Отминали времена

1.

Замъкът Милдърхърст, 29 октомври 1941 г.

Бурята, проправила си път откъм Северно море онзи следобед на 29 октомври 1941 година, ехтеше и бучеше, чу мереше се и се сгъстяваше, преди най-сетне да надвисне над замъка Милдърхърст. Първите неохотни капки дъжд се откъснаха от облаците по здрач, а още безброй щяха да ги последват преди края на нощта. Беше потайна буря, дъжд, който избягна да трополи, но се стича неспирно, капките се сипеха упорито час след час, лееха се по керемидите на покрива и върху стрехите на замъка. Роувинг Брук започна да покачва нивото си, тъмното езеро в гората Кардейкър стана още по-тъмно, а меката морава около замъка, малко по-ниска от онази отвъд, подгизна и в мрака се очерта силуетът на рова, съществувал някога. Близначките вътре обаче не подозираха за тези неща, те знаеха само, че след като бяха чакали разтревожени часове наред, някой най-сетне почука на вратата на замъка.

Сафи стигна първа, постави ръка върху бравата и пъхна месинговия ключ в ключалката. Той заседна, открай време заяждаше и тя се помъчи с него малко. Забеляза, че ръцете й треперят, че лакът й се е обелил, че кожата й изглежда стара, а после механизмът поддаде, вратата се отвори и мислите й отлетяха в тъмната и влажна нощ, защото на прага стоеше Джунипър.

— Милото ми момиче! — Сафи щеше да се разплаче от радост, че вижда малката си сестра жива и здрава и най-сетне у дома. — Слава богу! Толкова ни липсваше!

— Изгубих си ключа. Извинявай — каза Джунипър. Дъждобранът й беше умалял, изпод шапката се показваше порасналата й коса, но Джунипър изглеждаше същинско дете и полумрака на входа и Сафи не се сдържа — обхвана с ръце лицето на сестра си и я целуна по челото, както правеше, когато Джунипър беше съвсем мъничка.

— Няма нищо — каза Сафи и махна към Пърси, чието мрачно настроение се бе прехвърлило в камъните. — Много се радваме, че си у дома, че си жива и здрава. Дай да те погледна… — Тя отдалечи сестра си на една ръка разстояние и гърдите й се издуха от вълна на задоволство и облекчение, които не можеше да изрази с думи. Затова просто придърпа Джунипър в прегръдката си. — Закъсня и ние се разтревожихме…

— Автобусът. Спряха ни, имало някакъв… инцидент.

— Инцидент ли? — отстъпи назад Сафи.

— Нещо, свързано с автобуса. Блокада на пътя, струва ми се, не съм сигурна…

Тя се усмихна и вдигна рамене, не довърши изречението си, а по лицето й се изписа кратко недоумение. Само за миг, но беше достатъчно. Неизречените думи отекнаха в стаята толкова ясно, все едно ги беше произнесла. Не мога да си спомня. Простички думи и напълно безобидни, ако са изречени от друг, а не от Джунипър. Тревогата се спусна тежка като камък в корема на Сафи. Тя погледна към Пърси и забеляза познатата тревога да сковава и нейните черти.

— Хайде, влизай вътре — подкани я Пърси, отново усмихната. — Защо стоим навън в това време!

— Да! — бодро като близначката си се включи и Сафи. — Горкичката ми, ще настинеш, ако не внимаваме. Пърси, върви долу и донеси грейката!

Пърси се запъти по тъмния коридор към кухнята, а Джунипър се обърна към Сафи, стисна китката й и попита:

— Том?

— Още не.

Лицето й помръкна.

— Но вече е късно. Аз закъснях.

— Знам, скъпа.

— Какво може да го е забавило?

— Ами войната е виновна за всичко, скъпа. Ела и седни до огъня. Ще ти направя чудесно питие, а той ей сега ще дойде, ще видиш.

Стигнаха до хубавия салон и Сафи си позволи да се наслади на красивата сцена, преди да поведе Джунипър до килима пред камината. Побутна най-голямата цепеница, докато сестра й вадеше табакерата си от джоба.

Огънят се разискри и Сафи потръпна. Изправи се, върна ръжена на мястото му и изтупа ръце, въпреки че си бяха съвсем чисти. Джунипър драсна клечка кибрит и дръпна силно от цигарата.

— Косата ти — тихо отбеляза Сафи.

— Подстригах я.

— Ами харесва ми.

Усмихнаха се една на друга — Джунипър малко плашливо, или поне така се стори на Сафи. Но в това, разбира се, нямаше логика. Джунипър не се притесняваше. Сафи се престори, че не я гледа, докато сестра й обхвана кръста си с ръка и продължи да пуши.

„Лондон — искаше да каже Сафи, — била си в Лондон! Разкажи ми! Нарисувай ми картините с думи, за да си ги представя и да знам всичко, което знаеш и ти. Танцува ли? Поседя ли до езерото Сърпентайн? Влюби ли се?“ Въпросите се нижеха един след друг, умоляваха да бъдат зададени, но Сафи не продума. Вместо това стоеше като пълна глупачка, огънят топлеше лицето й и минутите се нижеха. Съзнаваше, че е нелепо, Пърси щеше да се върне всеки момент и повече нямаше да има възможност да говори с Джунипър. Трябваше просто да я заговори веднага и да опита директно: „Разкажи ми за него, скъпа, разкажи ми за Том и за плановете ви“. В крайна сметка това беше Джунипър, скъпата й по-малка сестричка. Можеха да си говорят за всичко. И въпреки това. Сафи си помисли за написаното в дневника на сестра си и бузите й пламнаха.

— Боже, как може да съм толкова небрежна! Дай си палтото — каза тя. Застана зад сестра си като камериерка, измъкна от ръкава първо едната й ръка, после, след като Джунипър прехвърли цигарата си, измъкна и другата, смъкна кафявото палто от слабичките рамене и го занесе на стола до картината на Констабъл. Не беше добре да капе върху пода, но нямаше време за друго. Посуети се, изпъна плата и забеляза закърпения подгъв, чудейки се на собствената си мълчаливост. Укори се, задето не можеше да изрече и най-обикновени въпроси, като че ли младата жена пред нея й беше чужда. Това беше Джунипър, за бога, най-сетне си беше у дома и сигурно криеше много важна тайна.

— Писмото ти — поде Сафи, изпъвайки яката на палтото и чудейки се смътно, съвсем мимолетно, откъде сестра й се е сдобила с тази дреха. — Последното ти писмо.

— Да?

Джунипър беше коленичила пред огъня, както обичаше да прави като дете, и не обърна глава. Сафи изведнъж осъзна, че сестра й няма да я улесни. Поколеба се, овладя се, после затръшването на врата някъде далече й напомни, че е време да мине по същество. — Моля те, Джунипър — бързо застана тя до сестра си, — разкажи ми за Том, разкажи ми всичко, скъпа.

— За Том?

— Просто не можех да не се запитам дали помежду ви има нещо, нещо по-сериозно, отколкото намекваш в писмото.

Пауза, мълчание, сякаш и стените бяха наострили уши да чуят.

После от гърлото на Джунипър се разнесе звук, дихание.

— Аз исках да почакаме — тихо каза тя. — Решихме да почакаме, докато сме отново заедно.

— Да почакате ли? — Сърцето на Сафи трепереше като птиче. — Не съм сигурна, че те разбирам, скъпа.

— Том и аз. — Джунипър дръпна силно от цигарата, после облегна бузата си на основата на дланта. Издиша въздуха и каза: — Том и аз ще се женим. Той ме помоли, аз се съгласих и, о, Сафи… — за пръв път потърси тя погледа на сестра си, — обичам го. Не мога да живея без него. Няма да живея.

Макар че самата новина беше точно каквато Сафи очакваше, тя се почувства наранена от силата на признанието. От бързината, от мощта и от последиците му.

— Е — поде тя, запъти се към масата с напитките и си напомни да се усмихва, — това е чудесно, скъпа моя. Значи, тази вечер ще празнуваме.

— Не казвай на Пърси, моля те. Не и докато…

— Не, не, разбира се — махна Сафи капачката на гарафата с уиски.

— Не знам как тя ще… Ще ми помогнеш ли? Ще ми помогнеш ли да я накарам да разбере?

— Знаеш, че ще ти помогна.

Сафи насочи цялото си внимание към питиетата, които наливаше. Беше вярно. Щеше да направи каквото може, беше готова на всичко за Джунипър. Обаче Пърси никога нямаше да разбере. Завещанието на татко постановяваше ясно: ако Джунипър се ожени, губят замъка. Любовта на Пърси, нейният живот, причината за…

Джунипър се взираше намръщено в огъня.

— Тя ще се примири, нали?

— Да — излъга я Сафи и пресуши чашата си.

После отново я напълни.

— Знам какво означава, съзнавам го и ужасно съжалявам. Иска ми се татко да не беше правил такова нещо. Не съм искала това — махна с ръка Джунипър към каменните стени. — Но сърцето ми, Сафи. Сърцето ми.

Сафи подаде чаша на Джунипър.

— Ето, скъпа, пийни…

Другата й ръка закри устата, когато сестра й се изправи и пое чашата.

— Какво има?

Тя не можеше да продума.

— Сафи?

— Блузата ти — успя да каже, — тя е…

— Нова е.

Сафи кимна. Може би беше заради светлината, нищо повече. Хвана сестра си за ръка и я дръпна бързо към лампата.

После се отдръпна.

Нямаше грешка. Кръв. Сафи си нареди да не се паникьосва, каза си, че няма от какво да се страхува, още не, че трябва да останат спокойни. Потърси подходящи думи, за да го каже, но преди да ги намери, Джунипър проследи погледа й.

