Отминали времена

1992 г.

Не можех да престана да мисля за Томас Кавил и за Джунипър Блайд. Историята беше много меланхолична, а аз я превърнах в моята меланхолична история. Върнах се в Лондон, към собствения си живот, но частица от мен си остана свързана с онзи замък. Точно преди да заспя, когато си мечтая, шепотът ме намира. Затварям очи и отново се озовавам в онзи полутъмен и прохладен коридор, където заедно с Джунипър чакам да пристигне годеникът й.

— Тя е потънала в миналото — обясни ми госпожа Бърд, докато се отдалечавахме с колата и аз гледах в огледалото за обратно виждане как гората обгръща с крилете си замъка като в тъмно защитно покривало. — В онази октомврийска нощ през 1941 година, отново и отново, като иглата на грамофон, която не спира да се върти.

Предположението й беше ужасно тъжно — цял един живот, съсипан за една-единствена вечер — и събуди у мен многобройни въпроси. Как ли се е чувствала през онази нощ, когато Томас Кавил не се бе появил за вечеря? Дали и трите сестри го бяха чакали в стаята, специално издокарани за повода? Питах се кога ли е започнала да се тревожи, дали още отначало Джунипър е решила, че е ранен, че е преживял нещастен случай, или веднага е разбрала, че е изоставена? „Той се ожени за друга жена — каза ми госпожа Бърд, когато я попитах, — сгодил се с Джунипър Блайд, а избягал с друга. Прекратил годежа само с едно писмо.“

Държах историята в ръце, преобръщах я, оглеждах я от всеки ъгъл. Представях си я, коригирах я, разигравах я мислено отново и отново. Вероятно фактът, че и аз бях предадена по сходен начин, имаше нещо общо с това, но моята идея фикс — защото, признавам, точно в това се превърна — се подхранваше от нещо повече от състрадание. Беше свързана преди всичко с последните мигове от срещата ми с Джунипър, с промяната, която настъпи у нея, когато споменах, че се връщам в Лондон, с начина, по който на мястото на младата жена, очакваща с копнеж любимия си, се появи напрегната и съсипана личност, която ме умоляваше за помощ, укоряваше ме, че съм престъпила дадената дума. И най-вече от главата ми не излизаше моментът, когато тя ме погледна в очите и ме обвини, че съм я предала по ужасен начин… и как само ме нарече Мередит.

Джунипър Блайд беше стара, не беше добре, а сестрите й положиха много усилия да ме предупредят, че тя често говори за неща, които не разбира. Въпреки това, колкото повече размишлявах, толкова повече се убеждавах, че мама е изиграла някаква роля в нейната съдба. Несъмнено само това би било логично. То обясняваше реакцията на мама, когато пристигна писмото, болезнения вик — защото беше точно такъв, нали?, — когато видя кой е подателят, и как двете си тръгнахме от Милдърхърст, когато бях мъничка. Онова тайно посещение отпреди десетилетия, когато мама ме хвана за ръка и ме дръпна от металната врата, вкара ме обратно в колата и каза, че е допуснала грешка, че вече е твърде късно.

Твърде късно за какво? Вероятно за да поправи стореното, да компенсира някое старо прегрешение? Дали се беше върнала в замъка от чувство за вина, което я беше погнало обратно още преди да мине през портата? Възможно беше. И ако беше вярно, това би обяснило страданието й. Би обяснило и защо изобщо пазеше цялата тази история в тайна. Защото тогава ме впечатли не само загадъчността, а и потайността. Не вярвам, че човек е длъжен изцяло да разкрива тайните си, но в този случай не можех да се отърся от усещането, че съм била излъгана. И нещо повече: че по някакъв начин това ме засяга лично. В миналото на майка ми имаше нещо, което тя всякак се стараеше да прикрива, но то отказваше да остане скрито. Някакво действие, решение, дори само един миг може би, когато е била още момиче, нещо, което бе хвърлило дългата си и тъмна сянка върху настоящето на мама, а поради това — и върху моето. И не само защото бях любопитна, не само защото силно съчувствах на Джунипър Блайд, но и защото по някакъв трудно поддаващ се на обяснение начин тази тайна символизираше отчуждението, което през целия ми живот стоеше между мен и майка ми — трябваше да разбера какво се е случило.

— Да, мисля, че трябва — съгласи се с мен Хърбърт, когато споделих с него.

През целия следобед складирахме кашоните с книгите ми и с други вещи в претъпкания му таван и тъкмо се бяхме запътили на разходка към Кенсингтън Гардънс. Вече ни е станало навик да се разхождаме всеки ден, най-напред по настояване на ветеринаря. Предполага се, че разходките улесняват храносмилането на Джес, че редовното движение подобрява метаболизма й, обаче тя подхожда към въпросното събитие с впечатляваща недобронамереност.

— Хайде, Джеси — подканя я Хърбърт и лекичко побутва с обувката си упорития й задник, залепил се за бетона. — Почти стигнахме при патиците, стара моя хубавице.

— Но как ще разбера? — Разбира се, можех да попитам леля Рита, но напрегнатите отношения на мама с по-голямата й сестра правеха тази идея доста подла. Пъхнах ръце дълбоко в джобовете си, като че ли отговорът се криеше между нишките на плата. — Какво да правя? Откъде да започна?

— Хайде стига, Еди. — Подаде ми каишката на Джеси, докато вадеше цигара от джоба си и я заслони с шепи, за да си запали. — Струва ми се, че можеш да започнеш само от едно място.

— Така ли?

Той издиша театрално струйка дим.

— Знаеш не по-зле от мен, скъпа, че трябва да попиташ майка си.

Простено ви е да мислите, че Хърбърт предлагаше нещо очевидно, и вината донякъде е моя. Подозирам, че съм създала изцяло погрешно впечатление за семейството ми, като се започне с онова отдавна изгубено писмо. Тук започва тази история, но не тук започва моята история, или по-скоро — не тук започва историята на Мередит и на Еди. Ако сте се запознали със семейството ни през онзи неделен следобед, бихте могли основателно да си помислите, че двете с мама имаме доста сърдечни отношения, че си бъбрим и споделяме с лекота. Обаче колкото и хубаво да звучи, изобщо не е вярно. Има много преживявания от детството ми, които мога да представя като доказателства, че взаимоотношенията ни не се отличаваха с разбирателство и дружески разговори: необяснимата поява в чекмеджето ми на сутиен във военен стил, когато станах на тринайсет; фактът, че разчитах на Сара за всякаква по-подробна информация за птичките и пчеличките и за други подобни; призракът на брат ми, който моите родители се преструваха, че не забелязват.

Хърбърт обаче имаше право: тайната беше на майка ми, така че ако исках да узная истината, да науча повече за момиченцето, което ме следваше по петите из замъка Милдърхърст, трябваше да започна от там. По силата на щастлива случайност двете се уговорихме да се срещнем на кафе и сладкиши следващата седмица в сладкарницата на ъгъла на „Билинг и Браун“. Тръгнах от офиса в единайсет, намерих маса в дъното и поръчах обичайното. Келнерката тъкмо ми беше донесла димяща кана с чай „Дарджилинг“, когато вътре долетя шум от улицата, видях как вратата на сладкарницата се отвори и мама застана на прага колебливо с чанта и шапка в ръка. Изражението й беше станало предпазливо отбранително, докато оглеждаше непознатото и модерно кафене, а аз отместих поглед към ръцете си, към масата, заиграх се с ципа на чантата си, само и само да не бъда свидетел на гледката. Напоследък все по-често забелязвах този неуверен поглед и не съм сигурна дали беше, понеже тя остарява, или понеже аз остарявам, или понеже светът просто се е забързал. Реакцията ми към всичко това ме озадачава, понеже слабостта на майка ми би трябвало да породи у мен състрадание, да събуди нежна обич към нея, а всъщност се случи обратното. То ме плаши като прокъсване в тъканта на нормалното, което ще загрози всичко, ще го направи неразпознаваемо, не каквото би трябвало да бъде. През целия ми живот майка ми е била въплъщение на мъдростта, крепост на благоприличието, затова сега, когато я видях толкова неуверена, особено в ситуация, с която аз се справях като на шега, светът ми се катурна и започнах да губя почва под краката си. Затова просто чаках и едва след като мина достатъчно време и отново вдигнах поглед, срещнах очите й, отново уверени, отново сигурни, и махнах сърдечно, сякаш тъкмо забелязвах, че е дошла.

Тя предпазливо си проправи път сред хората, като внимаваше чантата й да не ги удря по главите толкова показно, че едновременно изразяваше и неодобрението си от начина, по който са разположени масите. А аз в същото време се уверих, че няма разсипани кристалчета захар, пяна от капучино или трохички от сладкиши от нейната страна на масата. Почти редовните ни срещи на кафе бяха новост, наложила се едва от няколко месеца, след като татко се пенсионира. Те караха и двете ни да се чувстваме малко неловко, дори когато аз не хранех надеждата деликатно да започна да ровя из живота на мама. Поизправих се от стола си, когато мама се добра до масата, устните ми докоснаха въздуха до подложената ми за целувка буза, после и двете седнахме, усмихнати с огромно облекчение, понеже ритуалът по поздравяването на публично място беше приключил.

— Топличко е навън, нали?

— Много — отговорих и двете отново поехме по един удобен път: заговорихме за последната мания на татко да прави подобрения у дома (например да подрежда кашоните на тавана) и за клюките в клуба по бридж на мама. После се смълчахме, усмихнати една срещу друга, и двете зачакахме мама със запъване да зададе обичайния си въпрос:

— А как е Джейми?

— Добре е.

— Видях последната рецензия в „Таймс“. Новата му пиеса се приема добре.

— Да.

И аз бях чела рецензията. Не ровех нарочно, наистина, просто заглавието изникна пред очите ми, докато разглеждах обявите за квартири под наем. Проклет вестник — и подходящи квартири нямаше.

Мама замълча, докато поднасяха капучиното, което бях поръчала за нея.

— Я ми кажи — поде тя, докато слагаше хартиена салфетка между чашата си и чинийката, за да попие разлятото мляко, — какво му предстои сега?

— Работи над собствен сценарий. Сара има приятел, филмов режисьор, който обеща да го прочете, когато Джейми го завърши.

Устните й оформиха едно безмълвно и скептично „О!“, преди мама да издаде някакъв истински звук. Който обаче заглъхна, когато тя отпи от кафето, потръпна заради горчивината му и за щастие, смени темата.

— А как е апартаментът? Баща ти пита дали кранчето в кухнята още ти създава проблеми. Имал една идея и смята, че този път ще го оправи веднъж завинаги.

Представих си студения и празен апартамент, от който излязох за последен път онази сутрин, призрачните спомени, затворени в кафеникавите кашони, в които се бе превърнал животът ми и които после натъпках на тавана на Хърбърт.

— Всичко е наред, кранчето също. Кажи му да престане да се притеснява.

— Нещо друго да се нуждае от внимание? — прокрадна се в гласа й лека умолителна нотка. — Мислех да го изпратя в неделя, за да огледа всичко.

— Вече ти казах, всичко е наред.

Тя доби изненадан и оскърбен вид и аз знаех, че съм била рязка, обаче тези ужасни разговори, по време на които се преструвах, че всичко върви по мед и масло, просто ме изтощаваха. Колкото и да ми се искаше да изчезна в книгите, не съм лъжкиня и не ме бива да увъртам. При нормални обстоятелства моментът би бил подходящ да й разкрия истината за Джейми — обаче не можех, не и ако исках да насоча разговора към Милдърхърст и към Джунипър Блайд. Така или иначе, мъжът на съседната маса избра точно този момент да помоли за солницата.

Докато му я подавах, мама каза:

— Нося ти нещо. — Извади една стара торба, сгъната така, че да предпази съдържанието си. — Не се вълнувай прекалено — додаде тя и ми я подаде. — Не е нищо ново.

Отворих торбата, измъкнах каквото имаше вътре и известно време го гледах слисано. Хората често ми дават неща, които според тях са достойни да бъдат публикувани, обаче аз не вярвам, че някой може да има толкова лоша самооценка.

— Не помниш ли? — мама ме гледаше така, все едно съм забравила собственото си име.

Отново погледнах прихванатото с телбод тесте листове с детската рисунка най-отпред и зле изписани думи най-горе на страницата: „Книга за мокрите животни, написана и илюстрирана от Едит Бърчил“. Между „за“ и „мокри“ беше пъхната стрелкичка и с химикалка в различен цвят беше добавена думата „вълшебните“.

— Ти я написа, не помниш ли? — додаде мама.

— Да — излъгах.

Нещо в изражението на мама ми подсказа, че за нея е важно да помня, а освен това — потърках с палец мастиленото петно от писалката, останало твърде дълго между щрихите — наистина исках да си спомня.

— Толкова се гордееше с нея. — Тя наведе глава и погледна листовете в ръцете ми. — Работи над нея дни наред, коленичила на пода под тоалетката в стаята за гости.

Това вече ми беше познато. Милият спомен как съм се гушнала на топло и тъмно място се измъкна от отдавнашното си скривалище и цялото ми тяло изтръпна от неговото нахлуване: прашният мирис на кръглия килим, пукнатината в мазилката, достатъчно голяма, за да пъхнеш вътре писалка, твърдите дървени дъски под коленете ми, докато гледах как слънчевата светлина плисва по пода.

— Работеше над някой разказ, пишеше в тъмното. Понякога баща ти се тревожеше, че ще станеш много стеснителна, че няма да имаш приятели, обаче не можехме да попарим въодушевлението ти.

Помня, че четях, но не помня да съм писала. Въпреки това, когато мама спомена за попарване на въодушевлението ми, нещо ми просветна. Далечни спомени как татко клати глава невярващо, когато се връщам от библиотеката, как по време на вечеря ме пита защо не съм си взела документални книги, какво очаквам от тези въображаеми безсмислици, не искам ли да науча нещо за истинския свят.

— Забравила съм, че пишех разказчета — казах, обърнах книгата и се усмихнах на измисленото издателско лого, което бях нарисувала на гърба.

— Е, както и да е — избута мама една трохичка от масата, — реших, че трябва да ти я донеса. Баща ти вади всякакви кутии от тавана, така я намерих. Няма смисъл да я изгризат люспениците, нали? Не се знае, може някой ден да я покажеш на дъщеря си. — Тя се изпъна на мястото си и заешката дупка към миналото се затвори зад нея. — Как прекара уикенда? Прави ли нещо специално?

Ето я. Това беше идеалната възможност, завесата беше дръпната. Не бих могла да измисля по-добро начало на разговора, колкото и да опитвах. Сведох поглед към „Книжка на вълшебните мокри животни“ в ръцете си, към прашната хартия, към следите от флумастери, към детинските цветове и нюанси и когато осъзнах, че през цялото това време майка ми бе запазила книжката, че е искала да я съхрани въпреки опасенията си относно безполезната ми професия, че точно днес е решила да ми напомни за част от мен, която бях забравила, внезапно ме обзе силното желание да споделя с нея всичко, което ми се случи в замъка Милдърхърст, Изпитах сладостното усещане, че всичко ще бъде добре.

— Всъщност да.

— Така ли? — грейна тя в усмивка.

— Нещо много специално. — Сърцето ми запрепуска, наблюдавах се отстрани и се питах, застанала на ръба на скалата, дали наистина да скоча. — Отидох да разгледам — казах тихичко с глас, който много приличаше на моя — замъка Милдърхърст.

— Ти… Какво си направила? — ококори се мама. — Ходила си в Милдърхърст?

Впери поглед в мен, когато кимнах, после наведе очи. Размърда чашата си върху чинийката, завъртя я за тъничката дръжка насам-натам, а аз я наблюдавах с предпазливо любопитство и не знаех какво предстои да се случи, едновременно нетърпелива и изпълнена с нежелание да узная.

Трябваше да имам повече вяра в нея. Мама възвърна достойнството си, както яркото слънце прояснява облачния хоризонт. Вдигна глава, усмихна ми се от отсрещната страна на масата и оправи линийката си.

— Така значи, замъкът Милдърхърст. И как ти се стори?

— Ами… голям. — Работя с думи, а това бе най-доброто, което успях да измисля. Разбира се, бях изненадана от пълното й преобразяване, разиграло се пред очите ми. — Като от вълшебна приказка.

— На обиколка, така ли? Не знаех, че се правят такива неща. Но явно времената се менят — махна тя с ръка. — Всичко е възможно срещу заплащане.

— Беше неофициално посещение. Една от собственичките ме разведе. Много възрастна дама, която се казва Пърсифон Блайд.

— Пърси ли? — леко потрепна гласът й. Единствената пукнатина в самообладанието й. — Пърси Блайд? Още ли е там?

— Всички са там, мамо. И трите. Дори Джунипър, която ти е изпратила писмото.

Мама понечи да каже нещо, но не можа и отново стисна устни. Сплете пръсти в скута си и остана да седи неподвижна и пребледняла като мраморна статуя. Аз също седях, но тишината ми тежеше и стана непоносима.

— Беше зловещо — казах и взех каната с чая. Забелязах, че ръцете ми треперят. — Навсякъде беше прашно и сумрачно, а като ги видях да седят в онзи салон заедно… трите в грамадната и стара къща… имах чувството, че съм попаднала в куклен дом…

— Джунипър… — Гласът на мама прозвуча странно, някак изтънял, и тя се прокашля. — Как е тя, Еди? Как ти се стори?

Чудех се откъде да започна: от момичешката радост, от раздърпаната външност, от последната сцена и отчаяните обвинения.

— Беше объркана — отвърнах. — Носеше старомодна рокля и ми каза, че чакала някого, някакъв мъж. Жената от фермата, където бях отседнала, ми обясни, че Джунипър не е добре, че сестрите й се грижат за нея.

— Болна ли е?

— Деменция. Нещо подобно. — Продължих предпазливо: — Приятелят й я зарязал преди години и тя така и не се възстановила напълно.

— Приятелят й ли?

— По-точно годеникът. Изоставил я и хората говорят, че тя полудяла. Буквално.

— О, Еди! — възкликна мама. Леко мрачното й изражение се озари от усмивка, с която човек удостоява непохватно котенце. — Все витаеш в облаците. Истинският живот не е такъв.

Настръхнах: изтощително е да се отнасят с теб като с пълен наивник.

— Само ти казвам какво говорят в селото. Една жена там каза, че Джунипър открай време била доста крехка, още като съвсем млада.

— Аз я познавах, Еди, няма нужда да ми обясняваш каква е била като млада — сряза ме тя неочаквано.

— Извинявай, аз…

— Не. — Тя вдигна дланта си, леко я притисна към челото си и скришно хвърли поглед назад. — Не, ти извинявай. Не знам какво ми става. — Въздъхна и се усмихна малко неуверено. — Сигурно е заради изненадата. Само като си помисля, че те всички още са живи, че всички още са в замъка. Боже… сигурно са много стари. — Тя се намръщи, уж заинтригувана от математическата задача. — Другите две ми се струваха стари още навремето…

Все още бях стъписана от избухването й, затова казах предпазливо:

— Искаш да кажеш, че са изглеждали стари? С прошарена коса и така нататък?

— Не, не, нямах това предвид. Трудно ми е да ти обясня за какво става дума. Мисля, че тогава са били на около трийсет и пет години, но навремето всичко беше различно от сега. А и аз бяха малка. Децата възприемат нещата различно, нали?

Не отговорих, а и тя не очакваше. Беше ме приковала с поглед, но очите й бяха отнесени, като старомоден сребърен екран, на който се прожектират изображения.

— Държаха се по-скоро като родители, не като сестри… Имам предвид с Джунипър. Бяха много по-възрастни от нея, а майка й беше починала, когато Джунипър била още дете. Баща им още беше жив, обаче не се месеше много.

— Бил е писател, Реймънд Блайд — казах предпазливо, понеже се притеснявах да не би отново да престъпя някаква граница, да кажа нещо, което мама знае от първа ръка. Този път обаче майка ми явно нямаше нищо против и аз изчаках да ми покаже, че й е известно какво се крие зад името на този човек, че си спомня как е донесла онази книга от библиотеката, когато бях малка. Оглеждах се за книгата с надеждата, че ще мога да я донеса и да й я покажа, но така и не я намерих. — Написал е книгата „Истинската история на Човека от калта“.

— Да — каза само мама съвсем тихичко.

— Виждала ли си го?

Тя поклати глава.

— Видях го няколко пъти, но все отдалече. По онова време вече беше много възрастен и живееше доста уединено. През повечето време пишеше в кулата си, а на мен ми беше забранено да се качвам там. Това беше най-важното правило — другите не бяха много. — Тя сведе поглед, а под всеки от клепачите пулсираше по една издута синкава вена. — Понякога говореха за него — имаше труден характер, струва ми се. Винаги съм си го представяла малко като крал Лир… как разиграва дъщерите си, как ги настройва една срещу друга.

За пръв път чувах майка си да споменава литературен герой и в резултат мислите ми съвсем се объркаха. Бях писала дипломната си работа като отличничка за трагедиите на Шекспир, а тогава тя с нищо не показа, че познава пиесите.

— Еди? — рязко вдигна поглед мама. — Каза ли им коя си? Когато отиде в Милдърхърст. Каза ли им за мен? На Пърси и на останалите.

— Не. — Зачудих се дали пропускът ми ще засегне мама, дали ще попита защо не съм им казала истината. — Не, не им казах.

— Добре — кимна тя. — Добро решение. Мило. Това само би ги объркало. Беше толкова отдавна, а и аз останах при тях за съвсем кратко. Сигурно изобщо са забравили, че съм живяла там.

Това беше шансът ми и аз се възползвах.

— Там е работата, мамо, не са. Джунипър не е.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя ме помисли за теб.

— Тя…? — Очите й потърсиха моите. — Как разбра?

— Нарече ме Мередит.

