Няма връщане назад

ГЛАВА 11.

Все пак успяха да придумат следователя да пусне Вячеслав и Елизавета Боровенко срещу подписка, нещо повече, полковник Афанасиев лично обеща, че в тяхното жилище постоянно ще се намира служител на милицията, който отговаря с главата си съпрузите не просто да не се скрият от следствието, а и изобщо да не излизат от дома си.

Пръв застана на вахта Петя Илин. В неговата задача влизаше не само да пази семейството, но и да чака с тях да влезе във връзка загадъчният Николай или дори самият Андрей Степанович Погодин. Беше включена цялата апаратура, техническите служби бяха готови във всеки момент да запишат обаждането и да установят местонахождението на абоната, така че оставаше само да очакват това обаждане. За разлика от Николай, не беше нужно да издирват Андрей Степанович, местонахождението му беше известно, но никак не би било зле да чуят какво ще каже той на Вячеслав и Лиза и ще спомене ли Николай. Вярно, това не е доказателство за пред съда, тъй като няма разрешение за подслушване, но за разпита ще е много полезно.

А обаждане нямаше и нямаше. Нито от Погодин, нито от Николай, нито от какъвто и да било подозрителен човек.

— Може би са успели някак да предупредят съучастниците си, че са задържани, и те са се изпокрили в миша дупка? — попита Илин, когато се обади на Настя към края на първия ден от дежурството. — Напразно кисна тук, по-добре да се заема с писателите. Вече измислих как да изградя разговора с всеки от тях, за да измъкна…

— Петя, не бързай — прекъсна го Каменская. — Остави писателите на мира, има кой да се занимава с тях.

— Но аз измислих…

— Петя! — повтори тя по-строго. — Твоята работа са съпрузите Боровенко. Чрез тях ключът за апартамента на Богданов по някакъв начин е попаднал у убиеца, разбираш ли? И само техните контакти ще ни позволят да проследим този начин. А у кого се намират материалите на журналиста Нестеров — това няма значение.

— Ама как да няма, Анастасия Павловна? — възмути се Илин. — Нали цялата работа е заради тях — и убийството, и…

— Не е доказано — сухо прекъсна тя оперативния работник. — Къде са доказателствата, че убийството на Лаптева е свързано с издирването на материалите?

— Ами стъклата на колата и бомбата?

— Стъклата и бомбата — да, свързани са, макар да не е ясно защо е било нужно това. Но тези две събития са се случили изключително по указание на Николай, по-точно по указание на Погодин, предадено чрез Николай. А убийството?

— Ами логично е, Анастасия Павловна.

— Може би. Но не е доказано. За да се докаже, трябва да намерим Николай, именно с това се занимаваш ти. А каква полза, ако научим у кого от тримата Богуславски се намират тези материали? Няма да научим името на убиеца. И още нещо, приятелю. Убийството на Глафира Лаптева може да е свързано със съвсем други неща и подозренията по адрес на писателите не са свалени. Не е изключено и тримата да са били заинтересовани от отстраняването на старицата. Ето защо не е нужно да ги притесняваме излишно, нека си мислят, че всичко е спокойно, да се отпуснат. И да не си посмял дори да ги доближиш.

— Разбрах — унило отговори Петя.

Настя разбираше, че младежът скучае. Той добросъвестно се отчиташе за всичко, което става между съпрузите Боровенко, и излизаше, че не става нищо, освен безкрайни семейни сцени. Вячеслав обвинявал за всичко случило се на първо място жена си, а на второ — собствената си слабост, която не му позволила да държи на своето. Елизавета пък упреквала мъжа си, че му е безразлична съдбата на сина им и че той е готов да пренебрегне интересите на семейството заради своята репутация пред майчето си. Той я наричал безумна майка, готова заради спасяването на този гамен, сина си, да пожертва не само себе си, но и други хора. Тя пък го наричала мамино синче, което с лекота би оставило единствения си син на произвола на съдбата, само и само да може да гледа честно майчето си в очите. И така от сутрин до късна нощ. С една дума, нищо интересно.

И все пак, защо е била убита Глафира Митрофановна? Изясни си мотива — и ще намериш убиеца. Хайде добре, да допуснем, че са я убили заради материалите. Да допуснем. Тази линия води до Боровенко — Николай — Погодин и по нея е направено всичко необходимо: семейство Боровенко си седят вкъщи, служител контролира контактите им. Ами ако са я убили по друга причина? Нали трябва да се прави нещо, да се предлагат други версии, да се провеждат оперативни мероприятия.

Ето например Серьожа Зарубин каза, че Богданов бил в сложни семейни отношения, бил скаран с близките си и не общувал с никого, освен с дъщеря си — Лада, на която било позволено веднъж седмично, в неделя, да посещава баща си за обяд. Лада не обичала баща си, нещо повече, имала някакъв страх от него, но идвала на обедите. Серьожка през смях разказа как Лада с нескрита обида говорела за коженото палто, което баща й, Богданов, подарил на домашната си помощница. Много ясно, момичето страда, задето баща му, един твърде заможен човек, не го глези и не му прави скъпи подаръци. Може би тя и на обедите ходи само с надеждата баща й да се умилостиви и да приближи рожбата си до финансовия извор. Дали това в края на краищата й е омръзнало? Възможно е. Къде-къде по-лесно е да наемеш убиец, да погребеш татенцето си и да получиш наследството. Прекалено напряко ли е? Разбира се. Много по-изящно е да премахнеш нахалната бабичка, без която татенцето не може и на която подарява палта от норка, да потъгуваш заедно с него, да му помогнеш в домакинството, да му подадеш ръка, да се сближиш с него и… По-нататък е същото. Ключът? Още по-просто. Идваш на поредния обяд, издебваш момента да вземеш ключовете и правиш отпечатък — работа за две минути, дори по-малко.

А съпрузите Боровенко, на свой ред, говореха за някаква дама, връзката с която Богданов грижливо криел от своята домашна помощница. С тази дама той се видял в ресторант и й дал пари в замяна на нещо в плик. Боровенко дори предположили, че именно това са материалите на покойния Нестеров. Може и така да е. Ами ако не е така? Ако Богданов има някакви тайни дори от Глафира, която го е отгледала? А Глафира все пак е научила и си е платила точно за това? Също става като версия.

Освен това е имало, както свидетелстват Боровенко, и някакви други мъже с твърде подозрителен вид, които идвали при Богданов. Глеб Борисович явно се страхувал дали от тези двамата, дали от някого другиго, но не отворил вратата, макар да си бил вкъщи. Тази ситуация не е свързана с жената в ресторанта, защото Глафира не би трябвало да знае за нея, а за двамата мъже е била напълно в течение. Разбирала е кои са, защо са дошли и защо Богданов не е отворил. Нещо повече, заслужават внимание и репликите, които са си разменяли старицата и нейният работодател по повод на вкиснатия борш. Лаптева уверявала, че някой иска да ги отрови, а Богданов й казал да не говори глупости. Или изобщо не искал да обсъждат това. Може би мотивът за убийството на Глафира Митрофановна е свързан с това?

Богданов и неговите съавтори още не знаят нито за съпрузите Боровенко, нито за Погодин, нито за подслушването. В главата на Настя Каменская нямаше ясно разбиране на ситуацията, всичко й изглеждаше размито и объркано, нищо не се връзваше, логическите построения, които отначало й се струваха стройни и последователни, изведнъж й се виждаха несвързани и нелепи, водещи дори не до задънена улица, а до непроходимо тресавище, в което ясните и твърдо очертани факти и аргументи стават мътни и безформени. Ето защо Настя се страхуваше да не направи невнимателно движение, защото, когато под краката ти е блато, всяко усилие води до все по-голямо затъване. Тя не можеше да вземе решение: трябва ли да казва на съавторите, че някой ги е следил и е подслушвал разговорите им в жилището на Богданов? Е, да им каже ли? Или не?

Следователката Анисимова, която водеше делото за убийството на Глафира Лаптева, смяташе, че засега не бива да им казват нищо. И тя, както и Настя, нямаше аргументи нито „за“, нито „против“, защото нямаше яснота, но пък имаше твърда, изработена с годините позиция: колкото по-малко знаят участниците в процеса, включително свидетелите, толкова по-добре. Всяко изтичане на информация, съдържаща се в наказателното дело, тя възприемаше като лична драма и триеше сол на главите на детективите, ако й се стореше, че някъде са се разприказвали прекалено. А пък когато ставаше дума за свидетели, които — не дай си боже — могат да се превърнат в заподозрени, в тази ситуация всяка дума в повече за Анисимова беше категорично недопустима.

Веднъж-дваж Настя вече бе работила с нея. Анисимова, слаба, с ранни бръчки и зле боядисана коса, но с идеално стояща на тънката й фигура униформа, й изглеждаше прекалено корава, неотстъпчива и възгруба. Вярно си беше, следователката не подбираше много изразите си и изобщо не се стремеше всички да я обичат, затова обиждаше, без да си поплюва. При това във воденето на следствието беше предпазлива и извънредно внимателна, затова Настя, която не беше склонна да предприема резки прями действия и постоянно се съмняваше във всичко, лесно намираше общ език с нея. Двете бяха единодушни, че изобщо не е задължително свидетелите по делото за убийството на Лаптева засега да знаят за издирването на материалите на журналиста, макар че и едната, и другата нямаха убедителни доводи в полза на решението си. И това означаваше, че засега на писателите не бива да се задават никакви въпроси нито за тези материали, нито за фактите, станали известни благодарение на действията на съпрузите Боровенко.

При това положение предстоеше да се ровят слепешката в тайните на загадъчното поведение на Глеб Борисович Богданов. И трябваше да правят това извънредно предпазливо, защото като нищо можеше да се окаже, че именно заради тези тайни е била убита старата Глафира.

Андрей Чеботаев се присмиваше на себе си и радостно потриваше ръце. Колко се беше ядосвал на Каменская, заради която в случая с Шчоткина се появяваха безкрайни и все нови и нови имена, разследването се затрупваше с информация от всички страни, губеха се време и сили, а нямаше никакъв напредък. За сметка на това сега, когато трябваше да издири човек, с когото бе дружила като малка Лена Шчоткина по време на лагера, всичко се оказа от просто по-просто. С кого най-бързо се сближават децата, когато семейството им ги изпрати далече от къщи? Отговорът е очевиден: с онези, с които пътуват. Така че в списъка на децата, събрани по възраст в един отряд, трябва бързо да се намерят онези, които може да са се познавали с Леночка още преди лагера, от нейния град. За това е достатъчно да се съпоставят списъците от архива и този на хората, с които Чеботаев бе разговарял в Новосибирск. Резултатът дойде бързо. Ето, моля: в лагера в един отряд с Лена Шчоткина е почивала Кира Юдина, а в Новосибирск Чеботаев дълго разговаря с Павел Василевич Юдин и неговата съпруга, които са живеели в един блок със семейство Шчоткини и разказаха много интересни неща за тях. По същия начин се намери още една кандидатура — Вика Смолкина, чиято майка работела заедно с Лариса Петровна Шчоткина в счетоводството и с удоволствие си спомняла за многобройните любовни връзки на своята колежка. Вярно, оказа се доста сложно да намери Вика Смолкина — тя бе станала археолог и в момента участваше в експедиция някъде на югоизток. Виж, с Кира Юдина Чеботаев извади късмет — тя се бе омъжила и се преместила да живее в Москва.

На обаждането на Чеботаев Кира реагира спокойно и не се учуди на нищо.

— Да, мама ми каза, че у тях дошъл човек от милицията и разпитвал за Лена и семейството й. Наистина ли е вярно, че са я убили?

— Вярно е — потвърди Андрей, — за съжаление, е истина. Вие бихте ли могли да отговорите на няколко въпроса?

Кира без колебание се съгласи да се видят още същия ден. Тя имаше приятен глас и на Андрей, кой знае защо, му се стори неприлично да кани жена с такъв глас в служебната сграда с нейните зле боядисани стени и оръфан линолеум на пода. Предложи да разговарят на неутрална територия, например да се разходят из парка — добре че дъждовете бяха спрели и вече трети ден грееше студено есенно слънце. Вярно, то не топли, но пак е приятно.

