Няма връщане назад

ГЛАВА 8.

Цяла нощ, а после и сутринта на следващия ден, събота, Глафира Митрофановна се измъчва, решавайки въпроса: Да каже ли на Глебушка за Катерина и нейния подозрителен познат? Старицата беше любопитна и любознателна, но би било страшна неистина да кажем, че и нея, както много жени, и то от всяка възраст, я „разкъсваше“ желанието да сподели информацията. Глафира повече от всичко умееше да мълчи.

Навремето още господарката, покойната Зема, понякога й казваше: ти, Глашенка, си за нас като член на семейството, нямаме никакви тайни от теб, но ти не бива да забравяш, че аз съм известна актриса, постоянно съм пред очите на хората, Глебушка е прочут писател, член на Съюза на писателите, лауреат, и към него вниманието е повишено, а винаги ще се намерят хора, които ще пожелаят да се поровят в нашето мръсно бельо; изхвърлиш ли го, те ще го вдигнат, изпуснеш ли се — ще те чуят и ще тръгнат да разправят, че и ще го изопачат пътьом, разбираш ли? Глаша разбираше, много добре разбираше и си мълчеше за всичко: не пророни нито дума за семейство Богданови нито пред съпрузите си, нито пред съседките, с които беше много близка. Говореше само за най-необходимото, че нали, всички са живи и здрави, всичко е наред, миналата седмица беше рожденият ден на покойния Борис Савич, всички отидоха заедно на гробищата, посадиха цветя, на Глебушка му излезе нова книга, ето, донесох ви да я прочетете, с автограф е, а Земочка снощи пя на концерта, излъчиха я по телевизията, много красива, че и гласовита, господ здраве да й дава. И толкоз. И никакви разговори със случайни познати, и никакви запознанства със случайни хора. Глафира от млада добре разбираше и къде й е мястото, и каква отговорност носи.

Така че никак не й беше трудно да премълчи за случайно видяното снощи. Пък и дали трябваше да каже? Глебушка и без нейните разкази си има разни притеснения: първо се вкисна супата — сигурно са искали да го отровят, после ТЕЗИ двамата, дето дойдоха, после му строшиха стъклата на колата… Не бива да му струпва нови поводи за тревоги, още повече че каквито и съмнителни срещи да си прави Катерина, те не могат да имат отношение лично към Глебушка, Глафира Митрофановна разбира това, но Глебушка е толкова мнителен във всичко — и в най-дребното е готов да види зъл умисъл против него, така че по-добре да си премълчи.

От сутринта, както винаги в сряда и събота, тя приготви тесто за сладки кифлички и пирожки и се захвана с обяда, с нетърпение очаквайки да дойдат Васенка и Катерина. На Глафира Митрофановна й беше много интересно как Глебушка ще подхване разговора за това, за което вчера го придума Катерина. Ами ако наистина похвали и окуражи Васенка? Много хубаво ще бъде! Ако някой попиташе Глафира Митрофановна за какво толкова обича Василий и толкова не обича Катерина, тя щеше да се стъписа, защото не знаеше точния отговор. Кой знае защо, тя жалеше Вася, виждаше го като нещастен завареник при зла мащеха и страшно се измъчваше, когато Глебушка и Катерина му правеха забележки и ехидно критикуваха неговите идеи: та нали момчето се старае, иска да е полезно, а ако на вас не ви харесва, направете компромис, че е още млад и неопитен, подкрепете го, насочете го по верния път, а не отхвърляйте на секундата всичко, което предлага. В интерес на истината трябваше да признае, че всъщност Богданов и Катерина не отхвърляха всичко, което предлагаше Василий, понякога (горе-долу по веднъж на книга) той даваше интересни и оригинални идеи, които старшите съавтори дори хвалеха и приемаха с удоволствие, но това според Глафира се случваше толкова рядко, че тя можеше да не го слага в сметките. И после, да похвалиш сюжетната схема е едно, а да одобриш и приемеш сложна философска идея — съвсем, съвсем друго; може би Глафира не би формулирала мисълта си с такива думи, но го чувстваше именно така.

Тя се постара да приключи с обяда до дванайсет, специално беше дошла по-рано, в седем, и когато в дванайсет и нещо съавторите се събраха в кабинета на Богданов, Глафира Митрофановна грабна някаква стара плетка — започната и изоставена преди половин година топла фланела за зимата — и се настани в стаята с камината, откъдето всичко се чуваше добре, защото Глебушка никога не затваряше вратите. Но редът на интересуващата я тема не идваше и не идваше, отначало обсъждаха организационни въпроси.

— Аз няма да мога да напиша епизода с преследването с автомобили, ако не го видя с очите си — каза Глеб Борисович. — Василий, това е твоя задача.

— Ама аз ще ви го опиша, Глеб Борисович! Ето вижте…

— Не ми трябват твоите описания, аз трябва да го видя лично, тогава ще мога да го опиша — строго го пресече Богданов. — Вече сто пъти сме се сблъсквали с това и ти всеки път ми предлагаш да опишеш нещата, а аз ти обяснявам, че не ми трябват думи, трябва ми картинка. Е, докога?

— Само излишни харчове — недоволно промърмори Василий. — Толкова ли имате за хвърляне? Аз например нямам. Всеки път, когато говорим за някакво сбиване или задържане, се налага да наемаме каскадьори, да им плащаме луди пари, за да поставят сцената и да я снимат на видео. Как ви се разправя с такива неща? Аз бих ви донесъл сто хиляди екшъна на касети, във всеки има по сто сбивания, ще си седите вкъщи, ще гледате и ще описвате.

— Аз не използвам чужди материали — сухо отвърна Богданов, — смятам това за неприлично. Ако получавам хонорар за книгата, се предполага, че това, което съм написал, макар и не гениално, не е откраднато от някого, а е честно измислено. Ако един ден ти напишеш нещо самостоятелно, без съавтори, имаш право да постъпваш, както искаш, а аз ценя името си, затова там, където го поставям, няма да има крадени идеи. Ето защо съм готов да плащам в нашите общи книги да бъдат описани не чужди, измислени и използвани от някого сбивания, а оригинални епизоди. Разбра ли ме?

— Разбрах де, разбрах, само че това са глупости. И бездруго всичките тези тупаници си приличат, само три филма да изгледате поред — и сам ще се убедите: при всички е едно и също. Никой няма да забележи, ако опишете епизод от хубав американски екшън.

— Млади човече, вие забравяте за понятия като съвест и самоуважение. Повтарям: когато пишеш сам, постъпвай, както знаеш. А ако не ти харесват моите методи, предупреди ни навреме — и ние с Катерина ще ти намерим заместник.

Това не хареса на Глафира. Как така заместник? Излиза, че ще изхвърли Васечка като мръсно коте? Ами ако сега Глебушка толкова му се ядоса, че да не поиска да каже най-важното, а и да каже нещо, то ще е съвсем обратното, вместо да го похвали, ще му се скара. Ох, ако знаеше момчето за какво го помоли вчера Катерина, нямаше да си търси белята, щеше да си стои кротко, да гледа Глебушка в устата и да се съгласява с всяка негова дума. Дали не трябваше да го предупреди? Е, не направо, то се знае, не да издава Катерина, а да му намекне, да го излъже, че Глебушка днес е в лошо настроение и е по-добре Вася да си кротува. Тогава всичко щеше да е по мед и масло. Ами ако сега тръгне на лошо?

— Глеб Борисович, значи, вие искате да платим оригинална сцена на преследване с коли из града? — продължи да се съпротивлява Василий. — Представяте ли си колко струва това? Става дума за луди пари! Едно е тупаник в павилион и съвсем друго — да снимаш по улиците, за това трябва да се получи разрешение от общината и ГИБДД, цяла купчина документи да се извадят, за всеки да се плати, пък и колите струват пари.

— Не усложнявай нещата — най-сетне се обади Катерина. — Имаш много познати сред кинаджиите, намери хора, които са участвали в снимане на филми с такива преследвания, и ги помоли за дубли, които не са влезли в някой филм. Знам как става, особено в сериали: там форматът е строго определен, петдесет минути за епизод, заснели ли са повече — режат безмилостно сцени. Ето такива съкращения трябва да намериш. Мисля, че ще ти ги продадат на напълно разумна цена. Това не противоречи и на принципите на Глеб Борисович, нали няма да използваме безплатно резултати от чуждо творчество, а ще си платим, тоест ще купим от авторите идеята, която те самите не са използвали. Всичко е честно.

— Добре — въздъхна Вася, — ще опитам.

Глафира с облекчение си пое дъх и отново се захвана с куките. Разговорът пак продължи на други теми, Катерина започна да разказва биографията на някакъв персонаж, Глеб Борисович постоянно я прекъсваше, задаваше уточняващи въпроси, на някои от тях Катерина отговаряше веднага, на други не знаеше отговора — явно не беше го измислила, и Глебушка се ядосваше и й се караше:

— Дори това да не влезе в книгата, аз трябва да знам за този човек всичко: как се е родил, в какво семейство е израснал, какви са били родителите му, кои са били приятелите му, как се е учел — всичко до последната подробност. Трябва да почувствам персонажа като жив, реален човек, само тогава ще мога да напиша какво си е помислил той в един или друг момент и защо е постъпил така, а не иначе. Ако ние нямаме цялостна представа за героя, може да му припишем такива мисли и постъпки, които си противоречат, и внимателният читател веднага ще забележи това и ще каже: той не трябваше да постъпи така, това не пасва на характера, с който е описан по-рано. А вие я карате през просото, драга, не измисляте всичко докрай.

Старата домашна помощница слушаше и се разтапяше. Ха така, и злобарката Катерина си изпати, не само Васечка критикуват и му се карат. Обаче Катка е чевръста, охо, много чевръста, направо в движение измисля — и фигурата на човека, който при миналата среща, в сряда, имаше само име и професия, пред очите (а по-точно през ушите) на Глафира се сдобиваше с плът, започваше да диша, набираше навици, любими книги и определени вкусове, оформили се под влияние на конкретни житейски събития. А Глебушка междувременно ловко подкара разговора към най-важното:

— Да, това е хубава подробност, ярка… Между другото, тук ще е уместно да добавим нещо нетривиално, например, че е обиден на театралната общественост, която в миналото не е приела неговата първа пиеса, а сега, когато е станал прочут и може да си позволи всичко, каквото пожелае, специално пише нещо такова… съмнително, например… не, не така, той буквално повтаря онова, което някога е предизвикало буря от критика, и е сигурен, че днес то ще бъде прието с ентусиазъм, тогава вече ще им го върне тъпкано… Това ще подчертае главното, което ние залагаме в неговия характер: той е злопаметен и отмъстителен. Вася, я ми напомни своята история с момчето. Струва ми се, че бихме могли да я използваме, тя наистина е абсолютно идиотска.

