въздъхнем спокойно.

— Не търси леки пътища, Сержик. — Настя потрепери от студ и машинално притисна лакти до хълбоците си. — Знаеш ли накъде водят леките пътища?

— Знам, в капана за мишки — оклюмано отговори Зарубин. — Кога ще наредиш да разговарям с мадам Валентина?

— Днес тя е заета с помена, а утре може.

— Слушай, ние наистина трябва да бъдем тактични, човечни и така нататък, но нали ти самата каза, че Погодин и компания може да направят и други неща. И то всеки момент. Докато ние тук се правим на тактични, те сигурно вече са замислили ново убийство.

— И какво предлагаш? — намръщи се Настя. — Да я дръпнем сега и вместо на помен, да я закараме на „Петровка“? Смяташ ли, че това е прилично?

— Е, защо толкова строго — позасмя се той. — Аз ще отида с всички на помена, там ще си поговоря с нея.

— Да не полудя? Това е абсолютно неприлично.

— Нищо подобно. Тя едва ли толкова жали за Глеб Борисович, като имаме предвид какви са семейните им отношения. Пък и каква му е? Втора сестра на жена му, тоест… така де, знаеш каква е. Отношенията им са били чисто делови, стоково-парични, и аз не забелязах признаци за дълбока скръб на лицето на Валентина. А да се вмъкна в ресторанта и да се присъединя към тълпата опечалени е нищо и никаква работа. Оперативен работник ли съм аз или лукова глава?

— Глава си ми ти — усмихна се тя. — Как ще отидеш, със служебната кола или заедно с другите, с автобуса?

— С народа съм — гордо обяви Зарубин.

— Тогава аз ще взема колата, нали може? Трябва да отида до женската консултация.

— Павловна, ти какво? — погледна я той с ужас. — Та ти скоро ще се пенсионираш.

— Глупак такъв. Отивам за списъците. Обещаха до днес да ги подготвят.

Списъците наистина бяха готови. Щом ги видя, на Настя едва не й прилоша. Три хиляди и петстотин посещения за един месец. Жените, идвали в консултацията през този месец, бяха, разбира се, по-малко, просто много от тях бяха ходили повече от веднъж. Но това не спасяваше положението. Първо трябваше да избере от списъка всички, които носеха името Олга, после да свери и премахне повторенията, сетне да ги прегледа по възраст, като отхвърля съвсем младите и над четирийсетгодишните, тъй като Нестерова не знаеше точната възраст на своята случайна позната и каза, че на око тя била между трийсет и трийсет и седем. Но Настя знаеше какво означава това „женско око“, което винаги, макар и подсъзнателно, е готово да състари друга жена с две-три годинки. Следователно трябваше да търси жени от двайсет и шест до четирийсетгодишна възраст, за да не сгреши.

И онези, които останат накрая, ще трябва да ги проверява. Интересно, колко ли ще бъдат? Сто? Двеста? Или ще й провърви и ще бъдат само двайсет? Ех, защо тя се казва Олга, а не Аелита или Виолета? Защо Нестерова не облекчи работата на детективите, защо не каза, че Олга например е имала рядко заболяване или е била в напреднала бременност? Защо винаги всичко е толкова трудно и което е най-важното — почти безперспективно? Такава огромна работа — и всичко това заради някакви жалки трийсет и три процента вероятност. А останалите шейсет и седем процента са се наместили тук на пода в кабинета на Настя, покатерили са се на бюрото, на шкафа, на касата, на перваза, вмъкнали са се в чайника и в саксията с цветето, провесили са крачка и гадничко хихикат над нейните безполезни усилия, защото знаят със сигурност: те печелят тази партия и Настя по никакъв начин няма да постигне победа.

Но Настя все още не знае как ще свърши играта и има да седи над тези списъци до изнемога, за да признае накрая своето поражение.

Глебушка Богданов започна да изявява своя литературен талант още като малък. Учителите четяха с интерес неговите съчинения, когато беше още на тринайсет, а на петнайсет — цялото училище се стичаше при стенвестника, където излизаше поредният разказ на Глебушка за живота на съучениците му. Когато стана на шестнайсет, негов разказ бе публикуван в „Комсомолская правда“, при това главният редактор дълго го хвали и му поръча да носи нови творби. По времето, когато влезе в Литературния институт, той вече имаше десетина публикации и много добри отзиви за тях. Започна да пише първата си книга още в института, като избра за тема живота на Козма Терентевич Солдатенков — книгоиздател, колекционер и текстилен фабрикант, с чиито пари всъщност в Москва е била построена болницата, носила неговото име, а впоследствие преименувана в Боткинска. В тази болница бяха работили дядото и бащата на Глебушка и изборът на темата не учуди никого. Получи се прекрасна книга и Глеб Богданов бе споходен от слава, почести и награди.

