Отвъд зимата

Евелин

Берто Кабрера, мексиканският койот, нает, за да преведе Евелин Ортега през северната граница, определи сборен пункт на клиентите си в осем сутринта в хлебарницата. Когато цялата група се събра, всички се хванаха за ръце, скупчени в кръг, и водачът произнесе молитва. „Поклонници сме от църква без граници. Молим те, Господи, да пътуваме с твоята божествена закрила както срещу разбойници, така и срещу полицаи. Умоляваме те в името на твоя син Исус от Назарет. Амин.“ Всички повториха „Амин“ с изключение на Евелин, която продължаваше да плаче безгласно. „Пази тези сълзи, Пилар Саравия, защото по-нататък ще ти потрябват“, я посъветва Кабрера. Връчи на всички билети за автобуса и им забрани да си разменят погледи или да разговарят помежду си, да се сприятеляват с други пътници и да сядат до прозореца; пътуващите за пръв път в живота си винаги предпочитали тези места и така привличали вниманието на полицаите. „А ти, малката, ще вървиш с мен, от сега нататък аз съм твой чичо. Ще си мълчиш и с тази глуповата физиономия никой няма да се усъмни. Ясно ли е?“ Евелин кимна мълком.

Товарна камионетка на хлебарницата ги превози в първата отсечка на пътуването им до Текун Уман, пограничен град, който реката Сучиате отделяше от Мексико. По реката и по моста, съединяващ двата бряга, имаше непрекъснато движение на хора и стоки. Границата беше относително леснопроходима. Мексиканските федерални власти се опитваха да засичат без особено старание наркотици, оръжие и други контрабандни стоки, но игнорираха емигрантите, при условие че не привличаха прекалено вниманието. Изплашена от забързаното множество, от хаоса от велосипеди и триколесни возила и от рева на мотоциклетите, Евелин се вкопчи в ръката на койота, който беше дал указания на другите да се придвижат поотделно към хотел „Сервантес“. Той и Евелин се качиха на някакво местно такси, представляващо велосипед с кош и брезентен навес за пътниците и беше най-често използваното превозно средство по тези места, и скоро се присъединиха към останалата част от групата в скромен хотел, в който прекараха нощта.

На другия ден Берто Кабрера ги заведе на реката, където бяха наредени една до друга лодки и салове, направени от по две гуми за камион и няколко дъски. Така се превозваха всякакви стоки, добитък и пътници. Кабрера нае два сала, теглени от няколко момчета с въже, привързано през кръста им, и управлявани от друг младеж с помощта на дълъг прът. За по-малко от десет минути се озоваха в Мексико и един автобус ги откара до центъра на Тапачула.

Кабрера обясни на клиентите си, че се намират в щата Чиапас, най-опасната част за пътниците, лишени от закрилата на койот, защото били изложени на нападения от страна на бандити, агресори и униформени, които можело да им задигнат всичко — като се започне от парите и се стигне до маратонките. Невъзможно било да ги измами човек, защото познавали всички възможни скривалища и проверявали дори най-интимните отвори в телата на хората. Колкото до шантажа от страна на полицията, всеки, който не можел да й плати, се озовавал в тъмницата, бил подложен на бой и след това депортиран. Най-страшни били така наречените „кръстници“, обясни койотът, които били цивилни доброволци, дето, под претекст че помагат на властите, упражнявали насилие и изтезавали, били като зверове. В Чиапас изчезвали хора. Не трябвало да се доверяват на никого, нито на цивилни, нито на властите.

Минаха покрай гробище, където царяха самотата и тишината на смъртта, но изведнъж се дочу пуфтенето на готвещ се да тръгне влак; внезапно мястото се оживи с дузини емигранти, които се бяха спотайвали в очакване. Възрастни и деца наизскачаха иззад гробове и храсти и се втурнаха да бягат към вагоните, прекосявайки канал с отпадъчни води, скачайки по подаващи се над вонящата вода скали. Берто Кабрера им обясни, че наричали влака „Звяра, Железния червей или Влака на смъртта“ и че трябвало да се прекачват в трийсет и дори повече влака, за да прекосят Мексико.

