Огнена Сиена

1.

От „Нюзуик“:

2.

Вълните тихичко проплискваха в маратонките на Малоун, а слънчевите лъчи отскачаха от гладкото като стъкло Карибско море, създавайки невиждани отсенки от цветове, които като че ли никога не се повтаряха. С всичките си сетива Малоун усещаше скърцащия под краката си пясък, леката милувка на вятъра в гъстата си къдрава коса и непрестанното кряк-кряк-кряк на чайките, кръжащи над главата му. Вдигайки четката над недовършеното платно, той се съсредоточи да попие всичко наведнъж — не само формите и цветовете, а и звуците, аромата, че дори и вкуса на соления вятър. Да се опита да постигне непостижимото, като вложи и тези усещания в една визуална среда, така че когато зрителят застане пред картината, да усети какво значи да стоиш на това място в именно този вълшебен момент и да се къпеш в лъчите на залязващото слънце така, сякаш то повече никога няма да изгрее.

Нещо привлече вниманието му и рязко го изтръгна от унеса. Когато беше военен, способността на Малоун да наблюдава няколко неща едновременно бе част от изкуството да оцелява, но сега художникът, не войникът, успя да засече движението с периферното си зрение.

Идваше откъм дясната му страна, от китка палми на стотина метра от безлюдния плаж, там, където свършваше черният път. Силуетът се превърна в набит мъж, който тръгна по пясъка извън сянката на палмите, вдигна длан към челото да се предпази от блясъка на слънцето в очилата си и впери поглед по посока на Малоун. Докато мъжът се приближаваше, костюмът му постепенно придоби естествения си цвят — тъмносин. Черните му обувки скоро се напрашиха от белия пясък, по който ходеше. Куфарчето му — сребристосиво, в тон с косата му, грапаво и на миниатюрни бучици — беше от щраусова кожа.

Малоун не се изненада, че не е чул колата му. В края на краищата шумът от прибоя бе толкова силен, че заглушаваше всичко друго. Не го изненада и неподходящото облекло на новодошлия — дори и на островен рай човек понякога не може да си почине, натъквайки се на забързани бизнесмени с куфарчета или чанти в ръка. Онова, което обаче наистина го изненада, бе решителността, с която мъжът се приближаваше. Това означаваше, че идва специално при него, а той не бе казал на никого къде е.

Всичко това му мина през ума, без да дава някакви признаци, че е забелязал непознатия, използвайки само лекото извъртане на главата си към палитрата, за да замаскира периодичните погледи, които хвърляше по посока на натрапника. Насищайки червената боя на платното, той чу стъпките да се приближават толкова, че хрущенето на пясъка вече бе съвсем отчетливо.

После хрущенето спря на около ръка разстояние вдясно от Малоун.

— Господин Малоун?

Художникът не му обърна внимание.

— Казвам се Александър Потър.

Малоун все така не му обръщаше внимание.

— Вчера говорих с вас по телефона. Казах ви, че ще долетя днес следобед.

— И сте си загубили времето. Мисля, че бях достатъчно ясен. Не проявявам интерес.

— Бяхте твърде ясен. Само че моят работодател не приема „не“ за отговор.

— Ами да свиква тогава.

Малоун продължаваше да нанася бои по платното. Чайките крещяха. Мина цяла минута.

Потър наруши мълчанието:

— Може би работата се състои в това, че хонорарът не ви е достатъчен. По телефона ви споменах за двеста хиляди долара. Работодателят ми ме упълномощи да удвоя сумата.

— Не става въпрос за пари — обърна се най-сетне към него Малоун.

— А за какво?

— Едно време работата ми се състоеше в това да изпълнявам нечии заповеди.

Потър кимна:

— Когато сте били в морската пехота.

— Когато се уволних оттам, си обещах, че отсега нататък ще правя само онова, което ми се иска.

— Половин милион.

— Твърде дълго време се подчинявах на заповеди. Много от тях бяха безсмислени, но работата ми бе да ги изпълнявам. И най-накрая реших сам да си бъда шеф. Бедата бе в това, че имах нужда от пари и се наложи да наруша обещанието си. Човекът, който ме нае, виждаше нещата по-различно от мен. Непрекъснато откриваше грешки и отказа да ми плати.

— В нашия случай това няма да стане.

Вратовръзката на Потър бе на червени, сини и зелени райета — емблема на някакъв „Айви Лийг“ клуб, в който Малоун нито щеше да бъде поканен, нито пък имаше някакво желание да влезе.

— И тогава не стана — продължи Малоун. — Повярвайте ми, убедих го да ми плати.

— Исках да кажа, че този път никой няма да търси грешки в работата ви. Вече сте много известен. Шестстотин хиляди.

— Това е повече, отколкото съм получавал за която и да било картина.

— Работодателят ми го знае.

— Защо? Защо е готов да плати толкова много?

— Защото цени уникалното.

— Само за да нарисувам някакъв портрет?

— Не. Поръчката включва два портрета. Единият е лицето на обекта. А другият — цял ръст. Голо тяло.

— Голо? В такъв случай мога ли да предположа, че не вашият работодател е въпросният обект?

Малоун подхвърли тази шега, но очевидно Потър нямаше чувство за хумор.

— Жена му. Господин Беласар не дава дори на фотографи да го снимат.

— Беласар?

— Дерек Беласар. Познато ли ви е името?

— Ни най-малко. А трябва ли?

— Господин Беласар е много влиятелен човек.

— Да, сигурен съм, че си го казва всяка сутрин пред огледалото.

— Моля?

— Как разбрахте, че съм тук?

От рязката смяна на темата зад очилата на Потър премина сянка на смущение. Той вдигна вежди в гримаса, която вероятно трябваше да означава съсредоточено смръщване.

— Това едва ли може да се нарече тайна. От галерията в Манхатън, която ви представлява, потвърдиха писаното наскоро в „Нюзуик“. Вие живеете тук, на Козумел.

— Нямах предвид това.

— Как разбрах къде да ви позвъня ли? — Лицето на Потър отново излъчваше абсолютна увереност. — Нищо мистериозно. В статията пишеше, че обичате усамотението до такава степен, че нямате дори телефон и живеете в рядко населена част на острова. Пак там пишеше, че най-близката до вас сграда бил някакъв ресторант на име „Коръл Рийф“, където получавате пощата си и откъдето се обаждате. Беше просто въпрос на упоритост от моя страна да се обаждам в този ресторант, докато накрая ви хванах, като обядвахте.

— И това нямах предвид.

— Тогава се опасявам, че не ви разбирам.