Втората си книга той реши да посвети на Михаил Василевич Фрунзе, подаде заявка в издателството, като се опасяваше, че на толкова млад човек като него може да не поверят (тоест — да не разрешат) да опише живота на изтъкнатия пълководец. Но опасенията не се потвърдиха, редакцията съгласува въпроса с висшето партийно ръководство и прие заявката. Нещо повече, дори дадоха пари на Богданов, за да замине за Туркмения, та на място да събира материал за онзи период от живота на Фрунзе, когато той командвал Туркестанския фронт.

По същото време Глебушка се сгоди за красавицата Зоя и двамата решиха да се оженят веднага щом той се върне в Москва. Богданов отсъства почти три месеца. Това беше неговото първо за двайсет и пет годишния му живот отлъчване от къщи и свободата буквално го опияни. Той се чувстваше извън опека, извън контрол и изобщо извън всичко, включително извън семейството си. Не, не го удари на гуляи, не пиянстваше и не вършеше глупости, той добросъвестно събираше материали, обмисляше ги и се чувстваше истински писател. Съвсем истински. Голям. А големите писатели, когато работят върху ръкопис, не се разсейват с глупости като семейство и любимо момиче, та дори то да е годеница. Той не искаше да му пишат и не даваше адреса си, защото на писмата трябва да се отговаря. Не се обаждаше вкъщи по телефона, а пращаше телеграми: добре съм, здрав съм, работя.

След три месеца се върна. Направо от гарата, рано сутринта, отиде не вкъщи, а при Зоя, и беше неприятно изненадан, когато му отвори братовчед му Гриша.

— Какво става тук? Как да разбирам това? — закрещя още от прага Глеб. — Какво правиш в тази къща? Да не си нощувал тук?

— Тихо! — Гриша го хвана за рамото и силно го стисна. — Зоя спи. Едва заспа. Вчера погребахме майка й.

Майката на Зоя се бе разболяла неотдавна, но сериозно, и ракът на белите дробове я бе отнесъл буквално за месец. През цялото това време до Зоя беше Гриша, защото Глеб бе далече и нямаше никаква възможност да го извикат в Москва, за да помогне, да подкрепи семейството: нали не остави адреса си и не се обаждаше по телефона. Глеб и Гриша бяха близки приятели от най-ранно детство и беше напълно естествено Богданов да запознае Зоя с братовчед си още когато започна да излиза с нея. Освен това, кого можеше да потърси тя в трудния момент, ако не братовчеда и близкия приятел на годеника си? Нали с майка й бяха сами, баща й бе загинал във войната, по-големият й брат — също, а те нямаха никакви други близки.

Глеб и Зоя се ожениха, роди им се син — Илюша. Толкова приличаше на баща си! Също като него мургав, тъмноок, с черна коса. Но нали и Гриша беше същият, с Глеб си приличаха като родни братя, защото майките им бяха близначки. Глеб така и не можа да забрави, че бе заварил Гриша рано сутринта в дома на Зоя, където нямаше никого, освен него и момичето. Гриша е бил до нея през цялото време, докато майка й е боледувала. Какви са били отношенията помежду им? Как са прекарвали времето си? За какво са разговаряли? Последните две седмици преди кончината си майката на Зоя е прекарала в болницата, а къде през това време е нощувал Гриша? Ревност и подозрения измъчваха Глеб, той се взираше в синчето си и всеки ден откриваше у него все повече фамилни черти, получени от майка му, красивата брюнетка Земфира. Или от нейната сестра? На кого прилича момчето — на баща си или на вуйчо си?

Той правеше сцени на Зоя, настояваше за отговор и признания в изневяра, опитваше се да изтръгне истината от братовчед си, но така и нищо не постигна, освен скъсване на отношенията с Гриша, а Зоя в края на краищата го напусна. Не отиде при Гриша, не. Просто си тръгна. Омъжи се повторно много по-късно и за съвсем друг човек.

