Отвъд зимата

Лусия

Смъртта на майка й през 2008 година предизвика у Лусия Марас необяснима неувереност, тъй като тя беше независима от майка си още от времето, когато бе заминала в изгнание преди деветнайсет години. В отношенията между двете се беше наложило тя да изпълнява ролята на емоционална опора, а през последните години дори издържаше семейството, защото инфлацията бе стопила до голяма степен пенсията на Лена. Въпреки това, когато остана без майка си, усещането за уязвимост беше толкова силно, колкото и скръбта от загубата. Баща й беше изчезнал от нейния живот много рано и затова майка й и брат й Енрике бяха единствените й близки; когато и двамата вече ги нямаше до нея, тя осъзна, че й беше останала само Даниела. Карлос живееше в същата къща, но когато ставаше дума за чувства, така или иначе, никога не присъстваше. Освен това за пръв път Лусия усети, че годините започваха да й натежават. Преди известно време беше влязла в десетилетието на петдесетте, но се чувстваше като на трийсет. До този момент старостта и смъртта бяха абстрактни понятия, неща, които спохождаха другите хора.

Отидоха с Даниела да разпръснат праха на Лена в морето, както тя беше пожелала без много обяснения, ала Лусия си каза, че може би бе искала да свърши във водите на същия Тих океан като сина си. По всяка вероятност подобно на толкова други хора тялото на Енрике бе изхвърлено в океана, завързано за метална тежест, но духът, навестяващ Лена през последните дни, не бе потвърдил това. Наеха рибар, който ги отведе отвъд далечните скали, там, където океанът добиваше петролен цвят, а чайките не стигаха. Изправени в лодката, окъпани в сълзи, те импровизираха прощаване с изстрадалата баба и с Енрике, на когото никога не се бяха осмелявали да кажат сбогом, тъй като Лена беше отказвала да приеме гласно смъртта му, при все че може би го бе сторила преди много години в тайно кътче на сърцето си. Първата книга на Лусия бе публикувана през 1994 година с подробности за убийствата, които никой не опроверга, и Лена я беше прочела; беше я придружила също, когато даде показания пред съдия по време на разследването за военните хеликоптери. Вероятно е имала доста ясна представа за съдбата, сполетяла нейния син, ала да признае това би означавало да се откаже от мисията, която я беше обсебвала в продължение на повече от три десетилетия. Енрике би бил запратен завинаги в гъстата мъгла на несигурността, ни жив, ни мъртъв, ако накрая не бе споходил като по чудо майка си, за да я съпроводи и отведе в отвъдния живот.

В лодката Даниела държеше керамичната урна, а Лусия взе да пръска, с шепи праха с молитва за майка си, за брат си и за непознатото момче, което продължаваше да почива в нишата на семейство Марас на гробищата. През всички тези години никой не идентифицира неговата снимка в архивите на Викарийството и Лена започна да го смята за член на семейството. Бризът разнасяше праха във въздуха, преди той бавно да падне, реейки се над океана. Тогава Лусия разбра, че идваше редът й да замести майка си; тя беше по-възрастната в малобройното си семейство, „матриархът“. Зрелостта неочаквано се стовари върху нея в този миг, но все още нямаше да я затисне — щеше да я усети чак две години по-късно, когато щеше да й се наложи да направи равносметка на загубите си и да се изправи на свой ред лице в лице със смъртта.

Когато разказваше на Ричард за този период от живота си, Лусия премълча сивите тонове и се фокусира върху най-светлите и най-мрачните факти. Останалото заемаше много малко място в паметта й, но Ричард искаше да узнае повече. Известни му бяха двете книги на Лусия, където историята на Енрике служеше като отправна точка и придаваше лична нотка на един обширен политически репортаж, но знаеше много малко за нейния живот. Лусия му обясни, че бракът й с Карл ос Урсуа никога не съдържал истинска близост, но романтичната й природа или пък просто инерцията й попречили да вземе някакво решение. Двамата били две лутащи се същества в едно и също пространство, толкова далечни един на друг, че се разбирали добре, защото, за да се караш с някого, се изисква близост. Ракът щял да отключи края им като двойка, но този край всъщност се подготвял от години.