— Откъде разбрахте, че съм тук? — И Малоун посочи пясъка в краката си.

— Ааа. Разбирам. Един човек в ресторанта ми каза къде сте.

— Не. Днес следобед дойдох тук по моментна прищявка. Не казах на никого. Има само един начин да сте знаели къде да ме намерите: пратили сте някого да ме следи.

Изражението на Потър не се промени. Той даже не мигна.

— Носите със себе си неприятности — каза Малоун. — Вървете си.

— Може би ще обсъдим въпроса на вечеря.

— Хей, ама на вас коя част от думичката „не“ не ви е ясна?

3.

Потър седеше на маса точно срещу вратата, вперил поглед в нея, докато Малоун влизаше в „Коръл Рийф“. Официалният му бизнескостюм рязко контрастираше с живописните бермуди и тениски на туристите, дали си труда да минат десетте километра от единственото градче на Козумел — Сан Мигел, за да посетят тази местна знаменитост — ресторанта. Преди доста години той бил просто най-обикновен павилион, в който продавали бира и закуски на гмуркачите, привлечени тук от кристалночистите води край близките рифове. Но с времето и сградата, и менюто се разширили до такава степен, че сега ресторантът бе включен в туристическия наръчник на Козумел в графата „Непременно да се види“.

Разбира се, Потър имаше право да сяда където си иска, но въпреки че ресторантът често бе пълен, Малоун смяташе „Коръл Рийф“ за свое убежище и съвсем не му бе приятно Потър да го замърсява с присъствието си.

Спрял се за миг на вратата, той изгледа Потър с продължителен и тежък поглед, после се обърна към Ят Балам, кръглоглавия и широколик собственик, потомък на древните маи. Смекчил изражението си, Малоун го поздрави. Никога не бе изпитвал нужда от много приятели, за да се чувства щастлив. Единствено дете, отгледано от самотна майка и често оставяно за дълго време само, той се бе научил сам да си прави компания. Не се чувстваше ни най-малко изолиран да живее далеч от единственото градче на този малък остров срещу източния бряг на мексиканския полуостров Юкатан. Но тъй или иначе, ресторантът се бе превърнал във важно за него място. Идваше тук всеки ден. Бе установил топли отношения не само с Ят, но и с жена му, която всъщност бе готвачката, и с трите му деца, които работеха като сервитьори. Редките гости от света на изкуството и от време на време бившите му бойни другари, както и любителите на подводния спорт, идващи тук достатъчно често, за да се смятат за редовни посетители, изцяло запълваха нуждата му от общуване. Преди три месеца имаше и жена, но всичко приключи твърде бързо, тъй като тя определено не харесваше самотния живот, пък бил той и в карибски рай, и се бе върнала към манхатънските галерии и приемите.

След размяната на няколко любезности Ят каза:

— Там има един човек, който седи цяла вечер, но не си поръчва нищо друго освен изстуден чай. Погледът му не мърда от вратата. Казва, че чака теб.

Ят насочи бадемовите си очи към Потър.

— Да, видях го, като влязох.

— Приятел ли е?

— Досадник.

— Проблеми ще има ли?

— Не. Но май ще е по-добре да уредя това, за да мога после да хапна на спокойствие. Какъв е специалитетът тази вечер?

— „Хуачинанго Веракрус“.

Устата на Малоун се напълни със слюнка, като си представи червената риба, сготвена със зелени чушки, лук, домати, маслини и подправки.

— Занеси му една порция и ми я пиши в сметката. И аз ще хапна същото.

— Ще те настаня на друго място.

— Няма нужда. Няма да вечерям с него. Я по-добре първо ни донеси по една маргарита. Имам чувството, че ще му се припие нещо силничко, като приключа разговора си с него.

Малоун се извърна да тръгне към Потър, но усети ръката на Ят и спря. После обърна поглед към него и му се усмихна успокоително.

— Няма страшно. Обещавам, че няма да има никакви неприятности.

Ресторантът бе с осмоъгълна форма, а тръстиковите му стени бяха високи до кръста, за да не пречат на гледката към морето. Меката светлина на пълната луна осветяваше прибоя. Над барчето до входа висеше картина, подарена на Ят от Малоун, на която бе изобразен плажът. Разпределени на равни разстояния една от друга, от стената се издигаха греди и както спици на колело, поддържаха кръглия сламен покрив, издигнат в центъра като палатка. Резултатът бе усещане за пространство и въздушност, независимо колко хора има в ресторанта.

Потър не сваляше поглед от Малоун. Приближавайки се, художникът реши, че на плажа, в светлината на залязващото слънце, натрапникът му се бе сторил с по-здрав цвят на лицето, отколкото сега. Бледността на кожата му предполагаше, че рядко излиза навън. Насочените към него иззад очилата очи го гледаха със сериозно изражение.

— Седнете при мен — посочи Потър стола срещу себе си.

— Боя се, че няма да мога. Но си позволих да ви поръчам. Специалитет на заведението. Ще видите, че е най-вкусното нещо, което някога сте опитвали. Така поне няма да изпитвате чувството, че се връщате със съвсем празни ръце.

Без да сваля поглед от Малоун, Потър забарабани с пръсти по масата.

— Боя се, че не съм се изразил достатъчно ясно. Неуспехът ми да ви убедя да приемете поръчката е неприемлив. Не мога да се върна при господин Беласар и да му кажа, че сте отказали.

— Ами тогава не се връщайте. Кажете му, че напускате.

Пръстите на Потър затропаха по-силно.

— Това също е неприемливо.

— Хей, всеки си има проблеми в работата. Няма значение колко ти плаща. След като това, което вършиш, не ти харесва…

— Грешите. Работата много ми харесва.

— Чудесно. Тогава намери начин да се оправиш с него.

— Проблемът е мой. Не съм свикнал да се примирявам с липсата на резултат. Нямате представа колко сериозна е работата. Какво да ви дам, за да ви накарам да се съгласите?

— Точно обратното е — отвърна Малоун. — Ако приема поръчката, ще изгубя единственото нещо, което най-много ценя на този свят.

— И кое е то? — попита го с внезапно нараснал интерес Потър.

— Моята независимост. Виж какво, пари имам повече от достатъчно. Не е необходимо да въртя опашка пред някакъв кучи син, който си мисли, че е достатъчно богат, за да ми казва какво и как да рисувам.

Малоун не усети кога гласът му се е издигнал над общия шум в ресторанта. Чак когато си даде сметка за настъпилата около него тишина, се обърна и видя, че всички са спрели да се хранят и се взират неодобрително в него, включително и Ят, застанал до барчето.