Тя не пречеше на Глеб да общува със сина си и той периодично се опитваше да се прави на добър баща, но трудно успяваше. Всеки поглед към Илюша пробуждаше нов прилив на ревност и подозрения. Глеб не страдаше от загубата на съпругата си, тъй като юношеската страст отдавна бе угаснала, доста бързо се примири с развода и взе успешно да урежда личния си живот, но мисълта, че са го измамили, бе непоносима. Бяха му се подиграли. Бе станал жертва на измама.

С времето той намрази сина си, който постепенно се превърна в копие или на Глеб, или на Григорий: същият леко гърбав нос, същите гъсти вежди. Но Глеб Борисович продължаваше да се вижда и общува с него. Когато синът му порасна, Богданов беше вече признат майстор на перото и авторитет в родната литература, класик, чиито книги влизаха в задължителната училищна програма. Беше любимец на властта, окичен с лауреатски медали, и имаше твърде солидна сума в спестовната книжка. Жени на всякакви възрасти и с различна външност се тълпяха около прочутия и богат красавец, но Глеб Борисович продължаваше да живее ергенски живот.

Веднъж Иля запозна баща си със своята приятелка. Любочка възхитено гледаше Глеб Борисович с красивите си големи очи, мигаше с ресници, умно мълчеше и елегантно пушеше. Тя много се стараеше, а Глеб Борисович нямаше нищо против да отнеме момичето на своя син, който впрочем не се знаеше чий син е. Тази мисъл го възбуждаше, включително и в интимни ситуации, с Люба той се чувстваше като сексгерой, който на своите петдесет би могъл спокойно да се мери с много младежи.

Накрая Люба забременя и Богданов се ожени за нея. Когато се роди дъщеря им Лада — мургава, тъмноока и чернокоса, Глеб Борисович изпадна в смут. И някак веднага се сети, че всъщност Любочка беше приятелка на Иля, а когато станаха близки, тя сигурно още е продължавала да се вижда със сина му… Пък може и връзката им да е продължила чак до сватбата, след която младата съпруга се премести при Богданов. Е, тогава какво е това дете в ръцете му? Негова дъщеря, на Глеб Борисович ли? Или негова внучка? Или дори внучка на Григорий? Кой го измами този път — синът му или братовчед му? Кой ще му се присмива сега?

Богданов отново попадна в същата клопка и отново започна да измъчва с ревност и подозрения отначало себе си, после и жена си. Сега обаче беше не на двайсет и пет, а на петдесет и две, мисленето му бе закостеняло, той задълго потъваше в едни и същи разсъждения и емоции и в края на краищата съвместният им живот стана непоносим за Люба. Разведоха се.

На шейсет и пет Богданов получи първия инфаркт. След това нещо се случи с психиката му, той стана маниакално мнителен, смяташе, че всички наоколо само чакат смъртта му, за да получат неговото наследство. А кой ще се облажи? Синът, който не му е син? Дъщерята, която не му е дъщеря, а внучка, пък и не е сигурно, че е негова внучка? Никой нищо няма да получи, той ще пропилее всичко, ще го похарчи сам, ще пръска пари, докато му стигнат силите. Ще са му предостатъчни.

Зарази и Глафира със своите опасения и макар старицата да смяташе, че той сам си е виновен за много неща, напълно споделяше подозренията му. Богданов нареди от жилището да се махнат всички телефонни апарати, да остане само един — в антрето, и винаги вратите да се държат отворени, та той да вижда къде какво става и да чува всички разговори. Всъщност нямаше доверие и на Глафира, защото знаеше, че тя, която бе отгледала като малки и Илюша, и Лада, може да не преодолее чувствата си и да започне да им помага, ако те намислят някак да преметнат баща си. Странеше от Григорий, който — вече на преклонна възраст, се стараеше да възстанови отношенията с братовчед си: нали малко време им оставаше да прекарат на този свят, старците трябва да се крепят взаимно. Престана да общува със сина си въпреки всички негови опити да се сближат. Всички искат наследството му. Всички искат пари. Затова натрапват любовта и приятелството си на Богданов, преструват се, играят театър. Не са познали обаче. Никой нищо няма да получи!