Ето на, слава богу, нищо че била идиотска, обаче се получи гладко, уж между другото, и Васечка няма да се сети. По-нататък Глеб Борисович, както беше обещал вчера, започна строго да критикува идеята на Вася и както пролича по гласа му, недоволно да се мръщи. Не, да се чудиш просто колко не е обидчив Васечка, друг на негово място отдавна щеше да скочи и да тръшне вратата, а той — нищо, седи си, дори отговаря нещо и гласът му един спокоен, равнодушен.

— Ти можеш ли да обясниш на хората, които живеят в бараки без електричество и отопление, че изобщо не страдат, както тези наивници си мислят, а просто преживяват определен опит и трябва да се отнасят към това с изследователски интерес, защото в следващия живот ще могат да изживеят опит във вила за милион долара? Можеш ли да намериш аргументи, за да им го обясниш? Това изобщо не си го премислил. Едно е, когато жена страда, задето съпругът й я е напуснал, това е нещо преходно, всяка мъка трае не повече от година, дори мъката от загубата на близък човек, а после настъпва нов живот или продължава старият, и в тази ситуация твоите думи за „изживяване на опит“ може да имат известна логика. И съвсем друго — когато хората с години живеят в нечовешки условия, в студ, мрак и нищета, и е абсолютно неизвестно ще има ли някой ден светлинка в този чудовищен живот, и това страдание е непреходно, такова е било дълги години и след година няма да свърши. Какво ще кажеш на тях? Каква утешителна идея ще им поднесеш?

Глафира Митрофановна не знаеше да се радва ли за Васенка, или да се тревожи. Вярно, строг е Глебушка, суров е, момчето може да се обиди и тогава нищо няма да излезе, но все пак Глебушка критикува така, че е ясно: приел е идеята и иска Василий да я усъвършенства. Така че като цяло всичко е наред.

В три без десет Глафира излезе от стаята с камината и започна да сервира обяда в трапезарията. Извади колосана покривка и плътни ленени салфетки, постави на масата чинии и чаши за вода и сок, подреди приборите и тръгна към кухнята. И в този момент на вратата се позвъни.

— Глаша! — извика от кабинета Богданов. — Ще отвориш ли?

Той никого не очакваше, Глафира беше сигурна, и ако те бяха както миналия път, само двамата, за нищо на света не би отворил. Но сега моментът не е такъв. В апартамента има външни хора — Вася и Катерина, как да не отвориш, като се звъни? Какво ще им кажат? Как ще обяснят подобно странно поведение?

Глафира заситни с леки стъпки към антрето, погледна за всеки случай през шпионката, но не видя никого.

— Там няма никого, Глебушка — съобщи тя озадачено. — Сигурно децата си играят.

— Добре де, няма нищо. — В гласа на Богданов прозвуча неприкрито облекчение. — Обядът готов ли е? Стана три часът.

— Готов е, Глебушка, сега сервирам. Заповядайте на масата.

До края на обяда не стана нищо интересно, а след това Глафира не се заслуша повече: не можеше вече да се заседава с плетивото, трябваше да ошета, да измие съдовете, да приготви вечерята. После трябваше да отиде до химическото чистене — завчера занесе белия джемпър на Глебушка, той не разрешава да се пере, казва, че от прането трикотажът се развалял, а ужасно обича този джемпър, правилно — той е мургав, бялото му отива.

Когато приключи с работата си в кухнята, Глафира Митрофановна се приготви за химическото чистене. Обу си в антрето обувки с токчета, макар и ниски, облече шумолящото светло шлиферче, върза си шалче на врата, с удоволствие се погледна в огледалото: не, изобщо не изглежда на осемдесет и три, и косата й досега е гъста, макар и бяла, не е три косъма като на някои, а е плътна, добре подстригана. По-рано, на младини, носеше плитка, не ходеше на фризьор, а после при Земфира вкъщи започна да идва фризьорка, та тогава Зема, добрата душа, уреди и домашната си помощница за фризьорски услуги. И така тръгна, та до днес. Сега при Глебушка вкъщи идва майстор, та покрай него подстригва и Глафира. Не безплатно, естествено, но Глебушка не й дава да плаща, той плаща за нея.

Отвори вратата, прекрачи към стълбищната площадка и се спъна в нещо. Гледа — сак. Обикновен спортен сак, черно-червен. Чий ли ще е? Огледа се наоколо, но не видя никого. Спомни си как на вратата бяха позвънили. Сигурно някой беше донесъл нещо на Глебушка, помислил е, че няма никого, и го е оставил. Защото апартаментът е огромен — докато тя, старата жена, дотича от кухнята, мина много време, а човекът, който го е донесъл, може и да не е знаел всичко това, та е решил, че щом не отварят, значи няма никого. Но защо е оставил сака? Така прави ли се? Ами ако някой го беше откраднал? Ами ако в него има нещо ценно?

Глафира вдигна сака, прецени теглото му — не беше тежък, около две кила, не повече, внесе го в антрето, надникна в кабинета, където разпалено обсъждаха някакъв милиционерски началник, който вземал подкупи, за да освобождава истински виновни арестанти, а невинни хора да изпраща на каторга. Това успя да чуе Глафира, докато се обличаше.

— Глебушка, донесли са ти някакъв сак — предпазливо каза тя, застанала на прага на стаята.

Богданов недоволно прекъсна разговора.

— Какъв сак? Кой го донесе?

— Не знам. — И Глафира изтика находката си в кабинета. — Ето, като излизах, той беше пред вратата. Сигурно го е донесъл онзи, който звъня.

— Аха, който е откраднал капелката, той е убил и лелката — подхвърли Василий такава една неразбираема фраза.

Глафира го погледна неодобрително: вярно, обича Васенка, ама когато шегата не е на място, не е.

— Глебушка, аз тръгвам, отивам до химическото. Вася, вземи тоя сак, че вече съм с обувки, не искам да мърся паркета.

Василий скочи от мястото си и взе сака.

— Охо, бабо Глаша, храбра жена сте вие — взе да се лигави той, — вземате незнайно чии сакове и ги мъкнете вкъщи. Ами ако вътре има нарязан труп?

— Пфу, какви ги приказваш! — ядоса се Глафира Митрофановна. — Какъв труп? Мери си думите! Сигурно е подарък от почитатели, я на Земфира колко пъти са оставяли подаръци точно пред вратата — и кошници с цветя, и кристални вази, веднъж дори бяха донесли цял сервиз в кашон. Нашата къща е прилична, няма кой да краде, така че ги оставяха пред вратата, ако никой не отвореше.

Беше й интересно какъв подарък са донесли този път, все пак за покойната Земфира това беше нещо обичайно, но почитателите на Глебушка никога не бяха изпращали подаръци вкъщи, затова, макар да каза, че бърза за химическото, поспря, помота се пред входа на кабинета и зачака да отворят сака.

— Махнете това оттук! — Богданов впери раздразнен поглед в сака. — Каква е тая идиотщина наистина? Какви ти подаръци? Никой не ме е предупреждавал, че ще ми носи каквото и да било. Сигурно са сбъркали апартамента, сложили са го пред моята врата по погрешка. Вася, ако обичаш, махни това оттук.

— Къде да го занеса, Глеб Борисович?

— На стълбищната площадка. Остави го пред асансьора. За когото е, ще си го вземе.

Василий вдигна сака, повъртя го, огледа го от всички страни. Ципът на страничния джоб се оказа отворен и оттам стърчеше крайчето на нещо бяло. Без да се церемони, той го дръпна и извади малка картичка, плътна, гланцирана, колкото визитка.

— Тук е написан вашият адрес, Глеб Борисович — без никакво учудване каза Вася. — Сретенски булевард, номер шест, и апартаментът е посочен, и името ви. Точно за вас е, няма грешка. Е, какво, отваряме ли го?

— Да не си посмял! Не е за мен!

— А за кого? Богданов, Г. Б. — нали сте вие?

— Нищо не…

— Тихо! — внезапно повиши глас Василий.

Всички замряха и го погледнаха изумено. Лицето на Вася беше някак странно — напрегнато или пък уплашено. И Глафира замря на прага, достраша я. Когато видя сака отвън — нищо такова не си помисли, и когато го внесе вкъщи, пак не почувства нищо, а сега изведнъж се уплаши.

— Нещо тиктака вътре — с отпаднал глас каза Вася.

— К-какво… т-т-тик… така? — прошепна Катерина.

Богданов седеше във фотьойла си неподвижно, толкова пребледнял, че мургавата му кожа започна да изглежда жълтеникавосива. Вася продължаваше замислено да разглежда сака в ръката си.

— Сигурно бомба, какво друго може да тиктака. Едва ли на уважаван писател може да се изпрати за подарък будилник — каза той.

Катерина вдиша дълбоко и се усмихна, разкърши рамене.

— Пфу, господи, Вася, колко ни уплаши! Та това наистина е часовник, голям часовник, стенен или за камина, съвсем достоен подарък. Как мислите, Глеб Борисович?

Богданов май също се поотпусна, задиша по-равномерно.

— Каква глупост! На кого е могло да хрумне да ми изпрати като подарък часовник? Вася, там не пише ли от кого е?

— На картичката са само вашето име и адресът ви, но това сигурно е за куриера. Трябва да погледнем вътре, навярно заедно с подаръка е сложена картичка.

Василий остави сака на пода, приклекна, дръпна ципа.

— Точно така, тук има специална кутия за подарък. Ето, дръжте.

Той сложи кутията на голямата маса, до която седеше Богданов.

— Ами картичката? — попита настойчиво Глеб Борисович. — Има ли картичка?

Василий надникна в сака, опипа вътре с ръка, после го обърна и го изтръска.

— Няма нищо друго. Може картичката да е в кутията? Ама защо се измъчвате, Глеб Борисович, отворете я и погледнете. Заради някакъв подарък предизвиквате страхотна паника. Ето вижте, от кутията не капе кръв, значи не са нарязани части от труп.

— Вася!