— Съжалявам — вдигна ръка до сърцето си Малоун. После се извърна отново към Потър и добави с по-нисък глас: — Това е нещо като допълнение към моя дом. Не ме карай да си изтървавам нервите тук.

— Отказът да приемете поръчката абсолютен ли е?

— Ама ти да нямаш проблеми със слуха?

— И не мога да направя нищо, за да променя намерението ви?

— Исусе Христе, не е ли очевидно?

— Чудесно. — Потър се изправи. — Ще предам на господин Беласар.

— За какво е това бързане? Опитай първо яденето.

Потър вдигна куфарчето си.

— Господин Беласар ще желае да научи решението ви колкото е възможно по-скоро.

4.

На около половин километър навътре в морето обитателите на дванадесетметровата платноходка, хвърлила котва близо до рифа, бяха повече заинтригувани от светлините на ресторанта, отколкото от отражението на луната в спокойните морски води. Четиримата мъже напрегнато гледаха към брега и слушаха радиостанцията от кабината. Гласовете бяха ясни — въпреки фоновия шум от разговорите на останалите клиенти в ресторанта.

— Не съм достатъчно близо, за да чуя какво му отговори Малоун — долетя от радиостанцията мъжки глас, — но Потър изглежда като попикан.

— Става — обади се и женски глас. — Взима си куфарчето. Бърза сякаш да се махне оттук.

— Според мен бърза за летището — каза шефът на групата в яхтата, мъж с оредели коси. — Знаем колко подозрителен е Беласар към телефоните. Потър сигурно ще използва снабдена със заглушител радиостанция от борда на самолета.

Женският глас от радиостанцията продължи:

— Родригес ще се прави на таксиметров шофьор. Ще проследи Потър и ще разбере какви са намеренията му.

— Междувременно Малоун се приближи до собственика на ресторанта — обади се мъжкият глас. — Май му се извинява. Яд го е на себе си, но май повече го е яд на Потър.

Известно време от радиостанцията долиташе само общият шум от хранещите се клиенти. После мъжкият глас каза:

— Сяда да яде.

На яхтата шефът на групата въздъхна отегчено. Плискането на водата в бордовете го дразнеше. А може и онова, което бе чул по радиостанцията, да го бе раздразнило.

— Толкова за тази вечер. Спектакълът свърши.

— И Малоун не прие офертата — каза едрият мъж до него.

— Точно както предрече.

— Е, аз му бях втори пилот. И поддържаме връзка, откак напусна морската пехота. Знам начина му на мислене.

— Значи е решил да бъде ничий, а? Друг такъв случай никога няма да ни падне. Ти го познаваш добре. Как, по дяволите, да го направим наш?

5.

Стряскайки се, Малоун чу грохота още преди да завие с джипа си покрай палмите, откъдето се виждаше домът му — или по-точно би се видял, ако не бяха облаците прах. Изправиха се пред него като стена и той едва успя да спре. Пред смаяния му поглед се откри невъобразим хаос от ръмжаща като сърдити динозаври техника, тракащи вериги, проблясващи гребла. Булдозери! Един, два, три… Боже господи, половин дузина разярени чудовища, заръфали пясъчните дюни и палмите около дома му.

Когато за първи път видя това усамотено кътче на източния бряг на Козумел, веднага разбра, че именно то е мястото, където би искал да живее. Спокойните води откъм срещуположния край на островчето бяха направили онзи район по-привлекателен за туристите и строителните фирми, което бе добре дошло за Малоун, тъй като той искаше да е далеч от тълпите. Затова живописният прибой на тази наветрена страна на острова, усамотеността и грубата красота на това кътче с дългите ивици ослепителнобял пясък, ярко контрастиращ на разположените тук-там черни скали, се оказа нещо, на което не можа да устои.

Съгласно мексиканския закон, чужденец можеше да закупи земя само ако се сдобие с разрешение от Министерството на външните работи. Ако обаче земята бе плажна ивица, нещата ставаха по-сложни, тъй като правителството искаше да е сигурно, че към такъв ценен ресурс хората ще се отнасят с нужното уважение. Ето защо на Малоун му се наложи да купи земята посредством петдесетгодишен попечителски договор с местна банка, която си запазваше правото на собственост и се явяваше опекун на плажа. След това нае известен мексикански архитект да проектира къщата. Раздвижената едноетажна сграда бе построена от неособено красив материал — бетон, — който обаче понасяше местната влажност по-леко, отколкото дървените трупи, свързани заедно и оформящи стените на повечето домове в района. Всеки ъгъл и ръб на бетона бе изгладен, острите черти бяха избегнати, омекотявайки целия изглед на къщата. Външната мазилка бе ослепителнобяла, подчертана от многобройните цъфтящи храстчета, а покривът бе направен така, че да изглежда като от палмови клони, придавайки й типичен за района вид. Няколкото арки и вътрешни дворчета осигуряваха свободен достъп на ветреца до всяка стая и намаляваха нуждата от климатична инсталация.

Всичко това обаче вече го нямаше. Къщата бе покрита с дебел слой прах, вдиган от размахалите наоколо гребла булдозери. Обичайният за това време на деня лек бриз отнасяше всичката тази мръсотия право в къщата. Пясъчните дюни, между които се бе загнездил домът му, сега бяха изравнени със земята. Навсякъде се въргаляха съборени и изкоренени палми. И въпреки това, булдозерите продължаваха да копаят, да рият и да късат плътта на райското кътче на Малоун.

Втрещеният от изненада Малоун изведнъж се раздвижи. Побеснял от гняв, той изхвръкна от джипа и се втурна към най-близкия булдозер, махайки енергично на водача му да спре. Той обаче или не го чу, или реши да не му обръща внимание, защото машината мина с грохот покрай него, забивайки гребло в поредната палма. Вече превъртял от яд, Малоун се хвърли подир него, хвана се за една дръжка, качи се горе, посегна към контактния ключ и изгаси двигателя.

— По дяволите, крещя ти като луд да спреш! — викна той на испански.

Водачът избъбра някаква мръсотия и хвана Малоун за ръката, опитвайки се да си върне ключа.

— Какво правите тук? — попита Малоун с блеснали от гняв очи.

Ругаейки, водачът още по-енергично се опита да си вземе ключа.

Малоун го хвърли на пясъка.

Ревът от двигателите изведнъж заглъхна и над заливчето на Малоун отново се възцари тишина. Другите булдозеристи бяха видели случката, бяха изгасили машините си и сега скачаха на земята, притичвайки се на помощ на колегата си.

— Казвай! — ревна отново Малоун. — Какво правите тук? Това е моят дом! Нямате право!

