Отвъд зимата

Ричард

На екскурзиите, които Ричард Боумастер в продължение на години беше ходил с Орасио Амадо-Кастро, обикновено избираха отдалечени места, където стигаха донякъде първо със субаруто, а оттам продължаваха на велосипеди с раници и палатка на гръб. Отсъствието на приятеля му бе за него като малка смърт, той беше оставил празнина в пространството и времето на неговия живот; толкова неща би искал да сподели с него. Орасио би намерил точното и разумно решение на проблема с трупа в лексуса и би го привел в действие без колебание, умирайки си от смях. Ричард обаче усещаше заплашителните пробождания на язвата си така, сякаш в стомаха му пърхаше изплашено пиле. „Какво печелиш, като мислиш за бъдещето, нещата следват своя път и ти нямаш контрол над нищо, отпусни се, братле.“ Орасио го мъмреше, задето живееше в непрестанен диалог със самия себе си, предъвквайки, спомняйки си, разкайвайки се, планирайки. Казваше, че само човеците живеели фокусирани в себе си, роби на собственото си его, самонаблюдаващи се, готови да се бранят, при все че нищо не ги заплашва.

Лусия твърдеше нещо подобно и даваше за пример кучето си чиуауа, което живееше в настоящето и в състояние на вечна благодарност, посрещайки всичко, без предварително да очаква нещастия от типа на онези, които се бяха стоварвали в неговия живот на изоставено псе. „Прекалено много дзен мъдрост за толкова мъничко създание“, й отвърна Ричард, когато тя изброи тези добродетели. Съгласен беше, че е пристрастен към негативните мисли, както казваше Орасио. На седемгодишна възраст вече се безпокоеше да не би слънцето да угасне и да сложи край на всякакъв живот на планетата. Окуражаващо бе все пак, че това все още не се беше случило. Орасио, в замяна на това, изобщо не го беше грижа за глобалното затопляне; когато снегът на полюсите се разтопеше и континентите потънеха, неговите правнуци щяха да са издъхнали от старост или пък щяха да са им пораснали рибешки хриле. Помисли си, че Орасио и Лусия биха се разбирали добре с техния безумен оптимизъм и необяснима склонност към щастие. Той обаче се чувстваше по-комфортно в своя разумен песимизъм.

С Орасио всеки грам тегло имаше значение, защото трябваше да го носят, и всяка калория беше изчислена, така че да ги поддържа, докато се приберат. Роден импровизатор, Орасио се подиграваше на педантичните приготовления на Ричард, ала опитът беше доказал тяхната необходимост. Веднъж бяха забравили да вземат кибрит и след като прекараха една нощ вкочанени от студ и прегладнели, трябваше да се върнат. Откриха, че да се запали огън с търкане на две пръчки беше скаутска измишльотина.

Със същото внимание, с което планираше излетите с приятеля си, Ричард се захвана да организира краткото пътешествие до езерото. Направи изчерпателен списък на всичко, което би им потрябвало в спешна ситуация — като се започне от храна до спални чували и резервни батерии за фенерчетата.

— Липсва само преносима тоалетна, Ричард. Не отиваме на война, има ресторанти и хотели навсякъде — каза Лусия.

— Не можем да се показваме на обществени места.

— Защо?

— Хора и автомобили не могат да изчезват просто така, Лусия. Много вероятно е да има полицейско разследване. Могат да ни идентифицират, ако оставим следи.

— Никой на никого не обръща внимание, Ричард. А ние имаме вид на двойка в зряла възраст, отправила се на почивка.

— В снега ли? С две коли? С едно ревливо момиче и с облечено като Шерлок Холмс куче? А и ти с твоята шарена коса. Разбира се, че привличаме вниманието, драга моя.