Глафира Митрофановна и Катерина изрекоха това име едновременно и с еднаква интонация, в която се смесиха негодувание и упрек. Изрекоха го, учудиха се, спогледаха се и си размениха едва забележими усмивки. За пръв път през всичките години, откак съществуваше проектът „Василий Богуславски“, Глафира се усмихна на Катерина не с дежурна учтивост, както е редно в приличните къщи, а неволно и искрено.

Глеб Борисович неуверено посегна към кутията, хвана капака.

— Не е облепен — смутено констатира той. — В магазините винаги ги облепват.

— Ама моля ви се, от какво се страхувате? — възмути се Вася. — Човекът е искал да сложи картичка, махнал е капака и после не го е облепил отново. Е?

Глафира тихичко пристъпваше от крак на крак, застанала на вратата. След усмивките, които си размениха с Катерина, на душата й олекна, сякаш те наистина напразно се бяха уплашили толкова, а вече се разбра, че в сака няма никаква бомба и изобщо нищо лошо, а наистина е подарък, неочаквана радост. Защо Глебушка не вземе да отвори най-сетне тази кутия, да покаже часовника или каквото е там, всички да поахкат, да се повъзхищават, да се посмеят на уплахата си преди малко и Глафира да тръгва за химическото, по пътя да купи пресен хлебец, че на обяд всичкият се изяде.

Глеб Борисович най-сетне вдигна капака, надникна в кутията и отскочи.

— Е, какво има там, маестро? — нетърпеливо попита Вася. — Какво видяхте там? Да не би жаба?

— Вътре има телефон… — слисано промълви Богданов. — И някакви жици…

— Бомба! — писна с чужд глас Глафира Митрофановна. — Викайте милиция! По-бързо!

Жици, телефон. И тиктака. Какво друго може да е, освен бомба? Колко пъти е гледала такива неща по телевизията, а и в книгите пише за тях.

— Тихо! — извика Василий. — Без паника. Дайте аз да видя.

— Какво ще видиш? Какво ще видиш там, луд човек? — едва се чу гласът на Глафира, защото нещо внезапно я стисна за гърлото и вместо силен решителен глас, излизаше нещо сподавено и беззвучно. — Катерина, защо мълчиш? Кажи му! Ей сега ще гръмне!

— Спокойно, бабо Глаша, в казармата все пак не съм бил писар, а служех в сапьорните войски. Ще се оправя.

— Ама с какво ще се оправиш?! Не се приближавай!!! Катя, хайде кажи му де, мен не ме слуша, поне ти му кажи!

Но Катерина седеше неподвижно, само на лицето й бе застинал такъв ужас, че Глафира без каквито и да било обяснения разбра, че тя или ей сега ще припадне, или вече е изгубила съзнание и нищо не чува и не разбира. Във всеки случай, не може да се надява на нея, тя няма да спре безумния Васка. Ще трябва да действа сама.

Забравила, че е обута и стъпва на блестящия паркет, тя се втурна към младежа и се вкопчи в ръкава му. Василий мълчаливо и внимателно отмести сухата старческа ръчичка, избута Глеб Борисович от масата и се наведе над отворената кутия. Богданов послушно се отдалечи и по лицето му пролича, че той, както и Катерина, е изгубил и ума, и дума. На себе си бяха само Вася и старата Глафира.

— Васенка, не я пипай, за бога — с дрезгав шепот се примоли Глафира. — Обади се в милицията, да изпратят хора. Глебушка, Катя, да се махаме оттук, да излезем на улицата, докато не е гръмнало. Вася!

— Фалшиво е — неочаквано промърмори младежът и по лицето му се разля усмивка. — Веднага трябваше да се сетя. Или часовников механизъм, или дистанционно управление. Или телефон, или часовник. Едното и другото заедно е глупост. Това е играчка.

Той пъхна ръка в кутията.

— Вася!!! — отново се върна гласът на Глафира. — Не пипай!!!

— Я стига — махна с ръка той и извади отначало механичен будилник, после мобилен телефон, от който излизаха жици, свързани с металната кутия и картонения пакет.

— Какво е това? — с някак чужд глас попита посъвзелият се Богданов.

— Детски играчки — весело отговори Василий и отвори задното капаче на телефона. — Телефонът е изключен, в него няма дори сим карта. В пакета има смачкана амбалажна хартия, виждате ли? Тук няма и не е имало взривно устройство. Металната кутийка също е празна. И жиците са глупост, просто така са навъртени, да създават илюзия. Единственото истинско нещо тук е будилникът.

— Какво е това? — повтори въпроса си Глеб Борисович.

Глафира забеляза, че той отново е пребледнял, и се уплаши, че ще му стане зле на сърцето. Глебушка има слабо сърце, силни преживявания са противопоказни за него, докторът предупреди, а пък такива като сега…

— Някой се е пошегувал, Глеб Борисович — съвсем спокойно обясни Василий. — Или са искали да ви уплашат. Признайте си, да не сте таен кръстник на мафиотска групировка? Или имате големи дългове?

— Какви ги дрънкаш? — ревна Глафира. — Каква мафия? Какви дългове? Глебушка, викай милицията, не можеш да оставиш работите така. Знам кой го е направил, и ти знаеш, какво сега, така ли ще ги оставиш да си развяват байрака? Първо искаха да те отровят, сега те плашат до смърт, знаят, че имаш слабо сърце, мислят, че ще се уплашиш и…

Тя не можа да довърши, прекалено страшни думи трябваше да изрече.

— Никаква милиция — с отслабващ глас каза Богданов. — Глаша, къде ми е лекарството? Донеси го по-бързо.

Останал без сили, той се отпусна във фотьойла, на който допреди малко седеше Василий, и започна да масажира с ръка сърдечната си област. Глафира събу обувките и боса се втурна към кухнята, донесе лекарството. Съвзелата се Катерина вече бе отворила прозореца, в кабинета бе нахлул чист студен въздух. Сега тя се щураше около Богданов, разкопчаваше горните копчета на ризата му, пъхаше под главата му кожената възглавница от дивана.

— Глебушка, да викам ли „Бърза помощ“?

— Няма нужда, вече съм по-добре, сега ще ми мине… — промърмори Глеб Борисович.

— Тогава ще извикам милицията. Те да се оправят и да ги вкарат всички зад решетките — заяви Глафира.

— Да не си посмяла.

Той каза това съвсем тихо, но така, че Глафира не можеше да не го послуша. Но на помощ неочаквано й се притече Васенка.

— Аз пък мисля, маестро, че не сте прав. Трябва да извикаме милиция, дори това да е глупава шега. Първо ви строшиха стъклата на колата, днес ви подхвърлиха фалшива бомба, а утре с какво ще ви сплашат? Баба Глаша е напълно права, с вашето сърце не може да ви тревожат така.

— Ето на, Глебушка, слушай какво ти казва и Вася — веднага подзе Глафира, зарадвана, че любимецът й Васечка толкова сполучливо се сети за стъклата, тя нямаше да се сети; за вкисналата супа помнеше, а стъклата някак забрави, хем май всичко това беше дело на едни и същи ръце. — Хайде, мен, старицата, не ме слушаш, но той нали е млад, поне него послушай.

Честно казано, тя се надяваше, че към тях ще се присъедини и Катерина, тогава тримата щяха да придумат Глеб, щяха да го накарат да ги послуша. Впрочем не, това нямаше да помогне, инатът на Глебушка й беше познат още от детството му. Набие ли си нещо в главата — край. Навремето бе прочела в книгата на някакъв класик забележителните думи: „Мъжът е като бик: набие ли си в тиквата някаква глупост — с кол не можеш да я изчоплиш…“ Нещо такова беше. От Некрасов ли… Като че ли тъкмо за Глебушка е написано, все едно е негов портрет. Не, няма да го убеди Глафира за никаква милиция.

— Казах: никаква милиция — още по-твърдо повтори Богданов, сякаш подслушал мислите й. — Инцидентът е изчерпан. Глаша, изхвърли тая гадост и да не съм чул повече нито за бомба, нито за милиция.

— Аз пък все пак ще се обадя.

Оказа се, че Вася е не по-малко упорит от Глебушка.

— Да не си посмял! В моя дом, освен мен, никой никога няма да се разпорежда. Разбра ли, сукалче такова?

— Разбрах — спокойно отговори Вася и сви рамене. — Както искате, ваша воля. Само имайте предвид, Глеб Борисович, такива шеги хората не си правят просто така. И на мен не ми трябват подобни приключения. Днес е просто играчка, а утре ще бъде истинска бомба. Пак добре, ако по това време сте сам вкъщи, ваши са си проблемите, вие ще умрете. Ами ако тук е и баба Глаша? И ние с Катрин? Ние защо да страдаме, а?

— Вася, затваряй си устата — строго каза Катерина и го погледна неодобрително. — Изобщо мислиш ли какво приказваш?

Глафира Митрофановна така и не разбра защо Катерина не се присъедини към настояванията да се извика милиция. Но фактът си е факт: тя не само не се присъедини, но и изобщо не взе отношение, впрочем както винаги, когато не ставаше дума непосредствено за книгата, която пишеха. Глафира и Вася упорстваха още петнайсетина минути, докато не разбраха колко безнадеждни са опитите им. Глеб Борисович непоклатимо държеше на своето: произшествието незабавно да бъде забравено, сакът с цялото му съдържание да се изнесе от къщи и да се изхвърли в казана за боклук, и повече никой да не се връща към тази тема.

Василий в края на краищата се предаде под натиска на домакина. Глафира Митрофановна отстъпи, защото знаеше каква е работата. Защо обаче си премълча Катерина — това така си и остана загадка за нея.

Андрей Чеботаев се обади от Новосибирск рано сутринта, впрочем оттатък Урал не беше толкова рано.

— Настася Павловна, тук хората много добре си спомнят за семейство Шчоткини, така че легенди и клюки са ни осигурени. Семейството си го е бивало!

— Намери ли роднини?

— Нито един. Но пък съседи, колеги, съученици и състуденти — колкото щеш. И всички горят от желание да споделят спомени.

— Всичко това е хубаво, а какво става с родилния дом? — нетърпеливо попита Настя. — Изясни ли си дали съществува близначка?

— В архивите ще ме пуснат чак в понеделник, но хората, с които успях да поговоря, единодушно твърдят, че не е имало никаква сестра, Леночка е била единствено дете. Вярно, в нашите родилни домове се случва какво ли не, при раждането може да са взели второто дете, а на майката да са казали, че е умряло, има такива прецеденти.

Има наистина. Настя лично се бе сблъсквала с един такъв.