Останалите водачи наобиколиха булдозера — двама от едната страна, трима от другата.

— Остави брат ми на мира — изръмжа един от тях.

— Сбъркали сте мястото! Та аз живея тук, за бога! Има някаква грешка!

— Грешката ще е твоя, ако не се махнеш от брат ми.

Мъжът се покатери на булдозера.

— Чуйте ме!

Не. Завъртайки се, водачът, от когото Малоун бе отнел ключа, замахна с юмрук към корема му. С леко забавен рефлекс — не като едно време в пехотата — Малоун посрещна ръката му, сграбчи я и използвайки инерцията й, го измъкна от седалката, захвърляйки го по гръб на пясъка. После със същото плавно движение се наведе, за да избегне юмрука на брата на пострадалия, насочен право към лицето му, и изправяйки се, заби своя в слънчевия му сплит. Мъжът полетя подир брат си и тежко се тръшна до него, силно изохвайки от болка.

Останалите четирима водачи зяпнаха изумено, не знаейки вече докъде ще се разрасне тази разправия.

— Никой не бива да пострада!

— Освен теб! — викна първият водач и с усилие се изправи на крака.

— Казвам ви, не искам да се бия! Просто спрете за момент, за да се разберем. Какво правите тук с тази машинария?

— Човекът, който ни нае, бе много точен — каза един от другите водачи сърдито. — Той ни доведе тук. Попитахме го за къщата. Той обаче рече, че земята била негова. Каза ни да изравним всичко и да го подготвим за нов хотел.

— Кой човек? Който и да е бил, той не е знаел за какво става въпрос. Каза ли ви как се казва?

Когато Малоун чу името му, яростта в гърдите му забушува с нова сила.

6.

Малоун блъсна вратата толкова силно, че матовото стъкло едва не се разлетя на парчета.

Ривера — строен тъмнокос мъж с тънки мустачки — стреснато вдигна глава. Възрастният клиент от другата страна на бюрото му спря обясненията си по средата на думата, рязко пое въздух и едва не се задави, погълнал сякаш костилка от праскова.

— Сеньор Ривера, опитах се да го спра! — проплака секретарката през рамото на Малоун.

Малоун впи поглед в очите на Ривера.

— Работата ми не може да чака.

— Ще се обадя на полицията — извика секретарката, връщайки се към бюрото си.

— Изчакай малко. — Ривера се обърна към клиента си, който отново дишаше нормално, но продължаваше да гледа изплашено. — Сеньор Валдес, моля да ме извините за прекъсването. Бихте ли почакали малко отвън, докато оправя тази неприятност?

Веднага щом вратата се затвори зад клиента, Малоун с две енергични крачки се приближи до бюрото и заплашително се надвеси над Ривера.

— Кучи син такъв, защо си изпратил тези булдозери да ми ровят из собствеността?

— Явно тук има някакво недоразумение.

— Но не и според ония типове, дето карат булдозерите. — Малоун сви юмруци от ярост. — Много ясно ми обясниха. Ти си ги изпратил!

— О, тук няма никакво недоразумение! — отвърна Ривера.

— Какво?

— Наистина аз ги изпратих.

— Значи си признаваш?

Макар че бе ужасно ядосан и тъкмо се канеше да сграбчи Ривера за яката, Малоун изненадано се спря.

— Разбира се. Недоразумението, за което споменах, не се състои в това, че булдозерите са там, а в това, че са във вашата собственост. Тази земя вече не е ваша.

— Копеле гадно, нали си я платих!

— Съгласно попечителски договор с тази банка, която си запази правото на собственост на нейно име. Обаче при нас се получиха купища оплаквания от вашата загрозяваща плажа къща.

— Какво?

— Освен това слуховете, че я използвате за контрабанда на наркотици, повече не могат да бъдат пренебрегвани. Свързах се с Министерството на външните работи. Попечителският договор бе прекратен. Аз купих мястото.

— Исусе Христе, това е невъзможно!

— Възможно е — спокойно възрази Ривера. — Явно още не сте си взели пощата, в противен случай щяхте да видите уведомлението от банката за прекратяване на договора.

— Аз платих за тази земя!

— Освен това щяхте да намерите и чек за сумата, инвестирана от вас. Към нея съм прибавил, макар че не бях задължен, и скромна печалба за компенсация — в съответствие с повишената пазарна цена на земята.

— Компенсация? Лайно такова, ти съсипваш собствения ми дом! — В този момент се сети за нещо, което чу от водачите. — Хотел, а?

— Какво?

— Продал си мястото ми на строителна фирма.

— Офертата бе твърде добра, за да не й обърна внимание.

— Сигурно. — Малоун го сграбчи за яката. — Е, ужасно трудно ще ти бъде да похарчиш парите от тази твърде добра оферта в инвалидна количка!

— Викай полицията! — извика Ривера към другата стая.

Малоун го изправи на крака.

— Помислете си още веднъж — предупреди го Ривера. — В Мексико затворниците нямат никакви права. Доста дълго време ще прекарате в затвора, преди делото ви да стигне до съда.

Малоун сви лакът и изтегли юмрука си назад, готов за удар.

— Струва си.

— И когато накрая стигне до съда, мога да ви уверя, че мексиканските съдии гледат с много лошо око на чужденци, вдигнали ръка на уважавани граждани.

Секретарката отвори вратата.

— Полицията идва.

— Благодаря ти. А сега оставям господин Малоун да реши дали имаме нужда от намесата им.

Ривера предизвикателно го гледаше от десет сантиметра разстояние.

— Уважаван гражданин — едва не се изплю Малоун и с отвратено изражение на лицето отпусна юмрук. — Да, офертата явно е била адски добра.

— Обвинявайте човека, с когото преговарях. Той ви познава. Настоя да ви поздравя от негово име.

— Да ме поздравите? Не мога да… Как се казва?

— Александър Потър.

— Потър?

— Освен това каза, че работодателят му също ви изпраща поздравите си.

7.

Паркингът на „Коръл Рийф“ бе празен. От входа му тръгна такси с пътници, чиито лица изразяваха дълбоко разочарование. Малоун слезе от джипа и прекоси пясъчната ивица до предната врата, за да впери поглед в окачената на нея табелка с надпис „Затворено“. Всички щори бяха спуснати.

Той се намръщи. Необичайната тишина, царяща в заведението, подчертаваше като че ли изведнъж усилилия се шум от прибоя. Мина му през ума, че работната етика на Ят бе такава, че би затворил само ако нещо се е случило с него или семейството му.

