Няма връщане назад

ГЛАВА 7.

— Глаша, приготви ми смокинга!

— Къде ще ходиш днес, Глебушка?

— Министерството на културата урежда прием за дейците на изкуството — лауреати на Ленински и държавни награди.

— Много хубаво, прекрасно — удовлетворено промърмори Глафира Митрофановна и отвори вратата на бившия кабинет, преустроен след войната в гардеробна.

Преди войната професорът приемаше тук пациенти и други посетители, които не искаха да бъдат видени от домочадието на именития хирург. Тук имаше и входна врата направо от стълбището, влизаш — излизаш, никой не те закача, а и ти никого не безпокоиш. След смъртта на стария господар затвориха тази врата с вътрешно резе и престанаха да я използват, а в бившия кабинет-приемна народната артистка на СССР Земфира Богданова прибираше и ежедневните си дрехи, и концертните тоалети, а тя ги имаше безброй: красива певица, звезда на оперетата, любимка на висшето ръководство на страната, тя беше постоянен участник във всички най-важни концерти, включително правителствени, а по-късно, с разцвета на телевизията — в „Сините пламъчета“. Земфира пя на сцена до последните си дни, запази и гласа, и фигурата, и изразителното си лице до седемдесетгодишна. Сега тук висят дрехите на Глебушка, той обича реда, всяка ризка, изпрана и изгладена, да е на отделна закачалка, а вратовръзките да не са струпани на една кука или — не дай си боже — да са една върху друга в чекмедже, а всяка на мястото си, до ризата, подбрани по цвят. И до всеки чифт панталони — отделна прозрачна торбичка с чорапи, подходящи за панталоните, а долу — лъснати обувки, които им отиват по цвят и модел.

Глафира обичаше нейният питомец да „излиза в обществото“, тя смяташе светския начин на живот за най-подходящ за писател от такъв мащаб и много се тревожеше, когато Глебушка се „заседаваше“. Докато беше жива Зема, животът в апартамента на Сретенския булевард вреше и кипеше, след всеки спектакъл певицата се прибираше, придружена от артисти, музиканти и почитатели, пиеха шампанско, хапваха, шумно обсъждаха театралните новини, разменяха си клюки; тук пламваха любови и се разбиваха на пух и прах романтични надежди, крояха се интриги и често се решаваха деликатни въпроси за разпределяне на роли, и то не само в театъра, в който работеше Земфира.

Виж, преди войната, докато беше жив още професор Богданов, всичко беше различно. Професорът не обичаше шумотевицата, не приемаше с радост гости от „бохемата“, но и при него често идваха посетители, понякога болни, а понякога — някакви други, и тогава професорът викаше Глаша и я молеше да им сервира чай. Глаша открай време си беше любопитна, вярно, не си пъхаше носа, където не й беше работа, но се интересуваше, ако имаше възможност да види или чуе нещо ново, не се преструваше, че няма очи и уши. Когато я взеха в дома на Богданови, с нея дълго разговаря бившата им прислужничка — Степанида Андроновна, която се пенсионираше поради старост, признавайки, че на нейните години и с нейните болни крака вече не може да се справи и с малко дете, и както биха казали днес, „предаваше работата си на Глаша“. Степанида Андроновна бе работила при Богданови над трийсет години, от деня, когато те се бяха заселили в тази сграда, през хиляда деветстотин и първа или втора година. За нея Борис Савич Богданов, бащата на Глебушка, беше Борюшка, „младият господар“, а „стар господар“ за нея беше Сава Никитич, също лекар хирург и също професор. Самата Глаша не завари Сава Никитич, той починал в годината, когато се родил Глебушка, но от Степанида научи не само много полезни неща за навиците и изискванията на Богданови, но и как са живели те по-рано. „Ти не гледай, че уж са те взели само за бавачка — каза тя, — те така си мислят, че ще могат да минат без прислуга, защото нали сега е съветска власт и не е хубаво да имаш прислуга. Ама как ще минат без такива като мене? Те не са приучени сами да се грижат за себе си, пък и не е работа за господари това — да метат и да мият чинии, Борюшка се труди като каторжник, оперира и денем, и нощем, и в почивни дни, и на празник, Зема е артистка, и тя няма време, пък и не я бива за тези работи. Няма как, от бавачка след месец-два ще се превърнеш в пълноценна икономка.“ Думите на старата Степанида се оказаха пророчески, само дето предсказаните от нея „месец-два“ бяха сведени буквално до няколко дни.

От Степанида Андроновна Глаша научи, че Сава Никитич Богданов работел в Солдатенковската болница, която сега се наричаше Боткинска, завеждал хирургическото отделение, и Борюшка тръгнал по неговия път, бил лекар ординатор при великия Розанов, само че съдбата така отредила, че в професията синът до подробности копирал баща си, но като характери били диаметрално противоположни. Солдатенковската болница (Степанида така и не бе свикнала да я нарича Боткинска) се намирала до хиподрума, точно отсреща, така че ако някой жокей получел травма, веднага го закарвали право в хирургическото отделение, където Сава Никитич лично го оперирал, зашивал и ремонтирал. След смъртта на бащата животът на храбрите жокеи преминал в ръцете на сина, който се борел за тях с не по-малко изкуство, упорство и самоотверженост. А тъй като по конни надбягвания се увличали много заможни и известни хора, които имали и собствени коне, и любими жокеи, естествено било лекарят, от чийто талант зависело дали жокеят ще може да продължи да се състезава и ако може, по-бързо да се върне в строя, да бъде обграден с внимание, уважение и почит. До хиляда деветстотин и седемнайсета година около Сава Никитич се тълпели богаташи, политици, известни личности, домът му постоянно бил пълен с гости, а лично той и съпругата му, майката на Борюшка, живеели бляскаво и ходели на почивка изключително в чуждестранни курорти. След преврата всичко се променило, съпругата на Сава Никитич се поболяла от сърце и така и не оздравяла, през деветнайсета година се поминала. Конните състезания престанали, на хората не им било до тях — глад, разруха, гражданска война, по това време Борюшка още не бил завършил училище, Сава Никитич оперирал денонощно, защото Солдатенковската болница била безплатна, „за всички съсловия от населението на Москва“. После, с годините, всичко се нормализирало, влязло в обичайните релси, войната свършила, върнали се конните надбягвания. Вярно, едва не им взели апартамента, когато започнали да настаняват квартиранта и да разкрояват господарските палати на комунални жилища. В тяхната сграда разделили почти всички апартаменти, вдигнали стени и от всеки голям се получили по два комунални, единият с вход откъм предното стълбище, другият — откъм задното. Оказало се обаче, че много дореволюционни любители на конни състезания и надбягвания са се озовали сред ръководителите на следреволюционна Москва, пък и на цяла Русия, тъкмо те защитили своя прочут доктор, още повече че жокеите продължавали да падат, както и преди, нали на конете им било все тая: дали е имало революция или не. Така че шестстайният апартамент, един от малкото в сградата, успешно бил спасен от разделяне и заселване на чужди семейства.