Преди около година му хрумна, че братовчед му, синът му, дъщеря му и бившите му съпруги може да направят заговор срещу него. Нещо такова, което ще им позволи да постигнат своето и да му вземат парите. Освен това, той иска да научи най-сетне има ли родни деца, или няма. И тогава се обади на сестрата на Люба — Валентина. Искаше да знае за всяка стъпка на роднините си. Искаше и Валентина да научи от Люба и от Зоя, с която добре се познаваше, истината за бащите на техните деца. Предложи добри пари и Валентина лесно се съгласи. Беше й забранено да се обажда на стационарния телефон в апартамента на Глеб Борисович: можеше да вдигне Глафира, която би могла да познае гласа на Валентина. Макар че Глафира Митрофановна споделяше подозренията и опасенията на Глебушка, той се срамуваше да признае, че плаща да следят роднините му. Такова поведение не подобава на известен писател.

В деня, когато Валентина наруши забраната и извика Богданов на спешна среща, тя му съобщи, че Лада вече има приятел с подозрителни връзки, който много се интересува от благосъстоянието на баща й, предаде му снимки на новия претендент за наследството и писмен отчет за неговото посещение в дома на Любов и Лада Богданови…

— Та такава една история, Настя Павловна — завърши Серьожа Зарубин. — Жалко за човека. Сам си е съсипал живота. Но ние с теб така и не получихме отговор на главния въпрос. У кого са материалите? Честно казано, аз много се надявах на тази Валентина, мислех, че тя ги е предавала на порции на Богданов, а то какво излезе… Пак изтеглихме непечеливш билет.

Двамата седяха у Настя, Зарубин дойде след проточилия се помен някъде към единайсет и половина вечерта. Чистяков също беше тук и с интерес слушаше разказа на Серьожа.

— Ама че потискаща работа имате — каза той със съчувствие. — Ровите, ровите, затъвате в чужди съдби, в някакви списъци, ето, Аска си увреди очите — ту се взира в някакви листове, ту в монитора, изтрепвате се, а полза — никаква. Направо ме боли, като ви слушам. А къде са красивите сцени, които гледаме във филмите? Преследвания, престрелки, внезапни хрумвания? Безлично донемайкъде.

— А, ще прощаваш — възмутено възрази Настя. — Ами убийството на Славчикова, а? Как го разнищихме със Серьожка? Не мина и денонощие — и задържахме престъпниците. И ние имаме своите моменти.

Зарубин си отиде, а тя извади донесените от службата списъци на жените, посещавали гинеколозите в консултацията, и ги подреди на кухненската маса.

— Ти си лягай, Льошенка, а аз още ще се поровя в листовете.

— Дай да ти помогна — предложи Алексей. — Че ти от умора ще направиш сума ти грешки.

— Добре — с радост се съгласи тя.

Към два часа през нощта от постоянно произнасяните имена гласът й пресипна, от буквите и цифрите очите й взеха да сълзят, а зениците й постоянно се покриваха с някаква пелена, която Настя се опитваше да пропъди с мигане.

— Да оставим за сутринта, а? — попита Чистяков. — Ти вече капна от умора.

Настя си свали очилата, потърка с пръсти зачервените си очи.

— Недей, Льоша, остана съвсем мъничко, хайде да довършим. Сега ще запаля една цигара, ще си починем десетина минути — и напред.

— Както кажеш — въздъхна той. — Аз утре няма да ставам рано, няма да ходя на работа. Но как ще се събудиш ти?

— Все някак ще се събудя — отговори тя, макар твърде неясно да си представяше как ще се чувства в седем часа сутринта, когато звънне будилникът. Вероятно като използван парцал за пода. И очите й ще са толкова червени, че би могла да се крие сред домати и никой да не я намери. И гласът й ще бъде дрезгав и рязък.

Е, какво толкова. Тя не е кинозвезда или оперна прима, няма да продава лицето и гласа си. Затова пък работата ще е свършена и тя ще може да продължи нататък, дори от тази работа да няма никакъв резултат.

В три без четвърт намери каквото търсеше. Олга Витрук бе посещавала консултацията три пъти за един месец. Настя бе чувала това фамилно име съвсем наскоро. Но къде?

— Льоша, трябва ми един последен напън. Последно интелектуално усилие. Какво да направя, че да си рестартирам мозъка?

— Искаш ли да те набия? — предложи Льоша.

— В какъв смисъл? — слиса се Настя.

— В най-прекия. Ще те набия. Ще те удрям по главата. По тила или по темето. Искаш ли?

Той сладко се прозя и се протегна.

— А няма ли в жалкия ти репертоар да се намери нещо по-приятно? — попита тя с надежда.