Опита да отвори, но вратата бе заключена. Потропа, обаче отвътре никой не отговори. С бързи и енергични крачки той заобиколи сградата и спря пред задната врата, водеща към кухнята. Опита я и с облекчение видя, че е отключена. Отвори я и влезе в полутъмната кухня, лъхаща на ароматите от предната вечер. От предната вечер, отбеляза той повторно наум, защото печките бяха студени. Никакви признаци, че някой се кани да готви на тях.

Откъм летящите вратички долетя обезпокоен глас:

— Кой е?

— Ят?

— Кой е? — настоя гласът.

— Аз съм, Ят. Чейс.

— О! — Едната от вратичките се отвори и кръглото загрижено лице на Ят надникна вътре. — Помислих, че е поредният клиент.

Малоун усети как в гърдите му се разлива топлина от комплимента, че го смятат за нещо повече от обикновен клиент.

— Какво има, Ят? Какво е станало?

— Какво има ли? — Ят сякаш обмисли въпроса, преди да отговори: — Какво ли не.

От полумрака на вътрешния салон зад гърба му долетя чукане откъм предната врата. Последвалото по-силно тропане завърши с разочаровани възгласи и шума от двигателя на отдалечаваща се кола.

— Отначало обяснявах на всеки един поотделно, че е затворено, после станаха вече твърде много.

Ят уморено махна на Малоун да отиде при него във вътрешния салон. Пристъпил вътре, Чейс видя на бара бутилка текила и полупразна чаша.

— Ама какво е станало? Защо не ми кажеш?

Вперил втренчен поглед във входната врата, Ят заговори като че ли на себе си:

— Непрекъснато идват да питат кога ще отворя отново. Не можех вече да понеса да повтарям толкова пъти, че не знам. Накрая седнах тук и само ги слушам как чукат по вратата.

— Казвай какво има! — настоя Малоун.

— Тази сутрин дойде един човек и ми предложи да купи „Коръл Рийф“ за толкова пари, колкото никога не съм и сънувал в живота си.

Стомахът на Малоун сякаш се преобърна.

— Говорих с жената и децата. Толкова здраво работеха. Всички работехме. — Ят поклати глава потиснато. — Беше твърде много, за да се устои.

— Потър — каза Малоун.

— Да, Александър Потър. Бе тука завчера. Каза да ти предам поздравите му.

— Както и тези на един друг човек на име Дерек Беласар, нали?

— Да. „Коръл Рийф“ трябва да остане затворен, докато сеньор Беласар не реши какво да прави с него. — Ят премести поглед върху чашата си, погледа я втренчено няколко мига, после я надигна и отпи голяма глътка. — Трябваше да помисля по-дълго. Трябваше да изчакам, преди да подпиша документите. Сега разбирам, че парите не означават нищо, след като не знам какво да правя с времето си. До този момент не знаех колко важно е било за мен да дойда тук.

Миналото време в речта на Ят бе толкова подчертано, че Малоун не се сдържа, взе си чаша и си наля текила.

— Знам колко важно беше за мен.

Погълна бистрата и леко мазна течност и очите му се насълзиха, но не само от алкохола. Чувстваше се така, сякаш някой бе умрял. „Беласар, кучи сине, ще ми платиш за това“, каза си той.

— Щях да забравя — каза Ят. — Търсиха те по телефона.

— Така ли? — сбърчи вежди Малоун. — Кой?

— Един човек от галерията в Ню Йорк, която продава картините ти. Каза, че имал да ти казва нещо много важно.

С готов отново да се преобърне стомах, Малоун посегна към телефона.

8.

— Ти си продал галерията? — смаяно повтори Малоун това, което бе чул.

— Хей, изненадан съм не по-малко от теб! — Гласът на Дъглас Фенърман едва се чуваше от лошата телефонна връзка. — Повярвай ми, това бе последното нещо в главата ми. Но изведнъж — като гръм от ясно небе — ми падна тая страхотна оферта и аз…

— От един човек на име Александър Потър, преговарящ за някой си Дерек Беласар.

— Странна работа, Чейс. Потър каза, че ще се сетиш кой е купил галерията още преди да ти кажа името му. Но в случай че не се сетиш, той добави да ти предам…

— …поздравите му.

— Абе ти да не си станал ясновидец?

— А също и тези на Беласар.

— Смайваш ме. Познаваш ли тия хора добре?

— Не, но повярвай ми, имам намерение да ги опозная.

— Значи всичко е наред. Двамата с теб се познаваме от толкова време. Ти си първият човек, на когото щях да се обадя и без да ме кара Потър. Искам да ти кажа каква чест бе за мен да те представлявам.

Малоун усети как гърлото му се свива.

— Ако не беше ти да ме представляваш с такова усърдие, никога нямаше да пробия.

— Хей, от нас двамата ти си талантът. Аз просто изпълнявах ролята на посредник. Но след като вече няма да правим бизнес заедно, това не означава, че няма да си останем приятели.

— Разбира се — едва успя да изрече Малоун.

— Да бе! — отвърна с тъга Дъг и след това с пресилен ентусиазъм продължи: — Е, поне няма да работиш с непознати. Щом се познавате с Потър и Беласар, ще поработите малко заедно, а след това може да станете и приятели.

— Не мисля.

— Кой знае, кой знае…

— Аз знам — стисна челюсти Малоун.

— Е, така или иначе, скоро няма да започнеш бизнес с тях — каза Дъг.

— Не те разбирам.

— Беласар планира цялостен ремонт на галерията. Всичките ти картини са опаковани и дадени на склад, докато завърши ремонтът.

— Какво?

— Временно няма да те има на пазара. Това може да се окаже добър ход. Според мен, след като галерията заработи отново, цените на работите ти ще се вдигнат, защото известно време ги е нямало.

Малоун стисна слушалката така, че кокалчетата му побеляха.

— А според мен Беласар ще направи така, че тези картини да ги няма много дълго време.

— Ама за какво става въпрос?

— Става въпрос за това, че ще накарам Беласар и Потър да съжаляват за мига, в който са чули името ми.

— Чакай малко, Чейс. Явно не съм се изразил ясно. Няма никаква причина да се чувстваш заплашен. Ако има нещо, което те притеснява, просто ми кажи. В сряда сутринта ще се видя с тях на един търг на „Содби“ и мога да им го предам.

В „Содби“? Малоун бързо запресмята — сряда сутринта, значи има още тридесет и шест часа. Отново стисна слушалката така, че ръката го заболя.

9.

— Чейс?

Продраният вик накара Малоун рязко да вдигне глава от куфара, в който с трескава бързина тъпчеше дрехи.