Но запазването на апартамента не помогнало да се запази и обичайният начин на живот в него. Престанали да идват многобройните гости, когато били наемани две готвачки, за да приготвят вечеря за всички. Сава Никитич вече не обличал нито фрак, нито смокинг, и дори появата на младата красавица Земфира като съпруга на Борюшка не могла да внесе блясък и оживление в огромното помещение, което просто с часове се изпълвало с мрак и тъга. През трийсет и първа година старият професор починал, след като едва успял да се порадва на внука си, и животът в апартамента на Сретенския булевард станал още по-сив и скучен. Борис Савич, Борюшка, не обичал компании, бил неразговорлив и затворен, макар да казвали за него, че докато баща му имал златни ръце, неговите били брилянтни. През трийсетте години животът постепенно ставал „по-добър и по-весел“ и Степанида Андроновна не губела надежда, че всичко скоро ще се върне: и приемите, и гостите, и вечерните тоалети с голите рамене, и строгите смокинги, и папийонките. Жалко само, че тя вече нямало да може да види това, отново да се потопи в блясъка на скъпоценностите, шумоленето на коприната и тафтата, аромата на парфюмите и сладникавата силна миризма на тютюна за лула, сред звъна на чашите и звучния смях.

— Зема е весела, жива — споделяше с Глаша опита и съображенията си старата домашна помощница, — тя няма да може да живее дълго в такава скука. Ще видиш, тя скоро ще пречупи мрачния характер на Борюшка, ще го промени и тогава всичко ще бъде, както преди. Така че учи се, запомняй каквото ти говоря, събирай ум, докато има от кого. Ще ти е от полза.

Глаша слушаше със затаен дъх. Думите на Степанида й изглеждаха като вълшебни, макар че тя невинаги схващаше тяхното значение. Е, знаеше какво е коприна и тафта, но „вечерен тоалет с голи рамене“ си представяше твърде приблизително, колкото до сладкия аромат на тютюна за лула — това пък й се виждаше съвсем немислимо. На село, където бе израснала, мъжете си свиваха цигари от тютюневи листа и пушекът от тях миришеше най-различно — горчиво, отвратително, остро, — но не и сладко. Всеки ден от своя нов градски живот тя очакваше да настъпи онзи прелом, предречен от Степанида, след който тя ще може да види с очите си неща, които досега й бяха известни само от разкази, от книги или от нямото кино. Пак добре че на село Глаша бе ходила на училище, беше грамотна, така че знаеше да чете, макар и немного бързо, и бе единствената, вземала книжки от селската учителка, завършила навремето института „Смолни“. И пътуващо кино, макар и рядко, бе посещавало селото на Глаша. Но книжките и филмите за красивия живот са едно, а да го видиш с очите си, да слушаш неговите звуци, да вдишваш аромата му — съвсем, съвсем друго…

Ала годините минаваха, а красивият живот все не идваше в просторния апартамент на Богданови. Вместо него идваха посетители при професора, понякога ясни за Глаша, а понякога загадъчни, дори страшни… Ето например през четирийсета година, когато Глаша беше на двайсет години. При професора дойде някакъв странен посетител, не позвъни на вратата, която водеше право в кабинета, а на другата, общата. Глаша, както винаги, отвори. Тя никога не се бе отличавала с висок ръст — не че беше дребна, но не беше и висока, просто средна, и беше свикнала повечето мъже да са по-високи от нея. А този път в апартамента влезе съвсем нисичък човек, но така я погледна, че сякаш студ я скова. И гледаше някак странно, не в очите, а първо в краката, после в корема, после нагоре — в гърдите, в раменете — и чак накрая в лицето. Глаша не можа да помръдне, от ужас дори забрави да поздрави. Тогава в антрето излезе Борис Савич, отмести Глаша и мълчаливо отведе странния човек в своя кабинет. Глаша така си и остана да стои, като закована. Зема, бог да я прости, стоеше пред вратата на хола и също пребледня, устните й трепереха, върви, рече, Глаша, в стаята си и засега не излизай, ако трябва, аз сама ще сервирам чай. Чак после, след три дни, Земфира й обясни, че е идвал самият Берия — голям любител на конните състезания, да пита за един жокей, който предния ден пострадал лошо, така че Лаврентий Павлович решил лично да си изясни картината и да помоли доктора да обърне повече внимание на човека. Какво означава молба на Берия — момичето разбираше и тогава, не беше глупаво, — такава молба е повече от заповед. А Глаша бяха скрили от очите му за всеки случай, защото отдавна се знаело колко обича той младички момичета.

Така че вместо празничен блясък, в дома на Богданови пропълзяваха страхът, недоверието и подозрителността, които в онези години бяха залели цялата страна. И едва след войната Глафира най-сетне можа да види онова, за което толкова много бе слушала и толкова много бе мечтала. Когато се прибра от евакуация, овдовялата Земфира върна в стария апартамент радостта, смеха, разговорите, танците, сякаш вдъхна под високите тавани нова жизнена сила. Тази промяна се понрави не само на Глаша, Глебушка също сякаш живна, стана весел, усети вкуса на живота, че то преди все ходеше мрачен и почти с никого не разговаряше, цялата му компания беше братовчедът Гриша, синът на сестрата на Зема. Момчетата бяха родени в една и съща година, а тъй като сестрите бяха много близки, а и двете живееха в Москва, братовчедите израснаха като истински приятели. С появяването на млади артисти и музиканти в дома Глебушка започна да възприема не само техните обноски, но и отношението им към живота, а веселите красиви млади актриси дадоха тласък отначало на юношеските му въжделения, а после и на стремежа му да преуспее в живота. Двайсетгодишният Глеб от скромен романтичен юноша, пишещ талантлива проза, буквално за дни се превръщаше във вятърничав женкар. Това очевидно изобщо не смущаваше Земфира и дори обратното — радваше я. Заедно с нея се радваше и Глаша — и за самата Зема, и за Глебушка, и за себе си: доживя все пак, видя, вдиша, потопи се.

Обноските на светски лъв Глебушка възприе за цял живот: обожаваше да ходи на банкети, приеми и други подобни мероприятия, обичаше да го придружават красиви жени — отначало първата му съпруга, после втората, по-млада повече от двайсет години от него, а след развода с втората съпруга — възторжени почитателки, любовници или просто познати. Едва през последните години той все по-често посещаваше подобни мероприятия сам, а по-рано никога никъде не го бяха виждали без красива спътница. Харесваше му да кани гости, сред които имаше не само негови събратя по перо, но и критици, литературоведи, журналисти, а също и хора на изкуството, които го познаваха от дете, от времената, когато бяха идвали в този дом при Зема. През деветдесетте години гости започнаха да идват все по-рядко, броят им забележимо намаля, а после и съвсем престанаха да го посещават. Писателят, когото толкова хора обичаха и ценяха в съветско време, престана да бъде интересен и отначало все по-малко го забелязваха, после все по-рядко си го спомняха, а накрая (хем много скоро) съвсем го забравиха. Домът отново започна да опустява и да се изпълва с тъга и Глафира Митрофановна се страхуваше, че тази пустота и тъга ще завладеят и Глебушка, затова искрено се радваше, когато се случваше поне нещо напомнящо миналия живот. Добре, нека вече няма приеми за трийсетина души, нека идват по един-двама, като Васенка и Катерина, но пък понякога Глебушка облича смокинг, слага папийонка, вика колата и тръгва нанякъде. Канят го, помнят го, уважават го. И то се знае, той ще бъде най-красивият там!