Натовари целия багаж в багажника на субаруто и остави достатъчно храна за котките. Преди да издаде заповед за тръгване, се обади в клиниката, за да се осведоми за Трес, чието състояние беше стабилно и трябваше да остане под наблюдение още няколко дни, както и на съседката си, за да й каже, че ще отсъства един-два дни, и да я помоли да хвърля по един поглед на останалите трима събратя на болната котка. Увери се за сетен път, че телта на багажника на лексуса изпълняваше предназначението си, и изстърга леда от стъклата на двете коли. Предполагаше, че документите на колата са редовни, но пожела да се увери. В жабката намери каквото търсеше заедно с едно дистанционно и златист ключодържател с един-единствен ключ.

— Предполагам, че с дистанционното се отваря гаражът на Лерой.

— Да — каза Евелин.

— А ключът трябва да е от дома му.

— Не е.

— Знаеш ли откъде е? Виждала ли си го преди?

— Госпожа Лерой ми го показа.

— Кога беше това?

— Вчера. Госпожата прекара петъка на легло, беше много потисната, каза, че я боляло цялото тяло; случва й се понякога, не може да стане. А и къде можеше да иде във виелицата? Ала вчера се почувства по-добре и реши да излезе. Преди да тръгне, ми показа този ключодържател. Каза ми, че стоял в джоба на костюма на господин Лерой. Беше много нервна. Може би заради онова, което стана с Франки в четвъртък. Поръча ми да му меря кръвната захар на всеки два часа.

— И какво?

— Бурята в петък изплаши Франки, но вчера той беше добре. Захарта беше стабилна. В колата има и пистолет.

— Пистолет ли? — подскочи Ричард.

— Господин Лерой го държи за самоотбрана. Заради работата си, казва.

— Каква му е работата?

— Не знам. Госпожата ми обясни, че мъжът й никога нямало да се разведе, защото тя знаела прекалено много за неговата работа.

— Идеална двойка, както става ясно. Предполагам, че се касае за законно притежавано оръжие. Но тук няма никакъв пистолет, Евелин. По-добре, един проблем по-малко — заключи Ричард, след като прегледа жабката за втори път.

— Този Франк Лерой трябва да е опасен бандит — промърмори Лусия.

— По-добре да тръгваме бързо, Лусия. Ще вървим в колона. Гледай да не ме изпускаш от поглед, доколкото е възможно, но стой на достатъчно разстояние, за да удариш спирачка навреме, тъй като настилката е заледена. Дръж фаровете запалени, за да виждаш и да те виждат другите шофьори. Ако се озовем в задръстване, пусни мигач за опасност, за да предупредиш онези след теб…

— Шофирам от половин век, Ричард

— Да, но лошо. И още нещо. Ледът е по-дебел по мостовете, защото там е по-студено, отколкото на земята — добави и с жест на неохотно примирение се приготви за потегляне.

Лусия се настани зад волана на субаруто с Евелин и Марсело в ролята на навигатори и с маршрут, очертан в червено върху картата, тъй като тя нямаше особена вяра в джипиеса и се страхуваше да не изгуби от поглед Ричард по пътя. Имаше указания за среща с него на няколко места, в случай че се разделяха, разчитаха също и на мобилните си телефони, за да поддържат контакт; това беше най-подсигуреното невъзможно пътуване, обясни на Евелин, за да я успокои. Излезе от Бруклин, като следваше Ричард на едно колело разстояние; нямаше движение, но снегът пречеше. Почувства необходимост от любимата си музика като Джуди Колинс и Джони Мичъл, но осъзна, че Евелин се молеше полугласно, и й се стори някак неуважително да я разсейва. Несвикнал да се вози в кола, Марсело хленчеше в скута на момичето.