Подръпна плата на ризата си, намръщи се за миг, после изпищя. Неистово задърпа ризата си. Отстъпи назад ужасено, сякаш можеше да избяга.

— Шшшшт — размаха ръка Сафи. — Спокойно, скъпа моя. Не се плаши. — Усещаше собствената си паника обаче, следваше я като сянка. — Дай да те погледна. Дай на Сафи да погледне.

Джунипър стоеше неподвижна, а Сафи разкопчаваше копчетата с треперещи кръсти. Разтвори блузата, прокара пръсти по гладката кожа на сестра си — така се грижеше за Джунипър като малка — и огледа гърдите, тялото й отстрани и корема за рани. Въздъхна дълбоко от облекчение, когато не откри никакви рани.

— Добре си.

— Но чия е…? — попита Джунипър. — Чия е? — Цялата трепереше. — Откъде се е взела, Сафи?

— Не помниш ли?

Джунипър поклати глава.

— Изобщо нищо?

Зъбите на Джунипър тракаха. Отново поклати глава.

Сафи заговори спокойно и тихо като на дете.

— Скъпа моя, възможно ли е да ти се губи малко време?

Страх просветна в очите на Джунипър.

— Боли ли те главата? Пръстите ти… изтръпнали ли са?

Джунипър кимна бавно.

— Добре. — Сафи направи всичко по силите си да се усмихне, помогна на Джунипър да съблече съсипаната блуза, обгърна с ръка раменете на сестра си и почти се разплака от страх, обич и болка, когато усети крехките костици под ръката си. Трябваше да заминат за Лондон, Пърси трябваше да отиде и да върне обратно Джун. — Всичко е наред — каза тя твърдо, — вече си у дома. Всичко ще бъде наред.

Джунипър не продумваше, лицето й беше безизразно.

Сафи погледна към вратата — Пърси щеше да знае какво да правят. Пърси винаги знаеше.

— Шшшт — каза тя, — шшшт.

Но го каза по-скоро на себе си, отколкото на Джунипър, която вече не я слушаше.

Седнаха в единия край на шезлонга и зачакаха. В огнището пращеше огън, по камъните пробягваше вятър, дъждът шибаше стъклата. Сякаш бяха минали сто години. После на вратата се появи Пърси. Беше тичала и държеше в ръка грейката.

— Стори ми се, че чух писък… — Закова се на място и забеляза, че Джунипър е разсъблечена. — Какво става? Какво се е случило?

Сафи посочи окървавената блуза и каза със зловеща бодрост:

— Ела и ми помогни, Пърси. Джунипър е пътувала цял ден и мисля, че трябва да й предложим една топла вана.

Пърси кимна, двете застанаха от двете страни на малката си сестра и я поведоха към вратата.

Стаята се успокои в тяхно отсъствие, камъните си зашепнаха.

Разхлабеният капак се откачи от пантата си, но никой не забеляза.

— Тя спи ли?

— Да.

Пърси въздъхна облекчено и влезе по-навътре в мансардата, за да погледне към мястото, където лежеше малката им сестра. Спря до стола на Сафи.

— Каза ли нещо?

— Не много. Помни, че е била във влака, после в автобуса, но той спрял и тя коленичила отстрани на пътя. Следващото, което помни, било, че крачи по алеята, почти е стигнала вратата и крайниците й са изтръпнали. Както става… знаеш, след това.

Пърси знаеше. Пресегна се и плъзна два пръста покрай косата на Джунипър към бузата й. Сестричката им изглеждаше толкова мъничка, толкова безпомощна и безвредна, когато спеше.

— Не я буди.

— Няма голяма вероятност да се събуди — посочи Пърси към шишенцето с хапчета на нощното шкафче.

— Преоблякла си се — отбеляза Сафи и подръпна крачола на панталона на Пърси.

— Да.

— Излизаш?

Пърси кимна кратко. Ако Джунипър беше слязла от автобуса, но е намерила пътя за дома, най-вероятно това означаваше, че каквото и да е предизвикало загубата на паметта й, причината за кръвта по дрехите й е някъде близо до замъка. Което означаваше, че Пърси трябва незабавно да провери, да вземе фенерче, да тръгне по алеята и да види какво ще намери. Отказваше да гадае — знаеше само, че е неин дълг да го махне. Честно казано, беше признателна за задачата си. Една стабилна и ясна цел щеше да й помогне да овладее страховете си и да попречи на въображението й да се вихри неконтролируемо. Положението и бездруго беше тревожно. Сведе поглед към главата на Сафи, към красивите й къдрици и се намръщи.

— Обещай ми, че докато се върна, ще направиш нещо — каза, — а няма само да седиш тук и да се тревожиш…

— Но, Пърси…

— Говоря сериозно, Сафи. Тя ще спи с часове. Слез долу, напиши нещо. Занимай мозъка си с нещо. Не трябва да се паникьосваме.

Сафи се пресегна и преплети пръсти с тези на Пърси.

— А ти внимавай с господин Потс. И дръж фенерчето ниско долу. Знаеш го какъв е по време на затъмнение.

— Добре.

— Пази се и от германците, Пърси. Внимавай.

Пърси дръпна ръката си, смекчи въздействието на жеста, като пъхна и двете си ръце в джобовете, и отговори сухо:

— В такава нощ? Ако имат капка разум, ще си стоят на топло в леглата.

Сафи се помъчи да се усмихне, но не успя. Пък и кой да я вини? В стаята беше пълно със стари привидения. Пърси овладя една тръпка и се запъти към вратата с думите:

— Добре, ще…

— Помниш ли, когато спяхме тук, Пърси?

Пърси спря, потърси цигарата, която си беше свила по-рано.

— Смътно.

— Беше хубаво, нали? Ние двете.

— Доколкото помня, ти нямаше търпение да слезеш долу.

Сега вече Сафи наистина се усмихна, но печално. Избегна погледа на Пърси и прикова своя върху Джунипър.

— Все бързах. Да порасна. Да се махна.

Пърси усети болка в гърдите. Стегна се, за да преодолее порива на чувството. Не искаше да си спомня каква беше близначката й като момиче, преди татко да я пречупи, когато имаше дарба и мечти, и всички шансове да ги осъществи. Вече не. Никога, ако зависеше от нея. Беше твърде болезнено.

В джоба на панталона й бяха парченцата хартия, които случайно беше намерила в кухнята, докато приготвяше грейката. Търсеше кибрит, вдигна капака на тенджерата върху плота и ги намери: накъсаните парченца от писмото на Емили. Слава богу, че ги откри. Последното, от което имаше нужда, беше Сафи да се отдаде на старото си отчаяние. Сега вече Пърси щеше да ги смъкне долу и да ги изгори навън.

— Тръгвам, Саф…

— Мисля, че Джунипър ще ни напусне.

— Моля?

— Мисля, че планира да отлети.

Защо близначката й говореше така? И защо сега? Защо тази вечер? Пулсът на Пърси се учести.

— Попита ли за него?

Сафи се поколеба доста дълго и Пърси разбра, че сестра й е попитала.

— Смята да се омъжи ли?

— Казва, че е влюбена — въздъхна Сафи.

— Но не е.

— Тя вярва, че е, Пърси.

— Грешиш — категорично вирна брадичка Пърси. — Тя няма да се омъжи. Няма. Знае какво е направил татко, съзнава значението му.

— Любовта кара хората да правят жестоки неща — усмихна се тъжно Сафи.

Пърси изпусна кибрита и се пресегна да го вдигне от пода. Когато се изправи, Сафи я наблюдаваше със странно изражение — сякаш се опитваше да сподели с нея някаква сложна идея или да намери решение на загадка, която я измъчва.

— Той ще дойде ли, Пърси?

Пърси запали цигара и заслиза по стълбите.

— Ама моля те, Сафи, откъде да знам?

Вероятността пропълзя в съзнанието на Сафи бавно. Мрачното настроение на близначката й през цялата вечер беше неприятно, но не беше необичайно, затова тя не му обърна особено внимание, просто трябваше да се постарае да го овладее, за да не развали вечерята. Но после Пърси изчезна за дълго от кухнята, уж за да си вземе аспирин, а се върна с измърсена рокля и с разказ за някакъв шум отвън. Безизразното й лице, когато Сафи я попита дали е намерила аспирина, сякаш изобщо беше забравила, че й трябва аспирин… А сега и решимостта на Пърси, която едва ли не настояваше Джунипър да не се жени…

Но не.

Престани!

Пърси можеше да бъде сурова, дори нелюбезна, но не беше способна на това. Сафи никога не би повярвала подобно нещо. Близначката й обичаше пламенно замъка, но не и за сметка на човечността. Пърси беше храбра, почтена и свястна, тя слизаше в бомбените кратери, за да спасява човешки живот. Освен това не Пърси беше изцапана с нечия кръв…

Сафи потрепери и рязко се изправи. Пърси имаше право: нямаше смисъл да бди безмълвно, докато Джунипър спи. Три от хапчетата на татко я приспаха, горкото агънце, така че сигурно с часове нямаше да се събуди.

Майчинският инстинкт на Сафи не й позволяваше да остави Джунипър така, мъничка и уязвима, но все пак. Съзнаваше, че ако остане, ще изпадне в окаяна паника. В съзнанието й вече кръжаха грозни вероятности: на Джунипър не й се губеше време, освен ако не беше преживяла някаква травма, ако не беше видяла или направила нещо, което да възбуди сетивата й, нещо, което да накара сърцето й да затупти по-бързо, отколкото трябва. А в съчетание с кръвта по блузата й, с неловкото усещане, което като че беше нахлуло заедно с нея в къщата…

Не.

