Пир за врани

Аря

Всяка нощ, преди да заспи, мълвеше молитвата си във възглавницата. „Сир Грегър — гласеше тя. — Дънсън, Раф Сладура, сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей“. Щеше и имената на Фрей от Бродовете да шепне, ако ги знаеше. „Един ден ще ги науча — казваше си, — и тогава ще ги убия всички“.

Никой шепот не беше толкова тих, че да не бъде чут в къщата на Бялото и Черното.

— Дете — каза един ден милият старец, — какви са тези имена, дето ги шепнеш нощем?

— Никакви имена не шепна — отвърна тя.

— Лъжеш. Всички лъжат, когато ги е страх. Някои казват много лъжи, други — съвсем малко. Някои си имат една голяма лъжа, която повтарят толкова често, че започват почти да й вярват… макар че една малка частица от тях винаги ще знае, че все пак е лъжа, и това ще проличи на лицата им. Кажи ми за тези имена.

Тя прехапа устна.

— Имената не са важни.

— Важни са — настоя милият човек. — Кажи ми, дете. „Кажи ми или ще те изхвърля навън“, чу тя.

— Те са хора, които мразя. Искам да умрат.

— В тази Къща слушаме много такива молитви.

— Знам — каза Аря. Джакен Х’гхар веднъж бе зачел три от молитвите й. „Трябваше само да ги прошепна…“

— Затова ли си дошла при нас? — продължи милият човек. — Да изучиш изкуствата ни, та да можеш да убиеш тези хора, които мразиш?

Аря не знаеше как да отвърне на това.

— Може би.

— В такъв случай не си намерила вярното място. Не ти си, която ще каже кой трябва да живее и кой — да умре. Това право принадлежи на Оногова с многото лица. Ние сме само негови слуги, заклети да изпълняваме волята му.

О — Аря се озърна към статуите около стените, с примигващите в нозете им свещи. — Кой бог е той?

Ами, всички — отвърна жрецът в черно и бяло.

Така и не й беше казал името си. Нито бездомничето, момиченцето с големите очи и хлътнало лице, което й напомняше за друго едно малко момиченце, наричано Невестулката. Също като Аря, бездомничето живееше под храма, с трима послушници, двама слуги и една готвачка, Умма. Умма обичаше да говори, докато работеше, но Аря и дума не й разбираше. Другите си нямаха имена или предпочитаха да не ги споделят. Единият слуга беше много стар, гърбът му беше извит като лък. Вторият беше с червендалесто лице, а от ушите му стърчаха косми. Беше ги взела за неми, докато не ги чу да се молят. Послушниците бяха по-млади. Най-старият бе на възрастта на баща й; другите двама не можеше да са по-големи от Санса, някогашната й сестра. Послушниците също носеха черно и бяло, но робите им нямаха качулки и бяха черни от лявата страна и бели от дясната. При милия човек и бездомничето беше обратното. На Аря й бяха дали слугинско облекло: връхна риза от небоядисана вълна, торбести панталони, ленени долни дрехи и платнени чехли.

Само милият човек знаеше Общата реч.

Коя си ти? — питаше я всеки ден.

Никоя — отвръщаше тя, която някога беше Аря от дома Старк, Аря Под краката, Аря Конско лице. Беше и Ари някога, и Невестулка, и Тантурчо, и Солничка, Нан виночерпката, сива мишка, овца, призракът на Харънхъл… но не наистина, не и там, най-дълбоко в сърцето си. Там, вътре, тя си беше Аря от Зимен хребет, дъщерята на лорд Едард Старк и на лейди Кейтлин, която някога беше имала братя, наречени Роб, Бран и Рикон, сестра на име Санса, вълчица на име Нимерия, друг брат на име Джон Сняг. Там, вътре, тя беше някоя… но не този отговор искаше той.

Нямаше как да говори с другите. Слушаше ги обаче и си повтаряше думите, които чуваше, докато си вършеше работата. Макар най-младият послушник да беше сляп, се грижеше за свещите. Обикаляше тихо из храма в меките си чехли, обкръжен от мърморенето на стариците, които идваха всеки ден да се молят. Макар и без очи, винаги знаеше кои свещи догарят.

— Миризмата го води — обясни й милият човек, — а и въздухът е по-топъл, където гори свещ. — Каза на Аря да затвори очи и да опита сама.

Молеха се призори, преди да закусят, коленичили около черното неподвижно изкуствено езерце. В някои дни молитвата водеше милият човек. В други дни беше бездомничето. Аря знаеше само няколко думи на браавошки, онези, които бяха същите като във висшия валириански. Затова си редеше своята молитва към Многоликия бог, онази, която гласеше: „Сир Грегър, Дънсън, Раф Сладура, сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей“. Редеше си я наум. Ако Многоликият бог беше истински бог, щеше да я чуе.

Всеки ден в Къщата на Черното и Бялото идваха поклонници. Повечето идваха сами и седяха сами; палеха свещи на един олтар или на друг, молеха се до езерцето, а понякога плачеха. Някои пиеха от черната чаша и заспиваха; повечето не пиеха. Нямаше служби, нито песни, нито хвалебни пеани, за да умилостивят бога. Храмът никога не беше пълен. От време на време някой поклонник молеше да се види с жрец и милият човек или бездомничето го отвеждаха в светая светих, ала това се случваше рядко.