— Не искам да ви казвам колко хора падат и биват смазани от колелата — предупреди ги Кабрера. — Братовчедка ми Олга Санчес превърна запусната фабрика за тортиляс в убежище за хора с ампутирани от влака ръце и крака. Спасила е много животи в приюта си „Милостивият пастир Исус“. Братовчедка ми Олга е светица. Ако имахме повече време, щяхме да отскочим да я видим. Вие сте пътници от категория лукс, няма да висите по влаковете, но тук и автобус не можем да вземем. Виждате ли ония господинчовци с кучетата, дето проверяват документите и багажа? Те са от федералните. Кучетата надушват дрогата и страха у хората.

Койотът ги заведе при свой приятел шофьор на камион, който срещу предварително договорена цена ги настани между кашони с електроуреди. В дъното имаше тясна пролука в товара, където пътниците се свиха. Не можеха да протегнат краката си, нито да се изправят. Пътуваха в мрак, почти без въздух и в адска горещина, раздрусвани и под заплахата да бъдат затрупани от кашоните. Седнал удобно в кабината, койотът беше пропуснал да им каже, че щяха да прекарат затворени там часове наред, но ги посъветва да пестят водата и да стискат, тъй като нямаше да спират, за да се облекчат. Мъжете и Евелин се редуваха да веят с някакъв картон като с ветрило на Мария Инес и й дадоха част от дажбата си вода, понеже трябваше да кърми детето си.

Камионът ги откара без инциденти до Фортин де лае Флорес в Оаксака, където Берто Кабрера ги настани в изоставена къща в покрайнините на града, заредена с бидони с вода, хляб, мортадела, прясно сирене и сухар. „Изчакайте тук, скоро ще се върна“, им каза и изчезна. След два дни, когато храната беше свършила и продължаваха да нямат никакви известия от койота, групата се раздели между мъжете, които бяха убедени, че са изоставени, и Мария Инес, която призоваваше да дадат повече време на Кабрера, след като беше така горещо препоръчан от евангелистите. Евелин се въздържа от мнение, а и никой не я попита. За малкото дни откакто пътуваха заедно, четиримата мъже се бяха превърнали в защитници на майката с детето и на странното слабичко момиченце, което като че ли витаеше в облаците. Знаеха, че в действителност не бе глухоняма, бяха я чули да изговаря единични думи, ала уважаваха мълчанието й, което се дължеше може би на някакъв религиозен обет или беше нейното последно убежище. Жените се хранеха с предимство, предоставиха им най-хубавите места за спане в единствената стая, където все още имаше таван. Нощем мъжете се редуваха и докато един стоеше на стража, другите си почиваха.

Привечер на втория ден трима от мъжете излязоха да купят храна, да изследват терена и да разучат как можеха да продължат пътуването без Кабрера, а четвъртият остана да пази жените. Бебето на Мария Инес отказваше да суче от предния ден и трудно дишаше от много плач и кашляне за отчаяние на майка си, която беше неспособна да го успокои. Евелин си припомни церовете на баба си в подобни случаи — намокри със студена вода две тениски и уви детето, докато температурата спадна, а в това време Мария Инес плачеше и говореше за връщане в Гватемала. Евелин се разхождаше с бебето в ръце и се мъчеше да го приспи с измислена песничка, в която не се различаваха думи, а птичи звуци и вятър, но успя да го приспи.

Вечерта мъжете се прибраха с наденици, тортиляс, фасул и ориз, бира за себе си и газирани напитки за жените. След угощението се почувстваха ободрени и започнаха да кроят планове да продължат на север. Бяха открили, че по маршрута имало домове за мигранти и църкви, които предлагали помощ; можели да разчитат също на групите „Бета“, съставени от служители на Националния институт по миграция, чиято мисия не била да прилагат закона, а да подпомагат пътниците с хуманитарна информация, със спасителни дейности и първа помощ в случай на злополука. И най-странното било, че вършели всичко това гратис и нямало нужда да им се дава подкуп, казаха. С една дума, не бяха напълно беззащитни. Преброиха парите, готови да ги поделят между всички, и си обещаха да се държат заедно.