Престани!

Сафи притисна основата на дланите си към гърдите. Помъчи се да развърже възела, който се стягаше там. Сега не беше моментът да се поддава на паника. Трябваше да запази спокойствие. Още толкова неща не знаеха, но едно беше сигурно. Тя нямаше да е полезна на Джунипър, ако не съумее да контролира собствените си озъбени страхове.

Щеше да слезе долу и да пише в дневника си, точно както беше предложила Пърси. Нуждаеше се точно от около час в прекрасната компания на Адел. Джунипър беше в безопасност, ако имаше нещо за намиране, Пърси щеше да го намери, а Сафи нямаше да се паникьосва.

Не биваше.

Взела решение, тя изпъна одеялото и го заглади нежно върху тялото на Джунипър. Сестра й дори не трепна. Спеше много дълбоко — като дете, изморено от цял ден на слънце, от ясното синьо небе, от играта край морето.

Тя беше толкова специално дете.

Връхлетя я спомен, мигновен и пълен, като светкавица: Джунипър като мъничка, с тънички крачета и почти бели косъмчета, които искряха на слънцето. Приклекнала, с ожулени коленца, боси и прашни стъпала, прилепнали към обгорената лятна земя. Кацнала над стария канал, ровеше пръстта с пръчка и търсеше съвършения камък, който да пусне през решетката…

Пелена от дъжда се спускаше от другата страна на прозореца и момиченцето, слънцето и мирисът на пръст се превърнаха в дим и отлетяха. Остана само полутъмната и влажна таванска мансарда. Мансардата, където Сафи и Пърси бяха живели заедно като деца, между чиито стени се бяха превърнали от циврещи бебета в потиснати млади жени. Не бяха останали почти никакви следи от тяхното обитаване, поне не видими. Само леглото, мастиленото петно на пода, библиотечката до прозореца, където тя…

Не!

Престани!

Сафи стисна юмруци. Забеляза шишенцето с хапчетата на татко. Замисли се за миг, разви капачето и изтръска едно хапче в дланта си. Щеше да премахне нервността, да й помогне да се отпусне.

Остави вратата открехната и внимателно се спусна по тесните стълби.

Зад нея в мансардата завесите въздъхнаха.

Джунипър потръпна.

Една дълга рокля блещукаше на вратата на гардероба като бледен и забравен призрак.

Беше безлунна и мокра нощ и въпреки дъждобрана и ботушите Пърси беше вир-вода. Положението се влошаваше още повече от факта, че фенерчето капризничеше. Тя стъпи на разкаляната алея и удари фенерчето в дланта си, батерията изтрака, светлината примигна и у нея се надигна надежда. После лампичката угасна. Напълно.

Пърси изруга тихо и прибра с китка косата, паднала на челото й. Не беше сигурна какво очакваше да открие, обаче се надяваше вече да го е открила. Колкото повече време й отнемаше, колкото повече се отдалечаваше от замъка, толкова по-малко вероятно беше въпросът да бъде решен. А трябваше да бъде решен.

Примижа и се вгледа в дъждовната пелена, мъчейки се да различи нещо.

Потокът беше придошъл, чуваше го как се премята и бучи към гората. Ако продължаваше така, на сутринта мостът щеше да е извън строя.

Завъртя глава малко по-наляво и усети заплашителните батальони на гората Кардейкър. Чу как вятърът се спотайва сред горските върхари.

Пърси отново опита фенерчето. Проклетията все още отказваше да й се подчини. Тя продължи да крачи бавно и предпазливо, оглеждайки пътя отпред колкото може по-внимателно.

Проблесна мълния и светът побеля, подгизналите поля се ширнаха пред очите й, гората се отдръпна, замъкът скръсти разочаровано ръце. Един застинал миг, в който Пърси се почувства сам-самичка, студена, мокра и бяла отвътре, както и отвън.

Видя го с последния отглас от мълнията. Някакъв силует ни алеята. Нещо лежеше съвсем неподвижно.

Мили боже! Формата, големината… човек.

2.

Том купи цветя от Лондон, букетче орхидеи. Трудно се намираха, бяха дяволски скъпи и докато денят се проточваше в нощ, той съжали за решението си. Орхидеите изглеждаха доста спаружени и Том се зачуди дали сестрите на Джунипър харесват купени от магазина цветя повече от самия него. Носеше и сладкото от рождения си ден. Боже, колко се притесняваше.

Погледна си часовника и реши повече да не го прави. Беше непростимо късно. Нищо не можеше да предприеме: спряха влака, после трябваше да намери друг автобус, а единственият, пътуващ на изток, беше заминал от близкото градче, така че се наложи да тича километри само за да установи, че днес автобусът няма да пътува. Нов автобус се появи три часа по-късно, за да замени другия, точно когато Том се канеше да поеме пеша и да опита да се придвижи на автостоп.

Беше с униформа, връщаше се на фронта няколко дни по-късно, а и вече беше свикнал с нея, но от нерви се чувстваше скован и сакото го стягаше на раменете по необичаен начин. Носеше и медала си, който беше получил за операцията на канал Еско. Том го прие със смесени чувства — всеки път когато го усетеше върху гърдите си, си спомняше момчетата, които бяха загубили, докато бягаха панически от онзи ад, но медалът беше важен за другите, особено за майка му, и понеже за пръв път щеше да се види със семейството на Джунипър, реши да си го сложи.

Искаше да го харесат, искаше всичко да мине възможно най-добре. Повече заради нея, отколкото заради себе си, нейната двойственост го объркваше. Тя често говореше за сестрите и за детството си, и винаги с обич. Докато я слушаше и си припомняше нещичко от собствените си бегли впечатления от замъка, Том започна да си представя една идилия, селска фантазия, дори нещо повече — едва ли не вълшебна приказка. Но въпреки това тя много дълго отказваше Том да ходи там, заставаше нащрек дори при намек за такава възможност.

И после, преди няма и две седмици — с присъщата за нея внезапност — Джунипър промени намерението си. И докато Том се възстановяваше от изненадата, че е приела предложението му, тя оповести, че трябва да посетят сестрите й и заедно да им съобщят новината. Разбира се, че трябваше. И ето го тук. Знаеше, че наближава, понеже вече бяха спирали доста пъти и той беше един от малцината останали пътници. Когато тръгваше от Лондон, беше мрачно, небето беше покрито с маска от бели облаци, които потъмняха по краищата, когато наближи Кент, но сега вече валеше поройно, чистачките махаха ритмично и ако не беше толкова напрегнат, сигурно щеше да му се доспи.

— Прибирате ли се?

Том се огледа в мрака за човека, на когото принадлежи гласът, и видя жена, седнала срещу него от другата страна на пътеката. На около петдесет години — не можеше да определи със сигурност, — доста мила, както би изглеждала майка му, ако животът й беше по-лесен.

— Отивам на гости на приятелка — отговори той. — Живее на Тентърдън Роуд.

— Приятелка, значи? — усмихна се многозначително жената. — Вашето момиче?

Той се усмихна, понеже беше вярно, после заряза темата отново, тъй като едновременно с това и не беше. Той щеше да се ожени за Джунипър Блайд, но тя не беше „неговото момиче“ — не се срещаше с нея през отпуските, не беше нацупената красавица с дългите крака и празните обещания в писмата до фронта, момиче, което обича да пие джин и да го опипват късно нощем.

Джунипър Блайд не беше такава. Тя щеше да стане негова съпруга, той щеше да й бъде съпруг, но дори вкопчен в такива абсолютни понятия, Том съзнаваше, че тя никога няма да му принадлежи. Кийтс е познавал жени като Джунипър. Когато пишел за жените от ливадите, за красивата малка фея с дълга коса, с лека стъпка, с див поглед, той все едно беше описвал Джунипър Блайд.

Жената отсреща още очакваше потвърждение и Том се усмихна.

— Годеница ми е — отговори и се наслади на изпълнената с очакване за стабилност дума, макар да се смути от нейната неуместност.

— А така, не е ли прекрасно? Толкова е хубаво да чуваш такива истории в тези времена. Тук ли се запознахте?

— Не… ами не точно. Запознахме се в Лондон.

— В Лондон — усмихна се тя със симпатия. — Ходя на гости на приятели понякога, а когато последния път слязох на Чаринг Крос… — поклати глава тя. — Храбрият стар Лондон. Ужасно е какво го сполетя. Вие или вашите близки пострадахте ли?

— Имах късмет. Засега.

— Дълго ли пътувахте до тук?

— Тръгнах с влака в девет и дванайсет. И оттогава е същинска комедия от грешки.

Тя клатеше глава.

— Само спираме и тръгваме. Претъпкано е. Проверките на самоличността — но все пак, ето ни тук. Почти в края на пътуването. Жалко, че времето е такова. Дано да си носите чадър.

Не си носеше, но кимна и се усмихна, после отново потъна в собствените си мисли.

Сафи занесе дневника си в хубавия салон. Само тук бяха запалили огън тази вечер и въпреки всичко красиво подредената стая все още й доставяше някакво мъничко удоволствие. Не обичаше да се чувства оградена, затова избегна столовете и предпочете масата. Отмести подредените съдове и чаши. Направи го внимателно, за да не размести останалите три подредени места — лудост беше, съзнаваше го, но мъничка част от нея се бе вкопчила в надеждата, че може би все пак ще вечерят четиримата заедно.

