Отвъд зимата

Ричард и Лусия

В пет следобед, когато, уморени и изцапани с кал и сняг, Лусия и Ричард се върнаха при Евелин в къщурката, след като бяха бутнали колата в езерото, навън цареше ранната зимна тъмнина, нюансирана тук и там с блясъка на луната. Връщането се оказа по-бавно, отколкото бяха планирали, защото субаруто поднесе и се заби в купчина сняг. Отново се наложи да пуснат в действие лопатата, за да разчистят снега около колелата, след това откъснаха няколко борови клони и ги подложиха на земята. Ричард даде назад и при втория опит колата се задави, но помръдна, гумите влязоха в сцепление с клоните и те успяха да се измъкнат от засядането.

Междувременно се беше стъмнило, следите не се виждаха по пътеката и трябваше да карат напред, отгатвайки посоката. Загубиха пътеката няколко пъти, но за техен късмет Евелин не беше изпълнила инструкциите и беше поставила газена лампа при входа, така че колебливата светлина ги ориентира в последната отсечка.

Вътре в колибата се почувстваха уютно като в гнездо след изживяното приключение, при все че печките едва успяваха да затоплят и студът се промъкваше през цепнатините между старите дъски. Ричард знаеше, че той беше виновен за лошото състояние на това примитивно жилище; двете години, през които бе стояло затворено, го бяха развалили като за цял век. Каза си, че всеки сезон ще идва да проветрява и да поправя къщата, за да не го обвини Орасио в небрежност, когато се върнеше. Небрежност. Тази дума го караше да изтръпва.

Предвид снега и мрака решиха да изоставят първоначалния план да отседнат в хотел; освен това им се стори неподходящо да се разхождат с Катрин Браун в багажника на субаруто повече от необходимото. Подготвиха се да прекарат нощта на въпросния понеделник възможно най-топло загърнати; колкото до трупа, те бяха спокойни, той щеше да си стои замразен. Бяха изживели толкова напрежение през изминалия ден, че решиха да отложат въпроса за Катрин и да се развлекат през остатъка от вечерта с игра на монополи, която децата на Орасио бяха оставили там. Ричард им обясни правилата. За Евелин принципът на закупуване и продажба на имоти, натрупване на ресурси, владеене на пазара и тласкане на конкуренцията към банкрут беше напълно непонятен. Лусия се оказа по-лош играч и от Евелин и двете бяха безпощадно победени, Ричард стана накрая милионер, ала победата му бе недостойна и го остави с усещането, че бе извършил измама.

Криво-ляво импровизираха вечеря с остатъка от магарешката храна, напълниха печките с гориво и нагласиха спалните чували върху трите легла в детската стая, щяха да спят всички там, за да използват и двете печки в едно помещение. Не разполагаха с чаршафи, а одеялата миришеха на влага. Ричард си отбеляза, че при следващото си посещение трябваше също да подмени дюшеците, където може би бяха намерили подслон дървеници или гризачи. Свалиха си ботушите и легнаха с дрехи; нощта щеше да е дълга и студена. Евелин и Марсело мигом заспаха, но Лусия и Ричард си говориха чак до след полунощ. Трябваше всичко да си кажат в този деликатен етап, когато изследваха близостта. Разказваха си тайни, представяйки си чертите на другия в мрака, и двамата като пленници в пашкулите си, с долепени легла, толкова близо един до друг, че би било достатъчно и най-лекото намерение, за да започнат да се целуват.

Любов, любов. До вчера Ричард съчиняваше непохватни диалози с Лусия, а сега в главата му се блъскаха изпълнени с чувство стихове, които никога нямаше да се осмели да напише. Да й каже например колко я обича, колко й е благодарен, че се е появила в живота му. Беше пристигнала лека отдалеч, довеяна от вятъра на щастливата съдба и ето я тук, толкова наблизо в леда и снега, с обещание в черничевите си очи. Лусия го откри, обсипан с невидими белези, а той на свой ред ясно долавяше фините разрези, с които животът я бе белязал. „Любовта винаги ми се е удавала наполовина“, му беше доверила тя веднъж. Това беше свършило. Той щеше да я обича безгранично, всеотдайно. Желаеше да я закриля и да я направи щастлива, за да не си тръгне тя никога, за да са заедно тази зима и пролетта, и лятото, и завинаги, за да сподели с нея пълно разбирателство и най-дълбока близост, дори най-съкровената, за да я впише в своя живот и в своята душа. Всъщност знаеше много малко за Лусия и още по-малко за себе си, но нищо нямаше значение, стига тя да отвърнеше на любовта му; тогава щяха през остатъка на живота си да се откриват взаимно, да израстват и остаряват заедно.

