Отминали времена

Пролог

Шшшт… Чувате ли го?

Дърветата го чуват. Първи разбират, че той идва.

Слушайте! Дърветата от гъстата тъмна гора треперят и поклащат листа като тънички шушулки от ковано сребро, а закачливият вятър се промъква през короните им и прошепва, че скоро ще се започне.

Дърветата знаят, защото са стари и вече са го виждали.

Навсякъде цари покой.

Навсякъде цари покой, когато пристига Човека от калта. Нощта е надянала чифт фини кожени ръкавици и е метнала върху земята черно покривало: хитрост, прикритие, време за отдих и сън, та всичко отдолу да си подремне.

Мрак, но не само, понеже всички неща имат оттенъци, полутонове, различна тъкан. Ето вижте смътния масив на гъстите гори, мекия подплатен простор на полята, гладката меласа на пълните с вода ровове. И все пак. Напълно лишеният от късмет не би забелязал, че нещо се раздвижва там, където не би трябвало. На вас наистина ви е провървяло. Понеже никой не е виждал как Човека от калта се надига и оживява, за да разкаже историята.

Ето там, виждате ли? Лъскавият черен ров, пълен с тиня, вече не е равен. Появило се е мехурче ей там, в най-широката част, издуло се е, потрепване на ситни вълнички, просто лека диря…

Обаче вие сте отместили поглед! И толкова по-добре. Тези гледки не са за хора като вас. Ще насочим вниманието си към вътрешността на замъка, защото и там нещо се раздвижва.

Високо в кулата.

Вгледайте се и ще забележите.

Малко момиче отмята завивката.

Сложили са го да си легне преди часове, съвсем наблизо бавачката му тихо похърква в спалнята си и сънува сапун, водни лилии и високи чаши с прясно топло мляко. Нещо обаче е разбудило момиченцето, то се надига крадешком, плъзга се по чистия бял чаршаф и спуска едно до друго белите си тесни стъпалца на дървения под.

Няма луна, на която да се любува или която да осветява пътя, но нещо все пак го привлича към прозореца. Затвореното стъкло е студено, то усеща как трепти мразовитият нощен въздух, докато се покатерва върху библиотечката и сяда над редицата захвърлени любими детски книжки, жертви на устремния му копнеж да порасне и да отлети. Загръща с нощницата горната част на белите си крачета и полага буза в хлътнатинката, оформила се между двете допрени коленца.

Светът е там, навън, хората се движат из него като навити на пружина кукли.

Някой ден, съвсем скоро то възнамерява да го види лично, понеже този замък може и да има катинари по всички врати и решетки на прозорците, но това е, за да не влиза онова нещо, а не за да не излиза момичето.

Онова нещо.

Чувало е да разказват за него. Той самият е история. Приказка от отдавна отминали времена, а решетките и катинарите са останали от дните, когато хората са вярвали на такива неща. На слухове за чудовища от канавките, които дебнели и нападали прелестните девици. За човек, комуто много отдавна била причинена злина и който не спирал да търси отмъщение за загубата си.

Но малкото момиче — което би се начумерило, ако чуе да го наричат така — вече не се плаши от детински приказки и чудовища. То е нетърпеливо, то е модерно и пораснало и копнее да избяга. Този прозорец и този замък вече не му стигат, обаче засега само това има, ето защо се взира мрачно през стъклото.

Там, отвъд, в гънката между възвишенията селцето бавно се унася в сън. Глухо и далечно последният влак за тази нощ дава знак, че наближава — самотен повик, останал без отговор, и железничарят с твърда платнена фуражка излиза навън, препъвайки се, за да сигнализира. В гората наблизо бракониер оглежда какво е отстрелял и мечтае да се прибере у дома и да си легне, а в покрайнините на селото, в една къщурка с олющена боя проплаква новородено.

Съвсем обикновени събития в един свят, където всичко има смисъл. Където виждаш нещата такива, каквито са, и ги пропускаш, когато не са. Свят, доста различен от онзи, в който се е озовало момиченцето.

