Отвъд зимата

Лусия и Ричард

Първата им спирка беше на бензиностанция, половин час след като бяха излезли от Бруклин, където купиха вериги за гумите на лексуса. Ричард Боумастер имаше зимни гуми на субаруто още от времената, когато ходеха с Орасио на риболов в замръзналото езеро. Беше предупредил Лусия за това колко опасен е черният лед върху настилката, който ставаше причина за повечето катастрофи през зимата. „Още едно основание да запазим спокойствие, човече“, му отвърна тя, повтаряйки, без да знае, съвета на Орасио. Имаше инструкции, докато той купуваше веригите, тя да го чака при едно отклонение на половин километър разстояние.

Ричард бе обслужен от възрастна жена с прошарена коса и с ръце, зачервени като на дървар — тя беше единствената жива душа на бензиностанцията, но се оказа по-сръчна и силна, отколкото можеше да се предположи на пръв поглед. Тя собственоръчно постави веригите за по-малко от двайсет минути, като не обръщаше внимание на студа, а му разказваше, почти викайки, че била вдовица и че сама въртяла бизнеса по осемнайсет часа на ден седем дни в седмицата, включително в недели като тази, когато никой не се осмелявал да излезе. При нея нямаше обаче резервни стопове.

— Накъде сте тръгнали в това време? — го попита старата жена, докато той й плащаше.

— На погребение — отвърна той изтръпнал.

Скоро двете коли изоставиха магистралата и изминаха няколко километра по селски път, ала трябваше да се върнат, защото стигнаха до място, където от няколко дни не беше разчиствал снегорин и пътят беше непроходим. Нарядко се разминаваха с автомобили, но не срещнаха нито един от огромните товарни камиони или пътнически автобуси, свързващи Ню Йорк с Канада, тъй като те спазваха заповедта да избягват пътуванията до понеделник, когато движението щеше да бъде възстановено. Горите от заскрежени борове се губеха в безбрежната белота на небето и пътят едва се виждаше като сива черта, драсната с молив между снежните хълмове. Често трябваше да спират и да изстъргват леда от чистачките; температурата беше минусова и продължаваше да спада. Ричард завидя на жените и на кучето, защото в субаруто се движеха с включено на най-силна степен отопление. Беше облякъл скиорска грейка и като цяло беше толкова навлечен, че едва сгъваше лактите и коленете си.

След няколко часа усети действието на зелените хапчета и измъчвалата го преди да тръгнат тревожност се разсея. Въпросите относно Катрин Браун престанаха да му се струват толкова неотложни; всичко като че ли се подреди в някакъв чужд роман, чиито страници бяха написани от другиго. Изпитваше любопитство относно непосредственото бъдеще, желание да научи края на романа, но не бързаше да стига до целта. Рано или късно щеше да го стори и да изпълни мисията. По-точно казано, щеше да изпълни мисията, определена от Лусия. Тя носеше отговорността, той само се подчиняваше. И като че ли плаваше.

Пейзажът беше еднообразен, в циферблата на часовника времето течеше, километрите се трупаха, но той сякаш не напредваше, стоеше на едно място, потопен в бяло пространство, хипнотизиран от монотонността. Никога не беше карал в толкова сурова зима като тази. Осъзнаваше опасностите по пътя, за които беше предупредил и Лусия, както и най-непосредствения риск да не го обори сънят, вече тегнещ върху клепачите му. Пусна радиото, но лошият звук и еднообразието го ядосаха — предпочете да продължи да кара в тишина. Направи усилие да се върне в действителността, в колата, в пътя, в пътуването. Глътна няколко глътки хладко кафе от термоса, като си каза, че на следващата спирка ще трябва да се отбие в тоалетната и да изпие едно силно и горещо кафе с два аспирина.

В огледалото за задно виждане съзираше в далечината светлините на субаруто, които изчезваха на завоите и по-късно отново се появяваха, и се притесни, че Лусия може би беше толкова изморена, колкото и той. Трудно му беше да се установи в настоящето, мислите му се оплитаха, смесени с картини от миналото му.

