Няма връщане назад

ГЛАВА 6.

Следователят Артьом Андреевич Герасимчук се оказа дребен и много строен млад мъж, напомнящ издялана от дърво статуетка. Именно от дърво, а не от слонова кост, защото беше с черна коса, тъмни очи, мургав, с равномерен тъмен загар. Като го погледна, Настя Каменская си помисли, че ако се пренебрегне неговият не толкова мъжки ръст, старши лейтенант Герасимчук с пълно основание би могъл да се нарече красив. Колко е млад обаче, господи боже мой! На двайсет и пет-двайсет и шест години, не повече. Недбайло съвсем сериозно го характеризира като добър професионалист, а и по копията от съставените от следователя документи личеше, че тази оценка не е преувеличена. Ясно беше също защо Чеботаев не може да намери общ език с него, а подполковник Недбайло твърди, че като характер следователят не е цвете. Причината за всичко това е младостта, плюс добрия интелект, плюс здравословното честолюбие. Защото какво нещо е разследването на престъпления? Работа, която се състои от действия, строго и подробно регламентирани от Наказателнопроцесуалния кодекс, и действия, които само са обозначени в закона, но нямат ясна и подробна регламентация. Първата част изпълнява самият следовател, втората — оперативните работници, и само от следователя зависи как ще се съчетаят двете, добре ли ще бъдат напаснати и събрани в единна конструкция резултатите от двете дейности. А за процеса на напасването са необходими не само и не толкова познания по процесуалния кодекс, колкото житейски опит, мъдрост и професионална хитрост, умение да правиш компромиси, умение да разбираш от хора и да вземаш решения на кои оперативни работници може и трябва да се доверяваш, а на кои — не бива.

Артьом Герасимчук безпогрешно познаваше закона, но всичко останало, необходимо за създаването на гъвкава, но устойчива конструкция, поради младостта си все още не притежаваше. За сметка на това обаче имаше кариеристични и честолюбиви стремежи да стане „яко профи“, което никой не може да разиграва. Оттук и постоянните му конфликти с оперативните работници: на следователя непрекъснато му се струваше, че се опитват да го уличат в недостатъчна компетентност, в липса на опит, да го измамят, да го заблудят, да го поучават, да поставят под съмнение резултатите от неговата работа. Особено трудно се сработваше с по-възрастни хора, дори разликата в годините им да не е голяма. Работата беше там, че като малък Тьома бе расъл в семейство с доведен по-голям брат: майка му се бе омъжила за вдовец с дете. Разликата между момчетата беше само пет години, но братът никога не пропускаше да използва старшинството си, поучаваше Тьома, тероризираше го, караше го да изпълнява дребни поръчения, тайно от родителите си действаше със сила, като използваше обстоятелството, че малчуганът няма навик да се оплаква или да доносничи, с една дума, осъществяваше „натиск по целия фронт“. А ако към това се добавят безсърдечните измами и тъпите обидни шегички, на които дълги години се хващаше доверчивият Тьома, можем да си представим с какъв психологически и емоционален багаж бе започнал Артьом Андреевич Герасимчук самостоятелната си работа като следовател.

Разбира се, Настя Каменская към момента не знаеше всичко това, но като улови върху себе си още първия поглед на Артьом Андреевич, разбра много неща. Дребничък офицер, готов да убие всекиго, който посмее да се усъмни, че той рано или късно ще стане Наполеон. Добре де, няма да се съмняваме, ще проявяваме учтивост, ще се обръщаме към него изключително по име и бащино и няма да допускаме лекомислени изказвания. Той е по-млад почти с двайсет години… Каква ли старица му се струва Настя! А той, на свой ред, й изглежда като същинско дете. Опасна заблуда, често присъща за хора, прекрачили четирийсетата годишнина, водеща до непоправими грешки: те имат чувството, че са още съвсем млади, затова възприемат хората, по-млади с петнайсет-двайсет години, като глупави хлапета — че как иначе, та нали щом аз съм млад, ти си направо за детската градина. А после се оказва, че „хлапето“ е зрял самостоятелен индивид, способен да взема решения и да работи, при това заема определена длъжност, разполага с пълномощия и какви ли не права, така че отначало те спохожда болезнено учудване, после раздразнение, сетне недоумение: щом той е вече толкова голям, значи аз съм стар?

Следователят пристигна пред блока, където бе живяла, преди да се омъжи, убитата Елена Шчоткина, с кола с две поемни лица и въпреки изпълнения с напрежение и студена строгост поглед на старши лейтенанта, Настя оцени неговата предвидливост. Ако следователят познава отдавна оперативния работник и напълно му се доверява, в подобна ситуация той просто му дава ключовете от жилището и листче хартия с неговия печат: ето, отваряй, гледай, търси, после отново ще запечаташ вратата, а ключовете ще ми върнеш. Но ако няма доверие на детектива, следователят идва заедно с него, а ако иска да спази и закона, довежда поемни лица: ами ако детективът открие нещо важно, изплъзнало се от вниманието по време на първия оглед? Адвокатите днес не те оставят да се отпускаш, едно неоформено по съответния начин изземане ще постави под съмнение и всички останали резултати от разследването. Артьом Андреевич беше подготвен и за такъв обрат и това говореше, че не страда от излишна самоувереност и напълно допуска, че наистина може да не е забелязал нещо.

— Благодаря ви, Артьом Андреевич, че се отзовахте на молбата ми — каза Настя, когато отиде при него.

Тя беше дошла малко по-рано от уговореното време и бе успяла да поогледа наоколо. Блок като блок, район като район, магазини, химическо чистене с пералня, чейнджбюро. Вярно, метрото беше далечко, на две спирки с тролей или двайсет минути пеш. Между другото, как се е придвижвала Елена — с градския транспорт или с кола? Вече като съпруга на Сафронов, тя е карала подарената от мъжа й „Киа Рио“, а преди това? Трябва да попита за всеки случай, може да се окаже полезно. Всъщност защо? Интересно, Елена сама ли е перяла, или е давала прането си в пералнята? Най-вероятно е купувала хляб ето оттук, от хлебарницата-сладкарница. А какво е купувала от бакалията — полуфабрикати или продукти, с които сама е приготвяла храна? И изобщо вкъщи ли се е хранела, или е ходела по гостилници и ресторанти?

Както размишляваше, Настя замалко да изпусне Герасимчук, който слезе от колата и зачака със своите поемни лица пред входа, буквално на три метра от нея.

— Какво всъщност смятате да намерите в жилището? — попита той с престорено равнодушен тон, когато се качваха с асансьора към петия етаж.

— Нищо — усмихна се Настя, — просто искам да погледна и да се опитам да разбера какъв живот е водила убитата.

— Но тя вече от няколко месеца не е живеела тук — възрази следователят. — Живеела е при съпруга си.

— Знам, но за мен е важно да разбера как е живяла, преди да се омъжи. Какъв е бил характерът й, разбирате ли?

Това беше грешка, но Настя се усети твърде късно, думата вече бе излетяла. Ех, не биваше да изрича това последно „разбирате ли“, не биваше. Герасимчук недоволно се намръщи и присви своите красиво очертани устни. Мълчаливо скъса печата от вратата, отключи, пръв влезе в апартамента, последваха го поемните лица — възрастна двойка, хора, които очевидно придружаваха следователя не за първи път, така че си знаеха работата и на нищо не се учудваха. Тримата веднага се разположиха в хола, поемните лица седнаха на дивана, едновременно извадиха списанията, които си носеха, и забиха погледи в тях, а следователят се настани във фотьойла и сложи папка на коленете си. Явно се канеше да наблюдава Настя.

Стана й неудобно, не беше свикнала да работи под втренчени погледи, още повече че и не бе наясно какво ще търси и къде, и дали изобщо ще търси нещо. Какво й трябва тук? Защо ли се захвана с всичко това? Нали имаше версия, според която Елена Шчоткина е накарала Егор Сафронов да се ожени за нея чрез шантаж, заради което именно е била убита от съпруга си или от негов съучастник? Е, какво общо имаше с това жилището? Андрей Чеботаев сега изравя подробности от биографията на Егор Виталевич в опит да намери нещо, с което той може да е бил шантажиран, ето с това трябваше да се занимава тя, а не да се прави на дълбокомислена, да разглежда вещите и обстановката в жилището на убитата жена. Но от друга страна, нали отначало е имало шантаж, а после омъжване, така че знае ли човек, може някакви следи, някакви отпечатъци от този шантаж още да се намират тук. Опомни се, Каменская, какви следи, какви отпечатъци? Телефонни номера, бележки за срещи в календар-бележника — всичко това е било иззето при първия оглед и се намира при следователя. Какво друго искаш да намериш? Компрометиращи Сафронов снимки или документи? Да бе, чакай, ако си нямаш работа. И да е имало, първата работа на убиеца е била да ги намери и прибере, именно затова е дошъл тук. И все пак, и все пак…

Настя се овладя, постара се да забрави за впилите се в нея тъмни недоброжелателни очи на следователя Герасимчук и да се съсредоточи. Да започнем от антрето, от малкия гардероб, в който се намират връхните дрехи. Дебело пухено яке „Богнър“, скъпо, но практично, няма износване, Настя го знае определено, защото и тя вече шест години носи подареното от майка й яке от същата марка и то и до днес изглежда като ново. До него — евтино китайско яке с изкуствен пълнеж, който се подава от скъсаните тук-таме шевове. Такива якета се купуват от битаците. Как е попаднало тук? И чие е? На самата Елена? Странно. За какво й е била такава дреха? А ето и едно английско палто — дълго, плътно, тъмносиво, много елегантно. Може пък именно за него да е дошла Елена в онзи фатален ден? Тъкмо като за сезона, наближава ноември, застудява. Не, вероятно не е за него: палтото е вталено и с колан — едва ли е подходяща дреха за жена, бременна в седмия месец, няма да се закопчае в талията.