Наля си още едно уиски, после седна и отвори тетрадката си на последната страница. Прочете я и си припомни трагичната любовна история на Адел. Въздъхна, а тайният свят на собствената й книга протегна ръце и я посрещна у дома.

Мощна гръмотевица накара Сафи да подскочи и й напомни за намерението да пренапише сцената, в която Уилям разваля годежа си с Адел.

Клетата Адел. Разбира се, че светът й ще се разпадне по време на буря, в която небесата сякаш се продънват! Така беше редно. Всички трагични мигове в живота трябва да бъдат подчертани от такива природни стихии.

Би трябвало да се разрази буря и когато Матю разваляше годежа си със Сафи, но уви. Двамата седяха един до друг на канапето до френската врата на библиотеката, а слънчевите лъчи струяха в скута им. Дванайсет месеца след ужасното пътуване до Лондон, премиерата на пиесата, тъмния театър, противното същество, което се появи от рова, покатери се по стената, ревейки от отблъскваща болка… Сафи наля чай на двамата и Матю заговори.

— Мисля, че сега за двама ни ще е най-добре да се освободим един от друг.

— Да се освободим…? Но аз не… — примигна тя. — Не ме ли обичаш вече?

— Винаги ще те обичам, Сафи.

— Тогава… защо? — Когато разбра, че той ще идва, тя се преоблече със сапфиреносинята рокля. Беше й най-хубавата: нея носеше в Лондон, искаше той да й се възхити, да я пожелае като онзи ден на езерото. Почувства се глупаво. — Защо? — попита отново, презирайки слабостта в гласа си.

— Не можем да се оженим, знаеш го не по-зле от мен. Как бихме могли да живеем като съпрузи, след като отказваш да напуснеш замъка?

— Не отказвам, нищо подобно. Копнея да го напусна…

— Тогава ела, ела с мен още сега…

— Не мога — изправи се тя. — Казах ти.

В този момент у него настъпи промяна, сякаш нож разряза чертите му.

— Разбира се, че можеш. Ако ме обичаш, ще дойдеш. Ще се качиш в колата ми и ще отпътуваме от това отвратително плесенясало място. — Изправи се до нея умолително. — Хайде, Сафи — каза той и всяка следа от недоволство се стопи. Махна с шапката си към алеята, където беше паркирана колата му. — Да тръгваме. Да се махнем още сега, двамата заедно.

Тя отново понечи да повтори „Не мога“, да го помоли да я разбере, да прояви търпение, да я почака, но не го стори. В един миг на кристална яснота, сякаш бе запалила клечка кибрит, сякаш знаеше, че не може нито да каже, нито да направи нещо, за да го накара да проумее. Съкрушителната паника, когато се опитваше да напусне замъка, черният и безпочвен страх, който забиваше ноктите си в нея, обгръщаше я с крилете си и караше дробовете й да се свиват, зрението й да се замъглява — нещата, които я държаха като затворник в това тъмно и студено мис то, слаба и безпомощна като дете.

— Ела — призова я той отново и протегна ръка. — Ела.

Каза го толкова нежно, че сега, докато седеше в хубавия салон на замъка шестнайсет години по-късно, Сафи все още усещаше ехото да се спуска по гръбнака й и да се спира топло под полата й.

Усмихна се, не можа да се въздържи, макар да съзнаваше, че е застанала на ръба на висока скала и под нея бушува тъмна вода, че мъжът, когото обича, я умолява да тръгне с него, да му позволи да я спаси, без да подозира, че тя не може да бъде спасена, че противникът му е много по-могъщ от него.

— Имаше право — каза му тя, скочи от скалата и полетя далече от него. — Най-добре и за двама ни е да се освободим взаимно.

Повече никога не видя Матю, нито братовчедка си Емили, която се спотайваше зад кулисите и чакаше шанса си, винаги копнееща да притежава онова, което искаше Сафи…

Цепеница. Просто плавей, понесен надолу по течението от буйната вода. Пърси го издърпа от алеята, проклинайки тежестта му и някакъв клон, който задра рамото й, и се зачуди дали изпитва облекчение, или е обезсърчена, че сега трябва да продължи издирването. Точно се канеше да поеме надолу по алеята, когато нещо я спря. Странно чувство, не точно предчувствие, а по-скоро от онези странни усещания, присъщи на близначките. Вихър от тревожно опасение. Дали Сафи беше послушала съвета й и си беше намерила занимание?

Пърси стоеше нерешително в дъжда, взираше се надолу по хълма към пътя и после отново към затъмнения замък.

Към не съвсем затъмнения замък.

Имаше мъничка, но ярка светлина — един от прозорците на хубавия салон.

Проклетият капак. Как не го поправи като хората!

Капакът й помогна да вземе решение. Тази вечер изобщо не трябваше да привлича вниманието на господин Потс и на неговата Гражданска отбрана.

Пърси погледна за последен път към Тентърдън Роуд, после се обърна и пое обратно към замъка.

Автобусът спря отстрани на пътя и Том изскочи навън. Валеше силно и цветята изгубиха храбрата си воля за живот още в мига, в който той слезе. Том се поколеба дали все пак така не е по-добре, отколкото да се появи изобщо без цветя, но после ги изхвърли в препълнената канавка. Добрият войник знае кога да отстъпи, пък и нали носеше сладкото.

В гъстия мрак на влажната нощ видя желязна порта, постави длан на едното крило и бутна. Тя изскърца под тежестта му и поддаде, а той наведе лице към непрогледното черно небе. Затвори очи и остави дъжда да се стича по бузите му — беше същински порой, но без чадър и дъждобран не му оставаше никакъв друг избор, освен да се предаде. Закъсняваше, беше вир-вода, но все пак беше тук.

Затвори портата зад себе си, преметна платнения си чувал през рамо и закрачи по алеята. Боже, каква тъмница! Едно е затъмнението в Лондон, но в провинцията и в това ужасно време, затъмнило всички звезди, беше тъмно като в рог. От дясната му страна се извисяваше нещо, някак по-черно от останалото, така че вероятно това беше гората Кардейкър. Беше излязъл вятър и върховете на дърветата скърцаха със зъби, докато той се взираше към тях. Том потръпна, извърна се и се замисли за Джунипър, която го очакваше в топлия замък на сухо.

Продължи да върви, пристъпвайки с мокрите си нозе. Зави, мина по някакъв мост, под който бушуваше водата, а алеята продължаваше.

Просветна накъсана светкавица и Том застина на място смаян. Беше величествено. Светът се окъпа в сребристобяла светлина — огромният вълнист горски масив, светлият каменен замък горе на хълма, лъкатушещата алея, която се прокрадваше напред през тръпнещите поля, — после отново неравномерно потъна в мрак. Останаха следи от осветената картина, като фотографски негатив, и така Том разбра, че не е сам в тъмната и мокра нощ. Още някой, слабичка, но някак мъжка фигура, крачеше по алеята пред него.

Том разсеяно се запита кой ли още е дръзнал да излезе в такава нощ, дали не е друг гост, когото очакват в замъка, закъснял като него, възпрян от дъжда. Тази мисъл го ободри и той се зачуди дали да не извика другия човек — със сигурност щеше да е по-добре да пристигне заедно с другия закъснял, нали?, — но убийствено силна гръмотевица го накара да се откаже. Продължи да върви, вперил поглед в мрака там, където знаеше, че се намира замъкът.

Том го забеляза едва когато приближи — мъничък релеф и тъмното. Намръщи се, примигна и разбра, че не си въобразява. Пред него имаше неголям правоъгълник златиста светлина — пролука в стената на гората. Представи си, че там е Джунипър като русалка от стара приказка и държи фенер, за да покаже на любимия си пътя в бурята. Изпълнен с пламенна решителност, Том закрачи натам.

Докато Пърси и Том се изкачват в дъжда, вътре в замъка Милдърхърст всичко е спокойно. Високо в таванската мансарда Джунипър сънува мрачни сънища, долу в хубавия салон сестра й Сафи се е излегнала на шезлонга и се унася. Зад нея е стаята с пращящия огън, пред нея — една врата се отваря и отзад се вижда пикник край езерото. Прекрасен ден в късната пролет на 1922 година, по-топъл от очакваното, а небето е синьо като фино венецианско стъкло. Хората са плували и сега седят по одеялата, пият коктейли и хапват вкусни сандвичи.

Няколко младежи се отделят и Сафи ги следва насън, наблюдава по-конкретно една млада двойка отзад — момчето, което се казва Матю, и красивото момиче на шестнайсет години, което се казва Серафин. Познават се от деца, той е семеен приятел на странните й братовчеди от север и поради това татко го допуска. През годините двамата са се гонили през безброй поля, ловили са много пъстърва в потока, седели са ококорени до огромните огньове, които всяка година палят по жътва, обаче нещо помежду им се е променило. Този път тя губи ума и дума в негово присъствие, усеща го да я наблюдава с натежал от намерение поглед, усеща бузите си да пламват в отговор. Откакто е пристигнал, не са си разменили повече от три думи.

Групата, подир която вървят двамата, спира, с разточително нехайство простират одеяла под дърветата, изваждат отнякъде малка хавайска китара, палят цигари, подемат оживен разговор, а тя и той остават по-настрани. Нито си говорят, нито се поглеждат. Седят, преструват се на заинтригувани от небето, птиците, играта на слънцето по листата, а мислят само за няколкото сантиметра между нейното коляно и неговото бедро. За електричеството, изпълнило пространството. Вятърът шепти, листата въртеливо се спускат към земята, някъде пее скорец…

Тя ахва. Закрива уста с ръка, да не би някой друг да забележи.

