Отвъд зимата

Евелин

Евелин Ортега започна работа у семейство Лерой през 2011 година. Къщата със статуите, както тя занапред щеше да нарича дома на това семейство, бе принадлежала на някакъв мафиот от петдесетте години и на многобройните му роднини, включително две лели стари моми и една сицилианска прабаба, която престанала да излиза от стаята си, след като настанили в градината онези чисто голи гърци. Гангстерът умрял, докато упражнявал занаята си, и къщата преминала през няколко ръце, преди да бъде закупена от Франк Лерой, комуто мътното минало на имота и повредените от стихиите и курешките на гълъбите статуи допаднаха. Освен това тя беше подходящо разположена в дискретна уличка и в квартал, който се беше сдобил със славата на почтен. Съпругата му Шерил би предпочела модерен апартамент вместо тази голяма претенциозна къща, но както големите, така и малките решения бяха в негова власт и никога не се подлагаха на обсъждане. Къщата със статуите притежаваше различни предимства, въведени от гангстера за удобство на семейството му — достъп с инвалидна количка, вътрешен асансьор и гараж за две коли.

На Шерил Лерой й бяха достатъчни пет минути, за да наеме Евелин Ортега. Спешно се нуждаеше от гледачка за детето и нямаше възможност да се вторачва в детайлите. Предишната гледачка си беше тръгнала преди пет дни и повече не се беше върнала. Със сигурност беше депортирана — така става, когато се наема персонал без легални документи, казваше. Обикновено мъжът й се занимаваше с наемане, заплащане и уволняване на прислугата. Неговият офис имаше връзки за намиране на латиноамерикански и азиатски имигранти, готови да работят за жълти стотинки, но по правило той не смесваше бизнеса си със семейството. Неговите контакти не вършеха работа при намиране на достойна за доверие гледачка, знаеха го от горчив опит. Тъй като това беше едно от малкото неща, по които двойката беше единодушна, Шерил търсеше гледачка чрез Църквата на Петдесетница, която във всеки момент разполагаше със списък от добри жени, търсещи работа. Девойката от Гватемала вероятно също нямаше документи, но Шерил предпочиташе да не мисли за това в момента, по-късно щеше да се занимае с този въпрос. Харесаха й почтеното лице и смирени обноски, усети, че бе попаднала на истинско съкровище, много различно от другите детегледачки, които се бяха извървели в дома й. Единствените й колебания бяха свързани с възрастта на момичето, тъй като то имаше вид на току-що излязло от пубертета, още повече с нейния ръст. Беше прочела някъде, че най-ниските хора на планетата били туземките от Гватемала и доказателството беше пред очите й. Запита се дали това дребничко, заекващо момиченце с кости като на яребица ще се справи със сина й Франки, който може би беше по-тежък от нея и не подлежеше на контрол, когато изпаднеше в нервна криза.

Евелин пък си помисли, че госпожа Лерой е холивудска актриса — толкова висока и руса. Трябваше да извива главата си силно назад, за да я гледа, досущ както се гледа дърво; имаше мускули на ръцете и прасците, очи с цвят като небето в родното й село и жълта конска опашка, полюшваща се със собствен живот. Беше загоряла от слънцето в оранжев оттенък, какъвто тя никога не бе виждала, и говореше на пресекулки като баба й Консепсион, въпреки че не беше толкова стара, за да й липсва въздух. Изглеждаше много нервна, като жребче, готово да хукне в галоп.

Новата й господарка я представи на останалия персонал — готвачка и нейната дъщеря, заети с почистването на дома от девет до пет във вторник, сряда и петък. Спомена й също за някакъв Иван Данеску, който не работел в къщата, но изпълнявал услуги и когото щяла да види в друг ден, и й поясни, че господин Лерой поддържал минимални, само стриктно необходими контакти с домашните прислужници. Заведе я с асансьор до третия етаж и това окончателно убеди Евелин, че бе попаднала при милионери. Асансьорът беше като кафез за птички от ковано желязо с флорални мотиви, достатъчно голям, за да побере инвалидна количка. Стаята на Франки беше същата, която преди половин век бе обитавала сицилианската прабаба — просторна, със скосен таван и капандура освен прозореца, засенчван от кедрово дърво в градината. Франки беше осем или девет годишно момче, русо като майка си и блед като туберкулозен; седеше вързан в инвалидна количка пред телевизора. Майка му обясни на Евелин, че каишите го предпазвали да не падне или да не се нарани при гърч. Детето се нуждаело от непрекъснато наблюдение, защото се задушавало, и в такъв случай Евелин трябвало да го разтърси и потупа по гърба, та да се възстанови дишането; бил с памперси и трябвало да го хранят, но не създавал проблеми, бил като херувимче, човек мигом го обиквал. Страдал от диабет, но под контрол, лично тя мерела нивата на кръвната захар и му давала инсулина. Успя бързешката да й обясни всичко това и още някои неща, преди да се сбогува и да тръгне към фитнес салона, както каза.

Объркана и изморена, Евелин седна до инвалидната количка, взе ръката на детето, като се опитваше да изпъне изкривените му пръсти, и без да заеква, му каза на нещо средно между испански и английски, че ще станат добри приятели. Франки отвърна с ръмжене и спазматично хъркане, които тя изтълкува като поздрав за добре дошла. Така започна връзката им, изтъкана от любов и война, която щеше да стане жизненоважна и за двамата.