На горния рафт — два топли шала и няколко копринени. Шаловете са съвсем нови, единият дори е в опаковката, за тях сезонът още не е настъпил и Елена навярно е смятала да ги вземе по-късно, вече в началото на зимата. Виж, копринените, обратно — носени са, запазили са едва доловимия аромат на парфюм, точно сега им е времето, но стопанката на апартамента ги е оставила тук, не ги е взела. Вероятно изобщо не е смятала да ги носи вече, купила си е нови и по-модерни. И отново същата картина, както с якетата: два шала с етикети на скъпи марки, а един — за жълти копейки, дори не копринен, а някаква синтетика. Откъде е? И защо? Някой й го е подарил и тя е трябвало да го вземе, било й е неудобно да откаже? Възможно е. Защо обаче го е носила? Или не го е носила Елена? Кой тогава?

След като приключи с горния рафт, Настя се наведе и започна да изучава обувките в гардероба. Няколко чифта ботуши и боти с остър нос и високи тънки токчета, явно неподходящи за бременна жена. Стари, скъсани на няколко места пантофки. Нима Елена е носила такива пантофки? Сигурно е носила, нали благосъстоянието, апартаментът и скъпите вещи не са я споходили изведнъж. Но защо не ги е изхвърлила? Пазела ги е за спомен? Или и тях ги е носила друга жена? Макар че номерът е същият като на останалите обувки. Това обаче за нищо не говори, трийсет и седми номер е най-разпространеният. Ами това какво е? Маратонки. Скъпи, маркови. Настя ги извади, доближи ги до светлината, внимателно ги разгледа. Да, тези маратонки са носени много, сигурно дори са бягали с тях. Интересно. А младата Ниночка от салон „Нимфа“ я уверяваше, че Елена изобщо не се е грижела нито за външността си, нито за здравето си. Не е ходела на сауна, с маратонки обаче е тичала, така ли? Или какво е правела с тях? За да придобие вътрешната повърхност на маратонките такъв вид, с тях са били пробягани десетки километри. Какво е било това — разходки, бягане сутрин, целенасочени походи извън града? За всичко това трябва да попитаме неутешимия вдовец… но защо ли? Това няма никакво отношение към шантажа. Или има? Въпроси, въпроси, а отговорите нещо не се виждат.

Сред намерените в антрето ръкавици откри същото като при якетата и шаловете: наред със скъпите от естествена кожа имаше и вълнени, скъсани на пръстите, и евтини, от зле обработен изкуствен материал. Номерът, както и при обувките, съвпадаше. Същата картина Настя видя и в банята. Естествено, когато се бе преместила при мъжа си, Елена бе взела козметиката си, но бурканчетата, тубите и флаконите, в които бе останало съвсем малко от съдържанието, бе оставила. Сигурно си беше купила нови. Сред тези бурканчета и флакони с названия на скъпи марки, като „Ла Мер“, „Герлен“, „Мавала“, „Кларинс“, бяха намерили място и съвсем евтини кремове и лосиони. Как са се озовали тук? Кой ги е използвал? Елена? Или пак не е била тя?

Сега да огледаме кухнята. Скъпи италиански мебели, дървени. При съдовете — абсолютно разнообразие. В един от шкафовете е подреден уеджудски сервиз за хранене за дванайсет души, такъв струва седем-осем хиляди в зелено. А в съседното шкафче-сушилник над мивката — съдове явно за ежедневно ползване, чиниите стояха в „мрежата“, за да съхнат, чашите — над тях, с дъното нагоре. Част от чиниите и чашите бяха от ръчно изработен майсенски чаен сервиз, а друга част — най-прости „офисни“ чаши и обикновени линийки.

От кухнята Настя мина в спалнята. Дори не се изненада, когато намери в шкафа грижливо сгънати комплекти спално бельо, сред които наред със скъпите английски и френски — сатенени, с жакардова украса или ръчна бродерия, лежаха евтини турски и китайски. В големия гардероб висяха на закачалки няколко блузки и трикотажни костюми и джемпъри, всичко останало стопанката явно бе успяла да пренесе в новото си жилище. А рафтовете, освен със спалното бельо, се оказаха заети със зимни дрехи: пуловери, жилетки, шалове. Техният ред е трябвало да дойде към края на есента.

Настя започна внимателно да вади бельото и дрехите от всеки рафт поред и да ги нарежда на широкия, прилежно застлан креват. Кой знае защо, хората обичат да крият неща, които не са предназначени за чужди очи, именно на такива рафтове, под дрехи и бельо. Тя дори не забеляза как следователят е дошъл до спалнята и е застанал на прага, наблюдавайки действията й; просто вадеше поредната вещ, поглаждаше я, опипваше я, поставяше я на кревата, вадеше следващата… Правеше това машинално, дълбоко замислена, и се сепна едва когато разбра, че сгъва не пуловер или шал, а нещо много по-тънко. Тениска. Обикновена тениска, бяла, с къс ръкав и простичка щампа. Още една тениска. И още една, този път черна. И още една, небесносиня със смешна котешка муцунка на гърба. Вероятно Елена, както правят много жени, е обличала тези тениски под дебелите пуловери, защото вълната боцка кожата на гърба и гърдите. Ами това какво е? Това вече не беше тениска, а анцуг. Лек, бял, летен. А ето още един — ярък, електриков на цвят, дебел, явно за студения сезон. Следователно тениските, поставени на един и същ рафт с анцузите, са били предназначени не за носене под пуловери, а за спортуване. Тениски, анцузи, маратонки… А ето и чорапи — тънки и дебели, памучни. Пълен комплект. Но това не е всичко, в дъното на рафта има някаква торбичка. Настя бързо изтърси на кревата съдържанието й: три бански костюма, цели, по-скоро спортни, отколкото за плаж, гумена плувка, два чифта джапанки. Комплект за басейн.

Да, добри ми господа, зле познавате хората около вас. Покойната Елена Шчоткина-Сафронова все пак се е грижела за здравето си, и то как! Бягане, ходене, басейн. Вие обаче, учудващо, не сте го знаели. Впрочем тя напразно обвинява всички, всъщност само наивната Ниночка Клевцова не е знаела, а виж, съпругът като нищо може да е в течение. А ако и съпругът не знае, тогава се получава вече съвсем интересно…

— Е, как е? — прекъсна размислите й гласът на Герасимчук. — Намерихте ли нещо интересно? Трябва ли нещо да се иззема? Да поканя ли поемните лица?

„Обаче ти не си бил толкова строг пазител на закона, мило момче Тьома — с усмивка си помисли Настя. — Ако трябваше да е по всички правила, ти с поемните лица трябваше да стоиш зад гърба ми и да следиш всяко мое движение, а вие си седяхте в хола на диванчето и фотьойла. Вярно, през отворената врата виждахте антрето, в спалнята ти ме последва, макар и без поемните лица, което не е правилно, но какво правех в кухнята и в банята, никой не видя и хич не ви интересува. Ами ако бях подхвърлила нещо? А после ти щеше да си посипваш главата с пепел и да слушаш конско от началството, задето не си намерил навреме очевидна улика, която има отношение към престъплението. И щяха да ти сочат мен за пример. Как щеше да ти подейства това на самолюбието? Но ти не си глупак, мили Тьома, ти предвиждаш всичко това и не го забравяш. Просто не очакваш от мен мошеничество. За теб аз съм стара жена, затова не съм опасна. Виж, ако на мое място беше някой мъж на трийсетина години или малко по-възрастен, щеше да сновеш около него като ястреб, нямаше да сваляш очи. Добре де, Тьома, прощавам ти, аз наистина съм възрастна жена, нямам намерение да ти правя мръсотии, не представлявам никаква опасност и съм ти признателна, че ми имаш доверие. Благодаря на своята предпенсионна възраст, поради която без особени усилия мога да будя доверие у младички следователи. С една дума, благодаря на всички! Край на снимките!“

— Още не знам, вие решавайте, Артьом Андреевич. Останах с впечатлението, че в апартамента заедно с убитата е живяла още една жена. Със същата фигура и може би на същата възраст, но с друго финансово положение. Тук има доста вещи, които едва ли са принадлежали на Сафронова.

Красивите очи на Артьом Андреевич неприятно се присвиха.

— Какви например?

— Евтино яке, евтина козметика, евтино спално бельо, ръкавици, шалове, спортни дрехи и обувки. Сам преценете — в този апартамент довършителните работи, техниката и мебелите струват десетки хиляди долари, а и дрехите, които са останали, са купувани само от бутици. Испанска спалня като тази струва седемнайсет хиляди долара. Ей този комплект бельо, марка „Ив Делорм“, струва в ГУМ шейсет хиляди рубли. А ей това спално бельо — взе в ръце един от турските комплекти тя — е купено на пазара за петстотин рубли. Тези пък чорапогащници в кашончето, които са без опаковка, по битаците се продават на връзки, по двайсет и пет рубли чифтът. Не мога да повярвам, че ги е носила жена, чиито най-евтини обувки струват осемстотин долара. Такива неща не се случват. Тези евтини вещи просто не може да са принадлежали на стопанката. Така ми се струва на мен — предпазливо добави тя за всеки случай. — А вие как мислите?

Как мисли Артьом Андреевич, си остана загадка, защото той не удостои Настя с отговор, а зададе въпрос:

— Приключихте ли с огледа?

— Не, остана ми холът. Бавя ли ви? Искате да побързам?

— Ако е възможно. Имам много работа.

„И аз имам — мислено се сопна Настя. — И между другото, за разследването на убийството отговорност носиш ти, следователю, а моята работа е да контролирам оперативните работници и при нужда да им помагам. Не отговарям за разкриването, така че не се дръж, сякаш този повторен оглед е нужен повече на мен, отколкото на теб.“

— Ще се постарая да побързам — отговори тя, като гледаше обзелото я раздразнение да не проличи.

В хола най-напред вниманието й привлякоха рафтовете с книги. Кажи ми какво четеш… и така нататък. Но тук я чакаше разочарование: по рафтовете не личеше никакво, макар и минимално предпочитание към определени книги, по които би могла да съди за характера на Елена Сафронова. Вместо книги, тук имаше видеокасети, и то в огромно количество. Явно покойната е предпочитала не да чете, а да гледа телевизия. Какво пък, и видеокасетите са нещо, нали хората не ги купуват ей така, а според личния си вкус. Вярно, случва се да ти подаряват и тогава не е задължително филмът да отговаря на това, което предпочиташ.