Никога не си беше представял, че такава безразсъдна любов като онази, която бе изпитвал в младостта си към Анита, можеше отново да го завладее. Вече не беше мъжът, обичал Анита, усещаше, че му се бяха появили крокодилски люспи, видими в огледалото и тежки като броня. Засрами се, че бе живял, бранейки се от разочарованието, от страха да не бъде изоставен или измамен, или че отново можеше да страда така, както го беше накарала да страда Анита; изплашен от самия живот, затворен за страхотното приключение на любовта. „Не искам да продължавам с този полуживот, не желая да бъда толкова страхлив мъж, искам да ме обичаш, Лусия“, призна й той в тази необикновена нощ.

Когато през 1992 година Ричард Боумастер се яви на новата си работа в Нюйоркския университет, приятелят му Амадо-Кастро се изненада от промяната във външния му вид. Няколко дни преди това той бе посрещнал на летището един неспретнат и не на себе си пиян мъж и се бе разкаял, задето бе настоял да го доведе във факултета. Възхищаваше му се, докато и двамата бяха студенти и после начинаещи професионалисти, но много години бяха изминали оттогава и междувременно Ричард беше пропаднал. Смъртта на двете му деца го беше ранила в душата, както и Анита. Интуицията му подсказваше, че в крайна сметка щяха да се разделят, смъртта на дете разкъсва връзката в една двойка, малцина преживяват такова изпитание, а те бяха загубили две деца. Към тази трагедия се добавяше и ужасът, че виновник за злополуката с Биби беше самият Ричард. Орасио дори не можеше да си представи подобна вина; ако нещо такова се случеше с някое от децата му, той би предпочел да умре. Страхуваше се, че приятелят му щеше да се окаже неспособен да поеме академичната длъжност, ала Ричард пристигна безупречен, избръснат, с прясно подстригана коса, с подобаващ сив летен костюм и вратовръзка. Дъхът му миришеше на алкохол, но нито в поведението му, нито в мислите се усещаше влиянието на питието. От първия ден си заслужи уважение.

Двойката се настани в един от апартаментите за преподаватели близо до Уошингтън Скуеър Парк на единайсетия етаж. Апартаментът беше малък, но с добро разпределение, мебелите функционални, а местоположението много подходящо, на десет минути пеш от работата на Ричард. Когато пристигнаха, Анита прекрачи прага със същия вид на автомат, който имаше от месеци, и седна до прозореца да гледа мъничкото късче небе между високите околни сгради, докато съпругът й разтоварваше багажа, разопаковаше и правеше списък с провизии, за да иде на пазар. Това беляза тона на тяхното краткотрайно съжителство в Ню Йорк.

— Предупредиха ме, Лусия. Предупредиха ме семейството на Анита и психиатърът в Бразилия. Състоянието й беше много лабилно, как можах да не обърна внимание? Смъртта на децата я съсипа.

— Било е злополука, Ричард.

— Не. Бях прекарал нощта в компания, връщах се замаян от секс, кокаин и алкохол. Не беше злополука, а престъпление. И Анита знаеше това. Намрази ме. Не ми позволяваше да я докосвам. Когато я заведох в Ню Йорк, аз я откъснах от семейството й, от родината й; тук се носеше по течението, не познаваше никого, не говореше езика, беше напълно отчуждена от мен, а аз бях единственият способен да й помогне човек. Предадох я всячески. Не помислих за нея, а само за себе си. Исках да напусна Бразилия, да избягам от семейство Фариня, да започна професионалната си кариера, която бях отлагал прекалено дълго. На възрастта си тогава можех да съм доцент. Започнах много късно и си поставих за цел да наваксам, да уча, да преподавам и най-вече да публикувам. От самото начало разбрах, че се бях озовал на перфектното за мен място, но докато аз се перчех в залите и коридорите на университета, Анита прекарваше дните мълчаливо до прозореца.

— Разполагаше ли с психиатрична помощ? — го попита Лусия.

