Отминали времена

1992 г.

Хърбърт ми зае колата си, за да отида до Милдърхърст, и веднага щом слязох от магистралата, отворих прозореца и пуснах вятъра да облъхва бузите ми. Околността се беше променила през месеците от предишното ми посещение. Лятото беше дошло и си бе отишло, и сега бяха последните дни от есента. Отстрани на пътя имаше огромни златисти купчини от изсъхнали листа и колкото по-навътре навлизах в гористата вътрешност на Кент, дебели клони на дърветата се протягаха над пътя и се срещаха по средата. Всеки порив на вятъра лющеше нещо ново — изгубена кожа, отминал сезон.

Когато пристигнах във фермата, там ме очакваше бележка.

„Малко е тесничко“ беше слабо казано, но аз винаги съм си падала по тесните тъмни пространства, затова веднага се заех да подредя красиво преписите от интервютата на Адам Гилбърт, моите книги „Милдърхърст на Реймънд Блайд“ и „Човека от калта“, няколко бележници и писалки, а накрая седнах и плъзнах длани по гладкия ръб на писалището. Изпуснах тиха и доволна въздишка и облегнах брадичка на ръцете си. Не се чувствах като на първия учебен ден, а сто пъти по-хубаво. Предстояха ми дълги четири дни и бях преизпълнена с ентусиазъм и нови възможности.

Тогава забелязах телефона — старомоден бакелитов апарат — и изпитах непознат копнеж. Разбира се, дължеше се на факта, че отново съм в Милдърхърст, на същото място, където се беше озовала мама.

Телефонът звъня ли, звъня и точно преди да затворя, тя вдигна задъхана. Кратичка пауза, после я поздравих.

— О, Еди, извинявай. Грижех се за баща ти. Втълпил си е… Всичко наред ли е?

Тонът й беше остър като молив.

— Всичко е наред, мамо. Исках само да ти кажа, че пристигнах.

— А!

Пауза, за да си поеме дъх. Бях я изненадала: обикновено не й се обаждах да й съобщя, че съм пристигнала благополучно. Вече повече от десет години не го правех, откакто я убедих, че щом правителството ми има доверие да гласувам, може би е време и тя да ми се довери, че мога да пътувам с метрото, без да докладвам, че съм се добрала до някъде по живо, по здраво.

— Ами добре. Благодаря, че се обади. Много мило, че ме осведоми. Баща ти ще се зарадва. Липсваш му, много е унил, откакто замина. — Още една пауза, този път по-дълга, сякаш чувах мислите й, а накрая изстреля на един дъх: — Значи, си там? В Милдърхърст? Как е? Как изглежда?

— Изглежда великолепно, мамо. Есента е позлатила всичко.

— Помня, помня как изглеждаше през есента. Как горите оставаха зелени известно време, но външната им част гореше в червено.

— Има и оранжево — казах. — А листата са навсякъде. Наистина навсякъде, като дебел килим върху земята.

— И това помня. Духа вятър откъм морето и те падат като дъжд. Духа ли, Еди?

— Още не, но според прогнозата през седмицата ще има силен вятър.

— Почакай и ще видиш. Листата ще завалят като сняг. Шумолят под краката ти, когато тичаш по тях. Помня го.

Последните две думи бяха изречени тихо, прозвучаха някак крехки, и аз не знам как, но ме заля прилив на чувства и се чух да казвам:

— Знаеш ли, мамо, приключвам тук на четвърти. Помисли дали да не дойдеш за един ден.

— О, не, Еди, не. Баща ти не може…

— Трябва да дойдеш.

— Сама?

— Ще обядваме на някое хубаво място, само двете. Ще се разходим из селото. — Предложението беше посрещнато с мрачно подсвирване от другата страна. Снижих глас: — Не е нужно да се доближаваме до замъка, ако не искаш.

Мълчание и точно когато за миг си помислих, че е затворила, чух тих звук и разбрах, че мама още е там. Звукът продължи и аз осъзнах, че тя кротичко плаче по телефона.

Очакваха ме в замъка на среща със сестрите Блайд едва на следващия ден, но предстоеше промяна на времето, затова не исках да пропилявам ясния следобед на бюрото си. Джудит Уотърман предложи статията да отразява и собствените ми впечатления от мястото, затова реших да изляза да се поразходя. Госпожа Бърд отново беше оставила кошница с плодове на нощното шкафче, взех си ябълка и банан и пъхнах в голямата си платнена чанта бележник и химикалка. Оглеждах стаята, канейки се да изляза, когато дневникът на мама привлече погледа ми — стоеше си малък и смълчан в единия край на бюрото.

— Добре, мамо, хайде да те върнем в замъка.

Като дете, в редките мигове, когато мама не ме чакаше у дома след училище, отивах с автобуса до работата на татко в Хамърсмит. Там трябваше да си намеря местенце на килима — дори бюро, ако ми провървеше — в някой от кабинетите на младши партньорите, за да си напиша домашните, да украсявам училищния си дневник или да напявам фамилията на най-новото си увлечение — каквото и да е, само да не говоря по телефона и да не се пречкам.

Един следобед ме изпратиха в стая, в която не бях влизала дотогава, минах през врата, която не бях забелязвала, в дъното на един много дълъг коридор. Беше мъничка, нещо като килер с лампа, и макар да беше боядисана в бежово и кафяво, нямаше типичните за корпоративните кантори лъскави огледала в медни тонове и библиотеки със стъклени вратички. Имаше малка дървена масичка, стол и тясна висока библиотечка. На един от рафтовете, до обемистите томове по счетоводство, забелязах нещо интересно.

Преспапие със снежинки — нали се сещате, зимна сцена с малка каменна къщурка на боров хълм и бели прашинки по земята.

Правилата на работното място на татко бяха изрични. Не биваше да пипам нищо, обаче не се сдържах. Преспапието ме омагьоса: беше необичайна приумица в един бежово-кафеникав свят, вратичка в дъното на бюфета, неустоим символ на детството. Неусетно се озовах върху стола, с преспапието в ръка, обръщах го и го изправях, наблюдавах как снежинките падат отново и отново, а светът вътре в него не подозира за съществуването на света извън. Помня и интригуващия си копнеж да бъда вътре в купола, да застана до мъжа и жената до един от осветените в златисто прозорци или при децата, които бутаха мъничка шейна, на безопасно място, което изобщо не подозираше за суетнята и шума навън.

Точно така се чувствах и докато се приближавах към замъка Милдърхърст. Докато се изкачвах по възвишението, все по-близо и по-близо, усещах как въздухът край мен се променя, сякаш минаваме през невидима преграда и влизаме в друг свят. Разумните хора не твърдят, че къщите притежават сили, които омагьосват, които привличат, обаче през онази седмица аз започнах да вярвам в това и все още вярвам, че дълбоко в замъка Милдърхърст действа някаква неописуема сила. Усетих я още по време на първото си посещение и я почувствах отново днес следобед. Нещо като зов, сякаш самият замък ме викаше.

Не минах по същия път като преди — пресякох през полето към алеята за автомобили и тръгнах по нея, после прекосих малък каменен мост, после още един, малко по-голям, докато накрая на върха на хълма се показа замъкът, висок и внушителен. Продължих да вървя и не спрях, докато не се качих чак горе. Едва тогава се обърнах натам, откъдето идвах. Балдахинът на гората се стелеше под мен и есента сякаш беше поднесла към дърветата огромна факла и ги беше прогорила в златно, червено и бронзово. Искаше ми се да бях взела фотоапарат, за да направя снимка за мама.

Слязох от алеята и заобиколих покрай огромен храсталак, вдигнала поглед нагоре към таванския прозорец — по-малкия, до стаята на бавачката с тайния бюфет. Замъкът ме наблюдаваше или така ми се струваше, всичките му сто прозореца се мръщеха изпод клюмналите си стрехи. Повече не го погледнах, а продължих покрай храсталака, докато не стигнах отзад.

Имаше стар курник, вече празен, а от другата страна — нещо като купол. Приближих се и тогава познах какво е това — бомбоубежище. Наблизо беше забита ръждясала табела — вероятно останала от времето на туристическите обиколки на замъка — с надпис „Андерсън“, и макар буквите да бяха избелели с времето, все пак бяха достатъчно четливи и аз установих, че табелата разказва за ролята на Кент по време на Битката за Великобритания. Само на километър и половина оттук беше паднала бомба и беше убила момче на колело, така пишеше на табелата. Пишеше също, че бомбоубежището е построено през 1940 година, което означаваше, че точно в него се е криела мама, докато е била в Милдърхърст през войната.

Наоколо нямаше кого да попитам, затова реших, че няма проблем да надникна вътре. Качих се по стръмните стълби и минах под арката от гофрирана ламарина. Беше полутъмно, но от отворената врата се процеждаше достатъчно коса светлина, за да видя, че помещението прилича на театрални декори с предмети от войната. Цигарени карти18 със самолети „Спитфайър“ и „Хърикейн“, масичка със старинен радиоприемник с дървено табло, плакат на Чърчил с изпънат показалец и предупреждението „Заслужете победата!“, сякаш отново беше през 1940 година, беше се разнесла сирената и аз очаквах над главата ми да прехвърчат бомбардировачи.

Отново излязох навън и примигнах към портата. Облаците се плъзгаха бързо по небето и слънцето вече беше покрито с неприветливо бяло було. В този момент забелязах едно кътче до живия плет — могилка, на която не можех да устоя да не приседна, а после извадих дневника на мама от чантата си, облегнах се назад и го отворих на първата страница. Датата беше януари 1940 година.

Разнесе се силен лай, от който сърцето ти се свива, и аз подскочих уплашено.

Над мен се появи куче — лърчърът на Джунипър, — с изпънати назад устни, с оголени зъби, а от гърлото му се надигаше тихо ръмжене.

— Стига, момче — казах със скован от страх глас. — Стига.

Чудех се дали да не протегна ръка да го погаля, дали така няма да се успокои, когато в калта се показа върхът на нечия тояжка. Последваха го два крака с туристически обувки, вдигнах очи и срещнах гневния поглед на Пърси Блайд.

Съвсем бях забравила колко слабичка и сурова е тя. Приведена над тояжката си, гледаше надолу и беше облечена по същия начин, като при последната ни среща — в светли панталони и хубава риза, която би й придавала мъжки вид, ако не бяха изключително дребничкото й телце и изящният часовник, който висеше свободно около мършавата й китка.

— Това сте вие — отбеляза тя, не по-малко изненадана от мен. — Подранили сте.

— Много съжалявам. Не исках да ви притеснявам…

Кучето отново излая и тя издаде нетърпелив звук и махна с пръсти.

— Бруно! Стига! — Той изскимтя и се промъкна до нея. — Очаквахме ви утре.

— Да, знам. В десет сутринта.

— Нали ще дойдете?

Кимнах.

— Пристигнах от Лондон днес. Времето беше ясно и понеже чух, че се очаква да вали през следващите дни, реших да се поразходя, да си нахвърлям някои бележки… Мислех, че няма да имате нищо против, а после се натъкнах на убежището… не исках да се пречкам.

Докато й се обяснявах, тя престана да ме слуша.

— Е, така и така сте тук — каза без никакво задоволство. — В такъв случай заповядайте на чай.

Жълтият салон изглеждаше много по-окаяно, отколкото го помнех. При предишното ми посещение помещението ми се стори уютно, кръпка от живот и светлина насред тъмното каменно тяло. Този път беше различно и може би причината се криеше в смяната на сезоните, в изчезването на летния блясък, в промъкналата се мразовита жилка, предвестник на зимата, понеже ме порази не само промяната на стаята.

Кучето се задъха и се отпусна тежко до прокъсания параван. И то беше остаряло досущ като Пърси Блайд от май насам, досущ като помръкналото помещение. В този миг ми хрумна, че Милдърхърст наистина е нещо различно от истинския свят, място извън обичайните предели на времето и пространството. Че се намира под въздействието на някаква магия: приказен замък, в който времето забавя или ускорява ход по прищявка на някакво неземно същество.

Сафи стоеше права и в профил, привела глава над порцелановия чайник.

— Най-накрая, Пърси — каза тя, мъчейки се да затвори капачето. — Започнах да си мисля, че ще се наложи да организираме търсене. О! — Беше вдигнала очи и ме видя до сестра си. — Здравейте.

— Това е Едит Бърчил — представи ме Пърси делово. — Пристигнала е доста неочаквано. Ще се присъедини към нас за чая.

— Прекрасно — възкликна Сафи и лицето й грейна искрено, без преструвка. — Тъкмо започвам да наливам, само да наместя капачето на мястото му. Ще сложа още една чаша. Каква приятна изненада!

Джунипър беше до прозореца, както и предния път през май, но сега спеше и леко похъркваше, положила глава върху бледо-зелената ръкохватка на плюшеното кресло. Като я видях, нямаше как да не се сетя за дневничето на мама, за очарователната млада жена, която мама толкова бе обичала. Колко тъжно, колко печално, че сега се бе превърнала в това!

— Много се радваме, че дойдохте, госпожице Бърчил — каза Сафи.

— Моля, наричайте ме Еди — за кратко от Едит.

Тя се усмихна доволно.

— Едит. Какво хубаво име. Означава „благословена във война“, нали?

— Не съм сигурна — отговорих извинително.

Пърси се прокашля и Сафи продължи бързо:

— Господинът беше истински професионалист, но… — стрелна тя поглед към Джунипър, — ами… много по-лесно е да разговаряш с жена. Нали така, Пърси?

— Да.

Докато ги гледах една до друга, си дадох сметка, че не съм допускала колко време е минало. При първото си посещение бях забелязала, че близначките са еднакви на ръст, въпреки че заради властния си характер Пърси изглеждаше по-висока. Този път обаче нямаше грешка — Пърси беше по-дребничка от сестра си. Беше и по-крехка и аз неволно си помислих за Джекил и Хайд, за онзи момент, когато добрият доктор се среща със своята по-дребна и по-тъмна същност.

— Заповядайте, седнете — кисело ме покани Пърси. — Хайде всички да седнем и да започваме.

Подчинихме се, Сафи разля чая и проведе доста едностранчив разговор с Пърси за кучето Бруно. Къде го намерила? Как бил? Как изобщо успявал да върви? Така научих, че Бруно не бил добре и те се тревожели за него, много. Говореха приглушено, поглеждаха крадешком към спящата Джунипър и аз си спомних какво бях научила от Пърси — че той бил нейното куче, че гледали Джунипър винаги да има животно, че всеки се нуждае от нещо, което да обича. Изучавах Пърси над ръба на чашата си, просто не се сдържах. Беше остра, но нещо в поведението й беше очарователно. Докато отговаряше кратко на въпросите на Сафи, наблюдавах стиснатите й устни, отпуснатата кожа, дълбоките бръчки, врязали се след дълги години мусене, и се зачудих дали в известен смисъл не говореше за себе си, когато каза, че всеки се нуждае от нещо, което да обича. Дали и на нея някой не й е бил отнет.

Толкова бях потънала в мислите си, че когато Пърси се извърна и погледна право към мен, за миг се притесних, че е прочела мислите ми. Примигнах, към бузите ми се надигна топлина и тогава разбрах, че Сафи се е обърнала към мен, а Пърси е вдигнала поглед едва когато е видяла, че не отговарям.

— Моля? Бях се замислила.

— Попитах как пътувахте от Лондон — повтори Сафи. — Надявам се, добре.

— О, да, благодаря.

— Помня как ходехме в Лондон като малки. Ти помниш ли, Пърси?

Пърси изсумтя тихо и утвърдително.

Лицето на Сафи се оживи от спомена.

— Татко ни водеше всяка година. Първо пътувахме с влак, седяхме в отделно купе с бавачката, а после татко купи даймлера и пътувахме с колата. Пърси предпочиташе да е тук, в замъка, но аз обожавах Лондон. Толкова много неща се случваха, толкова много прекрасни дами и красиви господа, рокли, магазини, паркове. — Тя се усмихна, но някак тъжно, стори ми се. — Винаги съм смятала… — Усмивката й потрепна и тя сведе поглед към чашата си с чай. — Е, сигурно всички млади жени мечтаят за определени неща. Омъжена ли сте, Еди? — Въпросът беше неочакван, накара ме рязко да поема дъх, а Сафи протегна към мен изисканата си ръка. — Извинете, че попитах. Колко неуместно!

— Ни най-малко — казах. — Нямам нищо против. Не, не съм омъжена.

— И аз така си помислих — усмихна ми се тя топло. — Дано нямате нищо против, че любопитствам така, но забелязах, че не носите пръстен. Макар че напоследък младите хора май не носят. Боя се, че не съм в крак. Не излизам често от замъка. — Тя погледна почти недоловимо към Пърси. — Никой от нас не излиза.

Пръстите й потръпнаха и после се отпуснаха на старинния медальон, който висеше на верижка на шията й.

До мен Пърси се размърда на мястото си.

— Сигурна съм, че не се налага госпожица Бърчил да слуша за твоите неволи…

— Разбира се — изчерви се Сафи. — Колко глупаво от моя страна.

— Ни най-малко. — Тя толкова се смути, че аз побързах да я успокоя. Имах чувството, че през по-голямата част от своя дълъг живот е правела, каквото й е казвала Пърси. — Моля ви, разкажете ми.

Пърси със свистене запали клечка кибрит и после цигарата, която стискаше между устните си. Личеше, че Сафи се разкъсва: смесица от боязливост и копнеж се бе изписала по лицето й, докато гледаше близначката си. Разчиташе някакъв подтекст, за който аз бяха сляпа, преценяваше бойно поле, белязано от ударите на предишни сражения. Насочи вниманието си отново към мен едва когато Пърси се изправи и отиде с цигарата си до прозореца, а пътьом запали лампата. — Пърси има право — каза тя тактично и аз разбрах, че е изгубила схватката. — Твърде себелюбиво е от моя страна.

— Ни най-малко…

— Статията, госпожице Бърчил — прекъсна ме Пърси, — как върви?

— Да, разкажете ни как върви, Едит — посъвзе се Сафи. — Какви са плановете ви, докато сте тук? Допускам, че ще искате да започнете с интервюта.

— Всъщност не — отговорих. — Господин Гилбърт е свършил много задълбочена работа и няма да се наложи да ви отнемам много време.

— А, разбирам.

— Вече говорихме за това, Сафи — каза Пърси и аз като че долових нотка на предупреждение в гласа й.

— Разбира се — усмихна ми се Сафи, но в очите й имаше тъга. — Само че понякога човек се сеща за някои работи… по-късно.

— Много ще се радвам да поговорим, ако сте си спомнили нещо, което не сте споменали на господин Гилбърт — казах.

— Няма да се наложи, госпожице Бърчил — каза Пърси и се върна на масата, за да изтръска малко пепел от цигарата си. — Както отбелязахте, господин Гилбърт натрупа солидно досие.

Кимнах, но настойчивостта й ме озадачи. Позицията й, че не се налагат повече интервюта, беше толкова категорична и тя съвсем явно не искаше да разговарям със Сафи насаме, но въпреки това тъкмо Пърси беше отстранила Адам Гилбърт от проекта и бе настояла аз да го заместя. Не бях суетна, нито достатъчно луда, за да си въобразя, че е свързано с писателските ми умения или с прекрасната хармония, установила се помежду ни по време на предишното ми посещение. Тогава защо беше поискала мен? И защо толкова държеше да не разговарям със Сафи? За контрол ли ставаше въпрос? Толкова ли беше свикнала Пърси Блайд да се разпорежда с живота на сестрите си, че не можеше да допусне провеждането дори на един разговор без нея? Или имаше нещо повече? Притесняваше ли се какво иска да ми каже Сафи?

— Най-добре ще е по време на престоя си тук да видите кулата и да добиете представа от самия замък — продължи Пърси. — От начина, по който работеше татко.

— Да, разбира се, това несъмнено е важно — казах. Бях разочарована от себе си, не можех да се отърся от усещането, че и аз се поддавам покорно на властта на Пърси Блайд. — Все пак — чух се да казвам — забелязах някои пропуски.

Кучето изскимтя на пода, а Пърси присви очи.

— Така ли?

— Забелязах, че господин Гилбърт не е интервюирал Джунипър, и си помислих, че бих могла…

— Не.

— Разбирам, че не искате тя да се тревожи. Обещавам…

— Госпожице Бърчил, уверявам ви, че няма никаква полза да разговаряте с Джунипър относно работата на баща ни. Тя дори не беше родена по време на написването на „Човека от калта“.

— Така е, но материалът трябва да бъде за вас трите и аз все още бих искала да…

— Госпожице Бърчил — студено прозвуча гласът на Пърси, — разберете, че сестра ни не е добре. Вече ви казах, че преживя голяма криза като млада, разочарование, от което така и не се възстанови.

— Така е, и на мен и през ум не би ми минало да споменавам Томас пред нея…

Млъкнах, понеже лицето на Пърси пребледня. За пръв път я виждах смутена. Не възнамерявах да споменавам името му и то увисна като дим във въздуха край нас. Тя рязко си взе нова цигара.

— Престоят ви тук — повтори строго, бавно и категорично, в контраст с треперещата в ръката й клечка, — ще бъде най-ползотворен, ако разгледате кулата. За да вникнете в начина, по който работеше баща ни.

Кимнах и в дъното на корема ми се размърда странна тревожна тежест.

— Ако имате и други въпроси, на които ви трябва отговор, ще ги задавате на мен. Не на сестрите ми.

В този момент се намеси Сафи по собствения си неподражаем начин. Главата й беше сведена по време на целия ми разговор с Пърси, но в този момент тя я вирна с благо изражение. Заговори ясно и напълно непресторено:

— Което означава, разбира се, че трябва да разгледа бележниците на татко.

Възможно ли беше цялата стая да се смрази при тези нейни думи? Или само на мен така ми се стори? Никой не беше виждал бележниците на Реймънд Блайд, нито докато е бил още жив, нито през петдесетте години на научни изследвания след смъртта му. Започнаха да витаят митове дали те изобщо съществуват. А сега да бъдат споменати просто ей така, толкова нехайно, да зърна вероятността да ги докосна, да прочета написаното от ръката на този велик човек и да прокарам пръст съвсем лекичко по мислите му, докато още са се оформяли…

— Да — успях да изрека почти шепнешком, — моля ви.

В това време Пърси се беше обърнала да изгледа Сафи и макар да не се надявах да проумея динамиката на случилото се между сегашния момент и онзи отпреди близо девет десетилетия повече, отколкото да разплета трънаците в гората Кардейкър, знаех, че е бил нанесен удар. Жесток удар. Знаех също, че Пърси не иска да виждам тези бележници. Неохотата й само подхрани моето желание, моята нужда да ги взема в ръце и аз притаих дъх, докато близначките продължаваха танца си.

— Хайде, Пърси — подкани я Сафи, примигна и остави усмивката си лекичко да провисне в ъгълчетата, сякаш бе озадачена, сякаш не можеше да разбере защо се налага да подканя Пърси. Стрелна ме съвсем мимолетно с поглед, само колкото да разбера, че сме съюзници. — Покажи й стаята с архива.

Стаята с архива. Разбира се, че ще бъдат там! Беше досущ като сцена от „Човека от калта“: безценните тетрадки на Реймънд Блайд, скрити в стаята с тайните.

Ръцете на Пърси, гръдният й кош, брадичката й — всичко беше сковано. Защо не искаше да видя тези тетрадки? Какво пишеше в тях, от което тя се страхуваше?

— Пърси? — смекчи тона си Сафи, като че ли говореше с дете, което трябва да придума да отговори. — Бележниците още ли са там?

— Така предполагам. Не съм ги местила.

— Ами тогава?

Напрежението между тях беше толкова осезаемо, че аз почти не можех да дишам, докато ги гледах и се надявах. Времето се точеше мъчително, при един полъх на вятъра отвън капаците изтракаха по стъклото. Джунипър се размърда.

— Пърси? — отново се обади Сафи.

— Не днес — отсече накрая Пърси и зарови изпушената си цигара в малкия кристален пепелник. — Вече се стъмва рано. Почти мръкна.

Погледнах през прозореца и установих, че има право. Слънцето се беше спуснало бързо и бе започнал да се процежда хладен нощен въздух.

— Когато дойдете утре, ще ви заведа в стаята с архива. — Очите й се впериха строго в моите. — И, госпожице Бърчил!

— Да?

— Не искам да чувам от вас нито дума повече за Джунипър или за него.

1.

Лондон, 22 юни 1941 г.

Апартаментът беше малък, просто две стаички на последния етаж на викторианска сграда. Покривът беше наклонен от едната страна и опираше в стена, издигната някога, така че мансардата, в която отвсякъде духаше, да стане две помещения. Освен това нямаше истинска кухня, само малка мивка и стара газова готварска печка. Апартаментът не беше на Том, той си нямаше свое жилище, понеже не му трябваше. Живееше със семейството си близо до Елефант и Касъл преди началото на войната, а после беше с полка си, който постепенно оредя и се превърна в група изостанали от частта си войници, запътили се към брега. След Дюнкерк беше спал в легло в спешната болница „Чъртси“.

Откакто се беше уволнил обаче, се местеше от стая в стая и чакаше кракът му да оздравее, за да го повикат отново в частта му. Из цял Лондон имаше празни жилища, така че лесно си намираше подслон. Войната сякаш беше разместила всичко — хора, притежания, чувства — и вече нямаше един-единствен правилен начин да постъпваш. Конкретно този апартамент, тази обикновена стая, която той щеше да помни до сетния си час и която скоро щеше да се превърне в хранилище на най-хубавите и светли мигове от живота му, беше на негов приятел, с когото беше учил в колежа за учители в друг свой живот отпреди много време.

Още беше рано, но Том вече беше ходил до Примроуз Хил и обратно. Напоследък не спеше добре, не спеше дълбоко. Не и след месеците, прекарани във Франция, където се препитаваше благодарение на находчивостта си и живееше уединено. Събуждаше се заедно с птиците, по-специално със семейството врабци, настанило се на прозореца му. Сигурно не биваше да ги храни, но хлябът беше плесенясал, а служителят от Службата за спасено имущество много настояваше нищо да не се хвърля. Хлябът плесенясваше заради топлината в стаята и парата от бойлера. Том държеше прозореца отворен, но през деня слънцето затопляше долните апартаменти, плъзваше по стълбите и се промъкваше през дъските на пода, преди да стигне тавана, да протегне ръка и със собственическа лекота да се ръкува с парата. Най-добре беше да се примири — парата беше негова, както и птиците. Ставаше рано, хранеше ги, после ходеше.

Лекарите бяха казали, че ходенето е най-доброто за крака му, но Том и бездруго щеше да го прави. У него се бе появило нещо, което не му даваше мира, нещо, с което се сдоби във Франция и трябваше всекидневно да преодолява. Всяка крачка по пътя помагаше мъничко и той се радваше на освобождението, макар да съзнаваше, че е временно. Днес сутринта, докато стоеше на върха на Примроуз Хил и наблюдаваше как зората запретва ръкави, той различи зоологическата градина и Би Би Си, а в далечината — купола на катедралата „Сейнт Пол“, който се издигаше отчетливо сред порутените околни сгради. Том беше в болницата по време на най-тежките въздушни нападения, а старшата медицинска сестра пристигна на трийсети декември с „Таймс“ в ръка (дотогава не му даваха вестника). Застана до леглото му със строго, но любезно изражение и той се зачете, а още преди да дочете заглавието, тя заяви, че това е Божие дело. Том се съгласи, че оцеляването на купола е чудо, но скришом си помисли, че по-скоро е въпрос на късмет. Имаше проблеми с Бог, с представата, че божествено същество може да спаси една сграда, при положение че цяла Англия кърви, смъртно ранена. Пред старшата обаче кимна в знак на съгласие — проявеше ли богохулство, тя току–виж започнала да шушне на лекарите за тревожното състояние на психиката му.

На перваза на един тесен прозорец с панти беше подпряно огледалце и Том, по потник и панталони, се наведе към него и прокара малкото късче сапун по бузите си. Разочаровано се вгледа в петнистото отражение върху осеяното с точици стъкло, в младия мъж, наклонил глава, така че млечната слънчева светлина да пада върху бузата му, и внимателно прокарващ бръснача по челюстта си отново и отново, потръпвайки, докато се справяше с местенцето около мекото на ушите си. Човекът от огледалото изплакна бръснача в плитката вода, поразклати го и се зае с другата си страна, точно както прави всеки мъж, който се привежда в спретнат вид, за да посети майка си на рождения й ден.

Том усети, че се е отнесъл, и въздъхна. Внимателно остави бръснача върху рамката и облегна двете си ръце на външната извивка на мивката. Стисна очи и поде познатото броене до десет. Това отместване се случваше често напоследък — откакто се бе върнал от Франция, но още по-често, откакто го бяха изписали от болницата. Сякаш се намираше извън тялото си и наблюдаваше, неспособен да повярва, че младият мъж от отражението, човекът с приветливо лице и благо изражение, изправен пред един дълъг ден, е самият той. Че преживяното през последните осемнайсет месеца, гледките и звуците — онова дете, мили боже, което лежеше мъртво и самичко на пътя във Франция — се крие зад това все още гладко лице.

„Ти си Томас Кавил — напомни си той категорично, след като преброи до десет, — ти си на двайсет и пет години и си войник. Днес е рожденият ден на майка ти и ще й гостуваш на обяд.“ Сестрите му също щяха да са там, най-голямата — с невръстния си син Томас — кръстен на него, — а също и брат му Джоуи, но не и Тео, който беше на север, обучаваше се с полка си и пишеше весели ободрителни писма за вкусна храна и за момиче, на име Кити. Щяха да бъдат затворени и груби, каквито бяха през войната: никакви съмнения, никакви въпроси, само шеговити коментари за това, колко е трудно да се сдобиеш с яйца или със захар. Никакво съмнение, че Великобритания ще се справи. Че те ще се справят. Том смътно помнеше кога самият той се беше чувствал така.

Джунипър извади листа хартия и отново провери адреса. Обърна го настрани, наведе глава и се прокле заради ужасния си почерк. Твърде бързо, твърде небрежно, твърде нетърпеливо, преди да се заеме със следващата идея. Вдигна поглед към тясната къща и забеляза номера на черната входна врата. Двайсет и шест. Това беше. Трябваше да бъде.

