Отвъд зимата

Лусия

През всичките двайсет години брак Лусия беше готова да се обзаложи, че мъжът й й е верен, понеже смяташе, че бе прекалено зает, за да измисля стратегии за скришна любов, но времето щеше да й покаже заблудата в това и в толкова други неща. Тя се гордееше, че му е създала стабилно домашно огнище и изключителна дъщеря. Неговото участие в това начинание беше някак насила в началото и доста небрежно по-късно, ала не от лошотия, а от слабохарактерност, както твърдеше Даниела, когато достигна възраст, в която можеше да оценява родителите си, без да ги съди. От самото начало ролята на Лусия беше да го обича, а неговата — да се остави да бъде обичан.

Запознаха се през 1990 година. Лусия се беше завърнала в Чили след почти седемнайсет години изгнание и с големи трудности се беше устроила като продуцент в телевизията, тъй като хиляди млади професионалисти с по-добра квалификация от нейната търсеха работа. Завръщащите се не бяха посрещани с особена симпатия — левицата ги обвиняваше, че си бяха тръгнали от страх, а десницата — задето били комунисти.

Столицата толкова се беше променила, че Лусия не можеше да познае улиците, където беше протекла нейната младост и чиито имена на светци и цветя бяха заменени с тези на военни и герои от минали войни. Градът блестеше от казармена чистота и ред, стенописите в стил социалистически реализъм бяха изчезнали и на тяхно място се виждаха бели стени и грижливо поддържани дървета. По бреговете на река Мапочо бяха изградени паркове за децата и никой не си спомняше вече мръсотията и телата, които нейните води някога бяха влачили. В центъра сивите сгради, движението на автобуси и мотоциклети, зле прикриваната бедност на чиновниците, изморените хора и момчетата, изпълняващи фокуси на светофарите, за да изпросят някое песо, контрастираха с циркаджийски осветените молове в Барио алто[14], където можеха да бъдат задоволени и най-екстравагантните капризи — балтийски хайвер, виенски шоколад, китайски чай, рози от Еквадор, парфюми от Париж… всичко на разположение на този, който можеше да плати. Съществуваха две нации в едно и също пространство — малобройната нация на изобилието и космополитната суета и многобройната нация на всички останали. В кварталите на средната класа цареше заета на кредит атмосфера на модерност, а в тези на висшите класи — на внесена от другаде изтънченост. Там витрините приличаха на онези от Парк Авеню, а къщите палати се пазеха от електрифицирани железни огради и кръвожадни кучета. Около летището и по протежение на автомагистралата обаче имаше бедни квартали, скрити от погледа на туристите посредством огромни рекламни платна на блондинки по бельо.

От скромното и отрудено Чили, което Лусия познаваше, очевидно не бе останало много, на мода бе дошло парадирането. Ала достатъчно беше да излезе човек от града, за да открие нещо от предишната страна с нейните рибарски селища, народни пазари, кръчми с рибена чорба и прясно изпечен хляб, обикновени и гостоприемни хора, които говореха с отколешен акцент и закриваха уста с ръка, когато се смееха. Тя би предпочела да живее в провинцията, далеч от шума, ала можеше да върши изследователската си работа само в столицата.

Чувстваше се чужда на родна земя, откъснала се беше от мрежата социални контакти, без която почти нищо не беше възможно, усещаше се изгубена в остатъците от едно минало, което не се вписваше в сегашното забързано Чили. Не разбираше кодовете и намеците, дори хуморът се беше променил, езикът бе осеян с евфемизми и предпазливост, защото още живееше горчивият привкус на цензурата от суровите времена. Никой не я попита за годините, докато беше отсъствала, никой не се поинтересува къде е била, нито как е живяла. Тази скоба в живота й напълно се изтри.