На другия ден установиха, че детето бе възвърнало апетита си, при все че още дишаше трудно, и решиха, като попремине жегата, да продължат да вървят. И дума не можеше да става да вземат автобуса, беше много скъпо, но можеха да помолят някой камион да ги качи на автостоп и в краен случай да се покатерят на някой товарен влак.

Тъкмо си събраха багажа и останалата храна в раниците, когато пристигна Берто Кабрера в превъзходно настроение, натоварен с торби и с наета фургонетка. Посрещнаха го с нескончаеми упреци, които той вежливо отклони, обяснявайки, че трябвало да промени първоначалния план, защото имало прекалено много проверки по автобусите и някои от контактите му не изпълнили уговорките. С други думи, щяло да се наложи да се раздадат нови подкупи. Имал познати между извършващите проверки по пътищата, на които плащал определена сума за всеки пътник; началникът задържал половината за себе си, а останалото се поделяло между хората му и така всички печелели в този верижен бизнес. Изисквала се предпазливост в тази маневра, защото можело да попаднат на някой заядлив патрул и да бъдат депортирани; рискът това да се случи бил много по-голям с непознати патрулиращи.

Можеше да стигнат до границата за два дни, но бебето на Мария Инес отново вдигна температура и трябваше да го заведат в болница в Сан Луис Лотоси. Наредиха се на опашка, получиха номер и чакаха с часове в претъпкана с пациенти зала, докато най-сетне ги повикаха. По онова време детето вече доста се бе влошило. Прегледа го лекар с черни кръгове под очите и измачкани дрехи, който диагностицира коклюш и прие детето в болницата, назначавайки антибиотици. Койотът вдигна скандал, защото това разбиваше на пух и прах плановете му, но лекарят не отстъпи — бебето имало сериозна инфекция на дихателните пътища. Кабрера беше принуден да се подчини. Увери безутешната майка, че ще се върне за нея след една седмица и тя нямаше да загуби платения аванс. Мария Инес се съгласи през сълзи, ала останалата част от групата отказаха да продължат пътуването без нея. „На първо място да помага Бог да не й се затрие детенцето, но ако това се случи, на Мария Инес ще й трябват другари в скръбта“, бе единодушното решение.

Изкараха една нощ в долнопробен хотел, но койотът толкова се развика срещу извънредния разход, че за следващите дни се преместиха да нощуват в двора на някаква църква заедно с десетки други като тях. Там получаваха по едно ядене, можеха да си вземат душ и да се изперат, но в осем сутринта ги гонеха и им забраняваха да се връщат до залез-слънце. Денят се точеше безкрайно дълъг, докато се скитаха из града непрестанно нащрек, готови да хукнат да бягат. Мъжете се помъчиха да припечелят няколко песо, като миеха коли или пренасяха строителни материали, без да привличат вниманието на полицията, която беше навсякъде. Според Кабрера грингос плащаха милиони долари на мексиканското правителство, за да засича мигрантите, преди да стигнат до границата. Всяка година биваха депортирани от Мексико над сто хиляди души в така наречения „автобус на сълзите“.

Понеже бе без глас, Евелин дори не можеше да проси и защото можеше да попадне в ръцете на всеки сутеньор от многото, които излизаха на лов за сами момичета, Кабрера я караше във фургонетката със себе си. Безмълвна и незабележима, Евелин чакаше там, докато той уреждаше съмнителни сделки по мобилния си телефон или се забавляваше в долнопробни вертепи с платени жени. В зори пристигаше, олюлявайки се и със стъклен поглед, заварваше я да спи, свита на седалката, и си даваше сметка, че момичето бе прекарало цял ден и цяла нощ без храна и без вода. „Какъв кучи син съм само!“, процеждаше и тръгваше да търси отворено заведение, където тя да отиде до тоалетна и да се наяде до насита.

— Единствено ти си си виновна, глупачке. Като не говориш, ще си умреш от глад в този скапан свят. Как ще се оправяш сама на север? — укоряваше я той с неволна нотка на нежност.

