Отвъд зимата

Ричард

Последните часове на неделния ден биха могли да се влачат безкрайни за Ричард, Лусия и Евелин, докато седяха затворени в просмуканата от мирис на креозот и китайска храна мотелска стая, но времето направо литна, докато всеки от тримата си разказваше живота. Първи се предадоха на съня Евелин и чиуауата. Момичето заемаше минимално пространство в леглото, което делеше с Лусия, ала Марсело си присвои останалото свободно място, понеже се изтегна и изпъна крака.

— Как ли са котките? — попита Лусия Ричард към десет часа, когато най-сетне започнаха да се прозяват.

— Добре са. От китайския ресторант се обадих на съседката. Не искам да ползвам мобилния, защото може да локализират обаждането.

— Кого го интересуват твоите разговори, Ричард? Освен това мобилните телефони не могат да се подслушват.

— Това вече го обсъдихме, Лусия. Ако открият колата…

— Има милиарди обаждания, които се пресичат в пространството — прекъсна го тя. — Хиляди коли изчезват всеки ден, изоставят ги, крадат ги, разглобяват ги, за да продават резервни части, превръщат ги в скрап, прехвърлят ги контрабандно в Колумбия…

— И ги използват също за изхвърляне на трупове в езера.

— Тежи ли ти това решение?

— Да, но е късно да се разкайвам. Ще си взема душ — обяви Ричард и отиде в банята.

„Лусия изглежда доста добре с тази леко малоумна шарена коса и със зимните си ботуши“, си каза Ричард, докато врялата вода му запарваше гърба — превъзходен лек срещу умората от деня и нахапванията от бълхите. Караха се за дреболии, но се разбираха добре; допадаше му тази смесица от грубост и нежност в нея, начинът, по който се хвърляше без страх в живота, изражението й, едновременно развеселено и подигравателно, изкривената й усмивка. В сравнение с нея той беше като някакъв препъващ се в третата възраст зомби, ала с нея отново живееше. Хубаво би било да остареят заедно, ръка за ръка, си каза. В сърцето му като че ли някой блъскаше с чук, когато си представяше как би изглеждала шарената й коса върху неговата възглавница и ботушите й до леглото му, а лицето й толкова близо до неговото, че би могъл да се изгуби в очите й като на турска принцеса. „Прости ми, Анита“, прошепна. Беше живял самотно дълго време, беше забравил тази тръпчива нежност, тази безпомощност в горната част на стомаха, тази припряност на кръвта, тези пориви на желанието. „Любов ли е това? Ако да, няма да знам какво да правя. Загазил съм.“ Хвърли вината върху умората, на утринна светлина мозъкът му щеше да се проясни. Щяха да се отърват от колата и от Катрин Браун, щяха да се сбогуват с Евелин Ортега и тогава Лусия отново щеше да се превърне просто в чилийката от сутерена. Но не искаше този момент да настъпи, искаше часовниците да спрат и те двамата никога да не се разделят.

След душа облече отново тениската и панталоните, защото не му достигна смелост да си сложи пижамата, която носеше в раницата. След като Лусия се беше подиграла с количеството багаж, който бе стегнал само за двудневно пътуване, щеше да й се стори смешно, че в него имаше дори пижама. Като се замисли сега, то си беше наистина смешно. Върна се обновен в стаята, знаеше, че ще му е трудно да заспи; всяка промяна в рутината му предизвикваше безсъние, още повече когато я нямаше неговата хипоалергична възглавница с ергономичен дизайн. По-добре изобщо да не споменава на Лусия за възглавницата, реши. Завари я легнала в оскъдните сантиметри, оставени свободни от кучето.

— Смъкни го от леглото, Лусия — й каза, като се приближи с намерение той сам да стори това.

— Дори не си го помисляй, Ричард. Марсело е много чувствителен, ще се обиди.

— Опасно е да се спи с животни.

— Защо?

— За здравето, на първо място. Кой знае какви болести може…

— Лошо за здравето е човек час по час да си мие ръцете като теб. Лека нощ, Ричард.

— Както искаш. Лека нощ.

Час и половина по-късно се появиха първите симптоми у Ричард. Тежко му беше на стомаха и усещаше странен вкус в устата. Затвори се в банята и пусна всички кранове, за да заглуши шумотевицата от разбунтувалите му се черва. Отвори прозореца, за да се разнесе миризмата, и остана разтреперан от студ в тоалетната, проклинайки мига, в който вкуси китайската храна, и не проумявайки как е възможно единствено той от тримата да е болен. От присвиванията в стомаха го изби студена пот. След малко Лусия почука на вратата.

— Добре ли си?

— Храната беше отровена — промърмори.

— Мога ли да вляза?

— Не!

— Отвори, Ричард, остави ме да ти помогна.

— Не! He! — извика той с малкото му останали сили.

