Отминали времена

1992 г.

През 1952 година сестрите Блайд едва не изгубиха замъка Милдърхърст. Той спешно се нуждаеше от ремонт, финансовото положение на семейство Блайд беше много лошо, а Националният тръст много искаше да придобие собствеността над имота и да започне да го реставрира. Изглежда, сестрите нямаха почти никакъв друг избор, освен да се преместят в по-малък дом, да продадат имението си на непознати или да подпишат с Тръста, за да може той да се заеме със „съхранението на върховната слава на постройките и на градините“. Само че те не направиха нищо подобно. Пърси Блайд отвори замъка за посетители, продаде няколко парцела от околните земеделски земи и някак успя да събере достатъчно средства, за да задържи старата сграда на крака.

Знам го, защото прекарах почти цял уикенд през август в разглеждане на местните архиви на микрофилми на вестник „Милдърхърст Мъркюри“. Сега като се замисля, когато казах на татко, че „Истинската история на Човека от калта“ е голяма литературна загадка, то бе все едно да оставиш кутия с шоколадови бонбони на пода до едно хлапе и да очакваш от него да не я докосва. Татко държи на резултата, затова му допадна идеята, че вероятно ще успее да разплете загадка, затруднявала учените десетилетия наред. Имаше си теория: в готическото сърце на романа лежеше реално отвличане на дете отпреди много време. Той трябваше само да го докаже и после щеше да се сдобие със слава, известност, лично задоволство. Прикован към леглото обаче, не можеше да бъде добър детектив, затова по необходимост излъчи свой представител и го изпрати да отиде вместо него. Тук аз влязох в играта. Съгласих се по три причини: отчасти понеже татко се възстановяваше от инфаркт, отчасти защото теорията му не беше напълно налудничава, но най-вече защото след като прочетох писмата на мама, интересът ми към замъка Милдърхърст стана направо патологичен.

Заех се да проучвам, както правя обикновено, като най-напред попитах Хърбърт дали знае нещо за неразрешени случаи на отвличане от началото на века. Безспорно едно от нещата, които най-много обичам у Хърбърт — а списъкът е дълъг, — е способността му да открие тъкмо нужната информация насред привидния хаос. Нека като начало отбележа, че къщата му е висока и тясна, в нея са натъпкани четири стари апартамента, таванът е пожертван за склад, а самият Хърбърт живее в приземния апартамент заедно с Джес. Всяка стена от дома му е заета от книги: стари книги, нови книги, първи издания, подписани издания, двайсет и трети издания, натъпкани безразборно върху импровизирани лавици в прекрасен и здравословен безпорядък пред погледа. Цялата сбирка обаче е каталогизирана в мозъка му, там си има собствен справочник, така че всичко, което е прочел през живота си, да му е на разположение. Невероятна гледка е да го наблюдаваш у дома, прицелил се в нещо: първо, впечатляващата му бръчка на челото се врязва още по-дълбоко, докато той обмисля задачата, после един-единствен пръст, деликатен и гладък като свещ, се изопва и Хърбърт закуцуква безмълвно към далечна стена с книги, където пръстът започва да се плъзга като намагнитен по гръбчетата на книгите, да го води, докато накрая не измъкне от мястото й точно нужната книга.

Въпросът ми към Хърбърт за изнудването беше ленива стрелба напосоки, така че всъщност не се изненадах, когато той не се оказа особено полезен. Помолих го да не се вини и се запътих към библиотеката, където се сприятелих с една очарователна възрастна жена на приземния етаж, която сякаш цял живот беше чакала случайно да се появя.

— Само подпиши тук, скъпа — каза тя нетърпеливо и ми посочи една твърда папка и писалка, а после проследи отблизо да попълня нужните колонки. — О, „Билинг и Браун“, колко хубаво! Моят скъп стар приятел, мир на праха му, издаде мемоарите си в това издателство преди трийсетина години.

Не бяха много хората, решили да прекарат този превъзходен летен ден в подземието на лабораторията, затова с лекота спечелих съдействието на госпожа Йейтс за целите си. Допаднахме си чудесно, ровейки из архивите, преглеждайки неразрешените случаи на отвличания в и около Кент по време на викторианската и Едуардовата епоха, после прехвърлихме много статии по вестниците относно семейство Блайд и замъка Милдърхърст. Попаднахме на една очарователна относително редовна рубрика със съвети за домакинството, водена от Сафи Блайд през петдесетте и шейсетте, на многобройни статии за литературния успех на Реймънд Блайд и на няколко водещи статии за това, как семейството едва не изгубило замъка през 1952 година. По онова време Пърси Блайд беше дала интервю, в което изрично подчертаваше: „Едно място е много повече от сумата на отделните си части. То е хранилище на спомени, летописи и пазител на всичко, случило се в неговите предели. Замъкът принадлежи на семейството. Бил е на предците ми векове преди да се родя, и аз не мога да си представя той да премине в ръцете на хора, които искат да засадят иглолистни дървета в древните му гори“.

Един доста претенциозен представител на Националния тръст също беше интервюиран за статията и той оплакваше пропуснатата възможност тяхната нова градинарска програма да възстанови имота в някогашното му великолепие: „Трагедия е — започваше служителят, — че през следващите десетилетия ще изгубим великите имения в страната ни просто заради твърдоглавието на онези, които са неспособни да проумеят, че в трудни и сурови времена индивидуалното обитаване на тези национални съкровища се равнява на светотатство“. В отговор на въпроса за плановете на Тръста относно замъка Милдърхърст човекът очертаваше програма от мерки, включващи „структурен ремонт на самия замък и пълно възстановяване на градината“. Цел, която, както си помислих тогава, съответстваше напълно на желанията на Пърси Блайд във връзка със семейното имение.

— По онова време отношението към Тръста беше много противоречиво — обясни госпожа Йейтс, когато се осмелих да споделя мнението си. — Петдесетте бяха труден период: в Хидкът бяха изкоренени черешовите дървета, дърветата по булеварда в Уимпоул бяха изсечени — и всичко това в името на универсалната историческа хубост.

Двата примера нищо не ми говореха, но универсалната историческа хубост определено не звучеше като нещо приемливо за Пърси Блайд, с която се бях запознала. Продължих да чета и нещата започнаха да ми се изясняват:

— Тук пише, че Тръстът възнамерява да възстанови рова. — Вдигнах поглед към госпожа Йейтс, която наклони глава в очакване на обяснение. — Реймънд Блайд наредил да запълнят рова след смъртта на майката на близначките: нещо като символичен мемориал. Надали са били доволни от намерението на Тръста отново да го изрови. — Облегнах се на стола си и изпънах кръст. — Не разбирам обаче как изобщо са стигнали до толкова труден период. „Човека от калта“ е класическо произведение, бестселър дори днес. Авторските права несъмнено са били достатъчни, за да нямат подобни трудности.

— Да, би могло да се предположи — съгласи се госпожа Йейтс. После се смръщи и насочи вниманието си към доста голяма купчина разпечатки върху масата пред нас. — Знам, сигурна съм… — Тя размести страниците, спря се на една и я вдигна съвсем до носа си. — Да! Ето я! — Подаде ми статията от вестник с дата 13 май 1941 година и ме погледна над полукръглите стъкла на очилата си. — Явно след смъртта си Реймънд Блайд е оставил две големи завещания.

Статията беше озаглавена „Щедро дарение от покровител на литературата спасява Института“ и беше придружена от снимка на широко усмихната, облечена с работен гащеризон жена, стиснала един брой на „Човека от калта“. Прегледах текста и видях, че госпожа Йейтс има право: след смъртта на Реймънд Блайд повечето авторски права бяха разделени между католическата църква и друга организация.

— Институт „Пембрук Фарм“ — прочетох бавно. — Тук пише, че са реставраторска група със седалище в Съсекс. Посветили се на прилагането на разумни екологични практики.

— Доста напредничаво — отбеляза госпожа Йейтс.

Кимнах.

— Да погледнем ли справочните материали горе? Може да открием още нещо.

Госпожа Йейтс толкова се въодушеви от перспективата за нова линия на проучването, че бузите й порозовяха и аз се почувствах доста жестока, когато казах:

— Не, не днес. Боя се, че нямам време. — Тя доста оклюма, затова додадох: — Много съжалявам, но баща ми очаква да му докладвам какво съм открила.

Което беше истина, но не се прибрах право у дома. Опасявам се, че когато споменах трите причини с удоволствие да посветя уикенда си на задачата, която ми постави татко, не бях напълно искрена. Не лъжа, и трите причини са верни, обаче имаше и един дребен четвърти и по-неотложен мотив. Избягвах майка си. Дължеше се на онези писма, на неспособността ми да държа проклетата кутия за обувки затворена, след като Рита ми я даде.

Разбирате ли, прочетох ги всичките. През нощта след женското парти на Сам ги отнесох у дома и ги погълнах едно след друго, като започнах от пристигането на мама в замъка. Заедно с нея преживях мразовитите месеци на 1940 година, станах свидетел на Битката за Великобритания, която се вихреше над главата ми, на нощите, които беше прекарала разтреперана в бомбоубежището. През осемнайсетте месеца почеркът й постепенно ставаше по-четлив, тя започваше да се изразява по-зряло, а накрая стигнах до последното писмо, което беше изпратила до къщи точно преди баща й да пристигне от Лондон да я вземе. Датата беше 17 февруари 1941 година и текстът гласеше следното:

През онази нощ сънувах Милдърхърст. Отново бях момиченце, облечено в непозната училищна униформа, и стоях пред желязната врата в началото на алеята. Вратата беше заключена и прекалено висока, за да се покатеря по нея — толкова висока, че вдигнех ли поглед към горната част, металните пръчки чезнеха сред водовъртежа от облаци горе. Помъчих се да се покатеря, но непрекъснато се подхлъзвах и краката ми бяха омекнали, както става насън: желязото беше леденостудено под пръстите ми, обаче ме изпълваше дълбок копнеж, неистово желание да узная какво се крие от другата страна на портата.

Погледнах надолу и видях, че в дланта ми лежи голям ключ, ръждясал по краищата. И преди да се усетя, се озовах от другата страна на портата, седнала в някаква карета. В една сцена, извадена направо от „Човека от калта“, каретата ме понесе по дълъг и лъкатушещ път покрай настръхнала тъмна гора, прекосихме няколко моста и накрая замъкът изникна пред очите ми на върха на хълма.

После по някакъв начин се озовах вътре. Мястото беше изоставено. Подовете на коридорите бяха прашни, картините висяха накриво по стените, всички завеси бяха избелели, но имам предвид нещо повече, не само начина, по който изглеждаше мястото. Въздухът беше застоял и тежък и аз имах усещането, че съм заключена в сандък в тъмния и плесенясал таван.

Тогава дочух шум — тихичко шумолене — и долових съвсем леко движение. В дъното на коридора стоеше Джунипър, облечена със същата копринена рокля, която носеше по време на посещението ми в замъка. Изпитах някакво странно усещане, завладяващото усещане от съня за дълбок и тревожен копнеж. Тя не продума, но аз знаех, че е октомври 1941 година и че тя очаква пристигането на Томас Кавил. Зад нея се появи врата — вратата на хубавия салон. Чуваше се музика, позната мелодия.

Последвах я в стаята, където беше подредена маса. Вътре долових силно очакване, обиколих масата, изброих местата и разбрах, не съм сигурна точно как, че едно от тях е предвидено за мен, и едно — за майка ми. Тогава Джунипър каза нещо, тоест устните й се раздвижиха, но не чух никакви думи.

И после изведнъж се озовах до прозореца на салона, само че по силата на някакъв странен обрат в логиката, това се оказа и прозорецът на кухнята на майка ми, а аз бях вперила поглед в стъклото. Навън се беше разразила буря и имаше лъскав черен ров. Нещо се размърда и една черна фигура започна да се оформя, а сърцето ми заби като камбана. Знаех, че това е Човека от калта, и застинах на мястото си. Краката ми залепнаха за пода, но точно преди да изпищя, страхът ми внезапно изчезна. И вместо това ме изпълниха копнеж и печал… и съвсем неочаквано желание.

Събудих се рязко и успях да уловя съня, преди да се разпадне. Разпокъсаните фантазии витаеха като призраци в ъглите на стаята и аз останах да лежа съвсем тихичко с надеждата да изчезнат. Струваше ми се, че дори най-незначителното движение, най-малкият намек за светлината на утринното слънце ще изгори тези следи и ще ги разсее като мъгла. А още не исках да ги губя. Сънят беше толкова жив, силата на копнежа — толкова реална, че когато притиснах ръка към гърдите си, очаквах едва ли не кожата ми да е наранена. След малко слънцето се издигна достатъчно, за да се плъзне по покрива на „Сингър и синове“ и да надникне през пролуките между завесите ми, а това сложи край на магията на съня. Надигнах се с въздишка и видях кутията за обувки на баба в другия край на леглото. При вида на всички пликове, адресирани до Елефант и Касъл, подробности от предната нощ започнаха да нахлуват в главата ми и внезапно ме обзе съвсем ясната вина на човек, който лакомо черпи с пълни шепи от тайните на някой друг. Колкото и доволна да бях, че съм опознала гласа, гледките и усещанията на майка ми, колкото и убедителни да бяха оправданията ми (писмата бяха написани отдавна, не бяха предназначени за публика и не беше нужно тя изобщо да разбира), не можех да изтрия от съзнанието си изражението на Рита, когато ми даде кутията и ми пожела приятно четене, леката триумфална нотка, като че ли сега двете с нея имахме тайна, връзка, която изключваше сестра й. Топлото усещане, че държа онова момиченце за ръка, беше изчезнало и на негово място се беше прокраднало разкаяние.

Трябваше да призная прегрешението си, сигурна бях, но сключих сделка със себе си. Ако успеех да изляза от къщи, без да срещна мама, щях да разполагам с цял ден да реша как е най-добре да го направя. От друга страна, ако я срещнех, преди да стигна до вратата, щях да си призная веднага. Облякох се бързо и тихо, тайничко се погрижих за всякакви други тоалетни нужди, взех чантата си от вестибюла — и всичко вървеше прекрасно, докато не стигнах до кухнята. Мама стоеше до чайника, пристегнала халата си в кръста малко по-високо от нужното, което й придаваше малко странен вид като снежен човек.

— Добро утро, Еди — поздрави тя, хвърляйки поглед през рамо.

Късно беше за отстъпление.

— Добро утро, мамо.

— Добре ли спа?

— Да, благодаря.

Тъкмо се мъчех да измисля извинение, че ще пропусна закуската, когато тя сложи пред мен на масата чаша чай и попита:

— Как беше партито на Саманта?

— Колоритно. Шумно — усмихнах се кратко. — Знаеш каква е Сам.

— Не чух кога си се прибрала снощи. Бях ти оставила нещо за вечеря.

— О…

— Не бях сигурна, но видях, че не си…

— Бях много изморена…

— Разбира се.

О, чувствах се мерзко! А и заради смешния начин, по който се издуваше халатът на мама, тя изглеждаше по-уязвима от всякога, от което ми стана още по-зле. Седях пред чашата с чай, поех си решително дъх и казах:

— Мамо, трябва да ти кажа нещо…

— Ох! — Тя се намръщи, засмука пръста си и леко го разклати. — Парата — обясни и лекичко духна на върха на пръста си. — Заради глупавия нов чайник е.

— Да ти донеса ли малко лед?

— Ще го полея със студена вода — пусна тя кранчето. — Има нещо във формата на чучура. Не знам защо непрекъснато променят дизайна на неща, които си функционират идеално.

Отново си поех дъх и издишах, докато тя продължаваше да говори.

— Не може ли да насочат вниманието си към нещо полезно? Например да намерят лечение за рака.

Спря кранчето.

— Мамо, наистина трябва да…

— Ей сега се връщам, Еди. Нека да занеса чая на баща ти, за да не започне да дрънчи със звънчето.

Тя се качи по стълбите, а аз зачаках, чудейки се какво да кажа, как да го кажа, дали изобщо беше възможно да обясня прегрешението си с разбираеми за нея думи. Глупава надежда, която побързах да прогоня. Няма вежлив начин да кажеш на някого, че надничаш през ключалката и го следиш.

Чувах откъслечно приглушения разговор на мама с татко, после затварянето на вратата, стъпки. Изправих се бързо. Какво си въобразявах? Трябваше ми повече време, глупаво беше да прибързвам, нужно беше да обмисля по-добре всичко… Но в този момент тя се появи в кухнята и каза:

— Сега негова светлост трябва да е доволен през следващите петнайсет минути.

А аз продължавах да стърча неловко зад стола си като лош актьор в пиеса.

— Тръгваш ли вече? — попита изненадано мама. — Дори не си изпи чая.

— Аз, ами…

— Нали искаше да ми кажеш нещо?

Вдигнах чашата си и внимателно разгледах съдържанието й.

— Аз…

— Е? — пристегна тя колана на халата си очаквателно и съвсем лекичко присви очи загрижено. — Какво има?

Кого заблуждавах? Нищо нямаше да промени фактите — още няколко часа, малко повече размисъл… Въздъхнах примирено.

— Имам нещо за теб.

Качих се в стаята си и събрах писмата изпод леглото си.

Мама ме гледаше как се връщам, леко сбърчила чело, а аз оставих кутията на масата между нас.

— Пантофи? — смръщи се тя и погледна първо обутите си с чехли крака, после мен. — Благодаря ти, Еди. Един нов чифт чехли никога не е излишен.

— Не, виж, това не са…

— Баба ти — усмихна се на внезапно нахлулия спомен. — Баба ти носеше такива чехли. — И ме удостои с толкова прям и толкова неочаквано доволен поглед, че едва се сдържах да не вдигна капака на кутията и да си призная какъв ужасен предател съм. — Знаеше ли го, Еди? Затова ли си ги купила? Истинско чудо е, че все още се намират…

— Това не са чехли, мамо. Отвори кутията, моля те, просто я отвори.

— Еди?

Усмихната неуверено, тя седна на най-близкия стол и придърпа кутията към себе си. Погледна ме колебливо и насочи вниманието си към капака, вдигна го и намръщено се взря в купчината пликове под него.

Кръвта ми рукна гореща във вените, като горящ петрол под кожата ми, докато наблюдавах как по лицето й пробягват различни чувства. Объркване, подозрение, после рязко поемане на въздух, предвещаващо разпознаването. По-късно, когато прокарвах спомена през съзнанието си, можех да определя точния момент, когато драскулките на почерка върху плика се превърнаха в лично преживян опит. Видях как лицето й се променя, как чертите й отново се превръщат в лицето на онова почти тринайсетгодишно момиченце, написало първото писмо до родителите си, за да им разкаже за замъка, в който се е озовало. Тя отново беше там, върнала се бе в мига, когато е писала писмата.

Пръстите на мама се спряха върху устните и бузата, после се залутаха над меката вдлъбнатина на шията й и накрая, след почти цяла вечност, тя се пресегна колебливо към кутията, извади купчината пликове и седна, хванала ги с две ръце. Треперещи ръце. Заговори, без да ме поглежда в очите:

— От къде…

— Рита.

Тя въздъхна бавно и кимна, сякаш е получила отговор на нещо, за което би трябвало да се досети.

— На нея пък как са й попаднали? Каза ли ти?

— Били сред нещата на баба след смъртта й.

Последва звук, който можеше да бъде началото на смях — тъжен, изненадан, малко печален.

— Не мога да повярвам, че ги е запазила.

— Ти си ги писала — казах тихо. — Разбира се, че ще ги запази.

Мама клатеше глава.

— Не беше така… Нещата между мен и майка ми не бяха такива.

Замислих се за моята „Книга за вълшебните мокри животни“.

И между нас с майка ми нещата не бяха такива, или поне така си мислех.

— Струва ми се, че така постъпват родителите.

Мама зарови непохватно из пликовете в купчината и ги разпери като ветрило.

— Неща от миналото — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на мен. — А толкова се постарах да ги оставя зад гърба си. — Пръстите й леко проследиха очертанията на пликовете. — А сега ми се струва, че накъдето и да се обърна…

Сърцето ми запрепуска лудо, усетило обещание за откровение.

— Защо искаш да забравиш миналото, мамо?

Тя обаче не отговори, не веднага. Снимката, по-малка от писмата, изпадна от купчината точно както предната нощ и се плъзна върху масата. Мама си пое рязко въздух, после я вдигна, потърка палец по повърхността й и изражението й стана уязвимо, болезнено.

— Беше толкова отдавна, а понякога…

Явно в този момент си спомни за присъствието ми. Постара се да пъхне небрежно снимката обратно сред писмата, все едно няма почти никакво значение за нея. Погледна ме право в очите.

— Отношенията между баба ти и мен… винаги са били трудни. Бяхме много различни, открай време беше така, но евакуирането ми извади някои неща на преден план. Скарахме се и тя никога не ми прости.

— Защото си искала да учиш в гимназия?

В този миг всичко сякаш застина, дори естествената циркулация на въздуха.

Мама имаше вид на човек, когото са ударили с нещо. Заговори тихо и гласът й леко потрепна:

— Прочете ли ги? Прочете ли писмата ми?

Преглътнах мъчително и кимнах рязко.

— Как можа, Еди? Те са нещо лично.

Всичките ми предишни оправдания се разтвориха като прашинки на дъжда. От срам очите ми плувнаха в сълзи и всичко изгуби цвят, включително лицето на мама. Цветът изчезна от кожата й и останаха само няколкото лунички на носа й, а тя отново доби вид на тринайсетгодишно момиченце.

— Аз просто… исках да разбера.

— Не е твоя работа да разбираш — изсъска мама. — Това няма нищо общо с теб.

Тя грабна кутията, притисна я към гърдите си и след миг колебание забързано се отправи към вратата.

— Моя работа е — възразих първо тихичко, после по-високо с треперещ глас, — понеже ти ме излъга.

Тя се препъна…

— За писмото на Джунипър, за Милдърхърст, за всичко. Ние бяхме там…

Леко се поколеба на вратата, но не се обърна и не спря.

— Помня го…

После отново останах сама, заобиколена от онази специфична стъклена тишина след счупването на нещо крехко. Някъде горе по стълбите се затръшна врата.

Оттогава изминаха две седмици и отношенията ни останаха ледени, дори по нашите критерии. Държахме се ужасно възпитано заради татко и понеже така бяхме свикнали, кимахме си и се усмихвахме, но не си казвахме нищо по-различно от „Подай ми солта, ако обичаш“. Чувствах се ту виновна, ту уверена в себе си, горда и заинтригувана от момичето, което обичаше книгите колкото мен, сърдита и засегната от жената, която отказваше да сподели с мен дори съвсем мъничка частица от живота си.

Обаче най-вече съжалявах, че съм й признала за писмата. Проклинах онзи, който беше казал, че честността е най-добрата политика, разглеждах нетърпеливо обявите с наеми и подхранвах студената война помежду ни, като се стараех да отсъствам колкото може по-дълго. Не беше трудно: редактирах „Привиденията от блатото Ромни“ и имах идеалното извинение да прекарвам много време в издателството. Хърбърт, от своя страна, беше доволен, че има компания. Твърдеше, че моята работливост му напомняла за „доброто старо време“, когато войната най-сетне приключила, Англия започнала да се изправя на крака и двамата с господин Браун търчали да събират ръкописи и да пускат поръчки за печат.

И така, по време на съботното си посещение в библиотеката, стиснах под мишница папката с копия от вестникарските статии, погледнах си часовника и видях, че тъкмо минава един, но не ми се прибираше у дома. Татко много държеше на проучването на случаите на отвличания, но щеше да почака до довечера, когато щяхме да четем „Човека от калта“. Запътих се към Нотинг Хил. Подмами ме шансът за приятна компания, нещо, което да ме разсее приятно, и може би дори нещо дребно за обяд.

Бях забравила, че Хърбърт ще отсъства през уикенда, понеже ще е главният говорител на Годишната среща на книговезците. Щорите в офиса на „Билинг и Браун“ бяха спуснати и вътре беше пусто и мрачно. Докато прекрачвах прага, натъквайки се на пълния покой, се почувствах неимоверно потисната.

— Джес? — подвикнах обнадеждено. — Джеси, момиче?

Не чух признателно потрепване на лапи, нито мъчително изкачване по стълбите от приземния етаж, към мен на вълни плисна само тишината. Има нещо дълбоко тревожно, когато любимо твое място остане без своите обичайни обитатели, и в онзи момент изпитах огромно желание да се посбутам с Джес за място на дивана.

— Джеси?

Все още нищо. Което означава, че и тя беше заминала за Шрюсбъри и аз бях наистина сам-самичка.

Няма нищо, насърчих се сама, имам предостатъчно работа, че да си запълня следобеда. „Привиденията от блатото Ромни“ отиваше за коректура в понеделник и макар че по стечение на обстоятелствата вече бях отделила на книгата най-сериозното си внимание, винаги може да се подобри още нещо. Дръпнах щорите, светнах лампата на бюрото си, като вдигах колкото може повече шум, седнах и разлистих страниците на ръкописа. Махнах някои запетаи, после пак ги върнах. Поколебах се доколко е по-уместно да използваш „обаче“ вместо „но“, не стигнах до никакъв извод и отбелязах мястото, за да обмисля проблема още малко. Не успях да взема решение и във връзка със следващите пет стилистични проблема, преди да реша, че е истинска лудост да се опитвам да се съсредоточа на празен стомах.