С Леночка Шчоткина Кира дружала само в пионерския лагер, две години поред били в един отряд, но когато се връщали вкъщи, в академичното градче, изобщо не общували, макар че се поздравявали, тъй като живеели близо една до друга и често се срещали. Учели в едно училище, но в различни паралелки, и отношенията им, толкова близки по време на лятната ваканция, през учебната година секвали. Не ги поддържали и през следващите години, по време на пубертета Лена се откъснала от всички и тези думи на Кира само потвърдиха онова, което Чеботаев вече знаеше. Кира дори не знаеше, че Лена вече от няколко години живее в Москва. Че е живяла…

— Да си спомняте от пионерския лагер едно момче — Егор Сафронов? — започна Андрей да се доближава до това, което го интересуваше.

— Егор ли? — вдигна вежди Кира. — Много добре си спомням Егор, само не знаех, че бил Сафронов. За нас той беше просто най-красивото момче от отряда на големите. Ленка беше влюбена до уши в него.

— Кога? — слиса се Андрей.

— Ами тогава, в лагера.

— Та тя е била само на осем години. Да не бъркате нещо, Кира?

— А вие да не би да смятате, че момичетата започват да се влюбват на двайсет години? — позасмя се тя. — Аз например се влюбих в едно момче още в детската градина. Бях в средната група, а той — в горната. Имаше едни красиви пъстри шалвари… С една дума, Ленка много харесваше този Егор, не сваляше очи от него, следеше всяка негова стъпка, гледаше все да му е пред очите. Изобщо правеше всичко, което обикновено правят малките момичета, когато им харесват по-големи момчета. И по цели дни ахкаше как той я погледнал, как тя го поздравила, а той кимнал, после изпяла най-добре една песничка на концерта на художествената самодейност, а той седял на първия ред, ръкопляскал й и й се усмихвал… е, вие разбирате, детински работи. А когато отидохме на следващото лято, Ленка реши, че щом е пораснала с една година, вече е съвсем голяма, и когато отново видя Егор, си въобрази какво ли не.

— Какво например? — поинтересува се Чеботаев, макар че вече си представяше приблизително какво може да си е въобразило в такава ситуация едно деветгодишно момиченце, на което от раждането са му внушавали, че е най-умното и най-красивото на света.

— Реши, че сега вече Егор ще й обърне внимание. А аз й казах, че щом оная мухла е пак тук, Ленка няма да има никакви шансове.

— Мухла ли? Коя по-точно?

— Ами една от командирския състав. Имаха любов с Егор. Или не любов, а просто ходеха… Не знам. Но всяка вечер след проверка излизаха от лагера. А ние съответно се прокрадвахме подире им. Никаква дисциплина, всички командири и възпитатели пиеха като разпрани, сложат децата да спят — и почват гуляите. А ние, децата, само това и чакахме. Двете с Ленка се измъквахме от сградата, притаявахме се и чакахме покрай нас да минат Егор и командирката. А после надничахме иззад храстите.

— Сериозно? И какво виждахте?

— Ами нещо… виждахме. Не разбирате ли?

— Е, общо взето… — кимна неопределено Чеботаев.

Кира явно се стесняваше да нарича тези неща с истинските им имена и Андрей реши да не притеснява младата жена.

— Виждали сте, значи… — повтори той. — И какво, всичко ли, в пълен обем, така да се каже?

— В пълен — потвърди Кира. — От пълен по-пълен. С ахкане и стонове. За нас с Ленка тези вечери бяха истинско приключение, тресяхме се от страх, но желанието да видим беше над всичко. Защото знаехме откъде се вземат децата. Вярно, Ленка просто откачаше от ревност, но любопитството беше по-силно и после, нали знаете, на такава възраст човек не проумява съперничеството. Струва ти се, че щом си чудесна, рано или късно ще предпочетат теб. А Ленка, естествено, беше сигурна, че е чудесна.

— Почакайте, Кира, но нали Егор тогава е бил на… колко? На около четиринайсет? Или на петнайсет?

— Сигурно — сви рамене тя. — Той беше в отряда на най-големите. Един висок, широкоплещест, изглеждаше съвсем голям. А сега, като си помисля — смехория, хлапак, ученик, сополанко.

— А командирката на колко години беше?

— Не знам. По онова време на нас с Ленка ни изглеждаше едва ли не старица, а сега разбирам, че е била на около двайсет и пет, предполагам. Може би малко по-малко.

— Спомняте ли си името й?

— Името… Май Тамара.

— А фамилното?

— Какво говорите, Андрей, ние своя командир познавахме само по име, някак през ум не ни е минавало да се интересуваме от фамилното. А пък командирите на другите отряди — само по физиономия, рядко по име. Да, със сигурност си спомних, казваше се Тамара, ние с Ленка специално се поинтересувахме — нали беше свързано с нейния ненагледен Егор.

— Това е подсъдно — тихо продума Чеботаев. — Тя е била зряла жена, а той — малолетен. Нима никой не е научил?

— А, това не знам. Във всеки случай, следващото лято отидохме с Ленка в лагера и видяхме Егор, а после и Тамара. И пак ги издебвахме в горичката, надничахме. А на третата година него вече го нямаше, сигурно е завършил училище.

— А Тамара беше ли в лагера?

— Не, и нея я нямаше.

От списъците излизаше, че Лена Шчоткина и Егор Сафронов са попадали три пъти в една смяна, но при това Егор е ходил на лагер всяка година, като се започне от трети клас, а Леночка — само четири пъти. Последния път вече не е заварила Егор, а първия вероятно не го е забелязала — прекалено малка е била, първокласничка.

— Освен вас двете, някой знаеше ли, че Егор се усамотява с командирката в горичката?

— Ние на никого не сме казали, това беше нашата страшна тайна с Ленка — окръгли очи Кира и се разсмя. — Мисля, че никой от възрастните не знаеше, защото инак нямаше повече да пуснат Тамара в лагера. Сигурно дори щяха да я изключат от комсомола. Тогава се държеше строго на тези работи.

Да, явно за сексуалните развлечения на Тамара Ефремова наистина не е научил никой, освен двете малки момиченца, защото тя успяла да направи блестяща кариера и да стане председател на съвета на директорите на голяма банка. Интервюта с нея бяха публикувани в дебелите лъскави списания, именно в онези, които бяха докарани в кашони от апартамента на Егор Сафронов и сега бяха складирани в кабинета на Каменская.

И именно в банката, оглавявана от Ефремова, навремето бе получил кредит Егор Сафронов. Много добър кредит, при невероятно добри условия. Как е успял да го получи? Отишъл е при Ефремова и я е заплашил, че ще разкаже как го е развращавала преди петнайсетина години? Или двамата са се срещнали като добри стари познати, приятно са си припомнили миналото и Тамара с удоволствие е услужила на своя някогашен любовник, когото навремето е обучавала на умения в секса. По-скоро второто, отколкото първото. Ако той е успял с помощта на шантаж, би му било абсолютно безразлично какво ще прави Шчоткина. Виж, ако той продължава да има добро отношение към Ефремова и да си припомня с нежност първия си сексуален опит, като нищо може да се е уплашил от евентуално разгласяване. Всъщност това разгласяване не го е заплашвало с нищо, напротив, дори е ласкателно: на петнайсет години със зряла кака… Виж, отношението на Ефремова към това трябва да е съвсем друго. Тя има от какво да се страхува и какво да губи. Така че именно тя може да е организирала убийството на Елена Шчоткина, не без знанието и помощта на Егор Виталевич.

Ах, дявол да го вземе, Настя Павловна, колко права се оказа ти за причините за скорострелната женитба на господин Сафронов! Да, той се е уплашил, изтичал е при Ефремова, онази го е посъветвала, а може и да го е помолила да изпълни исканията на Шчоткина, за да спечели време и да помисли. Той се е оженил. Шчоткина се е успокоила. А те, бившите любовници, са продължавали да кроят планове за избавяне от шантажистката. Трябвало е да побързат, преди Елена да е родила, защото това дете никак не е било нужно на Сафронов. Наблюдението на контактите на Сафронов след убийството на жена му показва, че Егор редовно се е срещал с Ефремова, но това не бе пробудило подозрения у никого: предприемач и банкер — какво по-естествено от това? А те не са обсъждали никакви финанси, а живота на Елена. Това било, значи…

— Ти защо така не се обаждаш?

Гласът на Стасов звучеше обидено по телефона и Настя машинално започна да се рови в паметта си за дати и събития: сигурно е трябвало да се обади, защото някой в семейство Стасови е имал рожден ден — той, Татяна или малкият Гришенка… Или са имали годишнина от сватбата? Или какво?

Не си спомни нищо и виновно смотолеви:

— Тъкмо се канех… Честно, Владик, току-що влизам, след като бях при началството, и смятах да звънна.

— Лъжеш бе — беззлобно отвърна Владислав. — Натовари ме с работа и сега се криеш. Винаги правиш така.

Господи, как можа да забрави?! Пенсионерът Галкин. Или Воробьов? Не, май все пак беше Галкин. Само преди няколко дни тя, седнала на същия този стол, бе убеждавала Стасов да разработи това действащо лице. И вече бе забравила. Хем винаги толкова се е гордяла с паметта си… Възраст, възраст, годините си летят, какво да се прави.

— Е, та какво, забраванке такава, по телефона ли ще приемеш отчета ми, или ще наредиш да дойда? — продължи Стасов.

— Нещо сложно ли е? — боязливо попита Настя.

— Не, просто като фасул.

— Тогава по телефона.

— Както кажеш — съгласи се той. — Аркадий Михайлович Галкин има много познанства с хора, чиито роднини или приятели по едни или други причини навремето са емигрирали. В далечното минало той си изкарвал хляба, като помагал на заминаващи бързо и не без изгода за себе си да продават имуществото си. Имаше, ако си спомняш, такова време, когато хората с години бяха държани вързани в тази страна, не им даваха разрешение за заминаване, а после — хоп! — само три денонощия за всичко. Че понякога и само двайсет и четири часа. Не успееш ли да заминеш — всички разрешения се анулират. В такива ситуации Аркадий Михайлович бил просто незаменим. Като добър и дори почти честен търговец, хората си го предавали от ръка на ръка, в резултат на което кръгът на познатите му се разширил неимоверно. Той запазил добри отношения с роднините и приятелите на заминалите и в наши дни използва активно този факт за печелене на парици.

— По какъв начин?

— По молба на Василий Славчиков изкупува писма на емигранти. Как ти се вижда това номерче?

— Бива си го — объркано каза Настя. — И за какво е нужно това? За какво са му на Василий писма на емигранти?

— Виждаш ли сега, нетърпелива моя, не пожела да общуваш с Екатерина Сергеевна, пропъди я на бърза ръка, прехвърли я на мен, сега се измъчвай. Ако беше си поговорила повечко с нея, нямаше да задаваш такива въпроси.

— Е, де, Стасов! — примоли се тя. — Не ме тормози.

— Нашият Васенка пише роман. Тайно от всички. Иска да получи висока литературна награда, „Букър“ поне. Естествено, Екатерина Сергеевна нищо не знае за това, но когато й съобщих…

— А ти, значи, й съобщи?