— Добре, Андрюша, ти там побързай, нали? Тук при нас всичко е в застой, нямаме достатъчно информация.

— Изберете едното: или по-бързо, или повече информация — отвърна с шега Чеботаев.

— И едното, и другото, като в шампоана „Хед енд Шоулдърс“, две в едно — парира го тя. — Целувам те страстно, дочуване. Ако има нещо, днес съм в службата, обади се там.

Тя закуси набързо, целуна мъжа си, облече якето и докато вдигаше ципа му с люлеещата се на езичето му буква В — символа на известната фирма „Богнър“, — отново се сети за дрехите, намерени в жилището на Елена Шчоткина. Два комплекта дрехи. Две различни жени. Или две лица на една и съща жена? Защо? Психоза и раздвояване на личността? Или двойствен живот?

— Ти какво така? — откъсна я от мислите й гласът на Алексей.

— Какво „така“? — не разбра Настя.

— Стоиш облечена, с ръце в джобовете, очите ти съзерцават нещо у теб. Тръгваш ли, или се отказа?

— Тръгвам, Льоша. Замислих се за нещо. Край, тръгвам.

— Почакай — спря я Чистяков. — Ето, вземи, забрави го.

Той й подаде снощния си подарък — дървеното сбръчкано старче странник.

— Сложи го на бюрото си в службата и си го гледай. Когато си тръгваш, прибери го в чантата. Изобщо, постоянно да бъде с теб.

— Защо?

— Така трябва — строго каза Льоша и тя покорно кимна и пъхна старчето в джоба си.

Щом трябва, значи трябва. Льошка е умен, той знае по-добре.

Преди да замине за Новосибирск, Чеботаев бе взел от Егор Виталевич Сафронов цялата печатна и книжна продукция, която жена му след сватбата бе пренесла от своето жилище. Двата кашона, натъпкани с книги, вестници и списания, сега стояха в кабинета на Настя и очакваха своя час. Именно с тях смяташе да се заеме днес.

В службата първо си направи кафе, сложи на бюрото до телефона подаръка на Льошка, който днес й се стори още по-отвратителен от снощи, и седна, замислено загледана в кашоните. В какъв ред да започне да действа? Да вади поред книга или списание, да ги преглежда… и какво? Какво смята да търси в тях? Откровения, записани с молив по полетата? Глупости. Подчертани или отбелязани с маркер абзаци, които говорят за… за какво? Само за това, че в онзи момент прочетената информация е била интересна на Елена. Впрочем и от това могат да се направят някакви изводи.

Настя бавно допи кафето, извади от шкафа няколко празни картонени папки, нареди ги на пода на квадрат, седна върху тях и започна да разделя съдържанието на кашоните. Книгите — отделно художествените, справочните и учебните, списанията и вестниците — по имена. „Комерсант“, „Ведомости“, „Експерт“, „Пари“, „Итоги“, „Профил“, „Фирмена тайна“, „Компания“, „Кариера“. Отделно стояха няколко дебели списания с различни имена — само по едно, докато всички останали бяха по много. В купчинката на „Експерт“ например имаше трийсетина списания, в купчинката на „Компания“ и „Пари“ — два пъти повече, ежемесечникът „Кариера“ присъстваше с осем екземпляра от различни месеци и години.

Егор Виталевич не беше сбъркал — сред книгите наистина беше пълната поредица от романи на Сидни Шелдън, всичката останала литература беше справочна или учебна: икономика, бизнес, мениджмънт, банково дело, дялови инвестиционни фондове. Интересен избор, помисли си Настя — женски романи и сериозна професионална литература.

Преди да се заеме с разглеждането на всяко издание, Настя, която обичаше в тези работи да има ред, реши да направи списък на списанията, в който да посочи датите на излизането им. „Вероятно просто отлагам момента, когато ще трябва да прелистя всичко това, а някои неща дори да прочета — самокритично си помисли тя и включи компютъра. — Не ми се чете за бизнес, пари и фирми, никога не съм разбирала от такива неща и нищо не разбирам, а най-вече не ми се иска да чета за кариери. Защото моята кариера приключи, а чуждите не са ми интересни. Да не би да ме разяжда завист?“

Тя отвори „прозорец“, написа заглавието „Профил“ и започна бързо да въвежда номерата на броевете и техните дати: бр. 35,18 септември 2000 г., бр. 36, 25 септември 2000 г., бр. 37, 2 октомври 2000 г.; когато приключи с „Профил“, се зае с „Експерт“. Работата вървеше леко и не изискваше интелектуално напрежение, трябваше само внимание.

Настя вече бе разпечатала получения списък, когато вратата се отвори и влезе началникът й, полковник Афанасиев.

— Работиш ли, Каменская?

— Забавлявам се — озъби се тя. — Благодарение на вас.

— Грубиянстваш ли, Каменская? — миролюбиво зададе началникът следващия въпрос, впрочем напълно основателен. — Аз дойдох при теб с най-добри намерения, а ти се заяждаш.

Той отдавна беше свикнал, че тя не може да разговаря с него спокойно и с уважение. Докато в неговия началнически кабинет или в присъствието на други хора тя се държеше, тъй да се каже, „в рамките на нормалното“, в своя или насаме не забравяше, че полковник Афанасиев е нейният състудент, тройкаджия и преписван Афоня, и максимумът, който можеше да извлече от себе си, беше обръщението на „ви“. Той отдавна беше свикнал с това, отдавна бе престанал да се обижда и ядосва и веднъж добри хора донесоха на Настя, че полковникът се изразил за Каменская: „Умна женска, но женска. А какво може да иска човек от една женска?“.

— Не, отговарям по същество на зададения въпрос. Това, което правя, го върша изключително за очистване на съвестта си, защото нали трябва да правя нещо, щом сме взели случая под контрола си. А инак нямам абсолютно никаква работа по него.

— Значи, работиш върху случая с жената на Сафронов? — сети се полковникът. — Да беше казала така, вместо да се зъбиш. Е, и какво става там?

На Настя й омръзна да се зъби, в края на краищата, каквото и да беше отношението й към Афанасиев, той не беше виновен, че му се бяха обадили и наредили да поеме случая. И той е някаква пешка в нечия игра, също като нея.

— Честно казано, лоша е работата — призна тя. — Вие просто така попитахте или да ви докладвам?

Афанасиев придърпа един стол, седна, извади цигара, запали.

— Нали така ми каза: случаят е под наш контрол. И то не по наша инициатива, а поради обаждане от горе. Значи всеки момент може да ме извикат и да ме попитат. Така че докладвай.

Докладвай… А какво да докладва? Няма какво. Преди три дни, когато следователят Герасимчук се съгласи с необходимостта от командировка в Новосибирск, Настя се застрахова, като отиде при Афанасиев, разказа му всичко, както си беше, след което той се обади на началника на Андрей Чеботаев, подполковник Недбайло, и със строг глас попита колко души работят по убийството на Елена Сафронова. Онзи начаса излъга, че трима, единият току-що е изпратен в командировка, а двама работят, та се късат. На другия ден тези „двама“ наистина се появиха, Чеботаев ги запозна със случая, остави им утвърдения от началника план за работа и отлетя за Сибир.

През изминалите три дни нищо не се беше променило, а Афоня и без това знаеше какво е било състоянието „преди три дни“.

— Нищо ново — тихо каза тя, загледана настрани. — Тъпчем на едно място.

Кой знае защо, беше й неприятно, че Афанасиев пуши в нейния кабинет. Колко гаден е станал характерът й, а? Да не би да й се свиди кабинетът? Нали и тя пуши и между другото, и в неговия кабинет.

— А сега какво правиш? Какви са тия вторични суровини, дето са пръснати из цялата стая?

— Това са книгите и списанията, които е купувала и чела убитата. Нещо повече, тя не ги е оставила в своя апартамент, а ги е пренесла у съпруга си. Искам да разбера защо.

— Защо? За какво ти е да разбираш това, Каменская? Обясни ми с две думи.

— Вече ви обяснявах. Забравили сте.

— Да, забравил съм. С колко случая се занимаваш в момента? Със седем? С осем? А в моя отдел сте колко оперативни работници? Всеки води по седем-осем случая. Мога ли според теб да помня информацията по всеки случай?

— Не можете — усмихна се Настя.

Ядът й мина от само себе си. Така де, какво се репчи тя? Какъвто и да е, Афоня е началник, носи повече отговорности и го критикуват по-строго. Тоест, животът му при всяко положение е по-тежък от живота на Настя, така че не е нужно тя да злобее, а трябва да му съчувства.

— Значи, напомням. Главната версия, която се разработва, е за връзка на съпруга с убийството на жена му. Историята на техните отношения и прибързаната им женитба ни кара да смятаме, че Сафронов се е оженил за Елена по принуда, че тя го е шантажирала. Затова той в края на краищата я е убил. Но не сам. Той има потвърдено алиби. Опитваме се да изясним какво в биографията на Сафронов може да е позволило да го шантажират. Ако наистина е извършил нещо лошо, може би не сам, когато се е появила Шчоткина с нейния шантаж, той може да се е обърнал към онзи, втория, и чрез него да е намерил изпълнител. Това първо. Сега второто. Ако Сафронов е извършил нещо лошо, откъде може да е научила това Шчоткина? Те, както твърди самият Сафронов, не са имали никакви общи познати и никога по-рано не са се срещали. Откъде тогава е научила тя? Сафронов определено лъже, защото, ако каже истината, ще изскочи историята с шантажа, затова ние се опитваме да проучим житейските пътища на Егор Виталевич и на Елена и да видим къде са се пресекли. Именно затова Чеботаев отиде в Новосибирск, а тук нашите хора проверяват биографията на Сафронов, тъй като той е кореняк московчанин и никога не е живял в други градове. В случая можем да имаме два варианта: Шчоткина го е шантажирала с нещо от областта на миналото му — тогава непременно трябва да ровим в биографията му от самото му раждане, или пък тя е научила нещо за неговото настояще, например за финансови нарушения в салона, в който е работела. За проверката на тази версия следователят задейства икономическата полиция и данъчните, те засега работят. Още нямаме резултати.

Тя не каза на Афанасиев нищо за загадките, пред които я бе изправило жилището на Елена, и какво се предприема за разкриването им. Нито за тежката и продължителна работа с посетителите на басейна, нито за версията за евентуална сестра. Защо да му разправя? Нека тази версия й остане като резерва, може да й послужи по-късно, когато изобщо няма какво да отчете.