Дори беглият прочит на заглавията се оказа достатъчен, та Настя да разбере: и дума не може да става за някакъв личен вкус. По рафтовете бяха наредени само бестселъри или филми, за които много се бе говорило или писало: „Матрицата“, „Титаник“, „Калас завинаги“, американските версии на „Ана Каренина“ и „Онегин“, „Зеленият път“… С други думи, Елена Шчоткина-Сафронова бе гледала филми, по повод на които е трябвало да бъде „в течение“, за да не изглежда безлична и изостанала и умело да поддържа разговор. Странно беше, че такъв стремеж тя не е проявила и към книгите, нали и сред литературните произведения има много бестселъри и теми за критични обсъждания, дори за скандали. Вероятно в средата, в която тя се е движела, изобщо не се е говорело за книги, а може и никой да не е четял. Или това е била среда на кинематографисти, където непременно присъстват разговорите за новостите в киното. Или тя е откарала книгите си при Сафронов — и това е напълно възможно. Мислено Настя си отбеляза още един въпрос, който трябваше да зададе на съпруга на убитата. За евтините неща, за спортуването, а ето сега и за книгите.

При по-внимателното разглеждане на рафтовете с касети Настя забеляза две, които се различаваха от другите: „Каланетика“ и „Стройна фигура“. Това вече е по-близо до маратонките и анцуга, тоест или до неизвестна за чуждите хора страна на живота на Елена, или до онази, втората жена, която е живяла тук. Настя извади двете касети, за да прочете анотациите, и от картонените кутии изпаднаха два плика.

Тутакси до нея изникна Герасимчук, точно както го бе определила преди малко — като ястреб.

— Не пипайте! Аз ще се занимая. Поемните лица, ако обичате, елате по-близо.

Настя мълчаливо и послушно направи крачка встрани. Следователят клекна и внимателно, с два пръста взе единия плик. Не беше запечатан. И никакви надписи, обикновен бял плик. От плика Артьом Андреевич извади пет листа плътна хартия, на всеки от които с дебел черен флумастер беше написано:

Така ми се пада.

Във втория плик намери абсолютно същите листове, отново пет, но надписът беше друг:

Заслужавам това.

Тази вечер Глафира Митрофановна не чакаше гости, Глебушка замина за някакво тържество, май каза, че издателството празнува своята десетгодишнина, и щеше да се върне към девет часа, не по-рано. Не й заръча да готви вечеря, каза, че там ще има коктейл и няма да се прибере гладен. Старата Глафира се почуди дали да не се прибере вкъщи: апартаментът беше разтребен, Глебушка нямаше да вечеря, продуктите за утре бяха купени, какво да прави тук? Вярно, по телевизията в осем часа трябваше да започне един филм, който тя на младини страшно много обичаше, особено й харесваше артистът Столяров, а вкъщи телевизорът беше един мижав, стар, на него почти нищо нямаше да види. И като поразмисли малко, Глафира Митрофановна реши да остане. Че какво? Ще изгледа филма, ще си припомни младостта, а когато си дойде Глебушка, ще му направи чай. Колкото и да е сит, той никога не отказва хубав чай, особено ако е с любимите му кифлички с крем.

След като взе решението, тя се настани в салона с камината, както открай време бе свикнала да нарича двайсетметровата стая с облицована с кахлени плочки камина. Тук се намираше най-големият телевизор, защото Глебушка обичаше в студено време да гледа филми, седнал във фотьойла край запалената камина. Иначе имаше телевизор и в кабинета, и в трапезарията, дори в кухнята, но те бяха по-малки, по-обикновени, а тук екранът беше огромен, можеш да видиш и най-дребните подробности.

Глафира се наслаждаваше на филма, а същевременно си спомняше как го бе гледала за пръв път в киното и как после го бе разказвала разпалено на господарката си — Земфира Елхановна, покойната Зема, майката на Глебушка, а тя се усмихваше кротко, кимаше и обеща през следващия почивен ден непременно да пусне Глаша на кино, та тя още веднъж да го гледа. Майчицеее, колко отдавна беше това! Не само Зема беше жива, ами и мъжът й, професор Богданов, а пък Глаша беше само на седемнайсет-осемнайсет години, а сега вече е на осемдесет и три…

Артистът Столяров тъкмо беше победил всички злодеи и интриганти и вече трябваше да притисне до гърдите си своята любима, когато се прибра Глебушка. Отвори със своя ключ, не позвъни, сигурно мислеше, че домашната помощница отдавна си е отишла. Ама види се, не се прибра сам, много шумно стана в антрето.

— Глаша, ти още не си тръгнала? Е, много хубаво! Хайде, направи ни чай с каквото там имаме.

Глафира скочи, натисна копчето на дистанционното, изключи телевизора, изтича в антрето. До Глебушка стояха Катерина и Васенка. Ама те какво така? Днес е вторник, не е техният ден. Май се е случило нещо.

— Сега ще сервирам — засуети се тя. — Глебушка, в трапезарията или в стаята с камината ще седнете?

— Глафира Митрофановна, хайде по-простичко — каза Катерина. Тя изглеждаше уморена и някак измъчена, така че на Глафира, въпреки вечната й неприязън към нея, дори й дожаля. — Отбихме се само за петнайсет минути, ще пийнем само чаец и ще си тръгваме.

— Че защо само за петнайсет? — учуди се старицата. — Поседете, пийте чай, имам кифлички с крем, пресни са. Там, на оня ваш коктейл, сигурно не са ви нахранили както трябва, гладни сте. Че то може и да сготвя нещо на бърза ръка, а, Глебушка?

— Няма нужда, Глаша — недоволно се намръщи Богданов. — Дай ни чай и нищо повече.

— Че какво, Глеб Борисович, след такива преживявания няма да е зле и да хапнем — весело заяви Василий. — Бабо Глаша, имате ли нещо по-съществено от кифличките?

— Какви такива преживявания? — напрегна се Глафира.

Ох, знаеше си тя, нещо лошо се е случило! Не току-така довтасаха и тримата.

— Всичко е наред, Глаша, не го слушай, Василий се пошегува — опита се да го спре Глеб Борисович, но Васенка не беше човек, на когото можеш да запушиш устата.

— Представяте ли си, бабо Глаша, докато празнувахме в клуба и поздравявахме нашето родно издателство, някой счупил две стъкла на колата на нашия маестро.

— Майчице! — ахна Глафира Митрофановна. — Откраднали ли са нещо?

— Ами не, нямаше нищо за крадене. Но как да кара човек в такъв студ без стъкла? Генадий закара колата в сервиз, да й сложат стъкла, а нашата великодушна Кет любезно се съгласи да докара Глеб Борисович, а покрай него и мен, нали съм пешеходец.

— Господи, ама как може — замърмори Глафира. — Как така са счупили стъклата? Къде е гледал тоя ваш Генка?

— Генадий помоли да го освободя — поясни Глеб Борисович, — дъщеря му скоро има рожден ден, та поиска разрешение да остави колата на паркинга и да отиде до магазина за подарък. Върнал се — двете стъкла счупени. Кой го е направил — неизвестно, никой нищо не е видял.

— Ами милиция, извикахте ли милиция?

— Моля ти се, Глаша, каква милиция? — недоволно поклати глава Глеб Борисович. — Каква полза от милицията? Какво може тя? Само напразно да си губим времето. Е, какво става с чая? Защо не го носиш?

— А, за това не сте прав, Глеб Борисович — намеси се Василий. — Аз и тогава ви казах, и сега повтарям: трябваше да повикаме милиция. Колата ви е застрахована, трябва да ви възстановят щетите, но за това е нужен документ от милицията. А така ще слагате стъкла за своя сметка.

— Вече ти обясних, Василий: не мога да понасям милицията, там всички са тъпи и нагли рушветчии, а ако не са рушветчии, са алкохолици, нямам ни най-малко желание за вземане-даване с тях. По-добре да платя със свои пари, но пък ще си спестя времето и нервите.

Глеб Борисович започваше да кипва, и то толкова явно, че Глаша сметна за най-добре да се махне по-бързо от стаята с камината, разшета се из кухнята, направи чай и наряза хляб за сандвичи — да нахрани ненагледния Васечка. Ето, уж е съвсем млад, може би дори глупав, но правилно каза: трябвало е да извикат милиция, милицията да се оправя. Глафира Митрофановна беше дълбоко убедена, че милиция трябва да се вика изобщо по какъвто и да било повод, тя затова е милиция — хората да не се притесняват и тревожат. Виж обаче Глебушка не обича милицията. Но не е прав. И за супата трябваше да извикат, а пък когато са ти строшили стъклата на колата — още повече. За какво тогава я е застраховал, като няма да използва това?

Тя мълчаливо сервира чая, сандвичите и кифличките и застана встрани, искаше да послуша какво си говорят. И нека Глебушка да смята, че строшените стъкла са нищо работа, сърцето й подсказва, че това не е било случайно. Хем и оная супа…

— Слушайте, Глеб Борисович, а не ви ли е хрумвало, че това е било акт на възмездие от страна на поборници за чистотата на голямата литература? — попита Василий, като същевременно усилено работеше с челюсти, дъвчейки сандвич със сурово пушен колбас. — Обърнахте ли внимание, че на нашия сайт се появиха някакви личности, които ви упрекват, че сте предали голямата литература и сте се включили в бизнес проект, за да се нагушите с повечко пари?

— За пръв път чувам — презрително отговори Богданов. — Нямам компютър, прекрасно знаеш, нямам и пагубния навик да кисна с часове в интернет.

— Ами вие, безмълвна Катарина? Днес нещо си мълчите, къде е обичайната ви разговорливост? Вие влизате ли в сайта?

— Да — кратко отговори тя.

— Е, и какво мислите за моето предположение?

— Мисля, че е пълна измишльотина.