— Че как. Тя ми е клиент, има право да знае, за това си плаща. С една дума, когато й казах, тя толкова се смя — да беше я чула! Оказва се, че Васенка отдавна се опитвал да избичи световен бестселър, но Екатерина Сергеевна правела на пух и прах всичко, което той напише. Нейният основен довод се заключавал в липсата на житейски опит, поради което мислите, чувствата и постъпките на персонажите на зряла възраст изглеждали изсмукани от пръстите и неправдоподобни. Тя съветвала Василий да пише за хора от неговото поколение, но него, кой знае защо, го теглело в друга посока, младежката тематика някак не го вълнувала. И когато аз й разказах за писмата, тя помисли малко и предположи, че Вася най-вероятно е започнал роман, свързан с живота на емигрантите, но тъй като самият той не е живял в чужбина, а само е пътувал няколко пъти за по седмица като турист, се е нуждаел от материал и истински мисли и чувства. Освен това тя каза, че романът вероятно е за емигрантите от седемдесетте години, защото за тях се е писало малко, не е изтъркана тема, а за Вася конюнктурата е важна. Веднъж подхванал тази тема и двамата с Екатерина Сергеевна обсъждали как пазарът е заринат с романи за емигранти от следперестроечния период, а за онази вълна няма нищо. Тогава не е имало интернет, било е опасно да се контактува със заминалите, така че писмата са се предавали по хора, а тъй като хора пътували рядко, и писма се пишели рядко, но пък били дълги и подробни. Именно такава кореспонденция пенсионерът Галкин изкупува за Василий. Или изпросва като подарък, или дори краде, както подозирам. Повечето собственици на тези писма са вече хора на възраст, много от тях бедстват и с удоволствие заменят старите писма срещу нови пари, още повече че Аркадий Михайлович плаща щедро. Подполковник от милицията в оставка Стасов доклад предал.

— Подполковник от милицията Каменская доклад приела. Благодаря ти, Владик. Нямаш представа колко ми помогна.

— Защо пък? Имам представа. Заподозрените при теб са вече с един по-малко. Разтоварване… Нали така?

Така беше, разбира се. Само че всичко това не хвърляше светлина върху убийството на Лаптева. В поведението на Василий Славчиков не остана нищо неразбираемо и неизяснено. Той няма и мотиви да убие старицата. Или все пак има? Ах, дявол го взел, не е дело, а същинско блато! Правиш крачка, надяваш се, че следва твърда почва, а там — отново тресавище. И никаква опора. Нямаш от какво да се оттласнеш.

Добре, Василий няма мотив да убива Глафира Митрофановна. Но може би мотив са имали Славчикова или Богданов? Или и двамата. И те са накарали Вася да им осигури алиби. Възможно ли е? Малко вероятно, но какво ли не се случва на този свят.

Да започнем от Екатерина Сергеевна. С какво би могла да й пречи старицата? Неизвестно. Няма факти. Ще изхождаме от предположението, че тя не й е пречела с нищо. Ами Богданов? Много неща го свързват с Глафира Митрофановна, включително общи тайни, те са били заедно цял живот, така че в този вариант може да имаме какво ли не. За да рискува да убие Глафира в присъствието на двама свидетели, е трябвало да притежава мощни лостове на въздействие върху тях. Богданов има такива лостове: проектът „Василий Богуславски“ им носи много добри пари и за да се продължи доходното начинание, е необходимо авторският колектив да се запази. Те не могат да минат без Глеб Борисович, самата Славчикова твърди, че днес никой не може да пише като Богданов. Замяната на Богданов с друг автор неизбежно ще доведе до промени в качеството на романите и до намаляване на продажбите, а следователно до намаляване на хонорарите. А ще се наложи да се разделят с Богданов, ако го предадат на милицията. Значи какво? Няма да го предават. Ще му помогнат да избяга от отговорност. Ще му уредят лъжливо алиби. Ще заметат следите.

Уффф! Какви мисли я спохождат… И през тълпата от такива шантави предположения се опитва да си проправи път някаква мислица, мъничка, слабичка, но силиците не й стигат и тя отстъпва под натиска на хипотезите — кои от кои по-чудовищни. Не, как изобщо можа да й хрумне, че Богданов е убил своята домашна помощница, а Василий и Катерина са му помагали за това. Каменская, вече напълно ти хлопа дъската.

Вече отдавна бяха сложили Вовчик Втори в леглото, а Антошка не можеше и не можеше да се успокои и на всеки десет минути скачаше ту да пие вода, ту да пишка, ту нещо го дострашало, та молеше баща си да поседи с него и да подържи ръчичката му.

— Нали ти казах, не биваше да му позволяваш да гледа този филм — ядосано мъмреше мъжа си Катерина. — Предупреждавах те.

Наистина предупреди го, когато видя в телевизионната програма заглавието на филма — „Пурпурните реки“. Но Владимир Иванович някак не се вслуша, защото самата Катерина не беше гледала този филм, излъчваха го за пръв път, заглавието беше напълно неутрално и той сметна, че жена му се презастрахова. Прегледа набързо анотацията и реши, че няма нищо страшно — университетско градче, преподаватели, студенти, затворен малък свят, — и благополучно забрави за думите на съпругата си. Катерина не си беше вкъщи цял ден, с Василий, както обикновено, работеха у Богданов, Владимир Иванович отиде у приятел, като взе със себе си малкия си син — приятелят имаше внук на същата възраст и двете момчета прекрасно си играеха. Антошка остана с бавачката Евгения Семьоновна, която не бе получила никакви инструкции за телевизията, а филмът бе започнал в осемнайсет часа, когато никой от родителите не си беше вкъщи. Евгения Семьоновна пък някак не бе забелязала нищо. Вероятно се бе зарадвала, че момчето се е лепнало за екрана и тя има час и половина-два, за да си почете на спокойствие или да изгледа бразилския сериал в кухнята. Евгения Семьоновна много обичаше да чете и да гледа сериали.

— Но, Катюша, можех ли да предположа? — слабо се съпротивляваше Владимир Иванович. — И ти не си могла да знаеш със сигурност, нали не си гледала филма.

— Чела съм книгата! Заглавието е същото: „Пурпурните реки“. Дори за възрастен е тягостно за четене, а пък за гледане, особено за деца… И аз ти казах това сутринта. Володенка, струва ми се, че напоследък изобщо не ме чуваш какво ти говоря. Сякаш говоря на стената.

Тя имаше право и Славчиков разбираше това. Не, техният брак няма да се разруши, за нищо на света, той е луд по синовете си и колкото и да го дразни Катерина, няма да я напусне. Тя е добра, умна и не е виновна, че той вече не я обича. Или изобщо никога не я е обичал? Поддал се е на порива, дощяло му се е да поиграе на ценител на възвишени душевни качества и спасител на оскърбените.

Напоследък той все по-често си задаваше въпроса защо се бе оженил за Катерина. За това мислеше и сега, седнал в края на диванчето и хванал в ръка малката топла, леко влажна длан на сина си.

Вратата на стаята се открехна, вътре надникна Катерина и го привика с пръст. Владимир Иванович внимателно остави ръчичката на Антоша върху одеялото и на пръсти излезе в коридора.

— Трябва да изляза за двайсетина минути — съобщи му шепнешком тя.

— Какво се е случило?

Попита дежурно, защото така е редно. Никак не му беше интересно къде е тръгнала в единайсет и нещо вечерта „за двайсет минути“. Щом трябва, значи трябва.

— Една приятелка ми се обади, случило й се е нещо, иска да се посъветва с мен. Вече е пред къщи, но аз я помолих да не се качва, защото Антошка от толкова време не може да заспи. По-добре аз да сляза при нея.

Владимир Иванович, както обикновено, не обърна внимание на обяснението. Защо да слуша, щом не му е интересно?

Катерина си наметна палтото и тихичко излезе от апартамента. Владимир Иванович надникна при синовете си — май и двамата спяха — и отиде в кухнята да пие чай. Внезапно го жегна някаква тревога и той, кой знае защо, си спомни, че Катерина си взе чантата. За какво й е чанта, щом слиза за двайсет минути да поговори с приятелката си? Какво носят обикновено жените в чантите си? Портмоне, документи, козметика, цигари. Катя не пуши и изобщо нищо от изброеното не й трябва, щом слиза до приятелка… Ами ако не е приятелка, а някой мъж? Любовник. И тя се е приготвила да замине някъде с него. Но къде ще замине за двайсет минути? Добре, където са двайсет, там са и четирийсет, че и цял час, Катерина прекалено добре познава мъжа си и е сигурна: той ще се отнесе с разбиране към проточилия се разговор с приятелката. Нима тя го мами? Той тук се измъчва, тревожи се, обвинява се, че вече не я обича, а тя му изневерява. И тя не го обича, но изобщо не страда от това и не се тормози, а най-нахално му изневерява.

Всички тези мисли се мярнаха в главата му за миг и Владимир Иванович дори не успя да ги оцени и претегли, а вместо това дръпна завесата и излезе на балкона. Защо? Какво смяташе да види в единайсет и половина през нощта, през ноември, от височината на седмия етаж? Той не мислеше за това, просто направи каквото направи.

Катерина не се виждаше. Нямаше никакви две жени, които да стоят и да разговарят. Катя каза, че приятелката й пристигнала с нещо… С кола ли? Но по продължението на улица „Долгоруковская“ има безброй коли, върви че разбери в коя от тях седи жена му и кой е зад волана — мъж или жена. Габаритите на всички коли са угасени, така че от високото нищо не може да се различи. Но къде е Катя? Долу, в някоя от колите, или е заминала?

„Глупости — успокои себе си отрезвеният от студа Славчиков, — трябва да се стегна и да престана да се тревожа. Катерина и приятелката й стоят във входа, там е топло и светло. Защо в тази късна доба да киснат на улицата? Ама разбира се, тя е във входа. Там е.“

В този момент задната врата на една от колите се отвори, от нея изпадна нещо голямо и заоблено. Вратата се затръшна, колата рязко потегли, свърна към платното и отпраши. Голямото и заоблено нещо остана да лежи на асфалта и едва след няколко секунди вцепененият от ужас Владимир Иванович разбра, че там, сгъната одве, лежи жена му.

Втурна се надолу по стълбите, без да вижда стъпалата и забравил за асансьора. Болеше го дори да диша, страхуваше се да мисли и в този момент Владимир Иванович Славчиков представляваше просто един движещ се механизъм, конгломерат от молекули, изтръгнати от обичайната им среда и понесли се към неизвестното. Към пустотата.

Палтото на Катерина беше окървавено, в тъмното Славчиков не различи нищо друго. Той коленичи, пъхна ръка под тила й, повдигна главата, доближи лицето й до себе си. Жена му дишаше начесто и повърхностно, очите й бяха отворени, но гледаха някъде настрани.

— Катя, какво?… Кой?

Устните й помръднаха, но думи не се чуха. Къде е чантата й? Там трябва да е мобилният й телефон, сега той ще извика милицията и „Бърза помощ“… Или не, първо „Бърза помощ“, после милицията… Не, не така, трябва да се обади на 02, сега това е обединената диспечерска служба, те ще изпратят когото трябва. Чантата се търкаляше наблизо, Славчиков с усилие се справи с елементарната закопчалка, изтърси съдържанието направо на асфалта. Ето го телефона. Но защо пръстите изобщо не го слушат? Не може и не може да улучи нужния бутон… Най-сетне стана!

— Потърпи, Катюша, сега всички ще дойдат — и „Бърза помощ“, и милицията, ще ти помогнат — успокояващо заговори той, като продължаваше да крепи с една ръка главата на жена си, а с другата я галеше по студената буза. — Всичко ще се оправи, ще видиш, обещавам ти.

Устните й отново помръднаха и Славчиков замълча, втренчено загледан в лицето на Катерина, и напрегнато заслуша.

— Какво има, Катюша? Искаш да кажеш нещо ли? Помълчи, пази си силите, после ще ми кажеш всичко…

— Не бива животът да се похабява заради възмездието — каза тя тихо, но много отчетливо. — Аз се отказах. Нищо няма значение. Само любовта…

Той нищо не разбра. Думите му бяха познати, но независимо от това, той не разбра нищо. И много се уплаши.

— Какво? — попита Владимир Иванович.

Но Катерина не отговори. Тя изгуби съзнание.

Настя не можа да поспи. Към полунощ й се обадиха от дежурната част и й съобщиха за нападението над Екатерина Славчикова.

— Нали май ти се занимаваш със случая с тези писатели — лениво прозявайки се, каза дежурният. — Днес някой от вашата оперативна група, заминавайки на повикване, е помолил да ти се обадят.