Пръстите на мама се плъзнаха по устните й.

— Тя… каза ли още нещо?

Кръстопът. Избор. Но все пак не съвсем. Трябваше да внимавам къде стъпвам: ако предадях на мама точните думи на Джунипър, ако й кажех, че я е обвинила за неспазено обещание и е съсипала живота й, най-вероятно разговорът ни щеше да приключи.

— Немного — отговорих. — Двете бяхте ли близки?

В този момент мъжът, който стоеше отзад, се изправи, а възголемият му задник побутна масата ни и всичко отгоре се разклати. Приех извинението му с разсеяна усмивка, но всъщност се мъчех да не допусна чашите и разговорът ни да пострадат.

— С Джунипър бяхте ли приятелки, мамо?

Тя вдигна чашата с кафето си и много дълго обира пяната от вътрешната страна с лъжичката си.

— Знаеш ли, беше толкова отдавна, че ми е трудно да си припомня подробностите. — Лъжичката докосна чинийката е крехък метален звук. — Както ти казах, бях в замъка малко повече от година. Баща ми дойде да ме прибере в началото на 1941 година.

— И повече не си ходила там?

— Тогава видях Милдърхърст за последен път.

Лъжеше. Свят ми се зави, пламнах.

— Сигурна ли си?

Кратък смях.

— Странен въпрос, Еди. Разбира се, че съм сигурна. Човек помни такива неща, нали?

Да, аз ги помнех.

— Там е работата. Понеже се случи нещо странно. През уикенда, когато видях входа на Милдърхърст — портата в началото на алеята, — изпитах необяснимото усещане, че съм била там и преди. — Тя не каза нищо, затова я притиснах. — Че съм ходила там с теб.

Мълчанието й беше мъчително и аз изведнъж започнах да чувам глъчката край нас в кафенето, режещия шум, с който изпразваха цедката на кафемашината, бученето на мелачката, пронизителния смях някъде на мецанина. Сякаш чувах всичко това наведнъж, макар че с мама като че бяхме отделени от останалите, затворени в отделен мехур.

Опитах се да овладея треперенето в гласа си.

— Като бях малка. Отидохме там с колата, ти и аз, и застанахме пред портата. Беше горещо, имаше езеро и на мен ми се искаше да плувам, обаче не влязохме вътре. Ти каза, че е твърде късно.

Мама попи устни със салфетката си бавно и деликатно и ме погледна. За миг ми се стори, че съм съзряла в очите й светлинката на признанието, но после тя примигна и светлинката изчезна.

— Въобразяваш си.

Бавно поклатих глава.

— Всички порти си приличат — продължи тя. Виждала си някаква снимка някъде… в някой филм… и си се объркала.

— Но аз помня…

— Сигурно така ти се струва. Както когато обвини съседа господин Уотсън, че е руски шпионин, или когато беше убедена, че си осиновена — наложи се да ти покажем акта ти за раждане, помниш ли? — В гласа й отново се долавяше онази нотка, която помнех прекрасно от детството си. Вбесяващата самоувереност на разумния, авторитетния, влиятелния човек, на човек, който няма да те чуе, колкото и високо да говориш. — Баща ти ме накара да те заведа на лекар заради кошмарите ти.

— Това е различно.

Тя се усмихна кратко.

— Ти обичаш да си фантазираш, Еди, открай време е така. Не знам откъде си взела това качество — не е от мен. И със сигурност не е от баща ти. — Пресегна се да вдигне чантата си от пода. — Като споменах за него… Трябва да се прибирам.

— Но, мамо… — Усетих как помежду ни зейва онази пропаст. Отчаянието ме пришпори да продължа: — Не си си допила кафето.

Тя погледна към чашата си, към изстиналата сивкава течност на дъното.

— Стига ми толкова.

— Ще ти поръчам още едно. Аз черпя…

— Не — прекъсна ме тя. — Какво дължа за първото?

— Нищо, мамо. Моля те, остани.

— Не. — Тя остави банкнота от пет лири до чинийката ми. — Няма ме цяла сутрин и баща ти е сам. Знаеш го какъв е: ако не се прибера скоро, ще разглоби къщата.

Спокойно притисна бузата си към моята и си тръгна.

Подходящ стриптийз клуб и кутията на Пандора

В същност леля Рита ме потърси, а не обратното. Измъчвах се, опитвах се безуспешно да открия какво се е случило между мама и Джунипър Блайд, а в това време леля Рита се мъчеше да организира женско парти за братовчедка ми Саманта. Не бях сигурна дали да се почувствам поласкана, или оскърбена, когато леля ми се обади в издателството и ме попита за някой хубав стриптийз клуб за жени, затова просто се озадачих и в крайна сметка реших да й бъда полезна, понеже просто съм си такава. Казах й, че в момента не се сещам, обаче ще проуча, затова се уговорихме следващата неделя да се срещнем в нейния салон и да й съобщя какво съм разузнала. Това означава, че отново ще пропусна печеното на мама, но Рита беше свободна само в неделя. Обясних на мама, че ще помагам с организирането на сватбата на Рита, и тя нямаше как да възрази.

Салонът „Класически прически“ има тясна витрина на „Олд Кент Роуд“, натъпкана между аутлет за независима музика и най-хубавото ресторантче за риба и пържени картофки в Саутуорк. Рита е от старата школа като плочите на „Мотаун Рекърдс“, които събира, и салонът й върти просперираща търговия, като специализира в ондулациите, тупирането и сините лосиони за коса за дами, които ходят на бинго. Отдавна е в бранша и е ретро, без дори да го съзнава, и обича да разказва на всеки, готов да я изслуша, как е започнала в същия салон като кльощава шестнайсетгодишна, докато войната все още бушувала, как през същата тази витрина гледала как в деня на победата господин Харви от галантерията отсреща съблякъл всичките си дрехи и затанцувал насред улицата гол, нахлупил само най-хубавата си шапка.

Петдесет години на едно и също място. Нищо чудно, че е адски популярна в тази част на Саутуорк, където оживените и пълни с бъбриви клиенти магазинчета се отличаваха съществено от лъскавите магазини за дрехи на Докландс. Някои от клиентките й я познават още от времето, когато не припарвала по-близо до фризьорска ножица от килера за метлите отзад, а сега не биха се доверили на никой друг за лавандуловото си къдрене. „Хората не са малоумни — казва леля Рита, — дай им малко любов и никога няма да се отклонят от правия път.“ Освен това леля притежава необичайната способност все да избира победителя в местните конни състезания, което няма как да се отразява лошо на бизнеса й.

Не знам много за братята и сестрите, но съм сигурна, че надали има други толкова различни две сестри. Мама е сдържана, Рита не е, мама обича ниски обувки каик, Рита поднася дори закуската на високи токчета, мама е като заключен трезор по отношение на семейната история, Рита е охотен извор на всякаква информация. Знам го от личен опит. Когато бях на девет години, мама постъпи в болница, понеже имаше камъни в жлъчката, а татко ми събра малко багаж и ме изпрати при леля Рита. Не знам дали леля не усети някак интуитивно, че хлапето на прага се е откъснало от семейните си корени, или просто аз я обсадих с въпроси, или пък тя съзря възможност да подразни мама и да нанесе удар в една отколешна битка, обаче Рита реши през тази седмица да ми помогне да запълня празнините.

Показваше ми пожълтелите снимки на стената, разказваше ми забавни истории за живота си на моята възраст, нарисува жива картина с цвят и мирис на отгласи от миналото, която ми помогна осезаемо да почувствам нещо, което вече смътно долавях. Къщата, в която живеех, семейството, в което растях, беше стерилно и самотно място. Помня как лежах на малкия допълнителен матрак в къщата на Рита, докато четиримата ми братовчеди изпълваха стаята с тихото си похъркване и помръдваха насън, и си мечтаех тя да ми е майка, да живея в топла и претъпкана къща, която се пръска по шевовете от братя и сестри, и стари истории. Помня също незабавният прилив на вина, когато тази мисъл се появи в съзнанието ми, не съм забравила как здраво стиснах очи и си представих вероломното си желание като парче вързана на възел коприна, което се развива в ума ми, а после си представих как се появява вятър и го издухва, сякаш никога не е съществувало.

Но се бе появило.

Както и да е. Отидох при Рита в един топъл ден в началото на юли — толкова топъл, че го усещаш с дробовете си. Почуках на стъклената врата и докато тропах, съгледах собственото си изморено отражение. Уверявам ви, че да живееш на нечий диван със страдащо от газове куче, не се отразява добре на кожата. Надникнах над табелката „Затворено“ и видях леля Рита, седнала на една масичка за игра на карти в дъното, а от долната й устна висеше цигара, докато тя разглеждаше нещо мъничко и бяло в ръцете си. Махна ми.

— Еди, скъпа — надвика тя звънчето на вратата и „Сюприймс“, — дай ми назаем очите си, кукличке!

Посещението в салона на леля Рита е като връщане назад във времето. Черно-белите плочки, няколко лежанки с изкуствена кожа и лимоненозелени възглавнички, перлените каски за коса, виснали от подвижните рамене на стойките си. Плакати на Марвин Гей, на Даяна Рос и на „Темптейшънс“, поставени в рамки и под стъкло. Неизменният мирис на перхидрол и на мазнина от съседното ресторантче, вкопчени в смъртоносна схватка.

— Опитвам се да нанижа това проклето нещо ей така — обясни ми леля Рита, стиснала цигарата си с устни, — обаче пръстите ми са като дървени, а и проклетата панделка стърчи и прави каквото си ще.

Подаде ми каквото държеше, аз примижах и установих, че е малка дантелена чантичка с отвори отгоре, където трябва да се наниже връвта.

— Подаръчета за гостенките на Сам — обясни леля Рита и кимна към кутията с еднакви чантички в краката си. — Е, ще станат подаръчета, когато ги напълним с разни неща. — Изтръска пепелта от цигарата си. — Водата в чайника тъкмо кипна, обаче в хладилника имам и лимонада, ако предпочиташ.

Гърлото ми се стегна жадно само при споменаването на лимонадата.

— С голямо удоволствие.

Обикновено човек не би описал така сестрата на майка си, обаче е вярно, затова ще го кажа: леля ми Рита е много сочно парче. Наблюдавах я как, докато ми налива лимонада, заобленото й дупе изпъва полата точно където трябва, завиждах на тънката й талия въпреки четирите деца, които беше родила преди повече от трийсет години, и наистина вярвах на няколкото забавни истории, които бях успяла да изкопча от мама през годините. Те до една ми бяха поднесени като примери за това, какво не трябва да правят добрите момиченца, обаче всъщност ми оказаха доста непредвидено въздействие: безусловно затвърдиха легендата за леля Рита като възхитителен демагог.

— Заповядай, прелест — подаде ми тя чаша за мартини, от която пръскаха мехурчета, отпусна се тежко на стола си и набухна тупираната си прическа с пръстите на двете си ръце.

— Пфу, ама че ден! Боже, ти изглеждаш толкова изморена, колкото се чувствам аз.

Преглътнах една великолепна лимонена глътка и мехурчетата жилнаха гърлото ми. „Темптейшънс“ пееха монотонно и аз се обадих:

— Нали не отваряш в неделя?

— Не работя, обаче стара клиентка трябваше да се боядиса и да си направи прическа за едно погребение — не нейното, за щастие, — и сърце не ми даде да й откажа. Правиш каквото трябва, нали? Някои от тези жени са ми като семейство. — Тя огледа чантичката, която бях нанизала, затегна връвта, разхлаби я отново и дългите й розови нокти изтракаха. — Добро момиче. Остават ти само още двайсет.

Отдадох чест, когато тя ми подаде следващата торбичка.

— Както и да е, така ми се отвори възможност и да свърша нещо за сватбата далече от любопитни погледи. — Тя ококори очи, после ги присви като обектив на фотоапарат. — Моята Сам е много любопитна, още от дете си вре носа. Ровеше из бюфетите, за да види къде крия коледните подаръци, а после смайваше братята и сестрите си, като отгатваше какво има в пакетите под елхата. — Извади си цигара от пакета на масата и додаде: — Просякинче такова! — и драсна клечка кибрит. Връхчето на цигарата припламна обнадеждено и после се успокои. — А ти как си? Младо момиче като теб би трябвало да има по-интересни неща за вършене в неделя.

— По-интересно от това? — вдигнах втората бяла торбичка с нанизана панделка. — Че има ли нещо по-приятно?

— Нахалница — възкликна тя, а усмивката й ми напомни малко за баба, както мама никога не ми бе напомняла.

Обожавах баба и чувството ми помагаше да преодолея всякакви подозрения, че съм осиновена. Тя живееше сама, откакто я помнех, и макар да беше получавала много предложения, както сама изтъкваше, отказваше да се омъжи и да робува на някой старец, след като беше разбрала какво е да бъде любима на млад мъж. Баба често и напълно сериозно ми повтаряше, че за всяко гърне си има похлупак и че, слава богу, тя си го е намерила в лицето на дядо. Не познавах съпруга на баба, бащата на мама, не го помнех: починал, когато съм била тригодишна, и няколкото пъти, когато питах мама за него, тя с присъщата си неохота да съживява миналото винаги се плъзгаше по повърхността на темата. Рита, за щастие, беше по-словоохотлива.

— Е, как я караш?

— Ами много добре. — Затършувах в чантата за бележките си, разтворих ги и прочетох името, което Сара ми беше дала: — „Клуб Рокси“. Ето, има и телефон.

Леля Рита размърда пръсти и аз й подадох листа. Тя стисна устни здраво като пристегнатия отвор на торбичките.

— „Клуб Рокси“ — повтори. — Хубаво ли е? Шик?

— Според източниците ми, да.

— Добро момиче. — Тя сгъна листчето, пъхна го под презрамката на сутиена си и ми намигна. — После е твой ред, Еди.

— Моля?

— Да тръгнеш към олтара.

Усмихнах се немощно и подминах забележката й с вдигане на рамене.

— Колко време вече сте заедно с твоя човек — шест години?

— Седем.

— Седем години — наклони глава тя. — Сигурно няма търпение да се ожени за теб, иначе ще изгубиш търпение и ще го зарежеш. Не знае ли какво злато си е намерил? Искаш ли да си поговоря с него?

Мисълта беше плашеща, дори ако не се опитвах да прикрия факта, че съм скъсала с него.

— Всъщност, лельо Рита — зачудих се аз как най-уместно да отблъсна атаките й, без да разкрия твърде много, — не съм сигурна, че някой от двама ни си пада по брака.

Тя дръпна от цигарата си и ме изгледа с леко присвити очи.

— Така ли?

— Боя се, че да.

Беше лъжа. Отчасти. Аз винаги съм уважавала брака. Заради връзката ни приемах подигравателния скептицизъм на Джейми към брачното блаженство, но то изобщо не съответстваше на моята романтична чувствителност. Не мога да се защитя по друг начин, освен да кажа, че когато обичаш някого, си готов на всичко, за да го задържиш.

Едновременно с бавната въздишка на леля Рита погледът й се промени: от неверие, през озадаченост до уморено приемане накрая.

— Е, може и да си права. Животът просто се случва, нали ме разбираш, някак неусетно. Срещаш някого, отиваш на разходка с колата му, жениш се за него, раждаш деца. И после един ден осъзнаваш, че нямате нищо общо. Сигурна си, че сте имали, така би трябвало да бъде, иначе защо изобщо си се оженила за него, обаче безсънните нощи, разочарованията, тревогите… Шокът, че имаш повече живот зад гърба си, отколкото те очаква в бъдеще. Е — усмихна ми се тя, все едно ми даваше рецепта за пай, а не предизвикваше у мен желание да си навра главата във фурната, — такъв е животът, нали?

— Превъзходно, леля Рита. На всяка цена да го включиш в речта си на сватбата.

— Нахалница такава.

Стимулиращите думи на леля Рита все още висяха в пушека, докато двете поведохме борба с по една мъничка бяла торбичка. Касетофонът продължаваше да се върти, Рита припяваше на мъжа с топящ се от сладост глас, който ни насърчаваше добре да се вгледаме в усмивката му, и накрая просто вече не издържах. Колкото и да ми беше приятно да се видя с Рита, всъщност бях дошла със скрит мотив. С мама почти не си бяхме говорили от онзи ден в сладкарницата: аз отмених следващата ни уговорка за кафе, като се извиних, че имам проблем в работата, и дори пресявах обажданията й, когато звънеше на телефонния ми секретар. Може би се бях засегнала. Звучи ли безнадеждно незряло? Дано не, понеже е истина. Мама продължаваше да не ми се доверява, а непреклонното й твърдение, че не е ходила пред вратата на замъка, упоритото й настояване, че аз съм си въобразила всичко, причиняваше болка на едно местенце в гърдите ми и събуждаше у мен още по-голяма решителност да науча истината. Сега отново бях пропуснала неделното печено, натрила бях носа на мама повече от всякога и бях дошла в другия край на града в изпепеляващата жега: не можех и в никакъв случай не биваше да си тръгна, без да съм научила нещо ценно.

— Лельо Рита?

— Ммм?

Тя намръщено се взираше в панделката, която се беше завързала в ръцете й.

— Искам да поговорим за нещо.

— Ммм?

— За мама.

Толкова остър поглед, че ме поряза.

— Добре ли е?

— О, да, добре е. Не е нищо такова. Просто се бях замислила за миналото.

— А, това е нещо друго, миналото… И за какво точно от миналото си мислеше?

— За войната.

Тя остави торбичката.

— Да видим.

Продължих предпазливо. Леля Рита обича да говори, обаче тази тема беше деликатна.

— С мама и с чичо Ед са ви евакуирали, нали?

— Да, за кратко. Беше ужасно преживяване. Какво ще ми хвалят чистия въздух! Пълни глупости. Никой не ти обяснява колко вони в провинцията, за купчините топли-топли лайна на всяка крачка. А уж ние сме били мръсни! Оттогава не мога да възприемам кравите и хората от провинцията по друг начин. Нямах търпение да се върна тук, при опасните бомби.

— Ами мама? И тя ли се чувстваше така?

Бързо подозрително пламъче.

— Защо? Тя какво ти каза?

— Нищо. Нищо не ми е казала.

Рита отново насочи вниманието си към малката бяла торбичка, обаче в сведения й поглед имаше някаква стеснителност. Усещах я как си хапе езика, за да прекъсне потока от неща, които иска да каже, обаче подозира, че не бива.

Нелоялността изгаряше вените ми, но знаех, че няма да имам по-добра възможност. Всяка дума ме изгаряше.

— Нали я знаеш каква е.

Леля Рита рязко си пое дъх и явно й замириса на преданост. Стисна устни и ме стрелна с кос поглед, после наведе глава към моята.

— На майка ти много й хареса. Не искаше да се връща у дома. — В очите й проблесна смайване и аз разбрах, че съм улучила старо болно място. — Що за дете не иска да е при родителите си, при своите? Кое дете ще предпочете да остане при друго семейство?

Дете, което не се чувства на мястото си, помислих си и си спомних собствения си виновен шепот в тъмните ъгли на спалнята на братовчедите ми. Дете, на което му се струва, че е попаднало някъде, където не му е мястото. Обаче не казах нищо. Имах чувството, че човек като леля ми, който има късмета да бъде точно там, където му е мястото, просто няма смислено обяснение.

— Може би се е страхувала от бомбите — казах накрая. Гласът ми беше дрезгав и аз се прокашлях, за да прогоня прашинките. — От войната?

— Как пък не! Беше уплашена, но не повече от всички нас, останалите. Другите деца искаха да се върнат в разгара на събитията. Всички хлапета от нашата улица се прибраха у дома, слизаха в убежищата заедно. Ами чичо ти? — В погледа на Рита се прокрадна уместно благоговение при споменаването на чичо ми Ед. — Пътувал на автостоп чак от Кент. Нямал търпение да си дойде, когато започна страшното. Пристигнал посред едно въздушно нападение, точно навреме, за да прибере простоватото ни съседче на сигурно място. Обаче не и Мери. Тя направи точно обратното. Отказваше да си дойде, докато накрая татко не замина и не я домъкна насила. Майка ни, твоята баба, не можа да го преживее. Не говореше много, такава си беше, преструваше се, че е доволна, понеже Мери е на безопасно място в провинцията, но ние знаехме. Да не сме слепи.

Не можех да срещна суровия поглед на леля ми: чувствах се опетнена от предателство, виновна по силата на връзката ми с мама. Предателството на мама към Рита и днес си беше напълно реално, усетих го като враждебност, която още гореше в петдесетгодишната пролука между онова време и сега.

— Кога беше това? — попитах и се заех със следваща торбичка, невинна като младенец. — Колко време я нямаше?

Леля Рита забоде в долната си устна своя дълъг бебешкорозов нокът с нарисувана пеперуда на връхчето.

— Да видим… бомбардировките вече бяха започнали, обаче още не беше зима, понеже баща ми донесе иглики от пътуването. Толкова му се искаше да смекчи сърцето на мама, да улесни всичко възможно най-много. Такъв си беше татко. — Нокътят отмерваше замислен ритъм. — Трябва да е било през 1941 година. Март, април, там някъде.

Значи, за това поне е била откровена. Мама беше отсъствала за малко повече от година и се беше върнала у дома от Милдърхърст шест месеца преди Томас Кавил да обещае на Джунипър Блайд да се ожени за нея, а после да я изостави и да разбие сърцето й.

— Тя някога…

Заля ме оглушителна музика от мюзикъла „Хот Шу Шафъл“. Новият мъничък телефон на леля Рита засвири от плота.

„Не вдигай“, примолих се мълчаливо, понеже отчаяно копнеех нищо да не прекъсва разговора ни, който най-сетне беше потръгнал.

— Трябва да е Сам — подметна Рита, — шпионира ме.