И наистина беше. Джунипър решително пъхна листчето в джоба си. Като оставим номера и улицата настрана, тя позна къщата от разказите на Мери толкова ясно, както би разпознала абатството Нортангър или Брулени хълмове. С пружинираща походка изкачи предните стълби и потропа на вратата.

Беше в Лондон точно от два дни и още не можеше съвсем да повярва. Чувстваше се като литературен герой, избягал от книгата, в която създателят й старателно и внимателно я е затворил като в клетка, изрязала е силуета си и е скокнала свободна върху непознатите страници на друга история с много повече мръсотия, шумотевица и ритъм. История, която тя вече обожаваше: оживлението, безпорядъка, нещата и хората, които тя не разбираше. Беше въодушевяващо, точно както тя предполагаше открай време.

Вратата се отвори и едно начумерено лице я свари неподготвена — беше човек, много по-млад от нея, но и някак по-възрастен.

— Какво искате?

— Идвам да се видя с Мередит Бейкър. — Гласът на Джунипър прозвуча странно в собствените й уши, тук, в тази различна история. Представи си Пърси, която знаеше точно как трябва да се държи в света, но този спомен се смеси с по-нов — за Пърси със зачервено и гневно лице след срещата й с адвоката на татко — и Джунипър го остави да се превърне в пясък и да се разпилее по земята.

Момичето — с тези стиснати и злобни устни можеше да е само Рита — изгледа Джунипър от глава до пети, после по лицето й се изписа високомерно подозрение, а също и — странно, понеже не се познаваха — силна неприязън.

— Мередит! — провикна се тя най-сетне с ъгълчето на устата си. — Веднага се домъкни долу.

Джунипър и Рита се взираха една в друга, докато чакаха, без да си говорят, и в главата на Джунипър се появи цял рояк от думи, които се сплетоха в началото на описание, което после щеше да изпрати в писмо до сестрите си.

После Мередит се появи шумно, с очила на носа и кърпа в ръка и думите изгубиха значение.

Мередит беше първата приятелка, която Джунипър си беше спечелила, и първата, която изгуби, затова огромната тежест на отсъствието й се стовари върху й съвсем неочаквано. Когато бащата на Мери пристигна изненадващо в замъка през март и настоя този път дъщеря му да се върне в Лондон, двете момичета се вкопчиха една в друга и Джунипър прошепна в ухото на Мери: „Ще дойда в Лондон. Скоро ще се видим“. Мери се разплака, но Джунипър — не, не тогава. Махна й с ръка, върна се в таванската мансарда и се помъчи да си спомни какво е да си сам. Целият си живот беше прекарала така — макар че в мълчанието, останало, след като Мери си замина, имаше нещо ново. Тихото тиктакане на часовник, който отброяваше секундите на една съдба, която Джунипър бе упорито решена да изпревари.

— Ти дойде — възкликна Мередит, побутна очилата си нагоре по носа с опакото на дланта си и примигна, все едно имаше видение.

— Казах ти, че ще дойда.

— Но къде си отседнала?

— При кръстника ми.

По лицето на Мередит плъзна усмивка, която се превърна в смях.

— Да се махаме от тук тогава — каза тя и здраво стисна ръката на Джунипър.

— Ще кажа на мама, че не си приключила в кухнята, както ти е поръчала — провикна се сестра й подире им.

— Не й обръщай внимание — каза Мередит. — Сърди се, понеже във фризьорския салон не я пускат да излиза от килера с метлите.

— Жалко, че никой не се е сетил да я заключи там.

В крайна сметка Джунипър Блайд се добра до Лондон. С влак, точно както беше предложила Мередит, докато седяха заедно на покрива в Милдърхърст. Бягството се оказа много по-лесно, отколкото беше предполагала. Просто тръгна през полето и не спря, докато не стигна гарата.

Беше много доволна от себе си, когато го направи, и за известно време й убягна, че трябва да направи и още нещо. Джунипър умееше да пише, можеше да измисля величествени истории и да ги запечатва в сложни думи, но съзнаваше, че е напълно отчайваща във всичко останало. Цялото й знание за света и за начина, по който той е устроен, беше извлечено от книгите и от разговорите със сестрите й — а те и двете не бяха особено светски, — както и от разказите на Мери за Лондон. Затова, докато стоеше на гарата, не се изненада, че няма представа какво да прави сега. Едва когато забеляза будката с надпис „Билети“, си спомни, че трябва да си купи билет, естествено.

Пари. Ето нещо, което Джунипър не познаваше и от което не се нуждаеше, но след смъртта на татко остана малка сума. Не се беше занимавала с подробностите от завещанието — стигаше й да знае, че Пърси е ядосана, Сафи загрижена, а самата тя — нищо неподозиращата причина за това, — обаче когато Сафи спомена за определена сума истински пари, които можеш да сгънеш, да държиш и да разменяш за други неща, и предложи да ги приберат на сигурно място, Джунипър се противопостави. Тя предпочиташе да ги задържат, само за да ги погледа малко. Сафи, скъпата Сафи, се съгласи да изпълни странната молба, без да й мигне окото, все едно е нещо съвсем разумно, понеже идваше от Джунипър, а Сафи я обичаше и поради това не оспорваше желанията й.

Когато влакът пристигна, той се оказа пълен, но един по-възрастен мъж във вагона стана, докосна шапката си и Джунипър разбра, че от нея се очаква да седне на освободеното от него място. Място до прозореца. Колко са очарователни хората тук! Усмихна му се, мъжът кимна, а тя седна с куфара в скута си и зачака какво ще се случи. „Наистина ли се налага да пътувате?“, гласеше табела на перона. Да, помисли си Джунипър, да, налага се. Съзнаваше по-уверено от всякога, че ако остане в замъка, ще се обрече на бъдеще, което отказваше да приеме. Бъдещето, което виждаше отразено в очите на баща си, когато той обхващаше раменете й и й внушаваше, че те двамата са еднакви.

Парата се завихри и завъртя на перона и Джунипър се развълнува, все едно беше яхнала огромен пухтящ дракон, който щеше да полети в небето и да я понесе със себе си към някое очарователно и въображаемо място. Разнесе се пронизителна свирка, от която косъмчетата по ръцете на Джунипър настръхнаха, и влакът потегли, движеше се на мощни тласъци. Джунипър не се сдържа и се засмя, обърната към стъклото, понеже беше успяла. Наистина го беше направила.

След време прозорецът се замъгли от дишането й и край нея прелитаха безименни и непознати гари, полета, села и гори: пастелна смесица от зелено, синьо и ивици розово, нанесени с водниста четка. Понякога цветовете спираха да прелитат, изясняваха се и оформяха картина сякаш в рамка, поместена в правоъгълника на прозореца. Картина на Констабъл или някой от пасторалните пейзажи, на които татко се възхищаваше. Картини от вечната провинция, която той възхваляваше със замъглени от познатата тъга очи.

Джунипър не понасяше вечността. Тя знаеше, че няма такова нещо. Имаше само тук и сега, и начина, по който биеше сърцето й в своя твърде ускорен ритъм, макар и не опасно ускорен, понеже тя седеше във влак за Лондон, заобиколена от шум, движение и топлина.

Лондон. Джунипър произнесе думата веднъж едва чуто, после я повтори. Наслади се на нейната гладкост, на двете равновесни срички, на начина, по който ги усещаше на езика си. Нежни, но тежки като тайна, като дума, която можеха да си прошепнат един на друг любовници. Джунипър искаше любов, искаше страст, искаше усложнения. Искаше да живее, да обича и да подслушва, да научава тайни и узнава какво си казват хората, как се чувстват, какво ги кара да се смеят, да плачат и да въздишат. Хора, които не бяха Пърси, Сафи, Реймънд или Джунипър Блайд.

Преди време, когато беше още съвсем мъничка, на едно от полетата в Милдърхърст се беше приземил балон, пълен с горещ въздух. Джунипър не можеше да си спомни защо, дали човекът беше приятел на татко, или известен авантюрист, помнеше само, че закусваха на открито на моравата и всички се бяха събрали, братовчедите им от север също, както и неколцина избрани гости от селото, за да наблюдават голямото събитие. Балонът беше привързан за земята с въжета и когато пламъкът се изви нагоре и кошът се напрегна да го последва, хората в края на всяко въже се заеха с освобождаването му. Въжетата заскърцаха напрегнато, пламъците се извиха още по-нагоре и за един миг катастрофата сякаш изглеждаше неизбежна пред ококорените очи на всички.

Едно-единствено въже се освободи и цялото съоръжение се наклони настрани, а пламъците се заизвиваха опасно близо до плата на балона. Джунипър погледна към татко. Беше още дете и не знаеше за целия ужас на неговото минало — щеше да мине време, преди той да обремени най-малката си дъщеря със своите тайни, — но тя знаеше още тогава, че Реймънд Блайд се страхува от огън повече от всичко останало. Докато наблюдаваше развоя на събитията, лицето му стана бяло като мрамор и по него ясно се изписа ужас. Джунипър също възприе неговото изражение, любопитна да узнае какво е да се вкамениш и да изгаряш от страх. Последните въжета бяха освободени точно навреме и балонът се изправи, освободи се и се понесе към небето, издигайки се високо в синевата.

За Джунипър смъртта на татко беше като освобождаването на онова първо въже. Усети освобождението, когато тялото й, душата й, цялото й същество се наклони на една страна и съществена част от тежестта, която я притискаше, падна. Последните въжета тя отряза самичка: приготви си един малък куфар с няколко неподходящи дрехи и двата адреса, които имаше на хора в Лондон, а после зачака деня, когато и двете й сестри ще бъдат заети и тя ще успее да се измъкне незабелязано.

Оставаше само едно въже, което свързваше Джунипър с дома й. Него най-трудно щеше да пререже, понеже Пърси и Сафи старателно бяха затегнали възела. Но все пак това трябваше да се направи, понеже тяхната обич и загриженост бяха за нея капан, точно както и очакванията на татко. Докато Джунипър приближаваше Лондон и пушекът и оживлението на гара Чаринг Крос я поглъщаха, тя си представи лъскави ножици и се наведе да пререже с тях въжето. Гледаше как то пада, поколеба се за момент като отрязана опашка, после се изгуби в далечината, докато все по-бързо се носеше към замъка.

Най-сетне свободна, тя помоли да я упътят към пощенска кутия и пусна писмо до къщи, в което обясняваше накратко какво и защо е направила. Писмото щеше да стигне при сестрите й, преди да имат време да се разтревожат прекалено и да изпратят хора да я търсят. Знаеше, че те ще се притесняват, Сафи особено щеше да е жертва на страха, но какво друго й оставаше на Джунипър?

Едно беше сигурно. Сестрите й никога нямаше да се съгласят да я пуснат доброволно.

Джунипър и Мередит лежаха една до друга на изсветлялата от слънцето трева в парка, а слънчеви петна играеха на криеница между надничащите отгоре листа. Опитаха да си намерят шезлонги, но повечето бяха изпочупени и облегнати на стволовете на дърветата с надеждата някой да ги намери и поправи. Джунипър нямаше нищо против: денят беше горещ, затова хладната трева и земята под нея бяха много приятни. Беше свила едната си ръка под главата. С другата ръка държеше цигара, пушеше бавно, примижала с лявото си око, наблюдаваше как листата потрепват на фона на небето и слушаше Мередит да й разказва докъде е стигнала с ръкописа си.

— И така — каза тя, когато приятелката й приключи, — кога ще ми го покажеш?

— Не знам. Почти е готов. Почти. Но…

— Но какво?

— Не знам. Чувствам се толкова…

Джунипър завъртя глава настрани и вдигна длан над очите си, за да затули слънцето.

— Толкова как?

— Напрегната.

— Напрегната ли?

— Ами ако не ти хареса? — рязко се надигна Мередит.

Джунипър направи същото и кръстоса крака.

— Не може да не ми хареса.

— Но ако не ти хареса, повече никога няма да напиша нищо друго.

— Виж, малко патенце — престори се на строга Джунипър, набърчи чело и се почувства като Пърси, — ако е така, по-добре спри още сега.

— Защото си сигурна, че няма да ти хареса!

По лицето на Мередит се изписа отчаяние, което свари Джунипър неподготвена. Тя само се шегуваше, подкачаше я, както правеха винаги. Очакваше Мери да се засмее и да възприеме същия строг тон или да изтърси нещо също толкова безсмислено. Но изправена пред толкова сериозна реакция, изражението на Джунипър угасна и тя се отказа от властната маска.

— Изобщо нямах това предвид — каза и положи длан върху блузата на приятелката си достатъчно близо до сърцето, за да го усети как бие със собствените си пръсти. — Пиши каквото има тук, защото ти е приятно, а не защото искаш някой друг да хареса каквото си казала.

— Дори ти?

— Особено аз! Боже, Мери, че какво знам аз?

Мередит се усмихна, отчаянието й се стопи и тя заговори с устремна енергия за някакъв таралеж, който се появил в бомбоубежището на семейството й. Джунипър я слушаше, смееше се и остави съвсем мъничка част от вниманието си да кръжи над странното ново напрежение, изписано по лицето на приятелката й. Ако беше различен човек, на когото думите понякога отказват да хрумват, щеше да проумее по-добре тревогата на Мери. Но тя не беше и затова не я проумя, и след време се отказа. Да бъде в Лондон, да бъде свободна, да седи на тревата и слънцето да пълзи по гърба й — само това имаше значение.

Джунипър угаси цигарата си и забеляза, че едно от копчетата на блузата на Мередит се е разкопчало.

— Ей — каза тя и се пресегна, — разкопчала си се, патенце. Дай да ти помогна да се стегнеш.

2.

Том реши да отиде пеша до Елефант и Касъл. Не обичаше метрото — влаковете се движеха твърде дълбоко под земята и го караха да се чувства неспокоен и затворен в капан. Сякаш преди цяла вечност водеше Джоуи да седне на перона и да слуша приближаващия се грохот. Разтвори юмруците си, отпуснати от двете страни на тялото му, и си спомни какво беше усещането да стиска онази пълна ръка — потна, винаги потна от топлината и от ужас, — докато двамата заедно надничаха в тунела, чакаха блясъка на фаровете, юмрука от задушлив и прашен въздух, който оповестяваше пристигането на влака. Помнеше най-вече как гледа към лицето на Джоуи, колко радостно бе изражението му първия път.

Том спря за миг и затвори очи, за да остави спомена да избледнее и да се отдалечи. Когато отново ги отвори, едва не се сблъска с три млади жени, по-млади от него със сигурност, но толкова спретнати в цивилните си костюми и с толкова самоуверена походка, че го накараха да се почувства глупав и нелеп в сравнение с тях. Те се усмихнаха, когато той отстъпи настрани, и всяка от тях вдигна ръка и направи знака на победата, докато се разминаваха. Том се усмихна в отговор, малко сковано и с известно закъснение, после продължи към моста. Зад него се разнесе смехът на момичетата, престорено стеснителен и бълбукащ като хладна напитка отпреди войната, бързото потропване на обувките им се отдалечи и Том изпита смътното усещане, че е пропуснал някаква възможност, но за какво — не знаеше. Жените не спряха и той не забеляза да хвърлят поглед през рамо, по-скоро доближиха глави и тайно погледнаха високия млад войник, подметнаха нещо за хубавото му лице и за сериозните му тъмни очи. Том беше твърде зает да върви, да поставя единия крак зад другия — точно както беше правил във Франция — и да мисли за онзи символ. Знака на победата. Имаше го навсякъде и той се зачуди откъде ли е тръгнало всичко, кой беше решил какво означава знакът и как така всички го бяха научили.

Докато минаваше по моста Уестминстър и се приближаваше до къщата на майка си, Том си позволи да забележи нещо, което се мъчеше да пренебрегне. Тревожното усещане се бе завърнало — онова мъчително отсъствие, загнездило се под гръдния му кош. Беше се промъкнало заедно със спомените му за Джоуи. Том си пое дълбоко дъх и закрачи по-бързо, макар да знаеше, че така има по-голям шанс да надбяга сянката си. Странно беше това усещане, че нещо липсва: необичайно беше отсъствието на нещо да оказва толкова силно и осезаемо влияние. Приличаше на носталгия и това го озадачи, първо, защото беше голям човек и със сигурност трябваше да е надраснал подобни чувства, и второ, понеже си беше у дома.

Мислеше си — докато лежеше на мокрите дървени дъски на лодката, която го връщаше от Дюнкерк, в колосаните чаршафи на болничното легло, в първия си апартамент под наем в Арлингтън, — че онова усещане, тъпата и несекваща болка ще се облекчи, когато отново прекрачи прага на родния си дом, когато майка му го притисне в прегръдката си и се разплаче на рамото му, когато го увери, че вече си е у дома и всичко ще бъде наред. Обаче не стана така и Том знаеше причината. Гладът му всъщност изобщо не беше носталгия. Използваше тази дума лениво, може би дори обнадеждено, за да описва чувствата, съзнанието, че е изгубил, нещо основно. Не му липсваше конкретно място — в действителност беше по-зле от това. Том беше изгубил част от себе си.

Знаеше къде я беше оставил. Усети, че това се случи в полето близо до канал Еско, когато се бе извърнал и бе срещнал погледа на другия войник, германеца с насочен пистолет право в гърба на Том. Изпадна в паника, усети горещ течен прилив, после усети, че му олеква. Цял пласт от съществото му, част, която усещаше и от която се страхуваше, се обели като парченце от цигарената хартия в кутийката на баща му, понесе се във въздуха и падна, захвърлена на бойното поле. Другата част, твърдата сърцевина, наречена Том, наведе глава и хукна, без да мисли за нищо, без да чувства нищо, долавяща само задъханото си дишане в собствените си уши.

Том знаеше, че раздялата, отместването го е направило по-добър войник, но след него той остана непълноценен човек. Точно поради тази причина вече не живееше у дома. Сега възприемаше нещата и хората като през матово стъкло. Виждаше ги, но неясно, и със сигурност не можеше да ги докосне. Лекарят му го обясни в болницата, каза му, че е виждал и други хора със същото оплакване, обаче това не намали ужаса на Том, когато майка му се усмихна, както му се усмихваше като малко момче, и го убеждаваше да си свали чорапите, за да ги закърми, а той усети единствено празнота. А също, когато пиеше от старата чаша на баща си, когато малкият му брат Джоуи — вече голям мъж, но и завинаги малкото му братче — нададе възглас и се понесе към него в тромав галоп, притиснал към гърдите си оръфаната си книжка „Блек Бюти“19, когато сестрите му пристигнаха и започнаха да се вайкат колко е отслабнал Том, как ще разпределят порциона си и ще го поугоят. Тогава Том не изпита нищо и заради това му се прииска…

— Господин Кавил!

Името на баща му. Сърцето на Том пропусна един удар. В следващия наелектризиран миг му прилоша от облекчение, понеже това означаваше, че баща му е още жив, че е добре и че нещата могат да се оправят. Явно изобщо не си въобразяваше през последните седмици, когато мяркаше стареца да върви по лондонските улици към него, да му маха от другия край на бойното поле, да се пресяга да хване ръката на Том на онзи кораб в Ламанша. Тоест въобразяваше си, но не онова, което си мислеше, че си въобразява: този свят, това място с бомби и куршуми, и с пушка в ръцете му, с неудобните пътувания с кораб по тъмните и коварни води на Ламанша и месеците на линеене по болниците, където прекомерната хигиена прикриваше мириса на кръв и на мъртвите деца, изоставени по опожарените от взривовете улици — ето това беше ужасната картина, родена от въображението му. Изведнъж осъзна с внезапна и шеметна момчешка радост, че в действителност всичко е наред, понеже баща му е жив. Би трябвало, след като някой го вика.

Том се извърна и я видя — момичето, което му махаше с ръка, познато лице, което се приближаваше към него. Момиче, което вървеше с походката на младите момичета, които искат да бъдат по-възрастни — с изпънати назад рамене, вирната брадичка, извити китки, — но в същото време бързаше като развълнувано дете от една пейка в парка и мина през бариерата, където преди имаше железен парапет, превърнат сега в куршуми и самолетни криле.

— Здравейте, господин Кавил — поздрави тя задъхано и застана пред него. — Върнали сте се от войната!

Очакването на Том да види баща си се стопи. Надеждата, радостта и облекчението излетяха като въздух през хилядите дупчици сякаш от иглички по кожата му. Том осъзна с въздишка, че самият той е господин Кавил и че момичето на тротоара, което примигва иззад очилата си, очаквайки нещо от него, е негова ученичка, че му е била ученичка някога. Преди, когато Том се занимаваше с такива неща, когато говореше наистина авторитетно за велики идеи, които дори не разбираше. Том се намръщи, когато си спомни какъв е бил тогава.

Мередит. Името му хрумна изведнъж и с пълна увереност. Така се казваше тя, Мередит Бейкър, но беше пораснала от последната им среща. Том усети, че се усмихва, съумя да изрече поздрав и долови приятно чувство, което не можа веднага да определи, нещо, свързано с това момиче, с Мередит, и с последния път, когато я бе видял. И точно преди да се смръщи лекичко и да се зачуди, изплува споменът, с който беше свързано усещането му: горещ ден, кръгъл басейн, едно момиче.

И тогава я видя. Момичето от басейна, тук, на лондонската улица, посред бял ден, и за миг си помисли, че сигурно му се привижда. Че как иначе? Момичето от мечтите му, което той си представяше понякога, докато беше надалече: сияйно и усмихнато кръжеше край него, когато Том прекосяваше Франция, когато се строполи под тежестта на приятеля си Анди — издъхнал на рамото му кой знае кога, неусетно, — когато го улучи куршумът, коляното му се огъна и кръвта му рукна върху пръстта близо до Дюнкерк…

Том я погледна, поклати глава и започна безмълвно да брои до десет.

— Това е Джунипър Блайд — представи я Мередит, играейки си с копче на блузата близо до яката си, и се усмихна широко на момичето.

Том проследи погледа й. Джунипър Блайд. Разбира се, че така се казваше.

Тогава тя се усмихна смайващо открито и лицето й изцяло се преобрази. А от това и той се почувства преобразен, сякаш за част от секундата наистина стана отново същият млад мъж, който стоеше до искрящия басейн през онзи горещ ден отпреди войната.

— Здравейте — поздрави тя.

Том кимна в отговор, но думите бяха твърде несигурни и той не успя да се справи с тях.

— Господин Кавил беше мой учител — каза Мередит. — Запознахте се в Милдърхърст.

Том отново погледна крадешком Джунипър, докато вниманието й беше насочено към Мередит. Тя изобщо не беше хубавата Елена — не лицето й беше привлякло вниманието му. Ако беше друга жена, чертите й нямаше да бъдат приятни, а по-скоро несъвършени: твърде раздалечените очи, твърде дългата коса, разстоянието между предните зъби. Обаче при нея това бе изобилна, разточителна красота. Отличаваше я особената й жизнерадост, така реши той. Беше неестествено красива, но същевременно и напълно естествена. По-ярка, по-сияйна от всичко останало.

— До басейна — поясни Мередит, — помниш ли? Той дойде да провери как съм, докато живеех при вас.

— А, да — каза това момиче, Джунипър Блайд, обърна се към Том и той вътрешно се сви. Дъхът му секна, когато тя се усмихна. — Плувахте в басейна ми.

Дразнеше го и на него страшно му се прииска да отговори някак, да се пошегува, както би направил преди.

— Господин Кавил е поет — додаде Мередит, а гласът й сякаш идваше от другаде, от много далече.

Том се постара да се съсредоточи. Поет. Почеса се по главата. Вече не мислеше за себе си така. Смътно си спомняше, че е заминал на война, за да трупа опит, убеден, че ще успее да разгадае тайните на света, да види нещата по нов начин, по-ясно. И наистина стана така. Само че мястото на нещата, които виждаше и които бе видял, не беше в стиховете.

— Вече не пиша стихове — каза той. Това беше първото изречение, което успяваше да изрече, и се почувства длъжен да се справи по-добре. — Бях зает. С други неща. — Сега гледаше само към Джунипър. — Живея в Нотинг Хил.

— В Блумсбъри — каза тя.

Той кимна. Срещата с нея тук, сега, след като си я беше представял толкова много пъти по толкова различни начини, го смути.

— Не познавам много хора в Лондон — продължи тя и Том не можа да прецени дали поведението й е напълно непресторено, или тя прекрасно съзнава очарованието си.

Така или иначе, нещо в начина, по който го каза, му вдъхна смелост.

— Познавате мен — отговори той.

Тя го изгледа любопитно, наклонила глава, сякаш заслушана в думите, които не беше изрекъл, после се усмихна. Извади бележник от чантата си и написа нещо. Когато му подаде листа, пръстите й докоснаха дланта му и той се сепна, сякаш го удари ток.

— Да, познавам вас — съгласи се тя.

Тогава, и после, всеки път, когато премисляше разговора, му се стори, че няма други три думи, които да са толкова прелестни и толкова истинни.

— У дома ли се прибирате, господин Кавил? — попита Мередит.

Съвсем беше забравил за нея.

— Да, майка ми има рожден ден. — Той погледна часовника си, но цифрите нищо не му говореха. — Трябва да тръгвам.

Мередит се усмихна широко и вдигна два пръста със знака на победата. Джунипър само се усмихна.

Том изчака да стигне улицата на майка си, преди да разгърне листчето, но докато стигна входната врата, вече беше запечатал в паметта си адреса в Блумсбъри.

Мередит остана сама едва късно през нощта и успя да запише всичко. Вечерта беше мъчителна: Рита и мама спориха през цялото време, докато вечеряха, татко ги накара да седнат всички заедно и да изслушат съобщението на господин Чърчил по радиото, свързано с руснаците, а после мама — която все още наказваше Мередит заради предателството й в замъка — намери огромна купчина чорапи, които трябваше да бъдат закърпени. Затворена в кухнята, където винаги беше горещо през лятото, Мередит си припомняше изминалия ден отново и отново, решена да не забравя нито една подробност.

А сега, най-накрая, беше избягала в тишината на стаята, която делеше с Рита. Седеше на леглото, облегната на стената, а скъпоценният й дневник беше върху коленете, докато пишеше с шеметна скорост по страниците му. Разумно беше да почака, колкото и да бе мъчително, понеже в момента Рита се държеше особено противно и ако намереше дневника, последиците щяха да бъдат ужасни. За щастие, през следващия близо час хоризонтът щеше да бъде чист. По силата на някаква черна магия Рита беше успяла да привлече вниманието на помощника на месаря отсреща. Сигурно беше любов: момчето беше започнало да заделя наденички и тайно да ги дава на Рита. Тя, разбира се, се мислеше за превъзходно създание и беше напълно сигурна, че й предстои брак.

За нещастие, любовта не беше смекчила нрава й. Когато Мередит се прибра у дома следобед, тя я чакаше, за да разбере коя е била онази жена на вратата сутринта, къде толкова са бързали и какво изобщо си е наумила Мередит. Разбира се, Мери не й каза. Не искаше. Джунипър си беше нейната тайна.

— Моя позната — каза тя, като се стараеше да не изглежда прекалено загадъчна.

— Мама няма да остане доволна, когато й кажа, че не си вършиш работата у дома, а се мотаеш с госпожа Фръцла.

Мередит си имаше свое оръжие.

— Татко също, когато му кажа какво правите с господин Наденички в убежището.

Рита се изчерви възмутено, замери Мередит с нещо — оказа се обувка — и остави неприятна синина над коляното й, но тя не спомена за това нито пред Джунипър, нито пред мама.

Мередит дописа изречението, постави изразителна точка и после замислено засмука върха на химикалката си. Стигнала беше до момента, когато двете с Джунипър бяха срещнали господин Кавил да върви по тротоара, загледан съсредоточено и намръщено надолу, сякаш брои стъпките си. От другия край на парка тялото на Мередит го позна още преди разума й. Сърцето й подскочи, все едно бе на пружина, и тя си припомни детинското си увлечение по него. Как го следеше с поглед, как се вкопчваше във всяка негова дума и си представяше, че някой ден двамата ще се оженят. Сви се от страх, като си спомни. Е, тогава е била още дете. Какво си е въобразявала?

Все пак беше странно, необяснимо, прекрасно, че и той, и Джунипър се появиха в един и същи ден — двамата души, които повече от всички останали й помогнаха да открие пътя, който искаше да следва в живота си. Мередит съзнаваше, че се отдава на мечти — майка й все я обвиняваше, че си фантазира, — но не можеше да се отърси от усещането, че това означава нещо. Че има нещо съдбовно в повторната поява и на двамата в живота й. Че се дължи на провидението.

Внезапно осенена от една идея, Мередит скокна от леглото и извади сбирката си от евтини тетрадки от скривалището им на дъното на гардероба. Историята й още нямаше заглавие, но тя съзнаваше, че трябва да й постави, преди да я даде на Джунипър.

Нямаше да е лошо и да го напечата като в истински ръкопис — господин Сийбом от номер четиринайсети имаше стара пишеща машина. Може би ако Мередит предложеше да му занесе обяд, той щеше да й позволи да използва машината?

Тя коленичи на пода, прибра косата си зад ушите и разлисти тетрадките — прочиташе по някой ред тук-там и се напрягаше, понеже дори абзаците, с които се гордееше най-много, помръкваха, като си представеше строгия поглед на Джунипър. Обезсърчи се. Цялата история беше прекалено скована — вече го съзнаваше. Героите й говореха твърде много, чувстваха твърде малко и като че ли не знаеха какво точно искат от живота. А основното беше, че липсва нещо много важно — една страна от живота на главната героиня, която Мередит изведнъж разбра, че трябва да освежи. Как не се беше досетила по-рано!

Любов, разбира се. От това се нуждаеше историята й. Защото нали тъкмо любовта — превъзходното премятане на преливащото от чувства сърце — кара света да се върти?

3.

Лондон, 17 октомври 1941 г.