Лусия напъна вратата, но той беше заключил. Мразеше я в този момент, единственото му желание бе да умре на място, оплескан с лайна и нахапан от бълхите; сам, напълно сам, без свидетели на неговите мъчения, искаше Лусия и Евелин да изчезнат, лексусът и Катрин да се изпарят, спазмите в стомаха му да престанат, да изхвърли цялата свинщина, да крещи от безсилие и бяс. Лусия го увери през вратата, че нищо й нямало на храната, че Евелин и тя били добре, че щяло да му мине, било просто нерви, и предложи да му направи чай. Не й отговори, толкова му беше студено, че челюстта му се беше вкочанила. След десет минути, сякаш по сътворено от думите й чудо, стомахът и червата му се успокоиха, можа да се изправи, да погледне позеленялото си лице в огледалото и да си вземе още един дълъг, топъл душ, който сложи край на конвулсивното му треперене. Режещ костите студ влизаше през прозореца, но отвратен от миризмата, той не се осмели да го затвори, нито пък да отвори вратата. Възнамеряваше да остане там до предела на силите си, ала скоро осъзна, че идеята да прекара нощта в банята не беше особено практична. С размекнати колене и все още зъзнещ, най-накрая излезе, като затвори вратата зад гърба си и се довлече до леглото. Боса, разрошена и с широка тениска, стигаща й до коленете, Лусия му поднесе димяща чаша. Ричард й се извини за вонята, унизен до мозъка на костите.

— За какво говориш? Аз не подушвам нищо, Евелин и Марсело също, и двамата спят — отвърна тя и сложи чашата в ръката му. — Сега ще си починеш и утре ще си като нов. Направи ми място, ще спя с теб.

— Какво каза?

— Да се отместиш, ще легна в твоето легло.

— Лусия… избрала си най-неподходящия момент, лошо ми е.

— Ама не ме карай да ти се моля! Колко зле започваме само, твоя работа е да поемеш инициативата, а вместо това ме обиждаш.

— Извинявай, исках да кажа, че…

— Престани с тези глупости. Аз изобщо не преча, спя, без да помръдна през цялата нощ.

И без повече приказки се пъхна между чаршафите и с три намествания се настани удобно, докато седнал в леглото, Ричард духаше и сърбаше чая, бавейки се максимално дълго, объркан, недоумяващ как да тълкува случващото се. Накрая много внимателно легна до нея без сили, измъчен и удивен, съзнаващ напълно огромното присъствие на тази жена, на очертанията на нейното тяло, успокояващата й топлина, странната й бяла буйна коса, неизбежния и възбуждащ допир на ръката й до неговата, на бедрото й, на стъпалото. Лусия беше права — спеше по гръб с кръстосани на гърдите ръце, тържествена и безмълвна като средновековен рицар, издялан в камъка на своя саркофаг. Ричард си каза, че няма да може да мигне в следващите часове, че ще стои буден, вдъхващ непознатия и сладък аромат на Лусия, ала още преди да е завършил мисълта си, заспа. Щастлив.

Понеделникът осъмна спокоен. Най-сетне бурята се беше разнесла мили навътре в океана и снегът покриваше пейзажа като наметка от пяна, която приглушаваше всички звуци. Лусия спеше до Ричард в същото положение от вечерта, а Евелин на другото легло също спеше със свит върху възглавницата Марсело. Когато се събуди, Ричард усети, че в стаята все още мирише на китайска храна, но това вече не го дразнеше както преди. Беше прекарал нощта неспокоен в началото, тъй като нямаше навик да съжителства с някого и още по-малко да спи до жена, ала сънят бързо го бе повалил и той се беше понесъл безтегловен в звездното пространство — пуста и безкрайна бездна.

Преди, когато пиеше прекалено, изпадаше в подобно състояние, но онзи дълбок и тежък сън беше съвсем различен от благословения покой през тези последни часове в мотела с Лусия до себе си. Видя на мобилния си телефон, че вече е осем и четвърт, и се изненада, че е спал толкова дълго след злополучния епизод в тоалетната. Стана тихо с намерение да отиде да донесе прясно кафе за Лусия и Евелин; имаше нужда да поизлезе на въздух и да премисли събитията от предния ден и нощта; беше му свито отвътре, усещаше се разтърсен от истински ураган от нови емоции. Беше се събудил с нос, заврян в шията на Лусия, с ръка върху талията й и с юношеска ерекция. Скритата топлина на тази жена, спокойното й дишане, разбърканата й коса, всичко беше по-хубаво, отколкото си бе представял, и пораждаше в него смесица от силна еротика и непоносима старческа нежност.

В съзнанието му се мярна Сюзън, с която редовно и с профилактична цел се срещаше в един хотел в Манхатън. Пасваха си добре и след като задоволяха потребностите на плътта, разговаряха за всякакви неща с изключение на чувства. Никога не бяха спали цяла нощ заедно, но когато имаха време, вечеряха в дискретен марокански ресторант и след това се разделяха като добри приятели. Случеше ли се да се срещнат изненадващо в някоя от сградите на университета, те се поздравяваха с вежливо безразличие, което не беше фасада за прикриване на тайната връзка, а отражение на действителните им отношения. Уважаваха се, но никога не се бяха изкушавали да се влюбят.