Кимнах, докато двете изслушахме последните няколко такта, след което аз отново се върнах към темата, без да губя време.

— Мама говорила ли е за времето, което е прекарала в Милдърхърст? За хората, при които е отседнала? За сестрите Блайд?

Очите на Рита се завъртяха като топчета за игра.

— Отначало единствено за това говореше. Направо не можехме да я търпим, казвам ти. Зарадва се само когато пристигна писмо от онова място. Беше много потайна, отвори го чак когато остана самичка.

Помня разказа на мама как останала сама, без Рита, в редичката от евакуирани деца в онази зала в Кент.

— Двете не сте били много близки като деца.

— Бяхме сестри, нормално беше да се караме от време на време, след като живеехме толкова нагъчкани в малката къща на мама и татко… Обаче се разбирахме. Преди войната, преди тя да се запознае с онези хора. — Рита извади последната цигара от пакета, запали я и изстреля струя дим към вратата. — Когато се прибра, Мередит беше различна, не само говореше различно. Беше си въобразила какви ли не неща в онзи замък.

— Какви неща? — попитах, макар че вече знаех.

В гласа на Рита се беше прокраднала познатата ми отбранителност: болката на човек, който смята, че страда от несправедливо сравнение.

— Разни неща. — Розовите нокти на едната й ръка се размахаха във въздуха близо до подобната й на кошер прическа и аз се уплаших, да не би да не ми каже нищо повече. Тя гледаше към вратата, а устните й се движеха, докато предъвкваше различните отговори, които можеше да ми даде. След цяла вечност очите ни отново се срещнаха. Касетата беше свършила и в салона беше необичайно тихо, всъщност липсата на музика даде шанс на пространството да съска и да скрибуца, да се оплаква изтощено от горещината, от миризмите, от бавно трупаното бреме на отминаващите години. Леля Рита вирна брадичка и каза бавно и ясно: — Като се върна, Мередит беше станала сноб. Ето, казах го. Замина една от нас, а се върна сноб.

Нещо, което отдавна подозирах, доби плътност: баща ми, отношението му към леля ми и братовчедите ми, дори към баба, приглушените разговори между мама и него, собствените ми наблюдения за различните порядки у дома и в къщата на леля Рита. Мама и татко бяха сноби и аз се засрамих заради тях, засрамих се и заради себе си, а после объркващо се ядосах на Рита, задето го беше казала, и на себе си, че я бях насърчила да го направи. Погледът ми се замъгли, докато се преструвах, че съм насочила цялото си внимание към бялата торбичка, чиято връв нанизвах.

Леля Рита обаче изпитваше облекчение: изписа се по лицето й, започна да го излъчва. Неизречената истина беше рана, която от десетилетия чакаше да прониже някого с копието си.

— Книжни знания — ядно изрече Рита и угаси цигарата си. — Само за това искаше да говори, откакто се прибра. Влезе у дома, високомерно вирнала нос заради тесните стаички и простоватите песни на татко, и направо се пренесе да живее в библиотеката. Криеше се по ъглите с книга в ръка, а всъщност трябваше да помага. Дрънкаше празни приказки, че щяла да пише за вестниците. Изпращаше им понякога материали. Можеш ли да си представиш?

Зяпнах. Мередит Бърчил не пишеше и със сигурност не изпращаше материали до вестниците. Мислех, че Рита разкрасява историята, само че новината беше толкова смущаваща, че просто трябваше да е истина.

— Публикуваха ли ги?

— Не, разбира се! И беше точно каквото ти казвам: глупости, с които й бяха напълнили главата. Бяха й внушили фантасмагории, които са много над нейното ниво, а такива неща могат да те отведат само на едно място.

— Какви неща пишеше тя? За какво?

— Не знам. Никога не ми ги показваше. Сигурно си е мислела, че няма да ги разбера. Както и да е, аз нямах и време: тогава се запознах с Бил и започнах работа тук. Водеше се война, нали разбираш.

Рита се засмя, но горчивината задълбочи бръчките около устата й. Не ги бях забелязала досега.

— Някой от семейство Блайд посети ли мама в Лондон?

Рита сви рамене.

— Мери беше ужасно потайна, когато се прибра, търчеше да върши някакви неща, без да обяснява къде отива. Може да се е срещала с кого ли не.

Дали заради нещо в начина, по който го каза, но усетих в думите й сянка от намек. Или просто защото отмести поглед, докато говореше? Не съм сигурна. Така или иначе, веднага разбрах, че в забележката се крие повече от очевидното.

— С кого например?

Рита погледна с присвити очи към кашона с дантелените торбички и наклони глава, като че ли не е виждала нищо по-интересно от подредените на бели и сребристи редици чантички.

— Лельо Риииита — подканих я провлачено. — С кого може да се е срещала?

— Е, добре де. — Тя скръсти ръце, а гърдите й се долепиха една до друга и щръкнаха. Погледна ме право в очите. — Той беше учител или поне е бил преди войната. В Елефант и Касъл. — Пред очите ми се разкри прасковеното й деколте. — Уха! Много беше красив — и той, и брат му. Като филмови звезди, от онези силни и мълчаливи типове. Семейството му живееше на няколко пресечки от нас и дори баба ти намираше причина да излиза на стълбите, когато той минаваше. Всички момичета си падаха по него, включително майка ти. Както и да е — продължи Рита и отново сви рамене, — един ден ги видях заедно.

Нали сте чували да казват, че някой се пули? Е, аз се опулих.

— Моля? Къде? Как така?

— Проследих я. — Оправданието потисна всякакво неудобство или вина, ако изобщо изпитваше такова нещо. — Тя беше малката ми сестричка, не се държеше нормално, времената бяха опасни. Просто исках да се уверя, че е добре.

Пет пари не давах защо е проследила мама, исках да разбера какво е видяла.

— Но къде бяха? Какво правеха?

— Видях ги отдалече, но ми стигаше. Седяха на тревата в парка, плътно един до друг. Той говореше, тя слушаше — ама много съсредоточено, — после му подаде нещо и той… — Рита разклати празния пакет цигари. — Проклети нещица! Все едно сами се пушат!

— Леля Риииита!

Рязка въздишка.

— Целунаха се. Тя и господин Кавил, там, в парка, пред очите на всички.

Думите се сблъскаха, възпламениха се фойерверки, малки звездички грейнаха в тъмните ъгълчета на съзнанието ми.

— Господин Кавил?

— Не ме ли слушаш, Еди — учителят на майка ти, Томи Кавил.

Нямах думи, просто думите нямаха никакъв смисъл. Сигурно съм издала някакъв звук, понеже леля Рита вдигна ръка към ухото си и попита:

— Какво?

Аз обаче не можех да го повторя. Майка ми, моята невръстна майка, беше излизала на тайни срещи с учителя си, годеника на Джунипър Блайд, мъжа, в когото е била влюбена. Срещи, на които са си предавали разни неща и още по-важно, целували са се. И всичко това се бе случило през месеците, преди той да изостави Джунипър.

— Струваш ми се напрегната, скъпа. Искаш ли още една лимонада?

Кимнах, тя ми сипа, аз я изгълтах на един дъх.

— Знаеш ли, щом толкова те интересува, прочети писмата на майка си от замъка.

— Какви писма?

— Онези, които пишеше до Лондон.

— Никога няма да ми позволи.

Рита разгледа петното от боя на китката си.

— Не е нужно да знае.

Сигурна съм, че погледът ми казваше: „А?“.

— Бяха сред нещата на мама — обясни ми Рита, — които останаха при мен след смъртта й. Пазеше ги през всичките тези години като сантиментална стара глупачка, нищо че толкова я нараняваха. Беше суеверна, смяташе, че не бива да се хвърлят писма. Аз ги изнамерих обаче.

— О… не знам, не съм сигурна, че трябва…

— Това са просто писма — вирна тя брадичка и аз изпитах наивния оптимизъм на Полиана13. — Написани са, за да бъдат четени, нали така?

Кимнах. Колебливо.

— Може да ти помогнат да разбереш какви мисли са се въртели в главата на майка ти в онзи приказен замък.

Мисълта да прочета писмата на мама, без тя да знае, подръпна струните на вината в душата ми, но аз ги заглуших. Рита имаше право: писмата може и да бяха написани от мама, но бяха адресирани до семейството й в Лондон. Рита имаше пълното право да ми ги предаде, а аз имах пълното право да ги прочета.

— Добре — съгласих се пискливо. — Моля те.

Понеже животът понякога се стича така, докато седях и разгадавах тайните на мама със сестра й, от която тя най-много би желала да ги скрие, татко бе получил инфаркт.

Хърбърт ме очакваше с новината, когато се прибрах от леля Рита. Взе ръцете ми в своите и ми разказа какво се е случило.

— Ужасно съжалявам — каза. — Щях да ти съобщя и по-рано, но не знаех как.

— О… — Паниката ме сграбчи за гърдите. Завъртях се към вратата, после обратно. — Той…?

— В болницата е и е стабилизиран, струва ми се. Майка ти не каза много.

— Аз трябва да…

— Да, хайде, ще ти спра такси.

През целия път си приказвах с шофьора. Нисичък мъж с много сини очи и кестенява коса, която започваше да посребрява, баща на три малки деца. Докато ми разказваше за пакостите им и клатеше глава с онова уж отчаяно и развеселено изражение, с което родителите на малките деца прикриват гордостта си, аз се усмихвах и задавах въпроси, а гласът ми звучеше обикновено и дори безгрижно. Наближихме болницата и едва когато му подадох банкнота от десет лири, казах му да задържи рестото и му пожелах приятно прекарване на танцовото представление на дъщеря му, си дадох сметка, че е започнало да вали, а аз стоя на тротоара пред болницата в Хамърсмит без чадър и гледам как таксито се изгубва от поглед, докато баща ми лежи някъде вътре с болно сърце.

Мама изглеждаше по-дребничка от обикновено, седеше сама в единия край на редица пластмасови столове, а зад рамото й се виждаше печалната синкава стена. Майка ми винаги беше издокарана, обличаше се, сякаш живее в друго време: с шапки и ръкавици в тон, с обувки, които съхраняваше в кутиите им, имаше и цяла полица с различни чанти, подредени плътно една до друга в очакване да бъдат избрани като допълнение към тоалета й за деня.

И през ум не можеше да й мине да излезе от къщи без пудра и червило, дори когато линейка вече е откарала съпруга й. Сигурно съм била огромно разочарование за нея — твърде висока, твърде къдрава, намацала устните си с първия гланц, който съм напипала между дребните монети, прашните ментови бонбони и случайните дреболии на дъното на избелялата ми платнена чанта.

— Мамо. — Запътих се право към нея, целунах я по мъртвешки студената заради климатика буза и седнах на дълбоката седалка до нея. — Как е той?

Тя поклати глава и в гърлото ми заседна бучка страх от най-лошото.

— Не казват. Свързали са го към всякакви апарати, постоянно влизат и излизат лекари. — Тя притвори клепачи за миг. Продължаваше по навик лекичко да клати глава. — Не знам.

Преглътнах мъчително и реших, че е по-добре да не знаем, отколкото да научим най-лошото, обаче реших да не споделям тази мисъл на глас. Исках да кажа нещо оригинално и успокоително, нещо, което да облекчи тревогата й, да оправи нещата, обаче двете с мама нямахме никакъв опит по този път на страдание и утеха, затова си замълчах.

Тя отвори очи и ме погледна, пресегна се да прибере една немирна къдрица зад ухото ми и аз се зачудих дали всъщност има смисъл от това, дали тя вече не знае какво си мисля, колко отчаяно копнея нещата да се оправят. Нямаше нужда да казвам каквото и да било, понеже ние бяхме семейство, майка и дъщеря, а някои неща стават ясни дори без думи…

— Изглеждаш ужасно — каза тя.

Погледнах крадешком към размазаното си отражение в един лъскав плакат на Здравната служба.

— Навън вали.

— Такава голяма чанта — отбеляза тя с тъжна усмивка, — а нямаш място за един малък чадър.

Поклатих леко глава, но всъщност потреперих и изведнъж си дадох сметка, че ми е студено.

Човек трябва да върши нещо в болничните чакални, в противен случай просто ще чака и следователно ще размишлява, а според моя опит идеята може и да не беше толкова добра. Докато седях мълчаливо до мама, притеснявах се за татко и си напомнях мислено да си купя чадър, заслушана как стенният часовник отмерва секундите, цяла орда спотаени мисли се прокраднаха покрай стената и отъркаха остри пръсти в раменете ми. И преди да се усетя, те ме хванаха за ръка и ме поведоха към места, на които не бях стъпвала с години.

Стоях с гръб до стената на банята и гледах как четиригодишната ми същност ходи като по въже по ръба на ваната. Голото момиченце, което иска да избяга с циганите. Не е сигурно кои са те, нито къде да ги намери, обаче знае, че чрез тях ще може да се присъедини към някой цирк. Мечтае за това и точно по тази причина упражнява акробатичния си номер. Почти е стигнало отвъд, когато се подхлъзва. Полита напред, завърта се и пада с лице под водата. Сирени, ярки светлини, непознати лица…

Примигнах и образът се разсея, но беше заменен от друг. Погребението на баба. Седя на предния ред до мама и татко и слушам с половин ухо как пасторът описва различна жена от онази, която познавах. Обувките ми ме разсейват. Нови са и макар че трябва да слушам по-съсредоточено, да си мисля за сериозни неща и вниманието ми да е насочено към ковчега, не мога да откъсна поглед от тези лачени черни обувки, които въртя насам-натам, за да се полюбувам как лъщят. Татко забелязва, побутва ме леко с рамо и аз се старая да насоча поглед напред. Върху ковчега има две снимки: едната е на баба, каквато я познавам, а другата е на непозната млада жена, седнала някъде на плажа, отдръпнала се от фотоапарата с крива усмивка, като че ли ей сега ще отвори уста и ще направи някоя остроумна забележка по отношение на фотографа. Свещеникът казва нещо и леля Рита ревва силно, по бузите й се разтича черна спирала, а аз поглеждам мама в очакване на подобна реакция. Ръцете й с ръкавици са сключени в скута, вниманието й е приковано върху ковчега, но нищо подобно не се случва. Улавям погледа на братовчедка ми Саманта. Тя също наблюдава майка ми и аз изведнъж се засрамвам…

Изправих се решително, улових изненадващо черните мисли и ги разпилях по пода. Джобовете ми бяха дълбоки и аз пъхнах ръце в тях дълбоко и достатъчно категорично, за да се убедя, че имам цел, после закрачих по коридора и заразглеждах като в музей избелелите плакати, представящи графици за имунизации отпреди две години — каквото и да е, само и само да остана в настоящето и далече от миналото.

Завих по коридора и се озовах в ярко осветена ниша, където до стената имаше автомат за топли напитки. От онези с поставка за чашката и накрайник, който пуска шоколад на прах, кафе на гранули или гореща вода, зависи какво предпочиташ. Имаше пликчета с чай в един пластмасов поднос и аз сложих две в стиропорени чашки — едно за мама и едно за мен. Наблюдавах как пликчетата проточват ръждиви ленти във водата, после разбърках вътре малко мляко на прах, докато гранулките се разтворят изцяло, и понесох чашките обратно по коридора.

Мама пое своята безмълвно и улови с показалеца си плъзналата отстрани по чашката струйка. Държеше топлата чаша между пръстите си, но не отпиваше. Аз седях до нея и не мислех за нищо. Мъчех се да не мисля за нищо, докато мозъкът ми цъкаше някъде пред мен, и се чудех как е възможно да имам толкова малко спомени за татко. Истински спомени, не откраднати от снимки или от семейни истории.

— Бях му ядосана — каза мама накрая. — Повиших тон. Бях приготвила печеното и го бях поднесла на масата, за да го нареже, и макар че месото изстиваше навън, реших, че така му се пада — да яде студена храна. Мислех да отида да го доведа, но ми беше дошло до гуша да го викам, а той да не отговаря. Ами тогава ще ядеш студено печено, казах си. — Тя стисна устни, както правиш, когато ей сега ще се разплачеш и ти е трудно да говориш, но се надяваш да прикриеш този факт. — Пак беше прекарал на тавана целия следобед, сваляше разни кашони, задръстваше коридора — един бог знае как ще ги качим обратно горе, той няма да бъде в състояние… — Взираше се невиждащо в чая си. — Отишъл е в банята да се измие преди вечеря и точно там се е случило. Намерих го проснат до ваната, точно където ти припадна онзи път, когато беше мъничка. Миел си ръцете, затова бяха насапунисани.

Настана мълчание и аз се постарах да го запълня с нещо. В разговора има нещо утешително, той е подреден и служи като котва в действителността: не може да се случи нищо ужасно или неочаквано, докато се провежда рационален диалог.

— И ти повика линейка — подтикнах я аз с тон на детска учителка да продължи.

— Пристигнаха бързо, за щастие. Седнах до него, избърсах сапуна и те вече бяха там. Двама, мъж и жена. Реанимираха го и му направиха електрошок с онази машина.

— Дефибрилатор — подсказах.

— И му дадоха нещо, някакво лекарство, което да разтвори съсирените. — Тя се взираше в обърнатите си нагоре длани. — Още беше по фланелка и помня, че си помислих да му занеса чиста.

Мама поклати глава и аз не бях сигурна дали е от съжаление, че не го е направила, или от учудване, че й е хрумнало такова нещо, докато съпругът й е лежал в безсъзнание на пода. Реших, че в момента всъщност няма значение, че и бездруго не съм в положение да я съдя. Разбира се, съзнавах, че щях да съм там, за да й помогна, ако не бях при леля Рита по същото време, ровейки в миналото на майка си.

По коридора към нас се задаваше лекар и мама сплете пръсти. Аз се понадигнах, но той не забави крачка, а прекоси чакалнята и хлътна в друга врата.

— Е, надали ще чакаме още дълго, мамо.

Тежестта на неизреченото извинение накъдри думите ми и аз се почувствах ужасно безпомощна.

От сватбата на мама и татко има само една снимка. Сигурно са направили и други, които прашасват в някой забравен албум, обаче аз знам само за една снимка, запазена след отминалите години.

На нея са само те двамата, не е типичната сватбена снимка, на която семействата на младоженците се подреждат от двете страни на двойката в средата като криле — като криви криле, с които въпросното същество надали ще полети. На онази снимка техните несъвместими семейства са се стопили и са останали само те двамата, а мама го гледа в лицето като омагьосана. Татко сякаш сияе, което в известен смисъл си е така: сигурно се дължи на старите прожектори, които навремето са използвали фотографите.

И е толкова невъзможно млад, и двамата са. Татко още има коса на темето и изобщо не подозира, че тя няма да се задържи там. Няма представа, че ще му се роди син, а после ще го изгуби, че бъдещата му дъщеря толкова ще го озадачава и че съпругата му ще започне да го пренебрегва, че един ден сърцето му ще спре и ще го откарат в болницата с линейка, че съпругата му ще седи в чакалнята заедно с дъщеря му, която той просто не разбира, и двете ще го чакат да дойде на себе си.

На снимката нямаше нищичко от това, нито намек. Снимката е застинал миг — цялото им бъдеще лежи пред тях неизвестно, точно както би трябвало да бъде. Но в същото време бъдещето присъства на тази снимка, поне някаква версия на бъдещето. Долавя се в очите им, особено в нейните. Понеже фотографът е уловил не само двама млади на техния сватбен ден, уловил ги е как прекрачват един праг, уловил е вълна в океана точно преди да се разхвърчи на пяна и да се разбие в брега. А младата жена, майка ми, вижда нещо повече от младия мъж до нея, човека, когото все още обича, тя си представя целия съвместен живот, който ги очаква…

Може би описвам нещата в твърде романтична светлина, може би тя просто се любува на косата му или очаква с нетърпение сватбения прием или медения месец… Човек си създава собствени фантазии, свързани с подобни снимки, образи, които добиват символна стойност в семейството, и докато седях в болницата, осъзнах, че има само един начин да разбера как се е чувствала мама, на какво се е надявала, докато го е гледала така, дали животът й е бил по-сложен, миналото й — по-объркано, отколкото може да се заключи по милото й изражение. Трябваше само да попитам — как не се бях сетила досега. Сигурно заради озареното лице на баща ми. Начинът, по който го гледа мама, привлича вниманието към него, затова нея лесно можеш да я подминеш като младо и невинно момиче със скромен произход, чийто живот едва сега започва. Измислица беше, че мама е направила всичко по силите си да ме запознае с историята си, понеже когато разказваше за времето, преди да се запознаят, винаги разказваше онова, което казваше и татко.

Но докато извиквах образа в съзнанието си веднага след посещението си при леля Рита, съсредоточих вниманието си върху лицето на мама отзад в сенките, по-мъничко от неговото. Възможно ли беше младата жена с големите очи да има тайна? Възможно ли бе десетилетие преди сватбата си със стабилния и сияещ мъж до нея да е имала скрита любовна връзка със свой учител, с мъжа, сгоден за по-голямата й приятелка? По онова време е била на петнайсетина години и макар че Мередит Бърчил със сигурност не беше жена, която ще върти юношеска любов, същото отнасяше ли се за Мередит Бейкър? Докато растях, една от любимите теми на мама беше какво не бива да правят добрите момиченца: дали не говореше от собствен опит?

Тогава ме погълна усещането, че знам всичко и нищо за човека, който седеше до мен. Жената, в чието тяло бях пораснала и в чиято къща бях отгледана, ми беше непозната в редица важни отношения. Вече трийсет години за мен тя беше двумерна като хартиените кукли, с които си играех като малка с техните изрисувани неподвижни усмивки и със сгъваемите им хартиени роклички. Нещо повече, през последните няколко месеца безразсъдно се бях старала да разбуля най-дълбоките й тайни, а изобщо не си бях направила труда да я попитам за останалото. Обаче докато седяхме в болницата, а татко лежеше някъде в спешното отделение, изведнъж ми се стори много важно да науча повече за тях двамата. За нея. За загадъчната жена, която прави алюзии с Шекспир и която е изпращала на вестниците свои материали за публикуване.