Следващите три часа Настя прекара в болницата, в която бяха закарали Екатерина Сергеевна. Вкараха потърпевшата в операционната, а тя остана в дългия коридор, седнала на тясното диванче, тапицирано с прокъсана на няколко места изкуствена кожа. Седеше до Славчиков и се опитваше да го предпази да не изпадне в истерия. Владимир Иванович вече на няколко пъти — отначало за пристигналата оперативна група, после за Настя, сетне отново за следователя, вече за протокола — бе разказвал за случилото се. Някой се обадил на жена му по телефона, кой конкретно — той не чул, защото седял при сина си. Тя казала, че слиза само за двайсет минути, че приятелката й… Той излязъл на балкона и видял… Не, не могъл да види номера на колата, била далече и било тъмно. Марката? Може би „Деу“, но не е сигурен. Модел? Не, не може да каже, не разбира кой знае колко от коли. Цвят? Тъмен. По-точно не може да каже. Не бял, не сребрист, не светлосин — това със сигурност. Някаква тъмна кола. Вишнева? Възможно е.

Да разпитва Славчиков отново бе безсмислено, ясно беше, че той бе разказал всичко, което бе могъл, и наистина какво ли може да се види в тъмното от седмия етаж. Настя отново се опита да го разсее с приказки, попита го за синовете им, за това как са се запознали с жена си.

— Аз специално бях планирал командировка в колонията, където излежаваше присъдата си Катерина. По темата, с чиято научна разработка се бях заел, трябваше да събера материал в женска колония и аз отидох именно там. Искаше ми се да я видя, защото се познавахме, а когато се разбра, че е в затвора и съпругът й задочно е оформил развода, спрях да му говоря. Беше ми ужасно неприятно, не можех дори да го гледам. Та той беше написал толкова трудове и за икономическите престъпления, и за проблемите на реабилитацията на осъжданите, така бе заклеймявал цялата система, която не смята човек, лежал в затвора, за човек и не му дава възможност отново да стъпи на краката си. Особено бе наблягал, че хора, осъдени за икономически престъпления, често стават жертви не на собствената си алчност, а на несъвършенството на законодателството, и изобщо не бива да бъдат поставяни наравно с престъпниците, а освен това при следващото им постъпване на работа не бива да се обръща внимание на някогашните им присъди. Изобщо беше написал много красиви думи, включително и за човечността, за морала. А самият той какво направи? Изостави жена си в трудния момент, от детето фактически се отказа, изпрати го при баба му, вместо да го остави при себе си поне до освобождаването на Катерина. Обаче той се уплаши, че ако остави момичето, после и Катерина ще се върне при него след затвора и той няма да може да се отърве от нея. Отвратително, ужасно подло… Дощя ми се да я видя, да я утеша някак, да я окуража. Как мислите, защо се бавят толкова? — тревожно погледна той към Настя.

— Лекарят каза, че са засегнати жизненоважни органи, така че е сложно. И после, дванайсет рани с нож не са дреболия, всяка трябва да бъде обработена и зашита.

Настя се стараеше да изглежда уверена и бърбореше каквото й падне, макар че нищо не разбираше от медицина и особено от хирургия. Но нали трябваше да говори нещо, за да крепи душевните сили на Славчиков.

Леко й се гадеше, както напоследък ставаше винаги, когато не спеше нощем. По-рано с лекота понасяше безсънните нощи, а сега организмът й не позволяваше да се държи с него толкова безпардонно. Той искаше да почива и без почивка не желаеше да работи. Годините, възрастта…

— Извинете, Владимир Иванович, трябва да се обадя по телефона.

Той я погледна уплашено, сякаш, ако Настя се отдалечеше дори на три метра, незабавно щеше да се случи нещо непоправимо.

— Ще се върна бързо — успокои тя Славчиков. — По работа е.

Бързо отиде до края на коридора и извади от джоба си телефона. Днес при семейство Боровенко дежури Серьожа Зарубин. Това е добре: Серьожка се събужда лесно и веднага преминава в работно състояние, а и спи леко, със сигурност ще чуе телефона.

Зарубин вдигна още след първото позвъняване.

— Серьожа, трябва да събудиш съпрузите.

— Защо? Аска, три и половина среднощ е, какво говориш?

— Имаме извънредно произшествие, нападение над Славчикова, дванайсет рани с нож. Събуждай и двамата и ги раздрусай здравата. Да си спомнят всяка подробност, всяка дреболия — нали не само са подслушвали апартамента, а и са следили писателите. Събуди ги, по дяволите, и не мисли за приличието.

— Ясно — кратко отговори Сергей и затвори.

От вратата в противоположния край на коридора излезе хирургът. Той закрачи бавно към диванчето, където седеше самотният Славчиков, и Настя разбра, че работата е лоша. Много лоша. Не са успели да спасят Екатерина Сергеевна.

Закараха Владимир Иванович у дома със служебната кола, със същата кола Настя отиде на „Петровка“. Не беше съвсем наясно защо отиде на работа, а не се прибра вкъщи, при Льошка, при пухената завивка и своя привичен уют. Четири и нещо, всички спят, каква ти работа сега? Освен да се съсредоточи и да помисли, да се опита да вгради убийството на Славчикова във вече построените схеми. Ама как да се съсредоточиш, когато ти се гади и ти се вие свят? Кафе ли да пийне? Не, по-добре чай.

Докато водата в чайника завираше, Настя извади от чантата си дървения дядка и взе да разчиства книжата на бюрото, за да освободи място за него. Как бе, как вечно си затрупва бюрото с какво ли не? Нали буквално тази сутрин разчисти всичко? Или вече може да се каже, че е било вчера?

— Какво, дядка, не ни оставиха да поспим днес, така ли? Какво ти е отношението изобщо към безсънните нощи? Лесно ли ги понасяш? Щастливец — тихичко бъбреше тя, докато внимателно подреждаше книжата в папки. — А аз още не твърде. Казват, че старите хора спели съвсем малко, намалявала потребността им от сън. Ето кога трябва да се работи, нали така? Тогава и безсънните нощи минават леко. А на млади години нима ставаме за работа? Умът — малко, опит — никакъв, че и постоянно ти се спи. А на теб на младини спеше ли ти се повече? На мен например ужасно ми се спеше. Ако не ме събуждаха, щях да ставам към единайсет часа, бих спала дори до обяд. Дано по-скоро стана като теб — охо, колко работа бих свършила.

Тя замълча и изумено се втренчи в кафявия сбръчкан дядка. Какво изрече току-що? Какви думи? „Дано по-скоро стана като теб.“ Браво бе, Каменская!

Бюрото горе-долу бе разчистено. Настя постави дядката на обичайното място — до телефона, наля си голяма чаша зелен чай и отново погледна фигурката.

— Слушай, дядка, ти ми влияеш положително. Още малко — и ще престана да се притеснявам от възрастта си.

Тя искаше да изрече и някакви други думи, но в джоба й завибрира мобилният телефон. Търсеше я Зарубин — спокоен, бодър и кой знае защо, гневен.

— Ти отгатна, Настя Павловна, Елизавета е видяла как Славчикова се е срещнала с някакъв съмнителен тип. Добре го е огледала, описа го и дори определи приблизително къде живее той. В Коптево, недалеч от блока, където живеела Лаптева.

— Смяташ, че има връзка ли? — оживи се Настя.

— Едва ли. Боровенко е видяла, че Екатерина Сергеевна докарала Глафира и отишла в близка градинка при този тип, който вече я чакал. Вероятно просто са били в една посока и е било съвпадение, че Славчикова е трябвало да отиде в района, където е живеела старицата. Сега аз отивам в районното управление на Коптево, за да ми намерят участъковия. Боровенко ще ми покаже блока и започваме да разработваме жилищата наоколо. Отначало по документи, а когато хората се събудят, ще търсим и на живо.

На Настя й се стори, че дядката й намигна. Замижа, за да пропъди зрителната илюзия.

— Серьожа, кога за последен път съм ти казвала, че те обожавам?

— Миналата година — промърмори Зарубин. — Ти внимавай, като ми се обясняваш в любов пред мъжа си, защото съм дребен, с един замах ще ме повали.

— Ха, какъв мъж? Мъжът ми си е вкъщи, а аз съм в службата.

В телефонната слушалка се възцари пауза, след което Сергей изразително заяви:

— Луда жена. Ти си много умна, но абсолютно луда.

Не бяха нужни много усилия, за да открият два пъти осъждания за хулиганство гражданин Неженкин, по прякор Шарана. Колкото и да е странно, той не само имаше московско жителство, но и живееше там, където беше регистриран, което през последните години се случва все по-рядко. Още щом чу от Лиза Боровенко описанието на мъжа, с когото се бе срещнала Славчикова, вдигнатият от леглото участъков смънка сънено:

— Шарана е, залагам си главата…

А когато пак Лиза посочи и двора, в който се бе скрил онзи мъж, всички съмнения на участъковия се изпариха. Той веднага разказа на Зарубин всичко, което знаеше за Неженкин, за жена му — Верка Титова, която се сдобила със статут на законна съпруга само преди година, а преди това се водела съжителка на Шарана.

— Верка е голям образ, да знаете — монотонно боботеше участъковият.

Той още не можеше да се събуди окончателно и затова гласът му бе лишен от каквито и да е модулации — служителят на реда просто нямаше сили за това.

— Убила е новороденото си дете, била е в затвора за това, освободена е преди десетина години и оттогава пие непрекъснато. По онова време аз не съм бил тук, поех участъка само преди две години, но предишният колега ме информира. Специално ме предупреди за Шарана, защото на пияна глава той направо губи човешкия си образ. Верка е кротка, не създава проблеми — напива се и спи, а от Шарана всичко може да се очаква. Верка е работила ту като метачка по улиците, ту като чистачка, а през последната година изобщо не работи и с какви пари пиянства — един господ знае.

— А Неженкин работи ли някъде? — попита Зарубин.

— Ами, ще работи! — отговори участъковият. — Живее на гърба на Верка.

— В кой лагер е била Верка?

— Сега ще видя.

Участъковият порови в своята картотека, прелисти отчетния дневник, а Зарубин през това време извади бележника си и бързо намери нужната му страница. Интересно, дали съвпада? На осемдесет процента той беше сигурен, че съвпада.

И се оказа прав.

Сергей си погледна часовника и реши, че ако Каменская поиска да дойде, ще стигне дотук от „Петровка“ за петнайсетина минути. Още е съвсем рано, улиците са пусти.

— Павловна, намерихме го — каза той, когато Настя вдигна слушалката. — Той е осъждан два пъти за хулиганство, а жена му е излежавала присъда в една и съща колония и по едно и също време със Славчикова. През последната година са се сдобили с пари, не е ясно откъде.

— Супер! — въздъхна радостно Настя. — Все някой ден трябваше да ни провърви. Къде се намира сега тази сладка двойка?

— Вкъщи са си, спят. Сержантът отскочи да провери, апартаментът им е на първия етаж, та момчето е надникнало през прозореца. Ние с участъковия сега ще пийнем чай за ободряване и след половин час ще отидем да ги събудим. Щом удари седем часът, тръгваме. Ти ще дойдеш ли, или ще повериш работата на нас?

— Ще дойда, Серьожа. Само че нямам кола… ами нищо, ще хвана някой частник.

— Нямаш ми доверие, така ли? — подкачи я Зарубин.

— Имам. На теб ти имам доверие. Но аз съм жена, Сержик, ще умра от любопитство. Ще седя в кабинета и ще ме тормози мисълта, че ето, ти вече знаеш, а аз още не. Нито една нормална жена не би понесла това.

— Абе ти, ако беше нормална жена, нямаше и да разговаряме сега. Ама ти не си нормална, луда си.

— Повтаряш се. Диктувай точния адрес, идвам.

В колата тя едва не заспа. Собствениците на скъпи вносни автомобили рядко припечелват от частни превози и колите, които човек може да спре с вдигане на ръка, най-често са евтини и простички, с оглушително работещ мотор и малко купе, в което не можеш да си опънеш краката. Шофьорът, който се съгласи да закара Настя в Коптево, караше именно такава скапана жигула, а на всичко отгоре беше приказлив, но въпреки това в един момент тя задряма. Струваше й се, че просто за секунда е затворила очи, и не разбираше как е могло да се случи това: току-що минаваха покрай станция „Новослободская“ — и ето че зад прозореца вече се мяркат червените сгради на Тимирязевската академия.

Зарубин, участъковият и един младичък червенобузест сержант я чакаха на уговореното място.