Дъската на прозореца в мансардата на Том беше по-широка от обикновено, затова беше удобна за сядане. Беше любимото място на Джунипър — факт, който тя категорично отказваше да приеме, че има някаква връзка с тъгата й по покрива на мансардата в Милдърхърст. Понеже не изпитваше такава тъга. Не би си позволила. Всъщност през месеците на отсъствието си Джунипър реши повече никога да не се връща там.

Вече знаеше за завещанието на баща си, за нещата, които той искаше от нея, и за мерките, които беше взел, за да е сигурен, че волята му ще се изпълни. Сафи й беше обяснила всичко в писмо не понеже искаше Джунипър да се почувства зле, а само за да се оплаче от раздразнителността на Пърси. Джунипър прочете писмото два пъти, за да се увери, че разбира правилно смисъла му, и после го изхвърли в езерото Сърпентайн и докато наблюдаваше как фината хартия потъва и синьото мастило се разтича, тя най-сетне се успокои. Баща й винаги постъпваше така — виждаше го ясно сега, от дистанцията на времето, — беше съвсем в негов стил да се опитва да дърпа конците на дъщерите си дори от гроба. Джунипър обаче отказваше да му позволи. Не беше склонна да допусне дори мисълта за татко да докара черни облаци на хоризонта на деня й. Днес повече от всеки друг път щеше само да грее слънце — нищо че всъщност времето беше мрачно.

Свила крака, облегнала гръб на мазилката и доволно пушейки цигара, Джунипър съзерцаваше градината долу. Беше есен и земята беше покрита с дебел килим от листа, а малкото коте беше в захлас. От часове си играеше долу, преследваше въображаеми врагове, подскачаше и се губеше под купчините, спотайваше се в тъмните ъгълчета на шарените сенки. Жената от апартамента на приземния етаж, чийто живот в Ковънтри беше опожарен, също беше там и даде на котето купичка с мляко. Напоследък нямаше много мляко, не и е новата купонна система, но двете все успяваха да оставят малко за уличното коте.

Откъм улицата се разнесе шум и Джунипър проточи шия, за да погледне. Мъж с униформа вървеше към сградата и сърцето й запрепуска лудо. Мина само секунда, преди да установи, че не е Том, дръпна от цигарата си и овладя приятната тръпка на очакването. Разбира се, че не беше той, още не. Щеше да дойде най-малко след половин час. Винаги се бавеше, когато посещаваше семейството си, обаче скоро щеше да си дойде, да й разказва какво ли не и тя щеше да го изненада.

Джунипър погледна вътре към малката маса до газовата печка — бяха я купили много евтино и бяха убедили таксиметровия шофьор да им помогне да я пренесат до апартамента срещу чаша чай. Върху нея имаше царско угощение. Доколкото позволяваше купонната система. Джунипър намери две круши на пазара в Портобело. Прекрасни круши, и то на цена, която можеха да си позволят. Излъска ги старателно и ги сложи до сандвичите, сардините и увитото във вестник пакетче. В средата, гордо възкачена върху една обърната кофа, беше тортата. Първата торта, дело на Джунипър.

Преди две седмици й хрумна, че Том трябва да получи торта за рождения ден и че тя лично трябва да му я приготви. Планът обаче се осуети, когато Джунипър установи, че няма никаква представа как да направи подобно нещо. Освен това сериозно се усъмни дали мъничката им газова печка ще се справи с такава огромна задача. Не за пръв път й се прииска Сафи да беше в Лондон. И не само за да й помогне за тортата. Джунипър не тъгуваше за замъка, но сестрите й липсваха.

Накрая тя почука на вратата на апартамента в сутерена с надеждата да завари у дома човека, който живееше там — не беше в армията, понеже беше дюстабан, но от това беше спечелила местната столова. Той си беше вкъщи и когато Джунипър му обясни затруднението си, съседът с радост реши да й помогне, изготви списък на нещата, които трябваше да набавят, и прие едва ли не с радост предизвикателството на ограниченията на купонната система. Дори й подари за каузата две от собствените си яйца и на тръгване й подаде нещо, увито във вестник и завързано с връв — „да го споделите двамата“. Разбира се, нямаха захар за глазура, обаче Джунипър написа името на Том с ментова паста за зъби и всъщност тортата не изглеждаше никак зле.

Той вече четирийсет минути се мъчеше да си тръгне, учтиво, разбира се, обаче изобщо не му беше лесно. Близките му много се радваха, че е възвърнал нормалното си състояние на духа, че отново си е „нашият Том“, и непрекъснато насочваха разговора към него. Нищо че кухничката на майка му беше пълна до пръсване с всякакви представители на семейство Кавил — всеки въпрос, всяка шега, всяко твърдение уцелваха Том право между очите. Сега сестра му говореше за някаква своя позната, загинала в двуетажен автобус по време на затъмнението. Клатеше глава, загледана към Том, и повтаряше:

— Каква трагедия, Томи. Излязла само за да занесе шалове за войниците.

Том се съгласи, че е ужасно — наистина беше. После изслуша разказа на чичо си Джеф за съсед, който бил премазан, както си карал колело, а накрая се поразмърда и се изправи.

— Благодаря ти, майко…

— Тръгваш ли си? — вдигна тя чайника. — Тъкмо се канех пак да го сложа на печката.

Той я целуна по челото, учуден, че трябва да се наведе толкова ниско.

— Никой не прави по-хубав чай от теб, но трябва да вървя.

Майка му изви едната си вежда.

— Кога ще ни я представиш?

Брат му Джоуи се правеше на влак и Том го потупа закачливо, избягвайки погледа на майка си.

— О, мамо! — каза само и преметна чантата си през рамо. — Не знам за какво говориш.

Крачеше енергично, нетърпелив да се върне в апартамента, при нея, нетърпелив да изпревари влошаването на времето. Обаче колкото и бързо да крачеше, думите на майка му го застигаха. И го дращеха, понеже Том копнееше да каже на семейството си за Джунипър. При всяка среща с тях трябваше да се бори с порива да ги стисне за раменете и да възкликне като дете, че е влюбен, че светът е прекрасно място, въпреки че млади мъже се избиват един друг, а млади жени, майки на невръстни деца, загиват по автобуси, а са излезли само за да занесат шалове за войниците.

Но не го стори, защото Джунипър го беше помолила. Нейното решение никой да не узнава, че двамата се обичат, ограничаваше Том. Тази тайнственост не подхождаше за толкова пряма жена, с толкова недвусмислено мнение и толкова неумолима по отношение на всичко, което чувства, говори или прави. Отначало той зае отбранителна позиция, усъмни се дали тя няма да се отнесе с превъзходство към родителите му, но интересът й към тях разби на пух и прах това подозрение. Джунипър говореше за тях и разпитваше като човек, поддържал приятелски отношения със семейство Кавил от години. Том разбра, че тя не прави разлика между родителите му и другите хора. Увери се с абсолютна сигурност, че сестрите й, които Джунипър твърдеше, че обожава, също нищо не подозират като собственото му семейство. Писмата от замъка пристигаха винаги чрез нейния кръстник (който приемаше измамата със забележителна невъзмутимост) и Том забеляза, че когато отговаря, Джунипър дава адреса в Блумсбъри. Подпита я за причината — отначало заобиколно, после направо, но тя отказа да обясни и само намекна, че сестрите й са старомодни и закрилнически настроени, затова било най-добре да изчакат подходящ момент.

Това не допадаше на Том, но той я обичаше и се съобрази с желанието й. Почти напълно. Не се сдържа и писа на Тео. Брат му беше на север с полка си, така че донякъде стореното беше редно. Освен това първото писмо на Том за необикновеното красиво момиче, с което се е запознал, единственото, способно да запълни празнината в него, беше написано много преди тя да го помоли да не го прави.

Още от онази първа среща на улицата близо до Елефант и Касъл Том знаеше, че трябва отново да види Джунипър Блайд. Още на следващия ден отиде в Блумсбъри на зазоряване само за да погледне — така си каза, да види вратата, стените, прозорците, зад които спеше тя.

Наблюдава къщата с часове, пушейки нервно, и най-накрая тя излезе. Том я последва за малко, преди да събере смелост да я повика:

— Джунипър.

Беше го изричал и мислил толкова много пъти, но сега, когато произнесе името на глас и тя се обърна, беше различно.

Прекараха заедно целия озарен от слънцето ден, разхождаха се и разговаряха, хапнаха от къпините, които откриха да растат по стената на гробището, а когато се стъмни, Том не искаше да я пусне да си ходи. Предложи да отидат да потанцуват, понеже смяташе, че момичетата харесват това. Явно не и Джунипър. Дистанцираното изражение, с което посрещна предложението му, беше толкова непресторено, че за миг Том се слиса. Окопити се достатъчно, за да я попита какво друго би желала да прави, и Джунипър отговори, че иска да продължат да се разхождат. Да проучват, така се изрази.

Том ходеше бързо, но тя не изоставаше, местеше се ту от едната, ту от другата му страна, понякога говореше, друг път мълчеше. За някои неща приличаше на дете — у нея имаше нещо непредсказуемо и опасно, внушаваше му неловкото, но и някак съблазнително усещане, че се е свързал с човек, за когото обичайните правила на поведение не важат.

Джунипър спираше да погледне нещо, после го настигаше съвсем нехайно и той се притесняваше, че тя може да се спъне в нещо заради пълното затъмнение — в дупка на тротоара или в чувал с пясък.

— В провинцията е различно — предупреди я той и в гласа му се прокрадна старият учителски тон.

А Джунипър просто се засмя и отговори:

— Надявам се. Точно затова дойдох тук. — После му обясни, че има изключително добро зрение, като птица, сигурно заради замъка и начина, по който е отраснала. Том не помнеше подробностите, защото вече беше престанал да я слуша. Облаците се бяха отместили, луната беше почти пълна и на нейната светлина косата на Джунипър беше станала сребриста.

Добре, че не го хвана да я съзерцава. Извади късмет, понеже тогава тя коленичи и започна да рови сред развалините. Том се приближи, любопитен какво е привлякло вниманието й, и установи, че кой знае как насред руините по лондонските улици тя беше открила храст орлови нокти, свлякъл се на земята след отстраняването на оградата, по която бе пълзял, но въпреки тона все още жив. Джунипър откъсна клонка и я заплете в косите си, тананикайки си странна и прелестна мелодия.

Когато слънцето започна да се издига и двамата се изкачиха по стълбите към апартамента му, тя напълни стар буркан с води, постави го на прозореца и сложи вътре клонката. Много нощи след това, докато лежеше сам в топлия мрак и мислеше за нея, той усещаше сладостното ухание. И тогава, и сега на Том му се струваше, че Джунипър е досущ като цветето. Нещо неизмеримо съвършено в един рушащ се свят. Не само заради външността й, не само заради онова, което казваше. Дължеше се на нещо друго, на някаква недоловима същина, на увереност, сила, сякаш по някакъв начин тази жена беше свързана с двигателя на света. Тя беше като повея в летен ден, като първите капчици дъжд по напуканата земя, като светлината на вечерницата.

Нещо, макар да не беше сигурна точно какво, накара Джунипър да погледне към тротоара. Том беше там по-рано, отколкото го очакваше, и сърцето й подскочи. Махна му и едва не падна от прозореца от вълнение, че го вижда. Той още не я беше забелязал. Беше навел глава и проверяваше пощата, обаче Джунипър не можеше да откъсне поглед от него. Беше лудост, беше обсебеност, беше желание. Но най-вече беше любов. Джунипър обичаше тялото му, обичаше гласа му, обичаше допира на пръстите му до кожата си и онова място на ключицата му, където бузата й се наместваше идеално, докато спяха. Обичаше факта, че на лицето му вижда всички места, където е ходил. Че никога не се налага да го пита как се чувства. Че думите бяха излишни. Джунипър установи, че й е дошло до гуша от думи.

Вече валеше поройно, но не можеше да се сравнява с дъжда в деня, когато тя се запозна с Том. Беше летен дъжд, една от онези внезапни и силни летни бури, които изненадват в гръб прелестните топли дни. През целия ден се разхождаха, обикаляха пазара Портобело, покатериха се на Примроуз Хил, а после се върнаха до Кенсингтън Гардънс, газейки в плитчините край Кръглото езеро.

Гръмотевицата проехтя толкова неочаквано, че хората вдигнаха поглед към небето и се уплашиха, че ги напада някое ново оръжие. И после заваля — на огромни, ридаещи капки, от които светът тутакси заблестя.

Том стисна ръката на Джунипър и двамата хукнаха — прецапаха тутакси образувалите се локвички, заливайки се от смях от изненада, — тичаха чак до сградата, където живееше той, нагоре по стълбите и накрая влетяха в полутъмната и суха стая.

— Цялата си мокра — установи Том, опрял гръб на вратата, която току-що беше затръшнал. Взираше се в тъничката й рокля, прилепнала към краката.

— Мокра ли? Толкова съм подгизнала, че направо можеш да ме изцедиш.

— Ето — подаде й той другата си риза от закачалката на вратата, — облечи я, докато изсъхнеш.

И тя го послуша, съблече роклята си и пъхна ръце в ръкавите на ризата му. Том се извърна, престори се, че прави нещо на малката порцеланова мивка, но когато тя надникна, заинтригувана от заниманието му, улови погледа му в огледалото. Прикова го малко по-дълго от обикновено, достатъчно, за да забележи промяната в очите му.

Продължаваше да вали и да трещи, а роклята й висеше в ъгъла, където той я беше окачил да съхне. Двамата се приближиха към прозореца и Джунипър, която обикновено не беше никак стеснителна, подметна нещо за птиците и къде отивали те, докато вали.

Том не отговори. Протегна ръка и обхвана с длан лицето й. Докосването беше съвсем лекичко, но предостатъчно. То я накара да замълчи и да се наклони към ръката му, да се извърне само колкото устните й да докоснат пръстите му. Очите й останаха приковани в неговите — не можеше да ги отмести, дори да искаше. После пръстите му се заеха с копчетата на ризата, с корема й, гърдите й и внезапно тя усети, че сърцето й се е разпаднало на хиляди малки топчета и всички те се търкалят в пълна хармония по цялото й тяло.

След това седяха на прозореца, ядяха черешите, които той беше купил от пазара, и пускаха костилките в локвите долу. Не говореха, но от време на време се поглеждаха, усмихваха се почти самодоволно, сякаш само те двамата и никой друг бяха посветени в някаква огромна тайна. Джунипър се бе питала какво ли представлява сексът, какво би трябвало да прави, да казва и да усеща. Нищо обаче не я бе подготвило за факта, че любовта може да последва толкова скоро след секса. За влюбването.

Джунипър разбираше защо хората го описват като пропадане. Яркото и помитащо усещане, божественото неблагоразумие, пълната загуба на свободна воля. На нея й се случи точно това, но и нещо много повече. След като цял живот беше странила от физически контакт, Джунипър най-сетне го бе осъществила. Докато лежаха един до друг в горещия сумрак, тя беше притиснала глава към гърдите му и слушаше как бие сърцето му, усещайки как собственото й сърце се успокоява и се устремява да срещне неговото. Тогава Джунипър проумя, че в лицето на Том е открила човека, който може да й даде равновесие, и че да се влюбиш, означава повече от всичко останало да те уловят, да те спасят…

Входната врата се затръшна, после по стълбите се разнесе шум, стъпките на Том се понесоха нагоре към нея и с внезапен прилив на ослепяващо желание Джунипър забрави миналото, извърна се от градината, от уличната котка, купчините листа и възрастната дама, която плачеше за катедралата в Ковънтри, за войната навън, за града, пълен със стълби, които не водят наникъде, с портрети по стени без тавани, със семейни кухненски маси, от които вече никой не се нуждаеше… Джунипър прелетя по пода към леглото, събличайки ризата на Том. В мига, когато ключът се превъртя в ключалката, съществуваха само той, тя и този мъничък, топъл апартамент с празничната вечеря за рождения му ден.

Хапнаха тортата в леглото, по две огромни парчета на всеки, и осеяха всичко с трохи.

— Защото няма достатъчно яйца — отбеляза Джунипър, облегнала гръб на стената, и огледа бъркотията с философска въздишка. — Не е лесно да скрепиш нещата.

Том й се усмихна широко, както лежеше.

— Колко много неща знаеш.

— Нали?

— И си талантлива, разбира се. Мястото на такава торта е във „Фортнъм и Мейсън“.

— Е, няма да те лъжа, помогнаха ми.

— А, да — завъртя се на една страна Том, протегна се колкото можа към масата и докосна увитото във вестник пакетче с върховете на пръстите си. — Нашият съсед готвач.

— Нали знаеш, че не е готвач, всъщност е драматург. Чух го онзи ден да разговаря с някакъв човек, който ще постави негова пиеса.

— Стига, Джунипър — каза Том, внимателно разви хартията и отвътре се показа бурканче със сладко от къпини. — Как един драматург ще направи нещо толкова прелестно като това тук?

— О, чудесно! Божествено! — метна се към бурканчето Джунипър. — Колко много захар! Да си намажем на препечена филийка?

Том дръпна назад ръката си заедно със сладкото.

— Възможно ли е младата дама все още да е гладна? — попита той невярващо.

— Не, не точно. Но не става въпрос за глад.

— Така ли?

— Да, просто постфактум се е разкрила нова възможност. Сладостна и превъзходна нова възможност.

Том завъртя бурканчето между пръстите си, вперил поглед в червено-черните вкуснотии вътре.

— Не — отсече той накрая, — според мен трябва да го запазим за специален повод.

— По-специален от рождения ти ден?

— Моят рожден ден не е достатъчно специален. Трябва да запазим бурканчето за следващото празненство.

— Ами добре — съгласи се Джунипър и се долепи до рамото му, за да може той да я обгърне с ръка, — но само защото е твоят рожден ден и аз съм толкова преяла, че едва мога да се надигна.

Том се усмихна, стиснал с устни цигарата, която палеше.

— Как е семейството ти? — попита Джунипър. — Джоуи оправил ли се е от настинката?

— Да.

— А Маги? Накара ли те да слушаш хороскопите й?

— При това много мило. Иначе откъде ще знам как да се държа тази седмица?

— От къде наистина! — Джунипър взе цигарата му и си дръпна бавно. — Имаше ли нещо интересно, кажи ми, моля те.

— Съвсем незначително — отговори Том и пъхна пръсти под чаршафа. — Изглежда, се каня да предложа брак на красиво момиче.

— Нима? — Тя се изви, когато той я погъделичка и димната й въздишка се превърна в смях. — Това наистина е интересно.

— Знаех си.

— Макар че, разбира се, основният въпрос е какво ще отговори младата дама. Маги имаше ли някакви прозрения по този въпрос?

Том издърпа ръката си и се извърна на една страна с лице към нея.

— За жалост, Маги не можеше да ми помогне в това отношение. Каза, че трябвало да попитам момичето и да видя какво ще отговори.

— Ами, след като Маги казва така…

— Е? — попита Том.

— Какво?

Той се надигна на лакът и попита официално:

— Джунипър Блайд, ще ми окажете ли честта да станете моя съпруга?

— Драги ми господине — отвърна Джунипър, имитирайки според силите си царствен говор, — зависи дали предложението допуска и три пълнички бебета.

Том взе цигарата си обратно и си дръпна нехайно.

— А защо не четири?

Поведението му все още беше лековато, но той се отказа от акцента. Джунипър се почувства неловко, изпита стеснение и не можеше да измисли какво да отговори.

— Хайде, Джунипър — притисна я той, — нека да се оженим. Ти и аз.

Нямаше никакво съмнение, че го казва сериозно.

— Аз не бива да се омъжвам.

— Какво означава това? — смръщи се той.

Помежду им се възцари мълчание, което никой от двамата не наруши, докато не засвири чайникът в апартамента на долния етаж.

— Сложно е — отговори Джунипър.

— Така ли? Обичаш ли ме?

— Знаеш, че те обичам.

— В такъв случай не е сложно. Омъжи се за мен. Кажи да, Джун. Каквото и да те притеснява, ще се справим.

Джунипър съзнаваше, че не може да каже и да направи нищо, за да го зарадва, нищо друго, освен да каже „да“, ала не можеше да го стори.

— Нека да си помисля — отговори тя накрая. — Дай ми малко време.

Той рязко се изправи, пусна краката си на пода и й обърна гръб. Наведе глава и се наклони напред. Беше разстроен. Искаше й се да го докосне, да плъзне пръсти по гърба му, да върне времето назад до мига, когато Том й предложи. Докато се чудеше как би могло да стане това, той бръкна в джоба си и извади плик. Беше сгънат на две, но тя виждаше писмото вътре.

— Ето толкова време имаш — подаде й го той. — Викат ме обратно в армията. След седмица.

Джунипър издаде някакъв звук, по-скоро ахна, и бързо се върна в леглото при него.

— Но за колко време… Кога ще се върнеш?

— Не знам. Сигурно когато свърши войната.

Когато свърши войната. Той щеше да напусне Лондон и Джунипър внезапно разбра, че без Том това място, този град ще изгубят значението си. Все едно да се върнеше в замъка. Усети как сърцето й учестява ритъм, но не от вълнение като при нормалните хора, а заради безумното напрежение, за което я бяха учили да внимава, откакто се помнеше. Затвори очи с надеждата да подобри нещата.

Баща й повтаряше, че е същество, което принадлежи на замъка, че мястото й е там и че за нея е най-безопасно да не го напуска, но Джунипър знаеше, че той греши. Вече го знаеше. Вярно беше тъкмо обратното: далече от замъка и от света на Реймънд Блайд, от ужасните неща, които й каза той, от неговите просмукали се във всичко вина и печал, тя беше свободна. В Лондон, където посетителите й не я намираха, където не губеше паметта си. И макар най-силният й страх — че е способна да навреди на друго същество — да я бе последвал, тук той беше различен.

Джунипър усети натиск върху коленете си и отвори очи. Том беше коленичил на пода пред нея и от очите му бликаше тревога.

— Скъпа, всичко ще бъде наред — увери я той. — Всичко ще бъде наред.

Не се налагаше да разказва на Том тези неща и му беше признателна за това. Не искаше любовта му да се променя, не искаше той да започне да я закриля и да се тревожи за нея като сестрите й. Не искаше да бъде наблюдавана, не искаше някой да преценява настроенията и мълчанията й. Не искаше да бъде обичана предпазливо, а само добре.

— Джунипър — обади се Том, — извинявай. Моля те, не ме гледай така. Не мога да понеса, когато гледаш така.

Какво си въобразяваше, като го отблъсна, като се отказа от него? Как изобщо можа да го направи? Да се подчини на желанията на баща си?

Том се изправи и понечи да се отдръпне, но Джунипър го стисна за китката.

— Том…

— Отивам за чаша вода.

— Не — бързо поклати глава тя, — не искам вода, искам само теб.

Той се усмихна и на лявата му буза се появи трапчинка.

— Е, вече ме имаш.

— Не — възрази тя. — Искам да кажа, да.

Той вирна глава.

— Хайде да се оженим.

— Наистина ли?

— Заедно ще съобщим на сестрите ми.

— Разбира се, когато поискаш.

После тя се засмя, гърлото я заболя, но тя въпреки това се засмя и се почувства някак по-лека.

— Томас Кавил и аз ще се женим.

Джунипър лежеше будна, положила буза върху гърдите на Том и заслушана в равномерното му дишане, мъчейки се да изравни своето с него. Но не можеше да заспи. Мислено съчиняваше писмо. Понеже трябваше да пише на сестрите си, да ги осведоми, че с Том ще пристигнат, и да им обясни, че в известен смисъл това ще ги зарадва. Че не бива да подозират нещо неприятно.

Мислеше и за още нещо. Джунипър никога не бе проявявала интерес към облеклото, но подозираше, че когато една жена ще се жени, трябва да има рокля. Не искаше да се притеснява за такива работи, но Том може би се притесняваше, майка му — със сигурност, а Джунипър беше готова на всичко за Том.

Спомни си една рокля, която беше на майка й: бледорозова коприна, разкроена пола. Джунипър беше виждала майка си да я носи много отдавна. Ако роклята все още беше някъде в замъка, Сафи щеше да я преправи и да предприеме нужното, за да я върне към живот.

4.

Лондон, 19 октомври 1941 г.

Мередит не беше виждала господин Кавил — Том, както той настояваше тя да го нарича — от седмици, затова страшно се удиви, когато отвори входната врата и го завари на прага.

— Господин Кавил — постара се тя да не звучи прекалено развълнувана. — Как сте?

— По-добре няма накъде, Мередит. Моля те, наричай ме Том — усмихна се той. — Вече не съм ти учител.

Мередит се изчерви, сигурна беше.

— Може ли да вляза за малко?

Тя хвърли поглед през рамо, през вратата към кухнята, където Рита се чумереше на нещо върху масата. Сестра й неотдавна беше разлюбила младия месар и оттогава беше страшно кисела. Доколкото Мередит можеше да прецени, планът на Рита беше да облекчи собственото си разочарование, като направи живота на по-малката си сестра истински ад.

Том явно долови неохотата й, понеже додаде:

— Може да се поразходим, ако предпочиташ.

Мередит кимна признателно, тихо затвори вратата и се измъкна.

Тръгнаха заедно по улицата, но тя вървеше малко зад него, скръстила ръце и навела глава, мъчейки се да изглежда така, сякаш слуша добронамерените му приказки за училището и писането, за миналото и бъдещето, а всъщност мислите й препускаха напред и тя се опитваше да отгатне целта на посещението му. Стараеше се с всички сили да не мисли за ученическото си увлечение по него.

Спряха в същия парк, където Джунипър и Мередит бяха търсили безуспешно здрав шезлонг през юни, когато беше още топло. Мередит потръпна от контраста между онзи уютен спомен и сивото небе сега.

— Студено ти е. Трябваше да ти напомня да си вземеш връхна дреха. Той измъкна ръце от ръкавите на сакото си и го подаде на Мередит.

— О, не, аз…

— Глупости, и бездруго ми беше топло.

Том посочи едно място на тревата, а Мередит го последва охотно и седна с кръстосани крака до него. Той поговори още малко, разпита я дали пише и внимателно изслуша отговорите й. Каза й, че помни как й е подарил дневника и колко го радва мисълта, че тя продължава да го използва. През цялото време късаше стръкчета трева и ги увиваше на спирали. Мередит слушаше, кимаше и го гледаше в ръцете. Бяха прекрасни — силни, ала изискани. Мъжки ръце, но не дебели и космати. Тя се запита какво ли е тези ръце да те докосват.

Една веничка на слепоочието й затуптя и на Мередит й се зави свят, като си помисли колко е лесно да се случи това. Трябваше само да се пресегне още мъничко със своята ръка. Дали неговата щеше да е топла, запита се тя, дали щеше да е гладка, или груба? Дали пръстите му щяха да се сепнат, а после да се стегнат около нейните?

— Нося ти нещо — каза Том Кавил. — Мое е, но ме викат обратно в частта ми, затова трябва да му намеря хубав дом.

Подарък, преди отново да замине на война? Мередит притаи дъх и мисълта за ръцете му отлетя. Нали точно така правят влюбените? Разменят си подаръци, преди героят да замине да се сражава.

Тя се сепна, когато ръката на Том докосна гърба й. Той тутакси я дръпна, разпери длан пред очите й и се усмихна смутено.

— Извинявай. Просто подаръкът е в джоба на сакото ми.

Мередит също се усмихна с облекчение, но и някак разочаровано. Върна му сакото и той извади книга от джоба.

„Последните дни на Париж, журналистически дневник“, прочете тя.

— Благодаря ти, Том.

Мередит потръпна, когато усети името му върху устните си. Вече беше петнайсетгодишна и макар да не беше нищо повече от хубавка, вече не беше плоскогърдо момиченце. Възможно беше някой мъж да се влюби в нея, нали?

Усещаше дъха му близо до врата си, когато той се пресегна и докосна корицата на книгата.

— Алегзандър Уърт си водел дневник по време на падането на Париж. Давам ти го, защото показва колко е важно хората да записват това, което виждат. Особено във време като нашето. Иначе хората просто няма да знаят какво се случва всъщност, разбираш ли, Мередит?

— Да.

Тя погледна встрани и видя, че той я гледа трогателно съсредоточено. Стана за секунди, но за Мередит, пленена от случващото се, всичко се разви като на забавен каданс. Все едно наблюдаваше някоя непозната, докато се навеждаше към него, притаяваше дъх, затваряше очи и притискаше устни към неговите в един възвишено съвършен миг…

Том се отнесе много мило. Заговори й благо, докато махаше ръцете й от раменете си, дори лекичко ги стисна съвсем приятелски и я увери, че не бива да се срамува.

Но Мередит се срамуваше, идеше й да се продъни в земята. Да се разтвори във въздуха. Каквото и да е, само да не седи до него след ужасната си грешка. Беше толкова унижена, че когато Том започна да й задава въпроси за сестрите на Джунипър — какви са, какво харесват, дали предпочитат някое конкретно цвете, — отговаряше механично. И изобщо не й хрумна да попита защо го интересува.

В деня, когато Джунипър напусна Лондон, тя се срещна с Мередит на гара Чаринг Крос. Приятно й беше да бъде с нея не само защото Мери щеше да й липсва, но и защото така не мислеше за Том. Той беше заминал при полка си предния ден — отначало на обучение, а после и на фронта, — и апартаментът, улицата и самият град бяха непоносими без него. Затова Джунипър реши да вземе ранен влак на изток. Но нямаше да се върне в замъка, още не — вечерята беше едва в сряда, тя имаше още пари в куфара си и й беше хрумнало през следващите три дни да проучи някои от онези шеметни гледки, които бе мярнала от прозореца на влака, с който беше пристигнала в Лондон.

Горе в чакалнята се появи позната фигура, която грейна в широка усмивка, когато забеля за нетърпеливото махане с ръка на Джунипър. Мередит се стрелна през тълпата към Джунипър, застанала точно под часовника, както се бяха договорили.

— Е — поде Джунипър, след като се прегърнаха. — Къде е?

Мередит приближи палеца и показалеца си съвсем близичко и се смръщи.

— Само някои последни промени.

— Значи, няма да го чета, докато пътувам?

— Още няколко дни, обещавам.

Джунипър се дръпна настрани, за да мине носач с огромна камара куфари.