През петнайсетте години, откакто бяха заедно, Шерил Лерой се беше примирила с бруталната власт на съпруга си, ала не беше се научила да избягва навреме неговите атаки. Продължаваше да е с него по силата на навика да е нещастна, поради финансовата зависимост и заради болния си син. На психоаналитика си бе признала също, че го понасяла и от привързаност към удобствата — нима можеше да се откаже от своите семинари по духовно израстване, от читателския клуб, от упражненията по пилатес, които я поддържаха във форма, въпреки че не толкова, колкото би желала? Нужни бяха време и средства за всичко това. Страдаше, когато се сравняваше с успешни и независими жени, както и с онези, които се разхождаха голи из фитнеса. Тя никога не си сваляше всички дрехи в съблекалнята, беше много сръчна с хавлията на влизане и излизане от душа или сауната и успешно прикриваше белезите по тялото си. Списъкът на нещата, които не й достигаха, и на ограниченията беше болезнен — младежките й амбиции се бяха провалили, а сега, като се добавеха и признаците на възрастта, я избиваше на плач.

Беше много самотна, имаше само Франки. Майка й беше починала преди единайсет години, а баща й, с когото никога не се беше разбирала, се бе оженил повторно. Новата му съпруга беше китайка, запознал се бе с нея в интернет и я беше довел, без да го е грижа, че не говореха един и същи език и не можеха да общуват. „Така е по-добре, майка ти беше много бъбрива“, отбеляза, когато съобщи на Шерил за сватбата си. Живееха в Тексас и нито веднъж не я поканиха да ги посети, нито пък проявиха желание да отидат да я видят в Бруклин. Изобщо не питаха за внучето с церебрална парализа. Шерил беше виждала жената на баща си единствено на снимките, които й изпращаха всяка Коледа и на които двамата бяха с шапки на Дядо Коледа, той със самодоволна усмивка, а тя доста смутена.

Всичко се изплъзваше на Шерил въпреки усилията й — не само тялото, но и съдбата й. Преди да навърши четиридесет, старостта беше далечен враг, на четиридесет и пет я усети дебнеща упорито и неумолимо. Някога мечтаеше за професионална кариера, хранеше илюзии, че ще съхрани любовта, и се гордееше с физическото си състояние и красота, но това беше в миналото. Сега беше прекършена, сломена. От години пиеше лекарства срещу депресията, тревожността, апетита и безсънието. Шкафчето в банята и чекмеджето на нощното й шкафче съдържаха дузини хапчета в хиляди цветове, много от които с вече изтекъл срок и още толкова други, чието предназначение беше забравила, ала нито едно от тях не беше способно да поправи нейния разбит живот. Психоаналитикът й, единственият мъж, който не й беше причинил страдание и я изслушваше, й беше предписвал различни палиативни лекове през годините на психотерапия и тя беше изпълнявала всичко като добро момиче по същия начин, както безропотно се бе покорявала на баща си, на момчетата, с които бе имала краткотрайна връзка на младини, а сега и на съпруга си. Дълги разходки пеш, дзен будизъм, най-различни диети, хипноза, наръчници за самопомощ, групова терапия… нищо не даваше трайни резултати. Захващаше нещо и за известно време изглеждаше, че е открила търсения лек, ала илюзията не траеше дълго.

Психоаналитикът беше съгласен, че главната причина за мъките й не беше толкова болното дете, колкото отношенията със съпруга й. Беше й обяснил, че насилието неизбежно нараства с времето, както и тя самата се беше убедила през годините с мъжа си; всеки ден загиват убити жени, които са можели да избягат навреме, казваше й лекарят, той обаче нямаше как да се намеси, при все че би желал, когато я виждаше да пристига с дебел слой грим и тъмни очила. Неговата роля беше да й даде време тя сама да вземе решение; той й предоставяше внимателно изслушване и безопасно място, където да бъдат изследвани тайните. Шерил изпитваше такъв страх от съпруга си, че изтръпваше, щом чуеше колата му в гаража или пък стъпките му в къщата. Невъзможно беше да се отгатне настроението на Франк Лерой, защото то за един миг се променяше без предвидима причина; тя се молеше той да се прибере зает със своите мисли, ангажиран или отбиващ се само да се преоблече и отново да излезе; броеше дните до следващото му пътуване. Беше споделила с психоаналитика, че би желала да е вдовица, а той беше кимнал без ни най-малка изненада, тъй като бе чувал и други пациентки с по-малко основания, отколкото Шерил Лерой, да копнеят за смъртта на съпруга си и беше стигнал до извода, че това бе нормално женско чувство. Клиниката му бе населена с малтретирани и гневни жени, не познаваше други.