След смъртта на баба си Даниела замина за Маямския университет в Корал Гейбълс и Лусия започна френетична кореспонденция с нея по същия начин както с майка си, докато живееше в Канада. Дъщеря й с еуфория описваше новия си живот, очарована от водните обитатели и нетърпелива да изследва променливия океан; имаше обожатели от двата пола и невъзможна за условията на Чили свобода — там би й се наложило да търпи критичния надзор на едно непрощаващо общество. Един ден съобщи по телефона на родителите си, че не се определяла нито като мъж, нито като жена и че практикувала плуралистични любовни връзки. Карлос я попита дали имаше предвид сексуална разпуснатост и я предупреди, че е препоръчително да не разтръбява това в Чили, където малко хора биха я разбрали. „Виждам, че са преименували свободната любов. Това винаги се е проваляло и този път също няма да се получи“, изказа прогнозата си пред Лусия, след като затвори телефона.

Даниела прекъсна следването и сексуалните си експерименти, когато майка й се разболя. Годината 2010-а беше година на загуби и раздели за Лусия, дълги месеци по болници, умора и страх. Карлос я изостави, защото не му достигна смелост да стане свидетел на нейното опустошаване, както сам се изрази, изпълнен със срам, но и с решимост. Не пожела да види белезите, които се кръстосваха върху гърдите й, изпитваше атавистично отвращение към осакатеното същество, в което тя се превръщаше, и предостави отговорността да се грижи за нея на дъщеря им. Възмутена от поведението на баща си, Даниела се изправи срещу него с неочаквана рязкост; тя първа спомена развода като единствен благопристоен изход за двама души, които не се обичаха. Карлос обожаваше дъщеря си, но ужасът му пред физическото състояние на жена му бе по-силен от страха да не разочарова Даниела. Обяви, че си тръгва временно, за да живее в хотел, докато се успокои, тъй като напрежението у дома го разстройвало прекалено много и му пречело да работи. Отдавна беше навършил възраст за пенсия, но беше решил, че от офиса си щеше да иде направо в гробищата. Лусия и Карлос се разделиха с хладната учтивост, която характеризираше годините на тяхното съжителство, без враждебност и без обяснения. След по-малко от седмица Карлос нае апартамент и Даниела му помогна да се нанесе.

Първоначално Лусия почувства празнина след раздялата. Беше свикнала с емоционалното неприсъствие на мъжа си, но когато той си тръгна и физически тя имаше свободно време в излишък, къщата започна да й се струва огромна и ехото кънтеше в празните стаи; нощем чуваше стъпките на Карлос да рови в хладилника и водата да тече в банята му. Скъсването с установените навици и дребните ежедневни ритуали я караше да се чувства без опора и това се добавяше към тревогите през онези месеци, в които беше измъчена от лекарствата, предназначени да преборят болестта й. Усещаше се наранена, крехка, оголена. Даниела смяташе, че лечението бе унищожило имунитета на тялото и духа на майка й. „Не прави преглед на онова, което ти липсва, мамо, а на всичко, което имаш“, й казваше. Според нея това беше уникална възможност да излекува тялото и ума си, да се освободи от ненужния товар, да се изчисти от омраза, комплекси, лоши спомени, неосъществими копнежи и всякакъв друг боклук. „Откъде тази мъдрост, дъще?“, питаше я Лусия. „От интернет“, отвръщаше Даниела.

Карлос се изнесе толкова радикално, сякаш се бе преместил в най-отдалечения край на друг континент, въпреки че в действителност живееше на няколко преки от Лусия. Нито веднъж не се поинтересува за здравословното й състояние.

Лусия пристигна в Бруклин през септември 2015 година с надеждата, че промяната на средата щеше да й подейства стимулиращо. Беше изморена от рутината, време беше да разбърка картите на съдбата, може би щяха да й се паднат по-добри от досегашните. Очакваше Ню Йорк да бъде първата спирка от дълго околосветско пътешествие. Планираше да търси нови възможности и да пътува по света дотогава, докато й стигнеха силите и ограничените средства. Искаше да загърби загубите и болките от последните години. Най-тежка беше смъртта на майка й, която я засегна повече от развода и рака. Отначало усети напускането на мъжа си като предателски удар с меч, но скоро започна да гледа на него като на подарена свобода и спокойствие. Това усещане беше дошло преди няколко години и тя беше имала достатъчно време да се помири с миналото си.