Понеже там долу, по-близо, отколкото на детето му е хрумнало да погледне, се случва нещо.

Канавката е започнала да диша. Сърцето на заровения дълбоко, дълбоко в калта мъж тупти влажно. Тих звук като стенанието на вятъра се надига от дълбините и напрегнато надвисва над повърхността. Момиченцето го чува, по-точно, го усеща, понеже основите на замъка са споени с калта, и стенанието се просмуква през камъните нагоре по стените етаж след етаж и неусетно минава през библиотечката, на която е седнало то. Някога любима книжка с приказки тупва на пода и момиченцето в кулата се стряска.

Човека от калта отваря едното си око. Рязко, внезапно, завърта го насам-натам. Дали дори в този миг мисли за изгубеното си семейство? За красивата си дребничка съпруга и за двете пухкави млечнобели бебета, които е изоставил. Или пък спомените му се връщат още по-назад, към дните на детството му, когато заедно с брат си е тичал през полята с дълги светли стръкове? А може би мислите му се насочват към другата жена, онази, която го бе обичала преди смъртта му? Чието ласкателство, нежно внимание и отказ бяха стрували на Човека от калта всичко…

Нещо се променя. Момичето го долавя и потръпва. Притиска длан до ледения прозорец и оставя звездовидна следа върху влажната повърхност. Потайната среднощна доба го връхлита, но то не знае и не я нарича така. Няма кой да му се притече на помощ. Влакът е отминал, бракониерът вече лежи до жена си, дори бебето е заспало, след като се е отказало да осведомява света за всичко, което знае. Единственият буден в замъка е момиченцето на прозореца, бавачката му е престанала да похърква и вече диша толкова леко, сякаш е застинала неподвижно. Птиците в гората на замъка също са притихнали, мушнали са главички под тръпнещите си крилца и са стиснали очички в сиви чертици, за да се предпазят от онова, което знаят, че предстои.

Момиченцето е самичко — единствено то и мъжът, който се разбужда в калта. Сърцето му се къса, този път по-бързо, понеже часът му е настъпил и няма да трае дълго. Раздвижва китките и глезените си и се надига от калното си ложе.

Не гледайте. Умолявам ви, отместете поглед, докато той се отделя от повърхността, докато с мъка се покатерва от канавката, докато застава на черния мокър бряг, вдига ръце и си поема дълбоко въздух. Припомня си какво е да дишаш, да обичаш, да те боли.

Вместо това погледнете към буреносните облаци. Дори в тъмното се вижда как се скупчват. Боботят гневно, стегнати като юмруци, тътнат, влачат се тежко, докато не стигат точно над кулата. Човека от калта ли е довел бурята, или бурята е довела Човека от калта? Никой не знае.

В стаята си момичето накланя глава, когато първите неохотни капки опръскват стъклото и срещат ръката му. Денят е бил приятен, не твърде горещ, а вечерта — прохладна. Нито намек за среднощен дъжд. На следващата сутрин хората удивено ще погледнат мократа земя, ще се почешат по главите, ще се усмихнат един на друг и ще кажат: Ама че работа! Пък аз съм спал и нищо не съм усетил!

Но я погледнете, какво е това? Някакъв силует, някаква грамада се издига по стената на кулата. Фигурата се катери бързо, пъргаво, невероятно. Със сигурност човек не е способен на подобно нещо!

Стига до прозореца на момиченцето. Двамата застават лице в лице. То го вижда през набразденото от вече проливния дъжд стъкло — кално, чудовищно същество. Отваря уста да изкрещи, да повика помощ, но в същия миг всичко се променя.

Той се променя пред очите му. Момичето провижда през калните пластове, през поколенията, живели в мрак, гняв и скръб, човешкото лице най-отдолу. Лицето на млад мъж. Забравено лице. Лице, толкова закопняло, тъжно и красиво. И то, без да мисли, се пресяга да отвори прозореца. Да го пусне вътре от дъжда.

Реймънд Блайд, Истинската история на Човека от калта