Хърбърт беше готвил и в хладилника открих прясна лазаня с тиква. Отрязах си едно парче, стоплих го и отнесох чинията си обратно на бюрото. Не ми се струваше редно да се храня над ръкопис за ловец на духове, затова отворих папката с разпечатките от „Милдърхърст Мъркюри“. Зачитах се тук-там, но най-вече разглеждах снимките. Имаше някаква дълбока носталгия в черно–белите снимки, в отсъствието на цвят от нагледното представяне на дълбоката фуния на времето. Имаше много снимки на замъка през различни периоди, няколко на имението, една много стара на Реймънд Блайд и на дъщерите му близначки по повод излизането от печат на „Човека от калта“. Видях снимки на Пърси Блайд, която изглеждаше сковано и неловко на сватба на местната двойка Харолд и Люси Роджърс, на Пърси Блайд как срязва панделката на откриването на общински център, на Пърси Блайд, която подарява подписана книга „Човека от калта“ на победителя в поетичен конкурс.

Разлистих страниците: Сафи напълно отсъстваше и това ми се стори необичайно. Отсъствието на Джунипър разбирах, но на Сафи? Взех една статия, ознаменуваща края на Втората световна война, в която се разказваше за участието в общата кауза на различни хора от селото. Още една снимка на Пърси Блайд, този път в униформа на „Бърза помощ“. Замислено се вгледах в кадъра. Разбира се, възможно беше Сафи да не обича да се снима. Също така бе възможно упорито да е отказвала да участва в дейностите на общността. Обаче след като видях двете близначки на живо, бях сигурна, че е по-вероятно тя да е близначката, която знае къде й е мястото. Със сестра като Пърси, притежаваща стоманена решителност и ревностно отдадена да пази доброто име на семейството си, каква надежда имаше горката Сафи да види усмивката си във вестника?

Снимката не беше хубава, не я представяше в ласкава светлина. Пърси беше на преден план, а кадърът беше заснет отдолу, несъмнено, за да бъде уловен целият замък зад нея. Ъгълът беше неуместен и Пърси се извисяваше и изглеждаше много сурово, а понеже не се усмихваше, впечатлението се задълбочаваше.

Вгледах се по-внимателно. На фона имаше нещо, което не бях забелязала досега, точно над късо подстриганата коса на Пърси. Бръкнах в чекмеджето на Хърбърт и намерих лупата, вдигнах я над снимката и примижах. Дръпнах се смаяно. Точно както си мислех. На покрива на замъка имаше някого. На билото между два върха седеше облечена в дълга бяла рокля фигура. Веднага се досетих, че трябва да е Джунипър. Горката тъжна, изгубила разсъдъка си Джунипър.

Докато се взирах в бялата точица до прозореца на таванската мансарда, ме заля вълна от възмущение и печал. И гняв. Отново се разбуди усещането ми, че Томас Кавил е в основата на цялото зло, и аз отново потънах във фантазиите си за онази съдбовна октомврийска нощ, когато той бе разбил сърцето на Джунипър и беше съсипал живота й. Опасявам се, че фантазията ми беше много ярка, беше ми се явявала вече многократно и се разиграваше като познат филм с тъжен саундтрак и всичко останало. Бях заедно със сестрите в онзи безукорно подреден салон, слушах ги как се чудят защо ли той закъснява толкова, наблюдавах как Джунипър постепенно изпада във властта на лудостта, която щеше да я унищожи, когато нещо се случи. Нещо, което не се беше случвало досега.

Не съм сигурна защо, нито как, сигурна съм само в яснотата, с която ме връхлетя внезапно и трескаво. Музиката от видението ми секна стържещо и картината се разсея, оставяйки подире си единствено голия факт, че историята имаше и други страни, освен очевидните. Би трябвало да има. Понеже хората не полудяват само защото любимият им ги е изоставил, нали? Дори ако в семейството им има и други случаи на тревожност, депресия или каквото там имаше предвид госпожа Бърд, когато говореше за пристъпите на Джунипър.

Пуснах копието от вестник „Мъркюри“ и изпънах гръб. Бях приела тъжната история на Джунипър Блайд за чиста монета, понеже мама имаше право: аз ужасно много обичам да си съчинявам, а трагичните истории са ми най-любими. Само че тук не ставаше дума за литература, а за реалния живот, така че трябваше да разгледам ситуацията по-критично. Аз съм редактор, работата ми е да анализирам сценариите във връзка с тяхната правдоподобност, а на тази история й липсваше правдоподобност. Беше твърде опростена. Любовните връзки се разпадат, хората се предават взаимно, влюбените се разделят. Човешкият опит е осеян с такива лични трагедии — ужасно е, но в общата картина на нещата е съвсем незначително, нали? Тя полудяла: думите се изговаряха лесно, но не звучаха убедително, като от евтин роман на ужасите. Защо самата аз не откачих така неотдавна? Нищо подобно не ми се случи.

Сърцето ми заби учестено и аз вече се пресягах към чантата си, за да пъхна вътре папката с вестникарските материали, а после да отнеса чинията и приборите си в кухнята. Трябваше да намеря Томас Кавил. Как не се бях сетила досега? Мама нямаше да говори с мен, Джунипър не можеше. Той беше ключът, той беше отговорът на всичко и на всяка цена трябваше да науча нещо повече за него.

Угасих лампата, спуснах щорите и заключих входната врата зад себе си. Аз си падам по книгите, не по хората, затова изобщо не ми хрумна друго решение: забързах обратно към библиотеката.

Госпожа Йейтс се зарадва да ме види.

— Бързо се връщате — отбеляза тя въодушевено като отдавна изгубен приятел. — Но цялата сте мокра! Не ми казвайте, че времето пак се е развалило!

Изобщо не бях забелязала.

— Нямам чадър — обясних.

— Е, няма нищо. Бързо ще изсъхнете, а аз много се радвам, че идвате. — Тя събра купчинката листове от бюрото си и ми я подаде благоговейно, все едно бяха Светият граал. — Знам, казахте, че нямате време, обаче аз въпреки това поразучих малко — института „Пембрук Фарм“ — поясни тя, след като явно забеляза, че нямам никаква представа за какво говори. — Завещанието на Реймънд Блайд?

— А! — спомних си. Сутринта ми се струваше адски отдавна. — Страхотно. Благодаря.

— Принтирах всичко, което намерих. Щях да ви звънна на работа и да ви съобщя, но ето че вие сама дойдохте.

Отново й благодарих и погледнах документите от горе от горе, разлистих страниците с подробната история на Института по консервация и се престорих, че обмислям информацията, преди да пъхна папката в чантата си. — Нетърпелива съм да ги разгледам както трябва, но преди това трябва да направя нещо друго. — И й обясних, че търся информация за един човек. — Казва се Томас Кавил. Бил е войник през Втората световна война, а преди това — учител. Живеел и работел близо до Елефант и Касъл.

Тя кимаше.

— Нещо конкретно ли се опитвате да разберете?

Защо не е отишъл на вечеря в замъка Милдърхърст през октомври 1941 година, защо лудост замъглила разсъдъка на Джунипър Блайд и тя повече никога не се възстановила, защо майка ми отказваше да обсъжда каквото и да било от миналото си.

— Всъщност не — отговорих. — Каквото успея да открия.

Госпожа Йейтс беше същинска магьосница. Докато аз се борех самичка с машината за микрофилмите и проклинах шайбата, която отказваше да мести лентата съвсем мъничко, а прелиташе през цели седмици, тя се стрелкаше из библиотеката и събираше някакви листове от тук от там. Когато отново се събрахме половин час по-късно, аз донесох един опърпан преглед на новините и смазващо главоболие, а тя беше събрала мъничка, но доста прилична папка с информация.

Нямаше много неща, със сигурност нямаше нищо общо с купищата информация в местната преса относно семейство Блайд и техния замък, но все пак беше някакво начало. Имаше кратко съобщение за раждането му в „Бърмъндзи Газет“, което гласеше: „Кавил, 22 февруари, в «Сейнт Хеншоу», съпругата на Томас ражда син Томас“, и още едно от 1939 година със също толкова недвусмислено заглавие: „Местен учител се включва в армията“. Втората статия беше придружена с малка снимка с надпис „Г-н Томас Кавил“, но копието беше с много лошо качество и личеше само, че той е млад мъж с глава, рамене и британска униформа. Доста скромна публична информация за един човешки живот и аз останах крайно разочарована от факта, че след 1939 година няма никакви сведения.

— Това е — казах и се постарах да гледам на нещата по-скоро философски, отколкото неблагодарно.

— Почти — подаде ми госпожа Йейтс друга стиска листове.

Имаше обяви, всички с дата март 1981 година и всички свалени от тематичните карета в долния ъгъл на „Таймс“, „Гардиън“ и „Дейли Телеграф“. Съобщението във всички беше еднакво:

— Така — казах.

— Така — повтори госпожа Йейтс. — Доста любопитно, не сте ли съгласна? Какво ли означават?

Поклатих глава. Нямах представа.

— Едно е сигурно: този Тео, който и да е, много е държал да се свърже с Томас.

— Може ли да ви попитам, скъпа — не че искам да любопитствам, — тук има ли нещо, което ще ви бъде от полза с проекта?

Отново погледнах тематичните карета и прибрах косата си зад ушите.

— Може би.

— Понеже ако ви интересува военната му служба, Имперският военен музей има превъзходен архив. Или пък в Гражданския регистър, където се пазят данните за раждания, смърт и бракове. Сигурна съм, че ако разполагам с още малко време, бих могла… о, божичко… — възкликна тя и пламна, като погледна часовника си. — Жалко. Вече почти е време да затварям. И то точно когато напреднахме малко. Бих ли могла да ви помогна с още нещо, преди да затворя?

Бяха минали единайсет години от публикуването на обявата, затова не бях сигурна какво мога да очаквам, но знам на какво се надявах: че човекът, на име Тео, ще вдигне телефона и с радост ще ме запознае с последните петдесет години от живота на Томас Кавил. Излишно е да казвам, че изобщо не се случи това. Първият ми опит се натъкна на груб и настойчив сигнал, че разговорът е прекъснат, и аз толкова се отчаях, че тропнах с крак като разглезено викторианско дете. Госпожа Йейтс беше достатъчно любезна да се направи, че не забелязва изблика ми, и ми напомни внимателно да сменя кода на града с 071 съответствие с последните новости, а после се навърташе съвсем наблизо, докато набирах номера. Под зоркия й поглед станах непохватна и се наложи да опитам повторно, но накрая успях!

Бързо почуках по слушалката, за да й покажа, че телефонът звъни, и развълнувано докоснах рамото на госпожа Йейтс, когато някой вдигна. Беше мила дама, която попитах за Тео и тя отговори, че преди година е купила къщата от възрастен господин с това име.

— Теодор Кавил — поясни тя, — него търсите, нали?

Едва се сдържах. Теодор Кавил. Значи, му беше роднина.

— Точно така.

Под носа ми госпожа Йейтс плесна с основата на дланите си като тюлен.

— Замина да живее в дом за възрастни хора в Пътни — обясни ми жената по телефона, — точно до реката. Помня, че много се радваше. Каза, че преподавал в училището отсреща.

Отидох да го видя. Още същата вечер.

В Пътни има пет дома за стари хора, но само един от тях е до реката, така че лесно го намерих. Вятърът беше прогонил дъждеца и вечерта беше ясна и топла. Застанах отпред като насън, сравних адреса в бележника си с този на обикновената наглед тухлена сграда.

Във фоайето ме пресрещна дежурната сестра — млада жена с палава прическа и особена усмивка, която повдигаше едното ъгълче на устата й по-високо от другото. Казах й кого искам да видя и усмивката й се разтегли още по-широко!

— О, прекрасно! Тео е един от любимците ни!

Тогава за пръв път ме прониза съмнение и отвърнах на усмивката й малко неуверено. Преди малко идеята ми се бе сторила добра, но сега, на ярката флуоресцентна светлина на коридора, към който бързо се приближавахме, вече не бях толкова сигурна. Имаше нещо не съвсем приятно у личност като мен, решила да се натрапи на нищо неподозиращ възрастен човек, един от любимците на дома за стари хора. Някаква напълно непозната персона, въобразила си разни неща за семейната история на въпросния възрастен господин. Понечих да си тръгна, но водачката ми беше изненадващо ангажирана с посещението ми и ме насочваше през фоайето с шеметна експедитивност.

— Самотни са, когато краят им наближава — обясняваше ми тя, — особено ако никога не са се женили. Ако нямат деца и внуци, за които да мислят.

Съгласих се усмихнато, докато я следвах с бърза крачка по широкия бял коридор. Врата след врата, помежду които имаше окачени по стените вази. Пурпурни цветя, съвсем лекичко поувехнали, подаваха главички отгоре и аз разсеяно се зачудих чие ли е задължението да ги сменя. Не попитах обаче, а и не спряхме, продължихме направо по коридора, докато не стигнахме вратата в самото дъно. През стъклото видях, че от другата страна се намира поддържана градина. Медицинската сестра отвори вратата и наклони глава, за да ме покани да мина първа, после ме последва.

— Тео — каза тя по-високо от нормалното, но не разбирах към кого се обръща. — Имаш посетител. Съжалявам — извърна се тя към мен, — не запомних името ви.

— Еди. Еди Бърчил.

— Еди Бърчил ти е дошла на посещение, Тео.

Тогава забелязах желязната пейка от другата страна на нисък жив плет и един възрастен мъж, станал на крака. От начина, по който беше приведен и стискаше с ръка облегалката на пейката, личеше, че е седял, преди да пристигнем, че се е изправил по навик, тласкан от старомодни обноски, които несъмнено е прилагал през целия си живот. Примигна зад дебелите лупи на очилата си.

— Здравейте — поздрави ме той. — Заповядайте при мен.

— Ще ви оставя — каза медицинската сестра. — Ще бъда вътре. Повикайте ме, ако ви трябва нещо.

Тя наведе глава, скръсти ръце и се отдалечи с енергична стъпка по пътеката от червени тухли. Вратата се затвори зад нея и двамата с Тео останахме сами в градината.

Беше дребничък, най-много метър и петдесет, с пълничко тяло, което човек би могъл да нарисува, ако е така настроен, като започне най-общо с формата на патладжан и постави колан през най-широката част. Посочи на другата страна с неравномерно покритата си с коса глава:

— Съзерцавах реката. Знаете ли, никога не спира.

Гласът му ми допадна. Нещо в топлия му тембър ми напомни за времето, когато бях мъничка, седях с кръстосани крака на прашния килим, докато някакъв възрастен с размазано лице свиреше монотонно и успокоително, а моето съзнание започваше да блуждае. Изведнъж си дадох сметка, че нямам представа как да подема разговора си с този стар човек. Че идването ми тук е било огромна грешка и че трябва незабавно да си тръгна. Тъкмо отворих уста да го кажа, когато той поде:

— Всъщност усуквах. Не се сещам коя сте. Извинете ме, паметта ми…

— … си е съвсем наред. Не се познаваме.

— Така ли? — Той се смълча и устните му бавно се движеха, докато премисляше нещата. — Разбирам… ами, няма нищо, сега сте тук, а аз нямам много посетители… Ужасно съжалявам, вече забравих името ви. Знам, че Джийн го каза, обаче…

Бягай, предупреждаваше ме съзнанието ми.

— Аз съм Еди — изрече устата ми. — Идвам по повод на обявата ви.

— На кое? — Той обхвана ухото си с длан, да не би да не е чул добре. — Обява ли казахте? Съжалявам, но ми се струва, че ме бъркате с някого.

Бръкнах в чантата си и извадих разпечатката от „Таймс“.

— Идвам заради Томас Кавил — поясних и вдигнах листа, за да го види.

Той обаче не гледаше към хартията. Бях го стреснала и цялото му лице се промени, а объркването бе изместено от задоволство.

— Чаках ви — нетърпеливо каза той. — Елате, седнете, седнете. За кого работите, за полицията ли? За военната полиция?

Полицията ли? Сега беше мой ред да се объркам. Поклатих глава.

Той се превъзбуди, стисна малките си ръце и заговори много бързо:

— Знаех, че ако живея достатъчно дълго, един ден някой ще прояви интерес към брат ми. Елате — махна ми нетърпеливо с ръка. — Седнете, моля. Кажете ми, какво има? Какво сте открили?

Бях абсолютно объркана. Нямах представа какво има предвид. Приближих и заговорих внимателно:

— Господин Кавил, мисля, че е станало някакво недоразумение. Не съм открила нищо и не работя в полицията. Нито за военните. Идвам, понеже се опитвам да издиря брат ви, да намеря Томас, и реших, че сигурно ще можете да ми помогнете.

Той наклони глава.

— Мислели сте, че аз мога… че аз мога да ви помогна? — Когато го осъзна, кръвта се смъкна от лицето му. Потърси опора в облегалката и кимна с горчиво достойнство, което ми причини болка, макар да не схващах причината. — Разбирам… — Лека усмивка. — Разбирам.

Бях го разстроила и макар да нямах представа как, нито пък какво общо може да има полицията с Томас Кавил, знаех, че трябва да кажа нещо, за да обясня присъствието си.

— Брат ви е бил учител на майка ми преди войната. Онзи ден двете с нея си говорихме и тя ми разказа какво вдъхновение е бил за нея. И колко съжалява, че е изгубила контакт с него. — Преглътнах, едновременно учудена и притеснена колко ми беше лесно да лъжа. — Тя се питаше какво ли е станало с него, дали е продължил да работи като учител и след войната, дали се е оженил.

Докато говорех, той отново бе отклонил вниманието си към реката и по погледа му отсъдих, че изобщо не вижда нищо. Във всеки случай не и нещата, които са там: нито хората, които крачеха по моста, нито малките лодки, които се поклащаха до далечния бряг, нито ферибота с туристи с насочени фотоапарати.

— Опасявам се, че ще ви разочаровам — каза той най-накрая. — Нямам никаква представа какво се е случило с Том.

Тео седна, облегна гръб на железните пречки и поде историята си:

— Брат ми изчезна през 1941 година. По средата на войната. Един ден на вратата в дома на майка ми се почука и на прага стоеше местният полицай. Всъщност беше запасняк полицай, беше приятел на баща ми, докато беше още жив, бяха се сражавали заедно в Първата световна война. Ах — махна с ръка Тео, все едно гонеше муха, — беше толкова смутен, горкичкият. Сигурно му е било адски неприятно да носи такива новини.

— Какви новини?

— Том не се явил на служба и полицаят идваше да го арестува — въздъхна Тео при спомена. — Горката мама. Какво можеше да направи? Каза на човека истината: че Том го няма и че няма представа къде е, че след като го раниха, заживя сам. Не можеше да се върне у дома след Дюнкерк.

— Бил е изтеглен ли?

Тео кимна.

— За малко да не оцелее. Първите седмици след това прекара в болницата. Кракът му се оправи, но според медицинските сестри излязъл от там различен човек. Пак се смеел, където е уместно, обаче преди това правел пауза. Все едно четял реплики от сценарий.

Наблизо заплака дете и вниманието на Тео се отклони към пътеката покрай реката. Усмихна се едва-едва.

— Изпуснал си е сладоледа — докладва той. — Всяка събота в Пътни някое клето хлапе си изпуска сладоледа на тази алея.

Почаках го да продължи, а когато не го стори, го подканих колкото може по-внимателно.

— И какво се случи? Какво направи майка ви?

Той още наблюдаваше пътеката, но потропа с пръсти по облегалката и каза тихо:

— Том се бе отлъчил самоволно по средата на войната. Ръцете на полицая бяха вързани. Той обаче беше свестен човек, от уважение към татко прояви известна снизходителност и даде на мама двайсет и четири часа да намери Том и да го накара да рапортува пред дежурния офицер.

— Но тя не успяла, така ли? Не го намерила?

Той поклати глава.

— Все едно да търсиш игла в купа сено. Мама и сестрите ми бяха съкрушени. Търсеха го навсякъде, където се сетиха, но… — немощно сви рамене той. — Аз не можех да им помогна, по онова време ме нямаше — и не успях да си го простя. Бях на север, готвех се с полка си. Научих, когато пристигна писмото на мама. Но тогава вече беше твърде късно. Том беше в списъка на самоволно отлъчилите се.

— Много съжалявам.

— Така е и до днес. — Очите му срещнаха моите и аз смаяна видях, че са плувнали в сълзи. Той намести очилата си с дебели стъкла и дръжките им над ушите си. — Оттогава проверявам всяка година, понеже ми казаха, че някои хора се появяват след години. Цъфват пред Военното окръжие с подвита опашка и влачейки дълга поредица от лоши решения подире си. Оставят се на милостта на дежурния офицер. — Той вдигна ръка и я остави да падне безпомощно върху коляното му. — Проверявам само защото съм отчаян. Усещам в сърцето си, че Том няма да отиде в никакво Военно окръжие. — Той срещна загрижения ми поглед, вгледа се в очите ми и поясни: — Уволниха го позорно.

Зад нас се разнесе дрънчене, хвърлих поглед през рамо и видях млад мъж да помага на възрастна жена да излезе през градинската врата. Жената се засмя на нещо, което той й каза, докато двамата крачеха бавно и се любуваха на розите.

Тео ги забеляза и снижи глас:

— Том беше почтен човек. — Всяка дума му струваше огромно усилие, той стисна устни, за да овладее силния им трепет под напора на чувствата, а аз долових отчаяната му нужда да вярва само в най-доброто за брат си. — Никога не би направил онова, което говорят за него, никога не би избягал така. Никога. Казах го на военната полиция. Никой не ме слушаше. Това съкруши сърцето на майка ми. Срамът, тревогата, неизвестността какво ли му се е случило. Дали не е някъде самотен и изгубен. Дали не е пострадал, не е забравил кой е и откъде е… — Той замълча, потри извитите си вежди сконфузено и аз разбрах, че това са все мъчителни теории, за които строго са го критикували в миналото. — Каквото и да се е случило, мама не го преодоля. Той й беше любимец, макар че никога не би го признала. Не се и налагаше — Том беше любимец на всички.

Смълчахме се и аз се заех да наблюдавам две врани, кръжащи на небето. Двойката, която се любуваше на розите, се приближи към нас и аз изчаках двамата да стигнат брега на реката, преди да се обърна към Тео и да попитам:

— Защо полицията отказа да ви послуша? Защо са били толкова сигурни, че Том се е самоотлъчил?

— Имаше писмо — потрепна един нерв на челюстта му. — Пристигна в началото на 1942 година, няколко месеца след изчезването на Том. Напечатано и много кратко, съобщаваше ни, че се е запознал с някаква жена и двамата са избягали, за да се оженят. Че се криел, но щял да се свърже с нас по-късно. След като от полицията видяха писмото, изгубиха интерес и към Том, и към нас. Водеше се война. Моментът не бе подходящ да търсят човек, изменил на родината си.

Дори сега, толкова години по-късно, си личеше колко го боли. Можех само да предполагам какво е било навремето. Да изчезне твой скъп човек, а ти да не можеш да убедиш никой друг да ти помогне да го издириш. Но все пак. В село Милдърхърст ми казаха, че Томас Кавил не се появил в замъка, понеже избягал с друга жена. Дали само семейната гордост и лоялността караха Тео да вярва, че това бягство е лъжа?

— Вие не вярвате на писмото, така ли?

— Нито за секунда. — Ожесточението му режеше като нож. — Вярно е, че беше срещнал едно момиче и се беше влюбил. Сам ми го каза, пишеше ми дълги писма за нея — колко била красива, как с нея всичко на света изглеждало наред, че щели да се женят. Обаче не се канеше да бягат — нямаше търпение да я представи на семейството.

— Не сте ли я виждали?

Той поклати глава.

— Никой от нас не я е виждал. Причината беше свързана със семейството й и с това, че трябвало да го пазят в тайна, докато им съобщят новината. Имам усещането, че тези хора бяха доста издигнати.

Сърцето ми заби лудо, понеже разказът на Тео се припокриваше със скалъпената от самата мен история.

— Помните ли името на момичето?

— Той не ми го каза.

Задъхах се от безсилие.

— Том много държеше най-напред да се запознае с нейното семейство. Не мога да ви опиша колко ме е измъчвало това през годините — призна Тео. — Само да знаех коя е тя, може би щях да се ориентирам откъде да започна да търся. Ами ако и тя е изчезнала? Ако двамата заедно са претърпели нещастен случай? Ако семейството й разполага със сведения, които може да са от полза?

На върха на езика ми беше да му разкажа за Джунипър, обаче в крайна сметка размислих. Не виждах никакъв смисъл да събуждам надеждите му, при положение че семейство Блайд нямаха допълнителна информация за местонахождението на Томас Кавил и всички бяха убедени като полицията, че той е избягал с друга жена.

— Писмото — подех внезапно, — кой според вас го е изпратил, след като не е бил той? И защо? Защо някой ще прави такова нещо?

— Не знам, но ще ви кажа нещо. Том не се е женил за никого. Проверих в Гражданския регистър. Проверих и сред регистрираните смъртни случаи. Правя го всяка година за всеки случай. Нищичко. Няма и следа от него след 1941 година, все едно е изчезнал яко дим.

— Но хората не изчезват ей така.

— Не — съгласи се той е изморена усмивка, — не изчезнат. Цял живот се мъча да го намеря. Преди няколко десетилетия дори наех един човек. Пари на вятъра. Пръснах хиляди лири само и само някакъв идиот да ми каже, че Лондон по време на войната е изключително подходящо място за човек, решил да изчезне — въздъхна развълнувано той. — Изглежда, никой не даваше пет пари, че Том всъщност не е искал да изчезне.

— А обявите? — посочих към разпечатката, която още беше върху пейката помежду ни.

— Пусках ги, когато малкият ни брат Джоуи много се влоши. Реших, че си струва да опитам, в случай че съм грешал от самото начало и Том е някъде там и търси причина да се върне при нас. Джоуи беше простодушно момче, клетият, но обожаваше Том. За него щеше да значи много, ако можеше да го види още веднъж.

— Но нищо не сте научили.

— Нищо. Само няколко младежи, които се обадиха на шега.

Слънцето се беше спуснало ниско на небето и ранният здрач беше прозирен и розов. Ветрец близна ръката ми и аз установих, че отново сме сами в градината. Спомних си, че Тео е възрастен човек, който би трябвало да е вътре пред чиния с ростбиф, а не да тъгува по миналото.