Върховете на пръстите му са докоснали ръката й. Толкова лекичко, че надали би усетила, ако вниманието й не бе насочено с математическа точност към разстоянието помежду им, към тази спираща дъха близост… В този миг сънуващата жена се слива с по-младата си същност. Вече не наблюдава влюбените отдалече, а седи с кръстосани крака на одеялото, протегнала ръка назад, и сърцето й бие в гърдите с цялата непорочна радост и очаквания на младостта.

Сафи не се осмелява да погледне към Матю. Бързо оглежда групата, смаяна, че явно никой друг не забелязва какво се случва, че светът продължава да клати своето махало и всичко е различно, а сякаш нищо наоколо не се е променило.

Тогава тя свежда поглед, плъзга го по ръката си, покрай китката и към другата ръка, на която се е облегнала. Ето там. Върховете на пръстите му. Неговата кожа върху нейната.

Тя събира смелост да вдигне очи, да прекоси моста, който той е построил помежду им, и оставя погледа си да довърши пътуването, да проследи пътя си по ръката й, по китката му и нагоре по неговата ръка, където знае, че я очакват очите му… но в този миг нещо друго привлича вниманието му. Тъмно петно на възвишението зад тях.

Баща й, покровителствен както винаги, ги е последвал и сега наблюдава от билото. Тя усеща погледа му върху себе си, знае, че той наблюдава най-вече нея, знае и че е забелязал пръстите на Матю върху нейните. Тя свежда поглед, бузите й пламват и нещо се раздвижва дълбоко и ниско в корема й. По някакъв начин, макар да не е сигурна защо, изражението на татко, присъствието му на хълма поставят последните й усещания рязко на фокус. Дава си сметка, че любовта й към Матю — понеже това изпитва, любов — е любопитно сходна на чувствата й към татко: желанието да бъде ценена, да очарова, неистовата необходимост да я смятат за умна и забавна…

Сафи спеше дълбоко на лежанката до огъня с празна чаша в скута и със сънена усмивка на уста и Пърси въздъхна облекчено. Това поне беше нещо. Капакът на прозореца висеше, още нямаше и следа от причината Джунипър отново да изгуби паметта си за кратко, но поне на домашния фронт всичко беше спокойно.

Пърси се спусна от дъската на прозореца, скокна върху покривните камъни и се помъчи да се задържи върху мократа площадка, понеже някогашният ров беше мокър и бързо се надигаше — вече беше над глезените й. Точно както предполагаше — щяха да й трябват инструменти, за да закрепи капака както трябва.

Пърси се затътри покрай замъка към вратата на кухнята, отвори я и влетя вътре, далече от дъжда. Контрастът беше освежаващ. Топлата и суха кухня с ухаещата на месо пара, в която бръмчащата електрическа светлина беше толкова уютна, че Пърси едва не се поддаде на желанието да свали подгизналите дрехи, гумените ботуши и мръсните чорапи и да се сгуши на рогозката пред печката, без да свърши нищо от онова, което имаше за вършене. Да заспи с детинската сигурност, че някой друг ще се погрижи.

Усмихна се, улови тези мисли като змийчета за опашките и ги изхвърли. Нямаше време да мечтае да спи, още по-малко — да полегне на пода на кухнята. Примигна силно заради стичащите се по лицето й капки и се запъти да вземе кутията с инструментите. Тази вечер щеше да закове капака, а утре на светло щеше да го поправи.

Сънят на Сафи се гънеше като панделка. Времето, мястото се променяха, но основният образ си оставаше като тъмно петно на ретината, когато лежиш със затворени очи срещу слънцето.

Татко.

Сега Сафи е по-малка, на дванайсет. Качва се по стълбите, от двете й страни се издигат каменни стени и тя поглежда назад през рамо, понеже татко й е казал, че медицинските сестри ще престанат да идват, ако разберат. 1917 година е и се води война. Татко е отсъствал, но вече се е върнал от фронта и както са им казвали безброй медицински сестри, си е дошъл от прага на смъртта. Сафи се качва по стълбите, понеже с татко играят нова игра. Тайна игра: тя му разказва неща, които я плашат, когато е самичка, обаче неговите очи греят възторжено. Вече няколко дни се забавляват така.

Изведнъж времето в съня й се премества няколко дни по-рано. Сафи вече не се качва по студените каменни стълби, а лежи в леглото си. Събужда се сепнато. Самичка е и е уплашена. Протяга ръка към близначката си, както винаги, когато сънува кошмар, но леглото до нея е празно и студено. Цяла сутрин скита по коридорите и се старае да запълни дните, изгубили форма и значение, мъчейки се да избяга от кошмара.

И сега седи, опряла гръб на стената в стаята под спираловидното стълбище. Само тук се чувства в безопасност. Откъм кулата се носят звуци, камъните въздишат и пеят, а тя затваря очи и слуша всичко. Нечий глас прошепва името й.

За един щастлив миг си мисли, че близначката й се е върнала. А после в мъглата вижда него. Седи на дървена пейка до далечния прозорец, с бастун в скута. Татко обаче е много променен, вече не е силният млад мъж, който замина на война преди три години.

Дава й знак да се приближи и тя не може да откаже.

Приближава бавно, уплашена от него и от новите му сенки.

— Липсваше ми — казва той, когато тя стига до него. Нещо в гласа му е толкова познато, че целият копнеж, натрупал се по време на отсъствието му, започва да се надига. — Седни до мен — казва той — и ми кажи защо изглеждаш толкова уплашена.

И тя го прави. Разказва му всичко. За съня, за човека, който идва за нея, за страшния мъж, който живее в калта.

Том най-сетне стигна в замъка и установи, че това изобщо не е лампа. Сиянието, към което беше вървял, фарът, който помага на моряците да пристигнат благополучно у дома, всъщност беше електрическа светлина, струяща от един от прозорците на замъка. Забеляза, че един от капаците се е откачил и прозорецът вече не е затъмнен.

Когато влезеше вътре, щеше да им предложи да го поправи. Джунипър му разказа, че сестрите й самички поддържат замъка, понеже заради войната са останали без никаква прислуга. Том не беше голям майстор, но можеше да се справи с чука и пироните.

Поразведрен, той нагази във водата, събрала се в ниското място край замъка, и се заизкачва по предните стълби. Спря на входа и се огледа. Косата, дрехите и обувките му бяха напълно мокри, все едно беше преплувал Ламанша, но в крайна сметка се беше добрал дотук. Свали платнената си торба от рамото и зарови вътре — търсеше сладкото. Ето го. Извади буркана, притисна го към гърдите си и го опипа, за да провери дали не е счупен.

Всичко беше наред. Може пък да му беше провървяло. Том, усмихнат, прокара ръка по косата си, за да се среши, почука на вратата и зачака с бурканчето сладко в ръка.

Пърси изруга и стовари дланта си върху кутията с инструменти. Къде, за бога, беше проклетият чук? Напрегна се, за да си спомни кога за последен път го бе използвала. Беше ремонтирала тирада курника на Сафи, разхлабените дъски в жълти шарки на балюстрадата на стълбището в кулата… Не помнеше ясно да е прибирала чука в кутията, но беше сигурна, че го е сторила. Много внимаваше за тези неща.

По дяволите!

Пърси опипа отстрани, промуши ръка между копчетата на дъждобрана си към джоба на панталона и с облекчение напипа торбичката с тютюна. Изправи се, измъкна цигарената хартия, опита се да я предпази от капките, които се стичаха от ръкавите, косата и носа й. Поръси тютюн в гънката, после я близна и я залепи, а накрая стисна цилиндърчето между пръстите си. Драсна клечка и дръпна силно. Вдъхна превъзходния тютюн, издиша навън безсилието си.

Тази вечер изобщо нямаше нужда да губи чука. Джунипър се беше върнала с тайнствено кърваво петно на блузата, беше съобщила, че ще се жени, да не говорим за собствената й среща този следобед с Люси…

Пърси отново дръпна от цигарата и изтри нещо от окото си, докато издишаше. Сафи не го беше направила нарочно, тя не знаеше нищо за случилото се с Люси, за любовта на Пърси и за загубата й. Пърси много внимаваше да не се издаде. Допускаше, че е възможно близначката й да е видяла или чула нещо, или някак да се е досетила за нещо, за което не бива, но въпреки това. Сафи не беше човек, който ще натрие носа на Пърси в нещастието й. Тя по-добре от всеки знаеше какво е да ти отнемат любимия човек.

Разнесе се шум и Пърси притаи дъх и се ослуша внимателно. Не чу нищо повече. Представи си как Сафи спи на лежанката с празна чаша от уиски, кипната в скута й. Сигурно тя се беше размърдала и чашата бе паднала. Пърси огледа тавана, почака още малко и реши, че явно е станало точно така.

Нямаше време да се мотае и да тъгува за изгубеното минало. Стиснала цигарата между устните си, тя продължи да рови сред инструментите.

Том отново почука и остави бурканчето със сладко до вратата, за да разтрие ръце. Замъкът сигурно беше огромен, кое знае колко време беше нужно да се слезе от горе! Мина около минута, той се извърна с гръб към вратата, наблюдаваше как дъждът се стича от стрехите и се зачуди как така на човек му е по-студено, когато е мокър, но на завет, отколкото когато стои под поройния дъжд.

Отново погледна надолу и забеляза, че в непосредствена близост до замъка се събира повече вода, отколкото по-нататък. Веднъж в Лондон, както си лежаха в леглото и той разпитваше Джунипър за замъка, тя му разказа, че някога в Милдърхърст имало ров, който баща й наредил да запълнят след смъртта на първата му съпруга.