— О! Не бях и очаквал никаква друга оценка на резултатите от моя умствен труд. Всичко, което казвам аз, вие наричате измишльотини. Понякога, за разнообразие, ги наричате пълни измишльотини или пък идиотщини. Наистина ли сте сигурна, че сте най-умната и знаете всичко най-добре от всички?

— Моята самооценка ли те интересува? Успокой се, тя не е много висока.

Катерина говореше спокойно, но очите й лумнаха с лош пламък и в един момент Глафира Митрофановна наистина се уплаши. Такива очи, жестоки и същевременно бездънни, не бе виждала никога.

— Васечка, ела с мен в кухнята — нежно загука старицата, — ще ми помогнеш да нарежем още саламче, много е твърдо, а силите ми вече не са като на млад човек.

— Да вървим, бабо Глаша — с готовност стана от масата Василий, — когато е за саламче, винаги съм готов.

„… ти си най-умната и знаеш всичко по-добре от всички? Ще ти обясня аз кой тук е най-умният и кой знае всичко по-добре от всички. Така ще ти го обясня, че няма да забравиш това чак до смъртта си…“

Нищо, нищо, скоро всичко ще свърши. Остана съвсем малко. За нужната информация са похарчени луди пари, но целта вече е близо, още съвсем мъничко, още няколко малки стъпчици…

И после какво? Чувство на дълбоко удовлетворение ли? От какво? От това, че справедливостта е възтържествувала? Да, вероятно. Заради това се прави всичко.

А дали да не зарежеш всичко, да не го довеждаш докрай, да оставиш нещата, както са? Може би наистина няма никаква разлика дали справедливостта ще възтържествува или не, защото животът — това е опитът, който изживяваш, извличаш от него уроци и знания и преминаваш към друг живот и към изживяване на друг опит. И ако ти е писано в този живот да преживееш опита на несправедливостта, унижението или пренебрежението, значи трябва да го преживееш, а не да се опитваш да отклониш течението на събитията, да прерисуваш картината, да пренаредиш събитията. Или обратното, писано ти е да изживееш опита на борба за възстановяване на справедливостта, а ти се предаваш и така не изпълняваш предназначението си. Как е правилно? Ако знаеше…

— Катерина те обижда — съчувствено каза Глафира Митрофановна, настани Василий до масата и го погали по немитата коса. — Тормози те. Защо баща ти не те защитава? Та ти не си чужд човек, родна кръв си му, а той не може да затвори устата на Катерина.

— Е, какво да се прави, бабо Глаша, голяма работа — вяло отговори той и свря глава в нейния топъл корем, покрит с чистичка, лъхаща на прах за пране снежнобяла престилка. — Да полудува, докато не е дошло времето.

— За какво говориш? — напрегна се Глафира. — Какво време ще дойде?

— Ще дойде — замислено повтори Василий, укротен под ласкавата старческа ръка, — ще дойде времето. И тогава всички ще научат… тогава ще разберат кой от нас колко струва… и ще съжаляват…

Той внезапно се изправи, разкърши рамене, взе сбръчканата ръка на старицата, вдигна я до устните си, целуна я. Усмихна се, погледна я весело.

— Къде е нашето саламче, бабо Глаша? Давайте го тук, ще го накълцам тънко-тънко.

Глафира извади от хладилника щафета салам, сложи пред Василий дървена дъска, даде му нож. Той започна да реже, като с ловки, силни движения отделяше равни тънки кръгчета. Глафира мълчаливо му се любуваше, после плахо попита:

— Васечка, ти за какво говореше преди малко? Кой ще научи? И за какво ще съжалява?

— За нищо — небрежно отговори той. — Така.

Остави ножа и като го гледаше втренчено, повтори бавно и отсечено:

— За ни-що.

Старата Глафира нищо не разбра, но я лъхна студ.

Третият човек, на когото позвънил Егор Виталевич Сафронов, докато търсел жена си, когато тя не се прибрала навреме в събота, 18 октомври, била някоя си Наталия Разгон. Според Сафронов, докато Нора Уразова и Нина Клевцова все пак му отговорили, че Елена не е при тях и не са си уговаряли среща с нея за този ден, Наталия Разгон не могла да каже съвсем нищо, защото домашният й телефон не отговарял, а когато я намерил по мобилния, Егор Виталевич научил, че Наталия вече почти от два месеца е в чужбина, така че не знае и не би могла да знае какви са били плановете на жена му за този ден.

Следователят се свързал с Наталия лично и изяснил, че Егор наистина й се обадил на 18 октомври около 11 часа вечерта по московско време. Самата Наталия Разгон щяла да пристигне в Москва чак на десети ноември, а да дава подробни показания по телефона би било прекалено скъпо за нея. Следователят не настоял, Разгон не би могла да притежава никаква „гореща“ информация: прекалено дълго бе отсъствала от Москва. Но на Настя тази жена сега й беше много нужна. Какво пък, няма я, ще трябва да я почака, а засега ще се заеме с други насъщни проблеми. Например ще поговори с Егор Виталевич за тайното пристрастие на жена му към спортуването.

Този път господин Сафронов беше по-любезен, когато се уговаряха за среща, изрази пълна готовност да отговори на въпросите й и предложи на Настя да отиде в кафенето, което притежаваше съвместно с Алишер Уразов.

Въпреки очакванията, той не предложи да седнат в заведението, а заведе Настя в кабинета, който беше обзаведен солидно и скъпо, но без излишен шик. Бюро, наричано в мебелните магазини „бюро на ръководителя“, въртящ се стол с висока облегалка, няколко фотьойла за посетители, шкафове, рафтове, аквариум с рибки. С една дума, без излишни неща.

— Егор Виталевич, жена ви грижеше ли се за своето здраве под някаква форма? Посещаваше ли салони за красота, фитнес клубове?

— Какъв странен въпрос… Защо ви интересува това? Смятате, че на такова място се е запознала с убиеца?

„Напълно е възможно. Ти обаче добре съобразяваш, приятелю Сафронов“ — мярна се в главата на Настя.

— Моля да ми отговорите.

— Ами не, не се увличаше по такива неща. Тоест, искам да кажа, че преди сватбата Лена не ходеше по никакви салони, за нея това беше скъпичко, моят салон не е от луксозните, цените там са напълно демократични, съответно и печалбата не е много голяма, така че заплатите на администраторите не са високи. А пък вече след сватбата, когато се пренесе при мен, тя, естествено, започна да посещава скъп салон.

— А фитнес?

— Ама какво приказвате, Лена — и физкултура? — Той дори се усмихна въпреки печалния израз на лицето си. — Това е несъвместимо.

— Сигурен ли сте? Разбира се, когато сте заживели заедно, тя вече е била бременна, така че едва ли би могла да си позволи интензивни натоварвания, но може би ви е разказвала, че по-рано…

— Не — прекъсна я Сафронов, — не и не. Нещо повече, аз бях заинтересован бременността й да протича нормално и настоявах тя редовно да плува в басейн, защото лекарят ми каза, че това е много полезно за бъдещите майки. Но не успях да я убедя.

— Виж ти… — проточи Настя. — И с какво мотивира Елена отказа си?

— Каза, че я мързи и изобщо не обича нито басейни, нито каквито и да било физически натоварвания, никога в живота си не била правила дори сутрешна гимнастика, а от часовете по физическо се измъквала под всякакви претексти.

Добре, човек може да каже какво ли не, още повече за миналия си живот. За физкултурата и спорта ще поговорим с родителите на Елена. Да минем към втората част.

— Елена казвала ли ви е, че в нейния апартамент, освен нея, е живял и някой друг?

— Не. — Той се изненада толкова искрено, че Настя дори му повярва. — Защо, има ли някой там? Някой се опитва да предяви права над този апартамент ли?

Права над апартамента. Много добре, Егор Виталевич. Вместо да скърбите за жена си и нероденото си дете, вие първо мислите за печалбата от продажбата на апартамента, който по всяка вероятност ще получите като наследство. Ако не бяхте заможен, би могла да се разгледа и версията за убийство от користни подбуди: убил жена си, продал апартамента — и готово. Но това едва ли ви е нужно, в края на краищата, ако в един момент сте били затруднен финансово, бихте могли просто да убедите Елена да продадете апартамента или да го ипотекирате. Защо да я убивате? Не, тази версия май не издържа, макар че не бива да я отхвърляме напълно. Аз със сигурност знам, че вие, господин Сафронов, имате отношение към убийството на жена си, въпросът е само в мотива, който засега не ми е ясен. Но щом го напипам, ще ви вкарам на топло, и то задълго. Или не аз, а следователят Герасимчук, но ще ви окошарят.

— Успокойте се, там няма никого и никой не претендира за жилището. Но в него бяха открити вещи, които едва ли е възможно да принадлежат на Елена.

Сафронов се напрегна. Интересно, защо ли?

— Мъжки ли?

Ах, той ревнува… Или се преструва, че ревнува. Убийство поради ревност? Не е толкова невероятно, като се има предвид, че той се е оженил набързо и знае твърде малко за жена си. И тази версия не е лоша.

— Женски — скри усмивката си Настя. — Вещите са женски, но евтини и явно не отговарят на финансовото положение на Елена.

— Че какво финансово положение имаше тя! — махна с ръка Сафронов, сякаш се опитваше да разпръсне ненужните илюзии на подполковника от „Петровка“. — Нали ви казах, че заплатата на администраторите е малка, едва стига да живее човек.

— Но жена ви е имала двустаен апартамент, обзаведен със скъпи мебели, и много скъпи дрехи и обувки. И е използвала скъпа козметика. Разбирам, неприятно ви е да си спомняте това, но още отсега е ясно, че Елена е била скъпа държанка и докато до нея е имало мъж, тя е разполагала с пари, а когато са се разделяли, е била принудена да работи и да живее с мизерна заплата. Това ли имате предвид?

— Ами да — объркано я погледна той и потърка брадичката си.