Повече усилия й струваше да се възстанови от болестта, която в крайна сметка беше прогонила Карлос. От двойната мастектомия и месеците на химиотерапия и облъчване тя излезе слаба, с гола глава, без мигли и вежди, с посинели уши и с белези, но здрава и с добра прогноза. Присадиха й гърди импланти, които постепенно се надуваха, колкото повече мускулите и кожата отстъпваха, правейки им място; това беше болезнен процес, който тя изтърпя, без да се оплаква, подкрепяна от суетността. Всичко й се струваше за предпочитане пред плоското тяло, нашарено с белези от разрезите.

Преживяното през годината на болестта й вдъхна пламенно желание за живот, сякаш като награда за страданието бе открила философския камък, изплъзващата се от алхимиците субстанция, способна да превърне оловото в злато и да върне младостта. Страхът от смъртта тя беше загубила още преди, когато присъстваше на елегантното преминаване на майка си от живота в смъртта. Отново, както тогава, почувства неопровержимото присъствие на душата, тази първична същност, която нито ракът, нито каквото и да е друго можеха да засегнат. Каквото и да станеше, душата надделяваше. Представяше си своята възможна смърт като праг и изпитваше любопитство към онова, което щеше да я посрещне отвъд. Не се плашеше да пристъпи прага, но докато беше в този свят, желаеше да живее пълноценно, без никакви грижи, непобедима.

Лечебните процедури приключиха в края на 2010 година. В продължение на месеци си забраняваше да се поглежда в огледалото и носеше рибарска шапка нахлупена върху челото, докато Даниела не я изхвърли. Девойката тъкмо беше навършила двайсет години, когато поставиха диагнозата на майка й, и без колебание заряза следването и се прибра в Чили, за да е до нея. Лусия я молеше да не прави това, ала по-късно щеше да осъзнае, че присъствието на дъщеря й в това тежко изпитание беше абсолютно необходимо. Когато пристигна, почти не я позна. Даниела беше заминала през зимата — бледа и навлечена с дрехи госпожица, а се върна с цвят на карамел, с наполовина обръсната глава, а другата половина със зелени кичури, с шорти, космати крака и войнишки ботуши, готова да се грижи за майка си и да развлича другите болни в болницата. Появяваше се в залата и поздравяваше с целувка хората, които лежаха по леглата си, включени към бавните системи, вливащи им лекарствата на капки; разпределяше одеяла, здравословни десертчета, плодови сокове и списания.

Не беше изкарала и една година в университета, ала говореше, сякаш беше плавала по моретата с Жак-Ив Кусто сред синьоопашати русалки и потънали шхуни. Посвети пациентите в термина ЛПБТ — лесбийки, педерасти, бисексуални и транссексуални, разяснявайки им в подробности тънките разлики между отделните категории. Това беше новост сред младите в Съединените щати; в Чили никой, а още по-малко пациентите в тази зала на онкологията, не подозираше за съществуването на подобни неща. Информира ги, че тя била с неутрален или плаващ пол, защото човек не бил длъжен да приеме класификацията като мъж или жена, наложена от половите му органи, той можел да се самоопредели, както реши, и да промени мнението си, ако по-нататък друг пол му се сторел по-удобен. „Също като туземците от някои племена, които си променят името през различни етапи от живота си, защото името, дадено им по рождение, вече не ги представя“, добави като пояснение и още повече засили всеобщото изумление.

Даниела беше до майка си, докато се възстановяваше след операцията, в бавните и отегчителни часове на всяко вливане и в процеса на развода. Спеше до нея, готова да скочи от леглото, за да й помогне, когато имаше нужда; подкрепяше я с ръбатата си обич, със своите шеги, с подсилващите супи и със способността си да плава гладко в заплетената бюрокрация, с която се сблъскваха болните хора. Въпреки протестите й я заведе да си купи нови дрехи и й наложи разумна диета. А след като настани удобно баща си в новия му ергенски живот и се убеди, че майка й здраво се държеше на крака, се сбогува без много шум и си замина също толкова жизнерадостна, колкото бе пристигнала.