След четири дни изписаха от болницата бебето на Мария Инес, но койотът реши, че в никакъв случай не биваше да рискуват и да продължават пътуването с него, можеше да умре по пътя. Оставаше им най-тежката част — да прекосят Рио Гранде и после пустинята. Каза на Мария Инес да избере между това да остане в Мексико известно време, като работи каквото намери, което щеше да е трудно, тъй като кой би я наел с невръстно бебе на ръце, или да се върне в Гватемала. Жената избра да се върне и се сбогува със спътниците си, които се бяха превърнали в нейно семейство.

Така, след като настани Мария Инес и детето й в автобуса, Берто Кабрера натовари клиентите си на фургонетката и тръгна с тях към Тамаулипас. Разказа им, че в предишно пътуване го нападнали на вратата на някакъв хотел двама типове в костюми и вратовръзки с вид на чиновници, които му отнесли парите и мобилния телефон. Оттогава внимавал с този вид хотели, където често отсядали койоти и пътници, защото миграционните власти, федералната полиция и детективите ги държали на прицел.

Пренощуваха в дома на познат на Кабрера, наблъскани плътно един до друг на пода върху одеялата, които носеха във фургонетката. На другата сутрин тръгнаха към Нуево Ларедо, последния етап в Мексико, и след няколко часа вече стояха на площад „Идалго“ в самия център на града заедно със стотици мигранти от Мексико и Централна Америка и с всякакви трафиканти, предлагащи услугите си. Девет организирани групи от контрабандисти действали в Нуево Ларедо и всяка една се състояла от над стотина гангстери. Имали ужасна слава — крадели, изнасилвали, а някои били свързани с разбойнически банди или със сутеньори, им обясни.

— Не са хора почтени като мен. За времето, откак съм в тоя занаят, никой не е могъл лоша дума да каже за мен. Аз пазя честта си, отговорен съм — каза им Кабрера.

Купиха карти, за да се обадят по телефона, и съобщиха на семействата си, че са на границата. Евелин се обади на отец Бенито, но толкова пелтечеше, че Кабрера й взе слушалката.

— Девойчето е добре, не се тревожете, казва, че праща поздрави на баба си. Скоро ще се прехвърлим от другата страна. Направете ми тази услуга да се обадите на майка й и да й заръчате да е готова — му каза.

Заведе ги да хапнат такос и буритос[10] на улична сергия и оттам в църквата на Сан Хосе, за да изпълни обещанието си към отец Лео. Обясни им, че свещеникът бил толкова свят човек, колкото и Олга Санчес, не спял, защото денем и нощем подпомагал безконечната върволица от мигранти и други нуждаещи се с вода, храна, първа помощ, телефон и духовна утеха, която им предоставял под формата на поучителни разкази и истории, съчинени на момента. При всяко свое пътуване Берто Кабрера се отбивал в епархийската църква, за да дари пет процента от това, което получавал от клиентите след приспадане на разходите, и в замяна да получел благословията на отеца и няколко молитви за благото на пътниците му; това било нещо като трудова осигуровка, такса, която плащал на небесата за това, че го закриляли, обясняваше през смях. Разбира се, освен това плащал своя дял и на най-страховитите главорези от „Сетас“[11], за да се подсигури, че нямало да отвлекат клиентите му. В случай че това се случело, „Сетас“ взимали откуп на глава, който близките на отвлечения трябвало да изплатят, за да бъде запазен животът му.

Експрес „Отвличане“, така го знаели всички. Разчитайки на молитвите на светеца и плащайки на „Сетас“, Кабрера бил горе-долу спокоен. Така си вървели нещата открай време.

Завариха свещеника бос със запретнати крачоли и мърлява тениска да сортира здрави плодове и зеленчуци от кашони с презряла стока, която му даряваха от пазара. Голяма локва от плодов сок на земята привличаше мухите със сладникавия аромат на гнило. Отец Лео посрещна Кабрера благодарен за финансовия му принос и за това, че се бе нагърбил да убеди и други койоти да купуват тази великолепна осигуровка, подкрепяна от небесата.