Шерил се чувстваше неспособна да оцелее сама със сина си. Не работеше от няколко години, а дипломата й за семеен консултант беше ужасна ирония, защото не й бе послужила дори за да се справи с отношенията в собственото си семейство. Франк Лерой я бе предупредил още преди да се оженят, че искал да има съпруга на пълен работен ден. Отначало тя се бунтуваше, но тежестта и отпадналостта по време на бременността я накараха да отстъпи. Когато се роди Франки, изостави мисълта за работа, защото детето се нуждаеше от целодневните й грижи. В продължение на няколко години сама се грижеше денонощно за него, докато нервна криза не я отведе в кабинета на психоаналитика, който й препоръча да си наеме помощник, след като имаше възможност да плаща. Така, благодарение на цяла процесия от детегледачки Шерил получи някаква свобода за ограничените си занимания. Франк Лерой не беше в течение на повечето от тях, но не защото тя ги криеше от него, а защото не се интересуваше, имаше други неща, за които да мисли. Тъй като детегледачките често се сменяха и почти нямаше какво да говори с тях, Франк Лерой реши, че беше безпредметно да запомня имената им. Достатъчно беше, че издържа семейството си, че изплаща заплати, сметки и астрономическите разходи покрай сина си.

Още с раждането на Франки стана ясно, че нещо не беше както трябва, но едва след няколко месеца се установи сериозността на състоянието му. Много внимателно лекарите обясниха на родителите, че по всяка вероятност нямаше да може да ходи, да говори и да контролира мускулатурата и сфинктерите си, но с подходящи лекарства, рехабилитация и операция за коригиране на деформацията в крайниците детето щеше да се развива. Шерил отказа да приеме тази зловеща диагноза, прибягна до всички средства на съвременната медицина, освен това тръгна на лов за алтернативни терапии и лечители, включително някакъв в Портланд, който цереше с психовълни по телефона.

Научи се да дешифрира жестовете и звуците на сина си и единствено тя разполагаше с някакъв общ и за двамата език. По този начин научаваше между другото и за поведението на детегледачките в нейно отсъствие и ги уволняваше.

За Франк Лерой детето представляваше лична обида. Никой не заслужаваше такова злочестие, защо го бяха съживили, когато се роди посинял, щеше да е по-милостиво да го оставят да си отиде, вместо да го осъдят на живот в страдание, а на родителите да отредят живот в грижи. Отдръпна се от него. Майка му да се оправя. Никой не можеше да го убеди, че церебралната парализа или пък диабетът бяха случайни, сигурен беше, че виновна за тях бе Шерил, защото не се беше вслушала в предупрежденията относно алкохола, тютюна и приспивателните по време на бременността. Жена му му беше родила непълноценен син и не можеше да има повече деца, тъй като след раждането, което едва не й костваше живота, й бяха направили хистеректомия. Смяташе, че Шерил бе пълен провал като съпруга, кълбо от нерви, вманиачена с грижите за Франки, фригидна и с дразнещо поведение на жертва. Жената, привлякла го преди петнайсет години, беше истинска валкирия, шампион по плуване, силна и решителна, как можеше да предположи, че в тази гръд на амазонка е биело сърце на страхливка. Беше почти толкова висока и силна, колкото и той, спокойно можеше да му се противопоставя, както в началото, когато със страст налитаха един срещу друг, започваха да си разменят удари и свършваха, любейки се буйно — опасна и възбуждаща игра. Според Франк жена му се беше превърнала в невротично зайче, способно да го изкара от кожата му. Нейната пасивност го предизвикваше. Тя не реагираше по никакъв начин, търпеше и го умоляваше — още едно обстоятелство, с което успяваше единствено да увеличи неговия гняв, той губеше разсъдъка си и после се тревожеше, защото синините можеха да събудят подозрения, а той не желаеше проблеми. Беше обвързан с нея заради Франки. Прогнозите за живот бяха като за болно дете, но болестта можеше да се проточи с години. Лерой беше закотвен в този потискащ брак не само заради сина си, основната причина да избягва развода беше, че щеше да му струва много скъпо. Жена му знаеше прекалено много. Колкото и лекомислена и покорна да изглеждаше, Шерил бе успяла да разузнае делата му и можеше да го шантажира, да го разори, да го разруши. Тя не беше в течение на подробностите около дейността му и не знаеше с какви суми разполагаше в тайните банкови сметки на Бахамските острови, но имаше подозрения и беше много умна в това отношение. По този въпрос Шерил дръзваше да му противостои. Когато ставаше дума да защити Франки или своите права, тя показваше решимост да се бори със зъби и нокти.

Може би някога се бяха обичали, но раждането на Франки бе убило всички възможни илюзии. Когато Франк Лерой разбрал, че ще има син, вдигнал тържество като за сватба. Той бил единствен брат сред няколко сестри, само той щял да продължи фамилното име чрез своите потомци; това момче ще продължи рода, казал дядото Лерой, когато вдигнал тост на тържеството. „Род“ не било особено подходящо определение за три поколения безсрамници, отбеляза Шерил пред Евелин в едно от своите състояния след поети алкохол и успокоителни, когато й разказваше всичко това. Първият Лерой в споменатото родословно разклонение бил французин, избягал от затвора в Кале през 1903 година, където излежавал присъда за кражба. Пристигнал в Съединените щати с един-единствен капитал — своята наглост — и процъфтял с въображение и безпринципност. Успял да натрупа състояние благодарение на благосклонната съдба, която го закриляла в продължение на няколко години, но сетне отново попаднал в затвора, този път за гигантска измама, която обрекла хиляди старци пенсионери на мизерия. Синът му, бащата на Франк Лерой, живеел от пет години в Пуерто Валярта като беглец от американското правосъдие заради извършени престъпления и данъчни измами. За Шерил обстоятелството, че свекър й и неговият баща се намирали далеч и нямали възможност да се завърнат, било истинска благословия.