Преди болестта си Лусия водеше живот, който самата тя определяше като бохемски, а Даниела окачествяваше като нездравословен. Години наред беше пушила, не спортуваше, всеки ден изпиваше по две чаши вино на вечеря и похапваше сладолед за десерт, имаше килограми в излишък и я боляха коленете. Докато беше омъжена, се подиграваше на начина на живот на съпруга си. Тя започваше деня с кафе с мляко и два кроасана, които поглъщаше, докато се излежаваше и четеше вестник. В това време той изпиваше някаква гъста зелена течност с пчелен прашец и се придвижваше до офиса, тичайки като беглец, а там вярната му секретарка Лола го очакваше с чисти дрехи. На своята възраст Карлос Урсуа се поддържаше във форма и вървеше изправен като стрела. Тя започна да следва неговия пример с неохота благодарение на желязната взискателност на Даниела и резултатите скоро проличаха на кантара в банята и във възвърналата се жизненост, каквато не бе усещала от юношеските си години.

Лусия и Карлос се срещнаха година и половина по-късно, когато трябваше да подпишат документите за развода, който неотдавна бе законно разрешен в Чили. Все още беше много рано, за да бъде обявена Лусия за напълно излекувана, но тя беше възвърнала силите си и й бяха реконструирали гърдите. Косата й порасна побеляла и тя реши да я поддържа къса, разрошена и с естествения й цвят с изключение на няколко скандални кичура, които Даниела й боядиса, преди да замине за Маями. Когато я видя в деня на развода отслабнала с десет килограма, с момичешки гърди под деколтирана блуза и с фосфоресцентни коси, Карлос се сепна. На Лусия й се стори, че той бе по-издокаран от всякога, и усети искрица носталгия по изгубената любов, но тя мигом угасна. Всъщност не изпитваше нищо към него, само благодарност, че беше баща на Даниела. Каза си, че би й се отразило добре да усеща мъничко гняв към него, би било по-нормално, но дори това не й се удаде. От пламенната любов, която бе изпитвала в продължение на много години, не беше останала дори жаравата на разочарованието. Възстановяването й от болестта беше тежко, но толкова пълно, колкото и съвземането й от развода, и няколко години по-късно в Бруклин тя рядко си спомняше за този етап от живота си.

Хулиан се появи в живота й в началото на 2015 година, когато Лусия от няколко години се беше примирила с липсата на любов и мислеше, че романтичните й фантазии бяха пресъхнали в болничното легло по време на химиотерапията. Хулиан й доказа, че любопитството и желанието бяха възобновяеми природни ресурси. Ако майка й Лена беше жива, би предупредила Лусия колко смешна можеше да изглежда жена на нейната възраст с подобни претенции и вероятно с право, защото с всеки изминал ден шансовете за любов намаляваха и се увеличаваше евентуалността да стане за смях, но не би била напълно права, тъй като Хулиан се появи, за да й даде обич, когато най-малко очакваше. При все че тази любов приключи почти толкова бързо, колкото започна, тя й послужи, за да осъзнае, че в нея все още тлееше готова да се разгори жарава. Не биваше за нищо да съжалява. Изживяването и насладата си струваха.

Първото нещо, което забеляза у Хулиан, беше външността му — без да е грозен, не й се стори много привлекателен. Всички мъже, в които се бе влюбвала, и особено съпругът й, бяха красиви, но не защото такива ги беше избирала, а по някаква случайност. Хулиан беше най-доброто доказателство за нейната липса на предразсъдъци по отношение на грозните мъже, така обясни на Даниела. На пръв поглед той беше един обикновен чилиец от многото с лоша стойка, размъкнат, като че ли облечен във взети назаем дрехи, с торбести сукнени панталони и плетени елеци като някой дядо. Кожата му беше жълтозеленикава като на испанец южняк, каквито бяха неговите предци, посивяла коса, брада в същия цвят и меки ръце, които сякаш никога не бяха похващали работа. Но под вида му на претърпял поражение човек се криеше мъж с изключителен интелект и пламенен любовник.