— Добре, още няколко дни. Но не повече, така да знаеш! — размаха тя пръст уж строго. — Очаквам го по пощата в края на седмицата. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се.

Спогледаха се усмихнати, а влакът изсвири мощно. Джунипър погледна натам и видя, че пътниците вече се качват.

— Е, май трябва да…

Останалата част на изречението беше заглушена от прегръдката на Мередит.

— Ще ми липсваш, Джунипър. Обещай да дойдеш пак.

— Разбира се, че ще дойда пак.

— След не повече от месец?

Джунипър махна една паднала мигла от бузата на младата си приятелка.

— Ако се забавя повече, ти ще допуснеш най-лошото и ще изпратиш някого да ме търси!

Мери се усмихна широко.

— И ще ми пишеш веднага щом прочетеш разказа ми?

— Още същия ден с обратната поща — обеща Джунипър и отдаде чест. — Грижи се за себе си, патенце.

— Ти също.

— Винаги.

Усмивката на Джунипър изчезна и тя се поколеба, отмятайки един кичур от очите си. Обмисляше нещо. Новината напираше отвътре, искаше да излезе на воля, но едно тъничко гласче я убеждаваше да се сдържи.

Железничарят наду свирката, заглушавайки гласчето, и Джунипър взе решение. Мередит беше най-добрата й приятелка, на нея можеше да има доверие.

— Имам една тайна, Мери — каза тя. — Не съм я споделяла с никого, решихме да го направим по-късно, но ти не си който и да е.

Мередит кимна оживено и Джунипър се приведе към ухото на приятелката си и се запита дали ще усети думите толкова необикновени и прекрасни като първия път.

— Томас Кавил и аз ще се женим.

1992 г.

Когато се върнах във фермата, вече се беше мръкнало и заедно с това над околността като тънка мрежа се сипеше фин дъждец. До вечеря имаше още няколко часа и това ме зарадва. След неочаквания следобед в компанията на сестрите имах нужда от вана и от малко време насаме, за да се отърся от тежкото усещане, което ме преследваше. Не бях сигурна какво точно представлява, знаех само, че между стените на онзи замък има толкова много неудовлетворени копнежи и осуетени желания, пропили се в камъните, че с течение на времето отново излитаха навън и правеха въздуха почти задушлив.

Все пак замъкът и трите му ефирни обитателки притежаваха необяснимо очарование в моите очи. Въпреки неловките мигове, които преживях там, веднага щом се откъснех от тях и от замъка, се чувствах привлечена да се върна на всяка цена и броях часовете. Не звучи много смислено, вероятно така е с лудостта. Понеже аз бях луда по сестрите Блайд, вече го разбирам.

Когато кроткият дъждец започна да се сипе по стрехите на фермата, аз лежах сгушена върху леглото, завила краката си с одеяло, четях, задремвах и мислех, и щом наближи време за вечеря, вече бях съществено възстановена. Естествено беше Пърси да се опитва да спести болка на Джунипър, да се помъчи да ме спре, когато заплаших да отворя стари рани. Проявих безчувственост, когато споменах името на Томас Кавил, особено в присъствието на спящата наблизо Джунипър. Но въпреки това ожесточената реакция на Пърси изостри интереса ми… Може би, ако ми провървеше достатъчно да остана насаме със Сафи, щях да опитам да се позадълбоча повече. Тя като че ли беше склонна и дори изпълнена с желание да подпомогне проучването ми.

Проучване, което сега включваше рядък и специален достъп до бележниците на Реймънд Блайд. Дори едва чутото изричане на тези думи бе достатъчно, за да предизвиква тръпка на удоволствие по гръбнака ми. Легнах по гръб, безмерно развълнувана, и вперих поглед към напречните греди на тавана, представяйки си момента, когато ще надникна в съзнанието на писателя: как ще видя точно какво си е мислел.

Вечерях сама в уютната трапезария във фермата на госпожа Бърд. Цялата стая миришеше приятно на зеленчукова яхния, а в огнището пращеше огън. Навън вятърът продължаваше да се усилва, блъскаше по стъклата на прозорците в повечето случаи леко, но от време на време и по-рязко, а аз си помислих — и не за пръв път — какво истинско и простичко удоволствие е да си вътре и да си сит, докато навън се стеле беззвездна тъма.

Бях донесла бележките си, за да започна да работя над статията за Реймънд Блайд, но мислите не ми се подчиняваха и току все залитаха към дъщерите му. Сигурно се дължеше на отношението ми към братята и сестрите по принцип. Бях омагьосана от сложния триъгълник на обич, дълг и негодувание, който ги свързваше. Погледите, които си разменяха, сложният баланс на силите, наложил се през десетилетията, игрите, които никога нямаше да се науча да играя, по правила, които никога нямаше да проумея напълно. И може би това беше ключът: те бяха естествена група хора, в сравнение с които аз се чувствах чудато изключение. Докато ги наблюдавах заедно, усещах силно и болезнено какво ми е липсвало.

— Голям ден? — Вдигнах поглед и видях госпожа Бърд, надвесена над мен. — Несъмнено и утре ще е такъв.

— Утре сутринта ще разгледам бележниците на Реймънд Блайд — не се сдържах аз.

Вълнението просто преля и изскочи по своя воля.

Госпожа Бърд остана невъзмутима, но мила.

— Е, това е хубаво, скъпа. Нали нямате нищо против да…? — потупа тя стола срещу мен.

— Не, разбира се.

Тя седна с тежка женска въздишка и притисна ръка към корема си, докато се наместваше срещу ръба на масата.

— Е, така е много по-добре. Цял ден съм на крак. — Кимна към бележките ми: — Виждам, че работите до късно.

— Опитвам се, но съм доста разсеяна.

— О! — изви вежди тя. — Някой красавец ли?

— Нещо подобно. Госпожо Бърд, някой да ме е търсил по телефона днес?

— По телефона ли? Не, не се сещам. Очаквахте ли обаждане? От младия господин, за когото мечтаете? — Очите й светнаха, когато попита: — Да не е издателят ви?

Изглеждаше толкова обнадеждена, че ми се стори жестоко да я разочаровам. Въпреки това поясних:

— От майка ми. Надявах се да дойде да ме посети.

Доста силен порив на вятъра разтърси прозорците и аз потръпнах по-скоро от удоволствие, отколкото от студ. Тази нощ във времето имаше нещо, което ме въодушевяваше. В трапезарията бяхме останали само двете с госпожа Бърд, а дънерът в камината вече искреше в червено и от време на време пръскаше към тухлите златисти искри. Не съм сигурна дали се дължеше на топлата и уютна стая, на контраста с влагата и вятъра навън или на всеобхватното усещане за заплетени тайни, на което се бях натъкнала в замъка, а може би просто на внезапното желание да проведа нормален разговор с друго човешко същество, но така или иначе, ми се говореше. Затворих бележника си и го избутах настрани.

— Майка ми е била евакуирана тук — казах. — По време на войната.

— В селото ли?

— В замъка.

— Не думай! Била е при сестрите?

Кимнах, безмерно доволна от реакцията й. Но и малко притеснена, понеже едно тъничко гласче в главата ми шушнеше, че удоволствието се дължи на моето собственическо отношение към връзката на мама с Милдърхърст. Напълно неуместно собственическо отношение за нещо, което досега пропусках да съобщя на сестрите Блайд.

— Божичко! — възкликна госпожа Бърд и потупа върховете на пръстите си. — Колко ли истории знае! Направо свят ми се завива.

— Всъщност нося нейния военен дневник…

— Военен дневник ли?

— От времето на престоя й тук. Описвала е как се чувства, с какви хора се е срещала, самото място.

— В такъв случай сигурно споменава моята майка — заяви госпожа Бърд и се изпъна гордо.

— Вашата майка ли? — попитах изненадано.

— Работила е в замъка. Започнала като прислужница, когато била на шестнайсет, но после станала икономка. Люси Роджърс, но тогава се казвала Мидълтън.

— Люси Мидълтън — повторих бавно, мъчейки се да си спомня дали името се споменаваше в дневника на мама. — Не съм сигурна, трябва да проверя. — Раменете на госпожа Бърд увиснаха мъничко под тежестта на разочарованието й, аз се почувствах лично отговорна и се помъчих да измисля как да я накарам да се почувства по-добре. — Не ми е разказвала много, съвсем наскоро научих, че е била евакуирана тук.

Веднага съжалих за думите си. След като го изрекох на глас, още по-отчетливо усетих колко странно е някой да държи подобно нещо в тайна и изпитах лека вина, като че мълчанието на мама се дължеше на лична моя грешка. Почувствах се глупаво, понеже ако бях проявила малко повече благоразумие, ако не се стремях толкова нетърпеливо да спечеля интереса на госпожа Бърд, нямаше да изпадна в такова затруднено положение. Подготвих се да посрещна най-лошото, обаче госпожа Бърд ме изненада. Тя кимна с разбиране, приведе се още по-близо до мен и каза:

— Родителите и техните тайни, нали?

— Да.

Въглен изпука като пуканка в огнището и госпожа Бърд изпъна пръст, за да ми даде знак, че ще се върне след минутка. Измъкна се от стола и излезе през таен вход в покритата с тапет стена.

Дъждът тихичко шумолеше по дървената врата, сипеше се в езерото отвън, а аз долепих длани, вдигнах ги молитвено към устните си и после ги наведох и облегнах буза на сгрятата си от огъня ръка.

Когато госпожа Бърд се върна с бутилка уиски и две чаши от шлифован кристал, предложението й толкова подхождаше на мрачната вечер и лошото време, че се усмихнах и с радост приех.

Пукнахме се над масата.

— Майка ми за малко да не се омъжи — поясни госпожа Бърд, стисна устни и се наслади на топлината на уискито. — Какво ще кажете? За малко да не съществувам — вдигна тя ръка към челото си, все едно искаше да каже „Какъв ужас!“. Усмихна се. — Разбирате ли, майка ми имала брат, по-голям брат, когото обожавала. Ако я слушате, ще решите, че слънцето изгрявало всяка сутрин заради него. Баща им починал млад и Майкъл — така се казвал брат й — поел нещата в свои ръце. Той бил мъжът в къщата, още като момче работел след училище и през почивните дни, миел прозорци за жълти стотинки. Давал монетите на майка си, за да поддържа домакинството. Бил и хубавец. Чакайте, имам снимка!

Забързано се приближи до камината, разтърси се сред рамките върху полицата, бръкна и извади един мъничък месингов квадрат. Забърса снимката с провисналия край на полата си от туид и ми я подаде. На снимката имаше три фигури, уловени в отдавна отминал миг: млад мъж, чиято съдба го бе направила хубав, по-възрастна жена от едната му страна и красиво момиче на около тринайсет години от другата.

— Майкъл заминал с храбрите ни мъже да се сражава в Първата световна война. — Госпожа Бърд стоеше зад мен и надничаше иззад рамото ми. — Когато мама го изпращала на влака, последната му молба била, ако нещо му се случи, тя да остане у дома с майка им. — Госпожа Бърд си взе обратно снимката, седна и оправи очилата си, за да разглежда снимката, докато ми разказва. — Какво можела да отговори? Уверила го, че ще направи каквото я моли. Била млада — не допускала, че ще се стигне дотам. Хората никога не допускат. Не и в началото на онази война. Тогава не знаели.

Дръпна картонената опора на снимката и я остави върху масата до чашата си.

Отпивах от уискито си и чаках, докато накрая тя въздъхна. Срещна погледа ми, разпери внезапно ръце, сякаш се канеше да пръсне невидими конфети.

— Както и да е, случило се — каза тя. — Той загинал. Бил убит и горката мама решила да изпълни обещанието си към него. Не мога да твърдя, че аз самата бих го направила, но навремето хората били различни. Държали на думата си. Честно казано, баба ми била същинска стара вещица, но мама издържала и двете, отказала се от надеждата да има съпруг и деца и се примирила със съдбата си.

Внезапен порив на вятъра посипа близкия прозорец с тежки дъждовни капки и аз потреперих в жилетката си.

— Но ето че вас ви има.

— Да, има ме.

— Е, какво се случило?

— Баба починала — обясни госпожа Бърд с делово кимване, — скоропостижно през юни 1939 година. Боледувала от известно време, нещо с черния дроб, така че не било изненада. Било по-скоро облекчение, така съм го схващала винаги, макар че мама беше твърде мил човек, за да признае подобно нещо. Девет месеца след началото на войната мама вече била омъжена и очаквала появата ми.

— Шеметна любовна история.

— Шеметна ли? — сви устни госпожа Бърд замислено. — Може би по днешните критерии. Не и тогава, не и по време на война. Честно казано, не съм сигурна и дали историята изобщо е била любовна. Винаги съм подозирала, че мама е взела практично решение. Никога не ми го е казвала, не точно до този начин, но децата усещат такива работи, нали? Нищо че всички предпочитаме да сме плод на велики любовни истории.

Тя ми се усмихна някак колебливо, сякаш ме преценяваше и се чудеше дали може да продължи да ми се доверява.

— Случи ли се нещо? — попитах и се примъкнах по-наблизо. — Нещо конкретно ли ви накара да се почувствате така?

Госпожа Бърд пресуши останалото уиски и завъртя чашата, описвайки кръгове върху масата. След това погледна смръщено бутилката и сякаш поде дълбок вътрешен спор. Не знам дали изгуби, или спечели, но свали запушалката и си наля още.

— Намерих нещо. Преди няколко години. След смъртта на мама, когато се погрижих за делата й.

Уискито измърка топличко в гърлото ми.

— Какво?

— Любовни писма.

— О!

— Не от баща ми.

— О!

— Скрити в една метална кутия в дъното на чекмеджето на тоалетката й. За малко да не ги намеря. Открих ги чак когато търговецът на стари мебели дойде. Показвах му някои неща и си помислих, че чекмеджето е заяло, затова го дръпнах по-силно и кутията изхвърча напред.

— Прочетохте ли ги?

Отговори, без да ме поглежда:

— Отворих кутията по-късно. Ужасно е, знам. — Тя се изчерви, заглади косата си на слепоочията, сякаш я скри под извитите си ръце. — Не се стърпях. Когато осъзнах, че ги чета, просто трябваше да продължа. Имаше и още нещо — онази печал, която излъчваха писмата. Всичките бяха написани, преди мама да се омъжи за татко — мама не беше жена, която ще се размотава вече омъжена. Не, любовната й история беше от времето, когато собствената й майка била още жива и когато нямало никакъв шанс майка ми да се омъжи или да замине.

— Кой бил мъжът, разбрахте ли? Кой е писал писмата?

Събеседничката ми остави косата си на спокойствие и долепи длани върху масата. Неподвижността й беше приковаваща, а после госпожа Бърд се наведе към мен и аз неволно сторих същото.

— Наистина не бива да ви казвам — прошепна тя. — Не обичам да клюкарствам.

— Не, разбира се.

Тя замълча, устната й потрепна развълнувано. После госпожа Бърд хвърли потаен поглед над двете си рамене и ми довери:

— Не съм сто процента сигурна, писмата не са подписани с пълното му име, а само с инициали. — Тя прикова погледа ми, примигна и се усмихна почти стеснително. — Буквата „Р“.

— „Р“ — повторих аз натъртено буквата, замислих се за момент, задъвках вътрешната страна на бузата и после ахнах. — Да не би да мислите…?

Но защо не? Тя имаше предвид Реймънд Блайд. Владетелят на замъка и неговата дългогодишна икономка: беше почти клише, а клишетата стават такива, понеже непрекъснато се случват.

— Това би обяснило потайността на писмата, невъзможността връзката да бъде явна.

— Би обяснило и още нещо.

Погледнах я, все още слисана от предположението й.

— Има известна студенина от страна на най-голямата сестра, Пърсифон, студенина към мен. Сигурна съм, че не се дължи на нещо, което съм сторила, но въпреки това винаги съм я усещала. Когато бях малка, Пърсифон ме завари да играя до басейна, до онзи кръглия с люлката. Ами… погледът й… все едно беше видяла привидение. Имах чувството, че ще ме удуши. Откакто научих за любовната история на мама обаче, за вероятността да е била с господин Блайд, се питам дали и Пърси не е знаела, дали и тя не е научила някак и не се е почувствала оскърбена. Навремето нещата са били различни, отношенията между класите. А Пърси Блайд е строг човек, тя много държи на правилата и на традициите.

Кимах, но бавно. Със сигурност не звучеше неприемливо. Пърси Блайд определено не беше сърдечен и мил човек, но още при първото си посещение в замъка забелязах, че е особено рязка с госпожа Бърд. А и в замъка определено витаеше някаква тайна. Възможно ли беше именно за тази любовна връзка да е искала да ми разкаже Сафи, това е подробността, която не й е било удобно да обсъжда с Адам Гилбърт? Затова ли Пърси беше толкова категорична, че няма за какво повече да разговарям със Сафи? Понеже искаше да попречи на близначката си да издаде тайната на баща им, да ми разкаже за дългата връзка на Реймънд Блайд с тяхната икономка?

Но защо Пърси държеше толкова на това? Със сигурност не беше от лоялност към собствената си майка — Реймънд Блайд се беше женил повече от веднъж, така че Пърси най-вероятно се беше примирила с непостоянството на човешкото сърце. А дори предположенията на госпожа Бърд да бяха верни — че Пърси е старомодна и не одобрява романтичните връзки между представители на различни класи, съмнявах се, че тя би държала толкова сериозно на тези неща след толкова много години, особено предвид факта, че се бяха случили много други събития, които да променят гледната й точка. Възможно ли беше наистина да смята факта, че баща й е бил влюбен в дългогодишната им икономка, за такова голямо безобразие, че завинаги да го запази в публична тайна? Не си го представях. Независимо дали Пърси Блайд беше старомодна, или не, тя беше прагматична. Познавах я достатъчно, за да съзнавам, че в сърцето на Пърси се крие кремък от корава практичност. Ако пазеше тайна, причината не беше общественият морал или превзетото благочестие.

— Нещо повече — добави госпожа Бърд, вероятно доловила колебанието ми, — понякога се питам дали… мама дори не е намеквала, но… — поклати тя глава и ахна с пръсти напред: — Не, не, глупаво е…

Притискаше ръце към гърдите си с престорена свенливост и за един объркан миг се зачудих защо, какво искаше да си помисля. Бавно и опипом се помъчих да се ориентирам около неудобния намек.

— Смятате, че е възможно той да е баща ви?

Очите й срещнаха моите и аз разбрах, че догадката ми е правилна.

— Мама обичаше онази къща, замъка, цялото семейство Блайд. Понякога говореше за възрастния господин Блайд, колко бил умен, колко се гордеела, че е работила за толкова известен писател. Но се държеше и странно. Не искаше да минава покрай замъка, ако можеше да го избегне. Както разказваше нещо, изведнъж млъкваше и отказваше да продължи, натъжаваше се, очите й ставаха печални.

Това несъмнено би могло да обясни много неща. Пърси Блайд може и да не е имала нищо против връзката на баща си с икономката, но ако той беше станал баща на още едно дете? На по-малка дъщеря, полусестра на неговите момичета? Ако беше така, щеше да има последици, и то такива, които изобщо не бяха свързани с морала и благоприличието, последици, които Пърси Блайд, закрилницата на замъка, бранителката на семейното наследство, би направила всичко възможно да избегне.

Но още докато размишлявах над тези неща, докато признавах възможностите и правех доста осезаеми връзки, нещо в предположението на госпожа Бърд ми се стори неприемливо. Съпротивата ми не беше рационална и щеше да ми е трудно да я обясня, но въпреки това беше силна. Изпитвах лоялност, макар и неясна като причина, към Пърси Блайд, към трите възрастни дами на хълма, които бяха толкова затворена общност, че ми беше невъзможно да си представя още някоя да се присъедини към тях.

Часовникът над камината избра точно този момент, за да удари точен час, и магията секна. Госпожа Бърд, облекчена от споделеното бреме, се зае да раздига солниците от масите.

— Стаята няма да се оправи сама — каза тя. — Все се надявам, но досега оставам разочарована.

Изправих се и вдигнах празните ни чаши.

Госпожа Бърд ми се усмихна, когато застанах до нея.

— Родителите понякога ни изненадват, нали? Какви неща само са правили, преди да се родим.

— Да — съгласих се. — Все едно някога са били почти истински хора.

През първия ден за официалните ми интервюта потеглих рано за замъка. Беше студен и сив ден и макар лекият дъждец от вчера да беше престанал, беше отнесъл със себе си голяма част от жизнеността на света и околността изглеждаше безцветна. Във въздуха се усещаше нещо ново — неприятна студена тръпка, която ме накара да пъхна ръце по-надълбоко в джобовете си, докато вървях, и да се прокълна, задето съм забравила да си взема ръкавици.

Сестрите Блайд ми бяха разрешили да не чукам, а да влизам направо, затова се запътих към жълтия салон. „Заради Джунипър — обясни ми дискретно Сафи предния ден, когато си тръгвах, — почука ли някой, тя си мисли, че е той, че най-сетне е пристигнал.“ Повече не ми обясни кой е този „той“, не се и налагаше.

Последното, което исках, беше да разстройвам Джунипър, затова много внимавах, особено след гафа си предния ден. Постъпих, както ми бяха казали, отворих предната врата, влязох в каменния вестибюл и поех по тъмния коридор. Кой знае защо, вървях, притаила дъх.

Когато стигнах в салона, не заварих никого там. Дори зеленото плюшено кресло на Джунипър беше празно. Постоях, чудейки се какво да предприема, дали не съм объркала времето, когато ме очакват. Тогава чух стъпки, обърнах се и видях Сафи на прага, облечена хубаво както винаги, но някак притеснена, сякаш съм я хванала в неподходящ момент.

— О! — закова се тя неподвижно до килима. — Едит, вие сте тук. Но, разбира се, че сте — погледна часовника върху камината, — вече е почти десет. — Плъзна изящната си ръка по челото и се помъчи да се усмихне. Усмивката не й се удаде лесно и Сафи се отказа. — Много съжалявам, че ви принудихме да чакате. Само че сутринта беше натоварена и времето се е изнизало неусетно.

След нея в стаята се беше прокраднал ужас, който вече обгърна и мен.

— Всичко наред ли е? — попитах.

— Не — отговори тя и лицето й пребледня толкова отчаяно, че първата ми шокираща мисъл предвид празното кресло беше, че нещо се е случило с Джунипър. Почти изпитах облекчение, когато Сафи каза: — Бруно е изчезнал. Излязъл е от стаята на Джунипър, когато днес сутринта отидох да й помогна да се облече, и оттогава не сме го виждали.

— Може да си играе някъде — предположих. — В гората или в градината.

Още докато го казвах, си спомних как изглеждаше кучето предния ден, как се задъхваше, колко отпуснато ходеше, ивичката сиви косми по гърба му, и осъзнах, че не е така.

И наистина, Сафи поклати глава.

— Не, не, разбирате ли, не би го направил. Той рядко се отделя от Джунипър, а дори тогава просто сяда на предните стълби и се оглежда за посетители. Не че имаме такива. С изключение на вас. — Тя се усмихна лекичко, почти извинително, сякаш се боеше да не се засегна. — Но днес е различно. Ужасно сме притеснени. Напоследък той не беше добре и се държеше странно. Вчера се наложи Пърси да ходи да го търси, а сега и това.

Преплете пръсти върху колана си и на мен ми се прииска да можех да й помогна. Някои хора просто излъчват уязвимост, трудно ти е да ги гледаш как страдат и заради тях си готов да понесеш почти всяко неудобство, щом така ще облекчиш страданието им. Сафи Блайд беше една от тях.

— Искате ли да се върна там, където го видях вчера? — предложих и се запътих към вратата. — Може да е отишъл по някаква причина.

— Не…

Каза го толкова остро, че веднага се обърнах. Тя протегна едната си ръка към мен, а с другата притисна деколтето на плетената жилетка към нежната си кожа.

— Исках да кажа… — отпусна Сафи протегнатата си ръка покрай тялото, — много мило, че го предлагате, но не се налага. В момента Пърси е на телефона, обажда се на племенника на госпожа Бърд, за да дойде и да помогне в издирването… Съжалявам, не се изразявам ясно. Простете, малко съм объркана, но… — погледна зад мен, към вратата — все пак се надявах да ви видя насаме.

— Така ли?

Тя стисна устни и аз забелязах, че се притеснява не само за Бруно, а и за още нещо.

— Пърси ей сега ще дойде — тихо каза Сафи. — Ще ви заведе да видите бележниците, както обеща, но преди да дойде, преди да тръгнете с нея, трябва да ви обясня нещо.

В онзи миг Сафи изглеждаше толкова сериозна, толкова обезпокоена, че аз се приближих до нея и поставих ръце върху крехките й раменца.

— Елате да седнете — поведох я към дивана. — Да ви донеса ли нещо? Чаша чай, докато чакаме?

Усмивката й беше озарена от признателността на човек, несвикнал да се радва на внимание.

— Бог да ви благослови, но не. Няма време. Седнете до мен.

На вратата се размърда сянка и Сафи застина и се ослуша.

Нищо, тишина. Тишина и странните осезаеми шумове, с които вече бях привикнала: някакво гъргорене зад красивия корниз на тавана, тихото дишане на капаците на прозорците до рамките, скърцащите кости на сградата.

— Усещам, че трябва да ви обясня — каза Сафи приглушено — за Пърси, за вчера. Когато попитахте за Джунипър, когато споменахте него… Пърси е такъв тиранин.

— Наистина не се налага да обяснявате.

— Не, трябва, но много трудно можем да останем насаме. — Мрачна усмивка. — Толкова голяма къща, а човек никога не остава истински сам.

Безпокойството й беше заразно и макар да не бях сторила нищо нередно, усещането обхвана и мен. Сърцето ми запрепуска лудо и аз попитах приглушено като нея:

— Можем ли да се срещнем другаде? Може би в селото?

— Не — отговори тя бързо и поклати глава. — Не. Не бих го направила. Невъзможно е. — Отново метна поглед към вратата и каза: — Най-добре да говорим тук.

Кимнах в знак на съгласие и зачаках, а тя се постара да събере мислите си, както човек събира пръснати игли. Когато беше готова, разказа историята си бързо, тихо и решително:

— Беше ужасно. Ужасно, ужасно. Случи се преди повече от петдесет години, но помня онази вечер, като че ли беше вчера. Лицето на Джунипър, когато се появи на прага онази нощ. Тя закъсня, беше си изгубила ключа, затова почука, отворихме й и тя влезе с танцова стъпка — тя не пристъпваше като обикновените хора… а лицето й… затворя ли очи нощем, то винаги е пред погледа ми. Онзи миг. Беше такова облекчение да я видим. Следобед се беше разразила ужасна буря. Валеше, вятърът виеше, автобусите закъсняваха… Много се притеснявахме.

Когато чухме почукването, решихме, че е той. Това също ме тревожеше — тревожех се заради Джунипър, притеснявах се от срещата с него. Допусках, че са влюбени, че възнамеряват да се женят. Тя не беше казала на сестра ни — и Пърси като татко има много категорично мнение по въпроса — обаче двете с Джунипър винаги сме били много близки. И аз отчаяно исках да го харесам, исках той да се окаже достоен за любовта й. А бях и любопитна — не е лесно да спечелиш обичта на Джунипър.

Поседяхме в хубавия салон. Отначало си поговорихме за обичайните дреболии: за живота на Джунипър в Лондон, уверявахме се взаимно, че автобусът му закъснява, че транспортът е виновен, че е заради войната, но в един момент престанахме. — Сафи ме стрелна с кос поглед и споменът замъгли очите й. — Вятърът свистеше, дъждът барабанеше по капаците на прозорците, вечерята изгаряше във фурната… миризмата на заешко… — извърна тя лице при мисълта — се усещаше навсякъде. Оттогава не понасям заешко. Има вкус на страх. Бучки противен, овъглен страх… Адски се уплаших от състоянието на Джунипър. Едва успявахме да я възпрем да не хукне навън на дъжда да го търси. Дори когато вече минаваше полунощ и стана ясно, че той няма да дойде, тя пак не се отказа. Изпадна в истерия, наложи се да й дадем от старите приспивателни на татко, за да я успокоим…

Сафи замълча, говореше много бързо, понеже се опитваше да ми разкаже всичко, преди да пристигне Пърси, а сега гласът й се стопи. Изкашля се, закрила уста с нежна дантелена кърпичка, която измъкна от ръкава си. На масичката близо до креслото на Джунипър имаше кана с вода и аз й налях малко.

— Сигурно е било ужасно — казах, подавайки чашата.

Тя отпи признателно, после обхвана чашата с две ръце в скута си. Очевидно нервите й бяха обтегнати, а кожата покрай челюстта й сякаш се беше изопнала, докато ми разказваше, понеже съвсем ясно виждах сините венички отдолу.

— Той така и не дойде — подканих я аз.

— Не.

— И не разбрахте причината? Нямаше писмо? Телефонно обаждане?

— Нищо.

— А Джунипър?

— Тя чакаше ли, чакаше. Все още чака. Минаха дни, седмици. Джунипър не се отказваше. Беше ужасно. — Сафи остави последната дума да увисне помежду ни. Пренесе се в онова време отпреди толкова много години и аз не я притиснах да продължи. — Лудостта не е внезапна — каза тя накрая. — Звучи много просто: „Тя полудя“, но изобщо не е така. Стана постепенно. Отначало се затвори в себе си. Не даваше никакви признаци, че ще се възстанови, говореше за връщане в Лондон, но съвсем смътно и така и не замина. Престана да пише и тогава разбрах, че нещо крехко, нещо безценно се е прекършило. В деня, когато Джунипър изхвърли всичко през прозореца на мансардата. Всичко: книгите, листовете, писалището, дори матрака… — Сафи замълча и устните й безмълвно продължиха да изговарят неща, които тя премълча. После каза с въздишка: — Листовете се разхвърчаха надалече, надолу по хълма, в езерото като отронени от дървото листа в края на сезона. Питам се къде ли са отлетели?