— Захладня — казах. — Искате ли да влезем вътре?

Той кимна и се помъчи да се усмихне, но когато се изправихме, си пролича, че вятърът е напуснал платната му.

— Не съм глупав, Еди — каза той, когато стигнахме вратата. Отворих я, но той настоя да ме пропусне да вляза първа. — Знам, че повече няма да видя Том. Обявите, ежегодната проверка на регистрите, семейните снимки и разни други неща, които пазя, за да му ги покажа… правя го по навик и защото ми помага да понеса отсъствието му.

Прекрасно го разбирах.

От трапезарията се носеше някакъв шум — стържене на столове по пода, подрънкване на съдове, приглушени приятелски разговори, обаче той спря насред коридора. Зад него се виждаше изсъхнало пурпурно цвете, флуоресцентната тръба над главата му бръмчеше и аз забелязах нещо, което ми бе убягнало отвън. Бузите му лъщяха от сълзи.

— Благодаря ти — изненадващо каза той. — Не знам как си избрала точно днешния ден за посещението си, Еди, но се радвам, че го стори. Още от сутринта ми е тъжно — понякога става така — и ми беше приятно да си поговорим за Том. Само аз останах вече: братята и сестрите ми са ето тук — притисна той длан към сърцето си. — Липсват ми всичките, но нямам думи да опиша загубата на Том. Вината… — долната му устна потръпна и той се помъчи да я овладее, — усещането, че съм го предал. Че му се е случило нещо ужасно, а никой не знае, че светът и историята го смятат за предател, понеже аз не успях да докажа, че грешат.

Всяка частица от тялото ми копнееше да му помогна и да оправя нещата.

— Съжалявам, че не ви нося новини за Том.

Той поклати глава и лекичко се усмихна.

— Всичко е наред. Надеждата е едно, а очакването — съвсем друго. Не съм глупак. Дълбоко в себе си съзнавам, че ще отида в гроба, без да дам покой на Том.

— Иска ми се да можех да направя нещо.

— Елате да ме видите отново някой следобед — каза той. — Би било чудесно. Ще ви разкажа още за Том. За по-щастливите времена, обещавам.

1.

Градината на замъка Милдърхърст, 14 септември 1939 г.

Бушуваше война, а него го чакаше работа, обаче слънцето грееше силно и кръгло на небето, водата пръскаше сребристи отблясъци, а маранята се издигаше високо над него и Том реши, че кой знае защо, не било нередно да спре за малко и да се гмурне. Басейнът беше кръгъл и красиво построен, имаше каменен бордюр и дървена люлка, провесена от един дебел клон, така че той просто не успя да овладее смеха си, когато пусна платнената торба на земята. Ама че находка! Свали ръчния си часовник и внимателно го остави върху гладката кожена чанта, която беше купил преди една година и с която много се гордееше, изрита обувките си и разкопча ризата.

Кога за последен път беше плувал? Със сигурност не се беше случвало цяло лято. Група приятели бяха взели кола и бяха заминали на морето, една седмица в Девън през най-горещите августовски дни, които помнеха, а той трябваше да се присъедини към тях, обаче Джоуи се влоши, кошмарите започнаха и горкото дете не можеше да заспи, ако Том не седи до леглото и не си измисля истории за Подземния свят. След това лягаше в собственото си тясно легло, топлината се сгъстяваше по ъглите на стаята, докато той си мечтаеше за морето, но въпреки това не съжаляваше — не истински, не задълго. Беше готов на всичко за Джоуи — горкото хлапе, мъжкото му тяло затлъстяваше, а смехът му стана като на малко момченце, жестоката музика на този смях караше Том вътрешно да се гърчи от болка, като си спомняше какво дете беше Джоуи и какъв мъж беше станал.

Смъкна ръкавите на ризата си и откопча колана, отърси се от печалните стари мисли, а после и от панталоните си. Една голяма черна птица се изкашля над него и Том застина за миг, проточил шия и загледан към синьото небе. Слънцето блестеше силно, той примижа и проследи с очи как грациозният силует на птицата се понесе към гората в далечината. Въздухът беше наситен с уханието на нещо, което той не можеше да познае, но му харесваше. Цветя, птици, далечното бълбукане на водата върху камъните, пасторални миризми и звуци, излезли сякаш от страниците на Харди, и Том се въодушеви от усещането, че тези неща са действителни и че той се намира сред тях. Че това е неговият живот и той го живее. Долепи към гърдите си длан с разперени пръсти, слънцето топлеше голата му кожа, всичко му предстоеше и той изпита приятното усещане, че е млад и силен, че е тук и сега. Не беше религиозен, но в този момент със сигурност повярва.

Том хвърли поглед през рамо, но лениво и без да очаква нищо. По принцип не нарушаваше правилата, беше учител, трябваше да бъде за пример на учениците и сериозно се стараеше да е точно така. Но днешният ден, времето, току-що започналата война, уханието, донесено от вятъра, което не можеше да разпознае, всичко това му вдъхваше смелост. В крайна сметка той беше млад мъж, а на един млад мъж не му трябва много, за да се преизпълни с приятното волно усещане, че трябва тутакси да се възползва от земята и предлаганите от нея наслади, че правилата, свързани с притежанието и превенцията, макар и добронамерени, са само теоретични разпоредби от книгите и разговорите на треперещи адвокати с бели бради на площад „Линкълнс Ин Фийлдс“.

Просеката беше оградена от дървета, наблизо се издигаше притихнала съблекалня, а едва различимо каменно стълбище водеше нанякъде. Отвъд имаше слънце и птичи песни. Том си пое дълбоко и доволно дъх и реши, че моментът е подходящ и трябва да се възползва. Имаше дъска за скачане и слънцето беше затоплило дървото, затова, когато стъпи на нея, стъпалата му затриха. Задържа се за миг, наслаждавайки се на болката, напече раменете си, кожата му се стегна и накрая, когато не издържаше повече, се ухили широко и най-накрая скочи, издърпа ръцете си назад и излетя във водата като стрела. Студът стисна гърдите му като в менгеме, той си пое дъх, когато излезе на повърхността и дробовете му признателно се изпълниха с въздух, както новородено поема първата си глътка.

Поплува няколко минути, гмуркаше се дълбоко, отново и отново излизаше на повърхността, после легна по гръб и разпери крака и ръце, така че тялото му зае формата на звезда. Ето това, помисли, е съвършенство. Мигът, за който говореха Уърдсуърт, Колридж и Шели — мигът на сюблимното. Том беше сигурен, че ако умре сега, ще умре доволен. Не че искаше да умира, не и през следващите седемдесет години. Пресметна бързо: падаше се през 2009 година, щеше да свърши чудесна работа. Старец, който живее на луната. Засмя се, лениво направи няколко маха назад, после отново се понесе по повърхността и затвори очи, за да се затоплят клепачите му. Светът стана оранжев и звезден, а някъде извътре Том зърна бъдещия му блясък.

Скоро щеше да облече униформата, войната го очакваше и Томас Кавил нямаше търпение да се запознае с нея. Не беше наивник, собственият му баща беше изгубил крака си и част от ума си във Франция, така че той не хранеше никакви илюзии по отношение на героизма или на славата. Съзнаваше, че войната е сериозна и опасна работа. Не беше и сред онези, които нямаха търпение да избягат от сегашното си положение. Тъкмо обратното: Том виждаше във войната възможност да се усъвършенства и като човек, и като учител.

Искаше да бъде учител, откакто осъзна, че някой ден ще стане зрял човек, и мечтаеше да работи в своя квартал в Лондон. Том беше убеден, че ще съумее да отваря очите и съзнанието на децата — като които самият той е бил някога — и да им показва и други светове отвъд мръсните тухли и въжетата с пране, които гледаха всеки ден. Тази цел го крепеше, докато завърши учителския колеж и през първите години на практиката му, докато най-накрая, благодарение на известно красноречие и на старомоден късмет не се озова точно там, където искаше.

Веднага щом стана ясно, че е надвиснала война, Том разбра, че ще се запише доброволец. У дома имаше нужда от учители, мястото му беше постоянно, но какъв пример щеше да даде? Освен това разсъждаваше и малко по-себично. Кийтс е казал, че нищо не е реално, преди да го преживееш, и Том знаеше, че е вярно. Нещо повече, знаеше, че точно това му липсва. Състраданието беше хубаво нещо, но когато Том говореше за история, жертви и национално достойнство, когато четеше на учениците си бойния призив на Хенри V, той дращеше по голия под на собствения си ограничен опит. Знаеше, че войната ще му даде дълбината на познанието, за която копнееше, и точно затова веднага щом се увери, че поверените му евакуирани деца са настанени на сигурно място при семействата, той се отправи обратно към Лондон. Беше се записал в Първи батальон на полка от Ист Съри и ако имаше късмет, през октомври щеше да е във Франция.

Завъртя лениво пръсти върху топлата повърхност на водата и въздъхна толкова дълбоко, че мъничко потъна. Може би увереността му, че следващата седмица ще облече униформата, правеше този ден някак по-жизнерадостен, по-истински от другите. Понеже определено действаха някакви нереални сили. Не се дължеше само на топлината или на вятъра, нито на мириса, който не можеше да назове, а на някаква странна смесица от условия, климат и обстоятелства. И макар да нямаше търпение да се нареди и да дочака реда си, макар понякога нощем да го сърбяха краката от нетърпение, в момента, точно в този миг, му се искаше времето да забави ход, а той да се носи така по водата вечно…

— Как е водата? — стресна го гласът.

Съвършената самота, строшена като черупката на златно яйце.

По-късно, в многобройните случаи, когато превърташе през паметта си първата им среща, най-ясно от всичко си спомняше очите й. И начина, по който тя се движеше, честно казано: как дългата й коса висеше разчорлена край раменете, извивката на малките й гърди, формата на краката й, о, боже, тези крака! Но най-вече си спомняше светлината в очите й, в онези котешки очи. Очи, които знаеха и мислеха неща, които не би трябвало. През предстоящите дълги нощи и дни, а и когато той най-сетне стигна до края, виждаше нейните очи, когато затвореше своите.

Тя седеше на люлката, стъпила с босите си нозе на земята, и го наблюдаваше. Момиче… жена? Не беше сигурен, поне не отначало — беше облечена със семпла бяла лятна рокля и го наблюдаваше, докато той се носеше по повърхността на басейна. Хрумнаха му няколко небрежни отговора, но нещо в изражението й му върза езика и той успя да отвърне само:

— Топла. Идеална. Синя.

Нейните очи бяха сини, с бадемова форма, леко раздалечени и се ококориха малко, когато той изрече тези три думи. Сигурно се е зачудила що за глупак се възползва от басейна й.

Том неловко заплува и чакаше тя да го попита кой е, какво прави и защо плува тук, обаче тя не го стори, не зададе нито един от тези въпроси, а само лениво се оттласкваше с крака и люлката описваше малка дъга над ръба на басейна и обратно. Нетърпелив да докаже, че знае повече от три думи, той въпреки това отговори на незададените въпроси.

— Аз съм Томас, Томас Кавил. Извинете, че се възползвам от басейна ви, но днес беше много горещо. Просто не се сдържах.

Усмихна й се широко, а младата жена облегна глава на въжето и той почти се запита дали и тя не се е промъкнала тук незаконно. Дължеше се на нещо във вида й, на някаква рязкост, сякаш тя и средата, в която я бе открил, не са естествени спътници. Смътно се запита къде ли е подходящото място за момиче като нея, но не намери отговор.

Тя безмълвно престана да се люлее и стана от седалката. Въжетата се отпуснаха и се разклатиха напред-назад. Томас установи, че непознатата е доста висока. След това момичето приседна на каменния перваз, вдигна колене към гърдите си, така че роклята се надипли високо около краката й, и потопи пръсти във водата, надничайки над коленете си, за да наблюдава как вълничките плъзват надалече от нея.

. Том усети как в гърдите му се надига възмущение. Да, беше навлязъл в чужда собственост, но не беше направил нищо наистина лошо, с нищо не беше заслужил това мълчаливо отношение. Тя се държеше, все едно него изобщо го няма. Седеше точно пред него, а изражението й изразяваше дълбок и леко отнесен размисъл. Том реши, че момичето играе някаква игра, от онези игри, които момичетата — жените — обичат да играят и които объркват мъжете, обаче по някакъв необясним противоположен начин ги поддържат в тонус. Каква друга причина можеше да има да го пренебрегва? Освен ако не беше стеснителна. Може би това беше причината — тя беше млада и имаше голяма вероятност да намира неговата дързост, неговата мъжественост, неговата — да си го кажем — почти пълна голота объркващи. В този момент той съжали — не смяташе да се получава така, в крайна сметка му се искаше само да поплува — затова каза с най-непринудения си и приятелски тон:

— Виж, извинявай, че те изненадах така. Няма да ти направя нищо лошо. Казвам се Томас Кавил. Дойдох да…

— Да, чух те — отговори тя. И го изгледа така, сякаш е насекомо. Изморено, леко раздразнено, но искрено. — Наистина няма нужда непрекъснато да тръбиш по този въпрос.

— Чакай малко, само исках да те уверя, че…

Обаче Том преглътна уверенията си. Първо, защото беше очевидно, че тази странна особа вече не го слушаше, и второ, защото самият той беше твърде разсеян. Както говореше, тя се изправи, вдигна роклята си и отдолу се показа бански костюм. Просто така. Без дори да завърти очи към него, без да му хвърли поглед иззад премрежените си мигли, без да се разкиска заради собствената си прямота. Тя захвърли роклята зад себе си на малка памучна купчинка, протегна се като затоплена на слънцето котка, прозя се лекичко, без дори да закрие уста с женска изисканост, да се извини или да му метне поглед и да се изчерви.

Без никаква показност непознатата се гмурна отстрани и когато докосна водата, Том побърза да излезе. Смелостта й, ако беше смелост, събуди у него тревога. Тревогата му го изплаши, а страхът му беше завладяващ. Това пък направи нея завладяваща.

Разбира се, Том нямаше кърпа, нито нещо друго, с което да се подсуши достатъчно бързо, за да се облече, затова застана на слънце и се постара да изглежда максимално спокоен. Не беше лесно. Непринудеността го беше напуснала и той разбра какво е да си на мястото на един от приятелите си, който започваше да говори несвързано и да пристъпва от крак на крак, когато се изправи пред красива жена. Красива жена, която бе изплувала на повърхността на басейна и сега се носеше лениво по гръб, с разтворена като ветрило от водорасли покрай лицето й дълга коса — спокойно, невъзмутимо и привидно, без да забелязва нахълтването му.

Том се помъчи да възвърне донякъде достойнството си, реши, че панталоните ще му помогнат в това отношение, и ги навлече върху мокрите си гащета. Опитваше се да изглежда авторитетно, стараеше се напрежението да не го направи твърде наперен. Беше учител, за бога, скоро щеше да стане войник, не можеше да е толкова трудно. Не е лесно обаче да излъчваш професионализъм, когато стоиш бос и полугол в чужда градина. Всичките му по-ранни прозрения относно глупостта на законите, закрилящи собствеността, сега му се струваха нелепи, ако не и напълно измамни, затова преглътна и каза възможно най-спокойно:

— Казвам се Томас Кавил. Аз съм учител. Дойдох да проверя как е една моя ученичка, която мисля, че е евакуирана при вас. — От него капеше вода, топла струйка се стичаше по корема му и Томас добави навъсено: — Аз съм неин учител.

Което, разбира се, вече беше казал.

Тя се приближи и вече го наблюдаваше от средата на басейна, изучаваше го и сякаш си водеше записки наум. Заплува под вода като сребриста ивичка и се появи в края на басейна, притисна ръце една върху друга към каменния перваз и положи брадичката си върху тях.

— Мередит.

— Да — въздъхна той облекчено. Най-сетне. — Да, Мередит Бейкър. Идвам да проверя как е тя. Дали всичко е наред.

Раздалечените очи се спряха върху него, но бе невъзможно да разгадае чувствата на жената. После тя се усмихна и лицето й се преобрази по трансцендентен начин, когато си пое дъх и каза:

— Ами най-добре я попитайте лично. Скоро ще дойде. Сестра ми й взема мярка за роклите.

— Ами добре. Това е добре.

Целта беше спасителният му пояс и той се вкопчи в него с признателност и без никакъв срам. Пъхна ръце в ръкавите на ризата си и приседна в края на най-близкия затоплен от слънцето шезлонг, а после извади от чантата си папката и списъка. Престори се, че съдържащата се в него информация страшно го интересува, нищо че би могъл да я изпее наизуст. Нямаше да е зле отново да я прочете: искаше да бъде сигурен, че когато някой от родителите на учениците му в Лондон го попиташе, ще може да отговори на въпросите им честно и уверено. Повечето от децата бяха настанени в селото, две бяха в дома на викария, едно — във фермата малко по-надолу, а Мередит, помисли си той и хвърли поглед през рамо към армията от комини над далечните дървета, беше отишла най-далече. В замък, ако се вярва на адреса в списъка. Надяваше се да надникне вътре, и не само да надникне, ами и да поразгледа. Досега местните дами бяха дружелюбни, канеха го на чай и торта, суетяха се дали е хапнал достатъчно.

Рискува да погледне отново към съществото в басейна и реши, че няма никаква вероятност да получи покана от нея. Вниманието й беше насочено другаде, затова той си позволи да я поразгледа. Момичето беше озадачаващо: явно беше сляпа за него и за чара му. До нея той се чувстваше обикновен, а не беше свикнал с това. Отдалече обаче и с малко поуспокоена гордост Том успя да преодолее суетата си достатъчно дълго, за да се запита коя е тя. Дамите от местната доброволческа организация му бяха казали, че замъкът е собственост на някой си господин Реймънд Блайд, писател („Истинската история на Човека от калта“ — със сигурност сте я чели?), който вече бил стар и болен, но Мередит била в добри ръце при двете му дъщери близначки, стари моми, които щели да се грижат прекрасно за горкото, останало без дом дете. Не бяха споменали замъкът да има и друг обитател и Том беше допуснал, ако изобщо се беше замислил по въпроса, че с господин Блайд и близначките се изчерпват жителите на замъка Милдърхърст. Определено не беше очаквал това момиче, тази жена, тази млада и непроницаема жена, която определено не беше стара мома. Не беше сигурен защо, но изведнъж му се стори невероятно неотложно да научи повече за нея.

Тя го пръсна и той отмести поглед, поклати глава и се усмихна на собственото си непростимо самомнение. Том се познаваше достатъчно и съзнаваше, че интересът му към нея е в пряка зависимост от нейната липса на интерес към него. Още от дете го движеше най-безсмисленият от всички мотиви: желанието да притежава точно онова, което не може. Трябваше да престане. Тя беше просто момиче. Едно ексцентрично момиче.

Разнесе се шумолене и един дръглив лабрадор изхвърча през листака, погнал провисналия си език. След него се появи Мередит с усмивка на лицето, която му разкри всичко за начина, по който се чувства. Том толкова се зарадва да я види — късче нормалност с очила, — че едва не се спъна, забързан да я поздрави.

— Здравей, хлапе, как си?

Тя се закова на място, примигна объркано и той осъзна, че за нея е напълно нелогично да го види тук. Докато кучето обикаляше в кръг около Том, червенината по бузите й плъзна към шията, Мередит сведе очи към гуменките си и каза:

— Здравейте, господин Кавил.

— Дойдох да видя как си.

— Ами добре, господин Кавил. Живея в замъка.

Той се усмихна. Беше сладко дете, плахо, но умно. Имаше бърза мисъл и отлична наблюдателност, умееше да забелязва и най-дребните подробности, което й помагаше да прави изненадващи и оригинални описания. За жалост обаче, нямаше почти никаква вяра в себе си и не беше трудно да разбереш защо: родителите й изгледаха Том като безумец, когато им предложи тя да учи в гимназия след година-две. Том обаче продължи да ги обработва.

— В замък, значи! Провървяло ти е. Аз май никога не съм влизал в замък.

— Много е голям и тъмен, мирише на тиня и има много, много стълбища.

— Вече качи ли се по всички?

— По някои, но не и по стълбите към кулата.

— Така ли?

— Не ми е позволено да ходя там. Там работи господин Блайд. Той е писател, истински.

— Истински писател. Ако имаш късмет, може да ти подскаже някои неща.

Том се пресегна и закачливо я потупа по рамото.

Тя се усмихна стеснително, но доволно.

— Може би.

— Продължаваш ли да пишеш в дневника си?

— Всеки ден. Има много неща, за които да пиша.

Тя погледна крадешком към басейна и Том проследи погледа й. Дълги крака преминаха зад момичето, докато то се държеше за перваза. Неочаквано той се сети за един цитат от Достоевски: „Красотата е загадъчна и плашеща“. Том се прокашля.

— Добре, това е добре — каза той. — Колкото повече се упражняваш, толкова по-умела ще станеш. Не се задоволявай с нищо по-малко от най-доброто, на което си способна.

— Няма.

Той й се усмихна и кимна към папката си.

— Значи, мога да отбележа, че си щастлива? Че всичко е наред?

— О, да.

— Родителите ти липсват ли ти много?

— Пиша им писма — отговори Мередит. — Знам къде е пощата и вече им изпратих картичка с новия ми адрес. Най-близкото училище е в Тентърдън, но има автобус дотам.

— Брат ти и сестра ти също са близо до селото, нали?

Мередит кимна.

Той положи ръка върху главата й — косата й беше топла от слънцето.

— Всичко ще бъде наред, хлапе.

— Господин Кавил?

— Да?

— Само да видите книгите вътре. Има цяла стая, пълна с книги, с лавици от земята до тавана.

Той се усмихна широко.

— Е, чувствам се много по-добре от тази новина.

— Аз също. — Тя кимна към фигурата във водата. — Джунипър каза, че мога да чета която книга си поискам.

Джунипър. Тя се казваше Джунипър.

— Вече прочетох три четвърти от „Жената в бяло“, а после ще прочета „Брулени хълмове“.

— Ще влизаш ли, Мери? — Джунипър отново беше доплувала отстрани и викаше момичето. — Водата е прекрасна. Топла. Идеална. Синя.

Нещо в тези думи, изречени от нейната уста, накара Том да потръпне. До него Мередит поклати глава, понеже въпросът я свари неподготвена.

— Не умея да плувам.

Джунипър излезе от водата, навлече бялата си рокля през глава и тя залепна за мокрите й крака.

— Трябва да вземем мерки по въпроса, докато си тук. — Прибра мократа си коса на чорлава опашка и я преметна през рамо. — Има ли още нещо? — попита тя Том.

— Ами мисля, че бих могъл… — Той въздъхна, овладя се и започна отново: — Дали може да дойда да се срещна с другите членове на домакинството?

— Не — отсече Джунипър, без да трепне. — Идеята не е добра.

Той се почувства засегнат без причина.

— Сестра ми не обича непознати, особено от мъжки пол.

— Аз не съм непознат, нали, Мери?

Мередит се усмихна. Джунипър не.

— Нищо лично. Просто си е такава.

— Разбирам.

Тя застана близо до него, а от миглите й се стичаше вода, когато очите й се вторачиха в неговите. Не прочете в тях никакъв интерес, но пулсът му се учести.

— Ами тогава… — поде тя.

— Ами…

— Ако това е всичко.

— Това е всичко.

Тя вирна брадичка и го изгледа, преди да кимне. Кратко движение, което постави категоричен край на разговора им.

— Довиждане, господин Кавил — сбогува се Мередит.

Той се усмихна и протегна ръка.

— Довиждане, хлапе. Грижи се за себе си. И не спирай да пишеш.

Той ги проследи с поглед, докато се скриха в зеленината на път за замъка. Дългата руса коса по гърба, от която капеше вода, и лопатките като колебливи криле от двете страни. Тя протегна ръка, постави я върху раменете на Мередит и я притисна към себе си, а Том, макар да ги изгуби от поглед, реши, че е чул тих смях, докато двете продължиха да се изкачват по хълма.

Щеше да мине година, преди да я види отново, преди пак да се срещнат съвсем случайно на една лондонска улица. Тогава той щеше да е друг човек, необратимо променен, по-спокоен, не толкова самоуверен, точно като наранения град край тях. Щеше да е оцелял след Франция, щеше да е довлякъл ранения си крак до Брей Дюн, да се окаже евакуиран от Дюнкерк, щеше да е виждал как другарите му загиват в битка, щеше да е оцелял след дизентерия и щеше да е разбрал, че макар Джон Кийтс да има право, че опитът наистина е истинен, някои неща е по-добре да не научаваш от първа ръка.

Новият Томас Кавил щеше да се влюби в Джунипър Блайд точно по същите причини, поради които отначало в онази просека и в онзи басейн тя му се бе сторила странна. В един свят, посивял от пепелища и печал, в неговите очи тя щеше да бъде превъзходна, нейните вълшебни и скрити страни, които бяха откъснати от действителността, щяха да го очароват и тя щеше да го спаси само с един замах. Той щеше да я обича страстно, едновременно плашещо и възраждащо, с отчаяние, което превръща подредените му мечти за бъдещето в пълен фарс.

Но в онзи момент Том не знаеше това. Знаеше само, че може да отметне и последния си ученик от списъка, че Мередит е в сигурни ръце, че е добре, щастлива и обгрижена, че той вече може да се върне на автостоп в Лондон и да продължи със собственото си образование, със собствения си житейски план. Още не беше изсъхнал, но закопча ризата си, седна да върже връзките на обувките си и подсвирквайки, си тръгна от басейна, по чиято повърхност се поклащаха водните лилии, след като тя беше излязла от водата — странното момиче с неземните очи. Том тръгна надолу по склона, крачейки покрай плиткия поток, който щеше да го отведе до пътя, далече от Джунипър Блайд и замъка Милдърхърст, за да не ги види никога повече — поне така си мислеше тогава.