— Сигурно от скръб — отбеляза Том, напълно способен да разбере до какво може да докара човека подобна загуба — само погледна към Джунипър и си представи бездънния ужас, ако я изгуби.

— Не е от скръб — отговори тя, прокарвайки крайчето на косата си между пръстите. — По-скоро от вина.

Тогава той се зачуди какво има предвид Джунипър, но тя се усмихна, завъртя се и седна отстрани на леглото, голият й гръб неудържимо привлече ласките му и въпросите отпаднаха. След това не се беше сещал за рова. Вина — за какво? Напомни си да я попита по-късно, след като се запознае със сестрите й, след като с Джунипър им съобщят новината и двамата останат насаме.

В този момент един светъл триъгълник привлече вниманието на Том — блестеше върху повърхността на водата. Идваше от прозореца със счупения капак. Том се запита дали ще е достатъчно просто да окачи капака на пантата и дали да не опита още сега.

Прозорецът не беше висок. За нула време щеше да слезе и отново да се качи. Така нямаше да се налага пак да излиза, когато е вече сух и чист, а и току-виж спечелил сърцата на сестрите.

С широка усмивка, Том остави торбата си до вратата и отново излезе навън на дъжда.

От мига, в който обърна гръб на бумтящия огън в хубавия салон, Сафи се понесе по вълните на съня в езерото на собственото си съзнание. Вече беше стигнала средата. Спокойното местенце, откъдето извират всички сънища и където се връщат всички. Старото познато местенце.

Сънувала го беше вече безброй пъти, още от дете. То никога не се променяше, като стар филм — пренавиваш лентата и го гледаш отново. Нищо че беше ходила там, сънят винаги беше като нов и все така ужасяващ.

Най-напред тя се сепваше насън. Мислеше, че се е събудила в действителността, но после забелязваше необикновената виновна тишина, която я заобикаля. Студено е и Сафи е самичка, плъзга се по белите чаршафи и пуска крака на дървения под. Бавачката й спи в съседната стаичка и диша бавно и равномерно — това би трябвало да вдъхва сигурност, но в този свят е сигнал за непреодолима отдалеченост.

Сафи бавно тръгва към прозореца. Нещо я влече на там.

Покатерва се върху библиотечката, увива нощницата си около краката, внезапно усетила мъртвешки студ. Вдига ръка да докосне запотеното стъкло и надниква навън в нощта…

Пърси намери чука. Доста порови и поруга, но накрая ръката й стисна дървената дръжка, изгладена след дългогодишната и най-разнообразна употреба. Изсумтя тържествуващо, издърпа го измежду отвертките и гаечните ключове и го остави на земята до себе си. Отвори стъкления буркан с пироните и изтръска десетина върху дланта си. Вдигна един срещу светлината, огледа го, прецени, че е достатъчно дълъг и ще свърши работа поне за тази нощ. Пъхна останалите пирони в джоба на дъждобрана си, грабна чука и прекоси кухнята обратно към вратата.

Със сигурност не беше избрал най-хубавите стълби. Не беше преценил добре камъните и когато се подхлъзна отново в калния ров, това го стъписа, със сигурност не беше част от плана, но след като изруга като войник — какъвто несъмнено беше, — Том се изправи, изтри очите си с китката, за да вижда, и нападна стената още по-решително от преди.

„Никога не се отказвай — крещеше командирът им, докато с битки си проправяха път през Франция. — Никога не се отказвай.“

Най-накрая стигна до прозореца. По някаква щастлива случайност между два камъка имаше вдлъбнатина на мястото, където мазилката отдавна се беше изронила, и там беше идеално да стъпиш. Добре, че от стаята светеше и Том съвсем скоро установи, че повредата е по-сериозна и няма да може да я оправи в момента.

Толкова се беше съсредоточил над капака, че почти не обърна внимание на стаята вътре. Сега вече надникна през прозореца и съзря неописуемо уютна и топла сцена. Красива жена спеше до огъня. Отначало си помисли, че е Джунипър.

Жената обаче трепна, чертите й се напрегнаха и той установи, че тя не е Джунипър, а някоя от сестрите й: Сафи най-вероятно, съдейки от разказите на Джунипър, близначката, полагала майчински грижи за Джунипър след смъртта на майка й, онази, която изпаднала в паника и не могла да напусне замъка.

Както я наблюдаваше, тя отвори очи, толкова внезапно, че Том едва не падна от изненада. Тя се извърна към прозореца и погледите им се срещнаха.

Пърси видя човека на прозореца веднага щом зави. Сиянието отвътре го осветяваше — тъмна фигура, като горила, която се катери по стената, захващайки се за камъните, а в момента надничаше в хубавия салон. В стаята, където спеше Сафи. Нещо в тялото на Пърси затуптя, тя открай време съзнаваше, че е неин дълг да защитава сестрите си, затова ръката й стисна дръжката на чука. С обтегнати нерви, тя хукна в дъжда към онзи човек.

Том най-малко от всичко искаше първото впечатление, което ще създаде у сестрите на Джунипър, да е на любопитен и целият окалян наглец, който наднича през прозореца.

Но вече го бяха забелязали. Не можеше да скочи долу, да се скрие и да се престори, че нищо не се е случило. Усмихна се колебливо, вдигна ръка да махне, да даде знак за добрите си намерения, но отново я свали, понеже видя, че е кална.

О, боже, жената се изправи и изобщо не се усмихваше.

Приближаваше към него.

Малка част от него съумяваше да види нещата отвъд сегашното униние, съзираше, че по силата на собствения си абсурд този момент ще се превърне в любим на всички анекдот. Помниш ли нощта, когато се запознахме с Том? Как се появи на прозореца целият кален и махна за поздрав?

Но още не. В момента не му оставаше друго, освен да я гледа как върви към него бавно, като насън, леко разтреперана, сякаш е премръзнала, както бе премръзнал той навън на дъжда.

Тя се пресегна да отвори прозореца, той потърси думи, с които да обясни, но в този миг тя взе нещо от рамката.

Пърси се закова на място. Мъжът беше изчезнал. Точно пред очите й беше паднал на земята. Вдигна очи към прозореца и видя Сафи, цялата разтреперана и вдигнала гаечен ключ високо в ръка.

Нещо силно изпука и Том се зачуди какво ли е. Движение — неговото собствено — внезапно и изненадващо.

Падане.

Нещо студено докосна лицето му, мокро.

Шумове, вероятно птици, цвърчаха, врещяха. Той потръпна и усети вкус на кал. Къде беше? Къде беше Джунипър?

По главата му барабаняха дъждовни капки, усещаше всяка поотделно като музика, дърпаха струни, свиреха сложна мелодия. Бяха красиви и Том се запита как така не е знаел досега. Отделни капки, всяка една съвършена. Сипеха се на земята, просмукваха се в нея: така се образуваха реките, пълнеха се океаните, а хората, животните и растенията получаваха вода — беше толкова просто.

Той си спомни една дъждовна буря, когато беше малък, а баща му все още беше жив. Том беше уплашен. Беше тъмно и шумно и той се бе скрил под масата в кухнята. Плачеше и здраво стискаше очите и юмруците си. Ревеше толкова силно и собствената му мъка звучеше толкова оглушително в ушите му, че не бе усетил кога баща му е влязъл в стаята. Първото, което помнеше, беше как голямата мечка го повдига с големите си ръце и го притиска към себе си, после каза на Том, че всичко ще бъде наред, и сладникаво-киселият и приятен дъх на тютюн наистина помогна да стане така. От устата на баща му думите звучаха като заклинание. Обещание. И Том престана да се страхува…

Къде беше оставил сладкото?

Бурканчето със сладко беше важно. Човекът от сутеренния апартамент ги увери, че то е от най-добрата му партида, че лично е брал къпините и е използвал захарта, която месеци наред е купувал с купоните си. Том обаче не можеше да си спомни къде е сложил сладкото. Знаеше, че го носи. Носеше го в чантата си от Лондон, но после го беше извадил и го беше оставил някъде. Когато скри торбата от дъжда, беше ли го взел със себе си? Реши, че трябва да се надигне и да го потърси. Трябва, сладкото беше подарък. Щеше веднага да отиде да го намери, а после със смях щеше да разказва как изобщо го е изгубил. Само първо да си почине малко.

Чувстваше се толкова изморен. Пътуването беше адски дълго. Бурната нощ, мъчителното ходене по алеята, целият ден по влакове, автобуси и пропуснати връзки, но повече от всичко останало — пътуването, което го доведе при нея. Беше стигнал чак дотук, беше чел, преподавал, мечтал и желал, беше се надявал толкова много. Съвсем естествено беше да се нуждае от почивка, да му се иска да затвори очи за миг, само да си отдъхне, та когато отново я види, да бъде готов…

Том затвори очи и съзря милиони звездички, които блещукаха, движеха се… бяха толкова красиви и толкова му се искаше да ги докосне. Сякаш нищо друго на света не желаеше толкова силно, колкото да легне и да съзерцава тези звезди. И го направи — наблюдава ги как се плъзгат и се разместват, чудеше се дали няма да ги стигне, ако се пресегне, ако изпъне пръст и улови поне една, а накрая забеляза, че сред звездите се спотайва някой. Лице, лицето на Джунипър. Сърцето му размаха криле. В крайна сметка тя беше пристигнала. Беше съвсем наблизо, навела се бе, за да положи ръка върху рамото му и тихичко да заговори в ухото му. Думи, които описваха всичко толкова съвършено, че той се помъчи да ги грабне, да си ги повтори, а те се превърнаха на вода в ръцете му, после в очите й се появиха звезди, по устните й се появиха звезди, в косите й заблещукаха светлинки и той вече не я чуваше, въпреки че устните й помръдваха и звездите потрепваха… Понеже образът й избледняваше, ставаше черен, Том също чезнеше…

— Джун — прошепна той, докато последните светлинки примигваха, започнаха да гаснат една по една, гъста кал напълни гърлото му, носа му и устата, дъждът продължи да го блъска по главата, дробовете му закопняха за въздух… и той се усмихна, когато дъхът й погали шията му.