Евелин и другарите й си свалиха маратонките, влязоха в локвата от разкашкани плодове и зеленчуци и помогнаха за спасяването на онези, които можеха да влязат в употреба в църковната кухня, а в това време свещеникът отиде да си почине малко на сянка и да осведоми приятеля си Кабрера за новите затруднения, измислени от янките, които освен с лампи за нощно гледане и апарати за засичане на телесна температура, бяха осеяли пустинята със сеизмични сензори, които регистрираха стъпките по земята. Обсъдиха последните събития — евфемизъм за нападения. Не ползваха също и термини като „банда“ или „нарко“. Трябваше да си мерят приказките.

От църквата в Сан Хосе Берто Кабрера ги заведе в един от лагерите край бреговете на Рио Гранде — окаяни селища от картон, брезент, дюшеци, скитащи кучета, плъхове и отпадъци, временен подслон за просяци, престъпници, наркомани и мигранти, които изчакваха там своя шанс. „Ще останем тук, докато настъпи моментът да рискуваме и да се прехвърлим отвъде“, им каза. Пътниците му се осмелиха да намекнат, че сделката била друга. Госпожата от хлебарницата в Гватемала им била обещала, че ще спят в хотели.

— Ама вие забравихте ли в колко хотели спахме? Тук на границата човек трябва да се задоволи с каквото има. Комуто не харесва, да си върви откъдето е дошъл — отвърна койотът.

От лагера се виждаше как от другата страна, откъм Съединените щати, денем и нощем патрулират камери, светлини, агенти във военни коли, лодки и хеликоптери. По високоговорители предупреждаваха, че който влезе във водата, навлиза в американска територия и трябва да се върне. През последните години бяха подсилили охраната на границата с хиляди агенти, снабдени с най-модерна техника, ала отчаяните хора винаги намираха начин да измамят надзора. Като видя колко са изплашени клиентите му при вида на широката и пълноводна река със зеленясали води пред тях, Кабрера им обясни, че се давят само глупаците, които се опитват да преминат с плуване или вкопчени във въжета. По този начин умирали стотици всяка година и подпухналите им тела оставали пленени между скалите, заклещени сред тръстиките по брега или бивали отнесени до Мексиканския залив. Живот или смърт — това зависело от информираността — да знаеш къде, как и кога да преминеш. И все пак най-голямата опасност не била реката, предупреди ги той, а пустинята с адските температури, които разтапяли и камъка, лишени от вода и дебнени от скорпиони, изгладнели диви котки и койоти. Който се загубел в пустинята, бил обречен на сигурна смърт в рамките на един или два дни. Гърмящата змия, кораловата змия, мокасиновата и бързата индигово синя змия излизали да ловуват нощем, когато мигрантите тръгвали на път, понеже денем жегата била убийствена. Не можели да използват фенери, тъй като биха ги издали, и трябвало да се уповават на молитвите и на късмета си. Повтори им, че били пътници от категория лукс и нямало да бъдат захвърлени в пустинята на произвола на пепелянките. Неговата мисия щяла да завърши, когато прекосели Рио Гранде, но в Съединените щати щял да ги чака неговият съдружник, готов да ги заведе на сигурно място.

Пътниците се настаниха неохотно в лагера под импровизиран картонен покрив, който им осигуряваше някакво подобие на сянка в задушната горещина през деня и илюзия за сигурност през нощта. За разлика от други мигранти, които спяха увити в найлонови чували, хранеха се веднъж на ден в някоя църква или припечелваха по няколко песо с каквато работа им паднеше, те разполагаха със сума, която техният койот им даваше ежедневно, за да си купят храна и бутилирана вода.

В това време Кабрера тръгна да търси свой познат, за когото предполагаше, че е дрогиран някъде наоколо и който трябваше да ги преведе от другата страна. Преди да тръгне, ги инструктира да не се делят и да не оставят момичето нито за миг само; бяха обградени от безскрупулни хора, на първо място от наркоманите, които бяха способни да убият човек за едните маратонки или раница. В лагера храната беше оскъдна, но се намираха в изобилие алкохол, марихуана, крек, хероин и голям асортимент от насипни, безименни таблетки, които, смесени с алкохол, можеха да причинят дори смърт.