— Такава услуга беше възможна и съпругата на Орасио предложи да я придружи и да й помогне в бюрократичните формалности по осигуровката, но Анита не пожела.

— Ти какво направи?

— Нищо. Продължих да се занимавам със своите си неща и дори играех скуош, за да се поддържам във форма. Анита седеше затворена в апартамента. Не знам какво е правила по цял ден, предполагам, че е спала. Дори не вдигаше телефона. Баща ми ходеше да я види, носеше й сладки, опитваше се да я изведе на разходка, но тя дори не го поглеждаше, мисля, че го мразеше, защото беше мой баща. Един уикенд дойдох с Орасио в тази къща и я оставих сама в Ню Йорк.

— Пиел си много по онова време — заключи Лусия.

— Много. Прекарвах вечерите по барове. Държах бутилка в чекмеджето на бюрото си, никой не подозираше, че в чашата ми имаше джин или водка вместо вода. Смучех ментолови таблетки за дъха. Смятах, че не ми личи, че издържам на пиене като вол, всички алкохолици се лъжат така, Лусия. Беше есен и площадката пред сградата беше покрита с жълти листа… — каза Ричард шепнешком с пресеклив глас.

— Какво стана, Ричард?

— Дойде един полицай да ни съобщи, тъй като в тази къща тук никога не е имало телефон.

Лусия дълго чака, без да прекъсва приглушения плач на Ричард, без да извади ръката си от спалния чувал, за да го докосне, без да се опита да го утеши, защото разбра, че не съществуваше утеха за този спомен. Знаеше най-общо за случилото се с Анита от слухове и коментари между колегите в университета и отгатна, че Ричард за пръв път говореше за това. Почувства се дълбоко развълнувана, че точно пред нея той правеше тази разкъсваща изповед, че точно тя ставаше свидетел на този пречистващ плач. Познаваше от опит, пишейки и говорейки за съдбата на брат си Енрике, удивителната лечебна сила на думите, на споделената болка и на откритието, че и други бяха платили своята дан; животите си приличаха и чувствата бяха еднакви.

Беше се хвърлила с Ричард в приключение отвъд познатия и сигурен терен по принуда, заради Катрин Браун, и в тази авантюра те постепенно взаимно се опознаваха. В несигурността се раждаше истинската близост между тях. Лусия затвори очи и се помъчи да достигне до Ричард с мисълта си, да накара енергията си да премине малкото сантиметри, които ги деляха, и да го обгърне със своето съчувствие, както толкова пъти бе правила с майка си през последните седмици на нейната агония, за да смекчи скръбта й, а също и своята.

Предишната вечер тя се пъхна в леглото на Ричард, за да види как се чувстваше до него. Имаше нужда да го докосне, да вдъхне мириса му, да усети неговата енергия. Според Даниела, когато човек спеше с някого, енергиите се съчетаваха и това можеше да обогати и двамата или пък да се окаже много отрицателно за по-слабия. „Добре че не спеше в едно легло с баща ми, защото щеше да изпепели аурата ти“, й бе казала Даниела. Да спи до Ричард, въпреки че това се случи, когато той беше болен и в легло, гъмжащо от бълхи, й подейства дълбоко успокояващо. Изпита увереност, че този мъж беше за нея, интуитивно го чувстваше от известно време, може би още преди да пристигне в Ню Йорк, и затова беше приела поканата му, но се парализира от привидната му студенина. Ричард беше възел от противоречия и би бил неспособен да направи първата крачка, тя трябваше да го завладее с щурм. Съществуваше възможност да я отблъсне, но това нямаше да е толкова страшно, беше преодолявала и по-големи мъки и затова си струваше да опита. Оставаха им още няколко години живот и може би щеше да успее да го убеди да им се насладят заедно. Сянката на рецидивиращ рак тегнеше над нея, имаше само своето безценно и краткотрайно настояще. Искаше да се възползва от всеки ден, защото дните бяха преброени и със сигурност бяха по-малко, отколкото очакваше. Нямаше време за губене.

— Беше паднала до скулптурата на Пикасо — каза Ричард. — Посред бял ден. Видели я изправена на прозореца, видели я да скача, видели я да се сгромолясва на паважа сред листата. Аз убих Анита, както убих Биби. Виновен съм, защото пиех, бях небрежен, защото ги обичах много по-малко, отколкото заслужаваха.