Философията на Франк Лерой, внук на споменатия френски мошеник и син на друг подобен нему, беше проста и ясна — целта оправдава средствата, стига човек да постига печалба. Всяка изгодна за него сделка беше добра, макар и разрушителна за другиго. Едни печелят, а други губят, това е законът на джунглата и Франк никога не губеше. Умееше да прави пари и да ги укрива. Успяваше да се представи за почти бедняк пред данъчните власти благодарение на скалъпено с доста въображение счетоводство, но същевременно, когато това го устройваше, демонстрираше голямо охолство. По този начин си спечелваше доверието на клиентите — лишени също като него от скрупули хора. Будеше завист и възхищение. Беше мерзавец като баща си и дядо си, но за разлика от тях, притежаваше класа и хладна пресметливост, не си губеше времето в дреболии и избягваше рисковете. Сигурност, преди всичко. Стратегията му беше да оперира посредством други хора, които се излагаха на показ вместо него, те можеха да попаднат в затвора, но той никога.

От първия момент Евелин започна да се държи с Франки като с разумно същество, изхождайки от разбирането, че независимо от привидностите, той беше много интелигентен. Научи се да го мести, без риск да й се прекърши гръбнакът, да го къпе, храни и облича, без да бърза, за да не се задави. Много скоро способността й да се справя и обичта й убедиха Шерил, че можеше да й повери дори контрола над диабета на своя син. Евелин му мереше кръвната захар преди всяко хранене и регулираше дозата инсулин, който собственоръчно му биеше по няколко пъти на ден. Беше понаучила английски в Чикаго, но там живееше сред латиноамериканци и рядко имаше възможност да го упражнява. В дома на Лерой отначало изпита необходимост от езика, за да общува по-добре с Шерил, но скоро между двете се установиха топли отношения и те не се нуждаеха от много думи, за да се разбират. Шерил стана зависима от Евелин за всичко, момичето сякаш отгатваше мислите й. „Не знам как съм живяла без теб, Евелин. Обещай ми, че никога няма да си отидеш“, я молеше господарката й, изтерзана от тревожността, която не я напускаше, и от насилието, което упражняваше над нея мъжът й.

На Франки Евелин разказваше приказки на един особен испанглийски и той запленен слушаше. „Трябва да научиш моя език, така ще можем да си доверяваме тайни, без никой друг да ни разбира“, говореше му тя. Отначало детето улавяше по някоя мисъл тук и там, но му допадаше звученето и ритъма на тази мелодична реч и не след дълго той я овладя доста добре. Не можеше да артикулира думи и отговаряше на Евелин на компютъра. Когато се запозна с Франки, й се налагаше да се бори с честите му гневни избухвания, които тя отдаде на горчивина от чувството за изолираност и отегчение, тогава си спомни за компютъра, с който играеха братчетата й в Чикаго, и си каза, че щом те можеха да го ползват от толкова малки, с още по-голяма сигурност щеше да се справи Франки, най-умното момче, което познаваше. Познанията й в областта на информатиката бяха незначителни и самата идея да разполага с една от тези приказни машини беше немислима, но едва изрекла предложението си, Шерил хукна да купи компютър за сина си. Млад имигрант от Индия, нает за тази цел, обучи Евелин в основите на работата с компютър, а тя на свой ред въведе Франки.

Животът и настроението на Франки се подобриха удивително с това интелектуално предизвикателство. Двамата заедно с Евелин се пристрастиха към изобилието от информация и към всякакви видове игри. На Франки му беше извънредно трудно да работи с клавиатурата, ръцете му едва го слушаха, но с въодушевление прекарваше часове пред екрана. Бързо надмина основните познания, преподадени от индийския младеж, и скоро започна да показва на Евелин нещата, които постепенно откриваше сам. Вече можеше да общува, да чете, да се забавлява и да се рови из всичко, което събуждаше любопитството му. Благодарение на този апарат с безкрайни възможности доказа, че действително притежаваше голяма интелигентност, и необятният мозък на машината намери в негово лице превъзходен опонент за своите предизвикателства. Цялата вселена беше на негово разположение. Едно нещо отвеждаше към друго, а то към трето, започваше с „Междузвездни войни“ и завършваше с мишия лемур от Мадагаскар, след като минеше през Австралопитек афаренсис, прародител на човешкия род. По-късно си откри акаунт във Фейсбук, където се срещаше във виртуален живот с невидими приятели.

За Евелин това затворено съществуване в кротка близост с Франки беше като балсам след насилието, преживяно в миналото й. Престанаха да я спохождат честите кошмари и вече отново беше в състояние да си спомни своите братя живи така, както в онова последно видение при шаманката от Петен. Франки се превърна в най-важното същество в живота й редом с баба й, но тя беше далеч оттук. Всеки признак на напредък у детето представляваше лична победа за нея. Ревностната обич, която получаваше от него, и доверието, което й гласуваше Шерил, й бяха достатъчни, за да е щастлива. Не й беше нужно повече. Говореха с Мириам по телефона, понякога се срещаха във Фейстайм и виждаше как растат братлетата й, но през тези години не си освободи време да иде и да ги види в Чикаго. „Не мога да оставя Франки, мамо, той има нужда от мен“, обясняваше. Мириам също не изпитваше особено любопитство да посети тази своя дъщеря, която всъщност си оставаше чужда. Изпращаха си снимки и подаръци за Коледа и за рождени дни, ала нито една от двете не правеше усилие да задълбочи връзката помежду им, която така и не успя да укрепне. Отначало Мириам се страхуваше, че сама в един студен град и сред непознати хора дъщеря й можеше да страда; освен това й се струваше, че й плащаха много малко за работата, която вършеше, при все че Евелин нито веднъж не се оплака. В крайна сметка обаче Мириам се убеди, че Евелин се чувстваше по-добре със семейство Лерой в Бруклин, отколкото със собственото си семейство в Чикаго. Дъщеря й беше съзряла и тя я беше изгубила.