— Тук ли си, Чейс?

Надничайки през прозореца на спалнята, Малоун видя висок и широкоплещест мъж с късо подстригана руса коса и опалено от слънцето лице с едри кости, спрял се сред разринатия плаж.

— Джеб! — викна той.

Едрият мъжага се закиска.

— Джеб! Божичко, защо не ми се обади, че идваш?

— Чувам те, но не те виждам, приятелю. Къде си?

— Веднага излизам!

Когато Малоун изхвръкна на задната веранда, Джеб Уейнрайт се ухили широко. Беше на тридесет и седем години — колкото и Малоун. Беше обут в сандали, торбести бермуди и пъстроцветна риза с къси ръкави, чиито горни копчета бяха разкопчани и разкриваха широките му гърди, покрити с къдрави руси косми. На левия му крак се виждаше белегът от куршума, който бе получил през онази нощ при нахлуването в Панама. Тялото му си беше все същото — широки рамене и здрави, развити мускули.

— Почуках, обаче никой не ми отговори — каза Уейнрайт и усмивката му се разшири още повече. Лицето му бе обветрено като скалите наоколо. — Започнах да се притеснявам, че вече не живееш тук, особено след като видях всичко това. — Той обгърна с махване на ръката разровения наоколо пясък и изкоренените палми. — Какво, по дяволите, става? Оттук сякаш е минал ураган.

— Абе според една строителна фирма, това е върхът на благоустройството.

— И това не са единствените промени. Минах покрай оня страхотен ресторант, дето бяхме, като идвах миналия път. Мислех си, че ще вечеряме там, но е затворен.

— Благодарение на същата тази фирма. Не искам да си развалям настроението, като говоря за това. — Малоун изведнъж се притесни, като се сети. — Но ще трябва да те оставя сам. Хвана ме в много лош момент. Утре трябва да летя за Ню Йорк.

— Какво? Но аз току-що пристигнах! Не може ли да го отложиш с няколко дни?

Малоун поклати глава. Гневът ускори пулса му.

— Трябва да си уредя сметките с тоя тип, дето е виновен за всичко това. Ще разбереш за какво става въпрос, като отново се развъртят булдозерите. Може даже да се наложи да спиш на плажа, ако им заповядат да бутнат къщата.

— Толкова ли е зле?

— Даже по-зле.

— Хайде да ми разкажеш. — Джеб махна към плажа. Дай да се поразходим малко.

10.

Наближавайки гърмящия прибой, Джеб огледа морето, търсейки с очи дали не се виждат лодки. След като булдозерите бяха изкоренили палмите наоколо, човек вече трудно би могъл да се скрие някъде и да изпрати дистанционен микрофон около тях с изстрел от пушка. Все пак трябваше да бъде предпазлив.

— Всичко започна от един тип на име Потър — каза Малоун.

— Да, познавам го.

Малоун изненадано се извърна към него.

— Познавам също и Беласар — продължи Джеб. — Помолих те да се поразходим, защото къщата ти сигурно се подслушва, но този прибой е достатъчно силен, така че ако някой насочи микрофон към нас, едва ли ще чуе нещо.

— Къщата ми се подслушва? — Малоун гледаше така, сякаш Джеб бе казал някаква огромна тъпотия. — Защо…

— Защото Беласар е педант. Той те е проверил още преди Потър да дойде при теб. И сигурно ще продължи наблюдението над теб, за да види как ще реагираш на действията му.

— Ти пък откъде… — Чертите на Малоун се втвърдиха. — Значи… Не си дошъл тук просто да почиваш, а?

— Точно така.

— Тогава може би няма да е зле, стари приятелю, да ми кажеш някои неща. Като започнеш например от това какво, по дяволите, търсиш тук.

— Откакто се видяхме с теб за последен път, аз си смених работата.

Втренчил поглед в него, Малоун чакаше.

— Вече не съм в онази фирма за охрана. Работя за друга, с малко по-различни функции.

Малоун схвана моментално намека.

— Да не би дава става дума за…

— Управлението.

Джеб затаи дъх, очаквайки реакцията. Това бе моментът, от който се страхуваше най-много. След годините в морската пехота неприязънта на Малоун към всякакъв вид власт бе нараснала до такава степен, че ако усетеше да го манипулират, приятелството нямаше да му помогне: Чейс веднага щеше да му каже да се маха.

— О, ама това е страхотно! — каза Малоун. — Великолепно. Нямам думи, мамка му!

— Сега престани да се самонавиваш и ми дай възможност да ти обясня. Познаваш ли го този Беласар?

Устните на Малоун се изкривиха.

— Баровец с твърде много пари.

— А знаеш ли откъде ги има тези пари?

— Петрол. Кораби. Джунджурии. Има ли значение?

— Продава оръжие на черно.

Погледът на Малоун се изостри и сините му очи пронизаха Джеб като лазери.

— Беласар е един от тримата най-големи търговци на оръжие в света — започна Джеб. — За която и гражданска война да се сетиш в момента, бъди сигурен, че се трепят с оръжието, на Беласар. Но той не чака случаят да потропа на вратата му. Ако в някоя страна са на косъм от размирици, Беласар праща в нея диверсанти: гръмнат някоя сграда, убият някой политически лидер, като го правят така, че да изглежда сторено от противникова фракция, и ето ти гражданска война. Благодарение на него Ирак се добра до технологията да си направи атомен реактор, способен да произвежда плутоний за ядрено оръжие. Също Индия и Пакистан. Пък и Северна Корея. Той продаде зарина на онази секта в Япония, дето отрови метрото в Токио като генерална репетиция за отравянето на целия град. Носят се слухове, че на сергията му има и ядрено оръжие, до което се е добрал, когато се разпадаше Съветският съюз. Лично аз го смятам за най-страшния човек на света и ако си мислиш, че просто ще отлетиш за Ню Йорк и ще си „уредиш сметките“ с него, както сам се изрази, бъди сто процента сигурен, че ще разбереш как се чувства една муха, като се разплеска по стъклото на летяща с двеста километра в час кола.

Гласът на Малоун заскърца като два кремъка, търкани един в друг:

— Значи не ме познаваш така, както си мислех.

Джеб смръщи вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Да си спомняш някога да съм бягал от опасност?

— Никога.

— И този път няма да го видиш. Изобщо не ме интересува кой е и какъв е. За това, което ми направи, няма да му се размине толкова лесно. Тук живеех добре. Положих много усилия да го постигна. И изведнъж идва някакъв кучи син и ме съсипва само защото не можел да понася да му казват „не“. Е, сега ще разбере чие „не“ звучи като гръм от ясно небе.