От своя страна Ричард шофираше полузамръзнал и много притеснен въпреки зеленото хапче, което бе взел преди тръгване. Ако го спреше полицията и прегледаше колата, беше загубен. Какво разумно обяснение би могъл да даде? Возеше се в чужд автомобил, най-вероятно откраднат, със злочестата Катрин Браун, която не бе виждал в живота си, в багажника. Тялото седеше там от много часове, но заради минусовите температури със сигурност още не беше изчезнал rigor mortis. На теория би искал да види лицето й и да я разгледа, за да установи как бе умряла, но на практика нито той, нито Лусия, нито Евелин имаха желание отново да отварят багажника. Коя беше в действителност жената, която пътуваше с него в тази кола? От това, което Евелин бе разказала, можеше да се предположи, че младата жена е била убита, за да й бъде затворена устата, тъй като вероятно бе открила нещо, способно да събуди подозрения срещу Франк Лерой. Тайнствените дейности на този мъж и грубото му държание, както го бе описала Евелин, даваха основание за зловещи предположения. Струваше си да се запита човек как бе осигурил фалшиви документи на Евелин, вероятно разполагаше с незаконни средства. Лусия му беше казала, че момичето имало лична карта, определяща я като произхождаща от коренно население в Южна Америка.

Имаше нужда да се обади на баща си, с удоволствие би му поискал съвет или по-скоро би се изфукал малко, като му покаже, че не е пъзльо и че може да се впусне в лудост като тази. Ала би било непредпазливо да споменава за това по телефона. Представяше си изненадата и щастието на стария Джоузеф, когато му разкажеше. Със сигурност щеше да поиска да се запознае с Лусия, те двамата биха се разбрали отлично. „При условие че се измъкнем живи от това… Хваща ме параноята, както казва Лусия. Помогни ни, Анита, помогни ни, Биби“, призова ги на глас, както правеше, когато беше сам. По този начин си представяше, че не е сам. „Сега се нуждая по-скоро от закрила, отколкото от компания“, добави.

Усети присъствието на Анита толкова ясно, че се обърна, за да погледне дали случайно не е на седалката до него. Не за първи път му се привиждаше, но усещането винаги идваше и си отиваше толкова мигновено, че той вече се съмняваше в самия себе си. Не беше склонен към полет на въображението, имаше се за човек с непоклатимо здрав разум и взискателност в проверката на факти, ала Анита винаги беше убягвала на подобни параметри. Шейсетгодишен, въвлечен в безумна мисия, полупарализиран от студ, тъй като в колата нямаше отопление, за да бъде съхранен трупът в багажника, а прозорецът бе открехнат, за да не се замъглява или заскрежава стъклото, Ричард отново направи преглед на миналото си и стигна до извода, че най-щастливите му години са били с Анита, преди да ги застигне нещастието.

В онези времена той наистина беше живял. От паметта му се бяха изтрили ежедневните проблеми, недоразуменията, породени от различията в езика и културата, непрекъснатата намеса на тъста и тъщата му, на братята и сестрите на Анита, досадата от приятелите, гостуванията на хора в дома им по всяко време без покана, ритуалите на Анита, които според него бяха чиста проба суеверие, и най-вече експлозивният й гняв, когато той прекаляваше с пиенето. Не си я спомняше в моментите на криза, когато златистите й очи ставаха катранени, нито по време на развихрената й ревност или пристъпите на заслепение, нито когато трябваше да я връща от вратата с прийомите на тъмничар, за да й попречи да го напусне. Помнеше я единствено в естественото й състояние, страстна, крехка и великодушна. Анита на дивата любов и на бликащата нежност. Бяха щастливи. Скарванията им не траеха дълго, а одобряванията им продължаваха по цели дни и нощи.

Ричард бе ученолюбиво, стеснително момче с вечно боледуващ стомах. Това го избави от практикуване на грубите спортове в американските училища и го насочи неотклонно към академичния свят. Завърши политология и специализира в Бразилия, тъй като говореше португалски; през детството си беше прекарал много от ваканциите в Лисабон при баба си и дядо си по майчина линия. Докторската му работа беше върху маневрите на бразилската олигархия и нейните съюзници, довели до свалянето на левия президент Жоао Гуларт през 1964 година и до разрушаването на неговия политически и икономически модел. Гуларт беше лишен от власт подобно на много други правителства в южноамериканския континент преди и след Бразилия посредством военен преврат, подкрепян от Съединените щати в рамките на тяхната Доктрина за национална сигурност и борба с комунизма. Гуларт беше заместен от няколко последователни военни диктатури, в продължение на двайсет и една години, които установиха периоди на сурови репресии, на затвор за опозиционерите, цензура върху пресата и културата, на изтезания и изчезнали хора.