Глафира Митрофановна тънеше в спомени и същевременно със специална четка бръскаше невидими прашинки от черния смокинг, със специално велурено парцалче лъскаше черните лачени чепици и подреждаше на специалната масичка снежнобялата риза и кутиите с аксесоари: вратовръзки и пояси, „подходящи за смокинга“ — нека Глебушка сам си избере, миналия път сложи ей тази, тъмносинята на бели капчици, значи днес ще поиска нещо друго — цвят бордо или пък сива на черни райенца, или ей тази, на ситни ромбчета.

— Глаша. — Богданов надникна в гардеробната. — Ще тръгна в шест и половина, а за шест се приготви да сервираш кафе за двама, ще дойде Катерина.

— Катерина ли? — учуди се тя. — Защо? Какво се е случило?

Той сви рамене.

— Нямам представа. Иска да поговорим за нещо.

— Добре, Глебушка. Към кафето какво да сервирам — сандвичи или нещо сладко?

— Според мен сладко. Бисквити, бонбони, каквото имаме.

Ето на, щяла да дойде Катерина… Защо ли изведнъж? Онзи ден беше сряда, тя дойде с Васенка, не можаха ли тогава да си поговорят? Или да почака до събота. Нещо няма търпение.

Глебушка ще излезе в шест и половина и тя, Глафира Митрофановна, ще се прибере у дома. За днес всичко е свършено по къщата, може да си тръгне по-рано, да ошета в своята стая, че и най-сетне да почисти хубаво печката в общата кухня, защото отдавна се кани, но все не намира време. Вярно, кухнята е обща и когато е неин ред, Глафира Митрофановна я излъсква до блясък, но съседките й са самотни старици като нея, само че болни и немощни, мигар те могат да почистят както трябва? Едната пак добре, има внучка, тя идва и чисти, когато е ред на баба й, но днешната младеж не умее да прави нищо както трябва. А втората съседка си няма никого, тя се старае наистина, ама колко можеш да се стараеш с нейните остеохондроза, артрит и сърдечна недостатъчност? Два пъти като се наведе — и вече й се вие свят, почива половин час на табуретката в кухнята, докато се съвземе. Хем и двете са по-млади от Глафира: едната е на седемдесет и осем, а другата пък още на седемдесет и две, връстница на Глебушка. Слава тебе, Господи, дал си на Глафира чудесно здраве и на осемдесет и три тя се грижи не само за себе си, но и за Глебушка, и на съседките помага, и почти не боледува, и умът й си е на място. Ето какво значи детство на село и селяни родители: трудът й е заложен в гените и е захранена с естествени продукти, без разните там химически торове и консерванти, не е като гражданята.

Катерина дойде, както и трябваше да се очаква, с пет минути закъснение. Е, по-зле за нея, Глебушка ще излезе точно в шест и половина, той обича точността, а ако на Катерина не й стигне времето да обсъдят каквото й трябва там, той няма да се забави с излизането заради нея. Шофьорът Генка ще е пред входа десет минути преди определеното време и Глебушка няма да го накара да чака напразно. Пък и не бива да закъснява, шега ли е — отива в Министерството на културата.

— Глеб Борисович, исках да си поговорим за Вася.

Глафира Митрофановна наостри уши. Какво ли е намислила тая злобарка Катерина? Разбира се, за Глафира Глебушка е винаги на първо място, тя още на гърне го е слагала и с лъжичка го е хранила, но винаги ще защити и любимия си Васечка.

Глебушка — вече облечен, със смокинг и лъснати чепици, божке, колко е красив само! — покани гостенката в кабинета. Добре че никога не затваря вратите, дори нощем, когато спи, вратата на спалнята му е отворена, а Глафира Митрофановна все още има прекрасен слух. Тя, както й бе наредено, донесе подноса с кафеника, чашките, захарницата, каничката със сметана и красивата порцеланова чиния, на която бяха подредени домашните бисквити, после бавно започна да сервира всичко това на широката кафе масичка. Глеб Борисович и Катерина вече седяха край масата и Глафира цялата се превърна в две големи наострени уши.

— Глеб Борисович, става дума за историята, която измисли Вася… — подзе Катерина.

— За момчето и неговата душа ли? — намръщи се Богданов. — За нищо не става. Какво друго сте измислили?

— Не, Глеб Борисович, не сте прав, това е хубава история, но всъщност въпросът не е в нея.

— А в какво е?

— Вася най-сетне измисли нещо оригинално, разбирате ли? Не баналните ходове за криминалния сюжет, не описание на побоища и хайки, не интриги в продуцентската компания, а нещо свое, каквото няма никой. Глеб Борисович, нали знаете, че Вася много иска да бъде признат за самостоятелна творческа личност, не просто наш съавтор, а пълноценен писател.

— Ама какъв писател е той, Катюша, опомнете се! — разсмя се Богданов. — Той е хлапак с мания за величие и вие разбирате това не по-зле от мен.

— Да, разбирам, но разбирам и друго. Има хора, които колкото повече ги критикуваш, толкова по-добре работят. Вие сте такъв, а и аз, общо взето. Вася е друг, не можем непрекъснато да го критикуваме и унижаваме, така му подрязваме крилата и той се отчайва. Трябва да му дадем…

— Шанс ли? — Глеб Борисович не криеше сарказма си. — Като в американските филми? Там, струва ми се, героите на всяка крачка молят да им се даде шанс.

— Не шанс, а възможност да повярва в себе си. Трябва да го похвалим, да му вдъхнем увереност. И за да не бъдем голословни, трябва да включим неговата история в книгата.

— Изключено! В книга, където аз съм автор, макар и само един от трима, не може да има такива чудовищни истории. Катюша, не мога да ви позная, винаги сте ми изглеждали толкова трезва, толкова уравновесена, а сега изведнъж…

— Глеб Борисович — зазвучаха умолителни нотки в гласа й, — моля ви. Моля! Аз съм в сложни отношения с Вася, до известна степен се чувствам виновна пред него, може би и затова съм твърде критична. Това е нещо като самозащита, разбирате ли? Аз се защитавам от него, той — от мен, аз го критикувам — той ме нагрубява. Но това са все дървета, зад които ние не можем да видим гората. Не твърдя, че Васка е талант, какъвто светът не е виждал. Не, той е най-обикновен. Но не е бездарник, повярвайте ми, Глеб Борисович. И сега е в такъв период, когато само една дума на похвала, един жест на признание могат да се превърнат в онзи фундамент, върху който той впоследствие ще израсне като творческа личност. Моля ви, Глеб Борисович, похвалете го и нека да вмъкнем неговата история някъде в книгата.