— Ясно. — Афанасиев с отривисто движение угаси фаса в пепелника. — А какво общо има с всичко това тази книжнина тук?

— Това са нещата, които редовно е четяла убитата. Искам да разбера какво е било нейното ниво на подготовка в областта на финансите, счетоводството и всичко подобно. Ако мен например ме вземат на работа в салон за красота, аз по никакъв начин не бих забелязала някакви нарушения, защото нямам специални знания. Трябва да разбера дали Елена е имала такива, тоест, могла ли е наистина да напипа нещо сериозно, нещо, за което си заслужава да се убие човек — ловко се измъкна Настя. — Освен това в тези списания и вестници може да има бележки и подчертавания, по тях бихме могли да установим каква проблематика най-вече е интересувала убитата и ако хората от икономическата полиция и от данъчното изровят нещо и по тематика то съвпада с подчертаните фрагменти, ще можем да смятаме, че именно то е било обект на шантаж.

— Изящно — похвали я полковникът.

„Изящно, я. Да умееш да лъжеш началството е най-висш показател за професионализма на един криминалист. Господи, до какво доживях?! Колко хубаво беше при Гордеев, нямаше нужда да лъжа и да шикалкавя, всичко беше честно и открито. А сега?!“

— А защо съставяше списък на компютъра? — веднага я притисна до стената той.

„Да не би да не ми повярва? Охо, Афоня, не било толкова лесно да те измами човек. Или си по-умен, отколкото смятах, или аз съм загубила ловкостта си и съм започнала да правя грешки. Отново грешки… Старост… Професионална непригодност… И това грозно старче стои точно пред мен и ме гледа с уморените си очи. Напомня ми. Какво ми напомня? Не се разсейвай, Каменская, зададоха ти въпрос и трябва бързо да отговориш.“

— За прегледност — каза тя колкото можа по-равнодушно. — Във всичко трябва да има ред.

— М-да, редът е хубаво нещо — каза Афанасиев, но някак неопределено, така че Настя не разбра дали той одобрява стремежа й към ред, или го порицава. — Добре, Каменская, благодаря за доклада. С нищо не ме зарадва.

„Впрочем аз и не очаквах от теб нищо особено“ — беше изписано на лицето му.

Вратата след началника се затвори, Настя извади от принтера разпечатания списък на иззетата преса, постави го пред себе си на бюрото. Дълго се взира с невиждащи очи в белите листове със ситни черни букви и цифри и се опитва да открие нещо в тях, а всъщност мислеше за съвсем друго. За възрастта си, за наближаващото пенсиониране, което непременно щеше да се стовари върху нея, ако тя не успееше за две години да напише дисертация и поне да я представи за обсъждане пред катедрата. Ако успее — има надежда, че ще я вземат като преподавател в един от вузовете на МВР по възможност на длъжност, която би й позволила да получи чин полковник, тогава тя би имала резерв от време до петдесетата си година, но това по никакъв начин не може да е длъжност, по-ниска от доцент, а за целта тя трябва да има не просто обсъдена, а защитена дисертация. С обсъдена дисертация може да претендира да стане най-много старши преподавател и значи, отново възниква въпросът за удължаване срока на службата й. Нищо невъзможно, но трябва началникът на катедрата много да иска да я вземе на работа. Затова трябва или да се изяви в научната и педагогическата работа, или да има силни връзки и добри лични отношения. Ще напише ли дисертация за две години, без да се откъсва от основната си работа? Малко вероятно. Вярно, историята познава такива случаи, но те са изключително редки… Ами ако се понапъне? Може би е дошъл моментът да престане да си губи времето в сълзи и вайкания и най-сетне да се захване за работа? Не, няма да може, тя няма сили, няма вдъхновение, няма талант. Пътят свърши, няма накъде да продължи, пред нея е задънена улица.

Обаче дядката с тоягата върви нанякъде. За него пътят не е свършил. Защо? Провървяло му е? Или специално е избрал път, който няма край?

Пфу, какви глупости й идват в главата! Тя се отърси и прегледа разпечатаните страници с по-смислен поглед. Видяното й хареса, оказа се, че в списъка има определена система. Списанията и вестниците не бяха купувани постоянно, месец след месец, седмица след седмица, а с определена периодичност. През 1998 година — от май до декември включително и още малко през януари. Следва прекъсване до август 2000 година, от август 2000-ата до март 2001-а включително — отново пламва интерес към печатното слово, после пак затишие. И нова заинтересованост от октомври 2002-а до юли 2003 година включително. След това — нито едно списание, нито един вестник. През август 2003 година дамата се е омъжила, започнала е да се готви за раждане на дете, за какво са й тези бизнес кариерни глупости?

Добре, а по-рано? През февруари 1999 година да не би също да се е омъжила? А през август 2000-ата да се е развела и в свободното време да се е отдала на любимото си занимание — четене на бизнес преса? После през април 2001-а отново се е омъжила, а през октомври 2002-а се е развела? Охо! Не е много правдоподобно, вярно, но какво ли не се случва в живота. Ами паспортът? Той е абсолютно чист, в него няма нито един запис за сключване и разтрогване на бракове, освен единствения, направен през август тази година. А и Шчоткина не е сменяла паспорта си, след като го е получила през 1997 година, когато е навършила 25 и са й издали паспорт нов образец, така и си е ходела с него, въпреки че при сключването на брак с Егор Сафронов е взела неговото фамилно име. Явно не е бързала да си смени документа… или пък не е намерила време.

Добре, да предположим, че е живяла с някого на семейни начала или е била издържана от заможни мъже, тоест, била е държанка, както всъщност оперативните работници предполагаха. В апартамента, купен неясно с какви пари, най-вероятно със „спонсорски“, Елена Шчоткина е живяла и е била регистрирана от януари 1998 година, тоест, по онова време е имала човек край себе си, който й е давал пари. През април или май същата година те се разделят и периодът на самота за младата жена продължава до началото на следващата година. Възможно ли е? Възможно е. Но може да се окаже, че работата изобщо не е в личния живот, нито в мъжете, а периодичността на купуването на вестници и списания да е зависела от съвсем други причини.

На Настя й стана интересно. Тя извади от сейфа папката с контролно-наблюдателното дело, прелисти я, намери нужните страници, извади от чекмеджето на бюрото стари библиографски картички, които обичаше да използва в работата си, преписа някои сведения. Сложи картичките до списъка, погледа ги, навела глава към дясното си рамо, после към лявото. Получи се нещо любопитно. Дори много.

Посегна към телефона, обади се на един от оперативните работници, включени в работата след заминаването на Чеботаев.

— Витя, погледни в материалите, когато са разпитвали хората в басейна, питали ли са ги как Шчоткина е плащала за посещенията си? Имам предвид, еднократни билети ли е купувала или абонаментни карти?

— Абонаментни карти — почти веднага отговори Виктор, — добре си спомням, завчера прочетох материалите от кора до кора. Там има и копия от квитанции, Чеботаев се е постарал. Макар че един господ знае за какво са му потрябвали.

— Обожавам го! — искрено каза Настя. — И теб. Я ми кажи бързичко от кои месеци и години са тези квитанции.

— Е, аз да не ги помня случайно — възмути се оперативният работник. — Трябва да погледна в делото, а сега не съм на работа. Тоест, на работа съм, но не в службата.

— А кога ще бъдеш там?

— След около два часа, най-рано.

— А Паша къде е? — Павел беше името на втория детектив. — Случайно не е ли в службата?

— Не, Пашка днес е в затвора, следователят отиде за риба, а на Пашка възложи да разпита някакъв следствен, не го е срам. Сякаш само следователите имат нужда от почивни дни, а ние да си гледаме работата — дежурно се оплака Виктор.

— Обади ми се веднага щом пристигнеш в службата, може ли? — помоли тя. — Ама веднага, ей. Да не забравиш.

Виктор обеща да не забрави. Кой знае защо, Чеботаев не беше казал на Настя за копията от квитанциите, както и за абонаментните карти. От разсеяност ли? Или е решил, че това не е важно? Може би. Но защо тогава не само е иззел самите финансови документи, но и ги е копирал и е сложил копията в делото? Господи, каква глупачка е само! Та нали той е могъл да изземе квитанциите само с постановление от следователя, значи това е негова идея, на Артьом Андреевич Герасимчук. Имал е Герасимчук някаква хитра идея, щом е издал постановление и е изпратил детектива в счетоводството, хем и го е накарал да рови в архивите, да търси квитанции от минали години. А Чеботаев, като едно дисциплинирано момче, копира всички материали, налични при следователя, и ги събира в своето дело. Знае ли човек кога и за какво ще са му полезни. Той е нямал представа за какво може да са полезни квитанции от басейн, освен за отчет за извършена работа, затова не е казал нищо на Настя. Явно е сметнал това за глезотии на младия следовател, когото не обича, меко казано.

А ето че влязоха в работа! „Благодаря ти, малък чернооки Артьом, за твоята непримирима прецизност, дори съм готова да ти простя враждебната потайност: да имаш версия и да не я споделиш с детектив — това, направо да си кажем, не е съвсем обичайно, но аз те разбирам, защото не само Андрюха не те обича, но и ти не пламтиш от любов към него. Мен пък изобщо не ме слагаш в сметките, за твоите сметки аз съм прекалено стара.“

Настя събра в спретната купчинка листовете със списъка, отгоре на също такава купчинка подреди картончетата, помисли още малко и отново ги нареди на бюрото, само че по друг начин. Отвори и прелисти първото списание, след него второто, третото. Дори се учуди, че очакванията й се сбъднаха и в списанията наистина имаше отбелязани места и подчертавания. Но освен подчертаните с вертикална линия на полето цели абзаци, всички страници бяха изпъстрени с оцветени с маркер отделни думи — имена на фирми и на хора. При това имената на фирмите — в зелено, а човешките имена — в розово. Във всичко това имаше някакъв смисъл, някаква система, и във всеки случай личеше обич към реда.

Виктор се обади не след два часа, както бе обещал, а след три и половина, но Настя дори не забеляза това — толкова я бе увлякло търсенето на закономерности, открити абсолютно неочаквано благодарение на натъпканите със стари списания кашони.

— Ето ги копията на квитанциите, пред мен са — равнодушно съобщи Виктор. — Да диктувам ли? Или да ги донеса на „Петровка“?

— Няма нужда да ги носиш, диктувай.