Поклатих глава: съзнавах, че въпросът е свързан не само с листовете и че аз не бих могла да кажа нищо. Не можех да си представя колко ли й е било трудно да вижда как състоянието на скъпата й сестра се влошава пред очите й, да вижда как безброй пластове потенциал и лични качества, дарба и възможности се рушат един по един. Колко ли е било трудно, особено за човек като Сафи, която според Мерилин Бърд беше по-скоро майка, отколкото сестра на Джунипър.

— Мебелите си останаха натрошени на купчина на моравата. Никой от нас нямаше сърце да ги качи обратно горе, а и Джунипър не ги искаше. Доби навика да седи до бюфета на тавана, онзи с тайната вратичка, убедена, че чува разни неща от другата страна. Гласове, които я викат, макар че те бяха в главата й, разбира се. Горката ми скъпа сестра! Когато научи за това, лекарят искаше да я изпрати… в лудница.

Гласът й се препъна в кошмарната дума, очите й ме умоляваха да усетя в нея същия ужас, който изпитваше и Сафи. Започнала беше да мачка дантелената си кърпичка в свитата си ръка. Пресегнах се и лекичко я докоснах.

— Много съжалявам — уверих я тихичко.

Цялата трепереше от гняв, от отчаяние.

— Ние не искахме и дума да става, аз не давах. Нямаше да му позволя да ми я отнеме. Пърси разговаря с лекаря, обясни му, че в замъка Милдърхърст не се правят такива неща, че семейство Блайд се грижи за своите хора. Накрая той се съгласи — Пърси може да бъде много убедителна, — но настоя да предпише по-силни лекарства за Джунипър. — Тя притисна лакираните си нокти към крака си като котка, която освобождава напрежението, и аз забелязах в чертите й нещо, което не бях зървала досега. Сафи беше по-благата близначка, по-покорната, но и тя притежаваше сила. Станеше ли въпрос за Джунипър, за това, да се бори за малката си сестра, която обожаваше, Сафи Блайд беше твърда като канара. Следващите й думи изхвърчаха като пара от чучура на чайник, толкова горещи, че пареха: — Иска ми се никога да не бе заминавала за Лондон, никога да не се беше срещала с този човек. Най-силно от всичко в живота си съжалявам, че тя замина. След това всичко пропадна. Нищо повече не беше същото, за никоя от нас.

Тогава започнах да прозирам каква е целта й, защо ми разказва тази история, защо според нея това ще ми помогне да разбера остротата на Пърси — нощта, когато Томас Кавил не беше дошъл, беше променила живота на всички тях.

— Пърси — подех и Сафи кимна леко, — Пърси също ли се промени след това?

В този момент в коридора се разнесе шум, целенасочени стъпки, характерното потропване на бастунчето на Пърси, сякаш беше чула името си, сякаш беше усетила, че е тема на непозволен разговор.

Сафи се оттласна от ръкохватката на дивана и се изправи.

— Едит току-що пристигна — побърза да обясни тя, когато Пърси се появи на вратата. Махна към мен с ръката, в която държеше кърпичката. — Разказвах й за горкия Бруно.

Пърси ни измери с поглед: първо мен, все още седнала на дивана, после Сафи, застанала до мен.

— Свърза ли се с младежа? — продължи Сафи с леко треперещ глас.

Кратко кимване.

— Идва насам. Ще го посрещна на вратата и ще му подскажа къде да търси.

— Да, добре. Добре — каза Сафи.

— После ще заведа госпожица Бърчил долу — отвърна тя на незададения ми въпрос. — В стаята с архива, както обещах.

Усмихна се, но вместо да продължи да търси Бруно, както очаквах, Пърси влезе в салона и застана до прозореца. Бавно разгледа дървената рамка, забеляза някаква драскотина по стъклото, приведе се по-наблизо, но явно импровизираният оглед беше просто измислен повод да остане при нас в стаята. И тогава си дадох сметка, че Сафи има право. По някаква причина Пърси Блайд не искаше да оставам насаме с близначката й, което ме върна към подозрението ми от предния ден — че Пърси се притеснява да не би Сафи да ми каже нещо, което не бива. Начинът, по който Пърси контролираше сестра си, беше смайващ — той ме заинтригува и накара гласчето в главата ми да настоява за благоразумие, но всъщност най-силното ми желание беше да чуя финала на разказа на Сафи.

Следващите около пет минути, през които със Сафи си бъбрехме за времето, а Пърси продължаваше да оглежда стъклото и да човърка прашната рамка, бяха едни от най-дългите, които съм преживявала. Най-сетне въздъхнахме облекчено, когато чухме да се приближава кола. Всички прекратихме изпълненията си, замълчахме и застинахме неподвижно.

Двигателят приближи съвсем и спря. Вратата силно се затръшна. Пърси въздъхна:

— Сигурно е Нейтан.

— Да — потвърди Сафи.

— Връщам се след пет минути.

И най-сетне излезе. Сафи почака и едва когато стъпките се отдалечиха напълно, тя въздъхна веднъж кратко и се завъртя с лице към мен. Усмихна ми се и аз прочетох в усмивката й извинение и неудобство. Когато продължи разказа си, в гласа й долових нова решителност.

— Сигурно сте забелязали, че Пърси е най-силната от нас. Тя винаги е смятала себе си за закрилница, още когато бяхме малки. В повечето случаи това ме устройваше. Хубаво е човек да има закрилник.

Не можех да не забележа как мърдат пръстите й, как тя непрекъснато поглежда към вратата.

— Невинаги обаче — отбелязах.

— Не, невинаги. Не за мен, не и за нея. Това нейно качество й тежи през целия й живот, още повече, след като Джунипър… след случилото се. И двете го приехме тежко, Джунипър беше малката ни сестричка и като я гледахме в това състояние… — главата й трепереше, докато Сафи говореше, — беше неизразимо трудно. Обаче Пърси — погледът на Сафи се втренчи някъде над главата ми, сякаш там щеше да намери думите да ми обясни, — след случилото се Пърси беше в ужасно мрачно настроение. И преди това си беше своенравна — сестра ми беше от жените, които откриха за себе си цел по време на войната, и когато бомбите спряха да падат, когато Хитлер насочи поглед към Русия, тя доста се разочарова, — но след онази вечер всичко се промени. Тя прие лично факта, че онзи млад мъж е изоставил Джунипър.

Интересен обрат.

— Каква е причината според вас?

— Беше странно, сякаш едва ли не се чувстваше отговорна. Разбира се, не беше и не би могла да направи нищо, та събитията да се развият различно. Обаче Пърси си е такава — обвинява себе си, присъщо й е. Една от нас беше наранена, а тя не можеше да направи нищо. — Сафи въздъхна и сгъна кърпичката си веднъж и после още веднъж, за да образува спретнат триъгълник. — Допускам, че затова ви разказвам всичко, макар да се боя, че може и да греша. Искам да разберете, че Пърси е добър човек, че макар да изглежда сурова, тя има добро сърце.

Личеше си, че за Сафи е важно да имам правилно мнение за близначката й, затова отвърнах на усмивката й. Тя обаче имаше право — нещо в историята й не се връзваше.

— Защо обаче? — попитах. — Защо се е чувствала отговорна? Познаваше ли го? Беше ли го виждала преди?

— Не, никога — вгледа се Сафи изпитателно в мен. — Той живееше в Лондон, там са се запознали с Джунипър. Пърси не е ходила в Лондон отпреди войната.

Кимах, обаче си мислех за дневника на майка ми, за онова споменаване на учителя й Томас Кавил, който я посетил в Милдърхърст през септември 1939 година. Тогава е била първата среща на Джунипър с човека, в когото по-късно щяла да се влюби. Пърси може и да не беше ходила в Лондон, но имаше голяма вероятност да се е запознала с Томас Кавил, докато е бил тук, в Кент. Макар че Сафи явно не беше.

В стаята се промъкна хладен порив и Сафи се загърна по-плътно с жилетката си. Забелязах, че кожата на ключицата й е почервеняла, че самата тя е поруменяла. Съжаляваше, че ми е разкрила толкова много, затова сега бързо понечи да прикрие недискретните си забележки.

— Искам само да кажа, че Пърси прие всичко много тежко, че това я промени. Доволна бях, когато германците започнаха да ни обстрелват с летящите бомби и с балистичните ракети, защото така имаше нещо друго, за което Пърси да се тревожи. — Сафи се засмя, но някак кухо. — Понякога си мисля, че тя щеше да се радва най-много, ако войната беше продължила безкрайно.

Сафи се чувстваше неловко и на мен ми домъчня за нея, освен това съжалих, че моите въпроси бяха предизвикали тази нова нейна тревога. Тя искаше само да успокои евентуално наранените ми предния ден чувства, затова ми се стори жестоко да я обременявам с нова тревога в общуването ни.

— Ами вие? Работихте ли през войната?

Тя живна малко.

— О, всички дадохме своето. Аз не вършех толкова вълнуващи неща като Пърси, разбира се. Тя е по-пригодна за героични дела. Аз готвех, шиех и се грижех да връзваме двата края, изплетох хиляди чорапи. Макар че понякога не се справях много добре. — Сафи се иронизираше и аз се усмихнах заедно с нея, а в съзнанието ми изникна представата за малко момиче, което трепери в мансардата на замъка, двата му крака са обути с възтесни чорапи, а ръката, която не държи писалката, също е пъхната в чорап. — За малко да ме наемат за гувернантка.

— Така ли?

— Да. Едно семейство заминаваше да прекара войната в Америка и аз получих предложение за работата, но се наложи да откажа.

— Заради войната ли?

— Не. Писмото пристигна едновременно с разочарованието на Джунипър. Недейте така, няма нужда от това изражение. Няма смисъл да съжаляваме, по принцип няма, не сте ли съгласна? Не можех да приема работата. Не и след като щеше да ме отведе толкова далече от Джунипър. Как бих могла да замина?

Нямах братя и сестри, не познавах тези взаимоотношения.

— А Пърси не би ли могла да…?

— Пърси има много способности, но не умее да се грижи за деца и за болни хора. Нужна е известна… — пръстите й отново се залутаха и тя изгледа старинната преграда пред камината, все едно там може да пише каквото й трябва, — … мекота, струва ми се. Не. Не, не можех да оставя Джунипър само под грижите на Пърси. Затова написах писмо и отказах поста.

— Сигурно ви е било много трудно.

— Човек просто няма избор, когато става дума за семейството му. Джунипър е по-малката ми сестра. Не можех да я изоставя, не по този начин. Освен това, дори ако онзи мъж беше дошъл, както се очакваше, ако се бяха оженили и се бяха преместили да живеят другаде, аз може би пак нямаше да мога да замина.

— Защо не?

Тя изви изисканата си шия, без да ме поглежда.

В коридора се разнесе шум точно както преди, глуха кашлица и рязкото потропване на бастунчето, което приближаваше към нас.

— Пърси…

В мига, преди тя да се усмихне, прозрях отговора на въпроса ми. Видях го в измъченото й изражение на някой, който цял живот е бил пленник. Бяха близначки, двете половини на едно цяло, но ако едната копнееше да избяга, да живее самостоятелно, другата отказваше да остане сама. И Сафи, чиято благост я правеше слаба, чиято състрадателност я правеше мека, не беше успяла да се откопчи.

Последвах Пърси Блайд по коридори и стълбища към все по-тъмните дълбини на замъка. И бездруго мълчалива, тази сутрин тя беше решително затворена. Затворена и загърната в цигарен дим, чийто мирис беше толкова силен, че трябваше да оставя разстояние помежду ни, докато вървяхме. Във всеки случай нямах нищо против да помълчим, защото след споделеното от Сафи не бях в настроение за неловки разговори. Притесняваше ме нещо в разказа на Сафи — или не толкова в самия разказ, колкото фактът, че ми го поднесе. Твърдеше, че се опитва да ми обясни поведението на Пърси, и аз наистина вярвах, че близначките са били разтърсени от психическия срив на Джунипър, след като е била изоставена, но защо Сафи твърдеше толкова разпалено, че Пърси е понесла всичко по-тежко? Особено след като самата Сафи беше поела майчинската роля спрямо наранената си по-малка сестра. Знаех, че е разстроена от нелюбезното поведение на Пърси предния ден, и се опитваше да ми покаже човешкото лице на близначката си, но сякаш малко преигра, сякаш решимостта й да ми представи Пърси Блайд като светица беше прекадена.

Пърси спря на едно място, където се пресичаха два коридора, и извади пакета с цигарите от джоба си. Кокалчетата на пръстите й се свиха на топчици, докато се бореше с клечката кибрит, накрая успя да я драсне и в светлината на пламъка видях лицето й и доказателството, че е разтърсена от сутрешните събития. Докато край нас се стелеше сладникавият пушечен мирис на пресен тютюн и тишината се задълбочаваше, казах:

— Наистина съжалявам за Бруно. Сигурна съм, че племенникът на госпожа Бърд ще го намери.

— Така ли? — Пърси издиша и очите й се вгледаха в моите без никакво доброжелателство. Устната й потрепна от едната страна. — Животните знаят кога наближава краят им, госпожице Бърчил. И не искат да се превръщат в бреме. Те не са като човешките същества, които винаги търсят някой да ги утешава.

Тя наведе глава и ми даде знак да я последвам зад ъгъла, а аз се почувствах глупава и дребничка и реших да престана да изразявам съчувствието си.

Спряхме отново пред врата, до която стигнахме. Една от многото, които бяхме подминали по време на обиколката отпреди месеци. С цигара на устните, Пърси извади от джоба си голям ключ и шумно го пъхна в ключалката. Позатрудни се, старият механизъм се задвижи и вратата се отвори. Вътре беше тъмно, нямаше прозорци и доколкото видях, покрай стените бяха поставени масивни дървени картотеки, каквито ще видите в повечето правни кантори в Лондонското сити. От тавана висеше една–единствена крушка на тъничка жица, която се полюшваше напред–назад на порива свеж въздух от отворената врата.

Чаках Пърси да ме поведе, а когато не го направи, я погледнах неуверено. Тя дръпна от цигарата си и каза само:

— Аз не влизам там.

Може би изненадата ми си е проличала, тъй като добави със съвсем леко потрепване, което дори би останало незабелязано.

— Не обичам тесни места. Зад ъгъла има парафинова лампа. Извадете я и ще ви я запаля.

Погледнах към тъмните дебри на стаята.

— Крушката не работи ли?

Тя ме изгледа, дръпна един шнур и крушката светна ярко, после замъждука и само раздвижи сенките. Успяваше да освети пространство не повече от един метър в диаметър.

— Предлагам да ползвате и лампата.

Усмихнах се мрачно и лесно намерих лампата в ъгъла, точно където Пърси ми каза. Когато я вдигнах, се чу бълбукане и Пърси се обади:

— Това е обещаващо. Нямаше да има полза от нея без парафин. — Аз държах основата, тя свали стъклото и завъртя едно копче, голямо колкото монета, за да удължи фитила, преди да го запали. — Никога не съм харесвала миризмата — каза тя и постави стъклото обратно. — Напомня за бомбоубежища, зловещи места. Пълни със страх и безпомощност.

— И сигурност, бих казала. Утеха?

— Може би за някои, госпожице Бърчил.

Не каза нищо повече, а аз огледах тънката метална дръжка отгоре и я изпробвах, за да се уверя, че ще издържи тежестта на лампата.

— Никой не е влизал тук от цяла вечност — каза Пърси Блайд. — Бюрото е отзад. Тетрадките ще намерите в кашоните под него. Надали са добре подредени: татко умря през войната, тогава бяхме ангажирани с други неща. Никой нямаше време да подрежда — поясни отбранително, като че ли бих я критикувала като немарлива домакиня.

— Разбира се.

По лицето й премина сянка на съмнение, но после изчезна и тя се закашля силно, закрила устата си с ръка.

— Ами добре, ще се върна след час — каза.

Кимнах, внезапно обзета от желание да задържа компанията й за още мъничко.

— Благодаря ви, наистина съм ви признателна за тази възможност…

— Внимавайте с вратата. Гледайте да не се затвори зад гърба ви.

— Добре.

— Самозаключва се. Изгубихме едно куче така. — Устните й се разкривиха, но изражението не се превърна точно в усмивка. — Аз съм възрастна жена, не можете да разчитате, че ще помня къде съм ви оставила.

Помещението беше дълго и тясно, а по дължина имаше ниски тухлени арки, които крепяха тавана. Стиснах силно лампата и я вдигнах над главата си, за да осветява стените, докато бавно и колебливо пристъпвах вътре. Пърси не лъжеше, когато каза, че отдавна никой не е влизал тук. Стаята носеше непогрешимия отпечатък на покоя. Цареше тишина, като в църква, и аз изпитах тайнственото усещане, че ме наблюдава нещо по-голямо от мен.

„Фантазираш си — напомних си. — Тук няма никой, само ти и стените.“ Това обаче беше само част от проблема. Не ставаше дума за които и да е стени, а за каменните стени на замъка Милдърхърст, под чиято кожа далечните времена шептяха, наблюдаваха. Колкото по-навътре в стаята навлизах, толкова повече се засилваше странното и тежко усещане. Потъвах в дълбините на усамотението — дори на самотата. Заради тъмнината, разбира се, заради последния ми разговор със Сафи, заради печалния разказ за Джунипър.

Но това беше единствената ми възможност да зърна бележниците на Реймънд Блайд. Разполагах с един час и после Пърси Блайд щеше да дойде да ме вземе. Най-вероятно нямаше да ми позволят второ посещение в стаята с архива, така че най-добре да си отварям очите на четири сега. Мислено си направих списък, докато вървях: дървени картотеки покрай двете стени, а над тях — вдигнах лампата да погледна — карти и архитектурни планове от различни епохи. Малко по-нататък висеше сбирка от малки дагеротипи в рамки.

Серия портрети на една и съща жена: на единия тя се беше излегнала на шезлонг, облечена доста неглиже, на другите гледаше право в обектива в стил Едгар Алан По, облечена в дреха с висока викторианска яка. Приведох се по-наблизо, доближих лампата, за да разгледам лицето върху бронза, и духнах натрупалия се отгоре прах. Странна студенина плъзна по гръбнака ми, когато лицето се показа. Жената беше красива, но по някакъв смътно кошмарен начин. Гладки устни, съвършена кожа сякаш без пори, изопната върху високите скули, лъскави едри зъби. Приближих лампата достатъчно, за да прочета гравираното в ръкопис име под снимката: Мюриъл Блайд. Първата съпруга на Реймънд, майката на близначките.

Странно, че портретите й бяха в стаята с архива. Запитах се дали се дължи на скръбта на Реймънд Блайд, или на ревниво нареждане на втората му съпруга. Така или иначе, и без да знам защо съм толкова доволна да го сторя, отместих лампата и жената отново потъна в мрак. Нямах достатъчно време да изследвам всяка ниша в тази стая. Реших да намеря бележниците на Реймънд Блайд, да погълна възможно най-много от тях за един час, после да оставя зад гърба си това странно място с мирис на застояло. Вдигнах лампата пред себе си и продължих да вървя.

После снимките по стените отстъпиха място на лавици от пода до тавана и аз неволно забавих крачка. Все едно бях попаднала в съкровищница, тук бяха натрупани всякакви неща: книги — много книги — вази и китайски порцелан, дори кристални чаши. Ценни вещи, доколкото можех да преценя, не отпадъци. Изобщо не проумявах какво търсеха тук, защо събираха прах в стаята с архива.

Зад тях се появи нещо достатъчно интригуващо и ме накара да спра: четирийсет-петдесет кутии с еднаква големина, покрити с красива хартия — на цветя в по-голямата част. На някои от тях имаше етикетчета и аз се приближих, за да прочета едно: „Излекувано сърце: роман от Серафин Блайд“. Повдигнах капака и надникнах вътре: купчина листове напечатан текст, ръкопис. Спомних си думите на мама, че всички Блайд са писатели — всички, освен Пърси. Вдигнах лампата по-високо, за да огледам кутиите, и се усмихнах удивено. Това бяха историите на Сафи. Много плодовита писателка. В известен смисъл беше потискащо да ги видиш всичките събрани тук: разкази и мечти, хора и места, в които някога е била вложена огромна енергия и работоспособност, но през годините са били зарязани в мрака и отново са се превърнали в прах. На другото етикетче пишеше „Брак с Матю де Курси“. Издателят в мен не издържа: вдигнах капака и извадих листовете отвътре. Тук обаче нямаше ръкопис, а сбирка от различни документи — проучване, допусках. Стари скици — сватбени рокли, флорални мотиви — изрезки от вестници, описващи различни светски сватби, надраскани на ръка бележки за поръчки, а после, малко по-надолу, съобщение от 1924 година за годежа на Серафин Грейс Блайд за Матю Джон де Курси.

Оставих документите. Това наистина беше изследване, но не за роман. В тази кутия бяха плановете за сватбата на Сафи, която така и не се беше състояла. Затворих капака и отстъпих назад, обзета от внезапна вина, задето бях нахлула в нейния свят. Хрумна ми, че всяко нещо в тази стая е останка от по-голяма история: лампите, вазите, книгите, платнената торба, кутиите на цветя на Сафи. Стаята с архива беше гробница досущ като древните гробници. Тъмна и студена гробница на фараон, където отиваха безценните неща, за да бъдат забравени.

Когато стигнах масата в дъното, имах чувството, че съм изминала маратон в Страната на чудесата на Алиса. Затова, когато се обърнах, установих изненадано, че полюшващата се електрическа крушка и вратата — грижливо подпряна с един сандък — са само на петнайсетина метра зад мен. Намерих бележниците точно където ми каза Пърси и точно както ми каза: натрупани на купчина кашони, сякаш някой беше минал покрай бюрото и лавиците в кабинета на Реймънд Блайд, беше прибрал всичко на едно място и го беше зарязал тук. Разбирах, че през войната са имали други проблеми, но въпреки това ми се стори странно нито една от близначките да не намери време да се заеме с това дори десетилетия по-късно. Бележниците на Реймънд Блайд, неговите писма и дневници заслужаваха да бъдат в някоя библиотека, съхранени и ценени, достъпни за учените години по-късно. Помислих си, че най-вече Пърси с нейния силен усет към наследствеността би трябвало да се постарае да опази останалото от баща си.

Поставих лампата в задната част на бюрото, достатъчно далече, за да не я съборя случайно, и измъкнах кашоните изпод масата, качих ги един по един на стола и порових в тях, докато намерих дневниците от периода 1916 до 1920 година. Реймънд Блайд ме беше улеснил, като беше написал върху всеки съответната година, и след малко вече бях разгърнала дневника от 1917 година. Извадих своя бележник от чантата си и започнах да си нахвърлям бележки за онова, което ми се струваше полезно за статията. От време на време спирах, за да се насладя на факта, че това наистина бяха неговите дневници, че този завъртян почерк, тези идеи и чувства са се появили в главата на този велик човек.

Как да опиша тук, разполагайки само с думи, невероятния миг, когато отгърнах съдбовната страница и усетих как нещо се размърда в написаното под пръстите ми? Почеркът стана по-тежък, по-целенасочен, текстът сякаш беше написан по-бързо: ред след ред изпълваха всяка страница, а когато се приведох по-наблизо и започнах да разчитам неясния почерк, осъзнах с тръпка, която тръгна от дълбините на сърцето ми, че това е първата чернова на „Човека от калта“. Седемдесет и пет години по-късно ставах свидетел на раждането на една класика.

Обръщах страница след страница, оглеждах текста, поглъщах го, наслаждавах се на дребните промени, сравнявайки написаното със спомена си за издадения текст. Стигнах до края и макар да съзнавах, че не бива, положих длан върху последната страница, затворих очи и се съсредоточих върху следите от писалката под кожата си.

И тогава го усетих: малкото ръбче отстрани, на около два сантиметра и половина от външния край. Нещо беше пъхнато между кожената подвързия на бележника и последната страница. Отгърнах и наистина — твърд лист хартия с назъбени краища като от скъп комплект за писма. Сгънат на две.

Имаше ли изобщо някакъв шанс да не го отворя? Надали. Обикновено не оставям писма неотворени, а и в мига, в който го зърнах, нещо започна да подскача под кожата ми. Усетих нечии очи върху себе си, поглед в тъмното, който ме насърчаваше да надникна.

Текстът беше написан с четлив почерк, но бе избелял, затова го приближих до лампата, за да разчета думите. Започваше от средата на изречението, един-единствен лист от по-дълго писмо.

Обърнах листа, но отзад не пишеше нищо повече. Претърсих бележника за останалата част от писмото. Отново разлистих страниците, дори хванах бележника за гръбчето и внимателно го разклатих. Нищо.

Но какво можеше да означава това? Какви прилики? Каква друга история? Какви последици? И кой би могъл да отправи такова предизвикателство?

Раздвижване в коридора. Застинах неподвижно и се ослушах. Някой идваше. Сърцето ми биеше като лудо в гърдите, писмото трепереше между върховете на пръстите ми.

Поколебах се за част от секундата, после го пъхнах в бележника си и притиснах корицата. Погледнах през рамо точно навреме, за да видя силуета на Пърси Блайд в рамката на вратата.

Не знам как съм стигнала до фермата, не помня нито секунда от пътя си до там. Вероятно съм успяла да се сбогувам със Сафи и с Пърси, после съм се запрепъвала надолу по склона, без да се нараня. Бях зашеметена, изобщо не съзнавах какво се случва, откакто напуснах замъка до пристигането ми обратно в стаята. Не можех да престана да мисля за съдържанието на писмото, което бях откраднала. Трябваше незабавно да поговоря с някого. Ако бях разчела съдържанието му правилно — а думите не бяха никак сложни, — някой обвиняваше Реймънд Блайд в плагиатство. Кой беше този загадъчен човек и коя по-ранна история имаше предвид? Който и да беше, твърдеше, че е прочел ръкописа на Реймънд Блайд, което означава, че се е запознал със сюжета и е написал писмото преди публикуването на книгата през 1918 година. Този факт стесняваше вероятностите, но не ми помагаше истински. Нямах представа на кого може да е бил изпратен ръкописът. Е, имах представа: работех в издателския бизнес и знаех, че текстът е бил четен от редактори, коректори и неколцина доверени приятели. Но това бе най-общо, трябваха ми имена, дати и конкретни подробности, преди да установя доколко сериозно трябва да приемам обвиненията в писмото. Защото ако бяха верни, ако Реймънд Блайд беше откраднал историята на Човека от калта, последиците щяха да бъдат огромни.

За такова откритие мечтаеха учени и историци, това бе сензация, от която правиш кариера, обаче аз изпитвах единствено погнуса. Не исках да е вярно, надявах се да е някаква шега, дори недоразумение. Собственото ми минало, обичта ми към четенето и книгите бяха неразривно свързани с „Човека от калта“ на Реймънд Блайд. Да приема, че историята никога не е била негова, че той я е откраднал от другаде, че корените й не са в плодородната почва на замъка Милдърхърст, означаваше не само да разпердушиня една литературна легенда, но беше и жесток личен удар.

Така или иначе, бях намерила писмото и ми плащаха да пиша за произведението на Реймънд Блайд, и по-специално за създаването на романа. Не можех просто да пренебрегна обвинението в плагиатство, понеже не ми допада. Особено след като то обясняваше до голяма степен неохотата на Реймънд Блайд да обсъжда източника на вдъхновението си.

Нуждаех се от помощ и знаех точно към кого да се обърна. Когато се прибрах във фермата, успях да избегна госпожа Бърд и се шмугнах право в стаята ми. Вдигнах слушалката на телефона още преди да седна. Пръстите ми се засуетиха несръчно в бързината да набера номера на Хърбърт.

Телефонът звънеше, но никой не вдигна.

— Не! — изграках в слушалката, но тя си остана безмълвна.

Почаках нетърпеливо, после опитах отново и цяла вечност слушах далечния звън. Задъвках ноктите си, препрочетох бележките си и опитах отново да звънна, но нищо. Дори си помислих дали да не се обадя на татко, но се възпрях, понеже се опасявах вълнението да не навреди на сърцето му. И после погледът ми попадна на името на Адам Гилбърт върху първите интервюта.

Набрах номера му, почаках, никакъв отговор. Опитах отново.

Някой вдигна.

— Ало. Госпожа Батън е на телефона.

Идеше ми да се разплача от радост.

— Обажда се Едит Бърчил. Бих искала да говоря с Адам Гилбърт.

— Съжалявам, госпожице Бърчил. Господин Гилбърт замина за Лондон, има уговорен преглед в болницата.

— О! — по-скоро треперливо възклицание, отколкото дума.

— Ще се върне след ден-два. Ако искате, мога да му предам съобщение и той да ви се обади, когато се върне в края на седмицата.

— Не — отвърнах. Беше твърде късно, нуждаех се от помощ сега, но все пак беше по-добре от нищо. — Да, добре. Благодаря ви. Бихте ли му предали, че е много важно. Мисля, че има вероятност да съм се натъкнала на нещо, свързано със загадката, която с него обсъждахме неотдавна.

През остатъка от вечерта се взирах в писмото, драсках неразгадаеми фигури в бележника си и набирах номера на Хърбърт, а после слушах призрачните гласове в тази празна телефонна линия. В единайсет часа най-сетне се примирих, че е твърде късно да продължавам да дебна празната къща на Хърбърт и че съм сама с проблема си.

Когато тръгвах към замъка на следващата сутрин, изтощена и с подпухнали очи, имах чувството, че съм се въртяла в центрофуга. Бях скрила писмото във вътрешния джоб на сакото ми и непрекъснато плъзгах ръка вътре, за да проверя дали още е там. Не мога да обясня точно защо, но когато излязох от стаята, се почувствах длъжна да го взема, да го скрия на сигурно място и да го нося със себе си. Немислимо беше да го оставя върху бюрото. Решението ми не беше рационално, не го взех от страх, че някой друг може да го види през деня. Дължеше се на странното и изгарящо убеждение, че писмото си беше мое, че ми се беше показало, че в момента помежду ни има връзка и аз съм длъжна да разбуля скритата в него тайна.

Когато пристигнах, Пърси Блайд ме очакваше, преструвайки се, че плеви някакво растение в саксия до предните стълби. Видях я, преди тя да ме забележи, затова знам, че се преструваше. Преди някакво зловещо шесто чувство да я предупреди за присъствието ми, тя стоеше изправена, облегната на камъните на стълбите, обгърнала кръста си с ръце и насочила вниманието си към нещо в далечината. Беше застинала напълно неподвижно и беше толкова пребледняла, че приличаше на статуя. Макар и не такава, която повечето хора биха поставили пред дома си.