2.

О, след това нищо не беше същото! А и как би могло? Нищо в хилядите книги, които беше чела, нищо, което си бе представяла, мечтала или написала, не можеше да подготви Джунипър Блайд за срещата край басейна с Томас Кавил. Когато го видя за пръв път в просеката, когато го зърна да се носи по повърхността на водата, тя реши, че сигурно си го е измислила. Отдавна не беше имала „посетител“ и наистина вече не чуваше в главата си трополене, не усещаше в ушите си предупредителното свистене на необяснимо появил се океан, обаче слънчевата светлина пак беше добила едно познато качество — изкуствен блясък, който правеше всичко не толкова реално, колкото сцената, от която тя току-що си беше тръгнала. Вдигна поглед към балдахина на дърветата и когато най-горните листа се разклатиха от вятъра, сякаш златни прашинки се посипаха по земята.

Седна на люлката край басейна, понеже така беше най-безопасно, когато имаше посещение. Седни на спокойно място, хвани се здраво за нещо, изчакай да отмине: трите златни правила, измислени от Сафи, когато Джунипър беше още малка. Беше качила Джунипър върху масата, за да се погрижи за ожуленото й коляно, и тихичко й бе казала, че посетителите са дар, точно както казваше и татко, но въпреки това не е зле да се научи да бъде внимателна.

— Но аз обичам да си играя с тях — беше казала тогава Джунипър. — Те са ми приятели. И ми разказват интересни неща.

— Знам, скъпа, това е чудесно. Моля те само да не забравяш, че ти не си една от тях. Ти си момиченце от плът и кръв, с кости, които може да се счупят, и имаш две по-големи сестри, които много искат да те видят да пораснеш!

— И татко.

— Разбира се, и татко.

— Но нямам майка.

— Не.

— Обаче имам куче.

— Да, Емерсън.

— И ожулено коляно.

Тогава Сафи се засмя и я притисна в прегръдката си, която миришеше на талк, на жасмин и на мастило, после я смъкна долу върху плочките, а Джунипър много се стараеше да не поглежда към измислената персона на прозореца, която я викаше навън да си играят.

Джунипър не знаеше откъде идват посетителите. Знаеше само, че най-ранните й спомени са за фигури в потоците от светлина около бебешкото й кошче. Бяха си там, преди тя да разбере, че другите не ги виждат. Наричаха я побъркана и откачена, зла и надарена, прогонила беше безброй бавачки, които не можеха да се примирят с въображаемите й приятели.

— Не са въображаеми — обясняваше Джунипър отново и отново възможно най-разумно, но явно английските бавачки не бяха готови да приемат истината. Една след друга си събираха нещата и настояваха за среща с баща й, а от своето скривалище във вените на замъка, от ъгълчето до една пролука сред камъните Джунипър се загръщаше с нова поредица от описания: „Тя е безочлива… Тя е твърдоглава…“, а веднъж дори: „Тя е обладана от зли сили“.

Всички имаха теория за посетителите. Д-р Финли смяташе, че те са „нишки от любознание и копнеж“, изпредени от собственото й съзнание и свързани по някакъв начин с обърканото й сърце, д-р Хайнстайн твърдеше, че са симптоми на психоза, и й даде цял куп хапчета, които щели да сложат край на това, татко твърдеше, че са гласове на нейни предци и че тя е била специално избрана да ги чува, Сафи настояваше, че Джунипър е съвършена каквато си е, а на Пърси й беше все тая. Тя твърдеше, че всички човешки същества на земята са различни, така че защо изобщо трябва да се категоризират нещата и хората да бъдат определяни като нормални или не?

Както и да е. Джунипър не седна на люлката, понеже така беше най-безопасно. Седна, понеже от там се виждаше най-добре видението в басейна. Тя беше любопитна, а той беше красив. Гладката му кожа, издуването и отпускането на мускулите на голите му гърди, когато дишаше, ръцете му. Ако си го беше измислила тя, беше се справила адски добре — той беше екзотичен и прекрасен, а тя искаше да го наблюдава колкото дълго трябва, докато се превърне отново в шарена сянка и се изгуби от погледа й.

Само дето не се случи това. Както си седеше, облегнала глава на въжето на люлката, той отвори очи, срещна нейните и заговори.

Това само по себе си не беше невиждано — и други посетители бяха заговаряли Джунипър, и то неведнъж, но сега за пръв път бяха във вид на млад мъж. На оскъдно облечен млад мъж.

Тя отговори, но съвсем кратко. Всъщност се подразни, не искаше той да говори, искаше само пак да затвори очи, да се отпусне върху искрящата водна повърхност и да я остави да го наблюдава. Да съзерцава танца на слънчевите отблясъци по ръцете и краката, по много, много дългите му ръце и крака, по изключително красивото му лице и да се съсредоточи над странното си усещане като подрънкване на докосната струна някъде дълбоко в корема й.

Не познаваше много мъже. Татко, разбира се, но той не се броеше, кръстника й Стивън, няколко възрастни градинари, които работеха в имението през годините, и Дейвис, който се грижеше за даймлера.

Обаче този беше различен.

Джунипър се помъчи да не му обръща внимание, надяваше се той да схване намека и да престане да опитва да я заговори, но той упорстваше. Казвал се Томас Кавил. Обикновено нямаха имена. Не и нормални имена.

Тя също се гмурна в басейна, а той побърза да излезе. Тогава тя забеляза, че на слънцето има дрехи, неговите дрехи, което наистина беше много странно.

И после се случи най-странното от всичко. Дойде Мередит — най-сетне освободена от стаята за шев на Сафи — и двамата с мъжа поведоха разговор.

Джунипър ги наблюдаваше от водата, за малко не се удави от смайване, понеже едно нещо знаеше със сигурност — нейните посетители бяха невидими за другите хора.

Джунипър живееше в замъка Милдърхърст, откакто се помнеше. Беше родена, както баща си и сестрите си, в една стая на втория етаж. Познаваше замъка и горите му, както може да се очаква човек да познава единствения свят, който е обитавал. Тук беше в безопасност, беше обичана и задоволена. Четеше, пишеше, играеше и мечтаеше. От нея не се очакваше нищо друго, освен да бъде точно това, което беше. Понякога — в още по-голяма степен.

— Ти, малката ми, си създание на замъка — често й повтаряше баща й. — Ти и аз сме еднакви.

Много дълго това обяснение напълно задоволяваше Джунипър.

Напоследък обаче нещата започнаха да се променят по начин, който не можеше да обясни добре. Понякога се будеше нощем от необясним копнеж в душата, от желание, подобно на глад, но не знаеше за какво. Неудовлетворение, копнеж и дълбока зейнала липса, обаче нямаше представа как да я запълни. Нямаше представа какво й липсва. Ходеше и тичаше, пишеше бързо и ожесточено. Думи, звуци напираха в главата й, настояваха да бъдат пуснати на воля и за нея беше облекчение да ги излее върху хартията. Не се измъчваше, не размишляваше, никога не препрочиташе написаното, стигаше й да освободи думите, за да заглуши гласовете в главата си.

Един ден копнежът я отведе в селото. Не шофираше често, но сега подкара големия стар даймлер по главната улица. Като насън, като герой от нечия друга история, тя паркира и влезе в залата, някаква жена я заговори, обаче Джунипър вече беше видяла Мередит.

По-късно Сафи я попита как е избрала, а Джунипър отговори:

— Не съм избирала.

— Не искам да споря, миличка, обаче съм сигурна, че ти я доведе у дома.

— Така е, но не съм я избирала. Просто знаех.

Дотогава Джунипър не беше имала приятел. Другите хора, надутите приятели на татко, посетителите в замъка, сякаш заемаха повече пространство, отколкото трябваше. Те смазваха човек с буйствата си, с позите си, с непрекъснатото говорене. Мередит обаче беше различна. Беше забавна и възприемаше нещата по свой начин. Беше книжен човек, който не беше имал контакт с книги, умееше да наблюдава проницателно, но мислите и чувствата й не преминаваха през ситото на онова, което беше чела, на онова, което вече е написано. Тя възприемаше света по неповторим начин и се изразяваше също толкова неповторимо, а това свари Джунипър неподготвена, караше я да се смее, да мисли и да усеща нещата поновому.

Най-хубавото беше, че Мередит преливаше от разкази за света извън замъка. Пристигането й скъса тъканта на Милдърхърст. Отвори светло прозорче, към което Джунипър можеше да притисне окото си и да надникне навън.

И ето какво беше донесла сега! Мъж, истински мъж от плът и кръв. Млад мъж от външния свят, от истинския свят, се беше появил край басейна. Светлината от света навън беше просияла през воала, вече по-светла, понеже в тъканта се бе отворила втора дупчица и Джунипър знаеше, че би трябвало да види още повече неща.

Той искаше да остане, да отиде заедно с тях в замъка, но Джунипър му отказа. Замъкът не беше подходящо място. Тя искаше да го наблюдава, да го изучава като котка — внимателно, бавно, незабелязано, докато се носи покрай кожата му. Не можеше ли да има това, по-добре да няма нищо. Така той щеше да си остане слънчев безмълвен миг, бриз, погалил бузата й, докато се е люляла край басейна, ново пристягане ниско в корема.

Той си тръгна. А те останаха. Тя обгърна с ръка раменете на Мередит и се засмя, докато се изкачваха обратно по хълма, пошегува се с навика на Сафи да боде с игли не само платовете, но и краката на хората, показа на момичето стария фонтан, който вече не работеше, спряха за миг да погледат застоялата зеленикава вода вътре, водните кончета, които прелитаха на пресекулки над ръба. През цялото време обаче мислите й се точеха подире й като нишка от паяжина и следваха мъжа, отправил се към пътя.

Тя закрачи по-бързо. Беше горещо, много горещо, косата й вече изсъхваше и прилепваше към лицето й, кожата й се изопна повече от обикновено. Чувстваше се странно оживена. Сигурно и Мередит чуваше как тупти сърцето й, как блъска в гърдите.

— Хрумна ми страхотна идея — оповести тя. — Питала ли си се как изглежда Франция?

Хвана малката си приятелка за ръка и двете хукнаха заедно нагоре по стълбите, в дългия тунел, образуван от дърветата. Мимолетен — думата й хрумна ненадейно и я накара да се почувства по-лека, като сърна. По-бързо, по-бързо, двете се смееха, вятърът дърпаше косата на Джунипър, стъпалата й ликуваха върху твърдата изпечена пръст, а редом с нея припкаше радостта. Накрая стигнаха до портика, изприпкаха нагоре по стълбите задъхани, влетяха през френската врата и нахлуха в хладния покой на библиотеката.

— Джун? Ти ли си?

Беше Сафи, седнала на бюрото си. Скъпата Сафи, вдигна поглед от пишещата машина, както правеше по навик — винаги леко объркана, сякаш си я спипал насред прелестен сън и действителността я връхлита като прашна изненада.

Дали заради слънцето, басейна, мъжа, или ясното синьо небе, но Джунипър не се сдържа и целуна сестра си по темето, докато двете с Мередит забързано минаха покрай нея.

Сафи грейна.

— Мередйт… О, да, намерила те е. Добре. Виждам, че си плувала, но внимавай татко да не…

Каквото и да гласеше предупреждението обаче, Джунипър и Мередит вече бяха изчезнали. Хукнаха по грамадните каменни коридори, нагоре по тесните стълби етаж след етаж, докато не стигнаха до таванската мансарда най-горе в замъка. Джунипър побърза да отвори прозореца, настани се върху библиотечката и се обърна, така че да стъпи на покрива отвън.

— Ела — повика тя Мередит, която още стърчеше до вратата със странно изражение. — Побързай.

Мередит въздъхна колебливо, бутна очилата си по-нагоре на носа и направи същото като Джунипър. Двете се прокраднаха малко по малко по стръмния покрив, докато стигнаха до билото, което стърчеше на юг като носа на кораб.

— Виждаш ли, ето там? — попита Джунипър, когато седнаха една до друга на равното място зад щръкналите керемиди. Сочеше някаква неясна драскулка далече на хоризонта. — Нали ти казах! Вижда се чак до Франция.

— Наистина ли? Това ли е?

Джунипър кимна, но отклони вниманието си от далечния бряг. Вместо това примижа и се взря към ширналото се поле от жълта и висока трева до гората Кардейкър. Гледаше, гледаше с надеждата да го зърне за последен път…

И хоп. Забеляза го — дребна фигурка, която прекосяваше полето до първия мост. Беше навил ръкавите на ризата си до лактите, това се виждаше ясно, и беше протегнал длани от двете страни на тялото си, за да докосва връхчетата на високата трева. Видя го как спира, как вдига и после спуска ръце, за да ги постави на тила си, сякаш прегръщаше небето. Даде си сметка, че той се обръща, вече се бе обърнал. И гледаше право към замъка. Джунипър притаи дъх и се запита как е възможно животът да се промени толкова много за половин час, при положение че почти всичко си е същото.

— Замъкът носи пола — посочи Мередит към земята долу.

Той отново тръгна, после се изгуби зад гънката на възвишението и всичко отново застина неподвижно. Томас Кавил беше преминал обратно през пролуката към своя свят. Въздухът край замъка сякаш го усети.

— Погледни, ето там, долу — подкани я Мередит.

Джунипър извади цигарите от джоба си.

— Там имаше ров. Татко наредил да го запълнят след смъртта на първата му жена. Не ни е разрешено и да плуваме в басейна. — Усмихна се, когато лицето на Мередит се напрегна тревожно. — Не се притеснявай, малка Мери, никой няма да се разсърди, докато те уча да плуваш. Татко вече не излиза от кулата си, така че няма как да разбере дали плуваме в басейна. Освен това в топли дни като днес е престъпление човек да не поплува.

Топла, идеална, синя.

Джунипър силно драсна клечката. Вдиша продължително и дълбоко, облегна ръката си отзад на ската на покрива и се вгледа с присвити очи към ясното синьо небе. Таванът на нейния купол. И в главата й зазвучаха думи, които не бяха нейни:

Нелепо, разбира се, страшно нелепо. Този човек не й беше другар, не беше някой, когото тя щеше да оплаква, докато умре. Но въпреки това думите й бяха хрумнали.

— Хареса ли ви господин Кавил?

Сърцето на Джунипър заби учестено и тя цялата пламна. Беше разкрита! Мередит интуитивно се беше досетила за какво си мисли Джунипър. Вдигна мократа презрамка на роклята обратно на рамото си, протакаше, прибра кибрита в джоба, а Мередит каза:

— На мен ми харесва.

Съдейки по поруменелите бузи на Мередит, Джунипър отсъди, че тя наистина много харесва учителя. Разкъсваше се между облекчението, че мислите й все пак не са станали ничие достояние, и неистовата и мъчителна завист, че някой друг може да изпитва същите чувства. Погледна към Мередит и последното усещане премина толкова бързо, колкото се бе разпалило. Постара се да звучи безгрижно.

— Защо? Какво ти харесва у него?

Мередит не отговори веднага. Джунипър пушеше и гледаше към мястото, където онзи човек беше нахлул в купола на Милдърхърст.

— Много е умен — отговори Мередит най-сетне. — И красив. И е мил дори с хора, които не са симпатични. Има по-малък брат, много едър и дебел, а се държи като бебе, лесно се разплаква и понякога крещи на улицата, но само да видите колко търпеливо и мило се държи с него господин Кавил. Ако ги видите заедно, ще си кажете, че си прекарва страшно приятно, ама не го прави пресилено, както понякога се държат хората, когато знаят, че ги наблюдаваш. Той е най-добрият учител, който съм имала. Подари ми дневник, истински, с кожена подвързия. Каза, че ако се трудя усърдно, мога да остана в училище по-дълго, може би дори да отида в гимназия или в университет и някой ден да пиша истински разкази или стихотворения, или статии за вестника. — Тя замълча, за да си поеме дъх, и каза: — Досега никой никога не е смятал, че ме бива в нещо.

Джунипър се наведе и побутна с рамо крехкото същество до себе си.

— Е, това си е чиста лудост, Мери — каза тя. — Разбира се, господин Кавил е прав, ти си добра в страшно много неща. Познавам те от броени дни, но го виждам…

Тя се закашля, закрила устата си с ръка и неспособна да продължи. Изпита непознато чувство, докато слушаше Мередит да описва качествата на учителя си, неговата доброта, докато момиченцето неспокойно разказваше за собствените си стремежи. В гърдите й се надигна топлина, която се засилваше все повече и повече и накрая неудържимо рукна на струйка под кожата й. Когато стигна до очите, беше станала непоносима и заплашваше да се превърне в сълзи. Джунипър се почувства нежна, покровителствена и уязвима, забеляза как обнадеждена усмивка повдига ъгълчетата на устните на малкото момиченце, не се сдържа, обгърна раменете на Мери и силно я притисна. Момичето се напрегна и здраво се вкопчи в керемидите.

Джунипър се отдръпна.

— Какво има? Добре ли си?

— Просто малко ме е страх от високо.

— Ама защо не каза!

Мередит сви рамене и забоде поглед в краката си.

— Страх ме е от много неща.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Ами това е съвсем нормално.

Мередит рязко завъртя глава.

— Ти някога страхуваш ли се?

— Разбира се. Кой не се страхува?

— От какво?

Джунипър наведе глава и силно дръпна от цигарата си.

— Не знам.

— От призраци и страхотии в замъка?

— Не.

— От високото?

— Не.

— От удавяне?

— Не.

— От това, че може завинаги да останеш сама и необичана?

— Не.

— Че може да се наложи до края на живота си да правиш нещо, което не обичаш?

— О, не… — намръщи се Джунипър.

В онзи момент Мередит толкова оклюма, че Джунипър все пак каза:

— Е, има едно нещо.

Сърцето й запрепуска лудо, макар че тя нямаше никакво намерение да признае пред Мередит своя най-силен и черен страх. Джунипър нямаше много опит с приятелствата, но беше сигурна, че не е препоръчително да споделяш със свой скорошен и скъп познат, че се смяташ за способен на огромно насилие. Затова продължи да пуши и си спомни буйния прилив на страст, гнева, който заплашваше да я разкъса отвътре. Как се бе спуснала към него, как беше грабнала лопатата, без да се замисля, и после…

… се събуди в леглото, в своето легло, Сафи беше до нея, а Пърси — до прозореца.

Сафи се усмихваше, но в един миг, преди да види, че Джунипър се е събудила, чертите й говореха съвсем друго. Имаше измъчено изражение, със стиснати устни и сключени вежди — пълна противоположност на уверенията й по-късно, че всичко е наред. Че не се е случило нищо злощастно — ама, разбира се, че не, скъпа! Просто малка загуба на паметта, нищо по-различно от преди.

Криеха го от нея от обич, и досега го криеха. Отначало им повярва, естествено. В крайна сметка каква причина имаха всички да я лъжат? И преди беше губила паметта си. Защо сега да е по-различно?

Само че беше. Джунипър научи какво криеха. Те все още не знаеха, че тя е разбрала. Стана съвсем случайно. Госпожа Симпсън дойде да види татко, а Джунипър вървеше покрай потока до моста. Жената се надвеси над перилата, изпъна треперещия си пръст и я повика:

— Ей ти!

Джунипър се зачуди какво ли иска да каже.

— Дивачка такава! Ти си опасна за околните. Трябва да те затворят заради онова, което стори.

Джунипър не разбра, не проумяваше за какво говори тази жена.

— Момчето ми има трийсет шева. Трийсет! Животно!

Животно.

Тази дума отключи спомена. Джунипър се сепна, когато я чу, и започна да си припомня. Накъсан спомен, с оръфани краища. Животно… Емерсън… скимти от болка.

Колкото и да се мъчеше, колкото и да се стараеше да се съсредоточи, нищо друго не се проясни. Остана си скрито в тъмния гардероб на съзнанието й. Клет, несъвършен мозък! Колко го презираше. Веднага би се отказала от всичко друго — от писането, от шеметния прилив на вдъхновение, от насладата да схване абстрактната мисъл на цяла страница, би се отказала дори от посетителите, ако така щеше да запази всичките си спомени. Обработваше сестрите си, накрая дори ги умоляваше, но те не отстъпваха, затова накрая Джунипър се обърна към татко. Качи се в кулата му и той й разказа всичко останало — какво направил Били Симпсън на горкия болен Емерсън, на скъпото старо куче, което искало само да си лежи на спокойствие под огрения от слънцето рододендрон до края на дните си — и какво направила на свой ред Джунипър на Били Симпсън. После я увери да не се тревожи. Че вината не била нейна.

— Това момче е хулиган. Получи си заслуженото. — После татко се усмихна, но в очите му се спотайваше мъка. — Правилата са различни за хора като теб, Джунипър, за хора като нас.

— Е? — попита Мередит. — От какво се страхуваш?

— Мисля, че се страхувам да не стана като баща си — отговори Джунипър, загледана към тъмните окрайнини на гората Кардейкър.

— Какво искаш да кажеш?

Нямаше как да обясни, нямаше как да натовари Мередит с неща, които тя не биваше да узнава. Страхът, пристегнал здраво като с ластик сърцето на Джунипър, ужасът, че ще завърши живота си като безумна старица, която ще се щура по коридорите на замъка, давейки се в море от хартия и боейки се от съществата, които сама е създала. Сви рамене, за да придаде по-безгрижно звучене на признанието си.

— Нали се сещаш? Че никога няма да се махна от това място.

— Че защо ще искаш да се махнеш?

— Сестрите ми ме задушават.

— Моята сестра много би желала да ме задуши.

Джунипър се усмихна и тръсна пепел във водосточната тръба.

— Сериозно ти говоря. Тя ме мрази.

— Защо?

— Понеже съм различна. Защото не искам да съм като нея, макар че всички очакват точно това.

Джунипър дръпна продължително от цигарата си, наклони глава и се загледа към света отвъд замъка.

— Как може човек да избяга от съдбата си, Мери? Това е въпросът.

Мълчание, после се разнесе тих и практичен глас.

— Има влакове, струва ми се.

Отначало Джунипър си помисли, че не е чула добре. Погледна към Мередит и установи, че детето говори съвсем сериозно.

— Е, има и автобуси, но според мен влакът се движи по-бързо. И вози по-плавно.

Джунипър просто не се сдържа и се разсмя — силно и разтърсващо, от дълбините на съществото си.

Мередит се усмихна неуверено и Джунипър я притисна силно в прегръдката си.

— О, Мери — възкликна тя, — имаш ли представа, че си наистина абсолютно съвършена?

Мередит грейна и двете се излегнаха върху керемидите и започнаха да се любуват как следобедът плъзва по небето.

— Разкажи ми нещо, Мери.

— Какво?

— Разкажи ми повече за Лондон.

1992 г.

Татко ме чакаше, когато се върнах от посещението си при Тео Кавил. Още дори не бях залостила входната врата, когато звънецът в стаята му издрънча. Качих се право горе и го заварих да седи, облегнат на възглавниците, стиснал в ръцете си линийката и чашата, които мама му беше донесла след вечеря, и престорено изненадан.

— О, Еди! — възкликна той и погледна към часовника на стената. — Не те очаквах. Изгубил съм представа за времето.

Доста невероятно твърдение. Моята книга „Човека от калта“ лежеше обърната върху одеялото до него, а на коленете си беше опрял тетрадката със спирала, която наричаше „изследователски дневник“. Сцената издаваше, че цял следобед е размишлявал над загадките, свързани с Човека от калта, и освен това беше вперил жаден поглед в разпечатките, които стърчаха от чантата ми. Не знам кой дявол ме накара в този момент да се прозея, да потупам устата си с ръка и бавно да се запътя към креслото от другата страна на леглото му. Настаних се удобно, усмихнах се и накрая той не издържа.

— Май не ти е провървяло в библиотеката. Нещо за стари случаи на отвличания в замъка Милдърхърст?

— О, разбира се, съвсем забравих.

Извадих папката от чантата си, разлистих страниците и му подадох разпечатките от статиите с отвличанията, за да ги разгледа.

Той ги прелисти една след друга с нетърпение, което ме накара да се почувствам жестока, задето го бях накарала да чака така. Лекарите ни бяха обяснили опасността от депресия при сърдечноболните, особено при човек като баща ми, свикнал да бъде зает и важен и вече преживял едно сътресение с неотдавнашното си пенсиониране. Ако виждаше за себе си бъдеще като литературен детектив, нямаше да го спирам. Пък това ми се струваше много по-хубава житейска цел от нескончаемото поправяне на домакински уреди, които и бездруго изобщо не бяха повредени. Реших да се постарая повече.

— Нещо съществено, татко?

Забелязах, че запаленото му изражение започна да угасва.

— Нито един от тези случаи не е свързан с Милдърхърст.

— Боя се, че е така. Поне не пряко.

— Сигурен бях, че ще има нещо.

— Съжалявам, татко. Направих всичко по силите си.

Той си лепна храбро изражение.

— Ти не си виновна, Еди, не бива да се обезсърчаваме. Просто трябва да помислим за странична възможност. — Той потупа брадичката си с химикалката и после я насочи към мен. — Цял следобед изучавам книгата и съм сигурен, че е свързано с рова. Няма друг начин. В твоята книга за Милдърхърст пише, че Реймънд Блайд наредил да запълнят рова, преди да напише „Човека от калта“.

Кимнах възможно най-убедено и реших да не му напомням за смъртта на Мюриъл Блайд и за последвалата я скръб на Реймънд.

— Ами това е — оживено каза той. — Би трябвало да означава нещо. И онова дете на прозореца, отвлечено, докато родителите му спели? Всичко е налице, трябва само да го свържа правилно.