Притиснала слушалката с рамо, Настя извади от бюрото поредната купчина чисти картички и започна да записва. Нищо ново, всичко беше така, както тя бе предполагала. Тоест, нейните предположения се потвърждаваха. Но имат ли те някакво, каквото и да е, отношение към убийството на Елена? Изглежда, не. Защо тогава тя толкова упорито се е захванала с това? Защото се опитва да създаде за самата себе си илюзията, че работи? Защото наистина не знае какво да прави по-нататък или просто имитира активност? Трябва да си изясни върху какво се е градял шантажът, с чиято помощ Елена Шчоткина е принудила Егор Сафронов да се ожени за нея, тогава ще може да намери доказателства за участието на съпруга в убийството на съпругата. Но ще може да направи това само когато пред нея лежат пълни и подробни описания на живота на двамата. А тя какво прави?

„А аз се занимавам с опити да съставя подробно описание на живота на убитата през последните пет години — отговори си сама. — Остана ни последният неизползван източник на информация за Елена — Наталия Разгон, но тя ще пристигне в Москва чак вдругиден, на десети ноември, а времето си тече, убиецът се разхожда на свобода и ние трябва да използваме всяка възможност да получим допълнителни сведения за потърпевшата. И аз съм готова да издера очите на всеки, който ми каже, че не е нужно да правим това.“

Тя се усмихна на мислите си, а същевременно и на хитроокия дядка, застанал в края на бюрото. Стори й се, че дядката й намигна в отговор.

Владимир Иванович Славчиков беше сигурен, че жена му, както обикновено в сряда и събота, ще се прибере не по-рано от девет часа вечерта, и когато тя пристигна около шест, беше не толкова учуден, колкото ядосан. И веднага сам се засрами от яда си. Ама защо, защо е така? Та тя е толкова хубава, умна, силна, тя е прекрасна съпруга и прекрасна майка. Защо той не я обича? Защо не се радва, че се е прибрала?

И между другото, защо днес толкова рано?

— Случило ли се е нещо? — с тревога попита Владимир Иванович, загледан как Катерина се съблича в антрето.

В същото време той успя да забележи, че не му харесва не само новата й прическа, но и дрехите й. Нима вкусовете им са толкова различни?

— Володя, трябва да поговоря с теб — вместо отговор заяви Катерина. — Децата къде са?

— Вовка се разхожда с Евгения Семьоновна, Антошка играе на компютъра, Юля отиде у приятелка — докладва Славчиков. — Но какво се е случило, Катя? Защо се прибра толкова рано?

Но тя отново не отговори, вместо това помоли:

— Сложи чайника, ако обичаш. Аз сега ще надникна при Антошка и ще дойда. Много ми се пие чай.

„Колко бързо се отчуждаваме един от друг — помисли си Владимир Иванович. — Катерина вече смята за възможно да не отговаря на въпросите ми, това е първият сигнал. После ще престане да обсъжда дребните проблеми, сетне сериозните, а накрая съвсем ще престане да разговаря с мен. Тя усеща, че избягвам общуването ни, избягвам нейното присъствие, без радост се прибирам вкъщи, и се защитава от това, както умее. Не със злоба и агресия, не с оплаквания и претенции, а с мълчание.“

Той включи в кухнята електрическия чайник, извади чаши, за всеки случай сложи на масата дървената дъска с нарязани дебели парчета адигейски кашкавал. Катерина се забави доста, тя изобщо винаги се заплесваше дълго при децата, така че водата в чайника започна да изстива, затова Владимир Иванович го включи отново. Най-сетне се появи, вече преоблечена с домашен свободен панталон и тънък широк джемпър. Наля чай на мъжа си и на себе си, седна бавно, сякаш без желание пъхна в устата си късче кашкавал.

— Володенка, имам проблеми. По-точно, един проблем. И ми е нужна твоята помощ.

Много кратко, делово, без подробности тя му разказа за счупените стъкла на колата и за фалшивото взривно устройство. Разказа му и за явно неадекватната реакция на Глафира Митрофановна на вкисналия се борш.

— Далеч съм от мисълта, че някой е искал да отрови Богданов, а същевременно и всички нас, това, разбира се, е пълна глупост. Супата просто е вкиснала, случва се на всяка домакиня. Но Глафира крещеше, че са искали да я отровят, а Богданов само й каза да млъкне, разбираш ли? Не се учуди, не попита кой и защо, а й нареди да млъкне. Тоест, те са имали основания да се тревожат. Нашият Глеб Борисович се е набъркал в някакви тъмни дела и аз нямаше да се тревожа за това, ако не бяхме заплашени аз и Вася. А заплаха има. Някой иска да си разчисти сметките с Глеб, но при това можем да пострадаме и Вася, и аз. Значи, в крайна сметка — и ти, и децата. Това, както се досещаш, не ми харесва.

— Защо твоят Богданов не иска да потърси милицията? — попита Славчиков.

— Откъде да знам? Категорично не иска — и толкоз.

— Тогава я потърси ти. Василий е прав, стъклата са една глупост, но фалшивата бомба не може да се оставя просто така.

— Не мога, Володенка. Разбери, Богданов е против милицията. И ако аз му се противопоставя, ще се скараме завинаги. А какво ще стане тогава с проекта?

— Абе да върви по дяволите! — тросна се Владимир Иванович. — Животът ти е по-важен.

— Ами парите, Володя? — тихо попита Катерина. — Книгите на Василий Богуславски са лидери по продажби и ако ме изхвърлят от проекта, никъде вече няма да мога да печеля толкова. Нали си спомняш колко ми плащаха, когато работех сама. А сега ще ми плащат още по-малко, защото това, което умея да правя, не се търси толкова. За мен е важно да запазя и проекта, и участието си в него. А ако с Глеб се случи нещо, проектът ще се провали, защото никой друг не умее да пише като него и когото и да вземем на мястото на Богданов, книгите вече няма да бъдат същите, ще бъдат по-слаби. И продажбите постепенно ще паднат.

— Е, добре, щом не можеш да потърсиш милицията, какво може да се направи? Ти какво предлагаш?

— Искам с това да се заеме сериозен и умен човек и да изясни всичко. Може да няма нищо сериозно и никой да не заплашва Богданов, стъклата да е счупил несръчен крадец, а бомбата да е просто глупава, злобна шега. Знае ли човек какви недоброжелатели може да има Глеб. Но тогава аз поне ще знам, че нито за Вася, нито за мен има някаква опасност. И ще се успокоя.

— А ако има опасност?

Владимир Иванович се разтревожи съвсем сериозно. Едно е да не обичаш жена си и да избягваш отношенията с нея и съвсем друго — да допуснеш, че тя може да загине. Не, не и не!

— Катя, според мен разсъждаваш глупаво — строго каза той. — Трябва не да търсим сериозен човек, а да отидеш в милицията и да напишеш заявление.

— За какво?

— Заявление, че… Да, права си — тъжно се усмихна Славчиков, — юридическите норми у нас са просто прекрасни. Няма да те признаят за потърпевша, нали сакът с фалшивата бомба е бил адресиран конкретно до Богданов. А той отказва да напише заявление. Обаче браво на Васка, а? — оживи се той. — Не се е уплашил да отвори сака, да бръкне в кутията! Браво!

— Браво, да — съгласи се Катерина. — И аз не очаквах от него такова мъжество. Е, та какво ще правим, Володенка? Ти ще можеш ли да ми помогнеш? Толкова години вече общуваш с милиционери, сигурно се сещаш за някои грамотни оперативни работници или следователи, които биха могли да се ориентират в тази история.

— Сещам се — кимна той, — само че няма да е лесно да убедя някого.

— Срещу заплащане — уточни жена му. — Не просто така. Освен това аз бих искала, ако е възможно, това да бъде жена.

— Жена ли? — учуди се той. — Защо?

— Защото — напълно аргументирано отговори Катерина — с мъж ще ми е трудно. Работата е такава една… хлъзгава, деликатна, трудна за разбиране, и моите усещания са някак смътни, фактите са малко, а емоциите и подозренията — много. Един мъж няма да ме разбере така добре, както една жена.

— Защо смяташ така?

— Ами ето… ти нали не ме разбра.

Владимир Иванович се намръщи. Някъде вече бе чувал тези думи, или не тези, но подобни, със същия смисъл. Съвсем наскоро ги бе чул, преди две-три седмици… Може би ги бе изрекла пак Катерина? Не, не беше Катерина. Тогава кой? А, да, онази жена от „Петровка“, която се яви на изпит. Точно тогава Славчиков беше член на комисията заедно с първия съпруг на Катерина, ядоса се, изгуби здравия си разум, влезе в никому ненужна полемика, замалко не настоя на жената да пишат двойка, макар че тя говори повече от прилично, и тоя мизерник, бившият на Катя, смяташе, че трябва направо да й пишат отличен, а той, Славчиков, се опъна просто напук на него. И някой от членовете на комисията май каза, че тя била дъщеря на… Чия ли дъщеря беше, господи боже мой? Излетяло му е от главата. Да можеше да си спомни кой точно го каза, щеше да му звънне и да го пита… Май Городецки. Не, не Городецки, а Яковлев. Точно така, Яковлев от Московския университет на МВР. Той май дори спомена, че бащата на тази жена работи заедно с него, но в друга катедра.

— Първо, аз не съм съгласен, че не съм те разбрал — сърдито отговори на жена си Владимир Иванович. — Прекрасно разбрах всичко.

— Но не веднага — каза Катерина. — А второ?

— Второ, ще опитам да ти помогна. Трябва да звънна тук-там. Но нищо не гарантирам — предупреди я той.

Славчиков беше сигурен, че „жената от „Петровка““ и представа няма как се е развила дискусията, когато обсъждаха колко да й пишат на кандидатския изпит. Не знае и не може да знае, че именно Владимир Иванович е настоявал да й пишат двойка и именно неговите аргументи са изиграли решаващата роля за това, че първо искаха да й пишат тройка. Но нали самият той не бе забравил — и му беше неприятно.

Ала Славчиков жестоко се заблуждаваше. Настя Каменская прекрасно знаеше всичко, защото още на следващия ден след злополучния изпит й звънна вторият й баща и като се задавяше от смях, я попита какви ги е вършила на изпита. Двама от членовете на комисията, познати на Леонид Петрович, а също осведомени за личния конфликт между някои присъстващи, не бяха пропуснали да му съобщят подробности и да споделят впечатления. Така че имената на главния й защитник и на главния й противник не бяха тайна за Настя. Затова тя страшно се изненада, а после се и възмути, когато в неделя Леонид Петрович й се обади по телефона и й каза, че професор Славчиков има молба към нея.