Трябваше да мине известно време, за да се настрои Евелин към странната динамика в дома. Господин Лерой, както го наричаха всички и дори жена му, когато говореше за него, беше непредсказуем човек и налагаше волята си без изобщо да повишава тон, всъщност колкото по-тихо и по-бавно говореше, толкова по-страшен беше. Спеше на първия етаж в стая, в която се бе разпоредил да избият врата към градината, за да влиза и излиза, без да минава през къщата. Това му позволяваше да държи жена си и прислугата на тръни, защото изведнъж изникваше от нищото като в магия и по същия начин изчезваше. Най-забележителната мебел в стаята му беше шкаф, в който държеше под ключ лъснати и добре смазани своите оръжия. Евелин нищо не разбираше от оръжия; в нейното село спречкванията се решаваха с нож или мачете, а бандитите използваха контрабандни пистолети, някои от тях толкова примитивни, че гърмяха от само себе си в ръцете им, ала беше гледала достатъчно екшъни, за да си даде сметка, че господарят й притежаваше истински боен арсенал. Няколко пъти беше виждала оръжията, когато господин Лерой и довереният му човек Иван Данеску ги почистваха на масата в трапезарията. Лерой държеше зареден пистолет в жабката на лексуса, но не и във фиата на жена си, нито във фургонетката с подемно устройство за инвалидната количка, която Евелин използваше за Франки. Според него човек винаги трябваше да е подготвен. „Ако всички се движехме въоръжени, щеше да има по-малко луди и терористи на публични места, те щяха да знаят, че надигнат ли глава, някой може да им види сметката“; действително много невинни умираха, недочакали пристигането на полицията.

Готвачката и дъщеря й предупредиха Евелин да не допуска грешката да си пъха носа в работите на семейство Лерой, защото бяха изхвърлили няколко прислужници, понеже слухтели. Те бяха вече три години в този дом и не знаеха с какво се занимава господарят, може би с нищо, може просто да си беше богат. Знаеха само, че докарваше стока от Мексико и я превозваше от един щат в друг, но точният вид на стоката беше загадка. От Иван Данеску и дума не можеше да се изкопчи, беше сух като старо дърво, ала беше довереният човек на господин Лерой и предпазливостта повеляваше да стоят настрана от него. Господарят ставаше рано, изпиваше чаша кафе на крак в кухнята и отиваше да играе тенис за един час. Като се прибереше, си вземаше душ и изчезваше до вечерта или за няколко дни. Когато се сетеше, се отбиваше да хвърли поглед на Франки от вратата, преди да излезе. Евелин се научи да го избягва и да се въздържа да споменава детето пред него.

Шерил Лерой пък ставаше късно, защото спеше лошо, прекарваше деня в своите занятия и курсове и изяждаше вечерята си на поднос в стаята на Франки, с изключение на дните, когато мъжът й беше заминал някъде. Тогава използваше да излезе. Имаше само един приятел и практически никакви близки. Единствените й занимания извън дома бяха многобройните й курсове, лекарите й и нейният психоаналитик. Следобед отрано започваше да пие и като се стъмнеше, алкохолът я превръщаше в плачливото момиченце от нейното детство; тогава имаше нужда от компанията на Евелин. Не можеше да разчита на никой друг, това скромно девойче беше единствената й подкрепа, само пред нея можеше да се изповяда. Така Евелин научи подробностите около прогнилата връзка между господарите й, научи за побоите и за това как от самото начало Франк Лерой бил против приятелите на жена си, как й забранил да приема гости у дома, и то не от ревност, както той самият твърдял, а за да охранява личното си пространство. Неговите дела били много деликатни и поверителни и изисквали крайна предпазливост. „След раждането на Франки стана още по-строг. Не позволява никой да идва, защото се срамува от детето“, каза Шерил на Евелин. Вечерните й излизания в отсъствие на съпруга й бяха винаги на едно и също място — скромен италиански ресторант в Бруклин с карирани покривки и книжни салфетки, където персоналът вече я познаваше, защото от години ходеше там. Евелин знаеше, че не вечеря сама, защото, преди да излезе, си уговаряше среща по телефона. „Освен теб той е единственият ми приятел, Евелин“, й каза веднъж. Беше художник с четиридесет години по-възрастен от нея, беден, алкохолик и мил, с когото Шерил споделяше пастата, приготвена от ла мамма в кухнята, телешкия стек и евтиното вино. Познаваха се отдавна. Преди да се омъжи, тя бе вдъхновила няколко негови картини и за известно време бе негова муза. „Видя ме на шампионат по плуване и ме помоли да позирам като Юнона за някакъв алегоричен стенопис. Знаеш ли за какво говоря, Евелин? Юнона е римска богиня на жизнената енергия, на силата и на вечната младост. Тя е борбена богиня закрилница. Той все още ме вижда такава, не подозира колко съм се променила.“ Би бил безполезен всеки опит да се обясни на съпруга й какво представляваше платоничната любов на този стар художник за нея и как тези срещи в ресторанта бяха единствените моменти, в които се чувстваше обект на възхищение и обич.