Той отново насочи вниманието си към статиите, прочете ги бавно и старателно си записа нещо бързо и отривисто. Помъчих се да се съсредоточа, но ми беше трудно, при положение че истинска загадка занимаваше съзнанието ми. Накрая зареях поглед през прозореца към вечерния здрач — полумесецът на луната беше високо в пурпурното небе и върху него преминаваха ефирни облаци. Мислех за Тео и за брат му, изчезнал яко дим преди петдесет години, когато не се явил в замъка Милдърхърст. Бях потърсила Тео Кавил с надеждата да науча нещо, което да ми помогне да разбера по-добре лудостта на Джунипър, и макар да не бе станало така, срещата ми с Тео несъмнено промени начина, по който възприемах Том. Той не беше никакъв измамник, а ако брат му беше прав, бе сериозно наклеветен човек. Със сигурност и от мен.

— Не ме слушаш.

Отместих поглед от прозореца и примигнах: татко ме гледаше укорително над очилата си за четене.

— Изложих ти много разумна теория, Еди, а ти не си чула нито дума.

— Напротив, чух. Ровът, деца… — Намръщих се, размърдах се. — Лодки?

Той изсумтя възмутено.

— По-лоша си и от майка си. Напоследък и двете сте ужасно разсеяни.

— Не разбирам за какво говориш, татко. — Облегнах лакти на коленете си и зачаках. — Ето, слушам те. Разкажи ми теорията си.

Раздразнението му не можеше да се мери с въодушевлението и той тутакси заобяснява:

— Ето тази статия ме накара да се замисля. Неразрешен случай на отвличане на момче от спалнята му в голяма къща близо до Милдърхърст. Прозорецът бил оставен широко отворен, макар бавачката да твърдяла, че го е проверила, когато децата си легнали, а по земята нямало следи от стълба. Случило се през 1872 година, когато Реймънд би трябвало да е шестгодишен. Достатъчно голям, за да има ярки впечатления от случилото се, нали?

Струваше ми се възможно. Поне не беше невъзможно.

— Определено, татко. Звучи твърде вероятно.

— Работата е там, че тялото на момчето било открито след продължително издирване — усмихна се той, горд от себе си и удължавайки напрежението — на дъното на калното езеро в имението. — Очите му потърсиха моите и усмивката му угасна. — Какво има? Защо ме гледаш така?

— Аз… понеже това е ужасно. Горкото момченце. Горкото му семейство.

— Да, разбира се, но се е случило преди сто години и всички отдавна вече са мъртви, така де… Сигурно е било ужасно и за момченцето, което живее в съседния замък, да слуша как родителите му обсъждат случилото се.

Спомних си катинарите на прозореца в детската стая и обяснението на Пърси Блайд, че Реймънд бил луд на тема сигурност заради някакво събитие от детството му. Всъщност татко имаше основание.

— Така е.

Той се намръщи.

— Обаче още не съм сигурен каква е връзката с рова в Милдърхърст. Нито пък как окаляното телце на момчето се е превърнало в мъж, който живее на дъното на пълен с тиня ров. Нито пък защо описанието на човека, който се появява оттам, е толкова живо…

На вратата тихо се почука и ние двамата се обърнахме към мама, която стоеше на прага.

— Не искам да ви прекъсвам. Само проверявам дали си си изпил чая.

— Благодаря ти, скъпа — подаде й той чашата и тя се поколеба, преди да влезе да я вземе.

— Изглежда, двамата сте много заети — отбеляза тя и прояви престорено голям интерес към една капка чай на външната извивка на чашата. Попи я с пръст, мъчейки се да не поглежда към мен.

— Развиваме теорията си — намигна ми татко, блажено неподозиращ за студения фронт между нас двете.

— Значи, ще останете до късно. Пожелавам ви лека нощ и се оттеглям. Денят беше доста изморителен. — Тя целуна татко по бузата и кимна към мен, без да ме поглежда. — Лека нощ, Еди.

— Лека нощ, мамо.

О, боже, направо не се издържаше! Не я проследих с поглед, докато излизаше, а се престорих на ужасно заинтригувана от разпечатката в скута ми. Оказа се, че това са защипаните страници, които госпожа Йейтс ми беше дала за института „Пембрук Фарм“. Прегледах въведението, което описваше историята на организацията: основана беше през 1907 година от човек, на име Оливър Сайкс — името ми се стори познато и аз си напрегнах мозъка, преди да си спомня, че това е архитектът, проектирал централния басейн в Милдърхърст. Реших, че ако Реймънд Блайд е искал да завещае пари на група природозащитници, би трябвало те да са достойни за уважение хора. Следователно той би наел същите хора на работа в скъпоценното си имение… Вратата на спалнята на мама се затвори и аз въздъхнах с нещо, подобно на облекчение. Оставих листовете и се помъчих да се държа нормално заради татко.

— Знаеш ли, татко — подех дрезгаво, — мисля, че си напипал нещо — тази история с момчето и езерото.

— И аз това ти казвам, Еди.

— Знам. Почти съм сигурна, че това е случаят, вдъхновил романа.

Той завъртя очи.

— Нямам предвид това, Еди. Зарежи книгата. Говоря за майка ти.

— Мама ли?

Той посочи към затворената врата.

— Тя е нещастна, а аз не искам да я гледам такава.

— Въобразяваш си.

— Не съм глупав. Вече седмици наред снове из къщата потисната, а днес спомена, че намерила в стаята ти обявите за наеми, и се разплака.

Мама беше влизала в стаята ми?

— Мама се разплака?

— Тя усеща дълбоко нещата. Открай време е така. Не може да крие чувствата си. Важи и за двете ви, приличате си.

Не знам дали забележката му целеше да ме разтърси, обаче убеждението, че мама не може да крие чувствата си, толкова ме изуми, че изобщо не бях в състояние да го убеждавам колко дълбоко и напълно греши, че двете с нея си приличаме.

— Какво искаш да кажеш?

— Това беше едно от нещата, които най-много ми допаднаха у нея. Беше различна от скованите корави жени, на които се бях натъквал преди това. Когато я видях за пръв път, тя хубавичко си поплакваше.

— Наистина ли?

— Бяхме на кино. По случайност се оказахме единствените зрители. Филмът не беше много тъжен, поне според мен, обаче майка ти цяла вечер плака в тъмното. Опита се да го скрие, но когато излязохме във фоайето, очите й бяха червени като фланелката ти. Дожаля ми за нея и я заведох да я почерпя с торта.

— Защо плачеше?

— Не съм сигурен. По онова време се разплакваше от нищо.

— Ама… наистина ли?

— О, да. Беше много чувствителна… и забавна, умна и непредсказуема. Описваше нещата така, че те караше да ги видиш сякаш за пръв път.

Исках да го попитам „А какво се случи после?“, но намекът, че тя вече не е такава, ми се стори жесток. Зарадвах се, когато татко въпреки това продължи:

— Нещата се промениха след брат ти. След Даниъл. Всичко стана различно.

Не бях сигурна дали изобщо някога бях чувала татко да произнася името на Даниъл и направо се смразих. Толкова много неща ми се искаше да кажа, да попитам, че те се заглушиха взаимно и успях само да възкликна:

— О!

— Беше ужасно. — Гласът му звучеше бавно и равно, но долната му устна го издаде — помръдна необичайно и неволно, а на мен сърцето ми се сви. — Ужасно нещо.

Лекичко докоснах ръката му, но той явно не забеляза. Беше забол поглед някъде в килима до вратата, усмихна се тъжно на нещо, което го нямаше, и продължи:

— Той скачаше. Много ми харесваше. „Аз скачам! — казваше. — Погледни, татко!“

Представих си малкото си братче, грейнало от гордост, да подскача тромаво из къщата.

— Много ми се иска да го познавах.

Татко покри ръката ми със своята.

— И на мен.

Нощният вятър се заигра с пердето до рамото ми и аз потреперих.

— Преди, като малка, си мислех, че у дома има призрак. Понякога ви чувах да си говорите с мама. Да споменавате името му, но влезех ли в стаята, млъквахте. Веднъж попитах мама за него.

Той вдигна глава и очите му потърсиха моите.

— И тя какво ти каза?

— Че си въобразявам разни неща.

Татко вдигна ръка, вгледа се намръщено в нея, стегна пръсти в невидим юмрук, сякаш мачкаше невидим лист хартия, и въздъхна.

— Смятахме, че постъпваме правилно. Правехме всичко по силите си.

— Знам.

— Майка ти…

Той стисна устни, за да преодолее мъката, и частица от мен закопня да го избави от страданието. Но не можех. Отдавна чаках да науча тази история — в крайна сметка тя описваше моето отсъствие — и бях алчна за всяка трохичка, която той решеше да ми подхвърли. Татко подбра следващите си думи толкова внимателно, че бе мъчително да го гледаш.

— Майка ти го понесе особено тежко. Винеше себе си. Не можеше да приеме случилото се — преглътна той мъчително, — а случилото се с Даниъл беше злополука. Тя си втълпи, че по някакъв начин го е предизвикала, че заслужава да изгуби дете.

Останах без думи, и не защото онова, което описваше той, беше толкова ужасно, толкова тъжно, а защото изобщо ми го казваше.

— Но защо си е мислела такова нещо?

— Не знам.

— Състоянието на Даниъл не е било наследствено.

— Не.

— Просто…

Затърсих думи, които не бяха „едно от дежурните неща“, но не успях да намеря.

Татко затвори корицата на тетрадката си със спирала, остави я върху „Човека от калта“ и премести всичко на нощното шкафче. Явно нямаше да чете тази вечер.

— Понякога, Еди, чувствата на човек не са рационални. Поне външно не изглеждат така. Трябва да поровиш по-надълбоко, за да разбереш какво се крие в основата.

Успях само да кимна, понеже денят вече беше много странен, а сега баща ми ми напомни за тънкостите в човешката природа, а всичко заедно беше прекалено объркано, за да го проумея.

— Винаги съм подозирал, че е свързано с нейната майка, с кавга, която са имали помежду си преди години, когато майка ти още била младо момиче. След това двете се отчуждили. Така и не научих подробностите, но каквото и да й бе казала баба ти, Мередит си го спомни, когато Даниъл умря.

— Но баба никога не би наранила мама, поне не умишлено.

Той поклати глава.

— Не се знае, Еди. При хората никога не се знае. Никога не ми е допадало как баба ти и Рита се сдружават срещу майка ти. Оставяше ми лош вкус. Двете се настройваха срещу нея и използваха теб като клин.

Неговото тълкуване на положението ме учуди, загрижеността в гласа му ме трогна. Рита намекваше, че мама и татко са сноби, че се отнасят високомерно с другата страна на семейството, но да чуя тези думи от устата на татко… Е, започнах да се чудя дали нещата всъщност са толкова ясни, колкото си представях.

— Животът е твърде кратък, за да допускаме разриви, Еди. Днес си тук, утре те няма. Не знам какво се е случило между теб и майка ти, но тя е нещастна, това прави и мен нещастен, а аз съм един възрастен мъж, който се възстановява след инфаркт, така че чувствата ми следва да бъдат взети под внимание.

Усмихнах се, той също.

— Сдобри се с нея, Еди, скъпа. — Кимнах. — Главата ми трябва да е бистра, ако искам да разгадая тази история с „Човека от калта“.

По-късно през нощта седях върху леглото си, разтворила страниците с обяви за наеми пред себе си, заграждах с кръгчета наемите за апартаменти, които нямаше никаква надежда да си позволя, и мислех за чувствителната, забавна, смееща се и плачеща жена, която не бях имала шанс да опозная. Загадка на една от онези снимки с дати — квадратни, със заоблени краища и меки, пастелни тонове, — облечена с клоширани панталони и блуза на цветя, стиснала ръката на малко момче с подстригана на паничка коса и кожени сандали. Момче, което обичаше да скача и чиято смърт не след дълго щеше да я съкруши.

Мислех и за предположението на татко, че мама вини себе си за смъртта на Даниъл. За убеждението й, че е заслужавала да изгуби дете. Нещо в начина, по който го каза, може би как употреби думата „изгубила“, в подозрението му, че това е свързано с нейно спречкване с баба, ме накара да се замисля за последното писмо на мама до родителите й. За молбите да й позволят да остане в Милдърхърст, за настойчивото й твърдение, че най-сетне е установила къде й е мястото, за увереността й, че този избор не означава, че баба я е „изгубила“.

Имаше връзки, усещах ги, но коремът ми не даваше пет пари. Той най-безцеремонно ме принуди да прекъсна и ми напомни, че не съм яла нищо след лазанята на Хърбърт.

Къщата беше притихнала и аз внимателно тръгнах по тъмния коридор към стълбите. Почти бях стигнала, когато забелязах тънка ивица светлина под вратата на мамината спалня. Поколебах се, в ушите ми отекна обещанието, което бях дала на татко, че ще оправя нещата. Шансовете ми не бяха големи — мама умее по-добре от всеки друг да се плъзга високомерно по тънък лед, — но за татко беше важно, затова си поех дълбоко дъх и почуках съвсем лекичко на вратата. Нищо не последва и за миг си помислих, че съм спасена, но после отвътре се разнесе тих глас:

— Еди? Ти ли си?

Отворих вратата и заварих мама седнала в леглото под любимата ми картина на пълната луна, която превръща черното като женско биле море в живак. Очилата й за четене бяха кацнали на върха на носа, а романът „Последните дни на Париж“ беше облегнат на коленете й. Примигна и ме изгледа с изражение на напрегната несигурност.

— Видях, че свети.

— Не можах да заспя — обясни тя и наклони книгата към мен. — Понякога четенето помага.

Кимнах в знак на съгласие и после двете се смълчахме. Коремът ми забеляза тишината и се възползва от възможността да я запълни. Тъкмо щях да се извиня и да избягам в кухнята, когато мама каза:

— Затвори вратата, Еди.

Подчиних се.

— Моля те. Влез и седни.

Свали очилата си и ги провеси на верижката над леглото си. Седнах предпазливо и се облегнах на дървената табла на същото място, както правех сутрин на рождените си дни като малка.

— Мамо — подех, — аз…

— Имаше право, Еди. — Тя пъхна отбелязалката в романа, затвори книгата, но не я остави върху нощното шкафче. — Наистина те заведох в Милдърхърст. Преди много години.

Изведнъж ми се доплака.

— Беше още съвсем мъничка. Не допусках, че помниш. Не останахме дълго. Както обикновено, нямах смелост да стигна по-далече от портата. — Мама не ме поглеждаше в очите, а силно притискаше романа към гърдите си. — Не беше редно да се преструвам, че си си въобразила цялата история. Просто… се стъписах, когато ме попита. Не бях подготвена. Не исках да те лъжа. Можеш ли да ми простиш?

Възможно ли е човек да не отстъпи пред такава молба?

— Разбира се!

— Обичах това място — каза тя с изпънати устни. — Не исках да си тръгвам от там.

— О, мамо!

Искаше ми се да се протегна и да я докосна.

— Обичах и нея — Джунипър Блайд.

Тогава тя вдигна поглед и изражението й беше толкова объркано, толкова отчаяно, че дъхът ми спря.

— Разкажи ми за нея, мамо.

Настана мълчание, продължително мълчание, а съдейки по погледа й, майка ми явно се беше пренесла много далече и много назад във времето.

— Тя беше… не познавам друг човек като нея. — Мама отметна въображаем кичур коса от челото си. — Беше омагьосваща. И го твърдя напълно сериозно. Тя ме омагьоса.

Замислих се за жената с прошарена коса, която бях срещнала в сумрачния коридор на Милдърхърст, как лицето й се преобрази изцяло, когато се усмихна, какво ми разказа Тео за писмата на своя лудо влюбен брат. За момиченцето от снимките, уловено неочаквано в кадър и вперило право в обектива раздалечените си очи.

— Не си искала да се прибираш от Милдърхърст.

— Не исках.

— Искала си да останеш при Джунипър.

Тя кимна.

— И баба се ядосала.

— О, да. От месеци ме викаше да се прибера, но аз… все успявах да я убедя, че трябва да остана. После започна войната и мисля, че те бяха доволни, задето съм в безопасност. Накрая тя изпрати татко да ме прибере и повече не съм стъпвала в замъка. Но не спрях да мисля.

— За Милдърхърст ли?

Тя поклати глава.

— За Джунипър и господин Кавил.

Кожата ми настръхна и аз стиснах здраво пречката на леглото.

— Така се казваше любимият ми учител — продължи мама. — Томас Кавил. С Джунипър се сгодиха, но след това не чух нищичко и за двамата.

— Докато не пристигна изгубеното писмо на Джунипър.

Мама трепна при споменаването на писмото.

— Да — потвърди.

— То те разплака.

— Така е. — За един дълъг миг ми се струваше, че и сега ще се разплаче. — Но не защото беше тъжно, не беше заради самото писмо. Не. През цялото това време, докато го мислех за изгубено, смятах, че тя е забравила.

— Какво е забравила?

— Мен, разбира се — каза мама с треперещи устни. — Мислех, че двамата са се оженили и съвсем са ме забравили.

— Но не е било вярно.

— Не.

— Изобщо не са се женили.

— Така е, но тогава не го знаех. Докато ти не ми каза. Знаех само, че повече не получих ни вест, ни кост и от двамата. Бях изпратила нещо на Джунипър, нещо много важно за мен, затова чаках отговора й. Чаках ли, чаках, проверявах пощата два пъти дневно, но нищо не пристигна.

— О, мамо, толкова съжалявам.

Тя остави книгата върху завивката до себе си и каза тихо:

— След това намразих и двамата. Отхвърлянето е като рак, Еди. То разяжда човека. — Приближих се, взех ръката й в своята и тя здраво ме стисна. По бузите й се стичаха сълзи. — Мразех я и я обичах, а от това ужасно ме болеше. — Тя бръкна в джоба на халата си и ми подаде един плик. — И после пристигна писмото. Петдесет години по-късно.

Изгубеното писмо на Джунипър. Взех го от мама, неспособна да продумам, несигурна дали тя иска да го прочета. Срещнах погледа й и тя кимна леко.

С треперещи пръсти го отворих и зачетох.

Препрочетох писмото, проследих с поглед трудно четливия почерк със слети букви. Толкова много неща в писмото ме заинтригуваха, но едно конкретно привлече вниманието ми. Мама ми го беше показала, за да мога да разбера Джунипър, тяхната дружба, а аз мислех единствено за мама и за мен. През целия си зрял живот бях щастливо погълната от писатели и от техните ръкописи: на вечеря разказвах безброй анекдоти, макар да знаех, че няма да заинтригуват никого, и макар че още от малка смятах себе си за аномалия. Мама нито веднъж не намекна, че самата тя е имала литературни амбиции. Разбира се, Рита го подхвърли, но до този момент, когато държах писмото на Джунипър в ръка и мама ме наблюдаваше внимателно, май не й бях повярвала изцяло. Върнах писмото на мама и преглътнах бучката от обида в гърлото си.

— Ти си й изпратила ръкопис? Нещо, което си написала?

— Беше детинска измишльотина, отдавна съм го надраснала.

Но понеже избягваше погледа ми, заключих, че е било много повече от това. Искаше ми се да я притисна повече, да я попитам дали продължава да пише, дали е запазила някои от нещата си и няма ли да ми ги покаже. Но не го сторих. Мама отново гледаше писмото с толкова печално изражение, че просто не можех.

— Били сте близки приятелки — казах.

— Да.

„Моята първа и единствена приятелка, обичах я“ — беше казала мама, а Джунипър го беше написала. Но въпреки това се бяха разделили през 1941 година и повече не бяха осъществявали връзка.

— Какво иска да каже Джунипър, мамо? Какво има предвид с това, че нещо се е случило?

Мама заглади писмото.

— Най-вероятно означава, че Томас е избягал с друга жена. Ти ми го каза.

Така беше, но само защото го мислех по онова време. Вече не смятах, че е така, не и след като говорих с Тео Кавил.

— Ами онова в края — че е уплашена? Какво иска да каже?

— Малко е странно — съгласи се мама. — Допускам, че тя помнеше този разговор като пример за приятелството ни. Прекарвахме заедно толкова много време, правехме толкова много неща — не съм сигурна защо Джунипър спомена точно това. — Погледна ме и аз разбрах, че е искрено озадачена. — Джунипър беше безстрашен човек, на нея дори не й хрумваше да се страхува от нещата, от които обикновено се боят другите хора. Плашеше я единствено мисълта, че ще стане като баща си.

— Като Реймънд Блайд? В какъв смисъл?

— Така и не ми каза, не точно. Той беше объркан възрастен джентълмен и писател, също като нея — обаче вярваше, че героите му оживяват и щели да го погнат. Веднъж го срещнах погрешка. Обърках се и се озовах в неговата кула — беше много плашещ. Сигурно това е имала предвид.

Със сигурност беше възможно, върнах се мислено към посещението си в село Милдърхърст и историите, които ми разказаха за Джунипър. Периодите от време, които й се губеха. Сигурно за момиче, което получава такива кризи, е било много мъчително да наблюдава как на стари години баща й постепенно губи разсъдък. Оказва се, че е имала основание да се тревожи.

Мама въздъхна и разроши косата си с една ръка.

— Всичко обърках. Джунипър, Томас… а сега и ти си търсиш квартира под наем заради мен.

— Това не е вярно — усмихнах се. — Преглеждах обявите за наеми, понеже съм на трийсет години и не мога да живея у дома завинаги, независимо че чаят, който ти приготвяш, е много по-вкусен.

Тогава тя също се усмихна, а аз усетих прилив на дълбока обич, вълнуващо усещане, дремало много дълго време.

— Освен това аз обърках всичко. Не биваше да чета писмата ти. Можеш ли да ми простиш?

— Не е нужно да питаш.

— Просто исках да те опозная по-добре, мамо.

Тя докосна ръката ми леко като перце — разбираше ме.

— От тук чувам как стомахът ти се бунтува, Еди. Да слезем в кухнята да ти приготвя нещо за хапване.

Докато си блъсках главата какво се е объркало между Томас и Джунипър и дали изобщо има някаква вероятност да узная, се случи нещо напълно неочаквано. Беше сряда по обед и двамата с Хърбърт се връщахме с Джес от обичайната ни разходка из Кенсингтън Гардънс. Обърнете внимание, че връщането ни беше много по-живописно, отколкото подсказва описанието: Джес не обича да върви, безпрепятствено демонстрира настроенията си и изразява протеста си, като спира през петнайсет метра или души из канавките, преследвайки най-различни загадъчни миризми.

С Хърбърт я чакахме да се върне от поредното душене, когато той попита:

— Как е животът на семейния фронт?

Разказах му сбита версия на последните събития.

— Не искам да прибързвам, но според мен стигнахме пред нова и по-ярка зора.

— Значи, засега си преустановила плановете да се преместиш? — попита той и отклони Джеси от купчина подозрително вонлива пръст.

— Боже, не! Баща ми намеква, че ще ми купи личен халат и ще сложи трета закачалка в банята, само да се изправи на крака. Боя се, че ако не се откопча скоро, с мен ще е свършено завинаги.

— Звучи ужасно. Нещо от обявите?

— Много. Но трябва да изкрънкам от шефа си огромно увеличение на заплатата, за да си ги позволя.

— А какви са шансовете ти?

Размърдах неопределено пръсти.

— Е — каза Хърбърт и ми подаде каишката на Джеси, за да извади цигарите си, — шефът ти може и да не ти увеличи заплатата, но пък има идея.

— Каква идея? — извих вежди.

— Много хубава, струва ми се.

— Нима?

— Всяко нещо с времето си, Еди, скъпа — намигна ми той над цигарата си. — Всяко нещо с времето си.

Завихме към улицата на Хърбърт и заварихме пощальона да се кани да пусне някакви писма в процепа. Хърбърт докосна шапката си за поздрав и пое стиската пликове под мишница, докато отключваше да влезем. Джес по навик се запъти право към тронната си възглавница под бюрото на Хърбърт, настани се изкусно и ни удостои с поглед, в който се четеше наранено възмущение.

Ние с Хърбърт си имаме собствени навици след разходка, така че когато той затвори вратата и каза:

— Угощение или пощата, Еди? — аз вече отивах към кухнята.

— Аз ще приготвя чай, а ти прочети пощата.

Подносът беше приготвен от по-рано — Хърбърт беше много придирчив за такива неща — и прясно изпечени кифлички изстиваха под карирана кърпа. Докато слагах масло и домашно приготвено сладко в малки съдчета, Хърбърт четеше важни откъси от кореспонденцията си за деня. Подрънквах с подноса на път за кухнята, когато го чух да казва:

— Така, така.

— Какво има?

Той сгъна въпросното писмо към себе си, погледна над него.

— Предложение за работа, струва ми се.

— От кого?

— От доста голям издател.

— Ама че наглост! — подадох му една чаша. — Дано да им напомниш, че вече си имаш идеална работа.

— Ще го направя, разбира се, само че предложението не е за мен. Искат теб, Еди, теб и никой друг.

Оказа се, че писмото е от издателя на „Човека от калта“ на Реймънд Блайд. Над димящата чаша чай „Дарджилинг“ и намазаната със сладко кифличка Хърбърт ми прочете писмото на глас, после го препрочете. Накрая ми обясни съдържанието му в най-основни линии, понеже, макар вече десет години да работех в издателския бранш, от изненада временно бях престанала да проумявам такива неща: а именно, готвеше се ново издание на „Човека от калта“, което щеше да излезе от печат следващата година, за да съвпадне със седемдесет и петата годишнина на книгата. Издателите на Реймънд Блайд искаха да напиша новия предговор.

— Сигурно се шегуваш — поклати глава той. — Но това е просто… твърде невероятно. Защо аз?

— Не съм сигурен. — Той обърна писмото и видя, че другата страна е празна. Вдигна поглед към мен, а очите му изглеждаха огромни зад стъклата. — Не пише.