— Ама ти какво, тате, да не си луд? На изпита той едва не ме скъса, нали ти ми каза това?

— Асечка, дете мое, но нали ти обясних защо се е случило това. Славчиков няма нищо против твоите възгледи, но е в сложни отношения с първия съпруг на жена си…

— Първи съпруг, втора съпруга — раздразнено го прекъсна Настя. — Тези двама идиоти не са могли да си поделят една жена, а си го изкараха на мен.

— Дете, подбирай си изразите!

— Да бе, кажи и своето заветно: „Та ти си момиченце“. Тате, аз съм на четирийсет и три години, след две години трябва да се пенсионирам, дори в службата отдавна не си подбирам изразите, камо ли пък да го правя вкъщи.

— На четирийсет и три си за твоето приятелче Коротков, а за мен си била и винаги си оставаш дете. И не ме заплашвай с това пенсиониране, точно мен не можеш ме уплаши.

Незнайно защо думите, че е била и си остава дете, обезоръжиха Настя и желанието й да беснее рязко секна.

— А какво му трябва на тоя твой професор? — поинтересува се вяло тя.

— Доколкото разбрах, трябва му консултация. По-точно, не на него, а на жена му.

— Същата, заради която са станали разправиите, така ли?

— Ами да, вероятно.

— Прелестно — тросна се Настя. — Заради нейните прекрасни очи едва не ме скъсаха, а сега трябва и да я консултирам. По какъв въпрос?

— Не знам, дете. Честна дума, не знам. Някаква мътна история, в която тя не може да се ориентира. Моли да й помогнеш.

— Мътна, мътна… — измърмори тя. — Поне с какво се занимава тази хубавица? От коя област е историята?

— Тя е писателка…

— А, значи за издателската дейност? — радостно прекъсна втория си баща Настя. — Да се обърне към Татяна, Таня Образцова, нашата Танюшка е писателка и същевременно милиционерка, тя ще й разясни всичко. А аз съм пас. Нищо не разбирам от тази материя.

— Ти не ме доизслуша — недоволно и обидено зазвуча гласът на Леонид Петрович. — Тя няма никакви проблеми с издатели, има проблем със съавторите си.

— Аха, тя има и съавтори?

— Дете, дръж се сериозно. Едно са личните преживявания, друго е работата.

— Добре би било твоят професор да си беше спомнил това, когато са обсъждали моята оценка. И откъде тази наглост да търси за услуга мен? Да не би да си мисли, че нищо не знам?

— Разбира се — засмя се Леонид Петрович, — именно така си мисли. Асечка, той много се разкайва, страшно му е неудобно, задето е дал воля на емоциите си, а в резултат си пострадала ти. Яковлев половин час ми говори за това по телефона. Славчиков е свестен човек, наистина. И ако има възможност да му се помогне, защо трябва да му отказваш? Още повече че в края на краищата си получила четворка, а не двойка.

— Тате, но защо аз? Защо точно аз трябва да му помагам? Да не би да съм единствената на този свят? Да не би оперативните работници в Москва да са се свършили?

— Дете, не ставай лоша. Работата е там, че съпругата на Славчиков е помолила той да й намери не просто оперативен работник, а жена. С жена щяла да се чувства по-добре.

„Тогава тя има проблеми не със съавторите си, а с любовник“ — мислено си каза Настя.

— Има и още едно немаловажно обстоятелство — продължи междувременно вторият й баща. — Научната милиционерска общественост представлява много тесен кръг и в рамките на една специалност всички се познават. А Владимир Иванович е известен и уважаван специалист. Предстои ти да пишеш и защитаваш дисертация. Аз не те съветвам да се сприятелиш, но е добре и да не се караш с него.

— Тате, ти какво ми говориш? — смаяно каза Настя. — Към какво ме тласкаш? Да правя услуги на жена му, а в замяна на това той да пробутва моята дисертация? Това се нарича подкуп.

— Нищо подобно — възрази Леонид Петрович. — Славчиков не е длъжностно лице. Това първо. И той, по-точно, жена му смята да ти плати за услугата, разбира се, ако направиш тази услуга. И той никога няма да пробутва, както се изразяваш ти, твоята още ненаписана дисертация, защото няма да ти дължи нищо. Виж обаче да сложи край на научните ти начинания — е напълно по силите му. Затова ти препоръчвам по възможност да не се караш с него, щом се е случило така, че да потърси за помощ точно теб. С една дума, дете, какво да кажа на Яковлев?

— Да даде на жената на Славчиков моя телефонен номер — каза тя обречено. — Къде да се дявам сега. Поне да видя с очите си заради чия неземна красота страдам толкова.

Екатерина Сергеевна Славчикова дойде у Настя същия ден, привечер. Не такава, далеч не такава си бе представяла Настя жената, заради която се бяха скарали двама уважавани професори. Беше очаквала да види дългокрака хубавица с гъсти къдрици до раменете, с огромни, ярко гримирани очи, модно облечена и с нескрити амбиции на автор на бестселъри. Екатерина Сергеевна обаче се оказа пълна дама приблизително на възрастта на Настя, с неизразително, някак размито лице, зле боядисана коса, облечена — според представите на Настя — абсолютно нелепо. Но тя имаше умни очи, хубава усмивка и сдържан маниер на говорене. С една дума, Настя я хареса още от първите минути.

— Ще имате ли нещо против да разговаряме в кухнята? — попита Настя с извинителен тон. — В стаята работи съпругът ми.

— Ама моля ви се, разбира се — бързо отговори Славчикова.

Седнаха в кухнята, Настя предложи чай и кафе, Катерина поиска кафе.

— Анастасия Павловна, моят съпруг… — подзе Славчикова, но Настя я прекъсна:

— Просто Настя. И не е нужно да се извинявате заради съпруга си, аз всичко разбирам. Искахте да ми кажете, че се укорява и му е ужасно неудобно, нали?

— Вие май умеете да четете мисли? — позасмя се Катерина.

Настя си отбеляза, че гостенката не се смути и не се притесни. Издържа на удари.

— Не — засмя се тя, — не умея да чета мисли, но умея да слушам какво ми говорят и да не го забравям. Екатерина Сергеевна ли искате да ви наричам, или просто по име?

— По име, разбира се. Мога ли да започна?

— Да, Катя, слушам ви внимателно.

Разказът на Славчикова отне около половин час, през това време те успяха да изпият по две чашки кафе. Настя оцени умението на събеседничката си да не навлиза в подробности и да не се отклонява, да излага само фактите — последователно, в хронологичен ред и без никакви емоции. Историята с вкисналата супа. Неадекватната реакция на старата домашна помощница и липсата на интерес към тази неадекватност от страна на домакина. Историята със счупените стъкла. Историята с фалшивото взривно устройство. Отказът на Богданов да потърси милицията. Толкоз.

— Значи, по повод милицията мненията вчера са били различни — констатира Настя. — Глафира и Василий са настоявали да повикате, а Богданов е бил против. Така ли беше?

— Така — потвърди Катерина.

— А вие? На чия страна застанахте вие?

— Аз мълчах — след кратка пауза отговори гостенката.

— Защо? Нали се обърнахте към мен, значи, оценявате ситуацията като сериозна. Е, защо към мен, а не към милицията, по официален път?

— Аз не знам как да оценявам ситуацията, не разбирам дали тя е сериозна или не, може да не струва и пукната пара. Но аз съм майка, имам три деца, двете са още съвсем малки. Страхувам се да не навредя на Богданов, защото той ще ме изгони от проекта и аз ще остана без добрите си доходи. И същевременно се страхувам да не би децата ми да останат без майка. Не искам нито едното, нито другото, разбирате ли?

— Разбирам — кимна Настя. — А и незнайно защо, вие не обичате милицията. Интересно ми е — защо?

— Нима не знаете? — учуди се Славчикова. — Мислех, че всички знаят.

— Аз не съм всички — сухо отговори Настя. — Та защо?

— Била съм в затвора — въздъхна Катерина. — Четири години. За икономическо престъпление.

— За което не сте били виновна — насмешливо подзе Настя.

Ама разбира се, лошите милиционери са подхвърлили фалшиви улики и са скалъпили фалшиво наказателно дело — или за отчетност, или за да отърват истинския виновник. Знаем ги тези работи. За никого не е тайна, че служители на следствието, дознанието и прокуратурата наистина постъпват така, и то доста често. Но също така не е тайна, че деветдесет и пет процента от осъдените се кълнат, че са в затвора „невинни“.

— Защо? Бях. Бях виновна. За това, че не съумях в нужния момент да кажа „не“ на ръководството, уплаших се да не загубя работата си, за която ми плащаха добре, и подписах документи, които не биваше да подписвам. От това не спечелих нито копейка. А когато нещата бяха разкрити, никой не пое отговорността, че ми е наредил, и осъдиха само мен. Имах свестен следовател, той много ми съчувстваше, разбираше какво се е случило в действителност, човекът гледа такива дела по десетина на месец, сам ми го каза. Но не можеше нищо да направи. Моят подпис стоеше под документите, а заповедите на началниците бяха устни, не бяха зафиксирани където и да било и свидетелите не дадоха показания срещу тях.

Катерина говореше тъжно и уморено, като за нещо, с което е свикнала и то отдавна й е омръзнало. Така съпруги разказват за дългогодишното пиянство на съпрузите си. Безсмислено е да крие, вече няма сили да се стеснява.

— А защо решихте, че аз непременно трябва да знам това? — не разбра Настя.

— Защото аз не го крия. Понякога го казвам в интервюта, ако ме попитат. И тази информация фигурира на сайта на издателството в интернет. Никакви тайни, всичко е абсолютно открито.

— Извинете, не бях чела… Не съм чела и книгите на Василий Богуславски, не ми се сърдете. Хайде да си припомним фактите от самото начало, но с подробности. Значи, вие сте трима съавтори: Богданов, вие и синът на вашия съпруг. Как вършите съвместната си работа?

— Аз измислям, Глеб пише, Вася събира материали.

— Но нали вие можете да пишете и сама? За какво са ви съавтори?

— Аз мога, но лошо. А така, както пише Глеб Борисович, никой не умее. Вие чели ли сте книгите му?

— Да, разбира се, имам ги в домашната си библиотека. Просто не бях се сетила, че Василий Богуславски, когото четат всички пътници в метрото, е същият Богданов, чиито животописи навремето четях в захлас. А за какво му е този проект на Богданов, след като той самият е превъзходен писател?