Това, което изпитваше към Лусия, не можеше да се сравнява, беше пълната противоположност. С нея за Ричард се изтриха десетилетия от календара и той отново стана осемнайсетгодишен. Беше се мислил за недосегаем, ала ето че внезапно се бе превърнал в изпаднал в плен на хормоните младеж. Ако тя усетеше това, безмилостно би му се подиграла. В благословените часове на нощта той за пръв път от двайсет и пет години бе имал някого до себе си, бе съвсем близо до нея, дишаха заедно. Много лесно беше да спи до нея, ала изключително сложно това, което изпитваше сега, тази смесица от щастие и ужас, от нетърпеливо предусещане и порив да побегне, туй припряно желание.

„Това е лудост“, реши. Искаше да разговаря с нея, да изясни нещата, да провери дали тя изпитва същото, но нямаше да бърза, можеше да я изплаши и всичко да провали. Освен това в присъствието на Евелин можеха много малко да си кажат. Трябваше да изчака, ала чакането му се струваше невъзможно, може би утре вече нямаше да са заедно и щеше да е отминал моментът да й каже онова, което трябваше. Ако се осмелеше, още сега би й признал без увъртания, че през нощта бе желал да я прегърне и да не я пуска повече. Ако имаше поне малка представа какво мисли тя, би й го казал. Какво можеше да й предложи? Носеше огромен товар на гърба си, на неговата възраст всички имаха товар, но неговият тежеше като гранит.

За втори път можеше да я съзерцава, докато спи. Приличаше на момиче, не бе усетила, че той е станал, сякаш бяха стара двойка, споделяла леглото от години. Искаше да я събуди с целувки, да я помоли да му даде шанс, да я покани да нахълта в живота му, да се настани в дома му, да завладее и най-малкото кътче в съществуването му с ироничната си и властна нежност. Никога не беше изпитвал толкова голяма сигурност. Каза си, че ако Лусия успее да го обикне, това ще е истинско чудо. Запита се как е могъл да чака толкова дълго, за да си даде сметка, че любовта, която го задушава сега, бе изпълвала всяка негова фибра, къде му е бил умът. Беше пропуснал четири месеца от чиста глупост. Този порой от любов не можеше да е плод на момента, трябва да се е надигал от септември, когато тя пристигна. От страх усещаше в гърдите болка като от някаква сладка рана. „Благословена да си, Евелин Ортега — си каза, — благодарение на теб това чудо се случи. Чудо — няма друго определение за това, което изпитвам.“

Отвори вратата, защото имаше нужда от студен въздух, от кислород и от спокойствие, тъй като се давеше в неочакваната и неудържима лавина от чувства. Ричард не успя да направи и крачка навън, защото се озова лице в лице с един лос. Страхът го блъсна назад с възклицание, което събуди Лусия и Евелин. Чуждо на неговата изненада, животното се наведе, за да пъхне едрата си глава в стаята, но обемистите прави рога му попречиха. Евелин се сви ужасена, никога не беше виждала подобно чудовище, докато Лусия трескаво затърси мобилния си телефон, за да го снима. Вероятно лосът би нахълтал в стаята, ако не се беше намесил Марсело, който се зае с проблема, пускайки в действие дрезгавия си лай на бойно куче. Лосът отстъпи, разтърси основите на дървената постройка, когато рогата му се блъснаха в прага, и сетне се отдалечи в тръс, изпратен с хор от нервни смехове и яростен лай.

Обливайки се в пот от отделения адреналин, Ричард оповести, че отива за кафе, докато те се облекат, ала не успя да стигне далеч. На няколко метра от вратата лосът беше снесъл купчина пресни изпражнения, около два килограма меки топчета, в които той пъхна крак до глезен. Изстреля някакво проклятие и заскача на куц крак до рецепцията, която, за щастие, имаше прозорче с изглед към паркинга, където поиска маркуч, за да се измие. Толкова внимаваше никой да не ги забележи, нито да ги запомни по време на дръзкото им приключение, а това безочливо животно беше сринало предпазливостта му до основи. „Ако нещо заслужава да бъде запомнено, то е някакъв идиот, заровен в лайна“, заключи Ричард. Фатално предзнаменование за остатъка от пътуването им. Или пък добро знамение? „Нищо лошо не може да се случи — реши, — закрилян съм от хлапашкото си влюбване.“ И избухна в смях, защото, ако не беше откритието за любовта му, която оцветяваше света в пламтящи краски, той би помислил, че е жертва на зла магия. Като че цялата работа с нещастната Катрин Браун не му стигаше, а се добавяха и лошо време, бълхи, отровена храна, язва и лайна — неговите собствени и на лоса.