Иван Данеску беше противен на вид и с още по-противно държание, прикрит като своя работодател. Неговата роля в йерархията на дома беше неопределена. Евелин подозираше, че господарят се боеше от Данеску в същата степен, в която и другите в дома, защото беше виждала този мъж да повишава предизвикателно тон, а Франк Лерой да търпи мълчаливо — вероятно бяха съдружници или съучастници. Тъй като никой не обръщаше внимание на гватемалската детегледачка — жалка пелтечка, — тя се движеше като призрак, минаваше през стените и чуваше и най-добре пазените тайни. Смятаха, че едва говори английски и не разбира това, което чуваше и виждаше. Данеску общуваше единствено с господин Лерой, влизаше и излизаше, без да дава обяснения, и ако се засечеше с госпожата, я оглеждаше безцеремонно, без дума да обели, но понякога поздравяваше Евелин с неопределен жест. Шерил внимаваше да не го предизвиква, защото и двата пъти, в които се осмели да се оплаче от него, получи плесница от мъжа си. Данеску беше много по-важен от нея у дома.

Евелин рядко общуваше с този мъж. Когато навърши една година от постъпването си на работа в семейството и когато Шерил вече беше сигурна, че детегледачката нямаше да си тръгне и че Франки я обичаше толкова много, че тя започна да ревнува, й предложи да се научи да кара, за да може да използва фургонетката. В знак на неочаквана любезност Иван прояви готовност да я научи. Насаме с него в затвореното пространство на автомобила Евелин разбра, че канибалът, както го наричаха другите прислужнички, беше търпелив инструктор и дори можеше да се усмихва, когато й нагласяваше седалката, за да достига педалите, при все че въпросната усмивка беше по-скоро разтягане на устните в гримаса, сякаш му липсваха зъби и той се мъчеше да скрие това. Тя се оказа добра ученичка, запамети правилата за движение и за една седмица овладя фургонетката. Тогава Иван я снима на фона на бялата стена в кухнята. След няколко дни й връчи шофьорска книжка на името на някаква Хейзъл Чигляк. „Това е шофьорска книжка за представители на американско индианско племе, с нея ставаш част от него“, й съобщи накратко.

Отначало Евелин ползваше фургонетката само за да заведе Франки да го подстрижат, на басейн с хладка вода или до рехабилитационния център, но не след дълго започнаха да излизат за сладолед, на пикник и на кино. По телевизията детето гледаше екшъни, убийства, изтезания, експлозии и стрелба, но в киното, седнал зад последния ред в инвалидната си количка, той се наслаждаваше на същите сантиментални истории за любов и разочарование като своята детегледачка. Понякога двамата се държаха за ръце и плачеха. Класическата музика го успокояваше, а латиноамериканските ритми го изпълваха с буйна радост. Евелин поставяше в ръцете му дайре или маракас и докато той ги разклащаше, тя танцуваше като разглобена кукла и предизвикваше необуздан смях у момчето.

Станаха неразделни. Евелин редовно се отказваше от почивните си дни и нито веднъж ни й мина през ум да поиска отпуск, защото знаеше, че Франки щеше да тъгува за нея. За пръв път откакто се беше родил синът й, Шерил можеше да е спокойна. На техния си език от ласки, жестове и звуци и с помощта на компютъра, Франки помоли Евелин да се омъжи за него. „Трябва първо да пораснеш, пиленце, и после ще видим“, му отвърна тя развълнувана.

Дори и да знаеха какво се случваше между господин Лерой и жена му, готвачката и дъщеря й изобщо не коментираха. Евелин също не можеше да говори по този въпрос, ала нямаше как да се преструва, че не знае, защото беше вклинена в семейството и много близка с Шерил. Побоите ставаха винаги при затворени врати, но стените на тази стара къща бяха гънки. Евелин увеличаваше звука на телевизора, за да отвлича вниманието на Франки, който изпадаше в пристъпи на тревожност, когато слушаше родителите си, и често си скубеше кичури коса. В караниците винаги изникваше името на Франки. Въпреки че бащата правеше всичко възможно да не го забелязва, този син присъстваше навсякъде и желанието му той час по-скоро да умре, беше толкова ясно, че всеки път го крещеше в лицето на жена си. „Дано да пукнете и двамата“, тя и нейното чудовище, това копеле без нито един ген от рода Лерой, защото в неговия род нямаше сакати и дебили, нито един от тях двамата не заслужаваше да живее, бяха непотребни. И Евелин чуваше ужасното плющене на ремъците. Изпълнена с ужас, че синът й може би чуваше това, Шерил се опитваше да компенсира омразата на бащата с обсебваща майчина любов.