3.

Джунипър се сепна и се събуди с пулсиращо главоболие и с горчив вкус в устата заради неестествения сън. Очите й бяха изцъклени. Къде се намираше? Беше тъмно, нощ, но отнякъде се процеждаше бледа светлина. Тя примигна и видя над себе си таван. Гредите му й бяха познати, но някак не й се струваше редно. Не се връзваше. Какво се беше случило?

Нещо, сигурна беше, усещаше го. Но какво?

Не мога да си спомня.

Бавно извърна глава, за да преодолее бъркотията вътре, да остави безименните предмети да изпопадат. Огледа се, търсейки нещо, което да й подскаже, но видя само един празен лист, лавица, върху която цареше пълна бъркотия, и тъничка струйка светлина от открехнатата врата.

Джунипър познаваше това място. Таванската мансарда в Милдърхърст. Лежеше в собственото си легло. Отдавна не беше идвала тук. Имаше и друга мансарда, слънчева, изобщо не като тази.

Не си спомням.

Беше сама. Мисълта я споходи с огромна сигурност, все едно я беше прочела с черни букви на бяла хартия, а отсъствието беше болка, мъчителна рана. Очакваше с нея да има още някой. Мъж, даде си сметка. Очакваше един мъж.

Заля я странна вълна на тревожно опасение — нормално беше да не помни случилото се, когато й се губеше време, но този път имаше още нещо. Джунипър се бе изгубила в тъмния дрешник на съзнанието си и макар да не виждаше какво се намира край нея, я изпълваше сигурност, тежък ужас, че нещо трагично се е спотаило на скришно вътре в нея.

Не си спомням.

Затвори очи и наостри уши — мъчеше се да чуе нещо, което да й помогне. Не долавяше лондонското оживление, автобусите, хората по улиците долу, говора от другите апартаменти, но вените на къщата проскърцваха, камъните въздишаха, а се чуваше и още някакъв упорит шум. Дъжд — лек дъжд по покрива.

Тя отвори очи. Помнеше дъжда.

Помнеше как някакъв автобус спря.

Помнеше кръвта.

Джунипър седна рязко в леглото, насочила цялото си внимание към този факт, към тази проблясваща светлина, към спомена, за да превъзмогне болката в главата си. Помнеше кръвта.

Но чия кръв?

Ужасът се размърда, протегна крака.

Нуждаеше се от чист въздух. В мансардата беше задушно, топло, влажно и тъмно.

Смъкна стъпалата си на дървения под. Вещи, собствените й вещи навсякъде, но въпреки това се чувстваше откъсната от тях. Някой се беше помъчил да поразчисти, да проправи пътека в неразборията.

Изправи се. Помнеше кръвта.

Какво я накара тогава да погледне към ръцете си? Каквото и да беше, тя се сепна. По тях имаше нещо. Бързо изтупа полата си и жестът предизвика познато вълнение под кожата й. Приближи длани към лицето си и следите се разбягаха. Сенки. Само сенки.

Разстроена, облекчена, тя колебливо се приближи до прозореца. Дръпна плътните завеси и отвори стъклото. Хладен и свеж повей докосна бузите й.

Нощта беше безлунна, нямаше и звезди, но на Джунипър не й трябваше светлина, за да знае какво има навън. Оттам напираше светът на Милдърхърст. Невидими животни трепереха в храстите, потокът се кискаше в гората, някъде далече жалеше птица. Къде отиват птиците, когато вали?

Имаше и още нещо, точно под нея. Светлинка, осъзна тя, фенер, провесен на пръчка. Някой беше там долу, в дъжда, правеше нещо в гробището за домашни любимци.

Пърси.

Пърси държеше лопата.

Копаеше.

На земята зад нея лежеше нещо. Купчина. Голяма. Неподвижна.

Пърси отстъпи встрани и Джунипър се ококори. Очите й изпратиха послание до блокиралото й съзнание, в тъмния дрешник проблесна светлинка и тя ясно видя, само за миг, ужасното нещо, което се криеше там, злото, което усещаше, но не виждаше, което я изпълваше със страх. Видя го, назова го и ужас изопна всеки нерв в тялото й. Ти си съвсем същата като мен, каза й татко, преди да признае страховитата си история…

Веригата прекъсна и светлинките угаснаха.

Проклети ръце.

Пърси вдигна цигарата, паднала на кухненския под, пъхна я между устните си и драсна клечка кибрит. Разчиташе на познатите действия, за да се овладее, но напразно. Ръката й трепереше като листо на вятъра. Пламъчето угасна и тя опита отново. Съсредоточи се и драсна силно, стараеше се да държи проклетото нещо неподвижно, когато то изпращя и пламна, и после, докато го поднасяше към цигарата си. По-близо, по-близо, по-близо — и тогава нещо привлече погледа й, тъмно петно от вътрешната страна на китката, тя се стресна, изпусна кибрита, огънчето.

По плочите се разпиляха клечки и тя коленичи, за да ги събере. Една по една ги подреди в кутийката. Не бързаше, потъна в тази простичка задача, загърна с нея раменете си като с наметало и закопча всички копчета.

На китката й имаше кал. Само кал. Мъничко петънце, което беше пропуснала, след като влезе вътре, застана пред мивката и изтърка калта от дланите и ръцете си, от лицето си. Изтърка кожата до кръв.

Пърси стисна клечката между палеца и показалеца си. Погледна зад клечката, но не видя нищо. И пак я изпусна.

Той беше тежък.

И преди беше повдигала тела, заедно с Доти; бяха спасявали хора от разрушени от бомбите къщи, качваха ги в линейката, после пак ги носеха до болницата. Знаеше, че мъртвите тежат повече от приятелите, които са изоставили. Но този път беше различно. Този тук беше страшно тежък.

Разбра, че е мъртъв, още щом го извади от рова. Не можеше да определи дали от удара, или от дълбоката няколко сантиметра кална вода, в която беше паднал. Но той вече беше мъртъв и Пърси го разбра. Въпреки това се помъчи да го съживи — инстинкт, породен по-скоро от шок, отколкото от надежда. Опита всичко, на което я бяха учили в спешната помощ. Валеше и тя беше доволна, защото така щеше да отрече проклетите сълзи, когато рукнеха.

Лицето му.

Тя затвори очи и ги стисна здраво, докато всичко се успокои. Знаеше, че така винаги успява.

Челото й се опря на коляното и допирът й донесе облекчение. Твърдата капачка, хладината й, притисната към трескавата глава й вдъхнаха успокоение, почти като контакта с друго човешко същество, по-спокойно от нея, по-старо и по-мъдро, и по-способно да се справи с предстоящата задача.

Понеже трябваше да свърши някои неща. Още неща, не само каквото беше направила досега. Трябваше да напише писмо най-вероятно, да осведоми семейството му, макар да не знаеше за какво да ги осведоми. Не и за истината. Нещата бяха стигнали твърде далече. В един миг, в един мъничък миг като връхчето на пламък, тя би постъпила различно, би се обадила на инспектор Уоткинс и би разказала цялата объркана история, но не го стори. Как щеше да му обясни? Да го накара да разбере, че Сафи не е виновна? Затова трябваше да напише писмо на семейството на този мъж. Пърси не умееше да съчинява истории, но нуждата е майка на изобретателността, така че щеше да измисли нещо.

Чу някакъв шум и скокна. Имаше някой на стълбите.

Пърси се овладя и прокара длан по мокрите си бузи. Беше ядосана на себе си, на него, на целия свят. Само не на близначката си.

— Сложих я пак да си легне — каза Сафи, влизайки. — Имаше право, тя се беше събудила и беше много… Пърси?

— Тук съм.

Гърлото я болеше от напрежение.

Главата на Сафи надникна над масата.

— Какво правиш долу… боже! Дай да ти помогна.

Близначката й приклекна до нея и започна да събира клечките и да ги пъха в кутийката, а Пърси скри незапалената цигара зад гърба си и попита:

— Пак ли е в леглото?

— Да. Беше станала — явно хапчетата не са толкова силни, колкото смятахме. Дадох й още едно.

Пърси изтри калното петно на китката си и кимна.

— Беше в ужасно състояние, горкичката. Направих всичко по силите си да я уверя, че нещата ще се подредят, че сигурно нещо е забавило младия мъж и той ще пристигне утре. Нали така ще стане, Пърси? Той нали ще дойде? Пърси? Какво има? Защо ме гледаш така?

Пърси поклати глава.

— Плашиш ме.

— Сигурна съм, че ще дойде — каза Пърси и положи длан върху ръката на сестра си. — Имаш право. Трябва само да сме търпеливи.

Облекчението на Сафи беше видимо. Тя й подаде пълната кибритена кутийка и кимна към цигарата в ръката на Пърси.

— Заповядай. Ще ти трябват, ако смяташ да пушиш. — Изправи се и изпъна твърде тясната си зелена рокля. На Пърси й идеше да я разкъса на парченца, да плаче, да вие и да къса. — Имаш право, разбира се. Трябва просто да бъдем търпеливи. Джунипър ще бъде по-добре утре сутринта. Винаги е така, нали? А междувременно ще взема да раздигна масата.