— Някаква следа от Бруно? — попитах и се зачудих дали съумявам да звуча нормално.

Тя се престори на изненадана от пристигането ми и потърка пръсти, а по земята се посипа малко кал.

— Не тая големи надежди. Не и след като застудя толкова. — Тя изчака да стигна до нея, после протегна ръка и ме покани да я последвам. — Елате.

В замъка не беше по-топло, отколкото навън. Всъщност камъните сякаш задържаха студения въздух и цялото място изглеждаше някак по-сиво, по-тъмно и по-сурово от преди.

Очаквах да поемем по обичайния коридор към жълтия салон, но вместо това Пърси ме преведе през тайна вратичка, сгушена зад една ниша във вестибюла.

— Кулата — каза тя.

— А!

— За статията ви.

Кимнах и понеже започнахме да се изкачваме по тясното извито стълбище, я последвах.

С всяка следваща стъпка неловкостта ми растеше. В думите й имаше истина — действително беше важно за материала ми да разгледам кулата, — но въпреки това имаше нещо неопределимо странно в предложението на Пърси Блайд да ми покаже това място. Досега се бе държала неохотно, не искаше да разговарям със сестрите й, нито да разгледам бележниците на баща й. А тази сутрин ме очакваше навън, на студа, предложи да ме заведе в кулата, без да се налага да я моля — е, това беше наистина неочаквано, а неочакваните неща ми създаваха неловко усещане.

Казах си, че вероятно влагам прекалено много в случващото се: Пърси Блайд ме беше избрала да пиша за баща й, а гордостта й от замъка беше нейната същност. Вероятно не ставаше дума за нищо повече. Или пък си мислеше, че колкото по-рано разгледам каквото ми трябва, толкова по-бързо ще си тръгна и отново ще ги оставя на спокойствие. Колкото и да се убеждавах обаче, мъчителното усещане беше започнало да ме гризе. Питах се дали по някакъв начин тя не знаеше какво съм открила?

Стигнахме до малка платформа от речни камъни. В тъмната стена беше избит тесен островръх прозорец и аз хвърлих поглед към гъстата шир на гората Кардейкър — превъзходна, когато я виждаш цялата, но зловеща само в един отрязък.

Пърси Блайд отвори тясна врата със заоблена горна част.

— Стаята в кулата.

Отново се дръпна настрани, за да вляза първа. Пристъпих несигурно и спрях върху избелял килим в саждени тонове в средата на неголямо кръгло помещение. Първото, което забелязах, бяха току-що подредените дърва за огрев, вероятно като подготовка за нашето посещение.

— Е, вече сме сами — затвори Пърси вратата зад нас.

От думите й сърцето ми затуптя лудо, но не можех да кажа точно защо. Не разбирах страха си. Тя беше възрастна жена, крехка старица, която беше изразходвала всичките си оскъдни сили, за да се качи по стълбите. Ако се сборичкахме физически, със сигурност щях да успея да се защитя. Но въпреки това. Имаше нещо в блясъка на очите й — дух, по-силен от тялото. Единствената ми мисъл беше, че полетът от тук до земята е ужасно дълъг и че много хора вече са загинали, падайки от ето този прозорец тук…

За щастие, Пърси Блайд не можеше да прочете мислите ми и да види стаения в тях ужас като от мелодраматичната литература. Тя леко изви китката си и каза:

— Ето това е, тук работеше той.

Думите й най-сетне ме извадиха от мрачните мисли и аз си дадох сметка, че се намирам в кулата на Реймънд Блайд. По тези рафтове, направени специално по извивката на облите стени, бяха стояли любимите му книги, до тази камина беше седял той денем и вечер, работейки над книгите си. Плъзнах пръсти по бюрото, на което беше написал „Човека от калта“.

Писмото прошепна до кожата ми. Ако наистина е написал сам книгата.

— Има една стая — поде Пърси Блайд и драсна клечка кибрит, за да запали огъня, — зад мъничка врата във входния вестибюл. Четири етажа по-надолу, но точно под кулата. Понякога двете със Сафи седяхме там. Като малки. Докато татко работеше. — Беше рядък миг на откритост и аз не можех да откъсна поглед от нея, докато говореше. Беше дребничка, слаба и крехка, но имаше нещо дълбоко у Пърси Блайд, някаква сила — вероятно на характера — която привличаше както свещ мушица. Сякаш доловила интереса ми, тя се затвори, по лицето й пробяга мимолетна усмивка и тя се изправи. Кимна ми и хвърли в огъня изгорялата клечка кибрит. — Заповядайте, разгледайте.

— Благодаря.

— Но не се приближавайте до прозореца. Да не паднете от високо.

Удостоих я с усмивка, която успях да издокарам, и започнах да оглеждам стаята. Сега лавиците бяха празни, вероятно по-голямата част от предишното им съдържание беше по картотеките на стаята с архива, но по стените все още висяха картини. Една привлече погледа ми. Познавах изображението: „Сънят на разума“ на Гоя. Спрях пред гравюрата, разгледах човешката фигура на преден план, отпусната, приведена — сякаш от отчаяние — върху писалището си, докато над нея се носеше рояк от чудовищни същества, издигайки се и сякаш черпейки сили от заспалия му разум.

— Беше на баща ми — поясни Пърси. Сепнах се от гласа й, но не се обърнах, а когато отново погледнах изображението, го възприех различно и видях в стъклото собственото си неясно отражение и нейното зад мен. — Нас ни плашеше ужасно.

— Разбирам защо.

— Татко казваше, че е глупаво да се страхуваш. Че е по-добре да си извадиш поука.

— И каква по-точно? — обърнах се към нея.

Тя докосна стола до прозореца.

— О, не — поредната бледа усмивка, — предпочитам да остана права.

Пърси примигна бавно и за миг си помислих, че ще настоява. Тя обаче не го направи, а изрече плавно:

— Поуката, госпожице Бърчил, е, че когато разумът спи, се появяват обуздаваните дотогава чудовища.

Дланите ми бяха лепкави от пот и от тях по ръцете ми нагоре плъзна топлина. Нямаше как да е прочела мислите ми. Нямаше откъде да знае какви чудовищни неща си представям, откакто намерих писмото, страховитите ми фантазии, че някой ще ме блъсне през този прозорец.

— В това отношение Гоя е изпреварил Фройд.

Усмихнах се измъчено, но тогава топлината обля бузите ми и си дадох сметка, че няма да издържа повече напрежението, увъртането. Не бях за такива игрички. Ако Пърси Блайд знаеше какво съм намерила в стаята с архива, ако подозираше, че го нося със себе си и че се каня да разнищя историята по-нататък, ако всичко това беше сложен замисъл, целящ да ме принуди да призная измамата си и да ми попречи да разкрия лъжата на баща й, тогава бях готова. Нещо повече, аз самата щях да нанеса първия удар.

— Госпожице Блайд, вчера намерих нещо. В стаята с архива.

Изражението й стана ужасно — кръвта тутакси и изцяло се смъкна от лицето й. Но със същата бързина тя успя да го прикрие. Примигна.

— Е? Боя се, че няма да мога да отгатна, госпожице Бърчил, ще се наложи да ми кажете какво е.

Бръкнах в джоба си и извадих писмото, като се постарах да успокоя пръстите си, докато й го подавам. Наблюдавах я как вади очилата си за четене от джоба и ги вдига пред очите си, докато преглежда страницата. Времето забави неимоверно своя ход. Тя бавно прокара пръсти по страницата.

— Да, разбирам — каза почти с облекчение, сякаш не от това мое откритие се бе опасявала.

Чаках да продължи и когато стана ясно, че няма намерение да го стори, казах:

— Много съм притеснена. — Несъмнено това беше най-трудният разговор, който съм подхващала някога. — Ако има съмнения, че „Човека от калта“ е… — Не можах да се накарам да кажа „откраднат“. — Ако има вероятност баща ви да е прочел сюжета някъде другаде — преглътнах, стаята се въртеше пред очите ми, — както, изглежда, намеква писмото, издателите трябва да знаят.

Пърси сгъваше писмото много старателно и решително и каза едва след като приключи:

— Нека ви успокоя, госпожице Бърчил. Баща ми е написал всяка дума от тази книга.

— Но писмото… сигурна ли сте?

Допуснах огромна грешка, като й казах. Какво очаквах да направи тя? Да разговаря честно с мен? Да ми даде благословията си да направя проучвания, с които ще лиша баща й от благонадеждност в литературния свят? Беше естествено, разбира се, дъщеря му да го подкрепя, особено дъщеря като Пърси.

— Съвсем сигурна съм, госпожице Бърчил — погледна ме тя право в очите. — Аз съм писала това писмо.

— Вие ли?

Отсечено кимване.

— Но защо? Защо сте написали такова нещо?

Особено ако е вярно, че всяка дума в книгата е негова.

Цветът на страните й се върна и очите й светнаха, енергията й се повъзстанови, сякаш се подхранваше от моето объркване. Сякаш ситуацията допадаше на Пърси. Погледна ме стеснително — поглед, с който вече бях привикнала и който намекваше, че има да ми казва повече неща, не само каквото съм се сетила да питам.

— Допускам, че в живота на всички деца настъпва момент, когато завесите се вдигат и те осъзнават, че човешките слабости не са чужди и на техните родители. Че те не са непобедими. Че понякога правят неща, за да угодят на самите себе си, да нахранят собствените си чудовища. Ние сме себичен вид по природа, госпожице Бърчил.

Мислите ми плуваха в дълбока и гъста супа. Не бях сигурна как едното е свързано с другото, но допусках, че трябва да има нещо общо с печалните последици, които предричаше писмото й.

— Това писмо не означава нищо — отсече тя и махна с ръка. — Вече не. То е без значение. — Хвърли му кратък поглед и лицето й сякаш се озари за миг като прожекционен екран, по който тече филм за събития отпреди седемдесет и пет години. С едно-единствено движение Пърси хвърли писмото в огъня, където то пламна с пращене, а тя цялата потръпна. — Оказа се, че съм грешала. Историята е негова, имал е право да я разкаже. — Тогава тя се усмихна кисело и малко жлъчно. — Макар и тогава още да не го е знаел.

Съвсем се обърках. Как така няма да знае собствения си сюжет и защо тя си е мислела обратното? Не се връзваше.

— Някога, по време на войната познавах едно момиче. — Пърси Блайд беше седнала на стола зад бюрото на баща си и се облегна върху ръкохватките, преди да продължи: — Работеше за Кабинета, много пъти беше срещала Чърчил по коридорите. Имало една табела, която той настоял да поставят: „Моля, разберете, че тук отчаяние няма и че вероятността от поражение не ни интересува. Тя не съществува“. — Поседя за момент, вирнала брадичка и леко присвила очи, а собствените й думи увиснаха във въздуха край нея. През цигарения дим, с късата си прическа, изисканите си черти и копринената блуза, Пърси сякаш се бе върнала във времето на Втората световна война. — Какво смятате за това?

Не ме бива много в такива игри, открай време е така, особено в гатанки, които нямат и най-бегла връзка с останалата част от разговора. Нещастно вдигнах рамене.

— Госпожице Бърчил?

Тогава си спомних една статистика, нещо, което бях прочела или чула за рязкото спадане на броя на самоубийствата по време на война, защото хората са толкова ангажирани със собственото си оцеляване, че не се замислят много колко са нещастни.

— Мисля, че по време на война е различно — отговорих, неспособна да избегна тона, който издаваше неудобството ми. — Смятам, че правилата тогава са други. Допускам, че отчаянието е равносилно на поражение по време на война. Може би това е имал предвид Чърчил.

Тя кимна и по устните й бавно се разля усмивка. Нарочно ме затрудняваше, но не разбирах причината. Бях дошла в Кент по нейно настояване, но Пърси не ми позволяваше да разговарям със сестрите й, не отговаряше директно на въпросите ми, а предпочиташе да си играем на котка и мишка, обаче в тази игра аз винаги се оказвах плячката. Със същия успех можеше да остави Адам Гилбърт да довърши проекта. Той беше провел интервютата си, нямаше да ги обезпокои отново. Приемете го като проява на огромното ми неудобство и безсилие, но попитах:

— Защо ме поканихте да дойда, госпожице Блайд?

Тъничката й като белег вежда се стрелна нагоре като стрела.

— Моля?

— Джудит Уотърман от „Пипин Букс“ каза, че вие сте й позвънили. И сте настояли конкретно за мен.

Ъгълчето на устните й потрепна и тя впери поглед право в мен. Човек не си дава сметка колко рядко се случва това, докато наистина не стане. Докато някой не впери неотклонно поглед дълбоко в душата ти.

— Седнете — нареди ми тя като на куче или на непослушно дете и в нейната уста думата прозвуча толкова избухливо, че този път не се възпротивих — ориентирах се къде е най-близкият стол и се подчиних.

Тя тупна една цигара по бюрото и я запали. Дръпна силно, измервайки ме с поглед, докато изпускаше дима.

— У вас има нещо различно — каза, положи другата си китка върху тялото си и се облегна на стола.

За да ме огледа още по-добре.

— Не съм сигурна, че ви разбирам.

Тогава тя примигна преценяващо, воднистите й очи ме измериха от глава до пети с настойчивост, от която потръпнах.

— Да, не сте толкова жизнерадостна като преди. При предишното ви посещение.

Не можех да го оспоря, затова не го сторих.

— Така е — потвърдих. Имаше опасност ръцете ми да се разтресат безцелно, затова ги скръстих. — Извинете.

— Не се извинявайте — вдигна Пърси цигарата и брадичката си. — Така ми допадате повече.

Разбира се. За щастие, преди да се наложи да формулирам отговор, тя се върна на първоначалния ми въпрос.

— Поисках да изпратят вас, понеже, първо, сестра ми не би изтърпяла непознат мъж в къщата.

— Но господин Гилбърт вече е провел интервютата. Не е било нужно да идва в Милдърхърст, ако това не допада на Джунипър.

Лукавата усмивка отново се появи.

— Проницателна сте. Добре. Надявах се да е така. След първата ни среща не бях съвсем сигурна, а не исках да си имам вземане-даване с глупак.

Разкъсвах се между „благодаря“ и „върви по дяволите“, затова избрах компромисна хладна усмивка.

— Не познаваме много хора — продължи тя с въздишка, — вече не. После вие дойдохте на посещение и от онази жена Бърд научих, че работите в издателския бранш. Позамислих се. После споменахте, че нямате братя и сестри.

Кимнах, мъчейки се да проследя логиката в обясненията й.

— Тогава реших. — Тя си дръпна от цигарата и изпълни цял сценичен етюд, докато вадеше пепелника. — Знаех, че няма да бъдете предубедена.

С всяка изминала секунда се чувствах все по-непроницателна.

— Относно какво?

— Нас.

— Госпожице Блайд, боя се, че не разбирам какво общо има това със статията, която ми е възложено да напиша, с книгата на баща ви и с вашите спомени относно нейното издаване.

Тя нетърпеливо махна с ръка и по пода се посипа пепел.

— Нищо. Нищо. Няма нищо общо с тези неща. Свързано е с онова, което ще ви кажа.

Дали тогава усетих онова зловещо пъплене под кожата си? Може да е било просто порив на есенен студ, промъкнал се под вратата и разгневил ключалката, която изпусна ключа на пода. Пърси не му обърна внимание и аз се постарах да сторя същото.

— С това, което ще ми кажете ли?

— Нещо, което трябва да бъде поправено, преди да е станало твърде късно.

— Твърде късно за какво?

— Умирам — примигна тя с обичайната си откровеност.

— Много съжалявам…

— Стара съм. Случва се. Моля ви, не ме покровителствайте с ненужно състрадание. — Изражението й се промени, сякаш облаци преминаха по зимното небе и закриха и последната останала бледа слънчева светлина. Тя изглеждаше стара, изморена. И тогава видях, че думите й са истина — тя умираше. — Постъпих непочтено, когато се обадих на онази жена, на онази издателка и помолих да изпрати вас. Съжалявам за неудобството, което съм причинила на другия автор. Не се съмнявам, че е свършил чудесна работа. Той беше изключителен професионалист. Въпреки това не можех да постъпя по друг начин. Исках да дойдете вие и не се сещах как иначе да го постигна.

— Но защо?

В поведението й се беше появило нещо ново, някаква настойчивост, от която дишането ми стана плитко. Косъмчетата на тила ми настръхнаха не само от студ, а и от още нещо.

— Искам да ви разкажа нещо. Само на мен ми е известно. И сега ще го кажа на вас.

— Защо? — Попитах почти шепнешком, после се прокашлях и повторих: — Защо?

— Защото трябва да бъде разказано. Защото ценя достоверните летописи. Защото не мога да продължа да го тая в себе си.

Въобразявах ли си, или тя наистина погледна към чудовищата на Гоя?

— Но защо ще го разкажете на мен?

Тя примигна.

— Понеже знам коя сте, разбира се. Заради майка ви. — Тъничка усмивка и аз забелязах, че разговорът ни определено й допада — вероятно заради властта, която упражняваше над моето невежество. — Джунипър започна. Тя ви нарече Мередит. И тогава осъзнах. Тогава разбрах, че вие сте човекът.

Кръвта се смъкна от лицето ми и аз се засрамих като дете, което са спипали да лъже учителя си.

— Съжалявам, че не ви казах по-рано, просто си мислех…

— Причините ви не ме интересуват. Всички си имаме тайни.

Извинението ми секна, нищо повече не казах.

— Вие сте дъщерята на Мередит — продължи тя по-бързо, — следователно сте почти член на семейството. А това е семейна история.

Това беше последното, което очаквах от нея да каже, и останах поразена. Нещо вътре в мен затуптя в съзвучие със сърцето на мама, която обичаше това място и отдавна смяташе, че се е оказала лошо използвана.

— Но какво точно искате да направя? — попитах. — Имам предвид с вашия разказ.

— Как така да направите?

— Искате ли да го напиша?

— Не бих казала. Не искам да го напишете, а да оправите нещата. Трябва да съм убедена, че ще го сторите… — изпъна тя пръст към мен, но строгият жест беше смекчен от изражението й зад него. — Мога ли да ви имам доверие, госпожице Бърчил?

Кимнах, макар че поведението на Пърси създаваше у мен огромни опасения относно характера на молбата й.

На нея явно й олекна, но свали гарда само за миг, после отново стана отбранителна.

— В такъв случай се надявам, че ще приемете да останете без обяд — рязко отсече тя и извърна очи към прозореца, от който баща й беше полетял към смъртта си. — Нямаме време за губене.

Пърси Блайд започна с опровержение.

— Не съм добър разказвач — каза тя, — не съм като другите. Искам да разкажа една-единствена история. Слушайте внимателно, понеже няма да повтарям. — Запали си цигара и се облегна на стола. — Казах ви, че това няма нищо общо с „Човека от калта“, но не е вярно. В един или друг смисъл, тази история започва и свършва с онази книга.

Вятърът пъхна ръка в комина да поразбута пламъците, а аз отворих бележника си. Пърси заяви, че това не е необходимо, но аз изпитвах странна тревога и се чувствах по-спокойна, ако съм скрита зад целенасочеността на кремавите страници с черни редове.

— Баща ми ни каза някога, че изкуството е единственият вид неморалност. Такива неща говореше, понякога си мисля, че ги знаеше от собствената си майка. Тя беше талантлива поетеса и голяма красавица, но не беше сърдечна жена. Можеше да бъде жестока. Не съзнателно, талантът й я правеше жестока. Внушаваше на баща ми всякакви странни идеи. — Устата на Пърси се разкриви и тя замълча, за да заглади косата на тила си. — Не беше прав обаче. Има и друг вид неморалност, далече не толкова желана и прославяна.

Поприведох се напред в очакване тя да поясни за какво говори, но Пърси не го стори. През този буреносен следобед щях да свикна с резките промени на темата, с начина, по който тя осветяваше като с прожектор някоя сцена, съживяваше я, а после внезапно насочваше вниманието си другаде.

— Сигурна съм, че някога родителите ми са били щастливи — каза Пърси, — преди да се родя, но на света има два вида хора. Такива, които обичат децата, и други — които не ги обичат. Баща ми беше от първите. Според мен се е изненадал от силата на обичта си, когато сме се родили двете със Сафи. — Тя погледна към картината на Гоя и един мускул на шията й потрепна. — Беше различен, когато бяхме малки, преди Първата световна война, преди да напише онази книга. Беше необикновен човек за своето време и за своята класа. Обожаваше ни, разбирате ли — не просто ни се радваше, възхищаваше ни се и ние на него. Глезеше ни. Не с вещи, макар че в къщата нищо не липсваше, а с вниманието и с вярата си в нас. Смяташе, че не можем да сгрешим, и ни позволяваше всичко. Съмнявам се, че за децата е добре да се окажат обект на такова обожание. Искате ли чаша вода, госпожице Бърчил?

— Не, не, благодаря — примигнах.

— Аз ще си налея, ако нямате нищо против. Гърлото ми… — Тя угаси цигарата си в пепелника и взе кана от ниска етажерка, после напълни чаша от шлифован кристал. Изпи я жадно и аз забелязах, че въпреки ясния и равен тон и пронизващия й поглед, пръстите й треперят. — Родителите ви глезеха ли ви, когато бяхте малка, госпожице Бърчил?

— Не — отвърнах, — мисля, че не.

— И аз така мисля. Не ми се струвате дете, което е било поставяно на преден план, нямате вид на човек, който смята, че всичко му се полага. — Тя отмести поглед към прозореца, където времето се чумереше сивкаво. — Татко слагаше и двете ни със Сафи в стара количка, която навремето била негова, и ни разхождаше дълго из селото. Когато пораснахме, той накара Кук да ни извежда на дълги пикници и тримата бродехме да изучаваме горите, разхождахме се из полето и той ни разказваше разни истории, говореше ни за неща, които ни се струваха величави и прекрасни. Че това е нашият дом, че гласовете на предците ни винаги ще ни говорят, че никога няма да бъдем сами, стига да сме в пределите на своя замък. — Бледа усмивка се помъчи да разтегли устните й. — В Оксфорд страшно му се удавали езиците, древните езици, но той най-много обичаше англосаксонския. Правеше преводи за собствено удоволствие и още от ранна възраст ни позволяваше да му помагаме. Обикновено тук горе, в кулата, но понякога и в градината. Един следобед лежахме заедно тримата върху одеялото за пикник, гледахме към замъка от върха на възвишението, а той ни четеше от „Скиталецът“. Беше идеален ден. Такива дни са редки, така че е добре човек да ги помни. — Тя замълча и лицето й се отпусна, потънало в спомена. Когато отново заговори, гласът й беше дрезгав. — Англосаксонците имат дарба да обрисуват тъгата и копнежа, и героичното, разбира се. А подозирам, че децата имат склонност и към трите. Селедреориг. Тази дума звучеше като заклинание в кръглата каменна стая. „Тъга поради липса на място“ — поясни тя. — Няма такава дума в английския, а би трябвало, не мислите ли?… Така, отклоних се. — Поизправи се на стола си и се пресегна към цигарата си, но тя вече беше станала на пепел. — Такова е миналото — поясни Пърси, мъчейки се да извади друга цигара от пакета. — Все дебне да те подмами. — Драсна клечка кибрит, вдъхна нетърпеливо и ме погледна с присвити очи през пушека. — Ще внимавам повече от сега нататък. — Пламъчето угасна бързо, сякаш за да подчертае намерението й. — Майка ми много се борила, за да има деца, а когато го беше постигнала, я налегна толкова тежка депресия, че почти не бе способна да се надигне от леглото. Когато най-накрая се съвзе, установи, че семейството й не я очаква. Децата й се криеха зад краката на съпруга й, когато тя се опитваше да ги прегърне, плачеха и се съпротивляваха, ако се доближеше до тях. Започнахме да използваме думи от други езици, на които ни учеше татко, за да не може никой да ни разбира. Той се смееше и ни насърчаваше, радваше се колко сме умни. Сигурно сме били ужасни. Почти не познавахме майка си. Отказвахме да бъдем с нея, искахме да общуваме само с татко и той — с нас, затова тя стана много самотна.

Самотна. Не съм сигурна, че друга дума може да звучи толкова зловещо, колкото прозвуча тази от устните на Пърси Блайд. Спомних си дагеротипните портрети на Мюриъл Блайд, които бях видяла в стаята с архива. Тогава ми се стори странно, че те висят на такова тъмно и забравено място, а сега определено ми се струваше страховито.

— Какво се случи? — попитах.

Тя ме изгледа остро.

— Всяко нещо с времето си.

Навън изтрещя гръмотевица и Пърси погледна през прозореца.

— Буря — отсъди неприязнено. — Само това ни трябваше.

— Искате ли да затворя прозореца?

— Не, още не. Приятно ми е да влиза въздух. — Тя се вгледа намръщено в пода и дръпна от цигарата си. Събираше мислите си и когато го стори, срещна погледа ми. — Майка ми си хвана любовник. И кой можеше да я вини? Баща ми ги събра — не умишлено. Историята не е такава — той просто се опитваше да оправи нещата. Сигурно е съзнавал, че я пренебрегва, затова се зае да осъществи мащабни подобрения в замъка и в градината. Постави капаци на прозорците на долния етаж, за да й напомнят за прозорците, на които се бе възхищавала в Европа, започнаха работа и по рова. Толкова дълго копаха, а двете със Сафи наблюдавахме от прозореца на таванската мансарда. Архитектът се казваше Сайкс.

— Оливър Сайкс.

Тя се изненада.

— Браво на вас, госпожице Бърчил. Знаех, че сте проницателна, но не подозирах, че сте толкова ерудирана в архитектурата.

Поклатих глава и обясних за „Милдърхърст на Реймънд Блайд“. Не й казах обаче, че знам и за завещанието на Реймънд Блайд за института „Пембрук Фарм“. Което, разбира се, означаваше, че баща им не е знаел за любовната връзка.

— Татко не знаеше — каза тя, сякаш прочете мислите ми. — Но ние знаехме. Децата знаят такива неща. Изобщо не ни е хрумвало да му кажем обаче. Според нас ние бяхме неговият свят и той се интересуваше от делата на мама толкова малко, колкото и ние. — Тя леко се размърда и блузата й се развълнува. — Не се терзая от съжаления, госпожице Бърчил, но въпреки това ние сме отговорни за децата си и много пъти впоследствие съм се питала дали в онзи момент са били предопределени съдбите на хората от семейство Блайд, дори на още неродените. Дали всичко щеше да се развие различно, ако Сафи и аз му бяхме казали, че сме виждали мама и този мъж заедно.

— Защо? — Глупаво беше да прекъсвам нишката на мисълта й, но не се сдържах. — Защо щеше да е по-добре, ако му бяхте казали?

Трябваше да си спомня, че упоритостта на характера на Пърси трудно понасяше да я прекъсват.

Тя се изправи, притисна с длани тясното си кръстче и изви напред таза си. Дръпна за последен път от цигарата си, угаси я в пепелника и сковано се запъти към прозореца. От мястото си виждах, че небето е надвиснало тъмно и тежко, но тя се вгледа с присвити очи към далечното сияние, което още потрепваше на хоризонта.

— Писмото, което сте намерили — каза тя, когато гръмотевицата избоботи по-близо, — не знаех, че татко го е запазил, но се радвам, че го е сторил. Много ми беше трудно да го напиша — той толкова се радваше за ръкописа, за сюжета си. Когато се върна от войната, татко беше бледо подобие на човека, който беше преди. Слаб като вейка, с ужасно безизразни и плитки очи. През повечето време не ни пускаха при него — бавачката ни твърдеше, че сме щели твърде да се разстроим, — но ние въпреки зова се промъквахме по вените на замъка. Той седеше до прозореца си, гледаше невиждащо навън и говореше за някакво огромно отсъствие, което усеща вътре в себе си. Умът го сърбял за творческа употреба, така казваше, но хванеше ли писалката, нещо не се получаваше. „Празен съм“, повтаряше отново и отново, и имаше право. Наистина беше. Представете си в такъв случай възродителната тръпка, откакто се зае да работи над бележките си, които щяха да се превърнат в „Човека от калта“.

Кимнах, припомняйки си бележниците на долния етаж, променения му почерк, натежал от самоувереност и целеустременост от първия до последния ред.

Проблесна светкавица и Пърси Блайд се сепна. Изчака да я последва гръмотевицата.

— Думите в онази книга бяха негови, госпожице Бърчил. Той открадна идеята.

От кого?, исках да попитам, но този път си прехапах езика.

— Мъчително беше да напиша онова писмо, да охладя въодушевлението му, при положение че проектът го крепеше, но се налагаше. — Навън заваля, рукна внезапно. — Малко след като татко се върна от Франция, се разболях от скарлатина и ме изпратиха другаде да се лекувам. Близначките не се справят добре със самотата, госпожице Бърчил.

— Сигурно е било ужасно…

— Сафи — продължи тя, сякаш забравила за присъствието ми — винаги е имала по-развинтено въображение. Двете заедно бяхме хармонична двойка, илюзията и реалността бяха в равновесие. Разделят ли ни обаче, всяка от нас изостряше своите особености до крайност. — Тя потръпна и се отдръпна от прозореца. По рамката се сипеха дъждовни капки. — Близначката ми сънуваше ужасен кошмар. Често става така с хората с по-богато въображение — погледна ме тя. — Обърнете внимание, госпожице Бърчил, че не казвам „кошмари“. Кошмарът беше само един.

Развихрилата се навън буря беше погълнала и последната дневна светлина и стаята в кулата потъна в мрак. Само оранжевият пламък на огъня просветваше от време на време. Пърси се върна на бюрото и запали лампата. През цветния абажур бликна зелена светлина и спусна тъмни сенки под очите й.