Гуларт почина през 1976 г. след повече от десет години изгнание в Уругвай и Аржентина. Официалната версия обясняваше смъртта му със сърдечен инфаркт, но сред хората се носеха слухове, че бил отровен от политическите си врагове, които се страхували да не се завърне от заточението си и да вдигне на бунт онеправданите. При липса на аутопсия подозренията бяха лишени от основание, но години по-късно те щяха да дадат повод на Ричард да интервюира Мария Тереза, вдовицата на Гуларт, която се бе завърнала в страната и се съгласи да го приеме за поредица от интервюта. Ричард се изправи срещу една дама, излъчваща превъзходството и увереността, които поражда красотата, когато е вродена. Вдовицата отговори на въпросите му, ала не можа да разсее съмненията му относно смъртта на своя съпруг. Тази жена, представител на един политически идеал и на една епоха, които вече бяха част от историята, породи у Ричард неизлечимо увлечение по Бразилия и хората й.

Ричард Боумастер пристигна там през 1985 година, малко преди да навърши двайсет и девет години. По онова време диктатурата се беше смекчила, бяха възстановени някои политически права, имаше програма за амнистия на обвинени в политически престъпления хора и цензурата беше поразхлабена. Нещо повече — правителството бе допуснало победата на опозицията в парламентарните избори през 1982 година.

Ричард преживя първите свободни избори. Народът изрази омразата си срещу военното управление и неговите привърженици, като даде гласа си за победата на кандидата на опозицията; ала по силата на лоша шега на историята той почина, преди да встъпи в длъжност. На неговия вицепрезидент Жозе Сарней, приближен до военните земевладелец, се падна задачата да открие „Новата република“ и да консолидира прехода към демокрация. Моментът беше вълнуващ за политически изследовател като Ричард. Страната беше изправена срещу много сериозни проблеми от всякакво естество — имаше най-голям външен дълг в света, беше парализирана от рецесия, икономическата власт бе концентрирана в малобройни ръце, а останалата част от нацията страдаше от инфлация, безработица, бедност и неравенство, които обричаха мнозина на непрестанна мизерия. Имаше премного материал за онова, което той желаеше да изследва, и за статиите, които възнамеряваше да публикува, но редом с тези интелектуални предизвикателства той изпита силно изкушение да се възползва максимално от младостта си в хедонистичната атмосфера, в която се озова.

Настани се в студентски апартамент в Рио де Жанейро, замени твърдия португалски акцент с мекия бразилски, научи се да пие кайпириня, националното питие, приготвено от кашаса[12] и лимон, която се разливаше като киселина за акумулатор в стомаха му, и се хвърли не без известна предпазливост във вихрения живот на града. Тъй като най-привлекателните момичета се намираха по плажовете и в танцувалните зали, той реши да плува и да се научи на танци. Дотогава не му се бе представяла необходимост да танцува. Някой му препоръча школата на Анита Фариня, където се записа да учи самба и други модерни ритми, ала гръбнакът му бе скован както на толкова бели мъже, а и също от страх да не му се смеят. Беше най-слабият ученик в школата, но усилието му бе възнаградено, защото там се запозна с единствената си любов.

Далечните африкански корени на Анита Фариня намираха израз в пищните форми на тялото й с тънка талия, здрави крака и закръглен ханш, който се полюшваше на всяка крачка без никакво кокетство от нейна страна. Тя носеше музиката и грацията в кръвта си. В школата й разцъфваше в цялото си великолепие нейната природа, но навън Анита беше скромно момиче, затворена, с безупречно поведение и силно привързана към голямото си и шумно семейство. Практикуваше без фанатизъм своята религия — смесица от католически и анимистични вярвания, подправени с митологичен култ към женски богини. От време на време присъстваше със сестрите си в церемонии на кандомбле — религията на африканските роби, която преди се бе ограничавала единствено сред чернокожите общности, но вече печелеше все повече привърженици и в кръговете на белокожите от средната класа. Анита имаше свой ориша[13], свой божествен водач в осъществяване на съдбата си и това беше Йемая, богинята на плодовитостта, живота и океаните. Бе обяснила тези неща на Ричард в онзи единствен път, когато я придружи на една от церемониите, и той прие всичко като на шега. Това езичество, както и толкова други привички у Анита, му се бе сторило екзотично и очарователно. Тя също се смя с него, защото вярваше наполовина, но винаги беше за предпочитане да се вярва във всичко, вместо да не се вярва в нищо, така рискуваше по-малко да разгневи боговете, в случай че те съществуваха.