Глафира се стараеше да прави всичко бавно, внимателно, грижливо, искаше й се по-дълго да присъства на разговора. Но чашките бяха само две и не можеше до безкрай да налива кафето в тях. Е, да сложи и захар на Глебушка, тя знае колко обича той, да добави и сметана от каничката, да подреди със сребърната лопатка по три бисквитки върху малките плоски чинийки, какво друго? Време е да си тръгва. Нищо, нали вратите са широко отворени, ще чуе и от стаята с камината. Още повече че те не превръщат разговора си в тайна и не снишават глас.

— Добре де, Катя, вашите аргументи заслужават внимание — избоботи ниският баритон на Глебушка. — Аз от все сърце ще се радвам да помогна на едно младо дарование и в този смисъл можете да разчитате на мен. Но не може ли да направим това по някакъв друг начин?

— Защо по друг? Какво не ви харесва в начина, който ви предложих?

— Защото не ми харесва историята, която е измислил завареният ви син.

— Той не ми е син, не съм го осиновявала.

— Добре де, нека е син на съпруга ви, това не променя нещата. Сюжетът не ми харесва, който и да е авторът.

— Ама защо, Глеб Борисович? Помислете, това е много хубава история.

— Какво й е хубавото? Пийте си кафето, Катя, изстива, а и не ни остана много време. След десет минути трябва да изляза.

— Ще се постарая да бъда по-кратка… Глеб Борисович, вие страхувате ли се от смъртта?

— Разбира се. Аз съм вече на възраст, когато тя е съвсем близо, и би било просто глупаво да не мисля за нея.

„Че какво има за мислене? — премина през главата на Глафира. — Аз съм на повече години, пък не мисля. Когато дойде, ще дойде, тя си знае времето. Човек и да мисли, и да не мисли, нищо не може да промени.“

— Хората са приучени да се страхуват от смъртта — продължи междувременно Катерина, — от детството им се внушава, че смъртта е нещо страшно и лошо, че трябва да се страхуват от нея, че нищо по-лошо от нея не може да има, а тъй като е невъзможно да се живее с постоянен страх, хората са се научили да се преструват, че няма такова нещо. И смърт няма. Нито страх, нито смърт. И поради това те понякога градят живота си абсолютно неправилно. Живеят, без да мислят за смъртта, и същевременно постоянно на подсъзнателно ниво нито за миг не забравят за нея. Какво се получава? По-скоро да преуспеем, да забогатеем, да изпитаме всички познати и непознати удоволствия, да избягваме страданията, да спечелим всички пари на света, да се повозим на най-скъпата кола, да поносим най-скъпите брилянти, да поживеем в комфорт, да се насладим на слава и така нататък. Разбирате ли за какво говоря?

— Горе-долу. — В гласа на Глебушка Глафира долови насмешка. — И какво следва от това?

— Поради тези глупави стремежи човешкият живот, не всеки, естествено, но животът на много хора се превръща в гърчове. Това сигурно не е много точен образ, но вие ми дадохте малко време… А ако се замисли човек, какво значение има дали ще спечели милион или не? Е, няма да има вила, яхта и колекция от скъпи коли. И какво? Да, няма да го приемат в обществото на хора, които той смята, че му подхождат. И какво от това? Няма да го приемат — и толкоз. Няма да бъде милионер. Или няма да има световна слава на писател или, да речем, на певец. Е, няма… Напуска те жена ти и е щастлива с друг мъж, а ти ревнуваш и полудяваш, защото ти се струва, че така тя сякаш е обявила пред целия свят: той е по-добър, а ти си по-лош. Е, по-лош си — и какво от това? Има ли значение, щом при всяко положение ще умреш? Разлика има само когато не мислиш за това. А започнеш ли да мислиш, разбираш, че всичко това е суета. Но за да мислиш така, трябва да престанеш да се страхуваш от смъртта. И за тази цел според мен всички средства са добри. Историята, която е измислил Вася, може да се използва именно за тази цел.

— Може би… — замислено отговори Богданов. — Може би имате право, Катя… А вие страхувате ли се от смъртта?

— Страхувам се. Имам малки деца, Глеб Борисович, трябва да ги отгледам, затова ми се иска да избегна ранната смърт.

— Но ако следваме вашата логика, какво значение има в какви условия ще растат вашите малчугани, нали и те рано или късно ще умрат, колкото и кощунствено да звучи това.

Глафира Митрофановна боязливо се озърна и бързо се прекръсти. Как може да се говорят такива неща на една майка? Макар че тя безогледно обича Глебушка, макар че Катерина, която е разделила родителите на Васенка, не й харесва, където не е прав, не е, не може да има две мнения.

— Аз всичко разбирам, Глеб Борисович, мили, виждам, че историята на Вася е несъвършена, тя не дава отговори на множество въпроси, нещата в нея не се връзват, но момчето се е замислило, разбирате ли? Та това е много важно, че Вася се е замислил и дори е направил първата крачка: опитал се е да изгради теория, която лекува страха от смъртта. Тази история може да се доразвива, да се доизгражда, да се доведе до логичен край и пълно съвършенство, но не бива да се отхвърля от раз. Ако поне една част от нея влезе в книгата, той ще повярва в себе си и ще започне да работи вече сериозно. Представете си, че той стане онзи лечител, който ще избави хората от страха от смъртта? Помислете, та нали само от нас днес зависи дали Васка ще има такава възможност или не.

— Е, добре. — Глафира чу звука на отместен фотьойл, явно Глебушка стана. — Смятайте, че сте ме убедили. Искате ли спектакълът да се състои утре?

— Да, моля. Само че…

— Не е нужно да ми давате акъл, драга, в тези неща аз имам повече опит от вас. И бъдете готова да видите как здравата ще натрия носа на Васенка. Имате ли нещо против?

— Нямам. Така дори ще бъде по-добре. И по-правдоподобно. Благодаря ви, Глеб Борисович. Бях сигурна, че ще ме разберете.

— Не ми благодарете, още нищо не съм направил. Ще ми благодарите после, ако стане така, както искате. Глаша!

Глафира изхвърча от стаята с камината в антрето.

— Тук съм, Глебушка. Може ли да отсервирам?

— Може, може. Вече трябва да се обличам. И ти не се заседявай, нали смяташе днес да се прибереш по-рано. Жалко, че съм в друга посока, иначе щях да те закарам. Но не бива да закъснявам.

— Глафира Митрофановна, къде живеете? — попита Катерина, докато завързваше високите си боти.

— В Коптево — отговори тя и чевръсто заприбира чашките и чинийките върху подноса. — От „Войковская“ пет спирки с трамвая.

— Струва ми се, че там наблизо е улица „Михалковская“?

— Ами точно до нас, „Михалковская“ е именно Коптево. А ти защо питаш?

— Ако искате, ще ви закарам, имам една работа на „Михалковская“.

— Ами аз не съм готова още — стъписа се Глафира. — Ето, трябва да измия чашите…

— Нищо, аз ще почакам, имам време. Е, ще дойдете ли с мен?