— А аз имам предвид съвсем друго. Защо, след като е имала например скъпо и много качествено яке „Богнър“, е трябвало да купува от битака евтино китайско, от което пълнежът започва да се показва още в деня на покупката. Защо, като е имала крем за ръце с цена осемдесет долара, е купувала крем за трийсет и шест рубли. Бих разбрала, ако скъпият крем е свършил и в период на финансови затруднения Елена е била принудена да купи евтин; тогава всичко се връзва. Но иначе — не. Затова си помислих, че може би в апартамента, освен жена ви, е живяла някаква друга жена с много скромни доходи.

— Не знам — поклати глава той, — аз нищо не знам за това. Лена нищо не ми е казвала.

— И последен въпрос за днес, Егор Виталевич. Елена пренесе ли във вашия апартамент някакви свои книги, може би най-любимите?

— Книги… да, донесе някакви книги. Вярно, не бяха много. Не знам дали са й били любимите, или просто тези, които е имала.

— Кои именно, спомняте ли си? Заглавията, авторите? Поне от какъв жанр?

— Спомням си — сериозно и тъжно я погледна той. — Разбира се, че си спомням. Пълната поредица на Сидни Шелдън.

Хубаво четиво за жена, която се опитва да изгради своето благополучие, като се опира на собствените си сили и интелект. Само „Диамантената династия“ като вземе човек! Впрочем една от книгите е „Насън и наяве“, за раздвоението на личността… Две различни личности, които живеят заедно в московско двустайно апартаментче. Любопитно.

— А освен Шелдън?

— Списания. Лена беше много умна жена, а и имаше икономическо образование, редовно четеше „Пари“, „Комерсант“, „Експерт“, „Итоги“7. Донесе със себе си цяла купчина, а когато заживяхме заедно, редовно ги купуваше. Това има ли някакво значение?

— Не знам — сви рамене Настя.

Очите й се плъзнаха по бавно движещата се зад стъклото на аквариума рибка и тя се загледа в ленивата грация, с която мъничкото розово създание мърдаше перките си. Виж го ти мъничето, сигурно изобщо няма мозък, а се държи, сякаш е светска красавица на прием — осъзнава своята уникалност и позволява на околните на воля да се насладят на съвършенството й. Да си седиш ей така в люлеещ се стол с книга в ръка, на колената ти — топло одеяло, върху одеялото — пухкава топла котка, да гледаш рибките, плуващи в аквариума, и да знаеш, че те очаква дълга топла вечер в компанията на топъл съпруг… И да знаеш, че те очаква уютно топло бъдеще, простичко, разбираемо и стабилно.

Внезапно тя разбра, че не иска да задава повече въпроси на Егор Виталевич Сафронов и не иска да работи нито по този случай, нито по кой да е друг, и й е абсолютно все едно дали ще бъде открит и разобличен убиецът на бременната Елена Сафронова. Подобни желания са я напуснали. Тя е изгубила интерес. По-рано в подобна ситуация Настя се напрягаше като диво животно преди скок, взираше се в очите на човека, в чиято виновност беше сигурна, задаваше му въпроси, а вътре в нея като стегната топка равномерно пулсираше мисълта: „И все пак ще намеря с какво да те пипна. Уловила съм те на въдицата си и много скоро ще те издърпам от водата. Знам какво си направил и ще измисля как да го докажа“. А сега ги нямаше нито стегнатата еластична топка в гърдите й, нито предишните мисли. Беше й станало безразлично.

— Ще пиете ли кафе? Или чай?

Тя се отърси и премести поглед към събеседника си. Много й се искаше да стане, да се сбогува и да си тръгне. Настя с усилие преодоля изкушението и обърна страницата в бележника си. Има още два въпроса, на които непременно трябва да получи отговори. Впрочем за единия въпрос още се колебае, може би не бива да го задава, за да не подплаши Сафронов. А виж, другият е напълно безобиден за престъпника, но много важен за оперативния работник.

— Познавате ли се с родителите на Елена? — попита тя, като игнорира предложението да пийне кафе.

— Не. Защо?

— Защо не се познавате?

— Бащата на Елена е починал отдавна, а майка й с новия си съпруг живее в Калифорния.

— Тя и на сватбата ли не дойде?

— Не.

— А на погребението?

— И на него не, аз не знаех как да се свържа с нея.

— Как така? — учуди се Настя. — Елена нямаше ли телефоните на майка си? Нима не са контактували?

— Телефонът сигурно е бил записан някъде, но аз не знаех къде точно. Майка й сега има друго фамилно име, но Лена не ми го е казвала. Погледнах в бележника й, но в него нямаше нито „мама“, нито „Шчоткина“. А нямах представа какво друго име да търся.

— Но нали сте могли да прегледате всички телефони и да намерите онзи, който започва с кодовете на САЩ и Калифорния. Едва ли вашата съпруга е имала много познати в Щатите, с които да е говорила по телефона. Да звъннете на няколко номера и да намерите телефона на майка й — какво по-лесно? Защо не го направихте, Егор Виталевич?

— Не се сетих — равнодушно отвърна той. — Бях в такова състояние, че не можех да разсъждавам нормално, камо ли да измислям такива сложни комбинации. Нима не разбирате?

— Разбирам, че родителите трябва да знаят за гибелта на децата си — сухо отговори Настя. — Елена често ли говореше с майка си?

— Доколкото знам, те изобщо не разговаряха. Елена беше обидена на майка си.

— За какво?

— Искала да отиде в Щатите за няколко месеца, да поживее там на гости, може би да си намери работа, все пак е икономист с добър английски… А майка й отказала да й прати покана.

— Защо?

— Елена смята… смяташе, че заради съпруга си. Съпругът на майка й е много по-млад и както казваше Елена, с неприкрити женкарски навици. Това е нейният израз. Вероятно майка й се е опасявала, че присъствието на нейната голяма и много красива дъщеря в дома й може да се окаже опасно за нея.

— Опасно за кого? За дъщеря й ли?

— Не, не — позасмя се Сафронов, — за майката, разбира се. Една вече зряла дъщеря не може да има млада майка, това е истината. А красивата млада жена е винаги по-привлекателна от друга, макар и красива, но не млада. Нали разбирате, че когато дъщерята наближава трийсет, майка й не може да бъде на трийсет и пет, тя е поне на петдесет. С една дума, майката отказала на Лена, не й разрешила да отиде, и Лена много се обидила.

— И скъсала отношенията си с майка си?

— Не го каза направо, но аз разбрах, че не поддържа връзка с нея. Във всеки случай, аз нито веднъж не чух Лена да й звъни.

Да, евентуален разговор с родителите за детството и юношеството на Леночка Шчоткина ще бъде свързан с доста главоболия. Бащата починал. Майката далече. Вярно, може да я намери, ако отдели доста време и сили, но нужно ли е това? Щом майката отдавна не живее в Русия, а напоследък не се е чувала с дъщеря си, какво може да знае тя за нейния живот и за днешните й проблеми? Нищо.

Впрочем мотивът за престъпление е нещо двустранно. Ако ти завиждаш за нечие богатство, обектът на твоята завист не може да е бедняк; ако завиждаш заради красота, обектът не може да е грозник; ако отмъщаваш за обида, обектът на твоето отмъщение трябва да е бил способен и да е имал възможност да те обиди. Във формирането на мотив за предумишлено убийство участват две страни: убиецът и неговата жертва. И ако искаме да намерим мотива, трябва не само да търсим престъпника, но и да се опитваме да разберем какъв човек е бил убитият.

Значи, трябва да се занимаваме с личността на Елена Шчоткина-Сафронова. И може би — дори би било по-добре — да събираме информация от странични хора. Близките, естествено, знаят повече, но невинаги казват това, което знаят, а понякога и лъжат. Чуждите хора знаят по-малко, но пък нищо не крият.

— Кажете, Егор Виталевич, кой от познатите на Елена присъства на вашата сватба?

— Само Нина Клевцова и Наташа Разгон, но Нина също толкова е и моя позната…

— А на погребението?

— Нина. Наташа я нямаше в града, била някъде в чужбина.

— И какво, никакви приятелки от Новосибирск, никакви роднини?

— Не, никакви.

— А от ваша страна много поканени ли имаше?

— Доста бяха. За сватбата резервирах ресторант за четирийсет души.

— Това не ви ли се стори странно? Трийсетгодишна жена кани на първата си сватба само една приятелка, която не е ваша обща позната. От страна на младоженеца — почти четирийсет познати и приятели със съпругите си, а от страна на младоженката — един.

— Знаете ли — отново потърка брадичката си той, погледна през прозореца, после премести поглед към книжата на бюрото си, — не съм се замислял за това. Просто попитах Лена кого би искала да покани на сватбата, тя назова Наташа Разгон и Ниночка от салона и аз ги прибавих в списъка. И толкоз.

— И дори в този момент не я попитахте за майка й? — уточни Настя.

— Попитах я. Именно тогава тя ми разказа, че й е сърдита. По тона й разбрах, че е по-добре да не разискваме тази тема и че тя при всяко положение не смята нито да кани майка си на сватбата, нито изобщо да й съобщава, че се е омъжила.

— И вие така и направихте… — неопределено подхвърли Настя.

— Какво съм направил? — навъси се Сафронов.

— Не сте разисквали повече тази тема — поясни тя.

— А… ами да. Точно така направих. Защо да задавам на Лена въпроси, които са й неприятни? Слушайте, аз не разбирам какво отношение има някаква си майка в някаква си там Калифорния към това, че убиха Лена? Губите си времето за изясняване на факти, които изобщо няма да ви помогнат в издирването на убиеца. Просто имитирате някаква активност, за да има какво да отчетете пред висшестоящите началници, а всъщност не правите нищо, за да разкриете престъплението. Мислех, че ако случаят е под контрола на „Петровка“, ще се размърдате и ще започнете да работите. Вероятно не съм бил прав и сега трябва да ходатайствам случаят с моята съпруга да бъде взет под контрола на министерството, може би тогава ще има някаква полза.