В субаруто Евелин продължаваше шепнешком да се моли за Катрин Браун, както правеха в нейното село за покойниците. Душата на младата жена не беше успяла да отлети на небето, защото смъртта я бе отнесла внезапно, когато ни най-малко не бе очаквала, и тя беше застинала в плен по средата на пътя. Със сигурност продължаваше да е затворена в багажника. Това беше светотатство, грях, непростима липса на уважение. Кой щеше да изпрати Катрин с подходящите ритуали? Страдаща душа е най-скръбното нещо на този свят. Виновна беше тя — ако не беше взела колата, за да иде до аптеката, никога нямаше да узнае за съдбата на Катрин Браун, но понеже го беше сторила, двете се бяха оказали оковани. Необходими бяха много молитви за освобождението на тази душа и девет дни траур. Клетата Катрин, никой не я беше оплаквал, нито се беше сбогувал с нея. В селото на Евелин колеха петел, за да съпроводи покойника в отвъдното, и се пиеше ром като пожелание за лек път до небето.

Евелин не преставаше да се моли — една броеница, после втора и така още и още, а в това време, изморен от скимтене, Марсело бе заспал с увиснал език и притворени очи, едва наполовина покрити от клепачите. Лусия се присъедини за малко към Евелин в тези „Отче наш“ и „Аве Мария“, които бе научила в детството си и можеше да произнася без запъване, въпреки че не беше се молила от повече от четиридесет години. От монотонното повтаряне й се доспа и за да се поразвлече, тя започна да разказва на Евелин моменти от живота си и да я разпитва за нейния. Бяха се сближили и момичето заекваше по-малко.

Започна да се стъмва и отново заваля сняг, точно както Ричард се страхуваше, преди още да бяха стигнали до селото, където планираха да идат до тоалетна и да хапнат нещо. Трябваше да намалят скоростта. Той опита да се свърже с Лусия по мобилния, но понеже нямаше сигнал, спря край пътя с включен мигач. Лусия спря зад него и успяха да изчистят леда от стъклата, да пръснат спрей против замръзване и да си поделят термос с горещ шоколад и кифлички. Наложи се да убедят Евелин, че моментът не беше подходящ за пост в памет на Катрин и че молитвите бяха достатъчни. Температурата вътре в лексуса беше като тази навън и въпреки всички дрехи върху себе си, Ричард трепереше от студ. Възползва се от спирането, за да изтегне крака и да се посгрее, подскачайки и пляскайки с ръце. Увери се, че всичко в двете коли е наред, показа за пореден път картата на Лусия и даде заповед да продължат.

— Колко остава? — го попита тя.

— Доста. Няма да има време за хапване.

— Вече шест часа шофираме, Ричард

— Аз също съм изморен и освен това умирам от студ, ще ме хване пневмония, усещам я вече в костите, но трябва да стигнем до колибата по светло. Отдалечена е и ако не видя пътя, може да я подминем.

— А джипиесът?

— Не може да ми покаже отклонението. Винаги съм намирал пътя сам, но ми е нужна светлина. Какво му стана на това чиуауа?

— Нищо.

— Изглежда мъртво.

— Така е, когато спи.

— Какво грозно животно!

— Да не те чуе, Ричард. Трябва да се изпишкам.

— Давай още сега. Внимавай да не ти замръзне задникът.

Двете жени клекнаха до колата, докато Ричард уринираше зад тях. Марсело вдигна муцунка, защото се усети изоставен, хвърли поглед навън и реши да стиска. По никакъв начин не можеше да бъде убеден да стъпи в снега.

Тръгнаха отново и двайсет и шест километра по-нататък наближиха малко село — главна улица с обичайните магазинчета, бензиностанция, два бара и едноетажни къщи. Ричард осъзна, че няма как да успеят да стигнат по светло до езерото и реши да пренощуват в селото. Вятърът и студът се бяха усилили и той трябваше да се стопли, боляха го челюстите от тракане със зъби. Мисълта да прекарат нощта в хотел го притесняваше, не искаше да привличат вниманието, но още по-лошо би било да продължат в тъмното и да се загубят. Мобилните телефони имаха покритие и можа да съобщи на Лусия за промяната в плана. Нямаше голяма надежда да намерят прилично място за нощуване, но на пътя им се изпречи мотел, чиито стаи излизаха направо на паркинга и те можеха да минат незабелязани. На рецепцията, просмукана с мирис на креозот, им съобщиха, че мотелът е в ремонт и разполагат само с една стая. Ричард плати 49,90 долара в брой и отиде да извика жените.

— Имат само това. Ще трябва да делим стаята — оповести той.

— Най-сетне ще спиш с мен, Ричард! — възкликна Лусия.

— Хмм… Тревожно ми е да оставим Катрин в колата — каза той, сменяйки темата.

— Да не искаш да спиш с нея?