Глафира се защура. От една страна, след цял ден работа да стигне до къщи с кола е много по-приятно, отколкото да се блъска в препълненото метро и претъпкания трамвай, краката й, макар засега здрави, все пак не са млади. Но от друга страна, тя не обича Катерина и да пътуват само двете — няма да й е приятно. Макар че в името на справедливостта трябва да признае, че днес Катерина приятно я изненада с пламенната си защита за Васечка. Може пък да не е толкова лоша, а дето е отнела съпруга на жива жена и е разбила семейство, човек трябва да види тази жена и това семейство, може то хич да не е било свястно, да си е било наполовина отишло. Само жалко за Васечка, живял си е хубаво при тате и мама, а после е останал сам-самичък. Двайсет години — това възраст ли е? Дори Глебушка на двайсет години още беше дете, а днешните пък са съвсем инфантилни (Глафира Митрофановна много харесваше тази дума). Но от трета страна, Васечка не се е оплаквал, напротив, той само се радва, че са му дали възможност да прояви самостоятелност и никой не му се е бъркал. Е, да се качи ли в колата или не?

— Ще дойда — реши се старицата, — ти ме почакай, няма да се бавя.

Богданов благодари на Катерина и тръгна, толкова красив и снажен със своя дълъг шлифер върху смокинга, с буйната си сребърна коса и младеещото мургаво лице, което на фона на снежнобялата риза изглеждаше съвсем кафяво, а Глафира се втурна към кухнята да мие съдовете. Катерина търпеливо чакаше на табуретката в антрето, на която бе приседнала, за да се обуе, и така си остана.

Глафира Митрофановна отдавна не беше попадала в московско задръстване. Естествено, нали не кара кола, повечето се придвижва пеш или с градския транспорт. Вярно, често Глебушка се прибира късно, не освобождава шофьора и го изпраща да закара Глафира с колата, ако още не си е тръгнала и не остава за през нощта, но вечер пътищата не са много натоварени, така че тя стига у дома доста бързо. Бе чувала Глеб Борисович да се оплаква от задръстванията, че и от други хора, които идваха вкъщи, и от телевизията, но някак не бе изпитвала това лично. Ох, че то това много досадно! Как им издържат нервите на тези хора? Ето, Катерина си седи най-спокойно, дори не се мръщи, мисли си за нещо свое.

Е, и Глафира ще започне да размишлява за нещо свое. За Глебушка например. Какво друго свое има тя? Съпрузите й умряха, дечица Господ не й даде, Глебушка е целият й живот. Лошо е, че той живее сам, като бекярин, хем и братовчед му Гриша е жив и здрав, и съпруги имаше, и син от първия брак, и дъщеря от втория, и внуци — синът му отдавна се ожени, даже вече се разведе. Колко роднини само, а Глебушка е все сам, все сам… Никого не признава, никого не обича. Проницателната и мъдра Глафира Митрофановна подозира, че Глебушка не обича твърде и себе си. И на никого, освен на старата си бавачка и домашна помощница, не вярва. Как можа така да осакати живота си!

До това място мислите на Глафира Митрофановна стигаха всеки ден, но нататък не помръдваха, защото тогава в душата й се вселяваше смут, който напомняше за Бутни-Дръпни от детската приказка. В една посока я теглеше неоспоримата преданост и безрезервната любов към питомеца й, когото младичката Глашенка още като тринайсетгодишно момиче бе носила на ръце, бе му пяла приспивни песни и бе целувала розовото му дупенце. В другата я теглеха съмненията: а дали е прав? Може би все пак Глебушка избърза, даде воля на неоснователни подозрения, които го направиха нещастен, а можеше, можеше да живее, заобиколен от семейство, деца, внуци… Глафира не знаеше цялата истина, но ужасното беше, че и Глебушка не знаеше тази истина напълно, затова се мъчи сега. И тя заедно с него. Защото Илюшенка, първия син на Глеб Борисович, пак тя го бе отгледала и се бе привързала към мъника, и го бе обичала дори само задето беше Глебушкина кръв. А после Илюшенка престана да идва при баща си. Щеше да идва, той не е злопаметен, сигурно отдавна щеше да прости на баща си, ама Глебушка не го приема. Не, не е така, разбира се, не му отказва направо, но и не го кани, пуска го вкъщи, но рядко, и то само когато няма начин да не го пусне. На рождения си ден например, когато всички идват да му честитят, или преди Нова година, когато е прието да се поднасят подаръци. Но бащата се държи сухо със сина си, разговорите са кратки, не го поглежда в очите. И цялата тази работа — защо? Заради собствената си глупост. Колкото и да обичаше Глеб Борисович, Глафира Митрофановна оценяваше постъпките му обективно и критично, макар че нейната полусестринска-полумайчина любов не намаляваше от това. Много й се искаше да оправдае Глебушка, но разбираше, че ако за историята с братовчеда Григорий не се знае кой е виновен и има ли изобщо виновен, то за историята с Илюшенка виновен бе единствено Глебушка и никой друг. А сега от всичко това страда Лада, макар че момичето изобщо няма никаква вина пред Глебушка. Ако той поиска съвет от старата си бавачка, тя, разбира се, би му казала много неща, но не е такъв нейният Глебушка — да търси съвет от някого, цял живот си е бил непокорен и упорит, знае си само своето.

А сега какво? Не живот, а мъка. Стигна се дотам, че и братовчед му Григорий, и Илюша, и по-малката Лада, и двете съпруги мразят Глебушка и само чакат смъртта му. А той, като напук, пръска пари безогледно, не ги брои, когато купува нещо — дори не пита за цената, само отваря портмонето си. И най-важното, какво купува? Ненужни неща. Излишни. Плаща луди пари на шофьора Генка, а за какво? Сякаш не може сам да шофира. Че и колата не е от евтините, Глафира прекрасно си спомня как той седеше, затрупан със списания, гледаше картинките, четеше статиите, избираше нещо по-скъпо и по-хубаво. А за какво ти е по-скъпа? И евтините возят хубаво, стига да возят. С костюми, палта, шлифери и обувки претъпка гардеробната, толкова дрехи тук имаше само при покойната Зема, ама тя беше артистка, а сега? Къде ще ходи с тях? Толкова дрехи един нормален мъж не може да износи и за двеста години, а Глебушка — чак страх те хваща! — подкара осмата десетица. Е, за храната пак бива, и Глафира обича да готви с хубави продукти, натурални, пресни, без консерванти и разни други химически гадости, незамразявани и непрестояли. Все пак тя е първокласна кулинарка, кухнята е нейната гордост, на самата нея й е приятно, когато гозбите стават вкусни, а такива могат да се сготвят само от най-добрите и пресни продукти. Но всичко останало просто акълът не го побира! Ето например за миналата зима купи на Глафира кожено палтенце — от норка, късичко, до коленете, страшно красиво, кремаво-бежово и леко като пухче. И шапка към него. Кожата се казва „стригана норка“, наглед прилича на козя, а на пипане е като коприна и лека като перушинка. Къде ти тя ще носи такова палто на нейните години? Вярно, приятно е, откак се е родила, не е носила такива скъпи дрехи, после специално се отби в магазина и погледна колко струват такива палта. Само дето не получи сърдечен удар, като видя етикета! Изобщо през последните години, откак започна да работи с Катерина и Васенка, Глебушка направи много подаръци на Глафира: ту часовниче със златна верижка ще й купи, ту обички и колие с перли, ту дрешки — има точно око, отгатва номера без мерене, сега Глафира ходи като първа модаджийка и никой не може да каже, че е домашна помощничка. Когато донесе перлите, Глафира направо надигна вой: да не е полудял, къде ти на нейната възраст ще носи перли, тя става за нещо по-простичко, за евтина бижутерия, а Глебушка се разсмя и каза, че на нейната възраст може да носи само перли, гледал бил в чужбина как се обличат бабите — всичките били с обувки с токчета, светли сака, на врата — хубаво шалче, да си прикриват бръчките, с панталони или полички до коляното, а не до земята, не се притесняват от краката си с изпъкналите разширени вени, прическите им прически, на пръстите — по няколко пръстена, на китките — гривни, а на ушите — непременно перли. И ти, Глаша, вика, ще изглеждаш като европейска бабичка, ти си ми най-близкият човек, никакви пари не ми се свидят за теб. Хем наистина не му се свидят! Гърбът на Глафира е изправен, тя държи главата си високо, ходи бързо и когато Глебушка я облече като европейка, сякаш се и подмлади. Във всеки случай гледа отражението си в огледалото с удоволствие и признава, че изглежда много по-добре от другите жени, доживели до нейната възраст.