„Ще има, и още как — насмешливо си помисли Настя, като обърна внимание, че Егор Виталевич, кой знае защо, започна да се ядосва, макар че допреди малко беше мил и сговорчив. — Полза ще има, колкото си искаш. Така той излеко ме плаши с връзките си, че нали, само да вдигне слушалката — и цялото наше МВР ще застане мирно, като пионерски лагер при сигнала на тръбача. Как обаче ще ви хареса „някаква си майка в някаква си там Калифорния“? Яко! Ти, приятелю мой Егор Виталевич, си бил щастлив, че твоята млада съпруга няма нито приятели, нито роднини, и не си изпитвал никакво желание да се запознаваш с тях, и кротко си се радвал, че Елена също не проявява инициатива. Като в стар филм: човек трябва да се жени за сираче. А идеалният съпруг е сляпо-глухоням капитан далечно плаване. Не си искал да знаеш каквото и да било за Елена, не си й задавал въпроси, а и да си задавал, когато не е отговаряла, не си настоявал, не си ходил в апартамента й, а и да си ходил, си успял да не забележиш това, което видях аз, и си бил напълно доволен, че тя не те е натоварвала с разкази за миналото си. Не си изпитвал никакъв интерес към жената, за която си се оженил и която скоро е щяла да ти роди дете. Защо си се оженил тогава? Наистина ли сам си пожелал, както се опитваш да увериш всички ни? Или все пак са те принудили? И кой те е принудил — човек или обстоятелства?“

Тя реши да не отговаря на гневната тирада и зададе последния си въпрос:

— Но сигурно все нещо ви е известно за родителите на Елена. С какво са се занимавали, къде и като какви са работели?

— Тя ми каза, че баща й е бил голям учен — биохимик, който работел в Новосибирск в академичния институт, а майка й била счетоводителка, и тя работела в някакъв научен институт, но не в същия, в който работел баща й. Там живеели, в академичното градче.

За намерените в жилището на Елена пликове с повече от странни листчета тя обаче реши да не пита засега. Настя и сама не знаеше защо точно, интуицията нищо не й подсказваше по този въпрос. Просто така реши — и толкоз. И не попита.

С Андрей Чеботаев Настя се разбра да се видят в нейния кабинет на „Петровка“ и докато оперативният работник пристигне, тя успя да свърши няколко неотложни работи, тъй като никой не я бе освобождавал от работата по други престъпления. След като подготви няколко документа, тя звънна на Коротков:

— Юра, приготвила съм ти документчета за подпис. Кога да намина?

— Ела сега, след половин час излизам, имам уговорена среща.

Гласът му се стори на Настя малко странен. А и видът на заместник-началника на отдела се оказа не съвсем обичаен — вместо с традиционните дънки и джемпър върху ризата, Коротков беше облечен с костюм, и то явно нов, доста хубав, започналият да оредява перчем беше майсторски подстриган, а такава неувереност в погледа му Настя не бе виждала никога през осемнайсетте години, през които се познаваха.

— Какво се е случило? — ужасено възкликна тя, едва прекрачила прага.

— Защо бе?

— Ами не приличаш на себе си. Да не са те викали в министерството? Ръководството ли те нахока?

— Не, с Ирка ходихме да подаваме заявление. Та си купих това костюмче… Все пак ще съм младоженец… Не знам, Аска, някак съм притеснен… — смотолеви Коротков и нервно заопипва вратовръзката, каквато бе отвикнал да носи. — Май не трябваше да се захващам с това, а?

— Ама защо да не е трябвало, Юрочка? — Настя го прегърна и го целуна по бузата. — Честито, ще се обадя и на твоята Ирка днес, ще я поздравя. Браво на вас, всичко е наред. Та нали се обичате, Иришка се отнася с уважение и разбиране към работата ти — за разлика от Лялка, която постоянно те тероризираше, ту ти искаше пари, ту свободно време, — живеете заедно вече година и половина, свикнахте един с друг, опознахте се и сте взели осъзнато и обмислено решение. Защо да не е трябвало? Напротив. Всичко е нормално. Или те е страх, че ще се чувстваш зле с нея?

— Не бе, Аска, прекрасно се чувствам с нея… засега — предпазливо добави той. — Дали обаче тя ще се чувства добре с мен? Докато с Лялка бяхме годеници, и на нея всичко й харесваше, а когато се оженихме, само след година се започна… Постоянно имам чувството, че пробутвам на Ира развалено месо вместо прясна риба. Тоест, тя си мисли, че съм едно такова пресничко, вкусничко шаранче. — И Юра направи плавен жест с длан, имитирайки движение на рибешка опашка. — А всъщност аз съм развалено месо от болен козел. Хем постоянно й обяснявам, че съм стар и развален и че няма да може да сготви от мен никаква манджа, а тя ми разправя, че нищо не съм разбирал от кулинария.

— Е, в това отношение мисля, че е права — засмя се Настя, извади документите от папката и ги сложи на бюрото, — ти наистина не разбираш от кулинария. Юра, тя вече е била омъжена, и то не за какъв да е, а за следовател, ако не си забравил. Тоест, за нея изобщо не е нещо ново съпруг с пагони, с ненормиран работен ден, без голяма заплата и без гарантирани почивни дни и отпуски, но пък със среднощни телефонни обаждания, спешни повиквания, постоянно късане на нерви и лошо настроение. Когато се е омъжвала за теб, Лялка не е знаела тези неща, а Ира вече ги е научила. И щом се съгласява да ти стане съпруга, тя го прави с отворени очи.

Коротков я погледна безпомощно, отчаяно подръпна вратовръзката си и някак жално измяука:

— Аска, аз съм стар… Тя е на трийсет и три години, животът е пред нея, кариерата също, а аз? Аз съм почти на петдесет. За какво съм й?

— Ти си глупак — незлобиво каза Настя.

— Глупак съм — с готовност се съгласи Юра. — Ето тази сутрин облякох костюма, сложих си вратовръзката, гледам се в огледалото и си мисля: глупак си ти, Коротков, къде се вреш да ставаш съпруг с твоята мизерна заплата и неясния си социален статус? Та ти не си уважаван от всички служител на правоохранителната система, а жалко ченге, скрит „предател с пагони“, защото хората сега гледат на нас точно по този начин, особено ако работиш на „Петровка“. Нямаш с какво да се гордееш, нямаш и какво да предложиш на младата си съпруга, не можеш да я издържаш, къде тогава си тръгнал с това костюмче, че и с вратовръзчица? Първо трябваше да зарежа тая работа, да отида в някоя охранителна структура или в служба по безопасност в прилична фирма, да започна да печеля добре, да се пооблека, да купя жилище, да сменя жалката си таратайка с нещо по-прилично, а тогава вече да правя предложения на млади красиви актриси. Права си, Аска, глупак съм. И Ирка не е много умна, щом се съгласи.

— Е, ти сега ще изкараш, че нямате с какво да живеете — възрази тя. — Ира е известна актриса, често я търсят за филми, получава добри хонорари, така че няма да умрете от глад.

— Да не съм жиголо, че да живея от нейните хонорари — наежи се Коротков.

— Правилно — съгласи се Настя, — жиголо не си, просто си глупак, и то с патриархални възгледи. Какво значение има кой в семейството печели повече? Какво се променя от това? Да не би да претендираш да бъдеш глава на семейство, да издържаш всички и на това основание да вземаш всички решения? Артистът Баталов в ролята на Гоша, така ли?8

— Ха, притрябвало ми е това — уплашено размаха ръце Юра, — на мен в службата толкова ми е дошло до гуша от вземане на решения, че вкъщи вече искам само спокойствие и безотговорност. Никой да не ме закача и нищо да не искат от мен. Да ми дадат само паница топла супа, чисто легло и душевна топлина. Е, и ако може, да ме обичат. И да не ми крещят по пет пъти на ден. Нищо повече не ми трябва.

— Е, ами това ще го получиш. Защо се притесняваш, Юрик? Между другото, не забравяй, че Ира те обича като ченге и изобщо не се знае дали ще те обича, ако започнеш работа в охранителна структура или в служба по безопасност. Така че ако си намислиш да сменяш работата, доста ще рискуваш.

— Я стига и ти! — най-сетне се усмихна Коротков, напрежението изчезна и очите му отново станаха такива, каквито Настя бе свикнала да ги вижда. — Вечно гледаш да ме стреснеш. За какво дойде сега?

— Три плана, два отчета. Прочети ги, парафирай ги и ще се връщам в кабинета си, всеки момент трябва да дойде Чеботаев. Ти ме забърка в една история…

— За убийството на бременната съпруга на предприемача ли говориш?

Юра бързо преглеждаше подготвените от Настя документи и не видя, че тя мълчаливо кимна.

— И какво не ти харесва там?

— Хем ми харесва, Юрик, хем не ми харесва. Ако всичко в този случай е толкова просто, колкото изглеждаше и продължава да изглежда, никак не е ясно от какъв зор го държим под свой контрол. Районното щеше прекрасно да се справи и без нас. А ако там има нещо скрито, пак никак не е ясно как ще успеем да се справим само двамата с Чеботаев. И дори не двамата, а той сам, аз съм просто между другото: уж давам някои умни съвети, правя едно-друго вместо него, а при това си имам основна работа, която също трябва да върша. Сложни престъпления не се разкриват така, Юра, знаеш го. А простите не се поставят под контрол. С една дума, всичко това не ми харесва.

— Ася, ние с теб носим пагони именно за да може началството да има право да не ни пита харесва ли ни нещо или не — каза Коротков, все така без да вдига поглед от документите. — Ето тази точка от плана не ми харесва.

Той драсна в полето с молив една чавка и подаде плана на Настя. Тя прихна.

— Не ти харесва, а? Ами пагоните? — клъвна го тя.

— Аз съм началство — веднага й го върна той. — Имам право. Ето виж тук…

И започна да анализира на глас плана за работата по разкриването на едно от убийствата, и само след две минути за Настя стана очевидно, че Юра е абсолютно прав, а тя е написала явна глупост. Господи, за какво ли е мислила през това време? Та нали е ясно, абсолютно ясно, че да се прави това, което тя е написала, е безсмислено, че това няма да доведе до нищо, че напразно ще си пилеят времето и силите, и изобщо тази точка от плана не върши работа за нито една от предложените версии. Какво й става? Остарява, оглупява, губи нюха си, прави грешки? Или губи интерес към работата, губи хъс и прави грешки, но вече не от глупост, а от скука? Но каквато и да е причината, резултатът е един: тя работи по-зле отпреди и вече няма да може да работи по-добре. Периодът на възход е свършил, започва спад и за това вече нищо не може да се направи.