— Мамо?

— Хм?

— Как се запознахте с татко?

Гласът й звучеше дрезгаво след дългото мълчание и тя се прокашля, преди да отговори:

— В киното. На прожекция на „Зелениката и бръшлянът“14. Знаеш го.

Мълчание.

— Искам да кажа, как се запознахте? Ти ли го забеляза? Или той теб? Кой пръв заговори другия?

— О, Еди, не помня. Той. Не, аз. Забрави. — Тя помръдна леко пръстите на едната си ръка като кукловод, който дърпа нишките. — Бяхме само двамата в салона. Представяш ли си?

Докато говореше, по лицето на мама се изписа сдържано, но нежно изражение, едва ли не избавление от объркващото настояще, в което съпругът й се бореше за живота си в съседната стая.

— Беше ли красив? — настоях лекичко. — Беше ли любов от пръв поглед?

— Надали може да се нарече така. Отначало го взех за убиец.

— Моля? Татко ли?

Мисля, че тя дори не ме чу, толкова дълбоко беше потънала в спомените си.

— Страшничко е да си сам в киното. Редовете с празни седалки, тъмната зала, огромният екран. Би трябвало такова преживяване да бъде общо, а когато не е, ефектът е необикновено разстройващ. В тъмното всичко може да се случи.

— Той до теб ли седеше?

— О, не, на почтено разстояние — баща ти е джентълмен, — обаче ме заговори след това, във фоайето. Имаше среща с някого и чакаше…

— С жена ли?

Тя се отнесе с ненужно голямо внимание към плата на полата си и каза с лек укор:

— О, Еди.

— Само питам.

— Мисля, че беше жена, но тя не дойде. И това беше. — Мама притисна ръце към коленете си, вдигна глава и лекичко изсумтя. — Той ме покани на чай и аз приех. Отидохме в „Лайънс Корнър Хаус“ на Странд. Хапнах парче крушова торта и си спомням, че това ми се стори адски изискано.

Усмихнах се.

— Той първият ти приятел ли беше?

Въобразявах ли си, че тя се поколеба?

— Да.

— Откраднала си гаджето на друга жена — подкачих я, за да придам известна лековатост на нещата, но всъщност си мислех за Джунипър Блайд и за Томас Кавил, затова бузите ми пламнаха. Бях твърде притеснена от собствената си нетактичност, за да обърна внимание на реакцията на мама, и продължих, преди да й дам време да отговори: — На колко години беше ти тогава?

— На двайсет и пет. Беше през 1952 година и току-що бях навършила двайсет и пет.

Кимнах, все едно пресмятам мислено, а всъщност се вслушвах в тъничкото гласче, което шептеше: „Дали моментът не е подходящ, така и така сме захванали темата, да поразпиташ за Томас Кавил?“. Подло гласче, срамувах се, че изобщо му обръщах внимание, но макар да не се гордея с този факт, наистина се изкушавах от предоставената възможност. Опитах да се убедя, че просто ще разсея мама от състоянието на татко, и казах почти без никаква пауза:

— На двайсет и пет. Не е ли малко късничко за първо гадже?

— Всъщност не — изстреля тя в отговор. — Времената бяха различни. Бях заета с други неща.

— Но после си срещнала татко.

— Да.

— И сте се влюбили.

Гласът й беше толкова тих, че по-скоро го прочетох по устните й, отколкото го чух.

— Да.

— Той ли беше първата ти любов, мамо?

Тя рязко си пое въздух и доби изражение, все едно й бях ударила шамар.

— Еди, недей!

Така. Леля Рита имаше право, той не беше първата й любов.

— Не говори в минало време.

Бръчиците покрай очите й бяха плувнали в сълзи. Почувствах се зле, все едно я бях зашлевила, особено когато се разрида тихичко на рамото ми — не плачеше, просто от очите й се стичаха сълзи, понеже мама никога не плаче. И макар да притискаше силно ръката ми към пластмасовия ръб на стола, аз не помръднах нито мускулче.

Навън далечният прилив на уличното движение продължаваше да се носи, току накъсвано от някоя сирена. Има нещо в болничните стени — направени са само от тухли и мазилка, обаче когато си между тях и извисиш глас, гъмжащият като кошер град навън изчезва, вече не е реален — той е отвън, пред вратата, обаче все едно е в някоя далечна вълшебна страна. Като Милдърхърст, хрумна ми, и там се бях почувствала откъсната по същия начин, бях усетила как замъкът ме поглъща, след като минах през входната врата, как светът навън се превърна в песъчинки и се разпадна. Смътно се запитах какво ли правят сестрите Блайд, с какво запълват дните и седмиците, откакто си бях заминала, трите заедно в онзи огромен и мрачен замък. Представите ми се нижеха една след друга като поредица от моментни снимки: Джунипър се носи плавно по коридорите с мърлявата си копринена рокля, Сафи изниква изневиделица и нежно я повежда обратно, Пърси намръщено оглежда от таванския прозорец владенията си като застанал на вахта капитан на кораб…

Мина полунощ, дежурните сестри се смениха, новите лица донесоха със себе си същото бърборене като преди. Смееха се край оживената и осветена рецепция: неустоим фар на всичко нормално, остров насред едно непреодолимо море. Помъчих се да подремна, използвайки чантата си като възглавница, но не успях. До мен седеше мама, дребничка, самотна и някак по-състарена от последния път, когато я бях видяла, и мислите ми трескаво рисуваха подробни сцени от живота й с татко. Представях си всичко съвсем ясно: празното му кресло, тихите хранения, секналия тропот от нещата, които не спираше да майстори. Колко ли сиротно беше у дома, колко спокойно, колко ли пълно с отгласи…

Ако изгубехме татко, щяхме да останем само двете. Две не е много, не дава възможност за никакви резерви. То е кротко число, което създава шанс за простички разговори, които не е нужно да прекъсваш, всъщност не е възможно да прекъснеш. Нито пък е необходимо. Това ли ни очакваше в бъдеще? Двете с мама си разменяме изречения, изказваме мнения, издаваме учтиви звуци, изричаме полуистини и пазим приличието? Мисълта беше непоносима и изведнъж се почувствах много, много самотна.

А когато съм най-самотна, брат ми ми липсва най-силно. Вече щеше да бъде зрял мъж, с непринудено поведение, мила усмивка и умение да развеселява мама. Даниъл от представите ми винаги знаеше точно какво да каже, изобщо не приличаше на клетата си сестра, която ужасно страда, задето е толкова вързана в езика. Погледнах към мама и се запитах дали и тя мисли за него, дали фактът, че е в болницата, събужда у нея спомени за малкото й момче. Не можех да я попитам обаче, защото ние не разговаряхме за Даниъл, точно както не разговаряхме за евакуацията й, за миналото й, за нещата, за които съжалява. Никога.

Може би се дължеше на тъгата ми, задето тайните толкова отдавна бълбукаха под повърхността на семейството, може би беше своеобразно изкупление, задето я бях разстроила с въпросите си преди малко, може би дори частица от мен се опитваше да предизвика реакция, да я накаже, че не споделя спомените си с мен и ме лишава от истинския Даниъл — така или иначе, преди да се усетя, притаих дъх и се обадих:

— Мамо?

Тя разтърка очи и примигна срещу ръчния си часовник.

— С Джейми скъсахме.

— Така ли?

— Да.

— Днес ли?

— Не, не точно. Около Коледа.

Тихо учудено възклицание, после мама се намръщи объркано, докато броеше отминалите месеци.

— Но ти не си споменавала…

— Не съм.

Лицето й оклюма заради този факт и последиците от него.

Мама кимна бавно, несъмнено припомняйки си колко много пъти ме беше питала за Джейми през този период и моите отговори, до един лъжи…

— Трябваше да освободя апартамента — поясних и се прокашлях. — Търся си квартира. Мое местенце.

— Затова не успях да се свържа с теб, след като баща ти… Звъннах на всички номера, за които се сетих, дори у Рита, и накрая се свързах с Хърбърт. Не знаех какво друго да направя.

— Ами — подех с изкуствена веселост в гласа, — оказва се, че точно това е трябвало да направиш. Временно живея у Хърбърт.

Тя видимо се озадачи.

— Той има ли свободна стая?

— Има диван.

— Разбирам. — Ръцете на мама бяха стиснати в скута й, сякаш вътре предпазваше някакво птиченце, безценно птиче, което не искаше да изпусне. — Трябва да изпратя бележка на Хърбърт — добави тя немощно. — Той ми изпрати от къпиновото си сладко за Великден, а аз не се сещам да съм му благодарила.

И ето че разговорът, от който се ужасявах от месеци, приключи просто ей така. Относително безболезнен, което беше добре, но и някак бездушен, което не беше.

Мама се изправи и първата ми мисъл беше, че съм сгрешила, че разговорът не е приключил и че в крайна сметка ще последва сцена. Но когато проследих погледа й, видях, че към нас се приближава лекар. Аз също се изправих, опитах се да разгадая изражението му, да се досетя каква ще е новината, но беше невъзможно. Изражението му подхождаше на всякакви сценарии. Мисля, че ги учат на това, докато следват медицина.

— Госпожо Бърчил? — гласът му звучеше отсечено, с лек чужд акцент.

— Да.

— Състоянието на съпруга ви е стабилно.

Мама издаде звук, все едно изкарва въздух от малък балон.

— Добре, че линейката е пристигнала толкова бързо. Съобразили сте да я извикате навреме.

Чувах тихото хълцане до себе си и си дадох сметка, че мама отново се е просълзила.

— Ще проследим как се възстановява, но на този етап надали ще се наложи ангиопластика. Трябва да остане още няколко дни, за да го наблюдаваме, но след това може да се възстановява у дома. Следете дали мени настроението си: болните от сърце често получават депресии. Медицинските сестри ще ви окажат съдействие в това отношение.

Мама кимаше оживено и признателно.

— Разбира се, разбира се — и като мен се мъчеше да намери точните думи, за да изрази благодарността и облекчението си.

Накрая се спря на обикновеното изпитано: „Благодаря ви, докторе“ — но той вече се беше оттеглил зад непреодолимата преграда на бялата си престилка. Само рязко кимна с глава някак дистанцирано, сякаш трябваше да ходи другаде, да спасява още един човешки живот — и двете несъмнено бяха верни, — и вече беше забравил кои сме и с кой пациент сме свързани.

Точно се канех да й предложа да отидем да видим татко, и тя се разплака — майка ми, която никога не плаче, — не просто отрони няколко сълзи, които да изтрие с опакото на ръката си. Плачеше, хълцайки силно и неудържимо, а това ми напомни за детството ми, когато се разстройвах заради поредната дреболия и мама ми обясняваше, че някои момичета имат късмет да изглеждат хубави, когато плачат — очите им се разширяват, бузите им пламват, устните им се нацупват сладко, — обаче нито тя, нито аз сме били такива.

Имаше право: и двете сме грозни, когато плачем. Ставаме на червени петна, подсмърчаме твърде силно и неприятно. Обаче докато я гледах пред себе си толкова дребничка и така безукорно облечена, ми идеше да я притисна в обятията си, докато не се успокои. Не го направих обаче. Бръкнах в чантата си и извадих салфетка.

Тя я взе, но не спря да плаче, не веднага, и след кратко колебание се пресегнах и докоснах рамото й, после започнах лекичко да го потупвам, накрая започнах да разтривам гърба на кашмирената й жилетка. Стояхме така, докато тялото й се поуспокои и тя се приведе към мен като дете, търсещо утеха.

Накрая издуха носа си и каза:

— Много се бях притеснила, Еди — призна и изтри отдолу очите си едно след друго, проверявайки дали кърпичката не размазва спиралата й.

— Знам, мамо.

— Просто надали бих могла… Ако се случи нещо… Ако го изгубя…

— Всичко е наред — успокоих я категорично. — Той е добре. Всичко ще се оправи.

Тя примигна срещу мен като животинче, заслепено от силна светлина.

— Да.

Научих номера на стаята от сестрата и двете поехме по осветените с флуоресцентни лампи коридори натам. Когато наближихме, мама спря.

— Какво има? — попитах.

— Не искам баща ти да се разстройва, Еди.

Нищо не отговорих, само се запитах защо изобщо смяташе, че възнамерявам да го разстройвам.

— Ще се ужаси, когато разбере, че спиш на някакъв диван. Знаеш колко се притеснява за стойката ти.

— Няма да е за дълго. — Погледнах към вратата. — Наистина, мамо, правя всичко възможно. Следя обявите за наеми, но няма нищо подходящо…

— Глупости. — Тя изпъна полата си и си пое дълбоко въздух. Без да ме поглежда в очите, заяви: — Имаш си чудесно легло у дома.

Ето как, трийсетгодишна, отново се оказах неомъжена жена, пренесла се в къщата на родителите си, в която е отраснала. В леглото от собственото ми детство, в късичкото ми легълце, под прозореца, който гледа към погребална агенция „Саймън и синове“. Все пак беше по-добре, отколкото преди: обожавам Хърбърт и разполагам с премного време за добрата стара Джес, обаче дано никога повече не ми се налага да си деля дивана с нея.

Самото преместване се осъществи относително безболезнено — не занесох много вещи. Беше временно решение, както обяснявах на всеки, готов да ме изслуша, затова ми се стори много по-разумно да си оставя кашоните у Хърбърт. Приготвих си един-единствен куфар и се върнах у дома, където всичко си беше почти каквото го бях оставила преди десетина години.

Семейната ни къща в Барнс е построена през шейсетте години и е купена чисто нова от родителите ми, докато мама била бременна с мен. Забележителното е, че в къщата никога не цари безпорядък. Ама изобщо. В домакинството на Бърчил си има система за всичко: пералното е пълно с многобройни кошове, в кухнята има кърпи с различен цвят, до телефона има бележник и писалка, която никога не липсва, няма дори едничък плик, изпъстрен с драскулки, адреси и наполовина изписани имена на хора, на които си забравил да звъннеш. Всичко е по конец. Нищо чудно, че като малка се мислех за осиновена.

Дори разчистването на тавана, което правеше татко, създаде съвсем прилична мъничка бъркотия — двайсетина кашона със залепени с тиксо за капака описи на съдържанието им и събирани около трийсетина година електроуреди, все още в оригиналните им опаковки. Все пак не можеха да останат завинаги в коридора и понеже татко се възстановяваше, а моите уикенди се оказаха напълно свободни, беше съвсем естествено аз да се заема със задачата. Работех като войник, само веднъж станах жертва на разсейването, когато се натъкнах на кашон с надпис „Вещи на Еди“, не се сдържах и го отворих. Вътре имаше цяла камара забравени предмети: бижута от макарони с олющена боя, порцеланова кутийка за дреболии с феи отстрани, а почти на дъното сред различните джунджурии и книжки — ах! — беше незаконно придобитата, абсолютно безценна и досега изгубена книга „Човека от калта“.

Докато държах тази мъничка и захабена с времето книжка във вече зрелите си ръце, ме заляха ярки спомени: самата аз като десетгодишна, излегната на дивана — толкова ясно се видях, че сякаш можех да се пресегна с показалец през годините и да докосна вълните с пръст. Усещах приятния покой на процеждащата се през стъклото слънчева светлина и мириса на успокоително топлия въздух: хартиени салфетки, ечемичена отвара с лимон и прелестни дози родителско състрадание. После видях как мама влиза през вратата с палто и с мрежа с покупки. Вади нещо от торбата и ми го подава — книга, която щеше да промени целия ми свят. Роман, написан от господина, в чийто дом е била евакуирана през Втората световна война…

Замислено потърках с палец релефните букви на корицата: Реймънд Блайд. „Може би ще ти повдигне духа — казала бе мама. — Според мен книгата е за малко по-големи читатели, обаче ти си умно момиче. Ако се понапънеш, всичко ще е наред.“ През целия си живот съм отдавала дължимото на библиотекарката госпожица Пери, че ме е насочила към подходящото за мен поприще, но докато седях на дървения под на тавана с „Човека от калта“ в ръце, друга мисъл започна да се оформя в тъничката струйка светлина. Зачудих се дали е възможно през цялото време да съм грешала, дали всъщност мама не е знаела коя е най-подходящата за мен книга за онзи момент, а госпожица Пери просто е намерила заглавието на рафтовете и го е донесла. Надали щях да се осмеля да попитам.

Книгата беше стара, когато попадна в ръцете ми, и още оттогава я обичах страстно, така че окаяното й състояние можеше да се очаква. Между оръфаните й корици се намираха същите онези страници, които отгръщах, когато описаният на тях свят беше съвсем нов за мен: когато не знаех как ще свърши всичко за Джейн, за нейния брат и за горкия и тъжен Човек от калта.

Копнеех да препрочета книгата още откакто се бях върнала от посещението си в Милдърхърст, затова с рязко вдишване я отворих напосоки и плъзнах поглед по средата на прелестната, осеяна с кафеникави петна страница. „Каретата, която щеше да ги откара да живеят при непознатия им чичо, замина за Лондон вечерта, пътува цяла нощ и накрая, точно на зазоряване, пристигна в началото на занемарена алея.“ Продължих да чета, друсайки се в задната част на каретата заедно с Джейн и с Питър. Минахме през уморената и скърцаща порта, поехме по лъкатушещата алея и накрая, на върха на възвишението, на студената и меланхолична светлина на утрото се появи той: замъкът Бийлхърст. Потръпнах от тревожното очакване на онова, което щях да намеря вътре. Кулата се извисяваше високо над покрива, прозорците тъмнееха на фона на кремавия камък, а аз надникнах навън заедно с Джейн и поставих ръка до нейната на прозореца на каретата. Тежки облаци се носеха по бледото небе и когато каретата най-накрая спря шумно, ние излязохме и се озовахме на ръба на мастиленочерния ров. Неочаквано се надигна ветрец и набразди повърхността на водата, а кочияшът посочи към дървения подвижен мост. Бавно и тихичко минахме по него. И тъкмо стигнахме до тежката врата, се чу звън, истински, и аз едва не изпуснах книгата.

Май още не съм споменавала за звънеца. Докато пренасях кашоните обратно на тавана, татко беше настанен да се възстановява в стаята за гости, с купчина списания „Счетоводството днес“ върху нощното шкафче, касетофон със записи на Хенри Манчини и с малко звънче като за някогашните икономи, с което да ни привлича вниманието. Звънчето беше негова идея — далечен спомен от пристъп на треска като малък, — след като две седмици спа почти непрекъснато, затова мама толкова се зарадва на ободряването му, че радостно прие предложението. Каза, че било смислено, и дори за миг не допусна, че малкото декоративно звънче ще бъде подложено на такава нечестива употреба. В раздразнителните ръце на татко звънецът се превърна в страховито оръжие, в талисман на неговото връщане към детството. Стиснал звънеца в юмрук, моят благ и постоянно предъвкващ цифри баща се преобрази в разлигавено и властно дете, което бълваше нетърпеливи въпроси като например минал ли е пощаджията, какво прави мама, по кое време да очаква да му поднесем следващата чаша чай.

Сутринта, когато открих кашона с „Човека от калта“ обаче, мама беше до супермаркета и официално аз бях на смяна с татко. Щом чух звънеца, светът на Бийлхърст изчезна, облаците бързо се разпръснаха във всички посоки, ровът и замъкът се стопиха, стълбите, на които седях, се превърнаха в прах и аз полетях надолу, а в бялото пространство край мен кръжеше единствено текст, пропаднал от дупката в средата на страницата, за да тупне шумно обратно в Барнс.

Знам, че би трябвало да се срамувам, но застинах неподвижно и зачаках дали няма да си спечеля малко отдих. Едва когато дрънченето на звънеца се разнесе за втори път, пъхнах книгата в джоба на жилетката си и с неохотно съжаление се заклатушках надолу по стълбата.

— Здрасти, татко — поздравих бодро на влизане в стаята, понеже не е възпитано човек да негодува, когато възстановяващ се от инфаркт родител го безпокои. — Всичко наред ли е?

Той беше потънал толкова дълбоко във възглавниците, че почти се беше изгубил.

— Стана ли време за обяд, Еди?

— Още не. — Поизправих го малко. — Мама каза, че ще ти донесе супа веднага щом си дойде. Приготвила е прекрасна…

— Майка ти още ли я няма?

— Няма да се бави — усмихнах му се състрадателно. Горкият татко преживя ужасни неща: на никого не е лесно да остане на легло седмици наред, но за човек като него, който няма хобита и е напълно неспособен да си почива, това беше същинско мъчение. Долях му вода, като се постарах да не докосвам книгата, която стърчеше от джоба ми. — Да ти донеса нещо междувременно? Кръстословица? Грейка? Още малко торта?

Той въздъхна сдържано.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да.

Ръката ми отново се озова върху „Човека от калта“, а съзнанието ми виновно се оттегли, за да обмисля предимствата на кушетката в кухнята или на креслото във фоайето, онова до прозореца, което цял следобед е обляно от светлина.

— Ами тогава — подех смутено, — ще се връщам на работа. Горе главата, татко…

Почти бях стигнала до вратата, когато той попита:

— Какво си пъхнала там, Еди?

— Къде?

— Там, стърчи от джоба ти. — Звучеше толкова обнадежден. — Не е пощата, нали?

— Това ли? Не. — Потупах жилетката си. — Книга от един кашон на тавана.

Той стисна устни.

— Целта на изнасянето на нещата оттам не е отново да бъдат прибрани.

— Знам, но книгата ми е любима.

— За какво е?

Слисах се — не помнех някога татко да ме е питал за книга.

— За две сирачета — успях да продумам. — За момиче, на име Джейн, и за момче, на име Питър.