— Не беше нужно да бързате — неодобрително клатеше глава участъковият, явно още не можеше да прости на Зарубин, че го бе вдигнал толкова рано, — пиещите хора са непригодни за даване на показания в седем часа сутринта. Сигурно са пили до три-четири и сега тъкмо са заспали дълбоко.

— Нищо, ще ги събудим — невъзмутимо отговори Сергей, — и по-тежки случаи сме имали.

Въпреки очакванията, не се наложи да звънят на вратата прекалено дълго — само след пет минути им отвори сънена размъкната жена. Занемареното й лице беше грозно, увисналите на чорлави кичури коси — немити, пеньоарът й обаче беше съвсем чист и дори почти елегантен. „Пари — мярна се в главата на Настя, — през последната година са се сдобили с пари. За какво ли й е плащала Славчикова? Или за нищо, просто заради старото приятелство й е помагала финансово?“

— Е, де, какво пак? — с неочакван бас изви Верка. — Оня ден ни проверявахте, тук сме регистрирани, няма външни лица. Не оставяте хората да спят, паразити такива!

Тя не беше пияна, дори да беше пила предната вечер, не е било много.

— Верка — тихо каза участъковият, — ти такова… не викай, че ще събудиш мъжа си. Нека си поспи, да си почине, сигурно снощи се е уморил.

Настя оцени точния ход на участъковия. В единствената фраза се съдържаше всичко: и успокояване — не се тревожи, сиреч, никаква проверка и изобщо нищо лошо, и уважение към мъжа й и към семейния живот като цяло, и изтънко подвеждане под формата на предложение тя да отговори на въпроса вкъщи ли е мъжът й, с какво се е занимавал снощи и дали се е прибрал късно. Верка лесно се хвана на въдицата.

— Че от какво да се е уморил, кажи ми ти? — В ниския глас зазвуча негодувание, но тя все пак сниши тона. — Нито ден не е работил. Натряскал се е снощи сам, говедото, и се тръшна да спи.

— Сам ли? — ловко изигра учудване участъковият. — Ама как така? Не ти е дал и на теб?

— А — махна с ръка Верка и направи опит да изиграе кокетка, която си оправя прическата, — аз си легнах рано, главата ме болеше. Той напоследък е нещо ядосан, обикаля като псе на верига, та не се занимавам с него, че пак ще ми разбие муцуната. Какво искате, а?

— Вера, притвори вратата, за да не се събуди мъжът ти, и ни води в кухнята. Трябва да си поприказваме.

В кухнята беше мръсно, тук не само отдавна не беше чистено, но и навсякъде шетаха хлебарки. Една от тях със сърцераздирателен пукот намери геройската си смърт под обувката на Настя. Отново взе да й се повдига, дощя й се да поседне, но като видя кирливите паянтови табуретки, Настя се отказа и остана права. Участъковият не беше толкова гнуслив и седна до покритата с мушама маса срещу Верка. Зарубин помисли малко и също приседна. Младичкият сержант остана в тясното антре.

— Слушай, Вера — ласкаво подзе Зарубин, — какво правите с Катерина?

— С коя Катерина?

Попита спокойно, нито в гласа й, нито в лицето се забеляза напрежение или нервност.

— От шести апартамент ли? Е, хайде сега, отдавна съм й простила, да го носи тоя шал, щом й харесва. Аз си купих по-хубав. Да ви го покажа ли?

— После ще го покажеш — строго се намеси участъковият. — Ти така си я наплашила, че още трепери, като минава покрай вратата ти.

— Ама какво, оплаква ли се? — Верка победоносно изгледа всички присъстващи. — Ха така, да трепери. Кога ми открадна шала, не трепереше, а сега…

— Вера, наистина, покажете шала — помоли Настя. — Те са мъже, не им е интересно, но нали ние с вас сме жени.

Верка се шмугна в антрето и се върна с красив ярък шал в ръце. Настя бързо прецени цената — около хиляда и петстотин рубли. За неработеща пияница с неработещ мъж май беше скъпичък. Тя улови бързия благодарен поглед на Зарубин. Разбраха се.

— Наистина е красив — каза тя одобрително. — Сигурно е скъп? И аз бих си купила такъв.

— Илядо и триста — гордо съобщи Верка. — А оня, дето ми го гепи Катерина, бях го взела за двеста и петдесет. Абе… да си го носи със здраве.

— Откъде толкова пари, а, Вера? — старателно играеше доброто ченге Зарубин. — Знам, че си честна, почтена жена, не си вършила бели. Да не би мъжът ти да се е захванал пак със старите работи? Макар че той никога не е бил крадец, е, да разбие муцуната на някого — да, пръв е, ама чуждо никога не е вземал. Така е, нали, Вера?

— Не, нашите пари са си законни… — Подпухналите й очи се окръглиха. — Ама ти за Катка ли ме питаше? За счетоводителката?

— Ами да — потвърди Сергей. — За нея. От нея ли са парите?

— От нея. Защо, не бива ли?

— Не, може, Вера, може. Само че ми е интересно защо тя ти дава пари?

— А теб какво те интересува? Дава ми жената, благодарна съм й. В колонията бяхме равни, всички бяхме еднакви, а после на някои им провървя, като на Катка, а на други — не. Катка не е забравила нашето приятелство и ми помага от сърце. Питайте нея, тя ще ви каже.

— Щях да я попитам, Вера, ако можех. Катерина я убиха. Снощи. С нож.

Верка замря, грозно зяпна, очите й за миг станаха някак белезникави, после тя изохка, скочи и хукна към стаята.

— Ти каква си я свършил бе, паразит?! Защо си го направил, говедо такова?!! — чу се писъкът й.

Зарубин и сержантът се втурнаха след нея към стаята. Верка с всички сили разтърсваше легналия на разтегнатия диван мъж, който вяло се бранеше, без да отваря очи. Сержантът ловко хвана жената за раменете, откъсна я от съненото тяло и я издърпа обратно в кухнята. Верка се тръшна на една табуретка и зарида с цяло гърло. Зарубин внимателно притвори вратата към стаята, след като се убеди, че пияният Неженкин така и не се е събудил.

— Не викай, Верка, няма нищо да оправиш, умря твоята приятелка — отново монотонно забоботи участъковият, — по-добре ни разкажи всичко поред. Може твоят Шаран да не е сторил нищо такова, ние ще видим тая работа. Ако знаехме със сигурност, че той е виновен, вече да сме го тикнали на топло, обаче на, седим и си приказваме с теб, значи, има шанс да не е виновен за нищо. Но за да разберем кой и как, трябва ти да ни разкажеш всичко. Разбра ли? Разказвай всичко, както си беше, може да спасим твоя човек от затвора.

— Ох, Дмитрий Иванич, миличък, спаси го! — С едната си ръка Вера размазваше сълзите по лицето си, а с другата се вкопчи в ръкава на участъковия. — Как ще остана самичка, ако го прибереш? Че аз си нямам никого освен него. Не е виновен той, глупак е, алчен е за пари, та алчността го погуби. Оная кучка Манка, тя…

„Гледай ти сега, и някаква Манка изникна — помисли си Настя. — Добре че дойдох. Дори се разсъних.“

Мария Владимировна Гусарова работела в изправително-трудова колония за жени на длъжност началник-отряд. Да се каже, че била страшен човек, би означавало нищо да не се каже, в най-добрия случай би могло да мине за комплимент. Гусарова била истинско чудовище. Тя мразела целия свят и всички хора, населяващи света. Успявала да мрази не само хората, които живеели по-добре или били по-преуспели, но и онези, които били много по-зле от нея. Носели се легенди как е тормозила затворничките от своя отряд и както се разбра, тези легенди не бяха далеч от истината. Нещо повече, понякога истината дори надхвърляла тези легенди.

Късокрака, с квадратен торс и доста миловидно лице, Мария Гусарова, която осъдените наричали зад гърба й просто Манка, мразела еднакво и бездомните алкохолички, и крадлите, и интелигентните мадами, осъдени „по икономически въпроси“ или за корупция, така че не можело да се твърди, че намразила Екатерина Сергеевна само защото тя била от „чистичките“. Причината за нейната особена, специфична омраза към Катерина се кореняла другаде. По-скоро тя не можела да й прости високо вдигнатата глава, уравновесения характер и липсата на подлизурски интонации при общуването с „гражданката началник“.

— Даваш го много умна, а? — пръскайки слюнки, процеждала Манка. — Ще ти покажа аз кой тук е най-умният, ще ме помниш до гроб.

Заяждала се с Катерина, налагала й наказания за най-дребната неточност при спазването на правилата за вътрешния ред, лишавала я от свиждания, колети, от правото да използва лагерната лавка, публично й се подигравала при сутрешни и вечерни проверки, с една дума, правела всичко, което можела. Катерина търпяла и само по-високо вдигала глава. Имала достатъчно ум и търпение да не се поддава на провокации. Едно неправилно движение, една непредпазлива дума в отговор на Манкините заяждания — и хайде в наказателния изолатор, а там е позволено да се задържа провинил се осъден до трийсет дни. Трийсет дни в единична килия на хляб и чорба. Ведомството нямало достатъчно пари, затова осъдените били хранени зле, а в изолатора орязвали още повече и бездруго жалките дажби.

Катерина изтърпяла всичко, стигнали й силите да не избухне дори когато Манка й отнела кръстчето, оцеляло по чудо по пътя към лагера. Преди много години баба й сложила на шията й това кръстче и й казала такива думи, че Катерина смятала за абсолютно невъзможно да се раздели с кръстчето, докато е жива. Тя много обичала баба си и макар да не била набожна — различно възпитание, — пазела подаръка и вярвала, че докато той е у нея, бабината й обич и грижа я закрилят и пазят от всичко. Баба й отдавна починала, но вярата в нейните думи останала.

А Манка просто дръпнала кръстчето и го взела за себе си. Нещо повече, сложила го на шията си и го носела. То било скъпо, красиво, златно, с две малки диамантчета, но за Катерина въпросът не бил в цената му, а че то било от баба й, а на баба й го дала нейната баба. Семейна реликва, родов спомен. И сега висяло на шията на тази мерзавка Гусарова.

Мария Владимировна вероятно разчитала непокорната Катерина да се сбие с нея, а да вдигнеш ръка на началник на отряд — това е направо страшно! Това вече мирише не просто на изолатор, а на нова присъда за хулиганство или дори — с малко късмет — за телесни повреди. Сметките й обаче излезли криви и Манка озверяла още повече. Постоянно разкопчавала горното копче на униформената си риза и предизвикателно поглеждала Катерина — да се полюбува на своето кръстче, висящо на чуждата гръд. Шията на Гусарова била тлъста, а верижката — къса, и кръстчето греело, святкало с диамантчетата си досами гърлото й.

При толкова наказания не можело да става и дума за някакво предсрочно освобождаване и Катерина излежала присъдата си изцяло. Докато я изтърпявала, се сближила с Верка Титова — и двете били московчанки, а и наровете им били един до друг. Верка лежала тук отдавна и била освободена няколко месеца преди Катерина.

— Катя, дръж се — казала й на сбогуване. — Още малко ти остава. Не позволявай на тая гнида да те унищожи. Сега за теб започва най-тежкото, знам го по себе си, последните няколко месеца преди освобождаването са най-трудни, така че се дръж, нали? Манка е мръсница, ще гледа да те натовари с нова присъда, особено сега ще започне да се старае, защото през последните месеци преди освобождаването нервите на всички са на скъсване, като нищо човек избухва. А ти изтърпя толкова, потърпи още малко.

— Няма да избухна — обещала Катерина не толкова на Верка, колкото на себе си.

Тя удържала на обещанието си, не избухнала, въпреки че Верка казала верни думи: Гусарова надминала себе си в опити да провокира Катерина. Когато излязла от портала на колонията, където не я посрещнал никой, Катерина се заклела пред себе си, че непременно ще си върне кръстчето, а Манка Гусарова ще си изпати здравата.