След тези побои Шерил прекарваше няколко дни, без да излиза навън, скрита, отдадена мълчаливо на грижите на Евелин, която я утешаваше с непоколебима дъщерна обич, лекуваше синините й с арника, помагаше й да се мие, решеше я, гледаше заедно с нея сериали по телевизията и изслушваше изповедите й, без да изказва мнение. Шерил използваше това време на затворничество, за да прекара времето с Франки — четеше му, разказваше му приказки, поставяше четка между пръстите му и му помагаше да рисува. Това прекомерно майчино внимание започваше да потиска детето, което се изнервяше и пишеше на компютъра на Евелин да го оставят на мира, пишеше на испански, за да не обиди майка си. Седмицата завършваше с излязло извън контрол дете, с натъпкана с успокоителни и с антидепресанти майка, с повече работа за Евелин, която никога не се оплакваше, защото в сравнение с живота на господарката й нейният беше лесен.

Съчувстваше с цялата си душа на госпожата и желаеше да я защити, ала никой не можеше да се намеси. На Шерил й се беше паднал този брутален съпруг и тя трябваше да приема мъките до деня, в който повече нямаше да може да издържи, и тогава тя, Евелин, щеше да бъде до нея, за да избягат заедно с Франки далеч от господин Лерой. Евелин познаваше подобни случаи, виждала ги беше в собственото си село. Мъжът се напива, сбива се, търпи унижения в работата, губи бас, с една дума, каквато и да е причината, налита на бой и пребива жена си или децата, ала няма вина, такива са си мъжете и такъв е законът на живота, мислеше момичето. Със сигурност причината, поради които господин Лерой беше толкова зъл с жена си, бяха различни, но последствията бяха същите. Ударите започваха да се сипят изневиделица, без предизвестие, а след тях се блъскаше вратата и Шерил се затваряше в стаята си, за да плаче до изнемога. Евелин пресмяташе в кой момент да се появи на пръсти и да й каже, че Франки беше добре и госпожата можеше да се отпусне и да си почива, да й предложи нещо за хапване и хапчетата й за нервите, приспивателните й, компреси с лед. „Донеси ми уиски, Евелин и постой малко при мен“, й казваше Шерил подпухнала от плач, вкопчена в ръката й.

В дома на семейство Лерой дискретността беше задължителна за доброто съжителство точно както другите две прислужнички бяха предупредили Евелин. Въпреки че господин Лерой й вдъхваше страх, тя искаше да си запази работата; в къщата със статуите тя се чувстваше в сигурност както в детството с баба си и разполагаше с удобства за каквито дори не беше мечтала — сладолед до насита, телевизия, меко легло в стаята на Франки. Заплатата й беше минимална, но нямаше разходи и можеше да изпраща пари на баба си, която малко по малко заменяше стените от кал и тръстика в къщурката си с нови от тухли и цимент.

В онзи януарски петък, когато щатът Ню Йорк се парализира, готвачката и дъщеря й не дойдоха на работа. Шерил, Евелин и Франки останаха затворени в дома. По новините започнаха да съобщават за бурята още от предния ден, но когато тя се стовари, беше по-страшна от прогнозите. Започна да пада тежък град колкото нахутено зърно, а вятърът го блъскаше в стъклата и имаше опасност те да се счупят. Евелин пусна щорите и пердетата, за да защити възможно най-добре Франки от шума, и се помъчи да му отвлече вниманието с телевизия, ала тези мерки се оказаха безполезни, тъй като картечните откоси на градушката и грохотът на гръмотевиците го изплашиха до смърт. Най-сетне Евелин успя да го поуспокои и го сложи да си легне с намерението той да поспи; не можеше да го развлича с телевизия, защото качеството на образа и звука беше ужасно. Подготвяйки се за възможно спиране на тока, тя се беше снабдила с фенер и със свещи и беше изсипала супата в термос, за да се запази топла. Франк Лерой беше излязъл призори с такси. Тръгна за голф клуб във Флорида, възнамерявайки да избегне надвисналата буря. Шерил прекара деня в леглото болна и разплакана.

В събота Шерил стана късно, беше много възбудена и гледаше с онзи безумен поглед от най-лошите си дни, но за разлика от друг път, беше извънредно мълчалива и Евелин се изплаши. Около обед, след като дойде градинарят и разчисти снега пред входа, Шерил тръгна с лексуса към психоаналитика, поне така каза. Върна се след два часа много разстроена. Евелин й отвори шишенцата с успокоителни, преброи хапчетата и й сипа добра доза уиски, защото госпожата не можеше да овладее треперенето на ръцете си. Шерил глътна хапчетата с три големи глътки. Денят й бил ужасен, каза, била много потисната, главата й щяла да се пръсне, не искала никого да вижда, най-малко съпруга си, най-добре щяло да бъде този бездушен мерзавец да не се върне никога повече, да изчезне, да отиде право в ада, само това заслужавал, след като се занимавал с всички онези неща, изобщо не я интересувала съдбата му, както и тази на оня кучи син Данеску. „Проклети да са и двамата, мразя ги“, процеди през зъби и после пое дълбоко дъх, трескава.

— Държа ги в ръцете си, Евелин, защото, ако реша, мога да проговоря и тогава няма да има къде да се скрият. Те са престъпници, убийци. Знаеш ли с какво се занимават? Трафик с хора, извозват и продават хора. Докарват ги с измама от други страни и ги принуждават да работят като роби. Не ми казвай, че не си чувала за това!

— Чувала съм нещичко… — потвърди момичето, изплашено от вида на господарката си.