— Странно. — Под кожата ми плъзна вълна, когато свързаните с Милдърхърст нишки затрептяха. — Какво да правя?

Хърбърт ми подаде писмото.

— Според мен като начало трябва да звъннеш на този номер.

Разговорът ми с Джудит Уотърман, издател от „Пипин Букс“, беше кратък и съвсем не неприятен.

— Ще бъда откровена с вас — каза ми тя, когато й се представих и обясних защо се обаждам, — наехме друг автор и бяхме много доволни от него. Обаче дъщерите на Реймънд Блайд не са. Цялата история се превърна в доста сериозно главоболие, а книгата излиза следващата година, така че времето е от значение. Работим над изданието от месеци: нашият автор вече е провел предварителни разговори и е включил някои от тях в черновата на материала си, обаче най-неочаквано ни се обадиха госпожиците Блайд и ни осведомиха, че спират кранчето.

Това го разбирах. Не ми беше трудно да си представя колко приятно е било такова враждебно поведение за Пърси Блайд.

— Ние обаче сме твърдо решени да осъществим изданието — продължи Джудит. — Започнали сме нова поредица: класически произведения с мемоарни есета за предговор, а „Истинската история на Човека от калта“, като едно от най-популярните ни заглавия, е идеален избор за лятно издание.

Усетих се, че кимам, все едно тя е в стаята.

— Разбирам, просто не съм сигурна, че бих могла…

— Проблемът е — притисна ме Джудит — по-конкретно с една от сестрите Блайд.

— Така ли?

— С Пърсифон Блайд. Което е неочаквано, предвид факта, че предложението към нас отправи нейната близначка. Както и да е, не останахме доволни, обаче не можем да направим нищо без позволението им преди договора за авторските права, така че всичко се клати. Ходих при тях преди две седмици и за щастие, те се съгласиха да дадат ход на проекта, но с друг автор, с някой, когото одобряват… — Тя замълча и аз я чух да отпива глътка в другия край на линията. — Изпратихме им дълъг списък на автори, включително образци от работата им. Те ни върнаха всичко, без дори да го отворят. Вместо това Пърсифон Блайд поиска вас.

Дразнещо съмнение се заби като кука в лигавицата на корема ми.

— Тя е поискала мен ли?

— Поименно. Абсолютно категорично.

— Знаете, че не съм писателка.

— Да — увери ме Джудит, — и им го обясних, но те нямали нищо против. Явно вече знаеха коя сте и с какво се занимавате. Още по-конкретно: явно вие сте единственият човек, когото биха приели, което съществено намалява вариантите ни. Или вие пишете предговора, или всичко се срива.

— Разбирам.

— Вижте — чух как върху бюрото делово се разместват хартии, — убедена съм, че ще свършите чудесна работа. Работите в издателския бранш и умеете да си служите с думите. Вече се свързах с някои от предишните ви клиенти и те всички се изказаха много ласкаво за вас.

— Нима?

О, ужасна суета, която си проси комплимент! Права беше, че не ми обръщаше внимание.

— И всички ние в „Пипин“ гледаме на тази възможност положително. Питаме се дали сестрите не изявиха толкова конкретно желание, понеже най-накрая са готови да говорят за извора на вдъхновение на книгата. Едва ли е нужно да ви обяснявам колко сполучлив удар би било, ако откриете истината в основата на написването на книгата.

Не се налагаше. Баща ми вече вършеше прекрасна работа.

— Е, какво ще кажете?

Какво да кажа ли? Пърси Блайд беше помолила лично за мен. Канеха ме да пиша за „Човека от калта“, да разговарям отново със сестрите Блайд, да ги посетя в замъка. Какво можех да кажа?

— Ще го направя.

— Бях на премиерата на пиесата — каза Хърбърт, след като му преразказах разговора.

— На „Човека от калта“?

Той кимна, а Джес зае позиция до краката му.

— Не съм ли го споменавал?

— Не.

Не беше толкова странно, колкото изглежда на пръв поглед, че не го бе споменавал. Родителите на Хърбърт бяха свързани с театъра и той беше прекарал голяма част от детството си зад арката на авансцената.

— Бях към дванайсетгодишен — каза той — и го помня, понеже беше едно от най-удивителните неща, които съм виждал. Прекрасно в редица отношения. В средата на сцената беше издигнат замъкът, но го бяха построили върху наклонен диск, така че кулата сочеше към публиката и от залата се виждаше право през прозореца на таванската мансарда в стаята, където спяха Джейн и брат й. Ровът се намираше на самия ръб на диска и беше осветен отзад, затова, когато Човека от калта най-сетне се появи, когато започна да се катери по камъните на замъка, върху публиката паднаха издължени сенки, сякаш калта от разказа, влагата, мракът и самото чудовище се пресягат да те докоснат.

Потръпнах театрално и си спечелих подозрителен поглед от Джес.

— Звучи като кошмар. Нищо чудно, че го помниш толкова добре.

— Доста, но имаше и още нещо. Помня специално онази нощ заради неразборията сред публиката.

— Каква неразбория?

— Гледах от кулисите, така че видях, когато се случи. Някакво вълнение в ложата на автора, хора се изправиха, разплака се дете, на някой не му беше добре. Повикаха лекар и част от семейството се оттегли зад сцената.

— От семейство Блайд ли?

— Така допускам, но признавам, че когато вълнението приключи, изгубих интерес. Представлението продължи — мисля, че инцидентът беше съвсем бегло споменат във вестниците на следващия ден. За момче като мен обаче си беше голямо вълнение.

— Научи ли какво се е случило?

Мислех за Джунипър и за нейните кризи, за които бях чувала толкова.

Той поклати глава и допи чая си.

— Просто поредният колоритен момент в театъра. — Пъхна цигара в устата си и си дръпна ухилено. — Стига сме говорили за мен. Какво ще кажеш за поканата от замъка за младата Еди Бърчил? Голямо приключение, нали?

Грейнах, не се сдържах, но изражението ми се помрачи, когато размислих над обстоятелствата около назначението ми.

— Мъчно ми е за другия писател, когото са ангажирали преди мен.

Хърбърт махна с ръка и по килима се посипа пепел.

— Не си виновна ти, Еди, скъпа. Пърси Блайд те е поискала — и тя е човек.

— След като вече я познавам, не съм толкова сигурна.

Той се засмя, известно време пуши, после каза:

— Другият автор ще го преглътне — всичко е позволено в любовта, на война и в издателския бранш.

Сигурна бях, че изместеният писател не изпитва никаква любов към мен, но се надявах и да не поведе война.

— Джудит Уотърман ми каза, че той предложил да предаде бележките си. Днес следобед ще ми ги изпрати.

— Много добре, много почтено от негова страна.

Със сигурност беше, но ми хрумна и още нещо.

— Нали няма да те оставя в трудно положение, като замина? Ще се оправиш ли сам?

— Ще ми е трудно — каза той и сбърчи чело в шеговито упорство. — Но мисля, че ще го понеса смело.

Направих му физиономия.

Той се изправи и потупа джобовете си за ключовете от колата.

— Съжалявам, че имаме час при ветеринаря и няма да съм тук, когато пристигнат бележките. Отбележи най-хубавите места, моля те.

— На всяка цена.

Той повика Джес да го последва, после стисна лицето ми между ръцете си толкова силно, че усетих тремора в тях, когато лепна по една мустаката целувка на двете ми бузи.

— Бъди бляскава, скъпа моя.

Пакетът от „Пипин Букс“ пристигна следобед по куриер точно когато затварях. Замислих се дали да не отнеса всичко вкъщи и да го отворя спокойно и професионално, но после се отказах. Пъхнах ключа обратно в ключалката, отново запалих лампите и забързах към бюрото, отваряйки пакета мимоходом.

Докато вадех дебела пачка с листове, отвътре изпаднаха две касети. Имаше повече от сто страници, пристегнати с две големи щипки. Най-отгоре намерих писмо от Джудит Уотърман и сбито представяне на проекта, което в основни линии гласеше следното:

В долния край на писмото със звездичка Джудит беше добавила написана на ръка бележка:

Обърнах писмото, плъзнах длан по заглавната страница от купчината на Адам Гилбърт и се отдадох на този крайно вълнуващ момент. Струва ми се, че всъщност дори се усмихнах, когато отгърнах страницата. Със сигурност прехапах устни. Твърде силно, затова го помня толкова ясно.

Четири часа по-късно бях прочела всичко и вече не седях в тих кабинет в Лондон. Там бях, разбира се, но и не бях. Намирах се на километри, в един тъмен и заплетен замък в Кент, с три сестри, с техния внушителен баща и с един ръкопис, който тепърва щеше да се превърне в книга, която пък щеше да стане класика.

Оставих преписите на интервютата, станах от бюрото и се протегнах. После се изправих и отново се протегнах. Имах някакво схващане в основата на гръбнака — чувала съм, че така става, ако четеш, преметнал крак връз крак върху бюрото, — и аз се помъчих да го освободя. Времето и малко пространство дадоха възможност на някои мисли да се надигнат от дъното на океана на ума ми и върху повърхността се понесоха основно две неща. Първо, бях впечатлена от майсторството на Адам Гилбърт. Бележките му представляваха буквална транскрипция на записаните на касетите интервюта и бяха напечатани на старомодна пишеща машина, с безупречно написани на ръка анотации, където беше нужно, и толкова подробни, че приличаха повече на сценарии, отколкото на интервюта (имаха и ремарки в скоби, описващи и най-дребното действие на субектите). И може би точно затова ми хрумна следващото нещо — имаше един очевиден пропуск. Коленичих на стола си и отново разлистих купчината, за да потвърдя, като проверявах листовете и от двете страни. Не пишеше нищо за Джунипър Блайд.

Бавно забарабаних с пръсти по купа листове: имаше много основателни причини Адам Гилбърт да я пропусне. Разполагаше с предостатъчно материал, и без да прави допълнителен коментар за нея, тя не е била родена, когато „Човека от калта“ е излязла за пръв път, беше си Джунипър… Но въпреки това ме глождеше. А когато нещо ме гложди, перфекционистът у мен много се дразни. А аз не обичам да се дразня. Сестрите Блайд са три. Затова тяхната история не бива — не може — да бъде написана без гласа на Джунипър.

Информацията за връзка с Адам Гилбърт беше напечатана най-отдолу на заглавната му страница и аз поразмислих десетина секунди — колкото да реша дали в девет и половина вече е късно да звъня на човек, който живее в Олд Мил Котидж, Тентърдън, — после се пресегнах към телефона и набрах номера му.

Вдигна жена.

— Ало. Госпожа Батън е на телефона.

Медицинска сестра. Мили боже. Той беше инвалид.

— Извинете, че се обаждам толкова късно. Може би е по-добре да звънна по друго време.

— Нищо подобно. Господин Гилбърт все още е в кабинета си. Виждам, че свети под вратата. В разрез със съвета на лекаря, но ако не натоварва болния си крак, аз не мога да направя повече. Много е упорит. Почакайте, ще прехвърля обаждането ви.

Пластмасата силно изтрака, когато тя остави слушалката и чух как стъпките й равномерно се отдалечават. Почукване на далечна врата, приглушен разговор и след няколко секунди Адам Гилбърт се обади.

Настана пауза, след като се представих и обясних защо се обаждам, и аз се възползвах от нея, за да се извиня отново за странния начин, по който са се пресекли орбитите ни.

— Едва днес научих за изданието на „Пипин Букс“. Нямам представа защо Пърси Блайд се е наложила толкова категорично.

Той продължаваше да мълчи.

— Наистина много, много съжалявам, нямам обяснение. Срещала съм се с нея само веднъж, и то съвсем за кратко. Изобщо не съм искала да стане така.

Дрънках глупости, усетих го, затова с огромно усилие на волята спрях.

Той най-сетне проговори с някак отегчен от думите глас.

— Добре тогава, Еди Бърчил, прощавам ви, задето ми откраднахте работата. При едно условие обаче. Ако откриете нещо, свързано с появата на „Човека от калта“, да го съобщите първо на мен.

Татко нямаше да остане доволен.

— Разбира се.

— Добре тогава. С какво мога да ви бъда полезен?

Обясних, че току-що съм прочела бележките му, и го поздравих за тяхната изчерпателност, после казах:

— Едно нещо обаче ме озадачи.

— Какво?

— Третата сестра. Джунипър. Не пишете нищо за нея.

— Така е, няма нищо за нея.

Почаках и понеже той не продължи, попитах:

— Не сте ли разговаряли с нея?

— Не.

Отново почаках. И отново не последва нищо повече. Явно нямаше да бъде лесно. От другия край на линията Адам Гилбърт се прокашля и каза:

— Предложих да интервюирам и Джунипър Блайд, обаче тя не беше на разположение.

— Така ли?

— Е, на разположение беше в чисто телесния смисъл — мисля, че почти не напуска замъка, — но по-големите й сестри не ми позволиха да разговарям с нея.

— Аха — проумях най-сетне.

— Тя не е добре, така че вероятно това е причината, но…

— Но какво?

Прекъсване на разговора, по време на което го виждах сякаш пред очите ми да търси думите, с които да ми обясни най-добре. Накрая каза с мъчителна въздишка:

— Останах с усещането, че се опитват да я предпазят.

— Да я предпазят от какво? От кого? От вас ли?

— Не, не от мен.

— Тогава от какво?

— Не знам. Просто така ми се стори. Като че ли се притесняваха какво може да каже. И как ще се отрази то.

— На тях? На баща им?

— Може би. Или пък на нея.

Тогава си спомних странното чувство, което изпитах, докато бях в Милдърхърст, как се спогледаха Пърси и Сафи, когато Джунипър ми се разкрещя в жълтия салон, тревогата на Сафи, когато беше установила, че Джунипър се е залутала из замъка, че разговаря с мен в прохода. Че може да е казала нещо, което не би трябвало.

— Но защо? — попитах по-скоро себе си, отколкото него, мислейки за изгубеното писмо до мама, за проблемите, намекнати между редовете му. — Какво може да крие Джунипър?

— Ами — снижи малко глас Адам — трябва да призная, че се поразрових. Колкото по-настойчиво не я допускаха до мен, толкова повече се изостряше любопитството ми.

— И? Какво открихте?

Добре, че не можеше да ме види. Нямаше никакво достойнство в начина, по който буквално бях налапала телефонната слушалка от нетърпение.

— Един инцидент от 1935 година. Може да се каже скандал.

Той остави последната дума да увисне между нас с нещо като загадъчно задоволство и аз живо си го представих: облегнат на стола си от варено дърво, с къс домашен халат, изпънат от коремчето му, стиснал между зъбите си топла лула.

— Какъв скандал? — попитах приглушено като него.

— Казаха ми, че било за някаква „лоша работа“, свързана със сина на техен служител. Един от градинарите. Подробностите бяха доста неясни, а не намерих никакво официално потвърждение, но се говореше, че двамата се счепкали и той се оказал набит и насинен.

— От Джунипър ли? — Представих си слабичката жена, която бях видяла в Милдърхърст, крехкото момиче от снимките. Постарах се да сдържа смеха си. — Когато била тринайсетгодишна?

— Така намекваха, но изречено на глас, наистина звучи доста невероятно.

— А той какво казвал? Че Джунипър го е направила?

— Самият той не твърдял подобно нещо. Надали много младежи биха признали доброволно, че слабичко момиче като нея ги е надвило. Майка му обикаляла замъка и предявявала претенции. Доколкото разбрах, Реймънд Блайд им платил. Под формата на премия за бащата, който, изглежда, работел в имението през целия си живот. Обаче слуховете не заглъхнали изцяло и в селото още се говореше.

Имах чувството, че Джунипър е човек, за когото хората обичат да говорят: семейството й беше важно, тя беше красива и надарена — по думите на мама омагьосваща — но въпреки това: Джунипър побойничка? Беше най-малкото невероятно.

— Вижте, сигурно са само празни приказки. — Тонът на Адам отново стана по-лековат, сякаш беше прочел мислите ми. — Надали е свързано с причината сестрите й да ми забранят да разговарям с нея.

Кимнах бавно.

— Най-вероятно са искали да не я подлагат на стрес. Тя не е добре, със сигурност не обича да се среща с непознати, а и не е била родена, когато е била написана книгата.

— Имате право — отговорих. — Сигурно това е причината.

Но не бях сигурна. Изобщо не можех да си представя близначките да се тревожат за отдавна забравена случка със сина на някакъв градинар, но не можех да се отърся от убеждението, че зад всичко се крие още нещо. Затворих телефона и отново се озовах в онзи тъмен коридор, между Пърси, Сафи и Джунипър, и се почувствах като дете, което е достатъчно голямо, за да усети определен оттенък, но е безнадеждно неспособно да го разчете.

В деня, когато трябваше да замина за Милдърхърст, мама дойде рано в стаята ми. Слънцето още се криеше зад стената на „Сингър и синове“, но аз бях будна вече от около час и се вълнувах като дете на първия учебен ден.

— Искам да ти дам нещо — каза тя. — По-скоро да ти го заема. Много ми е скъпо.

Чаках и се чудех какво ли е. Тя бръкна в джоба на халата си и извади някакъв предмет. Очите й се вгледаха в моите за кратко, после ми го подаде. Книжчица с кафяви кожени корици.

— Каза, че искаш да ме опознаеш по-добре. — Стараеше се да бъде храбра, да не допусне гласът й да трепери. — Всичко е тук. Личността, която бях преди, е тук.

Взех дневника, притеснена като неопитна майка с новородено. Благоговеех пред неговата ценност, боях се да не го повредя, бях смаяна, трогната и признателна на мама, задето ми поверява такова съкровище. Не се сещах какво да кажа, тоест хрумваха ми много неща, но в гърлото ми беше заседнала бучка, образувала се с години, която не се махаше.

— Благодаря ти — успях да изрека, преди да се разплача.

Очите на мама се замъглиха тутакси в отговор и двете едновременно протегнахме ръце и се притиснахме силно в прегръдка.

3.

20 април 1940 г.

Все така ставаше. След мразовитата зима пролетта пристигна с широка грейнала усмивка и денят беше съвършен — факт, който Пърси не можеше да възприеме по друг начин, освен като оскърбление от страна на Бог. Тя тутакси стана неверница, както си стоеше в селската църква, в далечния край на семейната им пейка, проектирана от баба й и изваяна от Уилям Морис, и наблюдаваше как викарият господин Гордън обявява Хари Роджърс и Люси Мидълтън за съпруг и съпруга. Цялото събитие й създаваше леко шупливото усещане за кошмар, макар да бе възможно роля за това да играе и количеството уиски, с което се бе подкрепила предварително.

Хари се усмихваше на булката си и Пърси отново бе смаяна от хубостта му. Не в обичайния смисъл, не беше нито лукава, нито вежлива, нито правилна хубост, а по-скоро хубост, дължаща се на доброта. Винаги бе смятала така, още когато беше малко момиче, а той — младият мъж, който идваше в къщата, за да се грижи за часовниците на татко. Имаше нещо в стойката му, в непретенциозната извивка на раменете му, което подсказваше, че е човек, чието самомнение не е неправомерно високо. Нещо повече, той имаше мудна и стабилна природа, която може и да бе лишена от динамика, но говореше за грижовност и нежност.

Тя го наблюдаваше измежду пречките на перилата как връща към живота най-стария и най-голям часовник в замъка, но дори да бе забелязал, Хари с нищо не се издаде. И сега не я забелязваше. Виждаше единствено Люси.

Люси се усмихваше и се държеше точно както следва за жена, минаваща под венчило с мъжа, когото обича повече от всеки друг. Пърси познаваше Люси отдавна, но не беше предполагала, че е толкова добра актриса. Неприятно чувство се раздвижи отново дълбоко в корема й и й се прииска цялото мъчение да приключи.

Разбира се, можеше и да не идва — да се престори на болна или да се извини с важни военни дела — но щяха да тръгнат приказки. Люси работеше в замъка повече от двайсет години: немислимо беше да се омъжи, без някой от семейство Блайд да бъде сред гостите. Татко по очевидни причини не беше подходящ избор, Сафи подготвяше замъка за родителите на Мередит, а Джунипър — която и бездруго не беше идеалният кандидат за работата — се беше оттеглила в таванската си стая в пристъп на неистово вдъхновение, така че задължението се падна на Пърси. И дума не можеше да става да не изпълни тази отговорност, не на последно място, понеже щеше да се налага да дава обяснения на близначката си. Сафи беше съкрушена, че няма да може да присъства на сватбата, затова настояваше да научи и най-малката подробност.

— Роклята, цветята, как се гледат двамата — изреди тя на пръсти, докато Пърси тръгваше от замъка. — Искам да ми разкажеш за всичко.

— Добре, добре — отговори Пърси и се запита дали плоското й шишенце с уиски ще се побере в елегантната чантичка, която Сафи я беше накарала да вземе. — И не забравяй лекарството на татко. Оставила съм го на масичката във вестибюла.

— Масичката във вестибюла. Ясно.

— Важно е да го вземе точно навреме. Нали не искаме да се случи същото като миналия път?

— Не искаме — съгласи се Сафи.

Горката Мередит си бе помислила, че е видяла призрак. Доста необуздан призрак.

Пърси беше стигнала почти до последното стъпало, когато се извърна.

— И още нещо, Сафи.

— Аха?

— Съобщи ми, ако дойде някой.

Отвратителни търговци на смърт, които се възползваха от обърканото съзнание на стареца. Шепнеха в ухото му, играеха си със страховете му, със старата му вина. Подрънкваха с католическите си разпятия и мърмореха на латински из ъглите на замъка, убеждаваха татко, че родените от въображението му привидения са истински демони. И всичко това, Пърси беше напълно сигурна, за да сложат ръка на замъка след смъртта му.

Пърси подръпна кожичките на ноктите си и се зачуди кога ще може да излезе навън да запали цигара, дали изобщо ще бъде възможно да се измъкне незабелязано, след като беше самото въплъщение на семейния авторитет. Викарият каза нещо и всички се изправиха, Хари хвана Люси за ръката и я поведе обратно по пътеката толкова нежно, че Пърси не можеше да го мрази дори сега.

Радост озаряваше лицата на двойката и Пърси се постара да стори същото. Дори успя да се присъедини към аплодисментите, докато двамата вървяха по пътеката и после излязоха навън на слънце. Усещаше крайниците си, как неестествено се бе впила ръката й в облегалката на пейката, как чертите на лицето й са застинали в принудителна веселост, заради която се чувства като кукла на конци. Някой високо горе на наклонения таван на църквата подръпна невидима нишка и тя вдигна чантичката си от пейката. Позасмя се и се престори, че е живо същество, че чувства.

Магнолиите бяха разцъфнали точно както се бе надявала, молила и стискала палци Сафи. Беше един от редките, но скъпоценни априлски дни, когато започва да се проявява лятото. Сафи се усмихна, просто не можеше да се сдържи.

— Хайде, мравчице — подкани тя Мередит да побърза. — Събота е, слънцето грее, майка ти и баща ти ни идват на гости, нямаш извинение да тътрузиш крака.

Детето беше много потиснато. Човек би допуснал, че ще се зарадва да види родителите си, а тя цяла сутрин беше провесила нос. Разбира се, Сафи се досещаше за причината.

— Не се тревожи — успокои тя Мередит, когато малката я настигна. — Джунипър няма да се бави много. Никога не трае повече от около ден.

— Но тя е там от вечеря. Вратата е заключена, не се обажда. Не разбирам… — Мередит примижа не особено женствено — навик, който Сафи намираше за страшно умилителен. — Какво прави?

— Пише — отвърна простичко Сафи. — Такава е Джунипър. Винаги е била такава. Няма да трае дълго и после всичко ще се нормализира. Ето — подаде тя на Мередит купчинка чинии за торта, — помогни ми да ги подредим. Да настаним ли родителите ти с гръб към живия плет, за да виждат градината?

— Добре — съгласи се Мередит и малко живна.

Сафи се подсмихна. Мередит Бейкър беше приятно отстъпчива — неочаквано удоволствие, след като си отгледала Джунипър — и престоят й в замъка Милдърхърст беше невероятно успешен. Нищо не може да се сравни с едно дете, което отново вдъхва живот на изморените стари камъни, а приливът на светлина и на смях отговаряше точно на лекарските предписания. Дори Пърси се беше привързала към момичето, несъмнено облекчена, че всички орнаменти в замъка са останали непокътнати.

Най-голямата изненада обаче беше реакцията на Джунипър. Явната й обич към евакуираното момиче беше най-близкото подобие на загриженост към друго човешко същество, която тя бе проявявала някога. Понякога Сафи ги чуваше да си бъбрят и да се кискат в градината, и се удивяваше, но приятно, на искрената общителност в гласа на Джунипър. Думата „общителност“ изобщо не би хрумнала на Сафи по отношение на по-малката й сестра.

— Да сервираме тук за Джунипър — каза тя и посочи към масата, — за всеки случай, ти до нея, струва ми се… а Пърси ето там…

Мередит я следваше и подреждаше чиниите, но в този момент спря.

— Ами ти? — попита тя. — Ти къде ще седнеш? — Явно разчете извинителното изражение на Сафи, понеже веднага продължи: — Ще дойдеш, нали?

— Стига, скъпа. — Сафи отпусна върху полата си ръката, с която стискаше щипката за сервиране на торта. — Много бих искала, знаеш го. Но Пърси подхожда много традиционно към такива неща. Тя е най-голямата и в отсъствие на татко е домакинята. Знам, че сигурно ти се струва ужасно глупаво и официално, всъщност е доста старомодно, но така стоят нещата тук. Така би желал татко да посрещаме гостите си в Милдърхърст.

— Все пак не разбирам защо не може и двете да дойдете.

— Ами една от нас трябва да остане вътре, ако татко се нуждае от помощ.

— Но Пърси…

— … очаква срещата с нетърпение. Много иска да се запознае с родителите ти.