Но високото напрежение не може да се поддържа дълго — системата прегаря. Докато Катерина стигнала до майка си, докато утолявала глада си по малката Юлка, не се откъсвала от детето и вдишвала с жадни ноздри нежния му топъл аромат, докато уреждала живота си, търсейки работа, минало време. А се появил и Владимир Иванович Славчиков — след онази среща в колонията той й написал няколко писма, Катерина отговорила, без изобщо да си представя някакво продължение. Продължението обаче настъпило и внесло известен смут в нейните мисли и чувства, така че идеите за възмездие някак отстъпили на втори план.

До раждането на сина й Антошка, дори и да си спомняла за Гусарова, мисълта за нея станала някак вяла, без предишната стръв. След извънредно тежката бременност и свързаното с опасност за живота й раждане на Вовчик Втори на Катерина й хрумнало, че баба й там, на небето, вижда всичко и й помага, независимо от това у кого се намира тяхното фамилно кръстче, защото знае, че кръстчето е попаднало в чужди ръце не по вина на Катерина. Може би не бива да предприема нищо, да отмъщава на Манка, да търси и да си връща това кръстче? Тя е щастлива, има три деца, прекрасен съпруг, проявил се е талантът й да пише книги, макар и не кой знае какви, но за тях й плащат — е, трябва ли да търси други поводи за щастие?

Всичко се променило в деня, когато Катерина случайно срещнала на улицата Верка Титова, с която не се били виждали от деня, в който се разделили в колонията. Верка се зарадвала на срещата, което не можело да се каже за Катерина: Титова изглеждала зле, следите от постоянното пиянство дали отпечатък на външния й вид, и на преуспялата и щастлива Екатерина Сергеевна Славчикова никак не й били приятни спомените за онези тъжни дни от живота й.

Верка пък, за разлика от нея, не отказвала да си побъбри с онази, с която заедно изтърпявали присъдите си.

— Тия дни се видях с Инка Синкавата, тя живее в Подолск — съобщила й Верка. — Знаеш ли какво ми каза? Че Танка Беличката се обесила. Оная кучка Манка я докарала дотам. Някъде година след като ти си излязла.

Таня, по прякор Беличката, била крехко, съвсем младо и нежно момиче, току-що навършило осемнайсет. Осъдили я за разпространение на наркотици — точно от онези случаи, в които момиче от добро семейство бива въвлечено отначало в употреба на дрога, а после, когато собствените му пари свършват — и в разпространяване. Използвали я, защото никой никога не би се усъмнил в такова момиче от такова добро семейство. Тя направила няколко неумели опита да се изтръгне от примката, но в резултат затънала още повече.

В колонията Таня веднага била харесана от подмазвачката на Манка — Жанка Дългата. Слабостта й към крехки блондинки била известна на всички и целият отряд бил сигурен, че момичето няма да успее да избегне жадните за плътски наслади лапи на Дългата. Много жени съжалявали Таня, но мълчешком: било опасно човек да влиза в конфликт с Жанка, лесно можел да си навлече гнева на Гусарова. Дългата не искала насилие, тя жадувала за любов, нежност, чувства, продължително и по всякакви начини ухажвала Танюшка и след като не получила желаното, сметнала, че са я оскърбили, и насъскала срещу момичето Манка. Едва ли просто се е оплакала, най-вероятно я е наклеветила с всевъзможни небивалици. Манка показала ноктите си и Таня не издържала.

Когато чула от Верка, че Таня Беличката се е самоубила, Катерина почувствала как всичко оживява. Пробудила се и се развихрила омразата към Гусарова, а след нея — и жаждата за мъст, страшно й се приискало отново да сложи на шията си верижката с бабиното кръстче. Да го отнеме от Манка, да отиде в църквата, та свещеник да го пречисти от злото — и да го носи. Та после, след много години, да го предаде на своята внучка. Или на внук, както се случи… Да ги пази, да ги закриля, за да не стане и в техния живот това, което се случило с нежната крехка Таня.

Пак Верка й съобщила, че Гусарова преди известно време изчезнала от колонията, говорело се, че не е напуснала, нито се е преместила в друга колония, а е избягала. Сред бившите затворнички се говорело, че Манка завъртяла любов с някакъв бандит, дошъл в колонията на свиждане със сестра си, помогнала му, използвайки връзките си в местната милиция, да организира въоръжено нападение над инкасаторска кола, след което изчезнала. Дори плъзнала мълва, че си е сменила документите и сега носела съвсем друго име, а живеела в самата столица заедно със своя бандюга.

Било по времето, когато проектът „Василий Богуславски“ вече набирал скорост, и Екатерина Сергеевна имала достатъчно пари, за да плати издирването на Гусарова — или както се казвала вече. Заминала за града, където изтърпяла присъдата си, дала плик с пари на жената, която работела в паспортната служба, но не научила нищо повече от това, което й разказала Верка Титова. Гусарова била напуснала града и не се знаело къде се намира.

Верка не знаеше какво е правила Славчикова, за да издири Мария Владимировна. Знаеше само, че Катерина плащала на всички и навсякъде, пътувала някъде, срещала се с някакви хора и в резултат изяснила, че Гусарова под новото си име изобщо не живее в столицата, а в Калужска област, но наистина в онази й част, която граничи с Московска. От този момент, преди около година, й станала необходима помощта на Верка и нейния приятел Шарана — Неженкин. Трябвало да се уточнят данните, да се убедят, че жената, която май разпознала (но ненапълно сигурно) една бивша дружка на Катерина от отряда, наистина е Мария Владимировна Гусарова, да проучат живота й. С това именно се заел Шарана, който получавал за работата си и за разноски добри пари от Катерина. Славчикова не криела плановете си, разбира се, не ставало и дума за убийство, тя не възнамерявала да си взема грях на душата и да лишава от живот своята оскърбителка, искала само да си отмъсти и да си върне кръстчето. Да си върне кръстчето — не изглеждало много сложно, вярно, трябвали хора, защото Манка нямало да даде украшението доброволно, пък и мъжът й бил бандит, но това било само въпрос на пари и организация. Виж, с отмъщението работите се очертавали по-трудни. Лесно е да се каже — да отмъстиш, но как да го сториш? И най-важното — какво да направиш? Така че и нея да я заболи толкова страшно, толкова безнадеждно, както ги е боляло онези, които тя тормозела в колонията, когато била началник-отряд.

Трябвало да се измисли отмъщение. И за целта била необходима колкото може повече информация. Шарана се стараел според силите и възможностите си, а на ненаситната Катерина все й било малко — и това научи, и това, и това… Вярно, тази работа им осигурявала постоянни и добри доходи и двамата с Верка се замислили дали да не заживеят като хората — че защо да не заживеят, щом имат пари? Дори сключили брак. Но Шарана искал работата да се свърши по-бързо, защото Катерина обещала: щом се свърши, тя ще им плати на двамата с Верка голяма сума. Един вид, като премия. Защото при самия акт на осъществяването на възмездието щели да й трябват помощници, сама нямало да се справи, така че Шарана щял да получи вече съвсем други парици за тази помощ, не като за събирането на сведения. Било много съблазнително да получат наведнъж тези пари и вече нищо да не правят, само да си гледат кефа, вместо да се мъкнат с мотрисата всеки ден по три часа нататък и три часа обратно.

И изведнъж Катерина заявила, че всичко се отменя. Че вече няма нужда да се прави каквото и да било. Че се била отказала. Благодарила им за помощта и изчезнала. Шарана просто се вбесил: той вече си представял спокойния, пиян и безметежен живот, а ето на — всичко се проваля! Опитал да придума Катерина да се стегне, да не отстъпва от лелеяните и изстрадани планове, но на онази като й бръмнала някаква муха: не — и толкоз.

А Шарана искал да има парите. Той никога не бил разполагал с толкова, колкото му плащала Катерина, а и очаквал още повече да забогатее. Не криел негодуванието си от Верка, дори я уговарял да се обади на Катерина, да си поговори с нея, да я убеди. Добре, Верка се обадила. Но нямало полза. Заинатила се Екатерина Сергеевна — не ще и не ще.

И тогава Шарана решил да действа вабанк. Отново отишъл в Калужска губерния и — право при бившата Мария Владимировна Гусарова. Така и така, намери ви Катерина, от която сте взели едно кръстче, не ви е простила тормоза, така че дошъл е краят на вашия сладък и спокоен живот. Не че животът на бившата Манка бил спокоен, това опитният Шаран отдавна вече го бил разбрал, защото мъжлето й, престъпникът, вилнеел с пълна сила, какво ти спокойствие. Но че животът й бил сладък, Неженкин не се съмнявал. С една дума, предложил бартер: аз ще ви кажа как е сега фамилното име на Катерина и къде живее тя, а вие ще ми платите за това. Ако не искате, ваша си работа, естествено, само че имайте предвид, че Катерина знае всичко — и за миналото ви, и за инкасаторската кола, и за фалшивите ви документи, и като нищо може да съобщи, където трябва. Мене, не ще и дума, можете да ме убиете начаса, ако толкова не ви харесвам, но какво ще правите с Катерина? Без мен друг път ще я намерите, така ще си живеете вечно на тръни и ще чакате да ви посетят милиционерите, които са ви обявили за общодържавно издирване.

Преговорите били кратки и резултатни. Платили на Шарана, но при условие че ще помогне: ще се обади, когато трябва, на Катерина и ще я помоли да излезе за две минути. Славчикова му има доверие и ще излезе без много приказки. Шарана може дори да не идва пред нейния блок, да си седи вкъщи, ще му се обадят, когато трябва да й звънне и да й каже, че нали, има проблеми, трябва спешно да се посъветва с Катерина, че е дошъл тук с един приятел с колата му… Катерина ще излезе, няма къде да се дява. Важното е да се качи в тази кола, да не вика и да не привлича вниманието. А те по-нататък ще се оправят с нея.

Шарана изпълнил всичко според уговорката, обадил се — добре че Верка ударила вечерта две големи и се тръшнала да спи, нищо не чула — и започнал да празнува началото на своя нов живот, богат и безпроблемен. Естествено, не казал на жена си за своя подвиг и за хонорара, получен за него, седял половината нощ с бутилката — отначало с една, после с втора, и обмислял планове за бъдещето. Дали да не й бие шута на тая пияница Верка? С такива пари може да си намери нещо по-добро. Но от друга страна, за по-добра ще трябва да харчи повече пари, те бързо ще свършат, преди още Шарана да изпие своята първа цистерна водка, джобът му ще се опразни. Така че трябвало добре да си помисли…

Решил да помисли сутринта, на свежа глава. Но някак не се получило. Събудил се, а вкъщи — пълно с ченгета, Верка реве, като че я колят, някаква женска говори по телефона. Изобщо останал с впечатлението, че е прибързал с планирането на охолния си живот. Ох, много е прибързал.

В колата на Настя пак взе да й се повдига, пък и я налегна тахикардията. Зарубин водеше безкрайни преговори по телефона, тя не го слушаше, защото знаеше: докладвал е на ръководството, ръководството се е свързало с Управлението на вътрешните работи в Калужска област и сега тече съгласуване — кой ще замине, за да задържи бившата Гусарова и нейния мъж, кога ще замине, кой ще е шеф в тази работа и кой просто ще помага. Серьожка ще свърши всичко както трябва и ще й съобщи крайния резултат. В полусън Настя си спомняше какво й бяха разказали Титова и Неженкин и искрено се натъжаваше, като съпоставяше техния разказ с последните думи на Екатерина Сергеевна: „Не бива животът да се похабява заради възмездието. Нищо няма значение“. Колко печално свърши всичко… колко късно се сети тя… колко е обидно да ставаш жертва не на собствените си грешки, а на чуждата алчност…

— Питам те — ще дойдеш ли с нас, или да те хвърлим до службата?

Тя се отърси от предизвиканото от гаденето замайване. Да отиде на задържането? А, не, ще прощавате, не е тя на възраст, на която хората се радват на стрелби и пердах. Задържането е спешно, неподготвено, значи не може да бъде тихо и красиво. А и толкова й се спи — просто ужас!

— Ще се прибера вкъщи — смотолеви вяло тя. — Цяла нощ не съм спала.