Стаята миришеше точно както и рецепцията и имаше вид на временна, лошокачествена театрална сценография. Таванът беше много нисък, мебелите паянтови и всичко беше покрито с мрачната патина на посредствеността. Имаше две легла, архаичен телевизор, тоалетна с неподлежащи на почистване петна и непрестанно капещ кран на мивката, но пък на разположение бяха електрическа кана за подгряване на вода, топъл душ и добро отопление. Всъщност в стаята човек можеше да се задуши от горещина и само за няколко минути Ричард се затопли и започна да си съблича най-дебелите дрехи. Подът, покрит с мокет в кафяв цвят, и покривките на леглата на черни и сини карета спешно се нуждаеха от основно почистване, но чаршафите и кърпите, при все че износени, бяха чисти. Марсело изтича в банята и дълго пика в един ъгъл пред развеселения поглед на Лусия и изпълнените с уплаха очи на Ричард.

— А сега какво ще правим? — попита Ричард.

— Предполагам, че между боеприпасите, които си опаковал, ще се намерят хартиени салфетки. Ще ида да потърся, ти вече достатъчно измръзна.

Малко след това, съвзел се от страха да не пипне някоя пневмония, Ричард обяви, че отива да потърси нещо за ядене, защото при това време по никакъв начин нямаше да им доставят пица в мотела, а в него нямаше кухня, само барче, където единствената храна бяха маслини и гранясал чипс. Предположи, че макар и малко, селото щеше да има китайски или мексикански ресторант. Имаха провизии, но предпочетоха да ги пазят за следващия ден. Четиридесет минути по-късно, когато Ричард се върна с китайска храна и кафе в двата термоса, завари Лусия и Евелин да гледат новините за снежната буря по телевизията.

— В петък са били регистрирани най-ниските температури от 1869 година в щата Ню Йорк. Бурята е бушувала почти три часа, но ще продължи да вали сняг още няколко дни. Причинените щети възлизат на милиони долари. Бурята си има име, казва се Джонас — информира го Лусия.

— При езерото ще е по-зле. Колкото по на север, толкова по-студено става — й каза Ричард, докато си сваляше канадката, якето, шала, шапката, грейката и ръкавиците.

Забеляза, че върху тениската му има рахитична мушица, но когато я изтръска, насекомото изчезна със скок.

— Бълха! — възкликна и отчаян взе да отупва с длани цялото си тяло.

Лусия и Евелин едва си направиха труд да отместят поглед от телевизора.

— Бълхи! Тук има бълхи! — повтаряше Ричард и се чешеше.

— Какво очакваш за 49,90 долара, Ричард? Нас чилийците не ни хапят — каза Лусия.

— Нито мен — добави Евелин.

— Теб те хапят, защото си малокръвен — диагностицира Лусия.

Кутиите от китайския ресторант изглеждаха потискащо, но съдържанието им се оказа не толкова ужасно, колкото очакваха. При все че съдържаше сол в такива количества, че заличаваше вкуса на всички останали съставки, храната им повиши настроението. Дори кучето, което досаждаше, понеже с усилие дъвчеше, пожела да опита от чоу мейна. Ричард продължи да се чеше още известно време, докато накрая се примири с бълхите и предпочете да не мисли за хлебарките, които щяха да изскочат от ъглите, когато изгасяха лампите. Почувства се уютно и в безопасност в този тъжен крайпътен мотел, свързан с жените в това приключение, опитвайки почвата на приятелството и развълнуван от близостта на Лусия. До такава степен му беше чуждо кроткото усещане за щастие, че не успя да го разпознае.

Беше купил бутилка текила „Мендес“ — единственото, което намери в барчето на хотела по заръка на Лусия, която искаше да сипе малко в кафето на Евелин и в своето. За пръв път от години изпита желание да си пийне по-скоро от другарска солидарност, отколкото от необходимост, но не се поддаде. Опитът го беше научил да е много предпазлив с алкохола, човек започваше с наквасване на устните и без да усети, затъваше до шия в зависимост. И дума не можеше да става да спят, беше много рано, въпреки че навън цареше пълен мрак.

И понеже не успяха да се споразумеят какво да гледат по телевизията, а единственото нещо, липсващо в багажа, беше четиво, те започнаха да си разказват живота така, както бяха направили и предната вечер, този път без магията на бисквитката, но пък със същата освободеност и доверие. Ричард се поинтересува от неуспешния брак на Лусия, тъй като се беше запознал със съпруга й Карлос Урсуа в университета. Беше възхитен от него, но не й го каза, защото предположи, че в личен план вероятно не е бил толкова възхитителен.