Той се нацупи нетърпеливо.

— Явно става дума за нещо повече. Като гледам, страниците са доста.

— Да, разбира се. Става дума за много повече от това. — О, откъде да започна? За дълг и за предателство, за отсъствие и за копнеж, за това, докъде са готови да стигнат хората, за да защитят любимите си същества, за лудост, вярност, чест, любов… Отново погледнах към татко и реших просто да се придържам към сюжета. — Родителите загиват в ужасен пожар в Лондон и децата са изпратени да живеят в замъка на чичо си, с когото отдавна не поддържат връзка.

— В неговия замък ли?

Кимнах.

— Бийлхърст. Чичото е симпатичен човек и отначало на децата им е приятно в замъка, обаче постепенно осъзнават, че се случват много повече неща от очевидното. Че под всичко се спотайват зловещи и дълбоки тайни.

— Зловещи и дълбоки, а? — подсмихна се той.

— О, да. И двете. Много е страшно наистина.

Казах го бързо и развълнувано и татко се приведе по-близо към мен и се облегна на лакът.

— Е, каква е?

— Кое какво е?

— Тайната. Каква е?

Погледнах го изумено.

— Ами просто… не мога да ти кажа.

— Разбира се, че можеш.

Той скръсти ръце като капризно дете и аз отчаяно затърсих думи, с които да му обясня как се осъществява контактът между читател и писател, опасностите от повествователната алчност.

За светотатството да изръсиш на две на три нещо, което се гради глава след глава, тайни, прикривани старателно от автора зад безброй ловки трикове. Успях да кажа само:

— Ще ти я дам да я прочетеш, ако искаш.

— Главата ме заболява, докато чета.

Помежду ни се възцари мълчание, което ставаше доста неловко, докато той ме чакаше да се съглася, а аз — разбира се, имах ли избор? — отказвах. Накрая той въздъхна отчаяно.

— Няма значение — махна безутешно с пръсти. — Не е важно, струва ми се.

Обаче изглеждаше толкова потиснат, а аз така ясно си припомних как бях потънала в света на Човека от калта, докато боледувах от заушки или каквото там беше, че просто не се сдържах и му казах:

— Щом толкова искаш да узнаеш, мога да ти я прочета.

„Човека от калта“ ни стана навик, нещо, което очаквах с нетърпение всеки ден. Щом се навечеряхме, помагах на мама в кухнята, вдигах подноса на татко, после двамата с него продължавахме от там, където бяхме спрели. Той не проумяваше как е възможно една измислена история да прикове интереса му до такава степен.

— Сигурно стъпва на действителни събития — повтаряше често той, — на някое отвличане от миналото. Като онзи тип, Линдбърг, дето отвлякъл детето от прозореца на спалнята.

— Не, татко, Реймънд Блайд си е съчинил всичко.

— Но разказът е толкова жив, Еди, представям си всичко, докато ми четеш, все едно се случва пред очите ми, все едно вече познавам историята.

И започваше удивено да клати глава, от което чак върховете на пръстите ми пламваха от гордост, макар че нямах никакво участие в създаването на „Човека от калта“.

Когато оставах до късно на работа, татко ставаше неспокоен, цяла вечер се цупеше на мама, ослушваше се кога ще си отключа, а после дрънваше със звънчето си и се правеше на изненадан, когато се появях.

— Ти ли си, Еди? — извиваше вежди объркано. — Тъкмо се канех да помоля майка ти да ми набухне възглавниците. Ама така и така си тук, дали да не видим какво се случва в замъка?

Може би всъщност замъкът го покори повече от самия сюжет. Завистливото му уважение към внушителните семейни имения беше най-силната проява на интерес от страна на татко и след като му подметнах, че Бийлхърст до голяма степен се основава на замъка на Реймънд Блайд, интересът му беше подсигурен. Отрупваше ме с въпроси, на някои от които можех да отговоря по памет или според познанията си, други обаче бяха много конкретни. Не ми оставаше друг избор, освен да му дам да разгледа „Милдърхърст на Реймънд Блайд“, друг път му носех у дома справочни издания, които заемах от огромната сбирка на Хърбърт и мъкнех от работа. Така двамата с татко подхранвахме увлечението си и за пръв път открихме нещо общо помежду си.

Имаше само едно неудобство за нашия щастлив клуб на почитателите на „Човека от калта“ от семейство Бърчил. И това беше мама. Макар че увлечението ни по Милдърхърст беше възникнало по съвсем невинен начин, ние, двамата с татко, се чувствахме подличко, докато седяхме зад затворената врата и възкресявахме един свят, за който мама категорично отказваше да говори и над който тя имаше много по-големи права от нас. Знаех, че ще се наложи да поговоря с нея за това, знаех също, че разговорът ще бъде неприятен.

Откакто се бях пренесла обратно у дома, отношенията ни с мама се върнаха в обичайното си русло. Донякъде наивно си бях представяла, че взаимоотношенията ни ще преживеят някакъв нежен ренесанс, че ще си създадем някакви навици, че ще разговаряме често и с лекота, и дори, че мама ще оголи душата си и ще разкрие тайните си. Изглежда, се надявах това да се случи. Излишно е да казвам, че не стана. Всъщност макар мама да се радваше, че съм там, да беше признателна, че помагам на татко, и макар да беше много по-толерантна към различията помежду ни, отколкото в миналото, в други отношения ми се струваше по-дистанцирана от всякога, разсеяна и много, много мълчалива. Отначало допусках, че е заради инфаркта на татко, че тревогата, последвана почти веднага от облекчение, я е подтикнала към преосмисляне на нещата, но седмиците се нижеха, подобрение не настъпваше и аз започнах да се чудя. Забелязах, че понякога както върши нещо, тя изведнъж спира, подпира ръце на пълната със сапунена пяна кухненска мивка и вперва празен поглед през прозореца. А изражението й е толкова далечно, толкова объркано и смутено, все едно е забравила къде се намира и коя е.

Точно в такова разположение на духа я заварих една вечер, когато отидох да призная какво чета на татко.

— Мамо? — повиках я. Тя явно не ме чу, затова се доближих и спрях до ъгъла на масата. — Мамо?

Извърна се от прозореца.

— О, здравей, Еди. Много е красиво по това време на годината, нали? Тези дълги, късни залези.

Застанах до нея на прозореца и загледах как последното прасковено притъмняваше на небето. Наистина беше красиво, но може би недостатъчно, че да заслужава чак толкова ревностното й внимание.

И понеже мама не продума още известно време, аз се прокашлях. Казах й, че чета на татко „Човека от калта“, после внимателно обясних обстоятелствата, довели до това, и по-конкретно — че не го бях планирала. Тя почти не ме чуваше, кимна леко, когато споменах колко очарован е татко от замъка — единственият признак, че изобщо ме е слушала. Когато й съобщих всичко, което ми се струваше съществено, млъкнах и зачаках, леко напрегната заради онова, което евентуално предстои.

— Много мило, че четеш на баща си, Еди. На него му е приятно. — Не точно такава реакция очаквах. — Тази книга се превръща в нещо като традиция в семейството ни. — Мимолетна усмивка. — Спътник по време на боледуване. Може би не помниш, но ти дадох тази книга, докато беше болна от заушки. Беше толкова нещастна, само това ми хрумна, за да те ободря.

Така. Значи, е била мама. Тя, а не госпожица Пери, ми беше избрала „Човека от калта“. Идеалната книга в идеалния момент.

— Помня — успях да кажа.

— Добре, че баща ти има за какво да си мисли, докато лежи в леглото. Още по-хубаво е, че го споделя с теб. Няма много посетители, както знаеш. Хората са заети, колегите му са на работа. Повечето изпратиха картички, пък и след като баща ти се пенсионира… е, времето си тече, нали така? Просто… човек трудно приема, че са го забравили.

Тя се извърна настрани, но преди това успях да забележа, че здраво е стиснала устни. Имах чувството, че вече не говори само за татко, и понеже в онзи момент всяка моя мисъл ме отвеждаше в Милдърхърст, при Джунипър Блайд и Томас Кавил, не можех да не се запитам дали мама не скърби за своя стара любов, за любовна връзка от далечното минало, преди да се запознае с баща ми, когато е била млада, впечатлителна и лесно ранима. Колкото повече размишлявах, колкото повече стрелках крадешком с поглед замисления й профил, толкова повече се гневях. Що за човек беше този Томас Кавил, който беше офейкал през войната и беше оставил подире си няколко разбити сърца. Горката Джунипър, която крееше в рушащия се бащин замък, и собствената ми майка, която десетилетия по-късно все още носеше в сърцето си своята лична мъка.

— Само помни едно, Еди — отново се обърна към мен мама и тъжните й очи потърсиха моите, — предпочитам баща ти да не разбира за моята евакуация.

— Татко не знае ли, че си била евакуирана?

— Знае, че се е случило, но не знае къде. Не знае за Милдърхърст.

Изведнъж тя реши да отдели огромно внимание на ръцете си, вдигна ги една след друга и нагласи златната си венчална халка.

— Надявам се, разбираш — казах тихо, — че той ще те приеме за неоценимо специално същество, ако узнае, че някога си живяла там.

Тъжна усмивка поразруши самообладанието й, но тя не откъсна поглед от ръцете си.

— Говоря сериозно. Той е покорен от това място.

— Въпреки това — каза мама, — предпочитам така.

— Добре, разбирам. — Не разбирах, обаче това вече го бяхме уточнили, а и светлината от уличната лампа галеше скулите й по такъв начин, че мама изглеждаше уязвима, сякаш беше различна жена, по-млада и по-крехка, затова престанах да я притискам. Обаче продължих да я наблюдавам — беше потънала в толкова дълбок размисъл, че не можех да отместя поглед.

— Знаеш ли, Еди — тихо каза тя, — когато бях малка, мама ме изпращаше навън някъде по това време, за да прибера дядо ти от кръчмата.

— Наистина ли? Самичка?

— По онова време, преди войната, не беше необичайно. Отивах и чаках до вратата, той ме виждаше, махваше ми, допиваше питието си и двамата се прибирахме заедно.

— Бяхте ли близки?

Тя леко наклони глава.

— Мисля, че го озадачавах. Баба ти също. Казвала ли съм ти, че когато завърших гимназия, тя искаше да стана фризьорка?

— Като Рита.

Мама примигна към тъмната като в рог улица.

— Надали щеше да ме бива.

— Не знам, доста си сръчна с градинските ножици.

Замълча, удостои ме с коса, не съвсем непринудена усмивка, и аз останах с усещането, че иска да каже още нещо. Почаках, но каквото и да беше то, мама предпочете да замълчи и след малко отново впери поглед в стъклото на прозореца.

Опитах апатично да я въвлека в разговор за времето, когато е ходила на училище, вероятно с надеждата това да я накара да спомене Томас Кавил, обаче тя не налапа въдицата. Каза, че й е било приятно да ходи на училище, и ме попита искам ли чай.

Единствената полза от мамината разсеяност тогава беше фактът, че не ми се наложи да обсъждам раздялата си с Джейми. Понеже сдържаността беше нещо като семейно хоби, мама не разпитваше за подробности, нито пък ме заля с изтъркани фрази. Беше така любезна да остави и двете ни да се вкопчим в илюзията, че просто съм взела всеотдайното решение да се прибера у дома, за да й помагам с татко.

Боя се обаче, че същото не може да се каже за Рита. Лошите вести се разчуват бързо и леля ми е страхотен приятел в нужда, затова не се учудих, когато тя ме пресрещна на входа на стриптийз клуба на женското парти на Саманта. Рита ме хвана под ръка и каза:

— Скъпа, научих. Не се тревожи, това не значи, че си стара и непривлекателна и че ще останеш сама до края на живота си.

Дадох знак на келнера, че съм готова да си поръчам доста силно питие, и леко потисната, усетих, че завиждам на мама за вечерта, която щеше да прекара у дома с татко и с неговия звънец.

— Много хора срещат своя човек в по-късните си години — продължи Рита — и са много щастливи. Виж само братовчедка ти — посочи тя към Сам, която ми се хилеше до прашките на някакъв непознат. — И твоят ред ще дойде.

— Благодаря, лельо Рита.

— Добро момиче — кимна тя одобрително. — Сега се забавлявай и остави всичко зад гърба си. — И точно преди да се отдалечи и да отиде да ободрява някой друг, тя се спря и ме стисна за ръката. — За малко да забравя, нося ти нещо. — Бръкна в торбестата си чанта и извади една кутия за обувки. Отстрани беше нарисуван чехъл с бродерия, каквито баба много харесваше, и макар подаръкът да ми се струваше доста странен, признавам, че чехлите изглеждаха удобни. А и не бяха непрактични: в крайна сметка напоследък доста нощи прекарвах у дома.

— Благодаря ти. Много мило.

После вдигнах капака и видях, че в кутията изобщо няма чехли, а е пълна до половината с писма.

— От майка ти — поясни леля Рита с дяволита усмивка. — Както ти обещах. Интересно четиво, нали? Горе главата.

Много се радвах за писмата, обаче в този момент изпитах лека неприязън към леля Рита заради момиченцето, чийто почерк се извиваше и къдреше в несигурни редове върху пликовете. Малкото момиченце, изоставено от по-голямата си сестра по време на евакуацията, понеже се бе измъкнала тайно, за да я настанят с приятелка, и беше зарязала Мередит да се оправя самичка.

Сложих обратно капака, обзета от нетърпение да изнеса писмата от клуба. Не им беше мястото сред цялата тази пошлост — неподправените мисли и мечти на едно момиченце отпреди много, много време, същото момиченце, което ме съпровождаше по коридорите на Милдърхърст и което се надявах някой ден да опозная по-добре. Малко след като ни поднесоха коктейлите, се извиних и отидох да си легна заедно с писмата.

Беше тъмно като в рог, когато се прибрах, и на пръсти се качих предпазливо по стълбите, за да не събудя господаря на звънеца. Настолната ми лампа светеше мъжделиво, къщата издаваше странни нощни шумове, а аз приседнах на ръба на леглото с кутията в скута. Може би тогава си казах, че бих могла да направя нещата различно. Пред мен се отваряха два пътя и аз можех да тръгна по който и да е от двата. След нищожно колебание отворих капака и извадих отвътре пликовете, а докато ги разлиствах, забелязах, че са старателно подредени по дати. Върху коленете ми изпадна снимка — две момиченца, широко усмихнати пред обектива. В лицето на по-малкото и по-тъмното разпознах майка ми — сериозни кафяви очи, костеливи лакти, късо подстригана коса, както разумно предпочиташе баба, а другото беше по-голямо момиче с дълга руса коса. Джунипър Блайд, разбира се. Помнех я от книгата, която купих в село Милдърхърст — това беше детето с искрящите очи, но пораснало. Решително прибрах снимката и писмата обратно в кутията — оставих само първото и го разгърнах. Датата беше 6 септември 1939 година, написана с четлив почерк в горния десен ъгъл.

Бях стигнала до края на първата страница, но не я обърнах. Седях неподвижно, сякаш внимателно се вслушвах в нещо. И май наистина беше така — понеже гласът на онова момиченце се носеше от кутията за обувки и вече отекваше в тъмните ъгли на стаята. Сега живея в провинцията… наричат го „татко“… има кула, три сестри… Ето такива са писмата. Разговорите заглъхват почти веднага, обаче написаните думи остават. Тези писма бяха малки пътешественици във времето. Петдесет години бяха лежали търпеливо в кутията си и бяха чакали да ги намеря.

Фаровете на минаваща по улицата кола хвърлиха сребристи отблясъци между пердетата ми и по тавана се проточиха светли гирлянди. После отново тишина, мрак. Обърнах страницата и продължих да чета, а в гърдите ми започна да напира напрежение, сякаш нещо топло и твърдо притискаше ребрата ми отвътре. Усещането малко приличаше на облекчение и колкото и да е странно, уталожи някаква чудата носталгия. Но в това нямаше никакъв смисъл, само дето гласът на момиченцето беше толкова познат, че четенето на писмата приличаше на среща със стар приятел. С някой, когото познавах отдавна…

1.

Лондон, 4 септември 1939 г.

Мередит никога не беше виждала баща си да плаче. Бащите не правеха така, поне нейният (и всъщност той не плачеше, още не, но всеки момент щеше), и така тя се увери, че онова, което им казват, не е вярно, че не заминават на никакво пътешествие и че то няма да свърши скоро. Че този влак ще ги отведе далече от Лондон и че всичко ще се промени. Докато гледаше как широките четвъртити рамене на баща й се тресат, как волевото му лице е необичайно сгърчено, как устните му са толкова силно стиснати, че почти не се виждат, й идеше да ревне толкова силно, колкото бебето на госпожа Пол, когато е гладно. Но не го направи, не можеше, не и пред Рита, която седеше до нея и само чакаше причина отново да я ощипе. Вместо това Мередит вдигна ръка, баща й направи същото, а после тя се престори, че някой я вика, и се извърна, за да не се налага да го гледа повече и двамата да престанат да се държат толкова ужасно смело.

По време на втория срок в училището имаше тренировки и баща й повтаряше всичко до късно вечер, разказваше им отново и отново как като момче заминал за Кент да бере хмел с родителите си: за слънчевите дни, за песните край лагерния огън вечер, за красивата провинция, зелена, уханна и безкрайна. И макар Мередит да харесваше разказите му, понякога хвърляше поглед към мама и тогава в корема й се образуваше бучка от тревожно предчувствие. Майка им стоеше приведена над мивката — фигурка с щръкнали хълбоци, колене и лакти — и лъскаше тиганите до блясък с онова неистово съсредоточаване, което винаги предвещаваше мрачни времена.

И наистина, няколко вечери след като започнаха разказите, Мередит чу първия спор. Мама твърдеше, че са семейство и трябва да останат заедно и да посрещнат каквото предстои, че веднъж разделено, семейството никога няма да е отново същото. После татко й обясни по-спокойно същото, което пишеше по плакатите — че децата имат по-голям шанс да оцелеят извън града, че войната няма да продължи дълго и скоро отново ще се съберат. За известно време нещата се поуспокоиха и Мередит се напрегна, за да ги чува, после мама се засмя, но съвсем не весело. Не била вчерашна, така каза, и знаела със сигурност, че не може да се има доверие на правителството и на хората с модерни костюми, че след като отведат децата, един бог знае кога ще си ги получат обратно и в какво състояние ще бъдат. После изкрещя думи, за които на Рита редовно се караха, заяви на баща им, че ако наистина я обича, няма да изпраща децата другаде, а той й изшътка, накрая се чу ридание, разговорът секна и Мередит скри глава под възглавницата, за да не чува хъркането на Рита и всичко останало.

След това престанаха да говорят за евакуиране — дни наред, докато един следобед Рита дотърча и им съобщи, че всички обществени къпални са затворени и че отпред са поставени нови табели.

„По една от всяка страна“ — каза тя, ококорена напрегнато заради злокобната новина. На първата табела пише „Заразени жени“, а на втората „Заразени мъже“. Мама започна да кърши пръсти, а татко каза само: „Газ“, и толкова. На следващия ден мама извади единствения куфар, който притежаваха, и започна да го пълни с нещата от училищния списък, за всеки случай: чифт гуменки, гребен, носни кърпи и по една чисто нова нощница за Рита и Мередит, необходимостта от която татко предпазливо оспори, а мама обоснова със свирепа гримаса: „Да не мислиш, че ще пусна децата си да отидат с прокъсани дрехи в дома на непознати?“. След това татко си мълчеше и макар Мередит да знаеше, че родителите й ще изплащат новите дрехи до Коледа, не можеше да не се зарадва на нощницата, която беше от бял креп и първата, която не наследяваше от Рита…

Вече наистина щяха да ги отпратят и Мередит би дала всичко, за да си вземе обратно желанието. Мередит не беше смела, не беше като Ед, не беше шумна и самоуверена като Рита. Беше стеснителна и непохватна, и напълно различна от всички останали в семейството. Тя се размърда на мястото си, сложи стъпалата си едно до друго върху куфара, загледа се в лъскавите си обувки и примигна, за да прогони спомена как татко ги излъска предната вечер, остави ги на пода, след като приключи, и започна да обикаля стаята за няколко безцелни минути с ръце в джобовете, преди отново да се заеме с обувките. Като че ли, докато ги мажеше с вакса, втриваше я дълбоко в кожата и я излъскваше до блясък, успяваше някак да възпре неизвестните опасности, които ги очакваха.

— Мамоооо! Мамоооо!

Викът отекна във вагона и Мередит вдигна поглед към момченцето, почти бебе, вкопчило се в сестра си и драскащо по стъклото. По изцапаните му бузки се стичаха сълзи и кожата под носа му лъщеше.

— Искам да остана при теб, мамо — проплака момченцето. — Искам да ме убият с теб!

Мередит насочи цялото си внимание към собствените си колене, изтри червените следи, оставени от кутията с противогаза й, която се удряше в краката й, докато се връщаше от училище. После отново погледна през прозореца на влака, не се сдържа — надникна към перилата на гарата, където се бяха скупчили родителите. Татко още беше там, още ги гледаше, непознатата усмивка разкривяваше лицето му и Мередит изведнъж усети, че се задушава и очилата й започват да се замъгляват, и че дори докато копнееше земята да се разтвори и да я погълне, та да се свърши, частица от съзнанието й остава откъсната от всичко и се чуди какви думи би използвала, ако трябва да опише как страхът кара дробовете й да се свиват. Докато Рита квичеше от смях на нещо, което приятелката й Каръл й беше прошепнала, Мередит затвори очи.