— От „по-приятното“ мога да ти предложа душ, гимнастика или разходка из нощна Москва. Можем да отидем в нощен клуб. Ходила ли си някога в нощен клуб, освен по работа, ей така, за развлечение?

— Льоша, аз вече съм на възраст, когато нощем искам не да се забавлявам, а да спя.

— Да бе, и да работиш — добави той. — Е, какво избираш?

— Спането, Льошенка — радостно каза Настя и млясна мъжа си по врата. — Сега вече мога да спя. Спомних си.

Когато той спомена нощния клуб, Настя автоматично се сети за Василий Славчиков, който — по думите на семейство Боровенко и според отчетите на Стасов, обичал да посещава подобни заведения. Олга Витрук беше същата жена, с която той се срещал, която нощувала в квартирата му и която била с него, когато Василий се видял с пенсионера Галкин. Олга Витрук, редакторка в издателството, осъществяващо проекта „Василий Богуславски“. Тя случайно, наистина случайно, е открила материалите на Нестеров и ги е откраднала буквално под носа на Светлана. Не е имала и представа какви са тези материали, откъде са се взели, кой и защо ги е събирал. Просто е видяла истории, които сега, след смъртта на журналиста, не са нужни никому, но които ще помогнат на нейния ненагледен Васенка да не изглежда съвсем безпомощен в очите на своите съавтори. Обичала го е и искрено е искала да му помогне.

На сутринта Настя разбра, че не може да стане от леглото. По-точно, може да стане, краката не отказват да я държат, но всичко това е много условно, защото очите й нищо не виждат. Просто са отекли, подпухнали и не се отварят. А когато ги отвори с пръсти, тоест насила, в тях избухна такава режеща болка, че й идеше да закрещи. Настя имаше чувството, че под клепачите й някой е напъхал натрошени стъкла и ги тъпче, набива ги в очната ябълка.

Чистяков се обади в очното отделение на поликлиниката, оттам му казаха, че трябва да закара болната при тях, защото офталмологът не прави домашни посещения.

— Ама как да я докарам? — закрещя в слушалката Льоша. — Под мишница ли да я нося? Това е цяла жена, седемдесет килограма живо тегло.

— Помогнете й да стигне до колата — невъзмутимо го посъветваха оттатък.

— Тя не може да върви, пищи от болка!

— Докарайте я — последва кратък отговор. — Инак няма да можем да ви помогнем.

Освирепелият Чистяков тресна слушалката и започна да прелиства дебелия справочник „Жълти страници“, където имаше всякакви реклами, включително и за медицински услуги. Звъня на няколко места и само след половин час в апартамента влезе лекар, чиито услуги не бяха никак евтини, но пък той не искаше от Чистяков невъзможни неща.

Очният лекар погледна кошмара, който вчера все още бе едни светлосиви и дори доста красиви очи, проми ги с нещо, накапа в тях нещо друго, написа рецепта и нареди на Настя да лежи при спуснати завеси и с дебела кърпа върху очите.

— Спокойствие и тъмнина — строго нареди той, — слагате капки, промивате с разтвора, никакъв телевизор и никакви книги.

— А кога ще ми мине? — прошепна останалата без сили от болка Настя.

— Болките ще минат след трийсетина минути, очите ще останат подпухнали няколко дни. Около седмица ще трябва да носите тъмни очила, светлината ви е категорично противопоказна. И никакво напрягане на очите, надявам се, че разбирате. Не може нито да четете, нито да пишете.

— Кога мога да стана?

— Утре. Не по-рано от утре. А най-добре да полежите два дни. Нали и без това няма да можете да ходите и да правите каквото и да било със затворени очи, така че лежете. Спокойствие и тъмнина — повтори той вече от прага.

— Чу ли? — строго каза Чистяков, след като изпрати лекаря. — Ще лежиш с кърпата на лицето и ще зависиш изцяло от мен. А аз ще ти чета на глас и ще пазя спокойствието ти. И имай предвид, че ако те търсят по телефона, няма да ти дам слушалката.

— Добре — простена тя. — Льоша, а кога ще мине половин час, а? Не мога да търпя повече.

— Още двайсетина минути, Асечка.

— Няма да го понеса! Ще умра! Господи, колко боли…

Той я държеше за ръката, галеше я по главата, успокояваше я, опитваше се да я разсее с нещо, най-сетне половин час мина и обещаното от лекаря облекчение от лекарството настъпи. Режещата болка взе да утихва. Настя живна.

— Льоша, трябва да се обадя в службата.