Беше продала жилището си във Ванкувър и имаше известни спестявания, така че в Сантяго успя да се настани в малък апартамент, но с добро разположение. На майка й се стори обидно, че не прояви желание да живее при нея, но на трийсет и шест годишна възраст Лусия се нуждаеше от самостоятелност. „Може в Канада обичаят да е такъв, но тук неомъжените дъщери живеят при родителите си“, не преставаше да й натяква Лена. Докато подготвяше първата си книга, трудно се издържаше със заплатата си. Беше си дала срок една година да я завърши, ала скоро разбра, че проучването щеше да бъде по-трудно, отколкото бе предполагала. Военното правителство беше свалено преди няколко месеца с плебисцит и една условна и плаха демокрация правеше първите си стъпки в покрита с рани от миналото страна. Във въздуха се усещаше предпазливост, а видът информация, от която се нуждаеше, беше част от тайната история.

Карлос Урсуа бе известен адвокат с противоречива слава, който сътрудничеше на Интерамериканската комисия за човешки права. Лусия се срещна с него във връзка с книгата си след многоседмични опити да получи дата и час, тъй като той често пътуваше и беше много зает. Офисът му, разположен в невзрачна сграда в центъра на Сантяго, се състоеше от три стаи, претъпкани с бюра и метални шкафове за преливащи от чекмеджетата папки, дебели тухли със закони, чернобели снимки на хора — почти всички млади, — забодени с кабарчета на едно табло, и голяма дъска с дати и срокове. Единствените признаци на модерност бяха два компютъра, един факс и фотокопирна машина „Ксерокс“. В един ъгъл, почуквайки ритмично като пианистка по клавиатурата на електрическа пишеща машина, седеше Лола, неговата секретарка — пълна и червендалеста жена с невинен вид на монахиня. Карлос прие Лусия седнал зад бюрото си в третата стая, която се различаваше от другите две единствено по едно засадено в саксия дърво, живо като по чудо в мрачния и тъмен офис. Адвокатът излъчваше припряност.

Беше на петдесет и една години и от него струеше жизненост на атлет. Беше най-привлекателният мъж, когото Лусия бе виждала, и събуди в нея мигновена и опустошителна страст, някаква първична и напираща топлина, която скоро щеше да се превърне във възхищение пред неговата личност и работата, която вършеше. Постоя няколко минути, загубила представа къде е, мъчейки се да се съсредоточи върху въпросите му, докато той чакаше изнервен, потропвайки с молив по бюрото. Изпълнена със страх да не намери някакъв предлог да я изгони, Лусия усети, че очите й се навлажняват, и му обясни, че е прекарала дълги години извън Чили и че има съвсем лична причина така упорито да изследва темата за хората в неизвестност, тъй като брат й е един от тях. Смутен от този обрат, адвокатът побутна към Лусия кутия с книжни салфетки и й предложи кафе. Тя си издуха носа засрамена, че не бе успяла да се овладее пред този мъж, който несъмнено беше видял много случаи като нейния.

Лола донесе нес кафе за нея и чай в торбичка за него. Докато подаваше кафето на Лусия, жената постави ръката си върху рамото й и я задържа там няколко секунди. Този неочакван жест на доброта отприщи нов пристъп на сълзи, който размекна Карлос.

Тогава можаха да разговарят. Лусия направи всичко, за да се забавят максимално дълго с консумацията на течността в поднесените чаши. Карлос разполагаше с данни, които би й било невъзможно да получи без негова помощ. В продължение на повече от три часа той отговаряше на въпросите й, като се опитваше да обясни необяснимото, и накрая, когато и двамата бяха напълно изтощени и навън бе паднала нощта, той й предложи достъп до материалите в своя архив. Лола отдавна си беше тръгнала, но Карлос каза на Лусия да дойде пак, за да получи от секретарката му желаните данни.