Ама пак не бива да прави така, не бива! Ето, миналата година, през февруари, Лада дойде, както обикновено, в неделя на обяд, видя в антрето коженото палто и попита чие е. Глебушка отговори, че е на Глафира. Ами горката Лада направо пребледня: не знаех, рече, че баба Глаша е толкова заможна дама. А Глебушка се усмихна ей тъй, накриво, и й отговори, че плаща на Глафира голяма заплата, но палтото няма отношение към заплатата, той й го подарил. Момичето чак позеленя. Тя не беше виждала такива подаръци от баща си. Хайде добре, да допуснем, че Гриша е виновен, Илюша е виновен, съпругите на Глебушка са се провинили, но Лада какво общо има? Невинно дете е тя, неотдавна навърши двайсет. Строг е Глебушка, прекалено е строг… Ама дали е справедлив?

Потънала в размисли, Глафира Митрофановна дори не забеляза, че вече са стигнали до улица „Матрос Железняк“. Тук трябваше да упътва Катерина как да мине през дворове и пресечки. Край градинката колата спря.

— Къде е вашият блок, Глафира Митрофановна?

— Ей там зад ъгъла, около триста метра останаха.

— Извинявайте, но… — Катерина си погледна часовника. — … аз и без това вече закъснях, човекът може да си помисли, че изобщо няма да отида, и ще си тръгне.

— Няма нищо, няма, пеша ще си стигна, тук е близичко. Благодаря ти, че ме докара.

Глафира бързо се измъкна от колата, оправи гънките на светлия копринен шлифер (пак подарък от Глебушка!), притегна коланчето и с гордо вдигната глава, тръгна към блока. Гризеше я леко недоволство към Катерина, че не я закара до входа, никакво уважение към старостта, закъснявала била. Че каква работа може да има тя тук? Градинка, блокове, наблизо няма нито една организация, само магазинът, ама в магазина ли ще има работа… Като помисли за магазина, Глафира Митрофановна си спомни, че смяташе да купи за вкъщи сол и макарони, а за болната си съседка — бурканче мед. То се знае, да купуваш мед от магазина — значи не уважаваш себе си, мед се взема само от пазара, и то само от проверени продавачи, хем и непременно трябва да го опиташ, но така прави тя за Глебушка, на съседката такъв разход не й е по джоба, а мляко с мед е най-доброто лекарство за бронхит. Между другото, трябва и мляко да вземе.

След като купи всичко необходимо, Глафира излезе на улицата, кой знае защо се огледа и неочаквано видя колата на Катерина на същото място, където бе спряла преди малко. Значи, Катерина не бе продължила за никъде? Тогава къде има среща? Ами ето я, в градинката, и с нея — някакъв мъж. Глафира нито можа да огледа лицето, нито макар и приблизително да определи възрастта на мъжа, защото, първо, вече притъмняваше, а второ, те седяха на една пейка с гръб към нея. Вълна от любопитство се надигна и заля старата жена, подтикна я към неразумни постъпки. Като се стараеше да стъпва внимателно и да не шумоли с шлифера си, Глафира се приближи, зае позиция, от която можеше да види добре събеседника на Катерина, като при това онази да не я забележи, и наостри уши. Те говореха полугласно и Глафира не можа да чуе нищо, освен някои отделни думи.

— … каква друга… информация… трябва… Защо протакаш? — недоволно и дори някак злобно попита мъжът.

Катерина смотолеви в отговор нещо неразбрано, но на Глафира й се стори, че тя се оправдава.

— … ще прегриза гърлото… и ти имаш интерес… толкова време търсихме… уличница…

— Трябва да бъда напълно сигурна — ясно произнесе Катерина за радост на Глафира. — Затова трябва да науча…

По-нататък отново нищо не се чу. Ах, че неприятно! А мъжът изглеждаше като същински бандит, с грубо лице, веднага си личеше — пие. Но не е алкохолик. Има едни, дето, като пийнат, моментално озверяват. Е, този е точно от тях, реши Глафира Митрофановна и тихичко се измъкна от наблюдателния си пост. Каква ли работа има Катерина с него? Омъжена жена, три деца, писателка, канена е в прилични семейства, а я виж ти — какви познати имала!

Лиза Боровенко, която наблюдаваше от своята паркирана наблизо кола маневрите на домашната помощница на Богданов, само тихичко си подсвиркваше. Гледай я ти дъртата! Няма спиране. Всичко трябва да знае, във всичко да си пъхне носа. Но Екатерина Сергеевна също си я бива, не току-така Лиза днес цял ден снове подир нея.

След безславния край на историята с подслушването на апартамента Андрей Степанович им постави чрез тайнствения Николай нова задача. Тя звучеше повече от странно и Слава опита да се разбунтува, да поиска от Николай обяснения, но Лиза го възпря: Андрей Степанович знае по-добре как трябва да се действа, а в техен интерес е да изпълнят всичко колкото може по-добре. Слава дълго мърмори, ала в края на краищата се примири. Но за изпълнението на тази, а после и на следващата задача не бяха нужни двама души, достатъчен беше само Слава, а Лиза на свой риск продължи да наблюдава съавторите. Един ден посвещаваше изцяло на Василий, друг — на Катерина, трети — на Богданов, после отново на Василий и така нататък. Днес беше редът на Екатерина Сергеевна Славчикова.