— Вече е време да си простиш, Ричард, от много време изкупваш вината си.

— Повече от двайсет години. И още помня как целунах Анита, преди да я оставя сама със скръбта й, целувката ми едва я докосна, защото тя отблъсна лицето ми.

— Това са много години със зима в душата и заключено сърце, Ричард. Това не е живот. И предпазливият мъж от всички тези години не си ти. През последните дни, когато напусна удобствата, в които се беше окопал, ти можа да откриеш кой си всъщност. Може би е болезнено, но всичко е за предпочитане пред това да съществуваш под упойка.

В упражненията по медитация, които го държаха настрана от алкохола в продължение на години, Ричард се бе опитал да научи основите на дзен будизма, да се фокусира в сегашния миг, да започва отново с всяко вдишване, но способността да изпразва ума си му убягваше. Животът му не беше низ от отделни мигове, беше заплетена история, променящ се, хаотичен, несъвършен килим, който беше тъкал ден по ден; настоящето му не представляваше бял екран, а беше претъпкано с образи, сънища, спомени, срам, вина, самота, болка, с цялата му прогнила действителност, му обясни Лусия шепнешком в онази нощ.

— Но в този момент идваш ти и ми позволяваш да скърбя за сполетелите ме загуби, да се смея на непохватността си и да плача като момче.

— Време беше, Ричард. Стига си се терзал в мъките на миналото. Единственият лек срещу толкова много страдание е любовта. Не земното притегляне, а спойващата сила на любовта държи света в равновесие.

— Как съм живял толкова години сам и откъснат? Задавам си този въпрос от няколко дни.

— Правил си го от чиста глупост. Виж само как си си губил времето и живота. Няма как да не си разбрал, че те обичам, нали? — разсмя се тя.

— Не разбирам как можеш да ме обичаш, Лусия. Аз съм най-обикновен тип, ще ти е скучно с мен. А и нося смазващия товар на моите грешки и пропуски, чувал с камъни.

— Това не е никакъв проблем. Имам мускули да нарамя твоя чувал, да го изхвърля в замръзналото езеро и да го накарам да изчезне завинаги при лексуса.

— За какво съм живял, Лусия? Преди да умра, трябва да установя за какво съм на този свят. Вярно е това, което казваш, толкова дълго съм живял като под упойка, че не знам откъде да започна да живея отново.

— Ако ми позволиш, мога да ти помогна.

— Как?

— Човек започва с тялото си. Предлагам ти да съединим спалните чували и да спим прегърнати. Аз имам нужда от това точно колкото и ти, Ричард. Искам да ме прегърнеш, да се чувствам сигурна и на топло. Докога ще се лутаме слепешката, плахи, очаквайки другият да направи първата крачка? Стари сме за това, но може би все още сме млади за любов.

— Сигурна ли си, Лусия? Не бих могъл да понеса…

— Сигурна? В нищо не съм сигурна, Ричард! — прекъсна го тя. — Но можем да опитаме. Кое е най-лошото, което може да ни се случи? Да страдаме? Да не се получи?

— Нека не допускаме тази възможност, не бих могъл да понеса.

— Изплаших те… Извинявай.

— Не! Напротив, ти ми прости, че по-рано не ти казах какво чувствам. То е толкова ново, толкова неочаквано, че не знам какво да правя, но ти си много по-силна и наясно от мен. Ела, прехвърли се на това легло и да се любим.

— Евелин е на половин метър разстояние, а аз съм малко шумна. Ще трябва да почакаме, но междувременно може да се прегърнем.

— Знаеш ли, че тайничко разговарям с теб като лунатик? Че във всеки момент си представям, че си в прегръдките ми. От толкова време те желая…

— Изобщо не ти вярвам. Забеляза ме за пръв път снощи, когато насила се пъхнах в леглото ти. Преди не ми обръщаше внимание — разсмя се тя.

— Радвам се, че го направи, дръзка чилийке — каза той и се пресегна, за да я целуне.