Ричард я преследваше с безумна решимост, неочаквана за толкова разумен като него мъж, докато накрая, след като бе приет от трийсет и седем членове на рода Фариня, успя да се ожени за нея. Преди това се наложи, съпровождан от баща си, който пристигна в Бразилия специално, за да не е сам синът му, Ричард да направи безброй посещения в знак на почит, без да споменава истинската им цел. Джоузеф Боумастер беше в траур от глава до пети заради неотдавнашната смърт на многообичната му съпруга Клое, ала ходеше закичен с червено цвете в петлика на сакото си, за да отпразнува годежа на своя син. Ричард би предпочел малка сватба, но само роднините и близките приятели на Анита вдигаха броя на гостите на над двеста. От страна на Ричард присъстваха единствено неговият баща, приятелят му Орасио Амадо-Кастро, който изненадващо долетя от Съединените щати, и Мария Тереза де Гуларт, която беше развила майчинска привързаност към красивия американски студент.

Вдовицата на президента, все още млада и красива — беше с двайсет и една години по-млада от съпруга си, — привлече вниманието на гостите и за Ричард бе ценна подкрепа срещу смазващата роднинска общност на Анита. Тя му посочи очевидното — женейки се за Анита, той се женеше и за нейното семейство.

Сватбата не бе организирана от младоженците, а от майката, сестрите и снахите на Анита — бъбриви и обичливи жени, които поддържаха постоянна връзка помежду си и бяха наясно с всички подробности от живота на всяка една от тях. Те се произнесоха по дребните детайли, като се започне от менюто на банкета и се стигне до кремавия дантелен воал, който трябваше да си сложи Анита, тъй като бе принадлежал на покойната й прабаба. Мъжете в семейството изпълняваха по-скоро декоративна роля и упражняваха властта си, когато имаха такава, извън дома. Всички се държаха толкова сърдечно с Ричард, че на него му бе нужно доста време, докато осъзнае, че семейство Фариня изпитва колективно недоверие в него. Нищо от това не го тревожеше, защото любовта му с Анита беше единственото нещо, което го вълнуваше. Нямаше как да предусети властта, която семейство Фариня щеше да упражнява в неговия брак.

Щастието на семейната двойка нарасна още повече с раждането на Биби. Момиченцето се появи през втората година на брака им, точно както Йемая беше оповестила посредством гадателските морски черупки, и представляваше толкова скъп дар, че Анита се страхуваше от цената, която богинята щеше да поиска от нея за това скъпоценно момиченце. Ричард се подиграваше на гривните от кварцов кристал като закрила срещу уроки и на други предпазни мерки, предприети от жена му. Анита му забрани да се хвали с щастието си — опасно беше да предизвикват завист.

Най-прекрасните моменти от този период, които години по-късно щяха отново да разтупкват сърцето му, бяха, когато Анита гальовно като котка се сгушваше на гърдите му, или пък седнала на коленете му, заравяше нос във врата му, или когато Биби правеше първите си стъпки грациозна като майка си, усмихната с млечните си зъбки. Анита с престилка, режеща плодове през лятото; Анита в школата, виеща се като змиорка под звуците на китара; Анита, мъркаща в ръцете му, след като са се любили; Анита, натежала с корем като диня, подпряна на него, докато изкачва стълбите; Анита в люлеещия се стол с Биби на гърди, тихо припяваща в оранжевата светлина на залеза.

Никога не си позволи да се съмнява, че за Анита тези години също са били най-щастливите.