— Сънуваше го, откакто беше на четири. Събуждаше се посред нощ пищяща и окъпана в пот, напълно убедена, че някакъв човек, целият покрит с кал, се е покатерил от рова и иска да я отвлече. — Главата на Пърси леко се наклони и скулите й изскочиха в релеф. — Винаги я успокоявах. Утешавах я, че това е само сън и че нищо не може да й навреди, докато съм тук. — Въздъхна мъчително. — И всичко беше наред до юли 1917 година.

— Когато сте заминали да се лекувате от скарлатина.

Кимване — толкова леко, че можеше и да си го въобразявам.

— И тя разказала на баща ви.

— Той се криел от медицинските си сестри, когато го намерила. Била много разстроена — Сафи никога не е умеела да се сдържа — и татко я попитал какво не е наред.

— И после го написал.

— Нейният демон се оказал неговият спасител. — Поне отначало. Историята го запали: той я търсеше, жаден за още подробности. Вниманието му я ласкаеше, сигурна съм, и когато се върнах от болницата, положението беше съвсем различно. Татко беше ведър, възстановен, почти в делириум и двамата със Сафи имаха тайна. Никой от тях не спомена пред мен Човека от калта. Едва когато видях коректурите на „Истинската история на Човека от калта“ върху бюрото му, ето тук, се досетих какво се е случило.

Дъждът плющеше и аз се приближих до прозореца, за да чувам.

— И вие написахте писмото.

— Разбира се, съзнавах, че ако той публикува тази история, това ще се отрази ужасно на Сафи. Татко обаче отказа да го повярва и понасяше последиците до края на живота си. — Пърси отново насочи вниманието си към Гоя. — Вината заради стореното, заради греха си.

— Задето е откраднал кошмара на Сафи — казах. Грях може би беше малко прекалено, но прекрасно разбирах как такова нещо може да се отрази на едно момиче, особено на момиче с развито въображение. — Разпространил е историята по света и й е дал нов живот. Направил я е реална.

Пърси се засмя — огорчен и металически звук, от който потръпнах.

— О, госпожице Бърчил, той направи нещо повече от това. Той вдъхнови кошмара. Просто тогава още не го е знаел.

Гръмотевица проехтя нагоре в кулата и лампата помръкна, Пърси Блайд обаче — не. Беше обладана от целта на разказа си и аз се приближих към нея, обзета от отчаяното желание да разбера какво си е наумила, какво може да е направил Реймънд Блайд, за да разпали кошмара на Сафи. Запали си още една цигари, очите й блестяха и вероятно беше надушила интереса ми, понеже отмести разказа на другаде.

— Мама пазеше връзката си в тайна почти цяла година.

Смяната на темата ми подейства като физически удар и аз се свих. Доста очевидно, опасявам се, понеже този факт не убягна от вниманието на домакинята ми.

— Разочаровам ли ви, госпожице Бърчил? — рязко попита тя. — Това е историята за раждането на „Човека от калта“. Голяма сензация е, уверявам ви. Всички изиграхме роля в създаването на книгата, дори майка ни, обаче тя почина преди сънуването на съня и написването на книгата. — Изтупа падналата върху блузата си пепел и продължи да разказва: — Връзката на мама продължи, а татко нямаше никаква представа. Докато една нощ не си дойде по-рано от пътуването си до Лондон. Носеше добри новини — американско списание беше публикувало негова статия, посрещната много одобрително, — и той беше настроен за празненство. Било късно. Със Сафи бяхме само на четири и ни бяха сложили да си легнем още преди часове, а любовниците били в библиотеката. Камериерката на мама се помъчила да спре татко, но той цял следобед се наливал с уиски и бил неудържим. Бил във възторг и искал съпругата му да сподели доброто настроение. Влетял в библиотеката и ги заварил. — Устата на Пърси се разтегли в гримаса, понеже знаеше какво предстои. — Татко се вбесил и избухнала страхотна кавга. Първо между него и Сайкс, а докато другият мъж лежал ранен на пода, кавгата се пренесла между татко и мама. Татко й крещял, наричал я с всякакви обидни имена, а после я разтърсил — не достатъчно силно, за да я нарани, но достатъчно, за да се строполи тя върху масата. Някаква лампа се катурнала на пода и се строшила, а пламъците подпалили подгъва на роклята й.

Тутакси лумнал силен пожар. Огънят за секунди се плъзнал нагоре по шифона на роклята й и я погълнал. Татко се ужасил, разбира се, помъкнал я към завесите, за да опита да потуши пламъците. Но това само влошило нещата. Завесите също се запалили, след тях — и цялата стая, всичко горяло. Татко хукнал да потърси помощ, извлякъл мама от библиотеката, спасил живота й — макар и за кратко, — но не се върнал за Сайкс. Оставил го да умре там. Любовта прави жестоки неща с хората, госпожице Бърчил.

Библиотеката изгоряла изцяло, но когато пристигнали властите, не намерили друго тяло. Сякаш Оливър Сайкс изобщо не е съществувал. Татко допускаше, че тялото се е стопило при толкова високата температура, камериерката на мама после не обели нито дума от страх да не опетни доброто име на господарката си, а никой не потърси Сайкс. За огромен късмет на татко човекът се оказа мечтател, който често говорел за желанието си да избяга на континента и да се скрие от света.

Пърси ми разказа нещо ужасно: за начина, по който е бил причинен пожарът, отнел живота на майка й, за това, че Оливър Сайкс е бил зарязан да умре в библиотеката, но аз усещах, че нещо липсва, и още не виждах връзката с „Човека от калта“.

— Не съм видяла това с очите си — каза Пърси. — Обаче някой го е видял. Високо горе в таванската мансарда едно момиченце се събудило от сън, оставило близначката си самичка в леглото и се покатерило върху библиотечката, откъдето съзряло необикновеното златисто небе. Всъщност виждало отражението от пожара в библиотеката и долу, на земята, един черен, овъглен и почти стопен мъж, който крещял в предсмъртна агония, докато се опитвал да се покатери по стената на рова.

Пърси отново наля вода в чашата си и я изпи с трепереща ръка.

— Помните ли първото си посещение, госпожице Бърчил, когато споменахте, че миналото пее в стените?

— Да.

Онази обиколка сякаш беше преди цяла вечност.

— Казах ви, че това с отминалото време е глупост. Че камъните са стари, но не издават тайните си.

— Помня.

— Излъгах ви. — Тя вирна брадичка и предизвикателно впери поглед в мен. — Аз ги чувам. Колкото повече остарявам, толкова по-силно ги чувам. Не ми беше лесно да ви разкажа тази история, но ми се стори необходимо. Както ви казах, има и друг вид безсмъртие, много по-самотно.

Чаках.

— Животът, госпожице Бърчил, човешкият живот протича между две събития — раждането и смъртта. Датите на тези събития принадлежат на човека толкова, колкото и името му, колкото и преживяванията му помежду. Не ви разказах тази история. И да се почувствам опростена. Разказвам ви я, защото една смърт трябва да бъде описана. Разбирате ли?

Кимнах, мислейки си за Тео Кавил и за маниакалния начин, по който проверяваше архивите за брат си, за мъчителното чистилище на неведението.

— Добре — каза Пърси. — Не бива да има никакво объркване по въпроса.

Приказките й за изкупление ми напомниха за вината на Реймънд, понеже със сигурност затова той бе приел католицизма. Затова беше завещал голяма част от състоянието си на църквата. Другият получател на наследството му беше институтът на Сайкс. Не защото Реймънд Блайд се възхищаваше на работата на тази група хора, а защото се чувстваше виновен. Спомних си нещо.

— Преди споменахте, че баща ви не е знаел какво е вдъхновило съня — а впоследствие разбра ли?

Тя се усмихна.

— Получи писмо от един докторант от Норвегия, който пишеше дисертация за физическите травми в литературата. Интересуваше се от почернялото тяло в „Човека от калта“, понеже според младия изследовател понякога описанието отговаряло на начина, по който били представяни жертви на изгаряния. Татко така и не му отговори, но тогава разбра.

— Кога се случи това?

— В средата на трийсетте. Тогава той започна да вижда Човека от калта в замъка.

И когато е добавил второто посвещение в книгата си: М.Б. и О.С. Не са инициалите на неговите съпруги, а опит в известен смисъл да изкупи вината си за смъртта, която е причинил. Нещо ми направи впечатление.

— Не сте го видели с очите си. От къде знаете за пожара в библиотеката? За това, че Оливър Сайкс е бил там онази вечер?

— От Джунипър.

— Моля?

— Татко й казал. Когато беше на тринайсет, самата тя преживя травма. Той все повтаряше колко си приличали двамата: подозирах, че според него за Джунипър ще бъде утеха да разбере, че всички сме способни да се държим по начин, за който впоследствие съжаляваме. Той беше способен да бъде едновременно претенциозен и глупав.

Тя замълча, пресегна се към чашата си с вода и сякаш самата стая въздъхна. Може би от облекчение, че истината най-сетне е разкрита. А Пърси Блайд дали изпитваше облекчение? Не бях толкова сигурна. Несъмнено беше доволна, че е изпълнила дълга си, но нищо в поведението и не подсказваше, че и е олекнало от разкритието. Имах усещането, че знам защо: каквато и утеха да бе получила, мъката й беше много по-силна. Претенциозен и глупав. Това бяха първите две неласкави думи за баща й, които чувах от нейната уста — на жената, която толкова неистово бранеше наследството му, — и може би затова прозвучаха толкова тежко.

И защо не? Постъпката на Реймънд Блайд беше подла, никой не можеше да го оспори, и не беше чудно, че е полудял от чувство за вина. Помня онази снимка на възрастния Реймънд в книгата, която купих от магазина в селото: страховитите очи, смръщеното лице, усещането, че черни мисли гнетят тялото му. По сходен начин изглеждаше сега и една от големите му дъщери. Тя се беше свила в креслото, дрехите й изглеждаха твърде големи, клепачите й бяха отпуснати, а нежната кожа беше осеяна със сини жилчици. Стори ми се много окаяно, дъщеря да страда така заради греховете на баща си.

Навън валеше, дъждът се сипеше върху вече подгизналата земя и вътре в стаята беше полутъмно в превалящия следобед. Дори огънят, който блещукаше, докато Пърси разказваше, вече гаснеше и отнасяше със себе си и последната топлинка от кабинета.

Затворих бележника си.

— Искате ли да приключваме за днес? — попитах мило, надявах се. — Може да продължим утре, ако желаете.

— Почти, госпожице Бърчил, почти приключих.

Тя изтрака с табакерата си и потупа последната цигара върху бюрото. Завъртя я между пръстите си, преди да драсне клечката и единият край на цигарата да засияе.

— Вече знаете за Сайкс — каза тя, но не знаете за другия.

За другия? Притаих дъх.

— По изражението ви съдя, че знаете за кого говоря.

Кимнах сковано. Изтрещя силен гръм и аз потреперих на мястото си. Отново отворих бележника си.

Тя силно дръпна от цигарата си и се изкашля, докато издухваше дима.

— Приятелят на Джунипър.

— Томас Кавил — прошепнах.

— Той дойде през онази нощ. 29 октомври 1941 година. Запишете го. Той дойде, както й беше обещал. Добре, че тя така и не го узна.

— Защо? Какво се случи?

Стигнала в окрайнините на просветлението, почти не исках да узная.

— Имаше буря, почти като тази днес. Беше тъмно. Случи се злополука. — Тя говореше толкова тихо, че трябваше да се наведа съвсем близо до нея. — Взех го за нарушител.

Не ми хрумваше какво да кажа.

Лицето й беше пепелявосиво, а бръчките му издаваха десетилетна вина.

— Не съм казвала на никого. Със сигурност не и на полицията. Притеснявах се, че няма да ми повярват. Че прикривам някой друг.

Джунипър. Джунипър с нейните прояви на насилие в миналото. Скандалът със сина на градинаря.

— Погрижих се. Направих всичко по силите си. Обаче никой не знае, а накрая и това трябва да се поправи.

Шокирана, видях, че тя плаче, че по старото й лице сълзите се стичат на воля. Бях шокирана, понеже ставаше дума за Пърси Блайд, но не бях изненадана. Не и след признанието й.

Смъртта на двама мъже, две тайни: много неща имах да обмислям, толкова много, че нито виждах, нито чувствах ясно. Емоциите ми се сливаха като цветовете на акварели и аз не се чувствах нито гневна, нито уплашена, нито морално превъзхождаща Пърси, и със сигурност не изгарях от радост, че съм узнала отговорите на въпросите си. Просто бях тъжна. Разстроена и загрижена за възрастната жена, седнала срещу мен, която ронеше сълзи заради трудния си и изпълнен с тайни живот. Не можех да облекча болката й, но не можех и да седя тук и само да я гледам.

— Моля ви, нека ви помогна да слезем долу.

Този път тя се съгласи безмълвно.

Придържах я леко, докато вървяхме. Бавно, внимателно се спускахме по извитото стълбище. Тя настояваше да си носи бастунчето и то се влачеше подире ни, бележейки напредъка ни с ужасното си потракване. Не говорехме, и двете бяхме твърде изморени.

Когато най-сетне стигнахме до затворената врата на жълтия салон, Пърси Блайд спря. Овладя се единствено със силата на волята, изпъна тялото си и стана с един-два сантиметра по-висока.

— Нито дума на сестрите ми — предупреди тя. Гласът й не беше нелюбезен, но сухотата в него ме слиса. — Нито дума, чувате ли?

— Останете за вечеря, Едит — покани ме Сафи ведро, когато влязохме. — Приготвих още храна, понеже стана късно, а вие още сте при нас.

Тя погледна към Пърси с приятно изражение, но аз усетих, че е смутена, че се пита какво толкова е разказвала сестра й цял ден.

Възпротивих се, но тя каза, че вече ми е сложила прибори и че бездруго навън вали като из ведро.

— Разбира се, че ще остане — каза Пърси, пусна ръката ми и бавно, но уверено се запъти към другия край на масата. Обърна се и ме погледна, когато стигна там, и на електрическата светлина в стаята видях колко изцяло, колко смайващо е успяла да възроди духа си заради своите сестри. — Принудих ви да работите на обяд. Най-малкото, което можем да направим, е да ви предложим вечеря.

Нахранихме се заедно, и четирите, с пушена треска — светложълта, слизеста, поизстинала, а кучето, което най-сетне бяха намерили в килера, през повечето време лежа в нозете на Джунипър, а тя му даваше парченца риба от чинията си. Бурята не утихваше, дори набра сила. За десерт хапнахме препечени филийки със сладко, пихме чай, после отново пихме чай и накрая вече нямаше за какво да си говорим. През равни интервали от време светлината потрепваше, сякаш токът щеше да спре, и всеки път когато отново се стабилизираше, си разменяхме успокоителни усмивки. През цялото време дъждът се стичаше от стрехите и се спускаше пред прозорците като плътна завеса.

— Е, според мен просто нямаме избор — каза Сафи накрая. — Ще ви приготвим легло и ще останете да пренощувате тук. Ще се обадя във фермата да ги предупредя.

— О, не, не искам да се натрапвам — възразих вероятно с повече усърдие, отколкото беше учтиво. — Не искам да се натрапвам.

И наистина не исках, не ми допадаше и идеята да пренощувам в замъка.

— Глупости — възрази Пърси и се извърна от прозореца. — Навън е тъмно като в рог. Най-вероятно ще паднете в потока и течението ще ви отнесе като плавей. — Тя изпъна гръб. — Не, не искам повече нещастни случаи. Не и когато има предостатъчно място.

Сафи ме заведе до спалнята. Доста повървяхме от крилото, в което сега живееха сестрите Блайд, и макар че коридорът беше тъмен и дълъг, бях признателна, че не ме водят надолу по стълбите. Стигаше ми, че щях да пренощувам в замъка, но не исках да спя близо до стаята с архива. И двете носехме парафинови лампи, докато се качвахме по стълбите към втория етаж и после поехме по дълъг и тъмен коридор. Дори когато електрическите крушки не примигваха, светлината беше някак особена и навсякъде беше полутъмно. Накрая Сафи спря.

— Стигнахме — отвори тя вратата. — Стаята за гости.

Тя — или пък Пърси — беше застлала леглото с чаршафи и беше подредила малка купчинка книги до възглавницата.

— Боя се, че не е много уютна — отбеляза тя и огледа стаята с извинителна усмивка. — Не посрещаме гости често, малко сме отвикнали. Отдавна никой не ни е гостувал.

— Съжалявам, че ви причинявам това главоболие.

— Глупости — поклати глава тя. — Изобщо не е главоболие. Винаги съм обичала да имам гости. За мен това е едно от най-приятните неща в живота. — Тя тръгна към леглото и остави лампата на страничната масичка. — Донесох ви нощница и няколко книги. Не си представях, че в края на деня няма да ви се иска да прочете някоя история, която да ви приспи. — Тя докосна книгата най-отгоре на купчината. — „Джейн Еър“ ми е любима открай време.

— И на мен. Винаги си я нося с мен, но моето издание не е толкова красиво като вашето.

Тя се усмихна доволна.

— Знаете ли, Едит, напомняте ми малко на мен самата. На човека, който можех да стана, ако нещата се бяха развили различно. Да живея в Лондон, да работя с книги. Когато бях млада, си мечтаех да стана гувернантка. Да пътувам и да се срещам с хора, да работя в музей. Да срещна своя господин Рочестър може би.

Засрами се, после се натъжи и аз си спомних кутиите на цветя, които бях намерила в стаята с архива, и по-конкретно онази, на която пишеше „Брак с Матю де Курси“. Добре познавах трагичната любовна история на Джунипър, но знаех много малко за романтичното минало на Сафи. Със сигурност и тя някога е била млада и изпълнена с желание, но беше пожертвала и двете, за да се грижи за Джунипър.

— Споменахте, че някога сте били сгодена?

— За мъж, който се казваше Матю. Влюбихме се, когато бяхме много млади. На шестнайсет — усмихна се тя благо на спомена. — Смятахме да се оженим, когато станем на двайсет и една.

— Имате ли нещо против да ви попитам какво стана?

— Ни най-малко. — Тя се зае да оправя завивките, да изпъва одеялото и чаршафите. — Просто не се получи. Той се ожени за друга.

— Съжалявам.

— Недейте. Толкова много време мина. Тези двама души са мъртви от години. — Може би се стесняваше, че в разговора е прозвучало самосъжаление, понеже се пошегува: — Явно ми е провървяло, че сестра ми ме остави да живея в замъка при такива изгодни условия.

— Не допускам Пърси изобщо да е имала нещо против.

— Може би не, но всъщност имах предвид Джунипър.

— Боя се, че…

Сафи примигна срещу мен изненадано.

— Замъкът е неин. Не знаехте ли? Винаги сме смятали, че Пърси ще го наследи, разбира се — тя е най-голямата и единствената, която го обича така, — но татко променил завещанието си в последния момент.

— Защо? — размишлявах гласно.

Всъщност не очаквах да ми отговори, но тя явно се увлече в историята.

— Татко беше обсебен от мисълта, че жените с творчески способности не могат да продължат да творят, след като бъдат обвързани с брак и деца. Когато Джунипър прояви такива способности, негова идея фикс стана убеждението, че тя не бива да се жени и да пропилява таланта си. Държеше я тук, не я пускаше да ходи на училище, да се среща с други хора, а после промени завещанието си и замъкът стана неин. Той смяташе, че така няма никога да й се налага да се притеснява за прехраната си, нито да се жени за мъж, който да я издържа. Но това беше ужасно несправедливо от негова страна. Замъкът трябваше да е на Пърси. Тя обича това място, както другите хора обичат възлюблените си. — Сафи набухна възглавниците за последен път, преди да вземе лампата си от масичката. — Допускам, че в това отношение е хубаво, че Джунипър не се омъжи и не отиде да живее другаде.

Не успях да направя връзката.

— Но нима Джунипър нямаше да се радва сестра й, която толкова обича това място и се грижи за него, да живее тук?

— Не е толкова просто — усмихна се Сафи. — Татко можеше да бъде и жесток, когато налага волята си. Той постави условие в завещанието. Ако Джунипър се омъжи, замъкът вече нямаше да бъде неин, а щеше да стане собственост на Католическата църква.

— На църквата?

— Татко изпитваше чувство за вина.

След разговора си с Пърси знаех точно за какво става дума.

— Значи, ако Джунипър и Томас се бяха оженили, щяхте да изгубите замъка?

— Да, точно така — потвърди Сафи. — Горката Пърси така и не го понесе. — Сафи потръпна. — Съжалявам, тук е толкова студено. Човек не си дава сметка. Ние нямаме нужда от тези стаи. Боя се, че в това крило няма отопление, но на дъното на гардероба има допълнителни одеяла.

В този момент просветна зрелищна светкавица, последвана от силен гръм. Слабата електрическа светлина потрепна, измъждука и крушката угасна. Двете със Сафи вдигнахме лампите си като кукли на един и същ конец. Едновременно вперихме поглед в угасналата крушка.

— Боже, токът спря! — възкликна тя. — Добре, че взехме лампите. — Поколеба се и попита: — Ще се справите ли сама тук, горе?

— Несъмнено.

— Добре тогава — усмихна се тя. — Оставям ви.

Нощем е различно. Нещата стоят другояче, когато светът е черен. Несигурността и болката, тревогите и страховете се сдобиват със зъби в мрака. Особено когато човек нощува в стар и необикновен замък, а отвън бушува буря. И още повече, след като цял следобед си слушал изповедта на една възрастна дама. Поради което, след като Сафи си тръгна и затвори вратата зад гърба си, дори не ми хрумна да угася лампата.

Облякох нощницата и седнах пребледняла като призрак в леглото. Слушах как дъждът продължава да се сипе и как вятърът блъска по капаците на прозорците, сякаш някой отвън се опитва да влезе. Не, прогоних тази мисъл и дори успях да се усмихна на себе си. Мислех си за „Човека от калта“. Беше разбираемо, след като щях да прекарам нощта на мястото, където се развиваше действието на романа, в нощ, сякаш извадена от страниците му.

Сгуших се под завивките и насочих мислите си към Пърси. Носех си бележника и го отворих, нахвърлях някои неща, които ми хрумнаха. Пърси Блайд ми беше разказала как се е зародил романът „Човека от калта“, което беше огромна сензация. Но тя разгада и мистерията около изчезването на Томас Кавил. Би трябвало да изпитвам облекчение, а бях напрегната. Усещането беше отскоро и беше свързано с думи на Сафи. Докато говореше за завещанието на баща си, аз направих неприятни връзки и малки лампички осветиха подробностите, които ме караха да се чувствам неловко: обичта на Пърси към замъка, завещание, в което пишеше, че сестрите ще го изгубят, ако Джунипър се омъжи, злополучната смърт на Томас Кавил.

Но не. Пърси твърдеше, че е било нещастен случай, и аз й вярвах.

Наистина. Каква причина имаше да лъже? Би могла просто да премълчи всичко.

Но все пак…

Откъслеците се въртяха в главата ми отново и отново: гласът на Пърси, после този на Сафи и собствените ми съмнения. Не и гласът на Джунипър обаче. Все слушах за най-младата Блайд, никога не чувах самата нея. Накрая безсилно захлопнах бележника.

Стига толкова за един ден. Въздъхнах и погледнах към книгите, които Сафи ми беше набавила, търсейки нещо, което да ме успокои: „Джейн Еър“, „Брулени хълмове“, „Мистериите на Удолфо“ — все добри приятели, но неподходяща компания за студена и бурна нощ.

Бях изморена, много изморена, но отлагах заспиването, не исках да духна лампата и да се предам на мрака. Накрая обаче клепачите ми натежаха и след като се сепвах няколко пъти, реших, че съм достатъчно изморена, за да се предам бързо на съня. Духнах пламъка, затворих очи, когато мирисът на пушек отслабна и се стопи в студения въздух край мен. Последното, което помня, беше стичащият се по стъклото дъжд.

Събудих се сепнато, внезапно и неестествено в незнаен час. Лежах напълно неподвижно и се ослушвах. Чаках, чудейки се какво ме е събудило. Косъмчетата по ръцете ми бяха настръхнали и имах силното и зловещо усещане, че не съм сама, че в стаята има още някой. Огледах сенките, сърцето ми биеше лудо, ужасено от онова, което можех да видя.

Не виждах нищо, но знаех. Някой беше тук.

Затаих дъх и се заслушах, обаче навън все още валеше и бурният вятър блъскаше капаците, поривите му се плъзгаха по каменния коридор и аз не можех да чуя почти нищо друго. Нямах кибрит и нямаше как да запаля лампата, затова успях да се убедя да запазя относително спокойствие. Казах си, че се дължи на нещата, за които съм си мислила, преди да заспя, на вманиачеността ми по „Човека от калта“. Че съм сънувала този шум. Че си въобразявам разни неща.

И точно когато си помислих, че почти съм успяла да се убедя, проблесна силна светкавица и аз забелязах, че вратата на спалнята ми е отворена. Сафи я беше затворила. Значи, имах право. Някой беше влязъл в стаята при мен, сигурно седеше кротичко някъде и чакаше в мрака…

— Мередит…

Всеки прешлен на тялото ми се изпъна. Сърцето ми биеше като лудо, пулсът ми течеше като електричество по вените. Не беше вятърът, не бяха стените, някой беше прошепнал името на мама. Бях скована от ужас, но и обзета от необяснима енергия. Съзнавах, че трябва да направя нещо. Не можех просто да седя цяла нощ, увита с одеялото, и да оглеждам стаята с ококорени очи.

Изобщо не исках да ставам от леглото, обаче го направих. Плъзнах се по завивката и се отправих на пръсти към вратата. Дръжката беше студена и гладка под дланта ми, дръпнах я лекичко и безшумно към себе си и излязох навън да огледам коридора…

— Мередит…

Едва не изпищях. Беше точно зад мен.

Бавно се извърнах и се озовах срещу Джунипър. Носеше същата рокля, която беше облякла при първото ми посещение в Милдърхърст, роклята — както вече знаех, — която Сафи й беше преправила, за да облече за вечерята с Томас Кавил.

— Джунипър — прошепнах. — Какво търсите тук?

— Чаках те, Мери. Знаех, че ще дойдеш. Нося ти го. Пазех го на сигурно място.

Нямах представа за какво говори, но тя ми подаде нещо доста обемисто. С твърди ръбове, остри ъгли, немного тежко.

— Благодаря — казах.

В полумрака усмивката й помръкна.

— О, Мери, направих нещо ужасно, ужасно…

Точно това каза и на Сафи в онзи коридор в края на обиколката ми. Пулсът ми се учести. Не беше редно да я разпитвам, но просто не се стърпях.

— Какво има? Какво сте направили?

— Том ще дойде скоро. Ще дойде на вечеря.

Дожаля ми за нея, чакаше го петдесет години, убедена, че той я е изоставил.

— Разбира се — казах. — Том ви обича. Той иска да се ожени за вас.

— Том ме обича.

— Да.

— И аз го обичам.

— Сигурна съм, че е така.

Докато аз се наслаждавах на приятното топло усещане, че съм отпратила съзнанието й към щастливо място, ръцете й ужасено отскочиха към устата и тя каза:

— Но там имаше кръв, Мередит…

— Моля?

— … толкова много кръв, по ръцете ми, по роклята ми. — Тя сведе поглед към роклята си и изражението й стана самото олицетворение на нещастието. — Кръв, кръв, кръв. И Том не дойде. Но аз не помня. Не мога да си спомня.

И тогава проумях с шеметна яснота.

Всичко се намести и аз разбрах какво крият. Какво се беше случило всъщност на Томас Кавил. Кой беше отговорен за смъртта му.

Навикът на Джунипър да губи паметта си след травмиращи случаи, след случаи, когато не можеше да си спомни какво е направила, потуленият инцидент с побоя над сина на градинаря. С изпълнен с разбиране ужас си спомних писмото, което беше изпратила на мама и в което споменаваше единствения си страх: да не стане като баща си. А точно това се бе случило.

— Не мога да си спомня — продължаваше да повтаря тя. — Не мога да си спомня. — Лицето й беше печално объркано и макар да ми разказваше нещо ужасно, в онзи момент ми се искаше само да я прегърна, да я избавя някак от ужасното бреме, което мъкнеше повече от петдесет години. Тя отново прошепна: — Направих нещо ужасно, ужасно… — и се стрелна към вратата, преди да успея да кажа нещо успокоително.

— Джунипър — провикнах се след нея, — чакайте.

— Том ме обича — повтори тя, сякаш щастливата мисъл й е хрумнала току–що. — Ще отида да потърся Том. Трябва всеки момент да дойде.

И изчезна в тъмния коридор.

Хвърлих обемистия предмет на леглото и я последвах. Завих, поех по друг къс коридор до малката площадка, от която започваше стълбище. От долу духна хапещ порив на влажен вятър и аз разбрах, че Джунипър е отворила някаква врата, че смята да изчезне в тъмната и мокра нощ.

След миг на нерешителност хукнах подире й. Не можех да я зарежа на произвола на природните стихии. Доколкото знаех, тя възнамеряваше да тръгне по алеята към пътя, за да търси Томас Кавил. Стигнах до основата на стълбите и забелязах врата, която водеше към малко преддверие, което свързваше замъка с външния свят.

Навън валеше като из ведро, но установих, че се намираме в някаква градина. Тук не растеше бог знае какво, имаше няколко пръснати статуи и цялото място беше оградено с висок жив плет, обаче притаих дъх. Тази градина бях видяла от таванската стая при първото си посещение, квадратното заграждение, което Пърси Блайд се бе постарала да ме убеди, че не е никаква градина. И имаше право. Бях чела за него в дневника на мама. Това беше гробището на домашните любимци, специално място за Джунипър.

Джунипър стоеше в средата на градината — крехка старица със зловеща бледа рокля, цялата вир-вода и с налудничав поглед. И изведнъж проумях какво ми беше казала Пърси по-рано — защо бурното време засилва тревожната възбуда на Джунипър. В онази нощ през 1941 година е имало буря, точно както и сега…

Странно, но бурята сякаш се успокои край Джунипър, когато тя застана насред двора. Бях като вцепенена известно време, преди да осъзная, че трябва да изляза и да я прибера вътре, че тя не бива да остава навън в това време. В този момент чух глас и видях Джунипър да поглежда надясно. Пърси Блайд се появи от една врата в живия плет, облечена с дъждобран и гумени ботуши приближаваше към малката си сестра и я молеше да се прибере вътре. Пърси протегна ръце и Джунипър се олюля и се озова в прегръдката й.