— Най-добре.

— Разбира се. Няма нищо по-тъжно от маса, подредена за вечеря, която никога не се е състояла. О, боже! — Тя стоеше на прага и оглеждаше бъркотията вътре. — Какво е станало тук?

— Проявих небрежност.

— Но защо… — приближи се Сафи. — Това май е сладко, цяло бурканче. О, срамота!

Пърси го беше намерила до входната врата, когато се връщаше с лопатата. Бурята вече беше поутихнала, облаците бяха започнали да се разкъсват и няколко нетърпеливи звезди бяха заблещукали ярко в нощта. Най-напред забеляза платнената чанта после — бурканчето със сладко до нея.

— Да ти донеса ли малко заешко, ако си гладна, Пърси? — наведе се Сафи да почисти стъклата.

— Не съм гладна.

Беше влязла вътре и приседна на кухненската маса, остави сладкото и чантата отгоре и впери поглед в тях. Мина цяла вечност, преди посланието да стигне от ръката до мозъка й, да й каже да отвори чантата и да види чия е. Разбира се, допускаше, че е погребала него, но искаше да се увери. С треперещи пръсти и със сърце, което трепереше като опашката на мокро куче, тя се пресегна и събори бурканчето със сладко на пода. Жалко, каква загуба.

Във войнишката торба нямаше много. Бельо за смяна, портфейл със съвсем малко пари и без никакъв адрес, кожен бележник. В този бележник намери писмата. Едно от Джунипър, което така и не можа да се накара да отвори, и едно от някой си Тео, брат му, установи, докато го четеше.

Това писмо прочете. Остави се на ужасното деяние да прочете писмо на един мъртъв човек, да научи за семейството му повече, отколкото бе искала — за овдовялата му майка, за сестрите и бебетата им, за слабоумния му и поради това обграждан със специална обич брат. Принуди се да прочете всяка дума по два пъти, понеже някак смътно се бе убедила, че като се накаже по този начин, ще изкупи стореното. Глупава мисъл. Не бе възможно да изкупят случилото се. Освен може би с честност.

Имаше ли изобщо начин да им пише и да им съобщи истината? Някакъв шанс те да разберат какво се е случило, че е нещастен случай, ужасен инцидент и изобщо не е по вина на Сафи? Че надали на земята има човек, толкова неспособен като горкичката Сафи да помисли или да стори зло на друг? Че тя също е била измамена, че колкото и да си е мечтала за Лондон, колкото и да е копняла да напусне замъка (мислеше си, че Пърси не знае!), не бе способна да излезе извън пределите на Милдърхърст, нито веднъж след истеричния пристъп в театъра, и че ако има виновник за смъртта на младия мъж, това е баща им, Реймънд Блайд…

Не. Не можеше да очаква от никого да погледне на нещата така. Нямаше как хората да разберат какво е да отраснеш в сянката на тази книга. Пърси с огромна горчивина се замисли за зловещото наследство на „Човека от калта“. Това — случилото се тази нощ, вредата, която Сафи неподозиращо беше нанесла — беше последица от неговите дела. Той им четеше Милтън, когато бяха малки — Зло отвращава се от зло20, — и Милтън се оказа прав, понеже сега плащаха за злините, сторени от баща им.

Не, не можеше и дума да става за честност. Щеше да пише нещо друго на семейството, на адреса, който намери в торбата му: „Хеншоу Стрийт“, Лондон. Самата торба щеше да унищожи, ако не — щеше поне да я скрие. Може би най-подходящото място за нея беше стаята с архива — ама че сантиментална глупачка се оказа: можеше да зарови човека, но не бе в състояние да изхвърли личните му вещи. А бремето на истината и нейното незачитане Пърси щеше да понесе сама. Каквото и друго да беше сторил баща им, той имаше право за едно: грижите за другите бяха нейна отговорност. И тя щеше да се постарае трите да си останат заедно.

— Качваш ли се, Пърси?

Сафи беше почистила сладкото и стоеше с кана с вода в ръце.

— Имам още съвсем малко работа тук. Да сменя батериите на фенерчето…

— Тогава ще занеса това на Джунипър. Горкичката, сигурно е жадна. Ще се видим скоро, нали?

— Ще ти се обадя, когато се качвам.

— Не се бави, Пърси.

— Няма. Ей сега идвам.

Сафи се поколеба в основата на стълбите, обърна се отново към Пърси и се усмихна благо и малко напрегнато.

— Трите сме заедно — каза тя. — Хубаво е, нали, Пърси? Трите отново сме си заедно.

След това Сафи остана цяла нощ на стол в стаята на Джунипър. Вратът й се схвана и й беше студено, въпреки че беше завила коленете си с одеяло. Не си тръгна обаче, не се изкушаваше от собственото си топло легло долу, не и когато трябваше да бъде тук. Понякога Сафи си мислеше, че най-щастливите мигове в живота й са посветените на грижи за Джунипър. Много би искала да има свои деца. Наистина много би искала.

Джунипър се размърда и Сафи тутакси се изправи, погали влажното чело на сестра си и се запита какви ли демони и мъгли върлуват вътре.

Кръвта на ризата й.

Ето това вече наистина беше тревожно, но Сафи отказваше да размишлява по въпроса. Не сега. Пърси щеше да оправи нещата. Слава богу, че я има Пърси. Пърси, която винаги знае какво трябва да се направи.

Джунипър отново се успокои, дишаше дълбоко и Сафи седна. Краката я боляха от напрежението през деня и се чувстваше необичайно изморена. Но въпреки това не й се спеше — цяла нощ си представяше странни неща. Не биваше да взема от хапчетата на татко, сънува ужасно нещо, докато дремеше в салона. Сънят я спохождаше още от малка, но този път беше много жив. Разбира се, дължеше се на хапчето и на уискито, на напрегнатата вечер и на бурята навън. Тя отново беше момиченце и беше горе, в мансардата. Нещо я беше събудило, някакъв шум на прозореца, и Сафи се бе приближила, за да провери. Мъжът, вкопчил се в камъните навън, беше черен като восък за писма, като овъглен от огън. Просветна мълния и Сафи видя лицето му. Съзря красивия и дързък млад мъж под зловещата маска на Човека от калта. Изглеждаше изненадан, устните му започваха да се разтеглят в усмивка. Точно това сънуваше като малка, точно това беше написал татко. Човека от калта беше благословен с невероятно лице. Сафи помнеше, че вдигна нещо и после го стовари с все сила върху главата му. Той се ококори изненадано и после падна. Плъзна се по камъните и се строполи долу, най-сетне бе долу, в рова, където му беше мястото.

4.

В съседното село същата нощ една жена прегръщаше новороденото си бебе и плъзгаше палец по прасковената му малка бузка. Съпругът й щеше да се прибере часове по-късно, изморен от нощната си смяна, а жената, все още зашеметена от неочакваното и трудно раждане, щеше да му разкаже подробностите на чаша чай: как родилните й болки започнали в автобуса, за внезапната и разкъсваща болка, за кървенето, за неистовия страх, че бебето ще умре, че самата тя ще умре, че никога няма да държи в обятията си своя новороден син, а после щеше да се усмихне изморено и всеотдайно, да млъкне и да овладее сълзите, стоплили лицето й, и щеше да му разкаже за ангела, който се бе появил до нея край пътя, беше коленичил и беше спасил живота на бебето й.

И това щеше да стане семейна история, разказвана, предавана от поколение на поколение, възкресявана в дъждовните нощи край камината, призовавана като средство за прекратяване на споровете, рецитирана на семейни събирания. Времето щеше да препуска — месеци, години и десетилетия, докато на петдесетия рожден ден на това бебе неговата овдовяла майка щеше да гледа от тапицирания си стол в края на масата в ресторанта как децата вдигат тост и разказват семейната история за един ангел, спасил живота на баща им и без когото те самите не биха съществували.

Томас Кавил не се яви в полка си, преди той да замине за Северна Африка. Тогава вече беше мъртъв. Мъртъв и погребан в земите под Милдърхърст. Беше умрял, понеже през онази нощ валеше. Понеже капакът на някакъв прозорец се беше откачил. Понеже той искаше да направи добро впечатление. Беше умрял, защото много години преди това един ревнив съпруг беше заварил съпругата си в обятията на друг мъж.

Много дълго време обаче никой не знаеше. Бурята отшумя, придошлата война се оттегли и гората Кардейкър обгърна покровителствено с крилете си замъка Милдърхърст. Светът забрави за Томас Кавил и въпросите за съдбата му се изгубиха под разрухата и останките от войната.

Пърси изпрати писмото си — последната гнила неистина, която щеше да я измъчва цял живот. Сафи писмено отказа поста на гувернантка — как иначе можеше да постъпи, Джунипър се нуждаеше от нея? Над главите им прелитаха самолети, войната свърши, небето прелистваше година след година. Сестрите Блайд остаряха, превърнаха се в обект на чудато любопитство в селото, в героини от митична история. Докато един ден не ги посети млада жена. Тя беше свързана с друга, идвала преди, и камъните на замъка зашепнаха, познаха я. Пърси Блайд разбра, че е време. След като беше мъкнала бремето си петдесет години, най-сетне можеше да го свали от плещите си и да върне на Томас Кавил края на живота му. Историята можеше да приключи.

Тя го направи и натовари момичето да постъпи правилно с информацията.

Сега вече й оставаше само едно.

Пърси събра сестрите си, обичните си сестри, и се увери, че те спят дълбоко и сънуват. После драсна клечката — в библиотеката; където беше започнало всичко.