Започна точно в единайсет и петнайсет предишната вечер. Тя седеше пред къщата, изпънала крака от най-горното стъпало, и си записваше, докато гледаше как на отсрещния тротоар Рита кокетничи с отвратителния Люк Уотсън с големите жълти зъби. Съобщението долетя на далечни откъслеци от радиото на съседите, а Невил Чембърлейн оповести с бавния си и сериозен глас, че не са получили отговор на ултиматума си и че вече сме във война с Германия. След това пуснаха държавния химн, госпожа Пол излезе на стълбите на съседите, от лъжицата й още капеше сместа за йоркширския пудинг, която разбиваше, зад нея се появи мама и съседите по цялата улица също наизлязоха. Всички стояха, споглеждаха се смаяно, по лицата им бяха изписани страх и несигурност, а по улицата на огромна вълна плисна невярващо промърморената фраза „Започна се“.

Осем минути по-късно писна сирената за въздушно нападение и настана същински ад. Възрастната госпожа Никълсън търчеше нагоре-надолу по улицата в истерия, като редуваше молитвите към Бога с паникьосани изявления за предстоящата гибел. Мойра Сиймор, която беше местната отговорничка на Гражданска защита, шумно започна да дава сигнал за обгазяване и хората се пръснаха по къщите за противогазите си, а инспектор Уайтли лъкатушеше с велосипеда си из гъмжащия хаос, провесил върху тялото си табела „Всички в укритията“.

Мередит наблюдаваше ококорена, попиваше с поглед хаоса, после вдигна очи към небето в очакване на вражеските самолети и чудейки се как ли изглеждат, как ли ще я накара да се почувства появата им, дали ще съумее да пише достатъчно бързо, за да запише всичко случващо се, когато изведнъж мама стисна ръката й и помъкна нея и Рита надолу по улицата към убежището в парка. В бързината Мередит изпусна тетрадката си, която хората стъпкаха, тя измъкна ръката си и се наведе да си я вземе, обаче мама й кресна, че няма време, а лицето й беше толкова пребледняло и гневно, че конското по-късно явно нямаше да й се размине, но Мередит просто нямаше друг избор. И дума не можеше да става да зареже тетрадката си. Хукна обратно, шмугна се ниско в навалицата от бягащи съседи, грабна тетрадката — изпомачкана, но невредима — и се върна при вбесената си майка, чието лице вече не беше бяло, а червено като кетчуп. Когато стигнаха в укритието и установиха, че са си забравили противогазите, вече звучеше сигналът за край на нападението, Мередит си беше спечелила едно плясване през краката, а мама беше решила да ги евакуира още на следващия ден.

— Здрасти, хлапе.

Мередит отвори насълзените си очи и видя господин Кавил, застанал на пътеката. Бузите й тутакси поруменяха и тя се усмихна, проклинайки връхлетелия я в този момент спомен как Рита се хили на Люк Уотсън.

— Нещо против да погледна табелката с името ти?

Тя изтри очи под очилата си и се приведе по-близо към него, за да прочете картончето с името й, провесено на шията. Навсякъде имаше хора, които се смееха, плачеха, крещяха, въртяха се отново и отново, и за един миг двамата с господин Кавил останаха самички насред вихъра. Мередит притаи дъх, съзнавайки, че сърцето й е започнало да бие като лудо в гърдите, и наблюдавайки устните му, които изричаха написаното на табелката — собственото й име, — а после и усмивката му, щом се увери, че всичко е наред.

— Виждам, че си носиш куфар. Майка ти сложи ли вътре всичко от списъка? Имаш ли всичко необходимо?

Мередит кимна, после поклати глава. Изчерви се, понеже в съзнанието й се появиха думите, които никога, абсолютно никога не би се осмелила да изрече на глас: „Моля ви, почакайте ме, господин Кавил, почакайте да порасна още малко — да стана на четиринайсет, може би на петнайсет — и после двамата ще се оженим“.

Господин Кавил отбеляза нещо на формуляра си и сложи капачката на писалката си.

— След малко се качваме на влака, Мери. Носиш ли си нещо, с което да се занимаваш?

— Нося си тетрадката.

Кавил се засмя, понеже тъкмо той й я беше дал като награда, задето се е представила толкова хубаво на изпитите.

— Разбира се, чудесно. В такъв случай се постарай да опишеш всичко. Всичко, което виждаш, мислиш и чувстваш. Със своите думи, важно е.

После й даде едно шоколадче, намигна й, а Мередит се усмихна широко, когато той продължи по пътеката и сърцето й се разду огромно като диня в гърдите.

Тетрадката беше най-скъпоценното притежание на Мередит. Първият й истински дневник. Имаше я вече дванайсет месеца, но не беше написала вътре нито думичка, дори името си. И как би могла? Мередит толкова харесваше красивата тетрадчица, гладката кожена подвързия и правите редове на всяка страница, закрепената за подвързията панделка, с която да отбелязва страниците, че й се струваше огромно светотатство да я развали с драсканиците си, със собствените си глупави изречения за собствения си живот. Много пъти я вадеше от скривалището й само за да я подържи на коляното си, да почувства огромното удоволствие, че притежава подобно нещо, а после отново я прибираше.

Господин Кавил се помъчи да я убеди, че не е толкова важно какво пише, а как го пише.

— Няма двама души, които да възприемат и да чувстват нещата еднакво, Мери. Трудното е да пишеш правдиво. Не прави нищо приблизително. Не се примирявай с най-лесното съчетание от думи. Вместо това потърси онези, които обясняват точно какво мислиш. Какво чувстваш.

След това я попита дали разбира какво й казва, а в тъмните му очи имаше такава сила, такова настойчиво желание тя да възприеме нещата, както ги възприема той, че Мередит кимна и само за един миг сякаш някаква врата се отвори към друго място, напълно различно от онова, в което живееше тя.

Мередит въздъхна пламенно и погледна крадешком към Рита, която решеше с пръсти конската си опашка и се преструваше, че не забелязва как Били Харис я зяпа влюбено от другата страна на пътеката. Добре. Последното, от което имаше нужда в момента, беше Рита да се досети какво изпитва Мередит към господин Кавил. За щастие, сестра й беше прекалено погълната от собствения си свят на момчета и червила, за да дава пет пари за някой друг. Мередит разчиташе на този факт, за да пише всеки ден в дневника си. (Не в истинския си дневник, разбира се, понеже накрая постигна компромис и събираше всяко свободно листче, откъдето й падне, и го сгъваше между кориците на скъпоценната тетрадка. Пишеше на тези листове и си казваше, че някой ден може и да реши да пише в истинския дневник.)

Мередит рискува да хвърли още един поглед към баща си, готова, тутакси да отмести поглед, щом го зърне, но докато оглеждаше лицата за познатия му едър силует, първо любопитно, а после и с надигаща се в гърлото паника установи, че той вече не е там. Лицата се бяха променили, майките продължаваха да плачат, някои махаха с кърпички, други се усмихваха с мрачна решимост, но от баща й нямаше и следа. На предишното му място зееше празнина, която се запълни и раздвижи пред погледа й, и Мередит отново огледа тълпата с ясното съзнание, че него наистина вече го няма. Че беше пропуснала да го види как си тръгва.

И макар да се владееше цяла сутрин, макар да се стараеше да страни от тъгата, в този момент Мередит се почувства толкова жалка, толкова мъничка, уплашена и самотна, че заплака. От дълбините на съществото й се надигна огромен прилив на чувства, топъл и влажен, и бузите й тутакси се намокриха. Ужасната мисъл, че той сигурно е стоял там през цялото време и я е гледал как се е втренчила в обувките си, как говори с господин Кавил, как мисли за тетрадката си и му се е искало дъщеря му да вдигне очи, да се усмихне, да му махне за сбогом, но накрая се е отказал и си е отишъл у дома, убеден, че тя не дава и пет пари…

— О, я млъквай — скастри я Рита до нея. — Не бъди такава ревла. За бога, забавно е!

— Мама ми поръча да не подавам глава от прозореца, иначе някой влак ще ми я отсече — обади се приятелката на Рита, Каръл, която беше на четиринайсет и беше същата всезнайка като майка си. — И да не давам напътствия на никого. Всички най-вероятно са германски шпиони, които искат да стигнат до Уайтхол. Те убиват деца, така да знаеш.

Мередит закри лицето си с ръка, позволи си да изхълца още един-два пъти тихичко, после изтри бузите си точно когато влакът се разклати и потегли. Във въздуха се разнесоха виковете на родителите отвън и на децата вътре, пушек, пара и свирката на локомотива, до нея Рита се усмихваше и влакът потегли от гарата. Рита бъбреше през цялото време, а група момчета, издокарани в официалните си неделни дрехи, нищо че беше понеделник, тичаха по коридора от прозорец до прозорец, думкаха по стъклото, крещяха и махаха, докато господин Кавил не им нареди да седнат по местата си и да не отварят вратите. Мередит се облегна на стъклото и вместо да гледа тъжните посивели лица отстрани, разплакани за децата, които напускаха града, тя смаяно наблюдаваше как отвсякъде бавно започнаха да се издигат грамадни сребристи балони, които се понесоха по въздушните течения над Лондон като странни и красиви животни.

2.

Село Милдърхърст, 4 септември 1939 г.

Велосипедът се покриваше с паяжини в обора почти две десетилетия и Пърси изобщо не се съмняваше, че представлява интересна гледка, докато го кара. Пристегнала косата си с ластик и прибрала пола между стиснатите си колене — благоприличието й трябваше да остане непокътнато, тя не си правеше илюзията, че изглежда стилно. Беше запозната с предупреждението на министерството за опасността велосипедите да попаднат в ръцете на врага, но реши въпреки това да възкреси старото возило. Ако имаше троха истина в слуховете, които се носеха, ако правителството наистина планираше тригодишна война, горивото със сигурност щеше да се раздава с купони и тя трябваше да измисли начин да се придвижва. Преди време, много отдавна, колелото беше на Сафи, но досега не й беше потрябвало. Пърси го изрови от склада, избърса прахта и обиколи с него горния край на алеята няколко пъти, докато не успя да запази относително добро равновесие. Не допускаше, че ще й бъде толкова приятно, и за нищо на света не можеше да си спомни защо самата тя никога не е имала велосипед преди години, защо е чакала да стане жена на средна възраст с прошарена коса, преди да открие това удоволствие. Наистина беше удоволствие, особено през това забележително циганско лято, да усеща как вятърът разхлажда топлите й бузи, докато тя се носеше с колелото покрай живия плет.

Пърси превали хълма и хлътна в следващата долчинка, а на лицето й грееше широка усмивка. Целият пейзаж беше позлатен, птици чуруликаха по дърветата, а в слънцето се усещаше лятна жега. Беше септември в Кент и Пърси почти успя да се убеди, че е сънувала съобщението от предишния ден. Мина напряко през Блекбъри Лейн, обиколи езерото, после слезе от колелото и го забута по тесния участък покрай потока.

Пърси подмина първата двойка малко след като пое по тунела — момче и момиче, немного по-големи от Джунипър, с еднакви противогази, преметнати през рамо. Държаха се за ръце и бяха навели глави една до друга, докато си говореха сериозно и тихо, затова почти не забелязаха присъствието й.

След малко се появи втора двойка деца, снаряжена почти по същия начин, а после и трета. Пърси кимна за поздрав на последните и веднага й се прииска да не го беше правила. Момичето й се усмихна стеснително и се притисна към ръката на момчето, а двамата се спогледаха с младежка нежност, от която бузите на Пърси пламнаха, понеже тутакси се почувства като несъобразителна натрапница. Блекбъри Лейн беше любимото място на младите двойки още откакто самата тя беше момиче, а несъмнено и много преди това. Пърси го знаеше по-добре от мнозина. Нейната лична любовна история се развиваше години наред в най-строга секретност, не на последно място понеже нямаше никаква възможност да завърши с брак.

Би могла да направи и по-простичък романтичен избор, имаше подходящи мъже, в които би могла да се влюби, с които би могла да се ухажва открито и без да изложи семейството си на присмех, но любовта не е толкова мъдра, не и според опита на Пърси: любовта не зачита обществените ограничения, не се съобразява с класовите различия, нито с благоприличието в добрия стар смисъл на думата. Колкото и да се гордееше с прагматизма си, Пърси не устоя на повика на любовта и му се подчини. Тя се отдаде и се обрече цял живот на многозначителни погледи, тайно изпратени писма и редки, невероятни любовни срещи.

Бузите на Пърси пламнаха, докато вървеше — нищо чудно, че изпитваше специална близост с тези млади влюбени. После сведе глава и насочи вниманието си към нападалите по земята листа, без да обръща внимание на минувачите, докато не излезе на пътя, отново яхна велосипеда и се понесе надолу към селото. Докато караше, се запита как е възможно грамадната военна машина да се върти с грохот, като светът все още е толкова красив, по дърветата има птици, в полето — цветя, когато сърцата на влюбените все още преливат от любов.

За пръв път усети, че й се пишка, още докато бяха сред сивите и изцапани със сажди лондонски сгради. Тя долепи крачета едно до друго, притисна куфара към скута си и се запита за къде пътуват и след колко време ще пристигнат. Чувстваше се лепкава и изморена, вече си беше изяла всички пакетирани сандвичи с мармалад и изобщо не беше гладна, обаче й беше скучно и прекрасно помнеше, че е видяла сутринта мама да пъха в куфара половин килограм шоколадови бисквити, подобряващи храносмилането. Отвори закопчалките и открехна капака: надникна в тъмната кухина, после промуши ръчичка и зарови. Можеше да вдигне капака докрай, разбира се, но беше по-добре да не тревожи Рита с резки движения.

Там беше палтенцето, което мама беше будувала по цели нощи, за да довърши, малко по-наляво имаше консерва с кондензирано мляко, която на Мередит беше строго наредено да подари на домакините си, когато пристигне, зад нея — половин дузина пухкави хавлиени кърпи, които мама настоя Мередит да вземе по време на неловък разговор, който накара момичето да се гърчи смутено.

— Твърде вероятно е да станеш жена, докато си далече от къщи, Мери — каза мама. — Рита ще е до теб, за да ти помага, но трябва да си подготвена.

Рита се беше ухилила, Мередит потрепери ужасено и се запита дали няма някакъв шанс да се окаже рядко биологично изключение. Плъзна пръсти по тетрадката си, за да заглади корицата, и после — хоп! Отдолу напипа хартиения плик с бисквитите. Шоколадът се беше поразтопил, но тя успя да измъкне една бисквитка. Обърна гръб на Рита и загриза.

Зад нея едно от момчетата запя позната песен:

Мередит сведе поглед към собствения си противогаз. Натъпка бисквитката в уста и измете с ръка трохите от капака на кутията. Глупавата чудесия с отвратителната й миризма на гума и ужасното усещане, че я изтръгваш от кожата си, докато я сваляш. Мама ги накара да обещаят, че ще носят противогазите си, докато са далече от къщи, че ще ги носят винаги, и Мередит, Ед и Рита кимнаха неохотно в знак на съгласие. По-късно Мередит чу как мама признава пред съседката госпожа Пол, че по-скоро би умряла от газа, отколкото да се подложи на отвратителното задушаваше под маската, и Мередит реши да се избави от противогаза си при първа възможност.

В момента ги чакаха хора, стояха в задните си дворчета и гледаха как влакът минава с пуфтене. Неочаквано Рита я ощипа по ръката и Мередит изпищя.

— Защо го направи? — попита тя, удари ощипаното място и после яростно го разтри.

— Защото всички онези мили хора навън искаха да гледат шоу — кимна Рита към прозореца. — Хайде, Мери, не ги разочаровай, поразреви се малко.

Накрая градът остана зад тях и навсякъде се ширна зеленина. Влакът тракаше по релсите, от време на време намаляваше на гарите, обаче всички табели бяха свалени и нямаше как да разберат къде се намират. Мередит явно беше поспала, защото всъщност я събуди шумното спиране на влака. Нямаше нищо ново за гледане, отново зеленина, групи дървета на хоризонта, по някоя птица се стрелкаше по синьото небе. За един кратък и въодушевен момент, след като спряха, Мередит си помисли, че може да завеят и да се върнат у дома, защото Германия в крайна сметка е проумяла, че не може да се отнася пренебрежително с Великобритания, войната е приключила и вече не се налага да заминават.

Но не стана така. Последва ново продължително чакане, по време на което Рой Станли успя да повърне поредния ананас от консерва през прозореца, после на всички им наредиха да излязат от вагона и да се подредят в редица. Инжектираха всеки, прегледаха им косите за въшки, върнаха ги във влака и ги експедираха нататък. Нямаха възможност дори да отидат до тоалетната.

След това влакът притихна за известно време, дори бебетата бяха твърде изтощени и не плачеха. Пътуваха ли, пътуваха, още и още, часове наред и Мередит започна да се чуди колко голяма всъщност е Англия, кога — и дали изобщо някога — ще стигнат до скалите. Хрумна й, че цялата тази работа може би наистина е някакъв огромен заговор, че машинистът е германец и че всичко е част от пъклен план да бъдат отвлечени децата на Англия. Имаше някои проблеми с тази теория, забелязваше пробойни в нейната логика — например за какво му бяха на Хитлер хиляди нови граждани, които най-вероятно щяха да се напикават в леглата, — обаче Мередит беше прекалено изморена, прекалено жадна и прекалено нещастна, за да ги запълни, затова стисна крачета още по-силно и продължи да брои нивите. Една след друга, една след друга, водеха ги към един господ знае какво.

Всички къщи имат сърца, сърца, които са обичали, сърца, които са набъбвали от задоволство, сърца, които са били разбити. Сърцето на Милдърхърст беше по-голямо от повечето други сърца и туптеше по-силно. Биеше и спираше, забързваше и забавяше в малката стаичка на върха на кулата. Стаята, където прадедите на Реймънд Блайд се бяха потили над сонети за кралица Елизабет, откъдето една пралеля беше избягала за любовна среща с лорд Байрон и на чийто тухлен перваз се бе закачила обувката на майка му, когато полетяла от прозорчето, за да намери смъртта си в затоплената от слънцето канавка долу, а последното й стихотворение се носело подире й на лист фина хартия.

Седнал на голямото дъбово бюро, Реймънд напълни лулата си с нова стиска тютюн, после сложи още една. След смъртта на най-малкия му брат Тимъти майка му се затвори в стаята си и потъна в черничката на собствената си скръб. Виждаше я да стои до прозореца, когато той беше в изкуствената пещера или в градината, или в края на гората, виждаше тъмния силует на малката й изящна глава, обърната към полето, към езерото: белия като слонова кост профил, който толкова приличаше на онзи върху брошката, наследена от майка й, френската графиня, която Реймънд не познаваше. Понякога той оставаше навън цял ден, гмурваше се между филизите на хмела и отново излизаше, катереше се по покрива на хамбара с надеждата тя да го забележи, да се разтревожи за него, да му извика да слезе. Но майка му нито веднъж не го стори. Винаги бавачката го викаше да се прибере в края на деня.

Това обаче се беше случило отдавна и той беше глупак, задето се луташе сред избледняващите спомени. Майка му беше просто почитана поетеса от миналото, около която започваха да се създават митове, както обикновено — шепотът на летния ветрец, обещанието слънчев лъч да се плъзне по празна стена — мама… Той дори не беше сигурен дали още помни гласа й.

Сега стаята беше негова: Реймънд Блайд, господарят на замъка. Той беше най-големият син на майка си, неин наследник и заедно със стиховете й — най-ценното, което тя бе завещала на света: Самият той беше уважаван писател и — което си беше заслужено, възразяваше Реймънд, когато вълна от смирение заплашваше да го залее — донякъде прочут точно като нея навремето. Често се питаше дали тя е знаела, когато му бе завещала замъка и страстта си към писаното слово, че синът ще отговори на очакванията й. Че някой ден ще отдаде своето, за да наложи още повече влиянието на семейството си в литературните кръгове?

Болното коляно изведнъж го заболя и Реймънд го стисна силно и изпъна крака си напред, докато напрежението се разсее. Докуцука до прозореца и се облегна на рамката, драскайки клечката кибрит. Денят беше прекрасен, да му се не види, и докато смучеше лулата, за да я разпали, той примижа и погледна към полето, към алеята, моравата, трептящия масив на гората Кардейкър. Най-голямата дива гора в Милдърхърст, която го доведе у дома от Лондон, която го зовеше от бойните полета във Франция, която открай време знаеше името му.

Какво щеше да стане с всичко това, когато вече нямаше да го има? Реймънд знаеше, че лекарят му казва истината — не беше глупав, просто беше стар. Но все пак не можеше да повярва, че наближава време, когато вече няма да седи до прозореца и да съзерцава имението като господар на всичко пред погледа си. Че името на рода Блайд, семейното наследство ще умре с него. Мислите на Реймънд се поколебаха — отговорността да избегне всичко това беше негова. Може би трябваше да се ожени отново, да опита пак да намери жена, която да му роди син. Напоследък въпросът с наследството сериозно го занимаваше.

Реймънд дръпна от лулата си и издуха дима с лек присмех, точно както би направил в компанията на стар приятел, чиито познати навици са му дошли до гуша. Явно започваше да се превръща в сантиментален стар глупак. Може би всеки човек би желал да вярва, че ако него го няма, великите основи ще рухнат. Поне ако е горд като Реймънд. Той съзнаваше, че трябва да пристъпва по-внимателно, че гордостта предшества падението, както предупреждаваше Библията. Освен това не му трябваше син — имаше си наследници: три дъщери, ни една от които не ставаше за женене, освен това си имаше църквата, новата църква. Неотдавна свещеникът му беше говорил за вечната награда, която очаква човека, оказал по толкова щедър начин почит на своите католически събратя. Прозорливият отец Андрюс знаеше, че Реймънд се нуждае от цялата благосклонност на небето, която може да му бъде осигурена.