— Ама чакай, аз не ти казвам да не си оправиш сметките. На твоя страна съм. Накарай го да си плати. Това, което искам да ти кажа, е да го направиш умната. Удари го там, където най боли.

— И как ще стане тая работа?

— Приеми поръчката, която ти предлага.

11.

Прибоят гърмеше. Въпреки това тишината около тях сякаш се сгъсти.

— Да приема… — Малоун безпомощно махна с ръка, смаян от чутото.

— Управлението много отдавна се мъчи по някакъв начин да се добере до Беласар — каза Джеб. — Ако успеем да разберем какви са плановете му, може би ще успеем да ги осуетим. Обаче Беласар е от фамилия, която се е научила как да оцелява. Баща му е бил търговец на оръжие. Тъкъв е бил и дядо му, и прадядо му, и прапрадядо му, и така чак до Наполеоновите войни. Това не е просто семеен бизнес. То е в гените му. Има невероятна интуиция да избягва капани и да усеща кога го следят. Колкото пъти сме се опитвали да внедрим някого близо до него, все сме се проваляли. Обаче сега ни се удава добър случай.

— Това е някакъв майтап, нали? Едва ли искаш сериозно да ми кажеш, че трябва да му сътруднича?

— Да ни сътрудничиш.

— И ако Беласар наистина е пратил хора да ме следят, значи вече знае, че агент от ЦРУ се опитва да ме вербува.

— Аз съм просто стар приятел, който неочаквано ти идва на гости за седмица, за да се погмурка и да се помотае със сърфа из залива. Освен това, за целия останал свят аз все още работя в охранителната фирма. Ако Беласар тръгне да ме проверява, няма да открие никаква връзка между мен и Управлението. Този разговор изобщо не може да те компрометира.

— Аз обаче съм художник, а не шпионин.

— Работата е там, че се надявах да си останал и войник — каза Джеб.

— Това беше много отдавна.

— Беше твърде добър войник, за да си престанал да бъдеш такъв.

— Но престанах, забрави ли? — Малоун пристъпи към него. — Трябвало е да се сетиш, че повече на никого няма да позволя да ми казва какво да правя.

Прибоят сякаш изведнъж загърмя по-силно. До тях долетя мъглата от разбиващите се вълни и както стояха вторачени един в друг, тя ги лъхна като хладна милувка.

Джеб се отдръпна леко и затърка белега от куршума с пръст.

— Искаш ли да се махам?

— Какво?

— Приятели ли сме или да си търся хотел в града?

— Какви ги дрънкаш? Приятели сме, разбира се.

— Тогава ме изслушай.

Малоун вдигна ръце отчаяно.

— Моля те! — Джеб вложи огромно чувство в думите. — Искам да ти покажа някои неща.

12.

Докато взетият под наем форд подскачаше из дупките по пътя, минаващ покрай покрити с увивни растения махагонови дървета, Джеб непрекъснато поглеждаше в огледалото дали не ги следят. По едно време вдигна дясната си ръка от волана и посочи с палец към куфара на задната седалка.

— Погледни там в страничния джоб.

Малоун неохотно се извъртя назад, наведе се и дръпна ципа на страничния джоб. Но онова, което намери, го изненада.

— Тук има само едно списание. „Глеймър“? Какво общо има някакво модно списание с цялата тази работа?

— Виж датата.

— Отпреди шест години?

— А сега огледай хубаво жената на корицата.

С нарастваща изненада Малоун се загледа в нея. Бе облечена в черна вечерна рокля, от която се виждаше само горната част. Линията на бюста й, майсторски предадена от фотографа, бе подчертана от перлена огърлица, обици в тон с нея и елегантна черна шапка с широка, леко увиснала напред периферия, която напомняше на Малоун изискания вид, който някои дизайнери придаваха на кинозвездите през петдесетте.

— Не знаех, че жените още носят шапки — каза Малоун.

— Тоя брой е посветен на ретромодата. Разгледай я по-добре.

Жената на корицата бе огнена брюнетка. Имаше здрава и силна фигура, която навеждаше на мисълта, че преди да се облече и да се нагласи така, е бягала или плувала. Макар че снимката я показваше само до кръста, Малоун оставаше с впечатлението, че е висока и ако човек я види в цял ръст, тялото й ще е спортно и привлекателно.

Напомняше му на София Лорен, но не само за това, че бе пищна брюнетка като нея, с пълни устни и бляскави черни очи, а и защото цветът на кожата им бе един и същ — топлият кафеникав цвят на добре изпечена глина, цвят, който Малоун много харесваше. Това го накара да се запита дали двете жени нямат обща родина, дали и двете не са италианки.

Колата попадна в поредната дупка.

— Това е жената на Беласар — каза Джеб.

Малоун вдигна изненадано поглед.

— Жената, чийто портрет Беласар иска да нарисуваш — додаде Джеб.

— Имам чувството, че съм я виждал и преди.

— Защото се е появявала на корицата на около сто списания, без да споменаваме хилядите реклами на червило, шампоан, гримове, спирали и какво ли не още. За нея са писали списания като „Нюзуик“, „Тайм“ и „Пийпъл“. Календарът й по бански костюм навремето беше бестселър. Веднъж седмично се е появявала по телевизията в програмата „Тудей“ да съветва жените какво да облекат. Била е толкова известна, че само да споменеш малкото й име — и хората от дизайнерските кръгове веднага разбират за кого говориш. Сиена.

— Цветът на кожата й.

— Аз пък мислех, че е град в Италия — каза Джеб.

— Ти не си художник. Печена сиена е най-приятният цвят на земя, червеникавокафяв, огнен.

— Огнен. Да, точно такова е впечатлението, което прави — каза Джеб. — Била е не модел, а супермодел. Преди пет години се е отказала.

— Защо?

— Кой знае? Била е на двадесет и пет години, а това означава, че почти е минала най-добрата възраст за един модел. Може би е решила да се оттегли, докато е била на върха. А може и да се е влюбила.

— В господина, дето не приема „не“ за отговор?

— Може и точно така да е станало. И Беласар наистина може да не приема „не“ за отговор.

— Обаче сега иска да му направя два нейни портрета. Един на лицето и един в цял ръст. Гола. Имам чувството, че нещо тук ми убягва.

— Чувството не те лъже.

Начинът, по който Джеб го каза, накара Малоун да вдигне поглед от списанието.

— Беласар се е женил три пъти преди това.

Малоун сви вежди в недоумение.

— И трите му жени са били страхотни, и трите са умрели млади.

— Какво?