Изведнъж се почувствах като натрапник, като непознат човек, станал свидетел на интимен момент.

Някой стоеше зад мен. Сафи, със спусната върху раменете коса. Беше се увила в халат и по лицето й беше изписано извинение.

— О, Едит, ужасно съжалявам, че ви обезпокоихме — каза тя.

— Джунипър… — подех и посочих през рамо, опитвайки се да обясня.

— Всичко е наред — успокои ме Сафи с мила усмивка. — Понякога се скита. Няма защо да се притеснявате. Пърси ще я прибере. Можете да си лягате.

Бързо се отправих нагоре по стълбите, после по коридора към стаята си и внимателно затворих вратата. Облегнах се на нея и успокоих дишането си, което все още се опитваше да ми избяга. Натиснах електрическия ключ с надеждата, че токът е дошъл, но уви — само пластмасово изщракване, никакво успокоително просветване.

Приближих се на пръсти до леглото, преместих загадъчната кутия на пода и се увих в одеялото. Лежах с глава върху възглавницата и слушах как пулсът препуска в ушите ми. Не можех да прогоня подробностите от изповедта на Джунипър, объркването й, докато се мъчеше да сглоби откъслеците от болния си мозък, прегръдката й с Пърси насред гробището за домашни любимци. И тогава разбрах, че Пърси Блайд ме е излъгала. Не се съмнявах, че Томас Кавил е умрял през онази бурна октомврийска нощ през 1941 година, но не Пърси го бе убила. Тя просто защитаваше по-малката си сестра до последен дъх.

Вероятно най-сетне съм заспала, защото следващото нещо, което помня, е, че слаба дневна светлина се процеждаше през процепите на капаците. Бурята беше отминала и вече бе настанало измореното утро. Полежах известно време, примигвах към тавана и обмислях събитията от предишната вечер. На дружелюбната дневна светлина бях по-сигурна от всякога, че Джунипър е виновна за смъртта на Томас. Само това имаше смисъл. Знаех също, че Пърси и Сафи много искаха никой да не узнае истината.

Скочих от леглото и за малко да се спъна в някаква кутия на пода. Подаръкът на Джунипър. След всичко друго, което се случи, бях забравила за него. Беше със същата форма и големина като онези от сбирката на Сафи в стаята с архива и когато отворих, вътре наистина имаше ръкопис, но не на Сафи. На заглавната страница пишеше: „Съдба: любовна история от Мередит Бейкър, октомври 1941 година“.

Всички се бяхме успали и вече беше късна сутрин. Когато слязох долу, масата беше подредена за закуска в жълтия салон и трите сестри седяха: близначките си бъбреха, сякаш предната вечер не се беше случило нищо необикновено. И може би наистина не беше, може би бях станала свидетел само на едно от много смущения. Сафи се усмихна и ми предложи чаша чай. Благодарих й и погледнах към Джунипър, която седеше безизразно в креслото, а в поведението й нямаше и следа от вълнението от предната нощ. Стори ми се, че Пърси ме наблюдава по-бдително от обикновено, докато си пиех чая, но това вероятно бе резултат от изповедта й, вярна или не, от предния ден.

След като се сбогувах, тя ме изпрати до вестибюла и си поговорихме приятно за най-обикновени неща, докато стигнах вратата.

— Що се отнася до онова, което ви казах вчера, госпожице Бърчил — каза тя и постави бастунчето си стабилно на земята. — Искам отново да подчертая, че беше нещастен случай.

Разбрах, че ме изпитва, така искаше да се увери дали все още вярвам на историята й. Дали Джунипър ми е казала нещо през нощта. Сега имах шанса да разкрия какво бях научила, да я попитам направо кой всъщност беше убил Томас Кавил.

— Разбира се — отговорих. — Разбирам напълно.

Защо да й казвам? За да задоволя любопитството си за сметка на спокойствието на сестрите? Не можех да го сторя.

Тя беше видимо облекчена.

— Страдам неимоверно. Не съм искала да става така.

— Знам. Сигурна съм, че не сте. — Бях трогната от сестринското й чувство за дълг, от толкова силната й обич, че бе готова да признае престъпление, което не е извършила. Трябва да го забравите — казах възможно най-мило. — Грешката не е ваша.

Тя ме погледна с изражение, което не бях виждала дотогава и което ми е трудно да опиша. Отчасти терзание, отчасти облекчение, но и с намек за още нещо. Тази жена обаче беше Пърси Блайд и не се поддаваше на чувствата. Хладно се овладя и кимна отсечено.

— Не забравяйте обещанието си, госпожице Бърчил. Разчитам на вас. Не обичам да се доверявам на случайността.

Земята беше мокра, небето — бяло и целият пейзаж имаше бледия вид на лице след истеричен пристъп. Сигурно почти така изглеждаше и моето лице. Пристъпвах внимателно, стараейки се да не се окажа отнесена като плавей от течението, а когато стигнах до фермата на госпожа Бърд, тя вече бе заета с обедните приготовления. Във въздуха се усещаше силното ухание на супа, простичко, но огромно удоволствие за човек, прекарал нощта в компанията на призраците от замъка.

Самата госпожа Бърд подреждаше масите в главния салон и пълничката й фигура с престилка беше толкова приятна и утешителна гледка, че усетих силно желание да я прегърна. И сигурно щях да го направя, ако в този момент не забелязах, че не сме сами.

Имаше още някой, още един гост, който се беше привел към стената и внимателно разглеждаше черно-белите снимки.

Много познат човек.

— Мамо?

Тя вдигна поглед и ми се усмихна колебливо.

— Здравей, Еди.

— Какво правиш тук?

— Ти каза, че трябва да дойда. Исках да те изненадам.

Никога през живота си не съм била толкова доволна и не съм изпитвала такова облекчение от срещата си с някого. Прегърнах я.

— Толкова се радвам, че си тук.

Може би страстта ми си е проличала, сигурно съм я притиснала малко по-дълго, понеже мама примигна и каза:

— Всичко наред ли е, Еди?

Поколебах се, докато тайните, които бях научила, мрачните истини, на които бях станала свидетел, се размесваха като карти в съзнанието ми.

— Добре съм, мамо. Просто съм малко изморена. Снощи имаше голяма буря.

— Госпожа Бърд ми каза, че заради дъжда си пренощувала в замъка — съвсем лекичко секна гласът й. — Радвам се, че не тръгнах следобед, както планирах.

— Отдавна ли си тук?

— Само двайсетина минути. Разглеждах тези — посочи тя една снимка от списание „Кънтри Лайф“ от 1910 година. Беше на кръглия басейн, докато все още са го строяли. — В този басейн се научих да плувам, докато живеех в замъка.

Приближих се, за да прочета надписа под снимката: „Оливър Сайкс, който ръководи строителните работи, показва на господин и госпожа Реймънд Блайд новия им басейн“. Ето го красивия млад архитект, Човека от калта, който ще завърши дните си във възстановения от самия него ров. По кожата ми плъзна четката на осведомеността и върху ми натежа бремето на тайната, която бях научила за съдбата на този млад мъж. В съзнанието ми долетя молбата на Пърси Блайд: „Не забравяйте обещанието си. Разчитам на вас“.

— Да предложа на дамите обяд? — попита госпожа Бърд.

Извърнах се от усмихнатото лице на Сайкс.

— Какво ще кажеш, мамо? Сигурно си гладна, след като си шофирала.

— С удоволствие ще хапна супа. Може ли да седнем отвън?

Седнахме на маса в градината, откъдето виждахме замъка. Госпожа Бърд предложи и преди да успея да се възпротивя, мама заяви, че е идеално. Докато гъските от фермата се суетяха из локвите наблизо с надеждата да получат някоя трохичка, мама заговори за миналото си. За времето, което беше прекарала в Милдърхърст, за чувствата й към Джунипър, за увлечението й по нейния учител Томас Кавил, а накрая ми разказа и за мечтата си да стане журналист.

— Какво се случи, мамо? — попитах, мажейки филийката си в масло. — Защо промени намеренията си?

— Не съм ги променила. Просто… — Тя се размърда на белия железен стол, който госпожа Бърд беше подсушила. — Мисля, че… Накрая не можах… — Тя се намръщи на неспособността си да намери нужните думи, после продължи с нова решимост: — Познанството ми с Джунипър отвори нова врата пред мен и аз отчаяно копнеех да премина отвъд. Без нея обаче сякаш не успях да задържа вратата отворена. Опитах, Еди, наистина. Мечтаех да уча в университета, но през войната толкова много училища в Лондон затвориха, че накрая започнах работа като машинописка. Винаги съм смятала, че е нещо временно, че някой ден ще продължа напред и ще правя каквото искам. Но когато войната свърши, бях на осемнайсет и беше късно да се връщам в училище. А не можех да уча в университет, без да съм завършила гимназия.

— И спря да пишеш?

— О, не. — Тя рисуваше осморки в супата си с върха на лъжицата, отново и отново. — Не, не спрях. Тогава бях много упорита. Наумила си го бях и реших, че няма да допусна такава дреболия да ми попречи. — Тя се усмихна, без да вдига поглед. — Щях да пиша на свободна практика, да стана известна журналистка.

И аз се усмихнах, невъзможно доволна от нейното описание на неустрашимата млада Мередит Бейкър.

— Направих си своя програма, четях каквото намерех в библиотеката, пишех статии, обзори, понякога разкази и ги изпращах.

— Нещо публикуваха ли?

Тя се размърда на мястото си престорено свенливо.

— Кратки неща тук-там. Получих няколко насърчителни писма от редактори на по-големи списания, внимателни, но категорични, които ме съветваха да науча повече за стила на техните издания. И после, през 1952 година, ми предложиха работа. — Мама погледна към гъските, които пърхаха с криле, и нещо у нея се промени, тя цялата се сви. — Работата беше в Би Би Си, начално ниво, но точно това исках.

— И какво стана?

— Имах спестявания и си купих елегантен костюм и кожена чанта, за да добия нужния вид. Строго си наредих да се държа самоуверено, да говоря ясно и да не се изгърбвам. Но тогава… — тя огледа ръцете си, потри с палец кокалчетата си, — тогава нещо се обърка с автобусите и вместо да ме откара до Радиото, шофьорът ме остави близо до Марбъл Арч. Тичах почти през целия път дотам, но когато стигнах до „Риджънт Стрийт“, видях всички онези момичета да излизат от сградата, да се смеят и да се шегуват… Изглеждаха толкова изискани, толкова по-млади от мен, сякаш знаеха отговорите на всички житейски въпроси… — Тя бутна една трохичка от масата на пода, после вдигна очи към мен. — Огледах се във витрината на един универсален магазин, Еди, и се почувствах толкова измислена.

— О, мамо!

— Почувствах се като коварна измислица, така се презрях и се засрамих, задето изобщо ми е хрумнало, че мястото ми е там. Мисля, че никога не съм се чувствала толкова самотна. Обърнах гръб на Портланд Плейс и тръгнах в другата посока, а по бузите ми се стичаха сълзи. Сигурно съм изглеждала ужасно. Чувствах се толкова самотна и изпитвах такова самосъжаление, че дори непознати ме ободряваха с „горе главата“. Най-накрая минах покрай едно кино и се шмугнах вътре, за да си поплача на спокойствие.

Спомних си разказа на татко за момичето, което плакало през целия филм.

— И си гледала „Зелениката и бръшлянът“.

Мама кимна, извади отнякъде кърпичка и изтри очите си.

— И се запознах с баща ти. А той ме заведе на чай и крушова торта.

— Любимата ти.

Тя се усмихна през сълзи на скъпия спомен.

— Не спираше да ме пита какво се е случило и когато му казах, че плача заради филма, ме изгледа абсолютно невярващо. „Но това не е реално — каза ми и поръча още едно парче торта. — Всичко е измислица.“

И двете се засмяхме — татко наистина би казал точно това.

— Той беше толкова стабилен, Еди, толкова категорично възприемаше света и своето място в него. Удивително. Не познавах човек като него. Той не виждаше неща, които не съществуват, не се тревожеше за нищо, преди то да се случи. В това се влюбих в неговата увереност. Беше здраво стъпил в настоящето и когато говореше, неговата сигурност ме обгръщаше. За щастие, и той бе видял нещо у мен. Може и да не звучи вълнуващо, но двамата бяхме много щастливи заедно. Баща ти е добър човек, Еди.

— Знам.

— Почтен, мил, отговорен. Това значи много.

Съгласих се и докато двете сърбахме супата си, в съзнанието ми изникна образът на Пърси Блайд. В това отношение тя приличаше малко на татко: можеш да не забележиш такъв човек в по-живописна компания, но неговата решителност и дори твърдост е основата, върху която блестят всички останали. Мислите за замъка и за сестрите Блайд ми напомниха за още нещо.

— Не мога да повярвам, че забравих.

Бръкнах в чантата си и извадих кутията, която Джунипър ми даде през нощта.

Мама остави лъжицата си и изтри пръсти в салфетката в скута си.

— Подарък? Но ти дори не знаеше, че ще идвам.

— Не е от мен.

— А от кого?

Точно се канех да кажа: „Отвори го и ще видиш“, но си спомних, че последния път, когато й бях връчила кутия със спомени и казах същото, не се получи добре.

— От Джунипър е, мамо.

Тя раздалечи устни и тихо ахна, после несръчно се помъчи да отвори кутията.

— Ама че съм глупава — каза с непознат за мен глас, — колко съм несръчна. — Накрая вдигна капака и ръката й се стрелна смаяно към устата. — О, боже!

Извади отвътре крехките листове обикновена хартия — държеше ги, сякаш са най-скъпоценното нещо на света.

— Джунипър ме помисли за теб. Пазела ти го е.

Очите на мама се стрелнаха към замъка на хълма и тя поклати глава леко и невярващо.

— През цялото време…

Отгърна машинописните страници, попрочете по малко от тук от там с треперлива усмивка. Наблюдавах я, радвах се на видимото удоволствие, което й доставяше ръкописът. Но имаше и още нещо. У нея настъпи някаква промяна — деликатна, но несъмнена, — когато тя разбра, че приятелката й не я е забранили: чертите на лицето й, мускулите на шията й, дори лопатките ни раменете й някак се смекчиха. Цял един живот, прекарай в отбранителност, се стопи и аз съзрях момичето у нея, което сякаш току–що се събуждаше от дълъг и дълбок сън.

— А какво стана с писането, мамо?

— Моля?

— С писането. Не продължи ли?

— О, не, отказах се. — Мама набърчи нос и изражението й стана някак извинително. — Сигурно ти изглежда страхливо.

— Не, не е страхливо. — Продължих внимателно: — Но не разбирам защо си престанала да правиш нещо, което ти доставя удоволствие.

Слънцето беше пробило облаците, отразяваше се в локвите и хвърляше шарена сянка по бузите на мама. Тя намести очилата си, размърда се на стола и лекичко притисна длани към ръкописа.

— Това бе толкова огромна част от миналото ми, от онази, която бях тогава — каза тя. — После всичко се обърка. Страдах, понеже мислех, че Джунипър и Том са ме изоставили, усещането, че съм изневерила на себе си, като не съм отишла на онова интервю… Мисля, че писането просто престана да ми доставя удоволствие. Заживях с баща ти и насочих вниманието си към бъдещето.

Тя отново погледна към ръкописа, вдигна един лист и прочете написаното на него с мимолетна усмивка.

— Наистина ми доставяше огромно удоволствие — каза. — Да се опиташ да уловиш върху хартията нещо абстрактно, някаква мисъл или усещане. Бях забравила колко ми беше приятно.

— Никога не е твърде късно да започнеш отново.

— Еди, скъпа — усмихна се тя с нежно съжаление. — Аз съм на шейсет и пет години. От десетилетия пиша само списъци за пазаруване. С основание мога да твърдя, че е твърде късно.

Поклатих глава. Всеки ден в работата си срещах хора на всякаква възраст, които пишат просто защото не могат иначе.

— Никога не е прекалено късно, мамо — повторих, но тя вече не ме слушаше. Беше насочила вниманието си зад рамото ми, отново към замъка, придърпа жилетката си на гърдите с фината си ръка. — Знаеш ли кое е интересното, не бях сигурна как ще се почувствам, но сега, когато съм тук, надали мога да се върна. Не съм убедена, че го искам.

— Не си ли?

— Имам в съзнанието си една представа. Щастлива представа. Не искам това да се промени.

Тя може би мислеше, че ще опитам да я разубедя, обаче не го сторих. Замъкът вече беше едно печално място, бледнееше и се разпадаше почти като трите си обитателки.

— Разбирам те — казах. — Всичко има някак изтощен вид.

— Ти също изглеждаш изтощена, Еди — намръщено ме изгледа тя, сякаш едва сега забелязваше.

И в този миг аз се прозях.

— Прекарах паметна нощ. Не успях да спя много.

— Да, госпожа Бърд ми каза, че имало силна буря. С удоволствие бих се разходила в градината. Има предостатъчно неща, с които да се занимавам — докосна тя ръбчетата на ръкописа. — Защо не отидеш да полегнеш?

По средата на стълбите госпожа Бърд привлече вниманието ми. Стоеше горе на площадката, размахваше нещо над перилата и питаше дали може да ми отнеме минутка. Беше толкова настойчива, че макар да се съгласих, не можах да се отърся от тревожното си опасение.

— Искам да ви покажа нещо — каза тя и хвърли поглед през рамо. — Тайна е.

След последните двайсет и четири часа, които бях прекарала, това не ме развълнува.

Когато стигнах до нея, тя бутна в ръцете ми сивкав плик и ме осведоми със странен шепот:

— Това е едно от писмата.

— Кои писма?

Бях видяла доста през последните месеци.

Тя ме изгледа така, сякаш съм забравила кой ден от седмицата е. Което, като се замисля, си беше точно така.

— Писмата, за които ви разказвах, разбира се, за любовните писма, които Реймънд Блайд е изпращал на мама.

— А! Тези писма.

Тя кимна нетърпеливо, а часовникът с кукувичка на стената зад нея избра точно този момент, за да изплюе навън двете си танцуващи мишки. Изчакахме мелодията да свърши и я попитах:

— Искате да го погледна ли?

— Не е нужно да го четете — увери ме госпожа Бърд, — ако се чувствате неловко. Просто онази вечер споменахте нещо, което ме накара да се замисля.

— Така ли?

— Казахте, че ще разгледате бележниците на Реймънд Блайд, и ми хрумна, че сигурно вече имате ясна представа как изглежда почеркът му. — Тя си пое дъх и после изрече забързано: — Чудех се дали, надявах се…

— Дали не мога да погледна и да ви кажа.

— Именно.

— Разбира се…

— Прекрасно!

Тя допря длани под брадичката си и измъкна листа хартия от плика.

Веднага ми стана ясно, че ще я разочаровам, че писмото изобщо не е писано от Реймънд Блайд. След като внимателно прочетох бележниците му, познавах добре наклонения му почерк, дългите завъртулки след някои букви, особеното „Р“, с което се подписваше. Не, това писмо беше написано от друг.

Не прочетох останалото. Прескочих следващите няколко абзаца и стигнах до инициала на подписа, точно както ми беше казала госпожа Бърд. Но когато го погледнах, някои подробности се промениха и нещата се понаместиха. Бях виждала преди почерка на този човек.

Разбрах кой е писал писмото и кого Люси Мидълтън е обичала повече от всеки друг. Госпожа Бърд имаше право — тази любов беше предизвикателство към обществените норми, — но не беше любов между Люси и Реймънд. Писмото не беше подписано с буквата „Р“, а с буквата „П“, изписана старомодно, с удължена първа чертица и леко извита втора, така че приличаше на „Р“, особено ако човек се опитва да види точно това.

— Прекрасно е — казах, едва изричайки думите, понеже внезапно се почувствах печално самотна, като се замислих за онези две млади жени и за дългите години от живота им, които бяха прекарали разделени.

— Много е тъжно, нали? — Тя въздъхна, прибра писмото обратно в джоба на престилката си и ме погледна обнадеждено. — Толкова красиво написано писмо.

Когато най-накрая успях да се откопча от госпожа Бърд, след като й отговорих възможно най-смътно, отидох право в стаята си и се строполих върху леглото. Затворих очи и се помъчих да освободя съзнанието си, но напразно. Мислите ми бяха приковани към замъка. Не можех да престана да мисля за Пърси Блайд, която бе обичала толкова силно и толкова отдавна, която хората мислеха за скована и студена, която през по-голямата част от живота си беше пазила ужасна тайна, за да защити по-малката си сестра.

Пърси ми разказа за Оливър Сайкс и за Томас Кавил, при условие че ще „постъпя правилно“. Беше говорила много за последните дни на хората, но онова, което не можех да проумея, бе защо изобщо трябваше да ми го разказва. Какво искаше да направя с тази информация, което самата тя не можеше да направи? Този следобед бях твърде изморена. Трябваше да поспя и с нетърпение чаках да прекарам вечерта с мама. Затова реших да посетя замъка на следващата сутрин и да се срещна за последен път с Пърси Блайд.

Само че нямах тази възможност. След вечерята с мама заспах бързо и дълбоко, но малко след полунощ се събудих сепнато. Полежах в леглото си във фермата, чудейки се защо съм се събудила, дали съм чула нещо, някакъв непознат нощем шум, или някак съм сънувала, че трябва да се събудя. В едно обаче бях сигурна: това внезапно събуждане изобщо не беше плашещо като предишното в замъка. Този път нямах усещането, че в стаята има още някой, и не чувах нищо необичайно. Но усещах привличането, онази връзка със замъка, за която вече споменах. Измъкнах се от леглото, отидох до прозореца и дръпнах завесите. И тогава го видях. Коленете ми се подкосиха, заляха ме едновременно горещи и студени вълни. Там, където трябваше да се намира тъмният замък, всичко сияеше — оранжеви пламъци се издигаха към ниското и мрачно небе.

Пожарът в замъка Милдърхърст горя почти през цялата нощ. Когато позвъних на пожарната, те вече пътуваха натам, но не можеха да направят почти нищо. Замъкът беше от камък, но вътре имаше толкова много дърво, дъбовата ламперия, перилата на стълбите, милионите листове хартия. Пърси Блайд основателно предупреждаваше, че една искра е достатъчна всичко да пламне като кутийка с прахан.

Възрастните жени вътре нямали никакъв шанс, така твърдеше един от пожарникарите на следващата сутрин по време на закуската, поднесена им от госпожа Бърд. Той каза, че трите били заедно в стая на първия етаж.

— Изглежда, пожарът ги е изненадал, докато са дремели край огъня.

— Той ли е причината? — попита госпожа Бърд. — Искра от огъня — точно като случилото се с майката на близначките.

Тя поклати глава, цъкайки с език заради трагичната прилика.

— Трудно е да се каже — отговори пожарникарят, после добави: — Всичко може да е причината. Въглен от камината, изпусната цигара, повреда в електрическата инсталация — на повечето такива места инсталацията е по-стара от мен.

Не съм сигурна дали полицията, или пожарникарите поставиха бариери край пушещия замък, но аз вече познавах градината добре и успях да се покатеря до там. Може и да беше зловещо, но трябваше да погледна отблизо. Познавах сестрите Блайд съвсем отскоро, но се чувствах силно свързана с техните истории, с техния свят, затова, когато се събудих и установих, че всичко се е превърнало в пепел, изпитах усещането за тежка загуба. Разбира се, заради загубата на сестрите и на техния замък, но и заради още нещо. Завладя ме усещането, че съм изоставена. Че една врата, която неотдавна се бе отворила пред мен, отново е затворена бързо и изцяло и аз повече никога няма да мина през нея.

Постоях известно време, съзерцавайки черната и празна черупка, припомних си първото ми посещение преди месеци, очакването, което ме изпълни, докато минавах покрай кръглия басейн на път за замъка. Всичко, което бях узнала оттогава.

Селедреориг… Думата се появи в главата ми като шепот. Тъга поради липса на място.

Един малък камък от замъка лежеше самотен в краката ми и това само задълбочи меланхолията ми. Все пак беше просто камък. Семейство Блайд вече не съществуваха, а отминалото време бе замлъкнало.

— Не мога да повярвам, че го няма.

Обърнах се — до мен стоеше млад мъж с тъмна коса.

— Да, знам — отговорих.

— Чух по радиото сутринта и дойдох да се уверя лично. Надявах се да видя и вас.

Явно съм изглеждала изненадана, понеже той ми подаде ръка и се представи:

— Адам Гилбърт.

Името би трябвало да ми говори нещо и наистина беше така: възрастен господин със сако от туид и старинен работен стол.

— Еди — успях да промълвя. — Еди Бърчил.

— И аз така си помислих. Онази Еди, която ми открадна работата.

Шегуваше се и аз трябваше да му отговоря подобаващо. Вместо това запелтечих неразбрано:

— Коляното ви… Медицинската ви сестра… Мислех, че…

— Вече съм по-добре. Почти. — Той посочи към бастуна си в другата ръка. — Ще повярвате ли, че беше нещастен случай по време на алпинизъм? — попита с крива усмивка. — Не? Е, добре. Спънах се в купчина книги в библиотеката и си счупих коляното. Такива опасности крие животът на писателя. — Той кимна към фермата: — Връщате ли се?

Погледнах към замъка за последен път и кимнах.

— Може ли да ви придружа?

— Разбира се.

Повървяхме известно време, бавничко заради бастуна на Адам, и споделяхме спомените си за замъка и за сестрите Блайд, общото си увлечение по „Човека от калта“ като деца. Когато стигнахме към полето преди фермата, той спря. И аз сторих същото.

— Боже, чувствам се като глупак, че ще ви попитам за това сега — махна той към димящите останки от замъка в далечината, — но въпреки това… — Сякаш слушаше нещо, което аз не чувах. Кимна. — Да, май все пак ще ви попитам. Госпожа Батън ми предаде съобщението ви, когато се прибрах снощи. Вярно ли е? Научихте ли нещо за произхода на „Човека от калта“?

Имаше кафяви очи, които не ми позволяваха да го погледна в тях и да го излъжа. Не го и направих. Вместо това погледнах към челото му.

— Не, за съжаление, не. Беше фалшива тревога.

Той вдигна длан и въздъхна.

— Е, добре. Явно истината ще си отиде с тях. Има нещо поетично в това. Имаме нужда от загадките си, нали?

И аз така мислех, но преди да му го кажа, нещо във фермата привлече вниманието ми.

— Ще ме извините ли за момент? Трябва да свърша нещо.

Не съм сигурна какво си е помислил главен инспектор Роулинс, когато е видял чорлавата и изтощена жена, която забързано приближаваше през полето към него, още повече пък, когато започнах да разказвам историята си. Чест му прави, че запази невероятно спокойно изражение, когато на масата за закуска му предложих да разшири разследването си, понеже от сигурен източник знам, че в близост до замъка са заровени тленните останки на две тела. Просто лъжичката, с която бъркаше чая си, забави ход и инспекторът каза:

— На двама души, казвате. А да знаете имената им?

— Всъщност да. Единият се казва Оливър Сайкс, а другият е Томас Кавил. Сайкс е починал през 1920 година по време на пожара, в който загинала Мюриъл Блайд, а Томас е починал при нещастен случай по време на буря през октомври 1941 година.

— Разбирам.

Той уби една муха до ухото си, без да откъсва поглед от мен.

— Сайкс е погребан от западната страна, където някога е бил ровът.

— А другият?

Спомних си нощта на бурята, ужасеното бягство на Джунипър по коридорите и навън в градината, Пърси, която знаеше точно къде ще я открие.

— Томас Кавил е в гробището за домашни любимци — заявих. — В средата, близо до надгробния камък с надпис Емерсън.

Бавно обмисли нещата, докато отпиваше от чая си, а после добави още една лъжичка захар. Огледа ме с леко присвити очи и отново започна да бърка.

— Ако проверите в гражданския регистър — продължих, — ще се уверите, че Томас Кавил е обявен за изчезнал и че смъртта на нито един от двамата не е вписана. — А човек се нуждае от своите две дати, както ми каза Пърси Блайд. Само първата не е достатъчна. Ако не затвори скобата, човек не намира покой.

Реших да не пиша предговора за изданието на „Човека от калта“ на „Пипин Букс“. Обясних на Джудит Уотърман, че графикът ми се е объркал, че не съм имала почти никаква възможност да се срещна със сестрите Блайд преди пожара. Тя ме увери, че разбира, че Адам Гилбърт с радост ще довърши започнатото. Съгласих се — той беше провел пълно проучване.

Аз не можех да напиша материала. Знаех отговора на загадката, измъчвала литературните критици седемдесет и пет години, но не можех да го споделя със света. Това би означавало да извърша огромно предателство към Пърси Блайд. „Тази история е семейна“, казала ми беше тя, преди да ме попита дали може да ми има доверие. Освен това щях да бъда отговорна за разбулването на печални и зловещи събития, чиято сянка завинаги щеше да тегне над романа. Над книгата, която ме превърна в читател.

Но да напиша нещо друго, да преразкажа същите стари истории за загадъчната поява на книгата, щеше да бъде невероятно неискрено. Освен това Пърси Блайд ме беше наела под фалшив предлог. Тя не искаше да напиша предговора, искаше само да поправя някои официални данни. И аз го направих. Роулинс и хората му разшириха разследването на пожара и на територията на замъка бяха открити две тела — точно където им казах. Тео Кавил най-сетне научи какво се е случило с брат му Том: че е починал в онази бурна нощ в замъка Милдърхърст по време на войната.

Главен инспектор Роулинс ме притисна за още подробности, но аз не му казах нищо повече. И беше истина — не знаех нищо повече. Пърси ми каза едно, Джунипър — друго. Бях убедена, че Пърси прикрива сестра си, но не можех да го докажа. А и бездруго не бих казала. Истината умря заедно с трите сестри, а ако камъните от основите на замъка все още нашепваха за случилото се през онази октомврийска нощ на 1941 година, аз не ги чувах. Не исках да ги чувам. Вече не. Време беше да се върна към собствения си живот.