Пое глътка дим и я задържа за миг, преди да издиша. Отец Андрюс му беше обяснил причината за натрапчивото усещане, беше му казал какво трябва да се направи, за да бъде прогонен демонът на Реймънд. И той вече знаеше, че е наказан заради греха си. Заради греховете си. Не беше достатъчно да се разкае, да признае и дори да се самобичува. Прегрешението на Реймънд беше по-голямо.

Но беше ли наистина способен да отстъпи замъка си на непознати, дори да порази този проклет демон? Какво щеше да се случи с всички шепнещи гласове, с отминалите времена, затворени между стените му? Знаеше какво би казала майка му: замъкът трябва да остане владение на семейство Блайд. Още повече че имаше толкова хубав естествен наследник: Пърсифон, най-голямото и най-благонадеждното му дете. Тази сутрин я наблюдава как потегля с велосипеда, как спира на моста, за да провери стъпенките точно както й беше показвал. Единствено нейната обич към замъка можеше да се мери с неговата. Беше истински късмет, че тя така и не си намери съпруг и със сигурност надали тепърва щеше да го направи. Беше се превърнала в неизменна част от замъка почти като статуите покрай тисовия плет. На нея имаше доверие, че никога няма да предаде Милдърхърст. Всъщност Реймънд понякога подозираше, че Пърсифон е способна да удуши човек с голи ръце, ако той понечи да премести дори един камък.

В този момент чу боботенето на двигател на автомобил някъде долу. Спря толкова бързо, колкото беше започнало, затръшна се врата — тежка и метална, и Реймънд проточи шия, за да надникне над каменния перваз на прозореца. Беше големият стар даймлер — някой го беше извадил от гаража и го беше откарал в горния край на алеята, където го бе зарязал. Движение привлече погледа му. Бледа фея, най-малката, Джунипър, се стрелна от стълбите към шофьорската врата. Реймънд се усмихна едновременно озадачено и доволно. Тя беше луда глава, в това нямаше никакво съмнение, но нещата, които това слабичко и смахнато дете беше способно да направи с двайсет и шестте простички букви, начинът, по който умееше да ги подрежда, беше зашеметяващ. Ако беше по-млад, сигурно щеше да й завиди…

Още някакъв шум. По-близо. Вътре.

Шшшт… Чуваш ли го?

Реймънд застина и се заслуша.

Дърветата го чуват. Те първи разбират, че той идва.

Стъпки на площадката долу. Качваха се към него. Той остави лулата си върху гладкия камък. И сърцето му запрепуска в гърдите.

Слушай! Дърветата от гъстата и тъмна гора, които потрепват и поклащат листа… нашепват, че скоро ще започне.

Той въздъхна възможно най-спокойно — време беше. Човека от калта най-сетне щеше да дойде и да потърси възмездие. Точно както предполагаше Реймънд.

Не можеше да напусне стаята, не и след като демоните го дебнеха на стълбите. Оставаше само прозорецът. Реймънд надзърна над рамката. Право надолу като стрела, както беше сторила и майка му.

— Господин Блайд? — долетя глас отдолу по стълбите.

Реймънд се приготви. Човека от калта беше лукав, владееше много номера. Всеки сантиметър от кожата на Реймънд настръхна, той се напрегна да го чуе въпреки собственото си накъсано дишане.

— Господин Блайд? — отново го повика демонът, този път по-наблизо.

Реймънд се пъхна под креслото. Приклекна, разтрепери се. Страхливец до самия край. Стъпките неотклонно се приближаваха. На вратата. По килима. По-близо и по-близо. Той стисна очи, обхвана главата си с ръце. Онова нещо беше точно над него.

— О, Реймънд, горкият клетник! Хайде, излез, подай ръка на Люси! Донесла съм ти прекрасна супа.

В покрайнините на селото, от двете страни на главната улица, тополите се извисяваха в две редици както винаги, като стражи от отминала епоха. Отново бяха с униформа, забеляза Пърси, докато прелиташе покрай тях: стволовете им бяха прясно боядисани, тротоарите също, както и джантите на много автомобили. След дълго обсъждане заповедта за затъмнение най-сетне бе дадена предната вечер: половин час след залез-слънце угасваха уличните лампи, фаровете на автомобилите бяха забранени и всички прозорци трябваше да бъдат затулени с плътен черен плат. След като Пърси провери как е баща й, тя се качи по стълбите до върха на кулата и погледна отвъд селото, към Ламанша. Единствено луната светеше и Пърси изпита зловещото усещане, че сигурно така е било преди стотици години, когато светът е бил много по-тъмен, когато по земята се е носел грохотът от рицарските войски, когато конските копита са барабанели по спечената пръст, стражите на замъците са вардели бдително и готови за… Рязко завъртя кормилото, понеже възрастният господин Доналдсън се носеше по улицата като че право към нея, стиснал здраво волана с щръкнали от двете страни лакти и с разкривено в гримаса лице, докато се взираше примижал иззад очилата си към пътя напред. Изражението му се разведри, щом я позна, вдигна ръка да й махне и колата му свърна още по-близо до бордюра. Пърси му махна в отговор, отклонила се за по-сигурно по тревата, и тревожно го проследи как се отдалечава, криволичейки към дома си в Бел Котидж. Как ли щеше да се оправя в тъмното? Тя въздъхна — проклети бомби, всъщност мракът щеше да убие хората.

На случайния наблюдател, който не знаеше нищо за съобщението от предния ден, вероятно щеше да му се стори, че в селцето Милдърхърст всичко си остава непроменено. Че хората продължават да се занимават със своите си работи, да пазаруват, да си бъбрят на групички пред пощата, обаче Пърси знаеше, че не е така. Нямаше вой или скърцане със зъби, но нещата бяха по-дълбоки и може би заради това — по-печални. Надвисналата война личеше по отнесения поглед на по-възрастните жители на селото, по сянката, надвиснала над лицата им — не от страх, а от мъка. Понеже те знаеха, бяха преживели последната война и помнеха поколенията млади мъже, които охотно бяха заминали на война и не се бяха върнали. Онези като татко, които се бяха прибрали живи, ала бяха оставили във Франция частица от себе си, никога нямаше да се възстановят. Те от време на време се предаваха на спомените, разиграващи се пред очите им, устните им пребледняваха, а през съзнанието им преминаваха гледки и звуци, които не искаха да споделят, но и от които не можеха да се отърсят.

Предния ден Пърси и Сафи заедно чуха по радиото изявлението на министър-председателя и националния химн, потънали в дълбок размисъл.

— Май трябва да му кажем — каза Сафи най-накрая.

— Май трябва.

— Ти ще го направиш, разбира се.

— Разбира се.

— Внимателно избери момента. Постарай се да не откачи.

— Добре.

Седмици наред отлагаха да споменат пред баща си вероятността да избухне война. Халюцинациите му напоследък още повече бяха разкъсали тъканта, която го свързваше с действителността, и той се мяташе между крайности като махалото на стоящия часовник. Ту изглеждаше съвсем с всичкия си и разговаряше с нея интелигентно за замъка, за историята, за великите художествени произведения, ту се криеше зад столове, ридаеше уплашено заради въображаеми привидения или се кискаше като ученик и молеше Пърси да отидат на потока да поплуват, понеже там било най-хубавото място да си наловиш попови лъжички и той щял да й го покаже, стига да умеела да пази тайна.

Когато бяха на осем години, през лятото преди началото на Първата световна война, двете със Сафи работеха заедно с татко над свой превод на „Сър Гауейн и Зеленият рицар“16. Татко разчиташе средновековната английска поезия, а Пърси затваряше очи и се оставяше на вълшебните звуци и на древния шепот да я обгърнат отвсякъде.

— Гауейн почувствал как великаните изпращат диханието си подире му, Пърсифон — обясняваше татко. — Знаеш ли какво е усещането? Чувала ли си гласовете на предците си да се носят от камъните?

Тя кимаше и се сгушваше още по-близо до него, затваряше очи и той продължаваше…

Тогава всичко беше толкова просто, обичта й към татко беше лишена от всякаква сложност. Той беше висок повече от два метра, беше твърд като стомана и тя беше готова на всичко, за да спечели одобрението му. Оттогава обаче се бяха случили толкова много неща и Пърси просто нямаше сили да понесе ненаситното детинско изражение на вече старческото му лице. Никога не би го признала пред никого, със сигурност не и пред Сафи, ала Пърси не бе в състояние да гледа баща си, докато изпада в така наречената от лекаря „регресивна фаза“. Проблемът беше миналото. То не му даваше покой. Носталгията заплашваше да се превърне в окови за нея, което беше смешно, тъй като Пърси Блайд изобщо не си падаше по сантименталностите.

Оплетена в мрежата на нежелана меланхолия, тя измина последните няколко метра до църквата и облегна колелото си на дървената фасада на сградата, като внимаваше да не стъпче цветната леха на викария.

— Добро утро, госпожице Блайд.

Пърси се усмихна на госпожа Колинс. Милата възрастна дама, която вследствие на някакво необяснимо изкривяване на времето си беше все така стара през последните три десетилетия, сега беше преметнала торбичка за плетене през едната си ръка и носеше току-що опечен пандишпан със сливи.

— О, госпожице Блайд — възкликна тя и печално поклати красивите си прошарени къдрици, — допускахте ли, че ще се стигне до тук? Още една война?

— Надявах се да не стане така, госпожо Колинс, наистина. Но не съм изненадана, човешката природа си е такава.

— Но пак война? — отново се разклатиха къдриците. — Всички тези млади момчета.

Госпожа Колинс беше изгубила синовете си по време на Първата световна война и макар Пърси да нямаше деца, знаеше какво е да обичаш толкова силно, че да те боли. С усмивка пое пандишпана от треперещите ръце на старата си приятелка и промуши едната ръка на госпожа Колинс през своята.

— Хайде, скъпа, да влизаме вътре и да си намерим места, нали?

Жените от доброволческото дружество бяха решили да проведат събранието си в църквата, за да шият заедно, след като неколцина местни членки бяха заявили, че по-просторната общинска зала с широкото дюшеме и липсата на всякаква украса е много по-подходяща за приема и разпределянето на евакуираните деца. Докато оглеждаше как голямата тълпа от нетърпеливи жени, скупчени заедно, приготвят шевните си машини, развиват големи парчета плат, от които да ушият дрехи и одеяла за евакуираните и превръзки и компреси за болниците, Пърси си помисли, че май е направила глупав избор. Запита се колко ли от тези жени щяха да се откажат след първоначалния прилив на въодушевление, после сама се скастри, задето е толкова неуместно черногледа. А и лицемерна, понеже Пърси знаеше, че първа ще си намери оправдание веднага щом открие как по друг начин да подпомогне страната си в тази война. Изобщо не я биваше с иглата и днес беше дошла просто защото, ако дълг на всички беше да направят всичко по силите си, дълг на дъщерите на Реймънд Блайд беше да направят дори невъзможното.

Тя помогна на госпожа Колинс да се настани край масата за плетене, където, както можеше да се очаква, разговорът се въртеше около синовете, братята и племенниците, записали се в армията, после занесе пандишпана със сливи в кухнята, като се стараеше да избегне срещата с госпожа Карауей, която имаше упоритото изражение, неизменно предшестващо възлагането на особено неприятна задача.

— Е, госпожице Блайд — пресегна се да поеме подаръка, подаден за инспекция, госпожа Потс от пощата. — Колко хубаво се е надигнал тук!

— Пандишпанът е на госпожа Колинс, аз просто го нося.

Пърси се опита бързо да избяга, обаче госпожа Потс светкавично метна мрежата си, тъй като вещо поставяше капанчета в разговора.

— Липсвахте ни на тренировките по гражданска обрана в петък.

— Имах други ангажименти.

— Жалко. Господин Потс все повтаря колко прекрасно можете да изиграете ролята на жертва.

— Много мило от негова страна.

— Пък и никой не може да работи с портативна помпа толкова енергично като вас.

Пърси пусна тънка усмивка. Подлизурството адски й досаждаше.

— Как е баща ви? — Въпросът беше покрит с дебел пласт състрадание и Пърси се пребори с импулсивното желание да запрати прекрасния пандишпан на госпожа Колинс във физиономията на съпругата на пощаджията. — Чух, че се е влошил.

— Добре е, доколкото позволява състоянието му, госпожо Потс. Благодаря, че попитахте.

Пърси си спомни как преди няколко нощи баща й тичаше по пижама в коридора, криеше се зад стълбите и плачеше като уплашено дете, ридаейки, че в кулата има привидения, че Човека от калта идва да му отмъсти. Повикаха д-р Брадбъри и той им остави по-силно лекарство, но Реймънд Блайд трепери часове наред, бореше се с всички сили, докато най-накрая не потъна в мъртвешки сън.

— Той е такъв стълб на нашата общност — разтрепери се с престорена печал госпожа Потс. — Толкова е тъжно, когато здравето на такива хора започне да се влошава. Истинско щастие е, че има човек като вас, който да продължи благотворителната му дейност. Особено в толкова трудно за страната ни време. Хората тук винаги вземат пример от замъка в такива моменти, открай време е така.

— Много сте любезна, госпожо Потс. Всички даваме най-доброто от себе си.

— Предполагам, че ще ви видим в общинската зала днес следобед, за да помогнете на комисията по евакуирането?

— Да.

— Вече ходих сутринта, подредих консервите с кондензирано мляко и осолено говеждо: ще изпратим по една от двата вида по всяко дете. Не е много, но без почти никаква помощ от държавата не можем да направим нищо по-добро. А и всяка дреболия е от помощ, нали? Научих, че и вие смятате да приемете едно дете. Много благородно от ваша страна: двамата с господин Потс също го обсъждахме, а нали ме познавате, много обичам да помагам, но заради алергиите на горкия ми Седрик… — извинително сви рамене тя, — … няма да му се отрази добре. — Госпожа Потс се приведе по-наблизо и потупа върха на носа си. — Само да ви предупредя за нещо: децата от Ист Енд живеят съвсем различно от нас. Най-добре си купете малко инсектицид и качествен дезинфектант, преди да ги пуснете да припарят в замъка.

Въпреки собствените си опасения по отношение на техния бъдещ квартирант, предложението на госпожа Потс беше толкова отвратително, че Пърси извади цигара от кутията в чантата си и я запали, за да не се налага да отговаря.

Госпожа Потс обаче продължи невъзмутимо:

— Сигурно сте научили и другата вълнуваща новина?

Пърси размърда крака, изгаряща от нетърпение да се заеме с нещо друго.

— Коя, госпожо Потс?

— Вие в замъка би трябвало да знаете всичко по въпроса. Повече подробности от нас.

Естествено, в този момент се възцари тишина и всички се обърнаха към Пърси. Тя се постара да не им обръща внимание.

— Подробности за какво, госпожо Потс? — От раздразнение тя изпъна гръбнак поне с още два сантиметра. — Нямам представа за какво говорите.

— Как така! — Клюкарката се ококори и лицето й грейна, когато си даде сметка, че е звездният изпълнител пред нова публика. — Новината за Люси Мидълтън, разбира се.

3.

Замъкът Милдърхърст, 4 септември 1939 г.

Явно имаше някаква тънкост при полагането на лепилото и залепването на текстилната лента, така че да не насмолиш и стъклото. Наперената жена от илюстрования наръчник подсилваше своите прозорци с видима лекота, всъщност изглеждаше много по-въодушевена от въпросното занимание — с тънка талия, със спретната прическа, любезна и спокойна усмивка. Със сигурност щеше да се справи и с бомбите, когато започнат да падат. За разлика от нея Сафи беше объркана. Беше се заела с прозорците още през юли, когато пристигнаха памфлетите, но въпреки мъдрите съвети във втората брошура на министерството: „Не отлагайте за последния момент!“, тя се позамота, когато все още имаше шанс войната да бъде избегната. След ужасяващото изявление на господин Чембърлейн обаче Сафи отново се зае със задачата. Трийсет и два прозореца имаха кръстове, оставаха й само стотина. Така и не проумя защо просто не използва тиксо.

Залепи последното ъгълче плат на мястото му, слезе от стола и отстъпи назад, за да инспектира работата си. О, боже, наклони леко глава и навъсено огледа кривия кръст. Щеше да издържи и така, но не беше произведение на изкуството.

— Браво — похвали я Люси, която в този момент влезе с поднос за чай. — Хиксът отбелязва целта, нали така казват?

— Надявам се, не. Господин Хитлер е предупреден: само да одраска замъка с бомбите си, ще трябва да отговаря лично пред Пърси. — Сафи избърса лепкавите си ръце с кърпа. — Боя се, че лепилото е решило да ми върти номера. Не се сещам с какво съм го засегнала, но със сигурност съм.

— Лепило с характер. Ужасно!

— И не е единственото. Какви ти бомби, приключа ли с прозорците, ще се нуждая от успокоително за нервите си.

— Знаете ли — зае се да налива чай от каната Люси и остави фразата недовършена, докато не наля и втората чаша, — вече занесох обяда на баща ви. Искате ли да ви помогна?

— О, Люси, скъпа, наистина ли ще го направиш? Камък ми падна от сърцето. Направо ще се разплача от благодарност!

— Няма нужда — овладя Люси доволната си усмивка. — Тъкмо приключих у дома и се оказа, че ме бива с лепилото. Мога да лепя, докато вие режете.

— Идеално! — хвърли кърпата обратно на стола Сафи. Ръцете й още бяха лепкави, но нищо. Пое с благодарност подадената й от Люси чаша. Постояха, уютно смълчани, и се насладиха на първата си глътка. Беше им станало навик да пият чай заедно. Не беше нищо особено — не прекъсваха всекидневните си занимания, нито вадеха сребърните прибори, просто съумяваха да вършат работата си на едно и също място точно когато трябва. Ако знаеше, Пърси щеше да се ужаси, щеше да се появи нацупена, да стисне устни и да изтърси нещо като: „Не е редно“ или „Трябва да се поддържа някакво ниво“. Обаче Сафи харесваше Люси, двете бяха приятелки, поне в известен смисъл, и тя не виждаше какво лошо има в това, да пият чай заедно. Освен това ако Пърси не знаеше нещо, то не можеше да й навреди.

— Кажи ми, Люси — наруши тя мълчанието, с което показа, че двете може отново да се хващат на работа, — как си у дома?

— Много добре, госпожице Сафи.

— Не ти ли е прекалено самотно без други хора?

Люси и майка й открай време живееха в малка къща в покрайнините на селото. Сафи можеше само да допуска каква ли празнина е останала след смъртта на възрастната жена.

— Старая се да съм заета.

Люси остави чашата с чая си на дъската под прозореца, докато прокарваше четката с лепило диагонално по стъклото. За миг на Сафи й се стори, че е доловила тъга по лицето на икономката, сякаш тя се е канела да признае някакво дълбоко чувство, но после се е отказала.

— Какво има, Люси?

— О, нищо. — Тя се поколеба. — Само дето мама ми липсва, разбира се.

— Разбира се.

Люси беше дискретна (до крайност, мислеше си понякога Сафи), но през годините Сафи беше успяла да изкопчи достатъчно, за да установи, че госпожа Мидълтън не е била лесен характер.

— Но какво?

— Но ми е доста приятно да съм сама — стрелна икономката Сафи с кос поглед. — Нали не звучи твърде ужасно?

— Изобщо не е ужасно — увери я Сафи усмихнато. Честно казано, според нея звучеше превъзходно. Представи си собствения си живот в своето апартаментче мечта в Лондон, после се възпря. Глупаво беше да се разсейва в деня, когато беше опора на семейството и имаше сериозни задачи. Седна на пода и се накани да разреже плата на ивици. — Всичко наред ли е горе, Люси?

— Стаята изглежда прекрасно. Проветрих я и смених спалното бельо, надявам се, нямате нищо против — тя заглади петата, — но прибрах китайската ваза на баба ви. Не знам как съм я пропуснала, докато опаковах и прибирах на склад ценните вещи миналата седмица. Сега е на сигурно място, прибрана е в стаята с архива при останалите неща.

— О! — ококори се Сафи и се вгледа в лицето на Люси. — Нали не мислиш, че ще ни се падне някоя малък разбойник, дето ще чупи предмети и ще предизвиква бъркотия?

— Ни най-малко. Просто си помислих, че е по-добре да се подсигурим.

— Добре — кимна Сафи, а икономката взе ново парче плат. — Много умно от твоя страна, Люси, имаш право, естествено. Трябваше сама да се сетя. Пърси ще остане доволна — въздъхна Сафи. — Въпреки това мисля, че можем да сложим букет свежи цветя на нощното шкафче. Да повдигнем малко духа на горкото мишле. Може би в стъклена ваза от кухнята?

— Много по-подходящо е. Отивам да намеря някоя, може ли?

Сафи се усмихна в знак на съгласие, но когато си представи пристигането на детето, усмивката й поугасна и тя поклати глава.

— О, Люси, не е ли ужасно!

— Сигурна съм, че никой не очаква от вас да предложите кристална ваза.

— Не, имам предвид цялата история. Положението. Всички тези уплашени деца, горките им майки в Лондон, принудени да се усмихват и да махат с ръка, докато дечицата им са заминавали един бог знае за къде. И защо? За да се освободи сцената за войната. За да може мъжете да убиват други мъже по далечни места.

Люси се обърна и погледна Сафи изненадано и донякъде загрижено.

— Не бива да се разстройвате толкова.

— Знам, Люси. Няма.

— От нас зависи да поддържаме бойния дух.

— Разбира се.

— Добре, че има хора като вас, които са готови да приемат горките дечица в дома си. По кое време очаквате детето?

Сафи остави празната чаша от чая си и отново взе ножиците.

— Пърси каза, че автобусите пристигат между три и шест. Не можеше да каже нищо по-конкретно.

Люси премести стола до съседния прозорец, а Сафи заподтичва по пода, за да я последва.