Обединиха спалните чували върху едното легло, затвориха циповете им и се прегърнаха, както си бяха облечени, с неочаквано отчаяние. Това е всичко, което Ричард щеше да си спомня ясно по-късно, останалото от тази вълшебна нощ щеше да остане завинаги в пълна мъгла. Лусия обаче го увери, че бе запомнила и най-малките подробности. През следващите дни и години тя малко по малко щеше да му ги разказва, всеки път по различен начин и все по-дръзки до неправдоподобност, защото нямаше как да са изпълнили такива акробатики, каквито тя твърдеше, без да събудят Евелин. „Точно така беше, нищо че не вярваш; може Евелин да се е правила, че спи, и да ни е шпионирала“, не отстъпваше тя. Ричард предположи, че се бяха целували много и дълго, че се бяха съблекли оплетени в тесните спални чували, че взаимно се бяха изследвали, доколкото беше възможно, без да вдигат и най-малък шум, тихи и възбудени като юноши, правещи любов скришом в някой тъмен ъгъл. Спомняше си — това да, — че тя се покачи върху него и той можа да я обходи с двете си ръце, изненадан от гладката й и топла кожа, от това тяло, което едва съзираше на треперливия пламък на свещта, по-слабо, покорно и младо, отколкото се отгатваше, когато беше облечена. „Тези гърди на хористка в девически хор са мои, Ричард, струваха ми доста скъпо“, му каза Лусия в ухото, едва сдържайки смеха си. Това беше най-хубавото в нея, този смях като бистра вода, която го измиваше отвътре и отнасяше съмненията му все по-далеч.

Лусия и Ричард се събудиха във вторник със свенливата светлина на утрото и в меката топлота на спалните чували, където бяха прекарали цялата нощ окопани във възел от крака и ръце, сплетени до такава степен, че не можеше да се определи къде започваше единият и къде завършваше другият, дишайки в такт и изпълнени с усещане за комфорт в любовта, която започваха да откриват. Убежденията им и предпазливостта, които ги бяха задържали дотогава, рухваха пред чудото на истинската близост. Като подадоха глави, ги лъхна студът в къщата. Печките бяха угаснали. Ричард първи събра смелост да се откъсне от тялото на Лусия и да се срещне с деня. Увери се, че Евелин и кучето продължаваха да спят, и преди да стане, използва няколко мига, за да целуне Лусия, която мъркаше до него. Сетне се облече, сипа гориво в печките, сложи вода да заври върху котлона, направи чай и го сервира на жените, които го изпиха в леглата си, а той изведе Марсело да се ободри на свеж въздух. Подсвиркваше си.

Денят се очертаваше лъчезарен. Бурята се беше превърнала в лош спомен, снегът беше засипал света с разбит като за целувки белтък, а леденият ветрец довяваше невъзможно ухание на гардении. Когато слънцето изгря, прояснилото се най-сетне небе засия синьо като незабравки. „Прекрасен ден за твоето погребение, Катрин“, промърмори Ричард. Беше весел, изпълнен с енергия като малко паленце. Това щастие беше толкова ново, че нямаше име. Внимателно го изследваше, едва го докосваше и се отдръпваше, изпитвайки девствените територии на сърцето си. Въобразил ли си беше среднощните изповеди? Черните очи на Лусия толкова близо до неговите? Може би беше измислил нейното тяло в ръцете си, слетите устни, насладата, страстта и умората в сватбеното легло от два спални чувала, прегърнати, в това нямаше съмнение, защото само така би могъл да поеме спящия й дъх, предизвикателната й топлина, картините от своя сън. Отново се запита дали това беше любов, тъй като беше различно от изгарящата страст по Анита, това чувство беше като топъл пясък на облян в слънце плаж. Може би това деликатно и уверено удоволствие представляваше същността на зрялата любов? Щеше да разбере, имаше време. Върна се в къщурката с Марсело в ръце, не преставайки да си подсвирква.

Провизиите им се бяха свели до жалки остатъци и Ричард предложи да отидат до най-близкото село да закусят и оттам да продължат към Райнбек. От язвата нямаше и помен. Лусия им беше обяснила, че в Института „Омега“ през седмицата работеше персонал по поддръжка, но с малко повече късмет този вторник нямаше още никой да е дошъл заради неотдавнашното лошо време. Пътят щеше да е разчистен и щеше да им отнеме между три и четири часа да изминат разстоянието — нямаше защо да бързат. Недоволствайки заради студа, Лусия и Евелин се измъкнаха от чувалите и му помогнаха да разтреби и заключи къщата.