В ситуацията нямаше нищо романтично, ала адвокатът си даде сметка, че е впечатлил жената, и понеже тя му се стори привлекателна, реши да я изпрати до дома й, при все че по принцип се въздържаше да влиза в отношения с комплицирани жени, още по-малко плачливи. Стигаха му емоционалните травми покрай драмите, с които ежедневно се сблъскваше в своята работа. В апартамента на Лусия се съгласи да опита рецептата й за писко сауър[15]. Впоследствие често щеше да се шегува, че Лусия го замаяла с алкохол и очаровала с магия. Онази първа вечер премина в смътна замаяност от коктейла и в обща изненада от това как ли се бяха озовали заедно в леглото. На другия ден той си тръгна много рано, сбогувайки се с невинна целувка, и тя не получи повече никакви известия от него. Карлос нито й се обади, нито отвърна на нейните обаждания.

Три месеца по-късно Лусия Марас се яви в адвокатската кантора на Урсуа без предизвестие. Секретарката Лола, която беше на обичайното си място и чаткаше по машината със същото ожесточение като първия път, веднага я позна и я попита кога ще прегледа материалите в архива. Лусия не й каза, че Карлос беше игнорирал обажданията й, понеже предположи, че тя знаеше. Лола я покани в кабинета на началника си, поднесе й чаша нес кафе с кондензирано мляко и я помоли за търпение, тъй като той бил в съда, но след половин час адвокатът се появи с разкопчана яка и сако в ръка. Лусия го посрещна права и му съобщи без предисловия, че е бременна.

Остана с впечатлението, че той изобщо не си спомняше за нея, въпреки уверенията му, че не било така, че естествено, знаел коя е и пазел прекрасен спомен от онази нощ с писко сауър, но че забавената му реакция се дължала на изненадата. Когато тя му обясни, че това бе вероятно последната й възможност да стане майка, той сухо поиска да се направи ДНК тест. Лусия беше на път да си тръгне, решена да отгледа детето сама, но я спря споменът за собственото й детство без баща и се съгласи. Тестът неопровержимо доказа бащинството на Карлос и тогава неговото недоверие и раздразнение изчезнаха, отстъпвайки място на чистосърдечно въодушевление. Обяви, че ще се оженят, защото и за него това била последната възможност да преодолее своя ужас от брака, а освен това искал да стане баща, независимо че възрастта му повече подхождала като за дядо.

Лена прогнозира пред Лусия, че бракът щял да изтрае само няколко месеца поради разликата от петнайсет години във възрастта им и защото веднага след като се родяло детето, Карлос щял да избяга; заклет ерген като него не би понесъл някакво циврещо новородено. Лусия се подготви за подобна възможност с философско приемане на действителността. В Чили разводът не беше узаконен — това щеше да се случи чак през 2004 година, — но съществуваха заобиколим начини да бъде обявен един брак за нищожен с лъжесвидетели и услужливи съдии. Методът беше толкова широко разпространен и ефективен, че брачните двойки, които оставаха заедно до края на живота си, се брояха на пръсти. Предложи на бъдещия баща след раждането на детето да се разделят като приятели. Беше влюбена, но разбра, че ако Карлос се чувства като уловен в капан, щеше в крайна сметка да я намрази. Той категорично отхвърли подобно неморално според него решение и тя остана с надеждата, че с времето и след като свикнеше с близостта, той може би също щеше да я обикне. Постави си за цел на всяка цена да постигне това.

Настаниха се в къщата, която Карлос бе наследил от родителите си. Тя се намираше в лошо състояние и в западащ квартал, откакто Сантяго бе започнал да се разширява към полите на планината, където заможните класи предпочитаха да живеят далеч от отровните мъгли, които задушаваха града. Следвайки съвета на майка си, Лусия забави проучванията, свързани с книгата й, тъй като темата беше толкова зловеща, че можеше да увреди психиката на бебето в утробата й. „Не е препоръчително никой да започва живота си в корем на жена, заета с издирване на трупове“, каза Лена. За пръв път назоваваше изчезналите по този начин, все едно слагаше надгробен камък върху сина си.