Сафи видя, че не успя да убеди Мередит, нещо повече, горкото дете изглеждаше толкова горчиво разочаровано, че Сафи беше готова на почти всичко, за да я разведри. Опита се да извърта, но само за кратко и не истински настойчиво, а когато Мередит изпусна дълга и отчаяна въздишка, цялата решимост на Сафи се изпари.

— О, Мери — крадешком й метна тя поглед през рамо, — не трябваше нищо да казвам, наистина не трябваше, но има още една причина да остана вътре.

Премести се към единия край на паянтовата градинска пейка и даде знак на Мередит да се присъедини към нея. Пое голяма и успокоителна глътка въздух и решително я изпусна. После разказа на Мередит за телефонното обаждане, което очакваше следобед.

— Той е много важен частен колекционер в Лондон. Писах му по повод на обявата в един вестник, че търси помощник, който да каталогизира колекцията му. Неотдавна ми отговори, че моята кандидатура е одобрена, че днес следобед ще ми се обади, за да изясним подробностите заедно.

— Какво колекционира?

Сафи не се сдържа и преплете пръсти под брадичката си.

— Антикварни предмети, изкуство, книги, красиви неща — истински рай!

От вълнение дребните лунички по нослето на Мередит станаха по-светли и Сафи си помисли какво прекрасно дете е тя и колко много се е променила за кратките шест месеца. Само какво тъжно кльощаво момиченце беше, когато Джунипър я доведе у дома! Под бледата лондонска кожа и грозната рокля обаче се криеше бърз ум и прекрасна жажда за знание.

— Може ли да разгледам колекцията? — попита Мередит. — Винаги ми се е искало да видя истински египетски артефакт.

Сафи се засмя.

— Разбира се. Сигурна съм, че господин Уикс с удоволствие ще покаже безценните си притежания на умна млада дама като теб.

В този момент Мередит наистина грейна и първите шипове на съжалението боднаха удоволствието на Сафи. Не беше ли малко нелюбезно да пълни главата на момичето с такива грандиозни представи, а да иска от нея да си мълчи?

— Мери, новината е много вълнуваща — поде тя отрезвяващо, — обаче не забравяй, че е тайна. Пърси още не знае и няма да узнае.

— Защо не? — ококори се още повече Мередит. — Какво ще направи?

— Няма да е доволна, това е сигурно. Няма да иска да замина. Тя се съпротивлява на промените, нали разбираш, харесва нещата каквито са — иска ние трите да останем да си живеем тук заедно. Много е покровителствена. Открай време е такава.

Мередит кимаше и поглъщаше тези подробности за семейната динамика с такъв интерес, че Сафи очакваше тя едва ли не да извади дневничето си и да започне да си води бележки. Интересът й беше разбираем обаче: Сафи беше чувала достатъчно за неговата по-голяма сестра, за да заключи, че сестринското покровителство е нещо непознато за детето.

— Пърси ми е близначка и аз много я обичам, но понякога, скъпа Мери, човек трябва да поставя собствените си желания на първо място. Щастието не е даденост в живота, трябва да го гребнеш.

Тя се усмихна и се сдържа да не каже, че е имала и други възможности, и други шансове, които е изгубила. Едно е да подхранваш самоувереността на едно дете и съвсем друго е да го товариш със съжаленията на един възрастен човек.

— А какво ще стане, когато е време да заминеш? — попита Мередит. — Тя ще разбере.

— О, аз ще й кажа още преди това! — засмя се Сафи. — Разбира се, че ще й кажа. Не смятам да избягам тайно посред нощ! Категорично не. Просто трябва да намеря подходящите думи, за да не нараня чувствата на Пърси. А дотогава мисля, че ще е най-добре тя да не научава. Разбираш ли?

— Да — отвърна Мередит малко задъхано.

Сафи прехапа долната си устна — изпитваше неловкото чувство, че е направила неправилна преценка, че е непочтено да поставя детето в такова неудобно положение. Всъщност искаше просто да отклони вниманието на Мередит от собственото й унило настроение.

Мередит не разбра правилно мълчанието на Сафи — реши, че тя не е убедена в способността й да пази тайна.

— Нищо няма да кажа, обещавам. Нито думичка. Много ме бива да пазя тайна.

— О, Мередит — усмихна се печално Сафи. — Не се съмнявам. Изобщо не е там въпросът… О, скъпа, мисля, че трябва да ти се извиня. Не беше редно да те моля да пазиш тайна от Пърси. Ще ми простиш ли?

Мередит кимна сериозно и Сафи забеляза как лицето на детето лекичко грейна: сигурно се гордееше, че се отнасят с него като с възрастен човек. Сафи си спомни собственото си детинско желание да порасне, колко нетърпеливо беше чакала на ръба на скалата и се бе молила на зрелостта да я вземе, и се запита дали е възможно да забавиш пътуването на друг човек. Изобщо беше ли справедливо да опитваш? Нали нямаше нищо лошо да опита да спаси Мередит, точно както се бе опитала да спаси Джунипър от прекалено бързото достигане до зрелостта и нейните разочарования?

— Е, прекрасна моя — пое тя последната чиния от ръцете на Мередит, — защо не ме оставиш да довърша? Върви да се позабавляваш, докато чакаш да пристигнат родителите ти. Сутринта е твърде хубава, за да се занимаваш с домакински задължения. Само гледай да не си изцапаш роклята.

Беше един от сукманите, които Сафи беше ушила при пристигането на Мери — прекрасен плат от „Либърти“, поръчан преди години не защото Сафи беше имала нещо конкретно предвид, а просто защото беше много красив и тя адски искаше да го притежава. Оттогава стоеше в шкафа и търпеливо чакаше Сафи да му намери предназначение. И ето че сега го бе сторила. Мередит изчезна на хоризонта, а Сафи отново насочи вниманието си към масата и се увери, че всичко е както трябва.

Мередит се скита безцелно сред дългата трева, размахваше една пръчка се чудеше как така отсъствието на един човек може толкова всецяло да лиши деня от форма и значение. Заобиколи хълма и стигна до потока, после тръгна по брега чак до моста, по който минаваше алеята.

Зачуди се дали да не продължи. Отвъд тревата, към гората. Много навътре, където светлината се процежда между листата, където петнистата пъстърва изчезва и водата става гъста като меласа. Чак докато прекоси дивата гора и стигне до забравения басейн в подножието на най-старото дърво в гората Кардейкър. Мястото на упорит мрак, което мразеше още откакто беше пристигнала в замъка. Родителите й щяха да дойдат чак след час, така че още имаше време, а и тя познаваше пътя — в крайна сметка трябваше само да върви покрай бълбукащия поток…

Мередит обаче знаеше, че без Джунипър няма да е толкова забавно. Щеше да е само все така влажно, тъмно и много миризливо.

— Не е ли прекрасно? — възкликнала бе Джунипър първия път, когато проучваха това място заедно.

Мередит не беше толкова сигурна. Приседнаха на влажен и хладен дънер, а гуменките й се намокриха, понеже се подхлъзна по една скала. В имението имаше още един басейн, край който кръжаха пеперуди и птици, имаше и въжена люлка, която лениво се поклащаше напред-назад в шарената сянка, и на нея страшно много й се искаше да прекара деня там, а не тук. Не го каза обаче, изборът на Джунипър беше много уверен и Мередит реши, че грешката е нейна, че вкусът и е твърде незрял, че не се старае достатъчно. Тя се вкопчи с цялата си решимост за това противно място, усмихна се и каза:

— Да. — После повтори по-прочувствено: — Да, така е. Прекрасно е.

С едно-единствено плавно движение Джунипър се изправи, протегнала ръце настрани, и тръгна на пръсти по поваления дънер.

— Заради сенките е — каза тя, — заради начина, по който тръстиката се плъзга по брега почти свенливо, заради мириса на кал, на гнило и на влага — удостои тя Мередит с коса усмивка. — Някак праисторическо е. Ако ти кажа, че сме прекрачили невидим праг към миналото, ще ми повярваш, нали?

Тогава Мередит бе потръпнала точно както потръпна и сега, някакъв малък и гладък магнит в детското й тяло се бе раздвижил с неочаквана настойчивост и тя беше усетила повика на копнеж, но по какво, не знаеше.

— Затвори очи и слушай — прошепнала бе Джунипър, допряла пръста си до устните. — Ще чуеш паяците да предат…

Мередит затвори очи. Заслуша се в хора на щурците, в плясъка на някоя пъстърва от време на време, в далечното бръмчене на трактор някъде… имаше и още някакъв звук. Който определено звучеше не на място. Мотор на кола, установи тя, звучеше недалече и приближаваше още повече.

Отвори очи и го видя. Черен автомобил, който лъкатушеше по покритата с чакъл алея към замъка. Мередит впери поглед в колата. В Милдърхърст рядко идваха посетители, а автомобили — още по-рядко. Малцина имаха бензин да ходят с кола на гости, а Мередит знаеше, че онези, които имат, си го пазят, в случай че се наложи да избягат на север, ако германците нахлуят. Дори свещеникът, който посещаваше стареца в кулата, напоследък идваше пеша. Мередит реши, че този посетител явно е важна клечка, някой, който идва по специални военни дела.

Автомобилът отмина и шофьорът, мъж, когото тя не познаваше, докосна черната си шапка и кимна сериозно на Мередит. Тя примижа подире му и проследи с поглед как колата уморено продължава по чакъла. Изчезна зад гористия завой, но след малко отново се появи в началото на алеята — черна точица, която зави по пътя за Тентърдън.

Мередит се прозя и тутакси забрави за колата. Диви теменужки растяха близо до моста и тя не се сдържа и си откъсна няколко. Когато си направи хубав букет, се покатери да седне върху перилата на моста, където ту се отдаваше на мечти, ту пускаше цветята едно по едно във водата и ги гледаше как правят лилави кълбета в лекото течение.

— Добро утро.

Вдигна поглед и видя Пърси Блайд да бута колелото си по алеята, с грозна шапка на главата и неизменната цигара в ръка. Строгата близначка, както обикновено мислеше за нея Мередит, но днес по лицето й беше изписано още нещо, не просто суровост, по-скоро тъга. Може би се дължеше на шапката.

— Здравей — отговори Мередит и стисна перилото, за да не падне.

— Или вече е следобед? — Пърси спря, завъртя китката си и погледна часовника си, обърнат от вътрешната страна на китката. — Тъкмо е минало и половина. Нали няма да забравиш ангажимента за чай? — Погледна над цигарата си, докато всмукваше продължително, а после бавно издишаше. — Предполагам, че родителите ти ще бъдат доста разочаровани: да изминат толкова път, а да не те видят.

Мередит подозираше, че това е шега, но в изражението на Пърси и в поведението й нямаше нищо весело. Тя се подсигури, като се усмихна учтиво. Най-вероятно Пърси щеше да допусне, че Мередит просто не я е чула.

Пърси не показа, че е забелязала реакцията на Мередит, камо ли да се замисли над нея.

— Е, имам работа — отсече тя, кимна рязко и продължи към замъка.

4.

Когато Мередит най-накрая зърна родителите си да крачат заедно по алеята, коремът й се обърна. За част от секундата сякаш наблюдаваше нереални хора, познати, но и напълно неуместни тук, в действителността. Усещането бе мимолетно и после нещо вътре в нея, някакво копче на възприятието беше натиснато и тя ги видя отново като мама и татко — най-сетне бяха тук и тя имаше да им разказва толкова много. Хукна към тях с разперени ръце и татко коленичи, също разперил своите, за да може тя да скочи в широката му и топла прегръдка. Мама я целуна по бузата, което бе необичайно, но не неприятно, и макар Мередит да съзнаваше, че е твърде голяма за такова нещо, Рита и Ед ги нямаше да й се подиграват, затова тя позволи на баща си да я държи за ръката, докато вървяха, а тя бъбреше неспирно за замъка, за библиотеката му, за нивите, за потока и за горите.

Пърси вече ги чакаше до масата и пушеше поредната цигара, която угаси, когато ги видя. Изпъна полата си, подаде ръка и след известно суетене си размениха поздрави.

— Как беше пътуването с влака? Надявам се, не е било твърде неприятно.

Въпросът беше съвсем обикновен и дори учтив, но Мередит чу отсечения тон на Пърси с ушите на родителите си и й се прииска вместо него да бяха чули сърдечния поздрав на Сафи.

И наистина, гласът на майка й прозвуча предпазливо и тъничко.

— Беше дълго. Непрекъснато спирахме и тръгвахме, за да пропускаме влакове с войници. Прекарахме повече време на страничните коловози.

— Е, нашите момчета трябва някак да стигнат до фронта — намеси се татко. — Да покажат на Хитлер, че Великобритания ще се справи.

— Точно така, господин Бейкър. Заповядайте, седнете — покани ги Пърси на безукорно подредената маса. — Сигурно умирате от глад.

Пърси наля чай и им предложи по едно парче от тортата на Сафи, докато продължаваха да разговарят малко сковано за претъпканите влакове, за войната (Дания беше паднала, дали не идваше ред на Норвегия?), за бъдещия й ход. Мередит ядеше тортата си и наблюдаваше. Беше убедена, че родителите й само ще погледнат замъка, после Пърси Блайд с нейния изкусен акцент и изпънат гръб и ще възприемат отбранително поведение, но засега всичко вървеше гладко.

Майката на Мередит си беше мълчалива, това беше истината. С една ръка нервно и сковано придържаше дамската си чанта в скута, което беше леко обезпокоително, като се има предвид, че Мередит не помнеше някога да е виждала майка си уплашена: нито от плъхове, нито от паяци, нито от господин Лейн, съседа им отсреща, когато беше стоял дълго в кръчмата. Баща й се държеше малко по-непринудено, кимаше, докато Пърси говореше за самолетите „Спитфайър“ и за медицинските грижи за войниците във Франция, и отпиваше чай от ръчно рисуваната порцеланова чаша, все едно цял живот го е правил. Е, почти. До татко сервизът изглеждаше като изваден от куклена къща. Мередит не беше забелязала досега колко големи са пръстите му и усети неочакван прилив на обич към него. Пресегна се под масата и постави длан върху другата му ръка. В семейството им физическите прояви на обич не бяха чести, затова той вдигна изненадано поглед, преди да стисне ръчичката в отговор.

— Как върви учението, моето момиче? — Той приведе рамото си малко по-близо, вдигна поглед и намигна на Пърси. — Рита ни е хубавицата, обаче малката Мередит е умницата.

Мередит грейна от гордост.

— Уча тук, в замъка, татко, със Сафи. Само да видиш библиотеката — има повече книги, отколкото в заемната библиотека. По всички стени има рафтове. Уча латински… — О, колко обичаше латинския! Звукове от миналото, наситени със значение. Древни гласове, довеяни от вятъра. Мередит бутна очилата си нагоре на нослето — често се смъкваха, когато беше развълнувана. — Уча се и да свиря на пиано.

— Сестра ми Серафин е много доволна от напредъка на дъщеря ви — каза Пърси. — Справя се много добре, като се има предвид, че изобщо не е виждала пиано досега.

— Така ли? — възкликна татко, движейки ръце в джобовете си и лактите му се размърдаха странно над масата. — Моето момиченце свири мелодии?

Мередит се усмихна гордо и се запита дали ушите й са пламнали.

— Малко.

Пърси доля чай на всички.

— По-късно би могла да заведеш родителите си вътре, в музикалния салон, и да им изсвириш нещо, Мередит.

— Чу ли това, мамче? — вирна брадичка татко. — Нашата Мередит свири истинска музика.

— Чух. — Нещо се появи в изражението на мама, но Мередит не беше сигурна какво точно. Същото изражение имаше, когато двамата с татко се караха за нещо и той допускаше малката, но фатална грешка да й отстъпи победата. Гласът й беше напрегнат, когато каза на Мередит, все едно Пърси я нямаше: — Липсваше ни на Коледа.

— И вие ми липсвахте, мамо. Много ми се искаше да ви дойда на гости, обаче нямаше влакове. Всички бяха нужни за войниците.

— Рита се прибира с нас днес. — Мама остави чашата върху чинийката, решително оправи лъжичката и избута чашата. — Намерихме й работа в един фризьорски салон на „Олд Кент Роуд“. Започва в понеделник. Отначало ще чисти, но ще я научат и да подстригва, и да къдри — блеснаха доволно очите на мама. — В момента има възможности, Мери, понеже повечето по-големи момичета работят във фабриките или в селското стопанство. Хубави възможности за момичета без изгледи за нещо друго.

Разумно беше. Рита постоянно се суетеше с косата си и с безценната си сбирка от разкрасяващи средства.

— Звучи чудесно, мамо. Приятно е да имаш някой от семейството, който да се грижи за косата ти.

Думите й явно не харесаха на мама.

Пърси Блайд извади цигара от сребърната си табакера, която Сафи настояваше да използва в компания, и отупа джобовете си за кибрита.

Татко се прокашля.

— Работата е там, Мери… — каза той и неловкият му тон не беше утеха за следващите му думи: — Двамата с майка ти мислехме, че и за теб е време.

В този момент Мередит разбра. Родителите й искаха тя да се прибере у дома, да стане фризьорка, да напусне Милдърхърст. Дълбоко в корема й се образува топка от паника и започна да се търкаля напред-назад. Мередит примигна няколко пъти, оправи очилата си и каза, заеквайки:

— Но аз… аз не искам да ставам фризьорка. Сафи казва, че е важно да завърша образованието си. Че мога дори да се запиша в гимназия след края на войната.

— Майка ти просто иска да се погрижи за бъдещето ти. Може да обсъдим и друго, ако искаш. Като секретарка може би. В някое министерство?

— Но в Лондон не е безопасно — възрази внезапно Мередит.

Беше гениален ход: тя изобщо не се страхуваше от Хитлер, нито от бомбите му, но може би така щеше да ги убеди.

Татко се усмихна и я потупа по рамото.

— Няма за какво да се тревожиш, момичето ми. Всички правим каквото можем, за да развалим удоволствието на Хитлер: мама започна работа в един завод за муниции, а аз работя нощна смяна. Вече не пускат бомби, няма отровен газ, кварталът ни е, какъвто е бил винаги.

Какъвто е бил винаги. Мередит си представи мръсните стари улици и собственото си мрачно лице на тях и в този миг с болезнена яснота призна колко отчаяно копнее да остане в Милдърхърст. Обърна се към замъка, преплете пръсти и й се прииска да повика Джунипър само със силата на необходимостта си от нея, прииска й се да се появи Сафи и да каже точно каквото трябва, да убеди мама и татко, че не е правилно да я отвеждат у дома, че трябва да й позволят да остане.

Може би по силата на някакъв странен усет като близначка Пърси избра този момент да се намеси.

— Господин и госпожо Бейкър — каза тя и потупа края на цигарата си по сребърната табакера с вид на човек, който иска да бъде другаде, — разбирам, че сигурно много ви се иска Мередит да си бъде у дома при вас, но ако инвазията продължи…

— Прибираш се с нас днес следобед, госпожичке, и това е.

Мама беше настръхнала. Тя дори не погледна Пърси, а впери в Мередит поглед, който обещаваше жестоко наказание впоследствие.

Очите на Мередит се насълзиха зад очилата.

— Няма.

— Не говори така с майка си — изръмжа татко.

— Е — рязко се намеси Пърси, повдигна капака на чайника и огледа съдържанието му. — Чайникът е празен. Извинете ме, ще отида да го напълня. В момента нямаме достатъчно прислуга. Военновремеви икономии.

Тримата я проследиха с поглед, докато се оттегля, после мама изсъска на татко:

— В момента нямаме достатъчно прислуга. Чу ли това?

— Стига, Ани.

Татко не обичаше сблъсъците. Той беше човек, чийто впечатляващ ръст въздействаше достатъчно възпиращо и рядко му се налагаше да прибягва до удари. Мама обаче…

— Тази жена ни гледа високомерно, откакто сме пристигнали. Военновремеви икономии, как пък не — я виж това място — махна тя към замъка. — Сигурно си мисли, че трябва да се спусна да й помагам.

— Не е вярно! — възрази Мередит. — Те не са такива.

— Мередит.

Татко все още беше забол поглед в земята, но повиши тон почти умолително и я стрелна с поглед изпод сключените си вежди. Тя знаеше, че обикновено той разчита Мередит да стои мълчаливо до него, докато мама и Рита крещят. Не и днес обаче, днес тя не можеше просто да стои и да бездейства.

— Но, татко, виж как специално са се подготвили за чая…

— Престани да нахалстваш, госпожичке. — Мама вече беше на крака и дръпна Мередит за ръкава на новата й рокля по-силно, отколкото трябваше. — Отивай вътре и си събирай нещата. Истинските си дрехи. Влакът тръгва скоро и ние ще се качим.

— Не искам да тръгвам — заяви Мередит и настойчиво се обърна към баща си. — Позволи ми да остана, татко.

— Ха! — пренебрежително махна с ръка мама. — Прекрасно виждам на какво си се научила тук с твоята лейди Безделие — как да отговаряш на родителите си. Виждам и какво си забравила: коя си и откъде си. — Тя размаха пръст към татко. — Казах ти, че изобщо не биваше да изпращаме децата. Ако си бяха останали у дома, както настоявах…

— Стига! — избухна татко най-накрая. — Стига, Ани. Седни. Няма никаква нужда от това — тя се прибира у дома с нас.

— Не!

— О, напротив — увери я мама и замахна с изпъната длан. — И те чака хубав тупаник, само да се приберем.

— Стига толкова! — Татко вече се бе изправил и стисна китката на мама. — За бога, Ани, престани. — Очите му потърсиха нейните и помежду им се случи нещо. Мередит видя, че майка й отпусна ръка. Татко й кимна. — Всички се поразгорещихме малко, това е.

— Говори с дъщеря си… Аз не мога да я гледам. Надявам се само тя никога да не разбере какво означава да изгубиш дете.

И се отдалечи, скръстила упорито ръце.

Изведнъж татко й се стори изморен, състарен. Прокара ръка през косата си. Тя вече оредяваше на темето и Мередит виждаше следите, оставени от гребена сутринта.

— Не й обръщай внимание. Много се пали, познаваш я. Притеснява се за теб, и двамата се притесняваме. — Той отново погледна към замъка, извисяващ се над тях. — Но чуваме разни неща. От писмата на Рита и от някои деца, които се прибраха у дома, разказват ужасни неща, които са им се случвали.

Това ли било? Мередит усети бълбукащо опиянение от облекчение. Знаеше, че на някои от евакуираните деца не им е провървяло като на нея, но ако това беше единствената тревога на родителите й, значи, тя трябваше просто да успокои баща си.

— Няма за какво да се тревожите, татко. Нали ви писах: щастлива съм тук. Не четеш ли писмата ми?

— Чета ги, разбира се. И двамата ги четем. Най-хубавият миг от деня е пристигането на твоето писмо.

От начина, по който той го каза, Мередит разбра, че е истина, и я прониза болка — представи си как двамата седят на масата и мислят за онова, което им беше писала.

— В такъв случай — поде тя, неспособна да го погледне в очите, — знаеш, че всичко е наред. И дори чудесно.

— Знам, че ти така твърдиш. — Той погледна към мама, за да провери дали още е достатъчно далече, за да ги чува. — Това е част от проблема. Писмата ти бяха толкова… весели. А пък майка ти чула от една приятелка, че някои приемни семейства подменят писмата на децата до домовете им. Не им позволявали да пишат нищо лошо. Карали ги да представят нещата по-добре, отколкото били всъщност — въздъхна той. — Но при теб не е така, нали, Мери? Нали не е?

— Не, татко.

— Ти си щастлива тук, точно както пишеш в писмата си?

— Да. — Мередит усещаше, че той се колебае. Възможността се стрелна като фойерверк към крайниците й и тя заговори бързо: — Пърси е малко скована, но Сафи е прекрасна. Ще се запознаете с нея, ако влезем вътре. Мога да ви изсвиря някоя песен на пианото.

Той погледна нагоре към кулата и слънцето огря бузите му. Мередит забеляза как зениците му се свиха, чакаше и се опитваше да разчете изражението на широкото му лице. Устните му мърдаха, сякаш преценяваше размерите, запомняше цифрите, но не можеше да разбере накъде го навеждат сборовете. После той погледна към съпругата си, която кипеше от гняв край фонтана, и Мередит разбра, че трябва да действа сега или никога.

— Моля те, татко — стисна тя ръкава на ризата му. — Моля те, не ме карай да се връщам. Тук научавам толкова много, много повече, отколкото мога да науча в Лондон. Моля те, обясни на мама, че тук ми е по-добре.

Той въздъхна и погледна смръщено към гърба на мама. Мередит наблюдаваше промяната на изражението му, разнежването му и сърцето й се сви. Татко обаче не сведе очи към нея и не продума. Накрая тя проследи погледа му и видя, че мама се е привела, че едната й ръка е на хълбока, а другата виси до тялото й. Слънцето беше пропълзяло зад нея, бе намерило червеникави отблясъци в кестенявата й коса и тя изглеждаше красива, изгубена и необикновено млада. Беше приковала поглед върху татко и в един болезнен миг Мередит установи, че нежността на лицето му е за мама, а не за нея.

— Съжалявам, Мери — каза той и обхвана с пръсти нейните, все още стиснали ризата му. — Така е най-добре. Върви да си събереш нещата. Прибираме се у дома.

Тогава Мередит направи нещо много лошо, предателството, за което майка й нямаше да й прости. Единственото й извинение беше, че е напълно лишена от избор, че беше дете и щеше да си остане дете още много години, а никой не се интересуваше от нейното желание. Беше й омръзнало да се държат с нея, все едно е колет или куфар, да я запращат тук или там в зависимост от преценката на възрастните. Искаше само да си има свое местенце.

Тя хвана баща си за ръката и каза:

— И аз съжалявам, татко.