Мечтаеше за горещ душ, топъл чай и дебела завивка. В просъница й се стори, че дървеният дядка в джоба на якето й се размърда и каза нещо. Раздразнено пъхна ръка в джоба си с твърдото намерение да премести неспокойния старец в чантата, за да не й пречи да спи, и напипа вибриращия телефон. „Нищо не знам — мислено произнесе заклинанието си тя. — Нищо не чувам. Не искам нищо да правя. Ако е Афоня, ще му кажа, че пътувам за вкъщи — да прави каквото ще. Да ме уволнява. Няма да отида на работа, и без това вече е почти три следобед.“

Но се оказа, че не е Афанасиев, а следователят Герасимчук.

— Анастасия Павловна, имам молба към вас.

Интересно. Но в толкова неподходящ момент! Толкова ненавреме! А гласът му — студен като замръзнал път и също толкова опасен. Решил е да й се кара? „Имам молба да престанете с вашата самодейност.“ Или — като вариант: „Имам молба да работите по-добросъвестно и резултатно“.

— Слушам ви, Артьом Андреевич — равнодушно изрече тя.

Никакви мъмрения не я плашат по принцип, а в момента, когато е толкова уморена — особено.

— Искам да ви помоля да дойдете и да разпитате Сафронов. Вече съм написал нареждането. Ще го докарат след около час.

— Какво ще докарат? Нареждането ли?

— Не. — Стори й се, че Герасимчук леко се усмихна. — Ще докарат Сафронов. Издал съм постановление за задържането му, но искам вие да го разпитате.

— Но защо аз?

— Анастасия Павловна, аз съм човек трезвомислещ, ако сте успели да забележите. На разпита ще стане дума за неща, меко казано, интимни. Сафронов е значително по-възрастен от мен, затова се страхувам, че разговорът ни с него няма да потръгне. Разбирате ли ме?

Тя разбираше. Малкият следовател Тьома се опасяваше, че Сафронов няма да успее не просто да опровергае обвиненията, а изобщо да говори на тема своя сексуален опит, придобит на непълнолетна възраст със зряла жена. Няма да продума, ако с него разговаря това красиво младо момче, което, ако му махнеш куртката с пагоните, изглежда точно като петнайсетгодишен юноша. Сафронов е на трийсет и осем години, той е зрял и отдавна подредил живота си мъж, така че въобще не би разговарял с някакъв хлапак. Обаче Артьом Андреевич, а? Никак не му липсват мъжество и самокритичност. В интерес на работата е готов да забрави за самолюбието и собствените си комплекси. Ако не се прекърши, ще стане истински следовател вълкодав.

— Да, разбирам. Прав сте, Артьом Андреевич. Но няма ли кой друг да го разпита?

— Всички оперативни работници, които работят по случая, са под трийсетгодишни. Нищо няма да излезе.

— Защо, в цялата московска милиция няма ли други оперативни работници, по-възрастни? И следователи ли няма такива? Останали сте сам на този свят, така ли? — Тя взе да се ядосва. — Артьом Андреевич, аз снощи изобщо не съм си лягала, в полунощ ме извикаха за убийство и едва сега се прибирам. За нищо не ставам, можете ли да разберете това?

— Мога — на драго сърце се съгласи малкият Герасимчук. — Но бих искал и вие да ме разберете. Сафронов трябва да бъде разпитан не просто по случая, трябва да го разобличим, подозираме го в убийство. Да го разпита — може всеки, а да го накара да говори — може само човек, който изцяло владее материалите по делото. Тоест вие. Всички останали са значително по-млади.

— Искате да кажете, че аз съм дъртофелница, а? — позасмя се Настя. — Не се ли страхувате, че може да се обидя?

— Ако се обидите, ще издам отделно нареждане, свързано с член трийсет и осми от НПК по официален път, и то пак ще дойде при вас, само че ще изгубим два-три дни — с леден глас натърти следователят. — Ще трябва днес да пусна Сафронов, за да го задържа отново, когато вие се наспите, и през това време той ще успее да обработи доказателствата и свидетелите. Засега той дори не се досеща, че ние знаем за шантажа, и не предприема нищо, но това лесно може да се промени, ако вие настоявате.

Ах, тарикатчето! Толкова дребно, толкова красиво, толкова младичко — и вече толкова враждебно.

— Убедихте ме, Артьом Андреевич — с усилие сдържа смеха си тя. — Сега ще дойда.

Тя пъхна телефона в джоба си и се оплака на Зарубин:

— Пак не ме оставиха да поспя. Охо, като се пенсионирам, ще спя по цели дни.

Когато видя в кабинета на следователя Каменская, Егор Сафронов не скри ядното си учудване.

— Пак ли вие? Мислех, че случаят вече не е под ваш контрол.

— Защо си помислихте така? — попита Настя.

— Ами… престанахте да работите, не ви виждах, около вас се въртят само младоци… А защо ме докараха с милиция? По-рано се обаждаше следователят и аз веднага се явявах. Или някой идваше при мен.

— Егор Виталевич, не просто са ви докарали, задържали са ви. Не разбрахте ли това?

Тя го гледаше с любопитство, той нея — с нескрито недоумение. Настя трябваше да започне разпита, но й пречеше мисълта, че не е готова за разпит на задържания. Нямаше нито план, нито нещо набелязано, нито разбиране в кои моменти би било най-добре да вади козовете от ръкава си. Беше свикнала да се готви за такива разпити поне час-час и половина, и то по възможност на свежа глава, а не след безсънна нощ, изпълнена с вълнения и стрес.

С какво да започне? Как ще е най-добре да поведе разговора? Тя гледаше Сафронов, опитваше се да намери единствено правилното решение и изведнъж схвана… Схвана как е станало всичко.

— Много ли я обичате? — попита тихо.

Сафронов не отговори, той изобщо не разбра за какво става дума.

— Вие много обичате Тамара Леонидовна, обичали сте я през всичките тези години, не сте се разделяли, в отношенията ви не е имало прекъсване. И двата ви брака са били бездетни и са се разпаднали, защото не сте могли да не мислите за Тамара и да не се срещате с нея. Когато сте започнали, тя вече е била омъжена и през ум не й е минало, че една смехотворна лятна връзка с хлапак може да прерасне в нещо по-сериозно. За вас, Егор Виталевич, това е било нещо сериозно от самото начало, за нея катастрофата е настъпила по-късно. На колко години бяхте тогава? На двайсет? На двайсет и пет? Настъпил е момент, когато тя е разбрала, че се е заиграла с вас, че не просто се забавлява извън брака си, а ви обича. Вероятно това се е случило, когато сте решили да се ожените за пръв път. Тамара Леонидовна е почувствала, че това й е неприятно, и се е уплашила. Защо не се оженихте за нея? Какво ви попречи? Разликата във възрастта? Когато вие сте на петнайсет, а тя — на двайсет и три, това е цяла пропаст. Но когато вие сте на двайсет и седем, а тя — на трийсет и пет, на практика не се забелязва. Е, защо тогава?

— Няма да обсъждам това с вас.

Сафронов беше замръзнал на стола си, само устните му мърдаха.

— Ще ви се наложи, Егор Виталевич — меко възрази Настя. — Няма да минем без това. Пари, нали? Съпругът на Тамара Леонидовна е имал много пари, натрупал ги е доста ловко в началото на деветдесетте и с тези пари е създал банка, която ръководи жена му. Впрочем няма значение защо не сте се оженили за Ефремова. Друго е важно: през всичките тези години вие сте били заедно, макар да сте имали семейства. Обичали сте се. Когато вие сте решили да започнете свой бизнес и ви е потрябвал кредит, Тамара Леонидовна ви го е уредила с толкова ниска лихва, че не си заслужава вниманието. В нито една друга банка не бихте получили такъв кредит. И всичко е вървяло добре, докато в салона ви не се е появила Елена. Знаете ли как е попаднала при вас?

— Няма да говоря на тази тема — повтори през зъби Егор Виталевич.

— Добре, аз ще ви кажа. Случайно е видяла в списание интервю с Ефремова, познала я е и си е спомнила. Тя не е била забравила и вас, Егор Виталевич, защото жените не забравят своите детски любовни увлечения. Не е било трудно да познае Ефремова: Елена я е виждала, когато тя е била вече на двайсет и три години, до тази възраст чертите вече напълно са се оформили и по-късно почти не се променят. Последвало е още едно интервю, вече в друго списание. Елена се е интересувала от деловия живот в Москва, искала е да направи кариера тук и се е зарадвала, че ръководител на голяма банка може да се окаже в ръцете й. Започнала е да наблюдава Тамара Леонидовна, идвала е с колата си, спирала е близо до банката и е следяла: кога тя идва, кога си тръгва, как се облича, с какви коли и какви шофьори пътува, къде ходи. И какво е било нейното учудване, когато е видяла до Ефремова вас! Елена е проучила какъв сте сега и с какво се занимавате — и е дошла в салона ви. За щастие той бил наскоро открит и ви е трябвал втори администратор. Но дори всички работни места да са били заети, Елена пак е щяла да направи така, че да я вземете на работа. Знаела е как да го направи. Какво се е случило по-нататък — това ми разказахте вие. Излъгахте само за неочаквания си стремеж към бащинство. Не може да сте изпитали такова желание, защото за вас съществува само Тамара Леонидовна, а за всички останали жени сте се женили, защото така е прието, защото един уважаван бизнесмен трябва да е женен, инак партньорите му ще си помислят, че нещо не му е наред; но винаги сте си оставяли задна вратичка, искали сте да имате възможност да скъсате със съпругата си веднага щом бракът съвсем ви натежи, а детето пречи за такива свободни маневри. Не сте искали детето, което е смятала да роди Лена Шчоткина. Лена обаче много е искала това дете. Забременяла е случайно, не е планирала нищо такова, но когато е разбрала, че ще има дете, е взела решение непременно да го роди. Още повече че много ви е харесвала като мъж — нали детските любовни увлечения не се забравят и лесно оживяват. Така че тя е взела решение да не закача Тамара, а да шантажира вас, за да осигури на бъдещото дете живот в нормално семейство и в охолство. Елена е разбирала, че за самия вас този шантаж не е страшен, вие лично не сте направили нищо лошо, но си е давала сметка колко силни са чувствата ви към Тамара. Знаела е със сигурност, че заради нея ще направите всичко. Накарала ви е да се ожените под заплахата, че ще разгласи какво е направила вашата любима жена преди много години. В Наказателния кодекс за това съществува определение и съответен член. Наистина давността е изтекла, така че Тамара Леонидовна не е била заплашена от съдебен процес, но разгласяването, позорът, разривът със съпруга… И синът й е на седемнайсет години. Така беше, нали, Егор Виталевич? Така ли беше?

— Не съм убивал Елена. Нямам намерение да обсъждам с вас причините, поради които се ожених за нея, но не съм я убивал. За какво ми е било нужно това? Нали се ожених за нея. Ако следваме вашата логика, съм се уплашил от шантажа. Да речем, че е така. Но нали съм можел да я убия веднага, без нещата да стигнат до женитба. За какво ми е било да се женя?

— За да спечелите време, да си отдъхнете, да помислите и да организирате всичко така, че никой да не ви заподозре. Знаели сте, че Елена смята да отиде до стария си апартамент за зимни дрехи. И сте имали резервни ключове. Разбирали сте, че в онзи апартамент никой няма да ви попречи, никой няма да дойде там, вие ще убиете Елена, ще се върнете вкъщи и спокойно ще се преструвате на съпруг, който чака жена му да се прибере от работа. После ще дойде редът на съпруга, който се тревожи и звъни на познати. И така нататък. А ако в апартамента се намерят ваши следи, това няма да учуди никого — нали сте дотичали там рано сутринта, открили сте убитата си съпруга и сте чакали милицията. Имате ли нещо да ми възразите?

— Имам. Вие проверихте алибито ми — всяка минута от онзи ден е потвърдена от свидетели. Как съм успял да отида до апартамента на Лена и да я чакам там, щом през цялото време някой ме е виждал? Нали не бихте твърдели, че съм подкупил свидетелите?

— Защо да не го твърдя? Какво невъзможно има в това? И после, не е било задължително вие да отидете и да убиете Елена лично, за целта съществуват наемни убийци. Никога ли не сте чували за това?