Лиза любопитно наблюдаваше Катерина и нейния събеседник. Среща на улицата, в някаква забутана градинка, и то с тип, който отдавна плаче за затвора — това никак не прилича на тайна романтична среща, а още по-малко — на делови преговори. Но какво ли значи тя? Не става ли дума точно за това, което те със Слава търсят вече от толкова време? Бяха сигурни, че всичко се свежда до маестро Богданов, но нещо през цялото време смущаваше Слава, не му достигаше някакво последно доказателство, а Лиза се ядосваше, негодуваше и не го разбираше. Нима Славка се оказа прав? Той не може да знае повече от самата Лиза — бяха правили всичко заедно и постоянно бяха обсъждали всичко видяно и чуто, значи той не знае със сигурност, само усеща. Толкова ли е развита интуицията му? Лиза никога не бе забелязвала такова нещо у мъжа си. Толкова години изживяха заедно и ето че сега… Историята, казват, е пълна с изненади.

Така де, какво излиза? Василий обича да използва чужди идеи, той изцяло пасва за ролята на човека, който използва материалите на загиналия журналист. Богданов се среща с някаква дама, с която си разменят пликове; може да се предположи, че в единия плик има пари, в другия — документи, но само да се предположи, защото Лиза не видя съдържанието на пликовете. Може това да е нещо напълно невинно, но защо тогава Глеб Борисович се ядосваше, когато дамата му се обади по телефона, и каза, че й е забранил да използва домашния му номер? Натрапва се само един отговор: дамата е трябвало или да изчаква той да й се обади и той й е звънял, когато му е било удобно, или да му се обажда на мобилния, тъй като мобилния вдига само Богданов, а не неговата домашна помощничка. С други думи, той крие този свой контакт от вездесъщата Глафира Митрофановна. Защо ли? Тя познава дамата лично и може да я разпознае по гласа? Или има някаква друга причина? И защо изобщо е нужно той да крие нещо от старицата? Тя едва ли познава добре работите на Богданов. Колкото до Катерина, до днес не бяха забелязали нищо подозрително при нея, но тази среща в градинката преобърна нещата. Излиза, че материалите, които търси Андрей Степанович, могат с еднаква степен на вероятност да се намират у всеки от съавторите. Откъдето започнаха, там се върнаха. И сега — всичко отначало…

Сбогуват се. Както се стори на Лиза, доста хладно. Разделят се, недоволни един от друг. Катерина вади от чантата си портмоне и дава на мъжа пари. Явно той смята, че са малко, защото казва нещо и Катерина му дава още. В замяна обаче не получава нищо. Какво беше това — заплащане за вече получените материали или предплащане за бъдещото им получаване? Интересно.

А старата Глафира очевидно е чула нещо, нали стоеше доста близо. Ей, да можеха да се запознаят с нея, да я заприказват и разпитат за всичко! Но те нямат никакви шансове за това, подобно решение вече беше хрумвало на съпрузите Боровенко. Слава беше първият, който предприе опит да заговори Глафира Митрофановна в трамвая, когато тя се прибираше, нищо обаче не излезе и тогава Лиза опита да се запознае със старицата в супермаркета, когато стояха на опашка за касата. И тя не сполучи. Глафира се оказа неразговорлива, макар и учтива, и категорично не пожела да влезе в контакт. Явно бабата не страда от липса на общуване, и без случайни събеседници има с кого да си говори.

Мъжът пъхна парите в джоба си и двамата с Катерина тръгнаха в различни посоки. Катерина отиде при колата си, а мъжът мина покрай блоковете и се скри в една пресечка. Лиза запали двигателя и тихичко го последва. В главата й мигом припламна идеалният вариант за развитие на събитията: мъжът се качва в кола, Лиза запомня номера, вкъщи по купената неотдавна незаконно издадена компютърна база данни на ГИБДД9 установяват името на собственика и адреса му, а пак по такава незаконна база данни на частните телефонни номера научават телефонния му номер. И могат да смятат, че работата е свършена. Вярно, идеалните варианти се срещат изключително рядко в живота и огромното количество коли са управлявани не от хората, регистрирани като собственици, а от упълномощени от тях шофьори, да не говорим пък, че адресът на собственика се вписва в момента на регистриране на колата, а колко пъти след това той се е местил, променял е адреса си? Но на Лиза толкова й се искаше да се надява…

Надеждите й, както впрочем трябваше и да се очаква, не се оправдаха. Мъжът не се качи в никаква кола, а свърна във входа на един вътрешен двор. Лиза не рискува да слезе от колата и да го последва. Тъмно, безлюдно, той непременно ще я забележи, този престъпник с пиянска муцуна, и тогава какво? Виж, ако до нея беше Славик, друга работа. Но Славик го няма. И все пак как той почувства, че работата не е в Богданов?

За пръв път от много години Лиза Боровенко изпита към мъжа си нещо подобно на уважение.

От тази петъчна вечер Настя Каменская не очакваше нищо радостно. Докато предишните няколко дни се чувстваше прилично и дори се разплака само веднъж (но пък ужасно позорно, пред очите на Юрка Коротков в неговия кабинет!), днес самочувствието й бе решило да се реваншира за цялата работна седмица, сякаш каза: оставих те да поработиш, сега ми дай да се развихря. От сутринта я боляха главата и гърбът, краката й отекоха още в началото на работния ден, сълзите на очите й не пресъхваха и през цялото време, кой знае защо, й се искаше да се развика на някого. Силно, с цяло гърло. До края на работния ден Настя се труди с усилие, не свърши и половината от това, което бе планирала, и се потътри към къщи, разбирайки, че и без това днес няма никаква полза от нейната работа, ще трябва утре пак да дойде в службата и да довърши започнатото, да се среща със свидетели, да заляга над резултатите от експертизата по съвсем прясното убийство и да съставя поредния план за поредните задачи. Чувстваше се като стара водовозна кранта, която просто мъкне поредната каруца с поредната партида напълнени с вода ведра все по същия додеял й маршрут: до кладенеца — от кладенеца, до кладенеца — от кладенеца. И вече няма да има никакъв друг маршрут, няма да й сложат красиво кожено седло и млад ездач няма да препусне с нея към далечни краища, където растат тропически дървета, където се плиска море, носи се аромат на портокали и глицинии и където го очаква любимо момиче. Тоест, ще има и седло, и ездач, и тропически дървета, и море с портокали, и момиче с обич, но не за кранта като нея, а за някоя млада пъргава кобилка. В живота й няма да има нищо ново и тя никога вече няма да се чувства добре, и все по-бързо ще започне да се уморява, и все по-често ще се дразни и плаче, и скоро ще я пенсионират, защото никой не удължава срока на службата на такива стари и безполезни кранти, и следващата й работа ще бъде безинтересна и скучна, а следващата след нея — още по-досадна, и тогава тя ще си остане вкъщи, ще лежи на дивана под одеялото и много бързо ще се превърне в истинска развалина. Боже мой, та тя е само на четирийсет и три години, а в бъдещето не я очаква нищо. Защо, защо е така?