— Ей — разтревожено се втренчи в нея Коротков. — Ти да не ревеш, а?

Тя завъртя глава и трескаво преглътна сълзите си.

— Е, как не, когато виждам. Защо? Задето поправих една точка от плана ти ли?

— По-рано никога не си ме поправял — с пресекващ глас продума Настя. — А сега… Отначало изпитът, сега това… Оглупявам просто с часове, нали?

— Е, сестро, как пък можа да го кажеш! Аз от притеснение едва не загубих дар слово!

Юра ядосано запокити молива на бюрото, затръшна вратичката на касата, която му пречеше да стане, и отиде при Настя, която с наведена глава бършеше с пръсти леещите се по бузите й сълзи.

— Тебе какво, изобщо ли не може да те критикува човек? Ха, вижте я нашата отличничка на класа. Ти ми покажи поне един човек, който през целия си живот не е направил нито една грешка.

— Юра, аз всичко разбирам, и по-рано съм грешала, но знаеш ли, докато се чувствах млада, някак ми се струваше, че имам право на грешки, защото работя отскоро, нямам достатъчно опит, тепърва ще се уча. А когато разбрах, че за мен вече няма „тепърва“, че съм вече на четирийсет и три и след две години трябва да се пенсионирам… Ами… с една дума, щом човек скоро ще се пенсионира, значи работи отдавна и е имал колкото си щеш време да набере опит и да се научи на всичко, а щом все още прави грешки, това вече е не защото не е успял да се научи, а от глупост. Това е.

— Ама как можеш да се погребваш на четирийсет и три години?! Погледни мен, скоро ще направя петдесет, а се женя за млада жена и от нищо не ме е страх, нито от импотентност, нито от простата, нито че може да ми изникнат рога.

Искаше да я разсмее, но при тези думи Настя се разплака още по-горчиво, захлупила лице с длани. Коротков почака малко, несръчно я погали по рамото, без да знае какво да каже и трябва ли да казва нещо, или е по-добре да я остави да се наплаче и да се успокои. Най-сетне тя махна дланите от лицето си и вдигна глава. Лицето й беше зачервено и подпухнало.

— Е, сестро, просто не знам вече… Нямам думи, за да ти обясня каква си идиотка.

— Аз си го знам — вяло отговори тя. — Не е нужно да ми напомняш отново. По-добре ми дай кърпа или някаква салфетка.

Той мълчаливо й подаде кърпа и с някакъв дълбок ужас се загледа как Каменская бърше сълзите си и подсмърча.

— Е, и къде ще идеш сега с такава, прощавай, муцуна? Как пък го измисли, да реве в службата — мърмореше той и наливаше в подложените длани на Настя вода от гарафата.

Тя се наведе, наплиска с вода лицето си и вдигна глава.

— Нищо, бързо ще мине, само пет минути — и край. Юра, извинявай, съвсем съм се разкиснала напоследък. Дори не знам какво ми става. Ще поседя при теб, докато червенината отмине, може ли?

Коротков си погледна часовника.

— Добре, поседи. Но след пет минути аз излизам, имам среща. И твоят Чеботаев сигурно вече се мотае из коридорите, чака те. И тъй като съм твой началник, нареждам ти три неща: престани да ревеш, поправи плана и изхвърли тия глупости за старостта от главата си.

Настя се усмихна едва-едва в отговор.

— Защото иначе какво?

— Защото иначе няма да те поканя на сватбата и няма да опиташ салатките.

— Много хора ли ще каниш?

— Дори ме е страх да помисля. — Лицето му отново стана притеснено и беззащитно, щом той заговори за предстоящата си женитба. — От моя страна излизат трийсетина души. Житената питка и жена му, ти и Льошка, Селуянов и Валентина, Мишка Доценко и жена му, Стасов и Татяна, няма как да не поканя и Афоня, все пак ми е началник, освен това сестра ми с мъжа й и двете им деца, Игор Лесников с поредната дама на сърцето му — дотук са осемнайсет души, хем това е най-близкият кръг, а Ирка сигурно ще покани още повече хора. Откъде толкова пари? Направо някакъв кошмар, иде ти да зарежеш всякакви женитби.

„Да, ето това е сватба като сватба — помисли си Настя. — Не като на господин Сафронов. Четирийсет души от страната на младоженеца и един от страната на булката. Смехория! Сякаш е вземал марсианка за съпруга, без никакво земно минало, без настояще. И както се разбра наскоро, без бъдеще. Странна дама е тази Елена. Ясно е, че не е марсианка и най-вероятно не е шпионка. Тогава защо е такава? И изобщо — каква е била?“

Пет минути, разбира се, не стигнаха, но след десет Настя вече крачеше по коридора към своя кабинет. Лицето й отново беше бледо, както обикновено, но по очите още личаха следи от плача.

Андрей се подпираше на стената пред вратата на Настя.

— Привет. Отдавна ли си тук?

— От петнайсетина минути. Вече си мислех, че си забравила за какво се разбрахме. Звъня ти на мобилния — не вдигаш, но той е там, вътре — посочи с пръст вратата той, — и звъни. Реших, че не може да си отишла много далече без телефона, така че трябва да си някъде наблизо.

— Шерлок Холмс — позасмя се тя и отключи вратата. — Влизай.

Предположението, че заедно с Елена Шчоткина в апартамента й е живяла още една жена, изискваше проверка и Андрей трябваше днес да обиколи целия блок и да поговори на тази тема с обитателите. Сведенията не бяха много обширни, Елена не контактувала с никого, не влизала в близки отношения и не канела никого в дома си, но разбира се, я познавали по физиономия: трудно било да не забележиш и да не запомниш толкова красива жена. Но дори тези оскъдни сведения не давали основания хората да се съмняват, че Шчоткина не живее сама. Вярно, имало един момент, когато Чеботаев се зарадвал, като чул разказ за младо момиче, което идвало и си отивало, като използвало ключовете, но радостта му бързо угаснала, защото според описанието това била Нина Клевцова. Нещо повече, обитателите на входа уверявали, че неведнъж виждали Елена по анцуг рано сутрин или късно вечер, а някои дори я били виждали да тича из близките улици. Един юноша, който не останал равнодушен към нейната ярка красота, заявил, че Лена периодично ходела в близкия басейн за най-ранния сеанс, в седем и петнайсет сутринта; самият той посещавал същия басейн от осем и често я виждал. Дори по едно време опитал да отива по-рано, за да завари Елена още във водата и да я погледа по бански. Колкото до прословутото китайско пухено яке, Елена го обличала понякога, с което предизвиквала безкрайното изумление на някои съседки, свикнали да я виждат изключително със скъпи бутикови дрешки. Между другото, същите тези зорки и разбиращи от стоки и цени съседки казали, че ги изумявало не само якето, но и другите евтини дрехи, с които били виждали Шчоткина.

— Нещо се оплетохме, Андрюша — замислено каза Настя, след като изслуша отчета на оперативния работник. — Клевцова и Сафронов в един глас твърдят, че Елена не поддържала физическата си форма и изпитвала отвращение към упражненията. Нещо повече, аз разговарях със съдебномедицинския експерт, който е направил аутопсията, и той без колебание заяви, че мускулите на убитата са слабички и по никакъв начин не може да са принадлежали на човек, тренирал отдавна и редовно. Разбира се, трябва да имаме предвид, че през последните месеци тя е била бременна и е избягвала натоварванията, но първо, е отказвала да ходи дори в басейна, като се мотивирала с факта, че нямала този навик, а второ, дори след няколко месеца покой мускулите на един атлет могат да се отличат от мускулите на лентяйки като мен. Тоест, Шчоткина е била във физическата форма, която отговаря на възрастта и начина й на живот, не по-добра. Сякаш става дума за две абсолютно различни жени: едната Шчоткина е била скъпо облечена хубавица, а другата — бедно облечена спортистка. Възможно ли е това?

— Ами ако тя има близначка? — изказа предположението си Чеботаев. — През целия път насам мислих за това. Ако е сестра, всичко е обяснимо. Съседите не ги различават, мислят, че и със скъпото кожено палто, и с китайското яке е била все Елена, а те в действителност са били две. Виж, нали Сафронов каза, че преди сватбата нито веднъж не е ходил в дома на Елена, а после се отбил само веднъж, когато й помагал да си пренесе багажа. Защо обаче? Защото тя не е канела нито него, нито други хора, криела е сестра си.

— Ами Клевцова? — веднага възрази Настя. — Клевцова редовно е посещавала апартамента на Шчоткина и не е виждала там никакви сестри.

— Вярно, не е виждала… — Той се замисли за миг, после лицето му грейна. — Спомняш ли си обаче какво каза Клевцова? Че Елена е настоявала тя непременно да й се обажда предварително, когато й трябва жилището. Клевцова се е обаждала и Шчоткина веднага е предупреждавала сестра си да излезе.

— Възможно е — кимна Настя. — Но защо такива усложнения? Можела е просто да не дава на Клевцова ключовете и да не разрешава тя да използва жилището й. Защо да тормози сестра си, за да урежда личния живот на някаква колежка? Интересите са несъпоставими. И после, Клевцова е млада и безотговорна, вятърничава, това се вижда с просто око. Как е могла да й даде ключовете и да разчита, че тя непременно ще се обади предварително? Ами ако не се обади? Ще цъфне там с кавалера си, когато Елена е на работа, а вътре гледа — втора Шчоткина. От такава лекомислена глупачка може да се очаква какво ли не и Шчоткина не може да не го е разбирала. Защо е трябвало да рискува толкова? В краен случай е могла да не дава ключовете за постоянно, а просто да ги дава всеки път, тогава поне би имала гаранция, че Нина няма да довтаса в жилището като неканена гостенка. А Шчоткина й е дала ключовете за постоянно. Не ми се връзва.