— Глупости. Идиотщини. Не разбрах, вие сериозно ли ме подозирате в убийството на Елена?

— Ами какво ми остава, Егор Виталевич? — разпери ръце Настя. — Каквото и да ви кажа, вие ми отговаряте, че не искате да го обсъждате. Опитайте се да ме опровергаете и аз ще променя мнението си, ако сте достатъчно убедителен.

— Ама вие какво, съвсем ли откачихте?! — закрещя Сафронов. — Какви ги дрънкате? Как смеете?!

„Е, слава богу, размърдахме се — помисли си Настя. — Че той седеше като вкаменен, ни напред, ни назад. Сега поне може да се разговаря с него.“

Тя започна последователно да го притиска с въпроси: Откога се познавате с Тамара Леонидовна Ефремова? Колко често се виждате? Кога се видяхте за последен път? В каква форма Елена ви постави исканията си? Какви бяха нейните финансови условия при сключването на брака, настоя ли тя за брачен договор, пожела ли да договорите издръжката на детето в случай на разтрогване на брака? Кога и при какви обстоятелства казахте на Ефремова, че вашата служителка ви шантажира? Какво отговори Ефремова? Предложи ли някакъв изход от ситуацията? Какъв именно?

След два часа и половина Настя съвсем капна и беше принудена да признае, че всичко е било безполезно. В края на краищата Егор Виталевич престана да отрича за връзката си с Ефремова и дори се съгласи, наистина през зъби, че като цяло Каменская е възстановила цялата история правилно. Освен едно: не е убил жена си.

„Напразно малкият Тьома се надяваше на мен — разстроено си мислеше Настя, когато заведоха Сафронов в килията. — Не оправдах надеждите му. Ето какво значи да захващаш неподготвен разпит с размътена глава. Но от друга страна, Сафронов поне разговаря с мен и отговори на много въпроси, свързани с контактите му с Ефремова през последните месеци. Пред Герасимчук по никакъв начин нямаше да отговори на тези въпроси, защото нямаше да сметне за уместно да обсъжда връзката си с Тамара, така че някаква полза от мен все пак имаше. Сега нека някой разпита Тамара Леонидовна по същите въпроси и ще можем да ги хванем в противоречия. Тьомочка ще ги доизстиска, той е зъбатичък. Ох, дявол да го вземе, ами кой ще разпитва Тамара? Нима пак аз? На колко е тя сега? На четирийсет и пет? Артьомчик определено няма да се наеме — по същите причини, по които не пожела да разпитва Сафронов, и ще бъде на сто процента прав. Жалко, че следователката Анисимова работи в друг район, инак щеше да е прекрасно да насъскаме нея срещу Ефремова — и хватката й е желязна, и възрастта й е подходяща. Къде ще се дявате, момчета, без нас, бабичките?“

Тя направи втори опит за деня да се прибере вкъщи, още повече че и моментът за това беше напълно приличен, седем без петнайсет, но на сбогуване Герасимчук каза:

— Между другото, Анастасия Павловна, докато вие разпитвахте Сафронов, на няколко пъти се обади вашият началник. Опитвал да се свърже с вас по мобилния, но не сте вдигали, та някой му казал, че сте при мен. Помоли непременно да му се обадите.

Нямаше как, трябваше да се обади. И после да поеме към „Петровка“. И да се занимава с текуща работа, бумащина и други скучни, но необходими дейности.

Най-сетне към десет вечерта Настя, вече неспособна да мисли, сметна, че сега нищо и никой няма да й попречи да осъществи плана си, включващ душ, чай и постеля. Вече затваряше и запечатваше сейфа, когато зазвъня градският телефон.

— Анастасия Павловна? Богданов се обажда.

Такааа. Е, и какво още? Нима пак няма да успее да се прибере? Казват, че Бог обича троицата. Значи, третият опит да приключи за днес с работата също ще се провали безславно.

— Всъщност търся вашия колега Илин, но неговият служебен телефон не отговаря, а той не ми е оставил никакъв друг номер. Бихте ли ми казали как да се свържа с него?

Няма да му каже. Оперативният работник оставя на свидетелите само онзи телефонен номер, който сметне за нужно, и никой няма право самоволно да разширява кръга на знанията на външни лица.

— Той е по задачи, Глеб Борисович — предпазливо отговори Настя. — Може би аз мога да ви бъда полезна?

Интересно, дали Богданов знае, че Славчикова е загинала? Ако не знае, дали да му каже или не? Сърцето на стареца може да не издържи на вълнението… Не, Настя няма да рискува, няма да поеме тази отговорност. Лошите новини трябва да се носят лично, та в случай на нужда да помогнеш, да подкрепиш, просто да постоиш наблизо.

— Работата е там, че Пьотър беше днес при мен и в течение на разговора стана дума за моята книга за Бонч-Бруевич. Той много искаше да я прочете, каза, че навремето не могъл да я намери, та ме попита дали нямам екземпляр. Потърсих вкъщи и не намерих. А вечерта открих цели две книги, кой знае защо, се намираха на друго място. Така че всъщност исках да му кажа, че може да дойде и да вземе книгата, ако иска. Бихте ли му предали това?

Книга за Бонч-Бруевич… И Петя Илин. Той да не е полудял? Каква ти книга? Кога ще я чете? И то за Бонч-Бруевич. Пълна лудница. А Богданов е спокоен, май не знае за Катерина. Нима дори Василий не му се е обадил? Впрочем на Василий не му е до него, той сигурно е с баща си, с братята си. Каквото и да е било отношението му към Екатерина Сергеевна, нали това е мъка за родния му баща… Да каже ли на Богданов по телефона, или да не му казва? Или да плюе на всичко и да отиде сега при него? Няма сили. Няма сили за нищо, най-малко пък да седи до старец с болно сърце, да му капе лекарство, да вика „Бърза помощ“ и да го утешава. Добре, утре. Всичко — утре.

— Разбира се, Глеб Борисович, ще предам.

По дяволите, ами ако гибелта на Славчикова е попаднала в телевизионните новини? Богданов ще чуе. Той е сам вкъщи. Кошмар. Какво да прави?

Тя не можеше и не можеше да вземе решение, затова взе да мисли как да удължи разговора. Какво ли да каже? Или да попита?

— А защо Илин е идвал при вас? Случило ли се е нещо?

— Интересуваше се как измисляме криминалните сюжети и откъде толкова добре познаваме работата на милицията. Не знам защо, но това много го интересува. Изобщо вашият колега Илин прави добро впечатление, начетен е, от всичко се интересува. Попита кой от служителите на милицията ни консултира.

— И вие какво му отговорихте? — напрегнато попита Настя.

— Че не използваме ничии консултации.

— А Илин не ви ли предложи услугите си в качеството на консултант?

— Не. — Гласът на Богданов прозвуча спокойно и леко учудено. — Какъв странен въпрос. Защо, трябваше ли да ми предложи такова нещо?

— Не, не, аз попитах просто така. Не се тревожете, ще предам на Пьотър за книгата.

— Всичко хубаво, Анастасия Павловна.

— Довиждане — смотолеви тя.

Петя Илин. За кой дявол е хукнал при Богданов със своите въпроси? Нали беше решено да не закачат съавторите известно време, да не ги плашат с приказки за материалите на журналиста Нестеров. Вярно, Петка не е попитал за материалите направо, действал е хитро: откъде познавате толкова добре нашата работа, ах, колко сръчно измисляте всичко това… Надявал се е да чуе в отговор, че съществуват материали, в които е написано доста… Или поне той да каже, че Катерина измисля всичко това… Или Вася. Общо взето, всякакъв намек върши работа, човек може да се хване за него и…

Но защо, защо Петка е направил това? Към какво се стреми? Какво иска да постигне? Та нали може да провали всичко. А може и да го е провалил вече.

Той дойде с желанието да работи в групата, заета със случая с убийството на Лаптева. Сам дойде. И то не преди месец, а именно сега, когато убиха Глафира Митрофановна, и не къде да е, а в апартамента на прочутия писател Богданов. Прояви голям интерес към писателите, помоли Настя да му даде възможност да разговаря с тях и дори открито каза, че му е интересно откъде те вземат сложните сюжети за машинациите в милицията и прокуратурата. Каза й всичко, а тя не обърна внимание.

Колко ли са му платили на тази гадина? Или не са му платили, а са го сплашили? Не, по-скоро са му платили, прекалено е жизнерадостен. Очакването на обещани пари създава добро настроение, а шантажът — никога.

Погодин и неговите хора са наредили на Боровенко да счупят стъклата на колата на Богданов, когато всички съавтори са заедно. Глеб Борисович е трябвало да се обади в милицията, нали колата е била застрахована, а без справка от милицията не е било възможно да му изплатят застраховката. Но той не се е обадил.

Тогава са изпратили фалшивата бомба. И отново в момент, когато те са били заедно. Трябвало е да се изплашат и да извикат милиция. И са щели да извикат, ако Богданов не е бил категорично против, а никой не е искал да си разваля отношенията с него.

И в единия, и в другия случай и тримата попадат в ръцете поне на дознателите и с тях могат да се завързват контакти, да им се задават всякакви въпроси. Да се намери сред служителите на милицията човек, който срещу пари би се наел да измъкне от съавторите нужната информация, е фасулска работа. Важното е всичко да изглежда естествено и да не буди подозрения. Той би могъл просто да разиграе спектакъл и да се запознае и с тримата, но има ли значение? Дали ще е такъв или инакъв спектакълът… А един служител на милицията е човек, на чиито въпроси е някак неловко и опасно да не отговаряш, дори те да нямат нищо общо със случая. Така че вариантът е бил без грешка.

Но работите не потръгват. Богданов не иска да си има работа с милицията. Значи, трябва да бъде заставен. Трябва да се направи нещо такова, след което появяването на милиционери ще стане абсолютно неизбежно.

Господи, до какъв цинизъм трябва да стигнеш, та заради такова нещо да убиеш старица? Било е възможно да оберат апартамента, нали са имали ключ. Вярно, след като са схванали какъв корав характер има Глеб Борисович, те не са били сигурни, че той ще се обади в милицията и за обира. И са били почти сигурни, че няма да съобщи. А убийството е сигурна работа. Прекалено голяма ценност представляват за Погодин материалите на Нестеров. Какво смята той да прави с тях ли? Ясно какво — да шантажира хората, които са действащи лица в тези материали и засега са оцелели. Да изцежда от тях пари. Или да ги продаде изгодно на някакви предизборни щабове — нали съвсем скоро са изборите за Държавна дума, а след четири месеца — президентските. Такива писания ще се търсят страшно много и като търгува умело с тях, човек може да стане милионер, и то не в рубли, а във валута — евро или долари.

Но какво да прави с Петка? Трябва спешно да измисли нещо, някак да проследява разговорите му, срещите, контактите, трябва да изясни кой му е възложил това и е обещал да му плати, пред кого се отчита. Но тя е толкова уморена, че вече не е в състояние да измисли нещо свястно. Нека мислят хора, чиито глави работят по-добре.

Настя вдигна слушалката и набра мобилния на Коротков.

— Къде си, Юра? Къде те сварвам?

— Пътувам, вече съм близо до къщи.

— Спешно ми трябваш.

— Ася…

— Наистина е много спешно. И много важно. Няма шега. Ако си уморен и не искаш да дойдеш, ще дойда аз.

— Е, стига де, цяла нощ не си спала, къде ще ходиш — отчаяно въздъхна Коротков. — Излез след половин час, ще дойда там, ще те закарам и по пътя ще поговорим.

Още половин час в службата. И после дълъг и труден разговор с Коротков. Да, не можа да се прибере и от третия опит. Но четвъртият вече определено ще бъде успешен.

— Слушай, дядка, ние с теб сме голяма работа, а? Ако се бяхме скапали преждевременно, ако си бяхме тръгнали, преди да се обади Богданов, така и нищо нямаше да научим — каза тя на дядката и се улови, че разговорите на глас с фигурката постепенно й стават навик. Може би това са признаци на начално старческо слабоумие? — Все още ни бива с теб, стари пушки сме…