Достатъчни бяха първата целувка и всичко, което последва в онази нощ, за да се отдаде Лусия на младежки каприз, напълно задоволен от Хулиан. Поне за известно време. През първите месеци Лусия гребеше с пълни шепи всичко онова, което й бе липсвало в брака; този любовник я накара да се чувства обичана и желана, с него се върна към бурната младост. Отначало Хулиан също се радваше на чувствеността и веселието, но скоро емоционалното обвързване го изплаши. Пропускаше да се яви на срещите, пристигаше със закъснение или звънеше в последния момент, за да се извини, че не можеше да дойде. Изпиваше допълнителна чаша вино и заспиваше по средата на недовършено изречение или между две милувки. Оплакваше се от липса на време за четене и от накърняване на социалния му живот, дразнеше го вниманието, което отделяше за Лусия. Продължаваше да е старателен любовник, загрижен повече да дава, отколкото да получава, но тя усети, че се колебаеше; не се отдаваше вече на любовта и саботираше връзката им. Лусия се беше научила да разпознава любовното разочарование още щом то надигнеше уродливата си глава и вече не го понасяше с надеждата, че нещо щеше да се промени, както през двайсетгодишния си брак. Имаше повече опит и по-малко време за губене. Разбра, че трябваше да си тръгне, преди Хулиан да е сторил това, при все че много щяха да й липсват неговото неизчерпаемо чувство за хумор, игрите на думи, удоволствието да се събужда отмаляла в леглото до него, знаейки, че една прошепната дума или разсеяна милувка бяха достатъчни, за да се прегърнат отново. Скъсването се осъществи без драми и те си останаха приятели.

— Реших да дам почивка на разбитото си сърце — оповести на Даниела по телефона с тон, който не й се получи шеговит, както искаше, а полуразплакан.

— Какви са тези превземки, мамо. Сърцето не се чупи като яйце. А дори да беше яйце, нима не е по-добре да бъде счупено, за да се излеят чувствата? Това е цената на един добре изживян живот — отвърна безпардонно дъщеря й.

Няколко месеца по-късно в Бруклин Лусия я връхлиташе от време на време известна носталгия по Хулиан, но подобно на лек сърбеж по кожата, който не успяваше да я натъжи. Би ли могла да изживее друга любов? Не в Съединените щати, си мислеше, не беше типът жена, която привличаше американците, какво по-добро доказателство от безразличието на Ричард Боумастер. Не си представяше прелъстяване без хумор, ала чилийската ирония се оказваше непреводима и дори открито обидна за тези северняци. Англичанинът има коефициент на интелигентност колкото шимпанзе, каза на Даниела. Смееше се от все сърце единствено с Марсело — на късите му крачета и муцунка на лемур; това животинче си позволяваше да е самовлюбено и мрънкаше като съпруг.

Тъгата от раздялата с Хулиан се прояви в криза от бурсит в бедрата. Прекара няколко месеца с обезболяващи и с патешка походка, но отказа да иде на лекар, уверена, че възпалението щеше да премине, когато се излекуваше от мъката. Точно така стана. Пристигна на летището в Ню Йорк, накуцвайки. Ричард Боумастер очакваше да посрещне енергичната и весела колежка, която познаваше, но пред него застана някаква непозната с тромави ортопедични обувки и бастун, която издаваше звук на ръждясала брава, докато ставаше от стола. Ала няколко седмици по-късно я видя без бастун и с модерни ботуши. Нямаше как да отгатне, че чудото се дължеше на кратко завръщане на Хулиан.

През октомври, месец след настаняването на Лусия в мазето, Хулиан пристигна в Ню Йорк за някаква конференция и прекараха заедно великолепна неделя. Закусиха в „Льо пен котидиен“, разходиха се из Сентръл Парк бавно, защото тя си влачеше краката, и отидоха, хванати за ръка, на сутрешното представление на един мюзикъл в Бродуей; вечеряха в малък италиански ресторант с бутилка от най-хубавото кианти и пиха за своето приятелство. Съучастничеството им си оставаше свежо както в първия ден, без усилие възстановиха кодирания си език и двусмислените намеци, които само те двамата можеха да разберат. Хулиан се извини, че я бе накарал да страда, но тя съвсем искрено му отвърна, че дори не си спомняше за това. В онази сутрин, когато се срещнаха пред няколко големи чаши кафе с мляко и пресен хляб, Хулиан предизвика у нея своеобразна празнична топлота, желание да вдъхне мириса на косата му, да оправи яката на якето му и да му подскаже да си купи панталон по мярка. Нищо повече. Там, в италианския ресторант, под стола остана забравен и ненужен бастунът й.