— В службата ти ще минат и без теб.

— Ама, Льоша, това се нарича самоотлъчка. Вече е десет без четвърт, след петнайсет минути започва работният ден, а мен ме няма. Нямам и болнични. Трябва поне да предупредя.

— Аз ще се обадя, ти си лежи.

— Обаче се обади на Коротков, става ли?

— Не ме командвай, ако обичаш. Ще се обадя на когото трябва.

Той отиде в кухнята, плътно затвори вратата и Настя, колкото и да се мъчеше, не можа да чуе на кого се обажда и какво говори.

— Льоша, набери ми Зарубин и ми дай слушалката, трябва да му кажа нещо — отново захленчи тя, когато си върна способността да мисли за нещо друго, освен за болката в очите.

— Аз ще му кажа всичко. Лежи спокойно и не вдигай глава.

— Кажи му, че е Олга Витрук, редакторката от издателството…

— Ася, не съм слабоумен, помня всичко, което ми каза снощи. Не е нужно да го повтаряш. Помълчи, ако обичаш, а?

Той отново отиде в кухнята. Настя лежеше в леглото, затворила очи под дебелата, сгъната на четири хавлиена кърпа, и беснееше от своята безпомощност. Колко труд хвърли, колко усилия — и накрая, на последния етап, да рухне заради глупост като… Колкото и да се напрягаше, не можа да си спомни диагнозата, поставена от очния лекар. Сигурно толкова я е боляло, че дори не е чула нищо.

Сега е ясно у кого са материалите. Трябва веднага да ги намерят и изземат, да разгласят това, та Погодин и неговите хора да разберат, че по-нататъшните усилия са безсмислени. Трябва да ги спрат, докато не са убили още някого.

Остана да намерят Николай. Това може да стане всеки момент и няма да е нужна повече работа от страна на детективите. Оттук нататък е ред на следователите в Москва и в града, където живее Погодин.

Остана съвсем мъничко и ще могат да се поздравят с поредната, макар и малка, победа. А тя лежи тук като пън, сляпа и ненужна на никого…

Сълзи бликнаха от очите й. Ох, колко е приятно — да си мислиш, че на никого не си потребна, никой не те обича, всички са те забравили и зарязали, ти си толкова нещастна и самотна, и е толкова сладко-горчиво да плачеш, и толкова да ти е мъчно за самата себе си!

Льошка все още беше в кухнята, сигурно пак говори с някого по телефона, а може и да закусва, защото от самото начало, от седем сутринта, не се бе отделял от Настя и дори не беше пил чай. Тя внимателно посегна към мястото, където трябваше да е нощното шкафче. Искаше да намери капките за нос: от сълзите носът й се бе запушил и не можеше да диша. Вместо флакона с капките, пръстите й напипаха дядката. Настя го стисна в дланта си, а ръката скри под завивката.

— Е, хайде де, дядка, не се сърди, поплаках си така, наужким — промърмори тя. — Всъщност не си мисля нищо такова. Как да не съм потребна на никого? На всички съм потребна. На Льошка му трябвам. На мама и татко им трябвам. Трябвам на Коротков — на чие рамо ще хленчи, ако мен ме няма? Трябвам на Зарубин — той постоянно тича при мен за съвети. Дори на малкия следовател Тьомочка съм нужна, както се разбра. И изобщо… Нали така, дядка?

Изскърца вратата и Настя сепнато затвори уста и се притаи. Дали Льошка беше чул глупавото й бърборене?

— Е, какво става? — с пресилено бодър глас попита тя.

— Зарубин ти изпраща едно голямо благодаря за информацията. Казва, че имаш от него торта и три кила бонбони. А Коротков каза да ти предам, че Нестерова разпознала Николай по снимка.

— Сериозно?! — Тя едва не подскочи в леглото, но Чистяков успя да я хване навреме и да я притисне обратно. — Честно?

— Ася, аз не бих могъл да измисля такова нещо. Предавам ти какво ми каза Юрка. Е, той може и да лъже, познавам го този шмекер. Не ми подскачай, ако обичаш. Ей сега ще ти донеса нещо за ядене и ще те храня с лъжичка.

— Не, почакай. — Тя напипа пръста на Льошка и здраво го стисна. — Какво друго каза Коротков?

— Да лежиш и да се лекуваш, да слушаш мъжа си, да си капеш капките и да кротуваш. Освен това каза, че ще арестуват Николай при първия му контакт с Илин. Кой е Николай, аз разбрах — говориш ми за него вече няколко дни. Но кой е Илин?