— Той е животописец, много точно отбелязахте — обясни Катерина. — Можеш да му разкажеш нечия биография и той ще я опише така, че да не можеш да оставиш книгата, докато не я прочетеш. Но не е в състояние да измисли история — не да я преразкаже, а да я създаде. Не умее. Затова измислям аз, това май го правя добре. Събираме се два пъти седмично, вече ви казах, и аз разказвам сюжетната схема, заедно я обсъждаме, поправяме, подреждаме, а Глеб после пише текста.

— Вие измисляте, Богданов пише. А синът на вашия съпруг какво прави?

— Той… как да ви обясня… прави от всичко по малко, да речем… Не, не се изразих правилно, понякога той измисля и сюжетни ходове, но рядко. Разбирате ли, Вася е човек общителен, има един милион познати в най-различни среди и сфери. Искаше да учи за сценарист в отдела на академията по киноизкуство — не му достигна талант. Но той е сигурен, че има талант, просто всички наоколо са толкова глупави, че не могат да го оценят. И аз се чувствам отчасти виновна, задето не му върви.

— Защо? Доколкото разбрах от вашия разказ, баща му се е оженил за вас, когато Василий е бил вече пълнолетен. Нещо повече, вие сте го привлекли към работата, препоръчали сте го за проекта, тоест, дали сте му шанс. Къде е вашата вина?

— Вижте, Настя, всяко творчество не е само вдъхновение и талант, то е и тежък труд, и крайно строга самодисциплина. Нищо не става лесно, нищо не става от само себе си. Ако родителите на Вася не бяха се развели, той щеше да продължи да живее с тях и е напълно възможно от него да беше излязло нещо голямо, защото тогава той щеше да работи, да се труди, а не просто да тръби за своята гениалност. Докато един човек живее с родителите си, той неволно се чувства малък и зависим и макар и не за всичко, но ги слуша. А Вася след развода на родителите си отиде в казармата, след като се върна, заживя сам, в жилище под наем. Баща му има ново семейство, по това време Антошка вече се бе родил, животът на майка му също се развива интензивно, никой не се интересува истински от момчето, никакъв надзор, няма от кого да се страхува, както и да се срамува, може никого да не слуша и да живее, както си иска. Колко младежи сте виждали, които искат повече да се трудят, отколкото да се забавляват?

— Да, разбирам — съгласи се Настя. — Да сваря още кафе?

— Ако може, чай — помоли Катерина.

Настя стана, за да запари чай, и разбра, че е огладняла. А и Льошка сигурно е гладен, но проявява деликатност и търпи. Интересно, дали ще е удобно да й предложи да вечерят заедно? Сигурно не.

Тя се извини и отиде в стаята. Льошка работеше на компютъра и хрупаше фъстъци, като вземаше наведнъж по няколко от дълбоката метална купичка.

— Льоша, гладен ли си? Да ти донеса да хапнеш нещо?

Той завъртя глава и посочи с пръст купичката.

— Няма нужда, преядох с фъстъци. Освен може би чай, горещ и да е повечко.

— Сега ще се запари и ще ти донеса. А един малък сандвич, какво ще кажеш?

— Ще се пръсна — уверено прогнозира Чистяков. — Само чай. И не ме разсейвай, и без това съм закъсал с времето.

На Катерина тя все пак предложи сандвичи, но тя отказа, а на Настя, кой знае защо, й беше неудобно да яде сама.

— Но ако Василий е такъв, какъвто го описахте, тоест, повече обича да се забавлява, отколкото да се труди, това някак не се връзва с поведението му вчера, когато са донесли сака с фалшивата бомба — продължи тя и отпи от чая. — Вижте, той е проявил завидно благоразумие, когато е предлагал да извикате милиция, и е намерил достатъчно солидни аргументи. А нали лекомислената младеж не признава милицията и съответно не обича да я търси.

— Ох, Настя, та това е съшито с бели конци! — усмихна се Славчикова. — Той толкова се гордееше със себе си, с това, че не се уплаши да отвори кутията и съумя да разпознае фалшификацията, а не изпадна в паника като всички останали. Вчера той беше герой и искаше да останем по-дълго с това впечатление. Искаше да дойде милиция, та да го разпитват, и то неведнъж, а той всеки път да разказва как е било всичко, как е отворил кутията и как се е сетил, а всички да се възхищават и да казват: охо, колко е умен и храбър! Пък и това е повод за известност. Нали е съавтор, един от „Богуславски“, и от него често вземат интервюта, както и от нас с Богданов, а след такава история нямаше да се отървем от журналисти. Но вашите въпроси… — Тя внимателно погледна Настя и безличното й лице за миг стана по-изразително. — Василий заинтересува ли ви с нещо? Нещо ви накара да застанете нащрек, така ли?

— Не, просто си помислих, че може самият той да е организирал този сак с фалшивата бомба. Защо не? Именно от съображенията, които току-що ми изложихте вие. Омръзнало му е да бъде един от тримата, и то на третата позиция, поискал е да се открои от троицата или поне да се изкачи на по-висока позиция в списъка. Казахте, че се случва да дава любопитни сюжетни идеи, значи, по принцип е в състояние да измисли нещо интересно. Той единствен е настоявал Богданов да отвори сака и да види подаръка. Убеждавал го е да се обърне към милицията. Това невъзможно ли ви се струва?

Катерина дълго се взира в чашата и не се разбираше дали оценява на око колко силна е запарката, като се ориентира по цвета на напитката, или брои промъкналите се през мрежичката листенца, или пък мисли.

— Аз мисля, Настя, че това е напълно възможно. Не ми беше хрумвало, но… Напълно е възможно. Това отговаря на стила и характера на Васка. Ами воплите на Глафира за отравянето? Ами стъклата на колата?

— Счупените стъкла на колата са обикновено престъпление, всеки ден в Москва се извършват десетки, стотици такива. Към милицията се обръщат само хора, които искат да получат застраховка, а останалите дори не съобщават, ако нищо не е откраднато от колата. Колкото до вашата Глафира, тя е старица, какво искате от нея? На много жени на нейната възраст вече им се привиждат извънземни в стаята.

— Не сте права — разпалено възрази Катерина, — Глафира Митрофановна е абсолютно запазена интелектуално, има прекрасен слух, добро зрение и е бодра и много активна. При нея няма и следа от старческо слабоумие.

„Бодра, активна, с добро зрение и никакво слабоумие… На колко е тя, на осемдесет и три? — помисли си Настя. — А аз съм само на четирийсет и три и вече смятам, че животът ми е свършил и не ме очаква нищо в бъдеще. Пасивна съм и изобщо не съм бодра, имам лошо зрение, изхабени нерви и всички признаци на наближаващо слабоумие. А какво ще стане с мен, когато доживея до възрастта на Глафира? И ще доживея ли?“

— Значи, има хора, които по едни или други причини не обичат Глеб Борисович, и неговата домашна помощница знае това — сви рамене тя. — И жената смята, че тези хора може да му напакостят. Тя просто предполага, разбирате ли, Катя? Така мисли. Не е задължително да се окаже истина. Това е всичко. Нали самата вие ме уверявахте, че никой не е подхвърлял отрова в супата, че тя се е вкиснала сама. А ако супата се е вкиснала поради естествени причини, стъклата са избили някакви крадци, които не са намерили нищо за крадене, а бомбата е организирал Василий, тогава вие изобщо няма за какво да се тревожите. Нищо не заплашва нито вас, нито децата ви.

— Така ли мислите? — недоверчиво попита Славчикова.

— А вие друго ли мислите?

— Не, ако всичко е, както казвате, разбира се… Ами ако не Васка, а някой друг е организирал фалшивото взривно устройство?

Настя въздъхна. Случаят отдавна вече й бе ясен. Всичко е било точно както го каза. Свръхмнителна бабичка, която е готова във всичко да види зъл умисъл. Наркоманчета, съгледали на неохраняем паркинг скъпа вносна кола, оставена на произвола на съдбата, и решили, че в нея непременно ще намерят нещо за продаване. Неоценен гений, измъчил се в очакване на всеобщо признание и световна слава и опитал се поне по този начин да привлече вниманието към себе си. И оплелата се в своя комплекс за вина писателка Славчикова, която се страхува да погледне истината в очите и да признае очевидното, защото не смее, забранява си да мисли лоши неща за Васенка, пред когото е толкова виновна… Ама че консултация се получи. Приличните хора дори не вземат пари за такива неща.

— Доколкото разбирам, вие искате да знаете със сигурност дали синът на вашия съпруг има нещо общо с историята с бомбата — унило каза тя.

— Да, искам да знам със сигурност — твърдо отговори Катерина. — Инак няма да бъда спокойна.

— Това ще изисква определена работа. Трябва да наблюдаваме Василий, да разпитаме негови познати, да проследим контактите му.

— Аз ще платя колкото трябва. Само го направете, моля.

— Катя, разберете ме правилно… Аз не мога да се занимавам с всичко това. Нямам нито време, нито сили. Мога да се срещам с вас, да обсъждаме някои неща, да разсъждаваме заедно, но не мога и няма да следя Василий, да издирвам негови познати и да провеждам разузнавателни разпити и други мероприятия. За такава работа ви е нужен друг оперативен работник. Или частен детектив. Аз мога да ви препоръчам частен детектив още сега, а за действащ служител на милицията трябва да помисля, да поговоря с хората. За това ще са ми нужни поне няколко дни. Ако искате да знаете моето мнение, аз смятам, че ви е нужен именно частен детектив.

Катерина покорно си записа координатите на Владик Стасов, които й продиктува Настя, и поиска разрешение да се обажда за евентуален съвет. Настя й даде номерата на телефоните си, служебния и мобилния, Катерина вече имаше домашния. Личеше, че според нея всичко се бе получило не точно така и дори изобщо не така, както тя бе разчитала да се получи, и жената бе огорчена, че Настя няма да се занимава с нея, но с всички сили се опитва да скрие това.

Сбогуваха се. След като затвори вратата след гостенката, Настя тичешком се втурна към кухнята да стопли вечерята. От глад вече й притъмняваше пред очите.

— Ти какво така се разтича като младо момиче? — извика откъм стаята Чистяков.

— Ха, че да не съм стара? — звънливо отвърна тя.

И се сепна. На хладилника стоеше дървеният дядка и я гледаше с ехидна усмивка. Жилести крака, овехтели обуща; явно бе изминал дълъг път с тях. На неговата възраст… Хем е два пъти по-стар от Настя.