От тези мисли й се доплакваше още повече и Настя ги пропъждаше, но те нахално се връщаха и запълваха цялото вътрешно пространство на пулсиращата й от болка глава. Тя отвори вратата на апартамента, вдиша миризмата на задушено месо и взе да й се повдига. Казват, че симптомите на климактериума приличат на симптомите на бременността, там ставало нещо с хормоналния обмен… Пфу, господи, пак се замисли за това! Не мисли, не мисли, да се маха това гадене, забрави за главоболието, съблечи се, иди в кухнята, целуни Льошка, който, за да те посрещне, е сготвил вечеря, усмихни се, поговори си с него за това-онова, седни на масата, не, първо си измий ръцете, после седни на масата, изпуши една цигара, изпий чаша зелен чай… не, няма да стане така, първо ще трябва да изядеш месото… не, само не това… Льошка толкова се е старал, готвил е, искал е да ти е вкусно, а ти ще му откажеш… ще трябва да хапнеш… не, няма да можеш… Господи, какво да прави, как да продължи да живее?

— Привет! — колкото можа по-весело чуруликна тя, когато влезе в кухнята.

Чистяков, въпреки очакванията, не стоеше до печката с престилка, вързана върху анцуга, а седеше до масата и четеше. Месото вреше в тенджерата на тих огън.

— Привет — отвърна той. — Гладна ли си?

— Нито да, нито не, а много по-сложно — опита да се пошегува Настя. — Цял ден нищо не съм яла, би трябвало да съм гладна, но не знам защо, никак не ми се яде, може би само ще пийна чай.

Той реагира спокойно, сякаш бе очаквал именно такъв отговор:

— Имам подарък за теб.

Льоша се обърна към прозореца, взе от перваза красива кутийка, превързана с червена панделка и украсена с розичка, и й я подаде.

— Какво е това? — с подозрение запита тя.

— Подарък.

— По какъв случай?

— Ами просто така, за повдигане на тонуса. Какво, чай ли да ти направя?

— Аха, зеленичък — помоли Настя. — Льоша, а какво е това?

— Нали ти казах: подарък. Да не би да си оглушала временно?

— Разбирам, че е подарък, но какъв е?

— Отвори и погледни.

Кой знае защо, я достраша. Макар че от какво можеше да се страхува? Нали това не беше подхвърлена пред вратата кутия, когато не знаеш бомба ли има в нея или подкуп, това беше подарък от Льошка, от съпруга й, какво лошо може да има вътре? Но пак се страхува. Виж ти, колко се е изнервила! Днешната младеж има един израз: „кърти ме“, е, май точно това става с Настя в момента.

Тя гледаше кутийката и разбираше, че не може да я докосне.

— Льоша, а откъде си взел това?

— Господи, купих го, купих го. Не съм го откраднал, не съм го намерил на улицата, влязох в един магазин и го купих.

Чистяков извади красивата китайска чаша с мрежичката и капачето, за да не запарва чая в чайника; той не пиеше зелен чай, беше сигурен, че Настя няма да изпие цял чайник, а на сутринта чаят вече ще е помия. Сипа листата, наля вряла вода, похлупи чашата с капачето, сложи я на масата пред Настя.

— Няма ли все пак да отвориш кутийката?

Тя беше изпаднала в странно вцепенение. Преди малко, буквално преди няколко минути, й се искаше да крещи и да ридае, а сега не й се искаше изобщо нищо, дори да се движи. Дори да диша. Бива си ги тези промени!

— Да, разбира се, сега — пряко сили промълви тя.

С омекнали непослушни пръсти тя се опитваше да развърже възела, нищо не се получаваше, панделката беше здраво стегната. Льоша известно време мълчаливо гледа нейните безсмислени напъни, после й подаде нож.

— Асенка, това не се развързва, то се разрязва.

Тя го разряза. Бавно вдигна капака, порови в меката опаковъчна хартия и извади малка, колкото кутрето на ръката й, фигурка от тъмно дърво. Престарял сбръчкан дядо с шапка, с тояга в ръка, на пояса му се люшка чанта. Някак грозен…

— Кой е този? — зададе тя най-умния въпрос, на който беше способна.

— Твоята възраст.

— Кой?!

— Твоята възраст — търпеливо повтори Чистяков.

— Льош — затрепериха устните й, — това е нечестно. Нали знаеш колко съм разстроена… Как всичко това…

Тя не можеше да подбере думите, за да изясни мисълта си, и поради това, кой знае защо, изпитваше още по-силна горчивина, сякаш я обземаха чувства, които на никого, ама на абсолютно никого на света не е отредено да познава, и тя със своите неразбрани чувства е обречена на вечна самота.

— Да, остарявам! — извика тя. — И не смятам, че това е повод за шеги! И е срамота, че ми се подиграваш! Защо ми пробута този отвратителен старец? За да ми напомниш за възрастта ми? И ти някой ден ще започнеш да остаряваш, просто имаш късмет, че с теб това ще се случи по-късно, отколкото с мен, но ти нямаш заслуга за това, нито пък аз — вина за него, просто си извадил късмет, разбираш ли? И е нечестно да си правиш с мен шегички по този повод.

Най-сетне тя даде воля на сълзите си. Свря лице в събраните си на масата длани и се затресе от ридания. Плачът беше толкова разтоварващ, че дори не почувства веднага как Льоша я прегърна, взе да я гали по гърба и не чу как той й заговори нещо.

— Глупаче си ми, Асенка, какво глупаче си само… Толкова голямо умно момиче, такъв истински подполковник от истинската милиция — и такова глупаче… Аз не се шегувам и не ти се подигравам, искам да си спомниш на какво те учеше преди една година Паша Дюжин. Помниш ли?

Тя размърда глава, което трябваше да означава „не“.

— Бъди благодарна за всичко, което става с теб и което те заобикаля. Бъди благодарна на възрастта си. Научи се да я обичаш. Именно за това ти купих тази фигурка. Това не е отвратителен старец, не го обиждай.

— А какво е според теб? — изхлипа Настя.

— Твоята възраст. Ти сега мразиш възрастта си, затова фигурката ти изглежда като отвратителен старец. Проектираш себе си, това е елементарен закон на психологията, върху него е създаден прочутият Тематичен аперцептивен тест, спомни си колко пъти сме обсъждали това с теб. Постарай се да обикнеш дървеното човече, намери красотата в него и никога не забравяй, че то е твоята възраст. И ще видиш, че ще ти олекне, много ще ти олекне. Ще обикнеш възрастта си и ще престанеш да се вайкаш заради нея.

— Той е сбръчкан — жално простена Настя.

— Да, сбръчкан е — съгласи се Чистяков. — Ти трябва да се научиш да виждаш в бръчките красота, а не грозота. Бих могъл да ти говоря много за това човече, но няма, защото ти трябва сама да стигнеш до много неща, сама да видиш и разбереш всичко. Асенка, аз съм готов да облекчавам живота ти по всички възможни за мен начини, но има неща, които ти трябва да направиш сама, инак всичко ще е безполезно. Разбираш ли?

Настя постепенно се успокояваше, истерията утихваше, приспивана от неговите топли ръце и тихия му ласкав глас. Добре че Льошка не е искал да я обиди, от тази мисъл веднага й олекна. Но няма начин да обикне тоя гаден старец. Никога!