Карлос се съгласи с теорията на тъща си и твърдо реши да не помага на Лусия за книгата преди раждането. Предстоящите месеци в очакване трябваше да са наситени с радости, сладост и почивка, каза, но бременността изпълни Лусия с такава пълноструйна енергия, че вместо да плете терлички, тя се захвана да боядисва къщата отвън и отвътре. В свободното време изкара различни практически курсове, претапицира мебелите в хола и смени водопроводната инсталация в кухнята. Мъжът й се връщаше от работа и я заварваше с чук в ръка и с пълна с пирони уста или пък тътрузейки корем под кухненската мивка, с горелка в ръка. Със същия ентусиазъм тя щурмува двора, запуснат от цяло десетилетие, и с лопата и кирка го превърна в хаотична градина, където съжителстваха розови храсти с маруля и лук.

Беше заета с поредното си начинание, този път от зидарско естество, когато околоплодните води подмокриха панталона й. Помисли си, че неволно се е изпуснала, но майка й, която й беше на гости, повика такси и светкавично я отведе в родилния дом.

Даниела се роди седмаче и Карлос хвърли вината за това преждевременно раждане върху безотговорното поведение на Лусия. Няколко дни преди раждането, докато рисуваше бели облаци по небесносиния таван в детската стая, тя бе паднала от стълбата. Даниела прекара три седмици в кувьоз и още два месеца под наблюдение в родилния дом. Това още незряло създание с вид на одрано маймунче, омотано в сонди и монитори, предизвикваше в стомаха на баща си присвиване, подобно на гадене, но когато най-сетне момиченцето бе настанено в креватчето си в къщата и стисна малкия му пръст с решимост, го завладя завинаги. Даниела щеше да се превърне в единственото същество, комуто Карлос Урсуа можеше да се подчинява, единственото, което можеше да обича.

Предсказанието на Лена Марас не се сбъдна и бракът на дъщеря й просъществува две десетилетия. В продължение на петнайсет години Лусия поддържаше жива любовта без каквото и да е усилие и принос от страна на мъжа й — истински подвиг на въображение и упорство. Преди да се омъжи, Лусия бе имала четири значими любови: първата бе със самозвания революционер изгнаник, с когото се бе запознала в Каракас и който на теория бе отдаден на борбата за постигане на социалистическата мечта за равенство — невключващо жените, както тя много скоро щеше да открие, — а последната бе някакъв африкански музикант с изпъкнали мускули и украсени с пластмасови мъниста плитчици, който й призна за съществуването на две законни съпруги и няколко деца в Сенегал. Лена наричаше „синдром на коледната елха“ тази склонност на дъщеря си да разкрасява обекта на своите фантазии с измислени добродетели. Лусия си избираше обикновен бор и го кичеше с дрънкулки и гирлянди от станиол, които с времето една по една падаха, оголвайки скелет на сухо дърво. Лена отдаваше това на кармата — преодоляването на глупостта по отношение на коледната елха бе един от уроците, които дъщеря й трябваше да научи в това си прераждане, за да избегне повтарянето на същата грешка в следващия живот. Лена беше пламенна католичка, ала бе възприела идеята за кармата и прераждането с надеждата, че синът й Енрике отново щеше да се прероди, за да може да изживее един пълноценен живот

В продължение на много години Лусия отдаваше безразличието на мъжа си на силното напрежение в работата, без да подозира, че той изразходваше голяма част от енергията и времето си с мимолетни любовници. Те двамата водеха вежливо съжителство, всеки зает със своите неща, в своя свят и в своята стая. Даниела спа в леглото на майка си до осемгодишна възраст. Лусия и Карлос се любеха, когато тя отиваше в неговата стая на пръсти, за да не събуди момиченцето, унизена, защото инициативата почти винаги беше нейна.

Задоволяваше се с трошици обич, горда, за да моли за повече. Справяше се сама и той й бе благодарен.