— Ами един тип… Боклук. Хайде да ме нахраниш, а?

Льоша се върна в кухнята. Настя се ослуша: този път Чистяков не затвори вратата, иззад стената се чуваха звуци на течаща от крана вода и потропване на ножа по дървената дъска за рязане. Тя внимателно извади изпод завивката ръката си със стиснатия в нея дядка, вдигна фигурката до лицето си, притисна устни до топлото дърво.

— Добре де, дядка, нека този празник ни подмине, но нали той не е последният в нашия живот? Тепърва има много да празнуваме с теб. Предстои ни какво ли не!

Тя пъхна дядката под възглавницата и се усмихна.

Минаха два месеца. Застудя и вместо якето, Василий трябваше да облече кожуха.

Малко преди Нова година той предаде в издателството своя роман за емигрантите от седемдесетте години и с нетърпение зачака да му се обадят. Това ще бъде истинска бомба! Награда „Букър“, най-малкото. Никой още не е писал на тази тема толкова достоверно и задълбочено като Василий Славчиков. И тогава те всички ще разберат кой е Василий и как може да пише. Ще разберат и ще го оценят. И ще съжалят, че не са го оценили по-рано, че са го критикували, че са му се подигравали и не са го разбирали. Нищо. Затова пък сега ще разберат.

Той очакваше да се обади някой от редакцията за съвременна проза и да го залее с похвали, възторзи и настояване Василий веднага да отиде за сключване на договор. Вчера обаче му се обади самият главен редактор на издателството. Лично! Не каза нищо за романа, но гласът му беше радостен, весел, енергичен, с една дума, един такъв позитивен глас. Обади се и попита дали Василий Владимирович може да отиде в издателството някъде към дванайсет часа. Василий Владимирович, охо!

Той грижливо се избръсна, облече чиста риза под джемпъра, изглади си панталона. Погледна се в огледалото, помисли малко и извади обецата от ухото си: не е солидно някак, сега той е истински писател и ще се държи достолепно, като маестро Богданов, светла му памет. От днес нататък започва нов живот, съвсем различен. И в него ще има съвсем други пари, защото „Букър“… е, и така нататък. И към него ще има съвсем друго отношение.

Василий влезе в кабинета на главния редактор в дванайсет и пет — сметна, че ще бъде правилно малко да закъснее. Съвсем мъничко, но да закъснее. Та да го чакат.

Оказа се, че главният е зает, в кабинета му седяха някаква нахакана мадама с тесни велурени панталонки и модерни очилца и мъж, човече на петдесетина години, с мазна коса и физиономия на непризнат гений.

— Добър ден — със сериозен тон произнесе Василий, когато влезе в кабинета. — Извинявайте, в приемната не ми казаха, че сте зает.

— Не, не, влизайте, Василий Владимирович — приветливо замаха с ръка главният редактор. — Седнете. Чай, кафе?

— Кафе — прие снизходително Василий.

Последва някакъв объркан общ разговор за пазарна конюнктура, тиражи, за телевизионно предаване за пиратството в областта на интелектуалната собственост. За това колко било жалко, че трагична смърт отнесла в гроба двама талантливи писатели и ще се наложи проектът „Василий Богуславски“ да бъде закрит, така че трябва да се мисли за нови проекти, също толкова перспективни и високотиражни, и издателството много се надява Василий Владимирович, който има голям опит в работата с подобни проекти, да сподели този опит… След десетина минути Василий вече изнемогваше от напрежение — очакваше високата оценка за романа, а тя не идваше и не идваше. И той реши да попита:

— Прочетохте ли моя ръкопис?

— Какво? Ръкопис ли? — По лицето на главния редактор се изписа недоумение, на чието място дойде разбиране: той си спомни за какво бе поканил Славчиков. — А, ръкописът! Не, не, недейте сега, Вася, това е пълна глупост, не може да се чете. Абсолютно безпомощно — нито композиция, нито стил… С една дума, глупост. Изхвърлете го и забравете.

Той седеше зашеметен, безсилен да повярва в чутото.

— Василий Владимирович! Съвземете се де! — Гласът на главния редактор настойчиво пробиваше каменната стена на невъзможните думи, произнесени преди малко. — Запознайте се, това са вашите нови съавтори… Заедно с тях започваме нов проект.