— Само така успях да я склоня — знаеш каква е по отношение на замъка. Представя си някакъв неописуем пакостник, който чупи орнаменти от перилата, дращи тапетите, подпалва пердетата. Наложи се да й припомня, че тези стени са на стотици години, че са издържали на нападения на нормандците, на келтите и на Джунипър. Едно нещастно дете от Лондон надали може да промени нещо.

Люси се засмя.

— Като стана дума за госпожица Джунипър, тя ще се прибере ли за обяд? Стори ми се, че я видях по-рано да заминава с колата на баща ви.

Сафи размаха ножицата във въздуха.

— Не знам повече от теб. За последен път знаех какво си е наумила Джунипър… — Тя се позамисли, положила брадичка върху кокалчетата си, после театрално отпусна ръце. — Знаеш ли, не мога да си спомня нито един път.

— Предсказуемостта не е сред дарбите на госпожица Джунипър.

— Да, със сигурност не е — съгласи се Сафи с нежна усмивка.

Люси се поколеба, отново слезе на пода и прокара тънките си пръсти по челото. Смешно и старомодно движение — като девойка, която се чуди дали да припадне. Жестът развесели Сафи и тя се запита дали да не включи този умилителен навик в романа си — май точно това щеше да направи Адел, когато е притеснена заради някой мъж…

— Госпожице Сафи?

— Ммм?

— Искам да поговоря с вас за нещо много сериозно.

Люси въздъхна, но не продължи, а Сафи се зачуди за един ужасен и напрегнат миг дали тя не е болна. Дали не е получила лоши новини от лекаря: това би обяснило защо Люси е толкова затворена напоследък, а също — сега като се замислеше — и защо е станала разсеяна. Завчера сутринта Сафи я завари да се взира невиждащо от задната врата към зеленчуковата градина и отвъд нея, докато яйцата на татко продължаваха да врят много повече от нужното, за да останат рохки, както ги обичаше той.

— Какво има, Люси? — изправи се Сафи и даде знак на Люси да дойде при нея в къта за сядане. — Всичко наред ли е? Струваш ми се пребледняла. Искаш ли да ти донеса чаша вода?

Люси поклати глава, но се озърна за нещо, на което да се облегне, и накрая се спря на най-близкото кресло.

Сафи седна на лежанката и зачака, а когато Люси най-сетне изръси новината си, беше доволна, че е седнала.

— Ще се омъжвам — оповести Люси. — Така де, един мъж ме помоли да се омъжа за него и аз приех.

За миг Сафи се запита дали икономката им не халюцинира, или не върти номер. Това просто нямаше смисъл: Люси, милата благонадеждна Люси, която нито веднъж през всичките тези години, откакто работеше в Милдърхърст, дори не беше споменавала да има мъжка компания, камо ли да е излизала с мъж, щеше да се жени? Сега, най-неочаквано, на нейната възраст? Но тя беше няколко години по-голяма от Сафи, сигурно наближаваше четирийсет.

Люси се размърда на мястото си и Сафи си даде сметка, че помежду им се е възцарило мъчително мълчание и че някоя от двете трябва да каже нещо. Езикът й се помъчи да изрече някакви думи, но просто не успя.

— Ще се омъжвам — повтори Люси, този път по-бавно и с предпазливост, която подсказваше, че самата тя все още свиква с тази мисъл.

— Но, Люси, това е прекрасна новина — избъбри Сафи на един дъх. — Кой е щастливецът? Къде се запознахте?

— Всъщност се срещнахме в Милдърхърст — изчерви се Люси.

— Нима?

— Хари Роджърс. Ще се омъжвам за Хари Роджърс. Той ме помоли и аз се съгласих.

Хари Роджърс. Името й беше смътно познато. Сафи беше сигурна, че би трябвало да познава господина, но не свързваше ничие лице с името. Ама че неловко! Сафи усети как бузите й почервеняват и прикри дилемата с широка усмивка на лицето с надеждата, че това е достатъчно да убеди Люси колко се радва.

— Познаваме се от години, разбира се, той толкова често идва в замъка, но само преди няколко месеца започнахме да излизаме на разходка. След като стоящият часовник започна да избързва през пролетта.

Хари Роджърс. Не, не можеше да става дума за дребния брадясал часовникар! Той не беше нито красив, нито галантен, а доколкото можеше да прецени Сафи, не блестеше и с особен ум. Беше най-обикновен мъж, който се интересуваше само от това, да си бъбри с Пърси за състоянието на замъка и за часовниковите механизми. Беше доста услужлив, по мнение на Сафи, а и Пърси винаги се изказваше добре за него (докато Сафи не я сгълча, че той сигурно би си паднал по нея, ако не внимава), но въпреки това Хари не беше подходящ за Люси с нейното красиво лице и непосредствен смях.

— Но как се случи?

Въпросът се появи и изхвърча навън, преди на Сафи дори да й хрумне да го възпре. Люси като че ли не се засегна, а отговори прямо, но може би твърде бързо. Сякаш самата тя имаше нужда да чуе думите изречени, за да проумее как е било възможно да стане подобно нещо.

— Дойде да види часовника и аз си тръгвах по-рано, понеже мама беше зле. Налетяхме един на друг на вратата. Той предложи да ме закара и аз приех. Сприятелихме се и после, когато мама почина… Ами той се държа много мило. Истински джентълмен.

Двете се смълчаха и в главите им се разиграха различни сценарии. Сафи беше учудена, но и любопитна. Сигурно се дължеше на природата й на писателка: чудеше се за какво ли са си говорили двамата в малката кола на господин Роджърс, как точно грижовното откарване до дома е разцъфнало до любовна връзка.

— Щастлива ли си?

— О, да — усмихна се Люси. — Щастлива съм.

— Ами — постара се вдъхне убедителност на собствената си усмивка Сафи — тогава и аз съм изключително щастлива за теб. Едно малко празненство?

— О, не — поклати глава Люси. — Не. Много мило от ваша страна, госпожице Сафи, но не мисля, че би било разумно.

— Защо не, за бога? — попита Сафи, макар прекрасно да знаеше причината, и се почувства много неловко, задето не бе измислила по-уместен начин да отправи поканата си. Люси беше много порядъчна, дори не би й хрумнало да вечеря с работодателите си. Особено с Пърси.

— Бихме предпочели да не вдигаме много шум — каза тя. — И двамата не сме млади. Няма да има дълъг годеж — няма смисъл да чакаме сега, през войната.

— Но на неговата възраст нали Хари няма да…

— О, не, нищо подобно, но ще си има задължения с отряда на господин Потс. Участвал е в Първата война, в Пашъндейл. Заедно с брат ми Майкъл.

По лицето на Люси се изписа ново изражение — своеобразна гордост, даде си сметка Сафи, колебливо удоволствие, но примесено с лека стеснителност. Беше нещо различно, последната промяна на обстоятелствата. Люси все още привикваше с новата си личност на жена, на която предстои да се омъжи, която е част от двойка и си има партньор, чрез когото можеше да се покрие със съвършена слава. Сафи се радваше заради нея, не се сещаше за друг човек, който да заслужава повече от Люси да бъде щастлив.

— Разбира се, всичко това е напълно логично — каза тя. — На всяка цена си вземи няколко почивни дни покрай сватбата. Може би бих могла…

— Всъщност — стисна устни Люси и впери поглед някъде над лявото рамо на Сафи. — Точно за това исках да поговорим всъщност.

— Така ли?

— Да — усмихна се Люси, но не непринудено и щастливо, а после усмивката угасна и на нейно място се разнесе тиха въздишка. — Много ми е неловко, но Хари би предпочел… Той смята, че след като се оженим, ще е по-добре да си остана у дома, да се грижа за домакинството и да дам своя принос за спечелването на войната. — Вероятно Люси усещаше не по-зле от Сафи, че са нужни по-подробни обяснения, затова побърза да добави: — В случай че бъдем благословени с деца.

И тогава Сафи разбра, сякаш се вдигна някакво огромно було. Всичко замъглено дойде на фокус — Люси не беше по-влюбена в Хари Роджърс от Сафи, тя просто искаше да има дете. Странно как Сафи не се беше досетила веднага — сега й се струваше толкова очевидно. Всъщност това беше единственото обяснение. Хари й предлагаше този последен шанс, така че какво решение да вземе жена в положението на Люси? Сафи докосна медальона си, прокара палец по закопчалката и усети странна близост с Люси, прилив на толкова силна сестринска обич и разбиране, че изпита внезапно желание да разкаже на Люси всичко, да й обясни защо самата тя, Сафи, разбира точно какво изпитва икономката.

Понечи да го каже, но никакви думи не излизаха. Усмихна се лекичко, примигна и удивена, усети прилива на горещи сълзи, които щяха да рукнат всеки момент. Междувременно Люси се беше извърнала и ровеше в джобовете си за нещо, а Сафи се постара да възвърне самообладанието си, погледна крадешком към прозореца и проследи с поглед как една черна птица се рее, понесена от невидимо топло въздушно течение.

Тя примигна отново и всичко пак се покри с матов лак. Колко нелепо беше да плаче! Дължеше се на неувереността й, на проклетите омразни прозорци!

— Ще ми липсвате, госпожице Сафи. Всички вие. Половината от живота си прекарах тук, в Милдърхърст, винаги съм мислела, че ще остана до края на дните си. — Леко колебание. — Не звучи ли малко налудничаво?

— Да, много налудничаво — усмихна се Сафи през сълзи и отново стисна медальона си с пръсти.

Люси страшно щеше да им липсва, но не това беше единствената причина Сафи да плаче. Вече не отваряше медальона, не се налагаше да поглежда снимката, за да си представи лицето му. На младия мъж, в когото беше влюбена и който беше влюбен в нея. Пред тях се простираше бъдещето, всичко изглеждаше възможно, всичко. Преди да й бъде отнето…

Обаче Люси не знаеше тези неща, а дори да знаеше, ако през годините се беше досетила за едно–друго и ако беше свързала късчетата в печална картина, беше достатъчно учтива, за да не го споменава. Дори сега.

— Сватбата ще бъде през април — тихо продължи тя и подаде на Сафи плика, който беше извадила от джоба си. Оставката й, разбра Сафи. — През пролетта. В селската църква, съвсем малка сватба. Нищо особено. Много ще се радвам да остана дотогава, но ще разбера, ако… — В очите й вече имаше сълзи. — Много съжалявам, госпожице Сафи, че не ви предупредих по-рано. Особено в такива времена, когато трудно можете да намерите прислуга.

— Глупости — възрази Сафи. Потръпна, внезапно усетила течението с влажната си буза. Извади кърпичката си и попи сълзите, после забеляза петната от пудра за лице по плата. — О, боже — възкликна с престорен ужас, — ама че ужасно изглеждам! — Усмихна се на Люси. — Така, стига толкова извинения. Да не си посмяла дори да си го помислиш и престани да плачеш. Любовта е нещо, заради което трябва да се празнува, а не да се плаче.

— Така е — съгласи се Люси, но изобщо не приличаше на влюбена жена. — Добре тогава.

— Добре тогава.

— Продължавам напред.

— Да.

Сафи не пушеше, не понасяше мириса и вкуса на тютюна, но в този момент й се искаше да запали цигара. За да прави нещо с ръцете си. Преглътна, поизправи се и както правеше често, почерпи сила, представяйки си, че е Пърси…

Божичко! Пърси.

— Люси?

Икономката се извърна от мястото, където прибираше празните чаши от чая.

— Ами Пърси? Тя знае ли за Хари? Знае ли, че ни напускаш?

Лицето на икономката пребледня и тя поклати глава.

Стомахът на Сафи се стегна от настанилото се притеснение.

— Може би трябва да…

— Не — отвърна Люси с тънка храбра усмивка. — Не. Аз трябва да го направя.

4.

Пърси не се прибра у дома. Не отиде и в общинската зала, за да помага в разпределянето на консервите с царевица и говеждо. Сафи по-късно щеше да я обвини, че нарочно е забравила да вземе някое от евакуираните деца, че изобщо не е искала да приберат дете у дома, но макар в последното обвинение да имаше зрънце истина, нежеланието на Пърси да се появи в онази зала изобщо не беше свързано със Сафи, а с клюките на госпожа Потс. Освен това, както напомни на близначката си, накрая всичко се беше наредило: Джунипър, скъпата и непредсказуема Джунипър случайно се озовала в залата и така избрала Мередит за замъка. А междувременно Пърси, потеглила за срещата на женската доброволческа организация леко зашеметена, забравила колелото си и поела пеша по главната улица, вирнала глава, с уверена походка и в очите на всички — с вид на човек, който има в джоба си списък със стотици задачи, които трябва да изпълни преди вечеря. Без да издава с нищо, че е ранена, че е само бледо копие на някогашната си личност. Така и не разбра как се озова във фризьорския салон, но точно там я отведоха изтръпналите й нозе.

Косата на Пърси беше дълга и руса, но не толкова дълга като на Джунипър и толкова златиста като на Сафи. Пърси нямаше нищо против този факт, никога не беше обръщала голямо внимание на косата си. Сафи носеше своята дълга, понеже беше суетна, Джунипър не се грижеше за своята, понеже не беше грижовна, а Пърси просто се съобразяваше с предпочитанията на баща им. Той беше убеден, че момичетата трябва да бъдат красиви и че особено неговите дъщери трябва да имат дълга коса, която се стеле на вълни по гърба.

Пърси трепна, докато фризьорката мокреше и разресваше косата й, докато не стана тъмна и отпусната. Металните остриета шептяха хладно до гърба и шията й и първият кичур падна на пода, където още си лежеше като мъртъв. Пърси се почувства лека.

Фризьорката се шокира от молбата на Пърси, накара я да потвърди отново и отново, докато е напълно сигурна.

— Но къдриците ви са толкова красиви — печално каза тя, — наистина ли искате да ги отрежем?

— До една.

— Няма да можете да се познаете.

Няма да мога, помисли си Пърси и й стана приятно. Докато седеше на стола, все още като насън, тя впери поглед в собственото си отражение в огледалото и се улови в миг на интроспекция. И онова, което видя, я разтревожи. Жена на години, която все още увиваше косата си с парцалчета преди лягане, за да постигне момичешките къдрици, които природата вече беше забравила. Такава суета беше напълно уместна за Сафи, която си падаше романтичка, не се отказваше от мечтите си и не искаше да приеме, че никакъв рицар с лъскави доспехи няма да дойде, че мястото й е било и винаги ще бъде в Милдърхърст, но по отношение на Пърси беше смехотворна. Прагматичната Пърси, Пърси, която планираше всичко, която закриляше всички.

Трябваше да отреже косата си още преди години. Новата мода беше къса и пестелива и макар да не можеше да твърди, че така косата й изглежда по-добре, достатъчно бе, че изглежда различно. След всяко щракване на ножицата нещо вътре в нея се отприщваше, отпадаше някоя стара представа, към която се бе придържала несъзнателно, а накрая младата фризьорка остави ножицата и каза леко пребледняла:

— Готова си, скъпа. Спретнато изглеждаш, нали?

Пърси пренебрегна вбесяващата снизходителност и се съгласи с известна изненада, че наистина изглежда доста спретнато.

Мередит чакаше с часове — най-напред права, после седнала, а сега се беше отпуснала тежко върху дървения под на общинската зала на Милдърхърст. Времето се точеше, потокът от фермери и местни госпожи напълно пресъхна, а през прозорците се виждаше как започва да се смрачава и Мередит се запита каква ли ужасна съдба я очаква, ако никой не я избере, ако никой не я иска. Дали през следващите седмици щеше да живее самичка в тази зала, където отвсякъде духа? Само при мисълта очилата й се замъглиха и всичко се размаза пред очите й.

И тогава, точно в този момент, пристигна тя. Влетя вътре като сияен ангел, като същество от вълшебна приказка и спаси Мередит от студения, твърд под. Сякаш бе усетила благодарение на някакво вълшебство или на шесто чувство — нещо, което науката тепърва трябваше да обяснява, — че е необходима.

Мередит не я видя да влиза, понеже бършеше стъклата на очилата си с подгъва на полата, но усети искрата във въздуха и неестественото мълчание, което се възцари сред доскоро бъбрещите си жени.

— О, госпожице Джунипър! — обади се една от тях, докато Мередит несръчно наместваше очилата си отново на носа и примигна към масата с освежителните напитки. — Каква изненада! С какво можем да ви помогнем? Госпожица Блайд ли търсите, понеже интересното е, че не сме я виждали от обяд…

— Дойдох да взема моето евакуирано дете — заяви момичето, което явно беше госпожица Джунипър, и прекъсна жената с махване на ръка. — Не ставайте. Виждам я.

Тя закрачи, подмина децата от първата редица и Мередит примигна още няколко пъти, озърна се през рамо и разбра, че вече никой не е останал, после се извърна тъкмо навреме, за да види прекрасното същество, надвесено точно над нея.

— Готова ли си? — попита непознатата.

Нехайно, с лекота, като че бяха стари приятелки и всичко е предварително планирано.

По-късно, след като Пърси неусетно пропиля часове наред край потока, седнала с кръстосани крака върху един изгладен от водата камък, майсторейки детски лодки с всичко, което й попаднеше под ръка, тя се върна до църковната зала, за да си вземе колелото. След горещия ден вечерта беше прохладна и когато Пърси се отправи към замъка, възвишенията вече тънеха в здрач.

Отчаянието беше заплело мислите на Пърси и тя се опитваше да ги разплете, докато въртеше педалите. Заплитането само по себе си беше съкрушително, но всъщност двойствеността я измъчваше най-силно. През цялото време — понеже трябва да е имало известно ухажване преди предложението за брак — Хари и Люси са се срещали зад гърба й, поддържали са връзката си под носа й, като че не представляваше нищо за тях: нито работодателка, нито любима. Предателството беше като горещо желязо, притиснато към гърдите й, идеше й да се разкрещи, да издере собственото си лице, и неговото, и нейното, да дращи и да нарани и двамата, както те я бяха наранили. Да реве, докато прегракне, да се удря, докато вече не изпитва болка, да затвори очи и повече никога да не ги отвори.

Тя обаче нямаше да направи нищо подобно. Пърси Блайд не се държеше по такъв начин.

Над върховете на дърветата настъпващият мрак продължаваше да синее над далечните поля и ято черни птици летеше към Ламанша. Бледата обвивка на луната, още незасияла, висеше безжизнена над сенките. Пърси разсеяно се запита дали тази вечер щяха да долетят бомбардировачи.

Изпусна кратка въздишка, вдигна едната си ръка, за да притисне оголената от новата си прическа кожа в извивката на тила, когато диханието на вечерта погали лицето й, и завъртя педалите още по-бързо. Хари и Люси щяха да се оженят и каквото и да кажеше или направеше, Пърси нямаше да промени този факт. Плачът нямаше да й помогне, укорите също. Станалото — станало. Оставаше само Пърси да начертае и да следва нов план. Както винаги, да направи каквото трябва.

Когато най-сетне стигна до портите на Милдърхърст, тя кривна през пътя и паянтовия пешеходен мост и скочи от колелото си. Почти през целия ден беше седяла, но странно защо се чувстваше изморена. Изтощена до мозъка на костите си. Очите, ръцете й, костите й бяха леки, като направени от отделни зрънца. Като гумена лента, която е била прекалено изопната и сега бе развита, но се оказваше разтегната и оръфана, слаба и безформена. Зарови из чантата си и намери цигара.

Пърси измина пеша последния километър и половина, бутайки велосипеда и пушейки, и спря едва когато замъкът се изпречи пред погледа й. Едва различим, черен арсенал на фона на тъмносиньото небе, не се виждаше дори тъничък лъч светлина. Завесите бяха дръпнати, капаците — затворени, затъмнението беше спазено до най-малката подробност. Добре. Изобщо не й се искаше Хитлер да хвърли око на замъка.

Остави колелото на земята и легна до него върху хладната вечерна трева. Изпуши още една цигара. После още една, последната й. Пърси се изви настрани, долепи ухо към земята и се ослуша, както й беше показал татко. Семейството й, домът й се градеше върху думи, повтаряше той неведнъж, родословното дърво се състоеше от преплетени изречения, а не от клони. Пластове изразени думи се бяха пропили в пръстта на градините на замъка, затова стихове и пиеси, проза и политически трактати щяха вечно да й шептят, когато имаше нужда от тях. Предци, които не познаваше, които бяха живели там преди раждането й, бяха оставили подире си думи, думи, думи, бъбреха си един с друг, с нея, отвъд гроба, така че тя никога не беше сама, никога не беше съвсем сама.

След малко Пърси се изправи, събра си нещата и продължи мълчаливо към замъка. Мракът беше погълнал здрача, луната беше пристигнала, красивата вероломна луна, разперила бледите си пръсти над пейзажа. Храбра мишка притича през сребристо петно върху моравата, тъничката трева трептеше по плавните извивки на полето, а отвъд тях горите мрачно свиваха рамене.

Когато се приближи, вътре чу гласове: Сафи и Джунипър и още един, детски глас, момичешки. Пърси си позволи миг колебание, качи се на първото стъпало, после на следващото, спомни си хилядите пъти, когато просто влетяваше през вратата забързана към бъдещето си, към онова, което предстоеше… Досега.

Докато стоеше там, вдигнала ръка да отвори вратата на дома си, пред най-високите дървета от гората Кардейкър като свидетели, си обеща нещо: тя е Пърсифон Блайд от замъка Милдърхърст. Имаше и други неща в живота, които обичаше — не бяха много, но имаше сестрите й, баща й и техният замък, разбира се. Пърси беше най-голямата — макар и само с броени минути, — тя беше наследницата на татко, единственото му дете, което споделяше неговата обич към камъните, душата и тайните на дома им. Тя щеше да се стегне и да продължи напред. И щеше да го превърне в свой дълг от този момент нататък, за да не допусне нищо да им навреди, щеше да направи необходимото да защити живота на всички.