— Ти каза, че интересите са несъпоставими. Ами ако са съпоставими?

— Какво имаш предвид? — напрегна се Настя.

— Имам предвид, че Шчоткина незнайно защо е била много заинтересована от Нина Клевцова. За нея е било важно да поддържат приятелството или илюзията за приятелството си, или пък да бъде в течение на личния й живот, или нещо друго… Шчоткина е имала някакъв интерес, затова не е могла да откаже на Нина и й е дала ключовете.

— Андрюша — уморено въздъхна Настя и потърка с пръсти тила си. След сълзите преди малко моментално я заболя главата и тази болка, тъпа и досадна, я нервираше и й пречеше да се съсредоточи. — Това е хубаво като теория. Но на практика… Ще ти изредя хиляда причини, поради които на Шчоткина й е трябвало да крие своята близначка. Сестра й може да се е криела от бандити, които са я заплашвали, или от любовник, който я е преследвал, или пък двете са организирали някаква престъпна или пък законна комбинация, в която е била използвана тяхната прилика, затова Елена не би допуснала хората да научат, че са две… Ще ти измисля хиляда причини. Но не мога да измисля нито една, според която Шчоткина би рискувала така с вятърничавата Ниночка Клевцова. Навярно фантазията ми е бедна, но не разбирам какъв може да е бил толкова силният интерес на Елена към Нина, заради който тя би рискувала околните да открият нейната двойничка, сестра й. Не мога — и толкоз. А ти можеш ли?

— Мога — храбро отговори Андрей. — Само че не на момента. Трябва да помисля.

— Добре, помисли — съгласи се тя. — Само немного дълго. А докато мислиш, свържи се с Новосибирск и изясни дали Елена е имала сестра. Да действа човек е винаги по-лесно, отколкото да мисли. А същевременно помисли къде се е дянала тази митична сестра след омъжването на Шчоткина. Защото нали съседите твърдят, че от август нататък тя вече не е живеела там, появявала се само рядко, за да вземе някоя дреха.

— Ами може да се е дянала навсякъде, това не е проблем — сви рамене Чеботаев. — Преместила се е в друго жилище, напуснала е Москва. И тя се е омъжила. Умряла е.

— Аха, или е убила сестра си и се е скрила. Общо взето, идеята със сестрата ми се вижда плодотворна, но за да не си амортизираме мозъците напразно, ти просто изясни колко деца е родила майката на Шчоткина, само не забравяй, че трябва да се гледат и документите в родилния дом, и документите в женската консултация, която е посещавала бременната. Тоест, имам предвид архивите, защото това е било отдавна.

— А защо в консултацията? Нали е раждала в родилен дом, а не в консултация.

— Когато пораснеш, ще научиш — загадъчно отговори Настя и леко се изкиска. — Ще бъде много добре, ако можеш да си издействаш командировка в Новосибирск. Там, освен подробностите около раждането на Елена, трябва да научим и много други неща. Само че за целта ще трябва да разговаряш с Герасимчук, от когото незнайно защо се страхуваш.

— Не ме е страх от него, просто не го обичам. Мога да си представя каква физиономия ще направи, когато му кажа за версията за сестрите близначки. Той ще ме затрие.

— Ами не му казвай. Сведения за потърпевшата все едно трябва да се съберат и щом не можем да направим това в Москва, така или иначе трябва да се отиде там, където тя се е родила и израснала. А вече в Новосибирск ръцете ти ще бъдат развързани. С една дума, аз ли да те уча, не си малък. Но има едно усложнение, приятелю. Ще трябва да разговаряш и с началника си. Ще заминеш за Новосибирск, а тук кой ще работи? Кой ще проследява контактите на Сафронов? Нали с теб се разбрахме, че ако от страна на Елена е имало шантаж и са я убили именно заради това, трябва да установим контактите на съпруга й. Кой ще се занимава с това, докато теб те няма?

— Ясно е, че не ти — кисело отвърна Андрей и запремига с предългите си момински мигли. — В това ли се състои твоята практическа помощ — да ми обясняваш, че няма кой да работи?

— И в това също. Ако те е страх, мога да ти окажа практическа помощ, като отида при началника ти. Искаш ли?

— Не искам — избоботи Андрей. — Да не съм малък.

— Е, както искаш. Ако решиш, обади ми се, ще поговоря с него, не ме затруднява. Или подскажи на следователя, нека той те прати в командировка и да се обади на шефа ти, да поиска да отдели хора. Той е в правото си, макар че убийството не е кой знае какво, ама пак си е убийство, тежко престъпление, не може да не се работи по него, това не ти е обир или открадната кола.

— Настя — сериозно я погледна той и дори малко умолително, — ти толкова години работиш в криминален отдел, хайде кажи ми, не може ли нещата да се поставят така, че оперативният работник само да разкрива престъпления и да залавя престъпници, без да прави нищо друго? Тия приказки, обяснения, посещения при ръководството, задкулисни игри, маневри, за да не ядосаш следователя, да не обидиш началника, да не изложиш колегата… Абе иде ти да се обесиш! В края на краищата ние сме детективи, а не мениджъри по организация на работата в колектива, защо постоянно трябва да мислим за това, да се съобразяваме с онова, да се нагаждаме към трето, а? Нашата работа е разкриването на престъпления, а не политиката. И се отчитаме за тази си работа, а не за изграждането на отношения със следователите и със собствените ни началници. Не може ли цялата тази глупост да се премахне?

— Не може — усмихна се Настя, като си припомни себе си на неговата възраст. Тогава в главата й се нижеха точно такива мисли и тя се възмущаваше точно така, когато се оказваше, че трябва да работи не само в интерес на разкриването на престъпленията, но и за много други интереси, които нямат непосредствено отношение към разкриването им. — Детективът, Андрюша, също е човек, разбираш ли? А няколко детективи са вече група. А детективи плюс началник — йерархично структуриран колектив. В един колектив не може да няма отношения между хората. Колективът от оперативни работници и следствие — това е така наречената децентрализирана група, в която има различни подчинения и различни функции, но единна цел и общ обект за работа. Оттам и проблемите на взаимодействието вътре в тази сложна група, и проблемите в отношенията, тъй като следователите, както се досещаш, също са хора. Искаш да бъдеш вълк единак, така ли?

— Искам — призна Чеботаев.

— Няма да стане. Много хора са опитвали — и никой не е успял. Ти рано или късно ще разбереш, че при всяко положение ще трябва да влизаш във взаимоотношения с колегите. Така е подреден светът, приятелю, и няма измъкване.

Не й се искаше да изглежда като морализаторстваща учителка, тя просто споделяше опита си с младия оперативен работник. И в същата секунда се улови, че опит с младежта споделят старшите наставници.

Старшите стари ли са? Пак се отплесна към това… Но от друга страна, щом споделя опита си, значи има какво да сподели. А това вече е плюс.

— Не се притеснявай, Андрюша, всичко ще се оправи — с усмивка каза тя. — Вземи химикалка и пиши списъка с мероприятията. Първо: Новосибирск, история на родовете, условия на живот и възпитание на Шчоткина, всички истории, легенди, слухове, клюки и тям подобни за тяхното семейство. Ще намериш всички, ще ги разпиташ, ще изградиш пълна картина, ще пресъздадеш характера на Шчоткина. Второ: Наталия Разгон. Не я пропускай, срещни се с нея, разпитай я, тя се прибира на десети ноември. Трето: изземи от Сафронов всички книги и списания, които е донесла със себе си Елена от своето жилище, и всичката останала печатна продукция, която още не е иззета: бележници, тефтери, календар-бележници, записки. Всички иззети материали да се проучат внимателно за подчертани места, отметки, листчета за отбелязване, най-често четени фрагменти, бележки по полетата. Да се проверят всички телефони и адреси. Четвърто: установи денонощно наблюдение над Сафронов с цел разкриване на възможни контакти със съучастници. Пето: разпитай служителите от басейна и постоянните посетители, намери измежду тях такива, които са плували заедно с Шчоткина или са се виждали с нея в банята или съблекалнята, проведи подробни разговори с тях на тема описание на външността на Шчоткина и особено за особени белези по тялото й. Венки, белези от рани, петна и така нататък. Ако живата Шчоткина е имала такива, а по тялото на убитата са липсвали, можем с увереност да говорим за наличие на двойник. Между другото, въобще не е задължително това да е нейна родна сестра. Може да е просто двойник — не е чак такава рядкост, дори се правят конкурси за такива. Спомням си, намериха петима Горбачови, ако не и повече, още толкова Елцини. Шесто: продължи проверката на бележките в трудовата книжка на Шчоткина, посети всички места, където тя е работила, събери всички възможни сведения. Особено внимание обърни на информацията за мъжете, с които е имала връзка. Те може да не знаят конкретни неща, но да се досещат. Всички догадки да се проверяват.

Наведен над бюрото, Андрей бързо записваше това, което тя му диктуваше, като съкращаваше думите и изразите до разбираеми за него абревиатури.

— Записа ли?

— Ъхъ.

— Сега отивай в службата си, препиши тези драсканици на красив служебен език, разбий ги на точки и подточки, разпечатай ги на принтер така, че обемът да стане повечко, и върви с този лист при началника. А после — при следователя. Ако началникът се съгласи с това, той просто не може да се измъкне, ще ти отдели най-малко двама сътрудници. Нормално ли стана?

— Супер! — вдигна палец Андрей. — Ти това направо в движение ли го измисли?

— Защо в движение? Още преди да дойдеш тук, беше ясно как и какво трябва да се прави, в движение измислих само за историята на раждането и за басейна.

— Ама значи какво, ако не беше се наложило пътуването до Новосибирск и не бе възникнал въпросът кой ще работи вместо мен, само аз ли трябваше да се натоваря с всичко това? — с ужас попита Чеботаев. Той проследи с пръст изписаните страници в бележника си, сякаш невярващ на очите си, и повтори: — Всичкото това?

— Всичкото това — потвърди Настя. — А ти как мислеше?

— Ти какво, желаеш ми смъртта ли?

— Не ти желая смъртта. Оказвам ти практическа помощ — засмя се тя.