— Първата изтървала управлението на спортната си кола и паднала от една скала. Втората, си счупила врата на една ски-писта. Третата се удавила, докато се гмуркала с акваланг.

— Звучи ми така, сякаш не е добре за здравето да си жена на Беласар — отбеляза Малоун. — С такова досие коя жена ще се омъжи за него?

— Мислиш, че женитбите му са били широко огласявани? Груба грешка. Беласар е сто пъти по-чувствителен от теб на тема конфиденциалност. За него това е въпрос на оцеляване. Повярвай ми, ужасно трудно бе да се доберем до факти за женитбите му и последвалите ги скромни и дискретни погребения. — Джеб помълча малко, за да придаде тежест на следващите си думи. — Преди смъртта на всяка съпруга Беласар наемал известен художник, за да й нарисува портрет.

По гърба на Малоун пробягаха хладни тръпки.

— Картините висят в една заключена стая в имението на Беласар в Южна Франция. Част от колекцията му. Не може да понася несъвършенство. Когато жените му започнели да наближават тридесетте, когато започвали да губят малко по малко цвета на своята младост, ослепителната си красота и се е появявал и най-малкият недостатък — едва забележима бръчица около очите или някой бял косъм, той не е имал търпение да приключи с тях. Обаче мнителният му характер не му е позволявал просто да се разведе с тях. В края на краищата те са били твърде дълго покрай него. Чували са и са виждали много неща. Могли са да се превърнат в заплаха.

— Не разбирам. След като знае, че ще се отърве от тях, защо си дава труда изобщо да се жени? Защо просто не ги прави свои любовници?

— Защото е колекционер.

— Пак не мога да…

— Според него, докато не се ожени за дадена жена, тя не може да бъде негова собственост.

— Исусе Христе! — Малоун отново сведе поглед към списанието. — И след като умрат, те пак са негова собственост, само че на портрети.

— Нарисувани от майстори, красотата им е обезсмъртена и никога не остарява — добави Джеб.

Малоун не вдигаше поглед от списанието.

— Значи сега се готви да убие и тази жена.

— Нещо такова си мислим и ние. — Джеб млъкна за момент, за да остави Малоун да помисли върху това. — Но ако ти отидеш да я рисуваш, може да измислиш начин как да я отървем. Нещата, които знае, сигурно ще са ни много полезни.

Мракът бързо се спускаше. Фаровете осветяваха околните дървета.

— Не.

— Не?

— Съжалявам, че жената си има проблем, но не я познавам — каза Малоун. — За мен тя е само едно красиво лице от корицата на списание. Няма нищо, което да ме свързва с нея.

— Но не можеш да я оставиш…

— Не искам да си имам работа с вас, момчета.

— Дори и ако желаеш да си оправиш сметките с Беласар?

— Мога да го направя и сам. Не искам никой да ме използва.

— Не мога да повярвам, че мислиш по този начин. Искаш да си стоиш настрана и да я оставиш да умре?

— А на мен ми се струва, че точно това правите вие — възрази Малоун. — Не прехвърляйте отговорността върху мен. Допреди няколко минути изобщо не бях чувал за тази жена. Ако мислиш, че е в опасност, изпрати няколко човека и я отвлечи.

— Не може. Сега не бива. В момента, в който изиграем хода си, Беласар ще затегне сигурността си още повече. И тогава вече никога няма да ни се удаде случай да пратим някого при него.

— Значи щом става дума за това, на вас също не ви пука за тази жена.

Джеб не отговори.

— Тя е само инструмент, който използвате, за да ме вербувате — продължи Малоун. — Да ме пратите там да слухтя за вас е по-важно, отколкото да я спасите.

— Двете неща вървят в комплект.

— Не съм съгласен. И няма да позволя на никого да ме манипулира. Мога да си оправя сметките с него и сам.

— Ако се вслушаш в гласа на разума само за…

— Мамка му, Джеб! Същият като Беласар си. Не приемаш „не“ за отговор.

Джеб за миг замълча и преценяващо го изгледа. После отново отправи поглед напред.

— Значи така искаш?

— Така искам.

— Чудесно — каза безизразно Джеб и смръщи поглед към светлините на Сан Мигел пред тях. Гласът му стана още по-равнодушен: — Пие ми се нещо.

— Не се обиждаш, нали?

— За да приключи едно приятелство, е нужно нещо повече от някакъв си дребен спор.

Малоун обаче не можеше да се отърве от чувството, че именно това е станало.

13.

Двамата поеха по главната улица на градчето и спряха пред един ресторант на име „Коста Брава“, намиращ се съвсем до морето. Малоун пиеше бирата си, но не усещаше вкуса й. Разговорът нещо не вървеше. Специалитетът на заведението — омар — бе приготвен точно както трябва, всичко бе наред, но Малоун непрекъснато си мислеше колко по-приятно щеше да му бъде, ако бяха в „Коръл Рийф“. Чак сега започна напълно да разбира какво е загубил.

Върнаха се по-рано, отколкото обичайно го правеха. Малоун предложи на Джеб да пийнат нещо преди лягане, но приятелят му се извини, че е уморен от пътуването. Тогава Чейс го остави да си легне, излезе на двора и се загледа в разровените дюни и разхвърляните изкоренени палми. Отпусна се в един хамак, затвори очи и мислите му го отнесоха към Беласар, към жената на име Сиена и към смъртната присъда, за която тя и не подозираше.

Когато видя снимката на корицата на списанието за първи път, стори му се, че красотата й е някак си комерсиална и нищо повече. Но колкото повече я гледаше, толкова по-ясно виждаше едва загатнатата извивка около устните, начина, по който бе наклонила глава и бе насочила погледа си. Очите й. Имаше нещо в тях, нещо, което говореше за по-дълбока, вътрешна красота.

Това лице и тези очи в момента блуждаеха из съзнанието му и не го оставяха да заспи. Мисълта му непрестанно се връщаше на цвета на кожата й — печена сиена, любимия му цвят.

Накрая успя да задреме, но се събужда няколко пъти, продължавайки да мисли за красивата обречена жена, която го бяха помолили да нарисува. В някакво междинно състояние между сън и действителност, той си представяше чувствените й черти — именно си представяше, а не си спомняше, защото не лицето от списанието занимаваше мислите му. Занимаваше го концепцията за това лице, как да изобрази красотата зад него — красота, която щеше да бъде унищожена, ако той не й помогнеше.

И междувременно ще си оправи сметките с Беласар.

На зазоряване той чакаше отвън и застана пред Джеб, който си тръгваше, понесъл куфара навън.

— Ще го направя — каза му само Малоун.