И докато по прекрасното му лице все още бе изписано смайване, тя се усмихна извинително, избегна вбесения поглед на майка си и хукна с всички сили по моравата. А после се гмурна в хладното и тъмно убежище на гората Кардейкър.

Пърси научи съвсем случайно за свързаните с Лондон планове на Сафи. Ако не се беше измъкнала от чая с родителите на Мередит, можеше никога да не узнае. Докато вече не бе твърде късно. Добре, че едновременно се смущаваше и ужасяваше от изваждането на показ на мръсните ризи на хората, поради което се извини и влезе вътре с намерението да изчака малко и да се върне, когато нещата са се успокоили. Очакваше да завари Сафи, приведена на прозореца, да следи случващото се отдалече и да я накара да й разкаже какви са родителите, как се държи Мередит, харесали ли са им сладкишите — затова се изненада, когато намери кухнята празна.

Пърси си спомни, че все още държи чайника в резултат на доста неумелото си извинение да се махне, и го остави върху печката. Времето течеше бавно и тя отклони вниманието си от пламъците и се запита какво толкова ужасно е направила, та да заслужи и сватба, и гости на чай в един и същи ден. В този момент от килера за провизиите се разнесе силен шум. Телефонните разговори бяха станали рядкост, след като от пощата предупредиха, че обичайното бъбрене по мрежата може да забави важните разговори, затова на Пърси й отне известно време да установи от къде се носи настойчивото дрънчене.

В резултат, когато най-накрая вдигна слушалката, гласът й прозвуча едновременно подозрително и уплашено.

— Замъкът Милдърхърст. Ало?

Човекът се представи като някой си Арчибалд Уикс от Челси и помоли да разговаря с госпожица Серафин Блайд. Изненадана, Пърси предложи да запише съобщението му и тогава господинът я осведоми, че е работодател на Сафи и се обажда с нови препоръки относно настаняването й в Лондон от следващата седмица нататък.

— Извинете, господин Уикс — каза Пърси и усети как кръвоносните й съдове се разширяват под кожата, — но се боя, че има някакво недоразумение.

Леко колебание.

— Недоразумение ли? Връзката… не ви чувам добре.

— Серафин… сестра ми… няма да може да поеме работата в Лондон.

— О! — Настана нова пауза, по време на която се чуваше далечно пращене и Пърси си представяше телефонните жици, опънати между стълбовете и полюшващи се на вятъра. — О, разбирам — продължи той. — Но това е странно, понеже държа в ръката си писмото й, с което приема поста. Кореспондирахме си доста благонадеждно по въпроса.

Това обясняваше защо напоследък Пърси носи толкова често писма от и до замъка, настойчивостта на Сафи да стои близо до телефона, „в случай че има някое важно обаждане, свързано с войната“. Пърси се прокле, задето е била толкова погълната от задълженията си като доброволка, че не е обърнала внимание.

— Разбирам — каза тя — и съм сигурна, че Серафин е имала категоричното намерение да спази уговорката, но разбирате ли, баща ни се разболя. Опасявам се, че присъствието й у дома е наложително.

Господин Уикс беше разочарован и разбираемо объркан, но бе донякъде умилостивен от обещанието на Пърси да му изпрати първо издание с автограф на „Човека от калта“ за колекцията му от редки книги и затвори в относително добро разположение на духа. Поне нямаше да ги съди за неспазване на договора.

Пърси подозираше, че няма да й е толкова лесно да се справи с разочарованието на Сафи. Чу някъде някой да пуска казанчето на тоалетната, после тръбите в стената на кухнята избълбукаха. Пърси седна на стола и зачака. След минути Сафи пристигна забързано отгоре.

— Пърси! — закова се тя на място и погледна към отворената задна врата. — Какво правиш тук? Къде е Мередит? Нали родителите й не са си тръгнали вече? Всичко наред ли е?

— Дойдох за още чай.

— О! — Сафи се отпусна и се усмихна колебливо. — Дай да ти помогна. Не оставяй гостите сами за дълго.

Тя взе кутийката с чаените листенца и вдигна капака на чайника.

Пърси се замисли дали да не я предизвика, но разговорът с господин Уикс дотолкова я изненада, че нищо не можа да измисли. Накрая каза само:

— Телефонът звънна. Докато чаках чайника.

Съвсем леко потрепване, няколко прашинки от чаените листа извън лъжичката.

— Така ли? Кога?

— Току-що.

— О! — Сафи обра падналите листенца в дланта си — приличаха на мъртви мравчици. — Нещо свързано с войната, нали?

— Не.

Сафи се облегна на плота и стисна в ръка една кърпа, която висеше наблизо, сякаш се опитваше да не допусне да я повлече морското течение.

Чайникът избра точно този момент да се разфучи, започна да пръска пара от чучурчето си и накрая засвири заплашително. Сафи го свали от котлона, но остана до печката с гръб към Пърси и притаила дъх.

— Беше някой си господин Арчибалд Уикс — додаде Пърси. — Обаждаше се от Лондон. Бил колекционер.

— Разбирам. — Сафи не се обърна. — А ти какво му каза?

Отвън се разнесе вик и Пърси бързо отиде до вратата и я отвори.

— Ти какво му каза, Пърси?

Полъх на вятъра донесе вехнещото ухание на окосена трева.

— Пърси? — почти шепнешком попита Сафи.

— Казах му, че си ни нужна тук.

Сафи издаде звук, подобен на ридание.

Пърси заговори бавно и внимателно:

— Знаеш, че не можеш да заминеш, Сафи. Не бива да подвеждаш така хората. Той те очакваше в Лондон следващата седмица.

— Очаква ме в Лондон, защото ще бъда точно там. Кандидатствах за работата, Пърси, и той ме избра. — Сафи се обърна. Вдигна стегнатия си юмрук със сгънат лакът — малко театрален жест, подсилен допълнително от кърпата, която все още стискаше. — Той ме избра — каза тя и размаха юмрук, за да подчертае думите си. — Събира всякакви неща, красиви предмети и нае мен, за да му помагам в работата.

Пърси извади цигара от табакерата си, побори се известно време с клечката, но накрая успя да запали.

— Заминавам, Пърси, и ти няма да ме спреш.

Мътните да я вземат, Сафи нямаше да я улесни. Главата на Пърси вече пулсираше — сватбата я беше изтощила, после пък трябваше да влезе в ролята на домакиня на родителите на Мередит. Изобщо не се нуждаеше от това сега. Сафи нарочно се правеше, че не разбира, и я принуждаваше да го изрече съвсем ясно. Е, след като искаше да играят така, Пърси не се боеше да формулира правилата.

— Не — издиша тя дим, — няма. Никъде няма да ходиш, Сафи. Ти го знаеш, аз го знам, а сега и господин Уикс го знае.

Сафи отпусна безсилно ръце край тялото и кърпата падна върху плочите.

— Казала си му, че няма да отида. Просто така.

— Някой трябваше. Той щеше да ти изпрати парите за пътните разноски.

Очите на Сафи плувнаха в сълзи и макар да й беше ядосана, Пърси беше доволна, че сестра й се бори със сълзите. Може би в крайна сметка нямаше да се стигне до сцена.

— Хайде стига — каза тя, — накрая сама ще разбереш, че така е най-добре.

— Наистина няма да ме пуснеш да замина?

— Не, няма — заяви Пърси кротко, но категорично.

Долната устна на Сафи потрепери и когато най-сетне успя да каже нещо, гласът й прозвуча почти като шепот.

— Не можеш да ни контролираш вечно, Пърси.

Пръстите й дращеха по полата и събираха невидими нишки на малко топче.

Пърси познаваше този жест още от детството им, получи дежа вю и изпита желание да притисне своята близначка в прегръдките си и повече да не я пусне, да я увери колко я обича, че не иска да бъде жестока, че го прави за доброто на Сафи. Но не го стори. Не можеше. А и да беше, нищо нямаше да се промени, понеже никой не иска да му казват такова нещо, дори когато знае в сърцето си, че то е истина.

Вместо това тя смекчи малко тона си и каза:

— Не се опитвам да те контролирам, Сафи. Може би някой ден, в бъдеще ще можеш да заминеш. — Пърси махна към стените на замъка. — Но не сега. Сега си ни нужна тук заради войната и състоянието на татко. Да не споменавам колко ни липсва помощ — замисляла ли си се какво ще стане с нас, ако заминеш? Представяш ли си Джунипър, татко или — бог да ми е на помощ — аз да се справяме с прането?

— Ти можеш всичко, Пърси — горчиво заяви Сафи. — Винаги си можела всичко.

В този момент Пърси разбра, че е победила. И което е по-важно, Сафи също го разбра. Но не усети радост, а само познатото бреме на отговорността. Цялото й същество изпита болка заради сестра й, заради онова момиче, в чиито нозе някога бе целият свят.

— Госпожице Блайд?

Пърси вдигна поглед и видя на прага бащата на Мередит и дребничката му съпруга до него — невероятно смутени и разтревожени.

Съвсем беше забравила за тях.

— Господин Бейкър — разроши тя тила си. — Моля да ме извините. Ужасно се забавих с чая…

— Няма нищо, госпожице Блайд. Приключихме с чая. Става дума за Мередит — леко увиснаха раменете му. — Двамата със съпругата ми смятахме да я отведем у дома, но тя твърдо е решила да остане… Боя се, че малкото дяволче избяга.

— О! — Само това й трябваше на Пърси. Метна поглед назад, но и Сафи се беше измъкнала. — Ами в такъв случай най-добре да я потърсим, нали?

— Там е работата — нещастно поде господин Бейкър. — Двамата с жена ми трябва да хванем влака в три и двайсет и четири за Лондон. Днес няма друг.

— Разбирам — отговори Пърси. — В такъв случай вие тръгвайте. Влаковете са ужасни напоследък. Изпуснете ли днешния, може да чакате до сряда.

— Но момичето ми…

Госпожа Бейкър сякаш всеки момент щеше да се разплаче, а това никак не подхождаше на строгото й заострено лице. Пърси познаваше чувството.

— Не се тревожете — кимна тя отривисто. — Ще я намеря. Оставете ми телефон за връзка в Лондон? Надали е отишла далече.

Мередит виждаше замъка от един клон на най-стария дъб в гората Кардейкър. Островърхата кула и тънкия й като игла шпил, който пронизваше небето. Керемидите грееха пурпурни на следобедната светлина, а сребристият връх искреше. На моравата в горния край на алеята Пърси Блайд махаше за сбогом на родителите й.

Ушите на Мередит горяха от вълнуващата пакост, която беше направила. Съзнаваше, че ще има последици, обаче нямаше друг избор. Беше тичала, тичала, докато накрая не можеше повече, и когато остана без дъх, огледа дървото, оживена от необикновената бръмчаща енергия, изпълнила я след първото буйно нещо, което бе сторила през живота си.

В края на алеята раменете на мама провиснаха и за миг Мередит си помисли, че тя плаче, после обаче разпери ръце като учудена морска звезда. Татко рязко се отдръпна назад и Мередит разбра, че всъщност майка й крещи. Не беше нужно да я чува какво казва, за да разбере, че е загазила здравата.

А междувременно Пърси Блайд още стоеше в двора на замъка и пушеше, вдигнала едната си ръка на хълбок, загледана към гората, и Мередит усети шепота на съмнението да размахва криле в корема й. Мислеше, че е добре дошла да остане в замъка, а ако не беше така? Ако близначките бяха толкова смаяни от неподчинението й, че откажеха да продължат да се грижат за нея? Ами ако си беше навлякла ужасни неприятности, понеже беше послушала собствените си желания? Докато Пърси Блайд допушваше цигарата си и се обръщаше към замъка, Мередит внезапно се почувства съвсем самичка.

Движение привлече вниманието й към покрива на замъка и сърцето й се преметна. Там се катереше някой с бяла лятна рокля. Джунипър. Най-сетне беше приключила! И се бе върнала на света. Пред очите на Мередит тя стигна равния край на покрива, седна и провеси дългите си крака навън. Мередит знаеше, че Джунипър ей сега ще запали цигара, ще се облегне назад и ще вдигне очи към небето.

Но тя не го стори. Вместо това рязко се извърна към гората. Мередит се вкопчи за клона, от вълнение в гърлото й се надигна кратък смях и застина там. Джунипър сякаш я чу, сякаш по някакъв начин беше усетила присъствието й. Мередит знаеше, че ако има човек, способен на такова нещо, това е Джунипър.

Не можеше да се върне в Лондон. Нямаше да го направи. Не сега, още не.

Мередит наблюдаваше как майка й и баща й се отдалечават от замъка: мама беше свила ръка пред корема си, а ръцете на татко висяха безжизнено отстрани на тялото му.

— Съжалявам — прошепна Мередит съвсем тихичко, — нямах друг избор.

5.

Водата беше хладка и плитка, но Сафи нямаше нищо против. Дългата топла вана беше отколешно удоволствие, пък и й стигаше само да остане самичка след ужасното предателство на Пърси. Премести се малко напред, за да легне по гръб със свити колене, с потопена глава и уши. Косата й се носеше във водата край острова на лицето й и тя слушаше водовъртежите и бълбукането на водата, подрънкването на верижката на запушалката по емайла и другите странни шумове на водния свят.

През целия си зрял живот Сафи знаеше, че е по-слабата близначка. Пърси не обичаше такива приказки и настояваше, че няма нищо подобно, не и помежду им: че те са като слънцето и сянката и просто сменят местата си, та винаги да са в съвършено равновесие. Което беше мило от нейна страна, но колкото и да бе добронамерено, не беше точно. Просто Сафи знаеше, че нещата, в които е по-способна, са незначителни. Тя пишеше добре, шиеше добре, готвеше (приемливо), а напоследък дори чистеше, но каква полза от тези умения, ако те я заробват? И което беше още по-зле — доброволно. Понеже в повечето случаи, признаваше си със срам, Сафи нямаше нищо против ролята. В крайна сметка има някаква лекота да си в подчинена позиция, някакво облекчение. Но понякога, като днес, й беше адски неприятно да очакват от нея да се подчини, без да спори, независимо от собственото й предпочитание.

Тя се надигна и се облегна на гладкия ръб на ваната, а после прокара мократа фланелена материя по пламналото си от гняв лице. Усещаше с гърба си хладния емайл, разгърна фланелената тривка върху гърдите и корема си и я наблюдаваше как се свива и отпуска с дишането й като втора кожа, а накрая затвори очи. Как се осмеляваше Пърси да говори от нейно име? Да взема решения вместо Сафи, да определя бъдещето й, без да я попита?

Но Пърси го беше сторила, както правеше винаги, и днес, както обикновено, не допусна никакъв спор.

Сафи изпусна дълга и бавна въздишка в опит да овладее гнева си. Въздишката закачи ридание. Може би трябваше да бъде доволна и дори поласкана, че Пърси толкова отчаяно се нуждае от нея. И наистина беше. Но освен това беше изморена от собствената си безпомощност, и нещо повече — беше тъжна. Понеже, откакто се помнеше, Сафи водеше живот, паралелен на онзи, който желаеше и който имаше всички разумни основания да очаква за себе си.

Този път обаче имаше една дреболия, която можеше да направи — Сафи избърса бузите си, оживена от прокрадналата се решимост, — имаше начин, по който можеше да упражни собствената си слабичка власт върху Пърси. Щеше не толкова да направи, колкото да пропусне да направи нещо и Пърси никога нямаше да разбере откъде е дошъл ударът. Единственият трофей щеше да е донякъде възстановеното самоуважение на Сафи. Но това й стигаше.

Сафи щеше да запази нещо само за себе си, нещо, което Пърси би предпочела да узнае: всичко за неочаквания посетител, който бе дошъл в замъка днес. Докато Пърси беше на сватбата на Люси, Джунипър си стоеше в таванската стая, а Мередит скиташе из имението, беше пристигнал адвокатът на татко, господин Банкс, с черния си автомобил и придружен от две жени с цивилни костюми. Сафи подреждаше масата за чая навън и отначало понечи да се скрие и да се престори, че не си е у дома — не харесваше много господин Банкс и със сигурност не искаше да приема неочаквани посетители, — но възрастният мъж я познаваше от малка, беше приятел на татко и затова тя се почувства някак необяснимо задължена.

Влетя вътре през кухненския вход, оправи се пред овалното огледало до килера, после бързо се качи горе точно навреме, за да го посрещне на входа. Той се учуди, май дори му стана неприятно да я види и изрази гласно учудването си какви времена са настъпили, след като такова прекрасно място като Милдърхърст е останало без икономка, а накрая я помоли да го заведе при баща си. Колкото и да копнееше да възприеме променящите се обществени нрави, Сафи изпитваше старомодно благоговение към закона и неговите представители, затова веднага се подчини. Адвокатът не беше от приказливите (тоест не обичаше да си бъбри безцелно с дъщерите на клиентите си), затова се качиха мълчаливо, за което тя бе признателна — с хора като господин Банкс винаги изгубваше ума и дума. Когато най-сетне преодоляха извитото стълбище, той й кимна кратко и после влезе заедно с двете си официални спътнички в стаята на баща й в кулата.

Сафи нямаше намерение да подслушва, всъщност мразеше да й отнемат от времето почти толкова, колкото мразеше всяка задача, която я отвеждаше в зловещата кула с мирис на смърт и с онази чудовищна гравюра на стената. Ако мъчителната битка на пеперуда, хваната в паяжина между пречките на перилата, не беше привлякла погледа й, Сафи със сигурност вече щеше да е на половината път обратно и нямаше да чува нищо. Обаче видя пеперудата, не слезе и затова, докато внимателно освобождаваше насекомото, чу баща си да казва:

— Затова ви повиках, Банкс. Заради тази досадна неприятност — смъртта. Направихте ли поправките?

— Да. Донесох ги да бъдат подписани пред свидетели заедно с копие за вашия архив, разбира се.

Сафи не чу подробностите след това, нито пък искаше. Беше втората дъщеря на един старомоден човек, стара мома на средна възраст — мъжкият свят на недвижимата собственост и финансите нито я интересуваше, нито я засягаше. Искаше само да освободи нещастната пеперуда и да се махне от кулата, да остави застоялия въздух и потискащите спомени зад себе си. Не беше влизала в стаичката повече от двайсет години и не възнамеряваше никога повече да прекрачи прага й. Докато бързаше надолу по стълбите, Сафи се опита да се изплъзне на облака от спомени, който я обгръщаше.

Понеже някога, много отдавна, двамата с татко бяха близки, но близостта им се изпари. Джунипър беше по-добра писателка, а Пърси — по-добра дъщеря, така че за Сафи не оставаше почти никакво място в чувствата на баща й. Имаше само един кратък прелестен миг, когато ползата от Сафи засенчи сестрите й. Когато татко се върна след Първата световна война, ранен и съкрушен, тя го върна към живота, тя му даде онова, от което той се нуждаеше най-силно. Силата на обичта му беше изкусителна: всички онези вечери, когато двамата се криеха, където никой друг не можеше да ги намери…

Изведнъж настана лудница и Сафи рязко отвори очи. Някой крещеше. Тя беше във ваната, но водата беше ледена, светлината през отворения прозорец беше изчезнала и на нейно място се беше спуснал здрач. Сафи беше задрямала. Добре, че беше само това. Но кой крещеше? Надигна се и се ослуша. Нищо. Дали не си въобразяваше?

После шумът отново се чу. И звънче. Старецът в кулата и поредният му налудничав пристъп. Е, Пърси да се погрижи. Двамата си бяха лика-прилика.

Сафи потрепери, отлепи студената фланелена тривка от тялото си и се изправи, разлюлявайки водата. Стъпи мокра върху изтривалката. Долу се разнасяха гласове, чуваше ги. Мередит, Джунипър и Пърси, и трите бяха в жълтия салон. Чакаха си вечерята най-вероятно, а Сафи щеше да им я поднесе както винаги.

Тя дръпна халата си от куката на вратата, пребори се с ръкавите и го пристегна върху хладната си мокра кожа, после тръгна надолу по коридора и мокрите й стъпки зашляпаха върху плочите. В душата си таеше своята малка тайна.

— Искаш ли нещо, татко? — отвори тежката врата на стаята в кулата Пърси. Не го забеляза веднага — беше се наврял в нишата до камината, под гравюрата на Гоя, но когато го видя толкова уплашен, веднага разбра, че отново е имал видение. Което означава, че когато се върнеше долу, най-вероятно щеше да намери дневната доза от лекарството му недокосната върху масата в коридора, където го беше оставила сутринта. Сама си беше виновна, че очаква толкова много, затова се наруга, че не е проверила как е той още щом се прибра от църквата.

Тя посмекчи тона и му заговори така, както би говорила на дете, ако познаваше някое достатъчно добре, че да го обикне:

— Стига, стига, всичко е наред. Искаш ли да седнеш? Ела, ще ти помогна да се настаниш до прозореца. Вечерта е прекрасна.

Той кимна отсечено и тръгна към протегнатата й ръка, а Пърси разбра, че халюцинацията му е секнала. Знаеше също, че не е била неприятна, понеже татко успя да се възстанови достатъчно и да каже:

— Нали ти казах да си слагаш перука.

Да, вече много пъти й го беше казвал и Пърси надлежно си беше купила (а не беше лесно да намериш във военно време), но после заряза клетото нещо като отрязана лисича опашка на нощното си шкафче. През ръкохватката на креслото беше преметнато плетено одеяло — малко и пъстро, което Люси му изплете отдавна, — и сега Пърси го метна върху коленете му, когато Реймънд Блайд седна, и каза:

— Съжалявам, татко. Забравих. Чух звънеца и не исках да те карам да чакаш.

— Изглеждаш като мъж. Това ли искаш? Хората да се държат с теб, все едно си мъж?

— Не, татко.

Пърси вдигна върховете на пръстите си към тила си и ги положи върху копринената къдрица, провиснала малко по-ниско от останалата част на косата й. Той не искаше да я засегне и тя не се обиди, а просто леко се озадачи от предположението му. Крадешком погледна към остъклената библиотека и видя вълнистото си отражение върху грапавата повърхност — доста сурова на вид жена, остри ъгли, изпънат гръб, но и пищна гръд, изразена извивка на ханша, лице без червило и пудра, но което Пърси изобщо не смяташе, че е мъжко. Надяваше се да не е.

Междувременно баща й се беше извърнал и гледаше към загърнатите в нощ поля в блажено неведение относно мислите, които беше предизвикал.

— Всичко това — каза той, без да отмества поглед. — Всичко това.

Тя се облегна отстрани на стола с лакът върху облегалката.

Нямаше нужда той да казва каквото и да било повече. Дъщерята разбираше повече от всеки как се чувства баща й, загледан към земите на предците си.

— Прочете ли разказа на Джунипър, татко?

Това бе една от малкото теми, които със сигурност съживяваха духа му, и Пърси прибегна към нея внимателно, с надеждата да го измъкне от мрачното настроение, което знаеше, че все още го застрашава.

Той махна с ръка към лулата си и останалите принадлежности и Пърси му ги подаде. Нави си цигара, докато той тъпчеше лулата си.

— Талантлива е, няма никакво съмнение.

— Наследила го е от теб — усмихна се Пърси.

— Трябва да внимаваме с нея. Творческият ум се нуждае от свободата си. Той трябва да се движи в свой ритъм и по свой начин. Трудно е да се обясни, Пърсифон, на човек, чийто ум е много по-апатичен, но е крайно наложително тя да бъде освободена от всякакви прагматични занимания, от всичко, което я разсейва и може да съсипе дарбата й. — Той се вкопчи в полата на Пърси. — Нали не я преследва някой младеж?

— Не, татко.

— Момиче като Джунипър се нуждае от закрила — продължи той. — Трябва да бъде на сигурно място. Тук, в Милдърхърст, в замъка.

— Разбира се, че ще остане тук.

— Ти трябва да се погрижиш. И за двете си сестри.

И Реймънд Блайд поде любимата си лекция за наследството и отговорността.

Пърси почака, допуши цигарата си и чак към края каза:

— Да те заведа ли до тоалетната, преди да тръгна, татко?

— Къде да тръгнеш?

— Имам среща тази вечер, в селото…

— Все бързаш.

Долната му устна увисна недоволно и Пърси съвсем ясно си представи как е изглеждал баща й като момче. Разглезено дете, свикнало нещата да се случват според желанията му.

— Хайде, татко.

Тя заведе стареца до тоалетната и реши да изпуши една цигара, докато го чака в хладния коридор. Потупа джоба си и си спомни, че е оставила металната кутия с тютюна в стаята в кулата. Баща й щеше да се забави, затова Пърси се върна да си я вземе.

Намери кутията върху бюрото му. Там намери и пакетчето. От господин Банкс без марка. Значи, е било доставено лично.

Сърцето на Пърси заби учестено. Сафи не беше споменала да е идвал посетител. Възможно ли беше господин Банкс да бе идвал от Фолкстоун и да се беше промъкнал до кулата, без да се обади на Сафи? Всичко беше възможно, но със сигурност не беше вероятно. Каква причина можеше да има той да направи нещо подобно?

Пърси застина за миг нерешително и опипа плика, шията и мишниците й пламнаха и блузата й залепна за тялото.

Хвърли поглед през рамо, макар да знаеше, че е самичка, разлепи плика и измъкна сгънатите листове отвътре. Завещание. С днешна дата. Тя разгърна листовете и прегледа текста набързо. Преживя странната и натрапчива тежест, когато се оправдават най-лошите ти подозрения.

Притисна пръстите на едната си ръка към челото. Как изобщо бе възможно да се случи подобно нещо! Но ето го, черно на бяло, и синьо, където татко беше размахал меча на съгласието си. Пърси препрочете документа, този път по-внимателно, търсейки пробойни, липсваща страница, нещо, което да й подскаже, че не е разбрала, че го е прочела твърде бързо.

Не беше.

О, боже, не беше!