— Карат ги да работят като животни, не им плащат, заплашват ги и ги убиват. Много хора са замесени в това, Евелин — агенти, превозвачи, полицаи, гранични служители и дори корумпирани съдии. Никога не липсват клиенти в този бизнес. Разиграват се много пари в тази работа, разбираш ли!

— Да, госпожо.

— Късметлийка си, че не си попаднала в лапите им. Щеше да се озовеш в някой вертеп. Мислиш си, че съм луда, нали, Евелин?

— Не, госпожо.

— Катрин Браун, рехабилитаторката на сина ми, е мръсница. Идва тук, за да ни шпионира; Франки е само претекст. Мъжът ми я доведе. Спи с него, знаеше ли това? Не. Как ще го знаеш, момичето ми. Ключът, който намерих в джоба му, е от дома на тази никаквица. За какво смяташ, че има ключ от дома й?

— Моля ви, госпожо… как може да знаете откъде е ключът?

— Откъде другаде ще е? И знаеш ли какво още, Евелин? Съпругът ми иска да се отърве от мен и Франки… от собствения си син! Да ни убие! Това възнамерява и тази Браун вероятно ще му стане съучастник, ала аз бдя. За миг не се отпускам, винаги бдя, винаги…

На ръба на силите си, замаяна от алкохола и лекарствата, опирайки се в стените, жената се остави да бъде отведена в стаята си. Евелин й помогна да се съблече и да си легне. Момичето не предполагаше, че Шерил знаеше за връзката на Лерой с рехабилитаторката. Тя от месеци носеше тази тайна вътре в себе си като злокачествен тумор, без да може да я разкрие. Благодарение на способността си да живее незабележима тя слушаше, наблюдаваше и си правеше изводи. Няколко пъти ги беше изненадвала да си шушукат в коридора или да си изпращат есемеси от единия до другия край на къщата. Беше ги чула да планират ваканция заедно и ги беше виждала да се затварят в една от необитаемите стаи. Лерой се появяваше в стаята на Франки само когато Катрин раздвижваше детето с гимнастика, тогава отпращаха Евелин под някакъв предлог. Не ги беше грижа за детето, при все че и двамата знаеха, че то всичко разбира, човек би казал, че искаха Шерил да разкрие връзката им. Евелин беше предупредила Франки, че това беше тайна само между тях двамата и че никой друг не биваше да научи. Предполагаше, че Лерой беше влюбен в Катрин, защото търсеше поводи да е с нея и в нейно присъствие гласът му и изражението на лицето му се променяха, ала причините, поради които Катрин се забъркваше със зъл, доста по-възрастен от нея, женен и баща на болно дете мъж, си оставаха трудни за разбиране от Евелин, освен ако рехабилитаторката не беше привлечена от парите, които той, както изглежда, притежаваше.

Според Шерил съпругът й можел да бъде неустоим, ако си го поставел за цел, точно така я спечелил. Когато нещо влезело в главата на Франк Лерой, нищо не можело да го спре. Запознали се в елегантния бар на „Риц“, където тя отишла да се поразвлече с две приятелки, а той, за да сключи някаква сделка. Шерил разказа на Евелин, че разменили няколко погледа, измервайки се взаимно от разстояние, и това било достатъчно, за да иде той решително с две мартинита на нейната маса. „От този момент не ме остави на мира. Не можах да избягам, хвана ме, както паяк лови муха. Винаги съм знаела, че ще ме малтретира, защото това започна още преди да се оженим, но беше като игра. Не предполагах, че ще става все по-страшно и все по-често…“ Въпреки ужаса и страха, които й вдъхвал, Шерил не можеше да отрече, че хубавата му външност, скъпите дрехи, властното му и загадъчно излъчване го правели привлекателен мъж. Евелин беше неспособна да оцени тези качества.

В онази съботна вечер слушаше несвързаните жалби на Шерил, когато до нея достигна мирис от съседната стая, и тя си каза, че трябваше да смени памперсите на Франки. Чувствителността към миризми, слухът й и интуицията й се бяха изострили. Бяха се разбрали, че Шерил ще купи памперси, но предвид състоянието, в което се прибра, явно беше забравила. Евелин пресметна, че полузаспалото дете можеше да почака, докато тя набързо отскочеше до аптеката. Облече си пуловер, анорака, гумени ботуши и ръкавици и излезе, готова да се пребори със снега, но установи, че едната гума на фургонетката е спаднала. Фиата 500 на Шерил го бяха закарали на сервиз за поправка. Безполезно беше да вика такси, щеше да се забави в това време, а да буди госпожата, също не беше възможно, тъй като тя вероятно беше потънала в дълбок сън. Беше на път да се откаже от памперсите и да реши въпроса с някоя кърпа, когато видя върху шкафа във входното антре ключовете от лексуса, където винаги ги оставяха. Това беше колата на Франк Лерой и тя никога не я беше карала, но предположи, че щеше да е по-лесно, отколкото фургонетката; за да отиде и да се върне от аптеката, щеше да й е нужен по-малко от половин час, госпожата беше в обятията на съня, нямаше да забележи липсата й и проблемът щеше да се реши. Увери се, че Франки спи спокойно, целуна го по челото и му прошепна, че скоро ще се върне. Изкара внимателно колата от гаража.