Покрай стените стояха трийсет различни богове, обкръжени от мъничките свещи. Плачещата жена беше любимата на стариците, забеляза Аря; богатите предпочитаха Лъва на нощта, бедните — Качулатия скитник. Войници палеха свещи на Бакалон, Бледото чедо, моряци — на Луннобледата дева и на Мерлинг краля. Странникът също си имаше олтар, макар че при него не идваше почти никой. Повечето време в краката му гореше само една свещ. Милият човек каза, че това не било важно.

— Той има много лица и много уши да чува.

Хълмът, на който се издигаше храмът, беше разровен като кошер от проходи, изсечени в скалата. Килиите за спане на жреците и послушниците бяха на първото ниво, Аря и слугите спяха на второто. Най-ниското ниво беше забранено за всички освен за жреците. Там беше тяхната светая светих.

Когато нямаше работа, Аря беше свободна да обикаля навсякъде където й хрумне из подземните зали и складове, стига да не напуска храма, нито да слиза до третото подземие. Веднъж намери стая, пълна с оръжия и брони: шлемове с пищна украса и интересни стари нагръдни брони, мечове, ками и ножове, арбалети и дълги копия с листообразни остриета. Друга зала беше пълна с облекла — дебели кожи и разкошни коприни в стотици цветове, редом до купища миризливи дрипи и изтъркани груби дрехи. „Трябва и зали със съкровища да има“, реши Аря. Представи си купища златни плочи, торби със сребърници, сапфири, сини като морето, нанизи едри зелени бисери.

Един ден милият човек неочаквано се натъкна на нея и я попита какво прави. Тя му каза, че се е изгубила.

— Лъжеш. Още по-лошо, лъжеш лошо. Коя си ти?

— Никоя.

— Още една лъжа — въздъхна той.

Уизи щеше да я скъса от бой, ако я хванеше да лъже, но в Къщата на Черното и Бялото беше друго. Когато помагаше в кухнята, Умма понякога я тупваше с черпака, ако й се изпречеше на пътя, но иначе никой не й вдигаше ръка. „Вдигат си ръцете само за да убиват“, помисли тя.

С готвачката се разбираше съвсем добре. Умма тикваше нож в ръката й, посочваше й лук и Аря почваше да кълца. Умма я бутваше към някоя купчина тесто и Аря почваше да меси, докато Умма не кажеше спри. (Спри беше първата дума на браавошки, която научи). Умма й подаваше риба и Аря почваше да чисти костите, да я реже на тънки резенчета и да я валя в орехчетата, които стриваше Умма. Солените води, обкръжаващи Браавос, гъмжали от всякакви видове риба, миди и раци, обясни милият човек. От юг в лагуната се вливаше мудна кафява река, лъкатушеща през широко пространство от тръстики, приливни езера и кални плитчини. В нея беше пълно с черни и бели миди, сърцевидни миди и мускусни миди, жаби и водни костенурки, кални раци и леопардови раци, и раци пълзуни, червена змиорка, черна змиорка и гола змиорка, миноги и стриди; цялото това изобилие често се появяваше на дървените маси, на които се хранеха слугите на Многоликия бог. Някои вечери Умма подправяше рибата с морска сол и лют пипер, или изпичаше змиорките със скълцан чесън. А понякога, много рядко, дори използваше шафран. „На Гореща баница щеше да му хареса тук“, мислеше Аря.

Вечерята беше любимото й време. От много отдавна Аря не си беше лягала всяка нощ с пълен корем. Някои вечери милият човек й разрешаваше да му задава въпроси. Веднъж го попита защо хората, идващи в храма, винаги изглеждат толкова мирни; у дома хората ги беше страх да умират. Помнеше как беше плакало пъпчивото скуайърче, когато тя го намушка в корема, и как се беше молил за милост сир Амори Лорч, когато Козела заповяда да го хвърлят в мечата яма. Помнеше селцето до Божие око и как селяните врещяха, пищяха и хленчеха всеки път, щом Веселяка почнеше да ги пита за злато.

— Смъртта не е най-лошото нещо — отвърна й милият човек. — Тя е Негов дар за нас, край на грижи и болка. В деня, в който се родим, Многоликият бог ни праща по един тъмен ангел, който да върви с нас през живота. Когато греховете и страданията ни станат непоносимо големи, ангелът ни хваща за ръката да ни отведе в нощните земи, където звездите греят още по-ярко. Онези, които идват да пият от черната чаша, търсят своите ангели. Ако ги е страх, свещите ги утешават. Когато миришеш горящите ни свещи, за какво те карат да мислиш, дете мое?

„За Зимен хребет — можеше да му отвърне. — Мирише ми на сняг и на дим, и на борови иглички. Мирише ми на смеха на Ходор и на Джон и Роб, които се бият в двора, и на Санса, която пее за някоя глупава красива дама. Мирише ми на крипти, в които са каменните крале, мирише ми на горещ, прясно опечен хляб, мирише ми на гората на боговете. На моята вълчица ми мирише, мирише ми на козината й, почти все едно, че все още е до мене“.

— На нищо не ми мирише — каза тя, за да види какво ще отвърне.

— Лъжеш — рече той. — Но можеш да си пазиш тайните, щом искаш, Аря от дома Старк. — Наричаше я така само когато беше недоволен от нея. — Знаеш, че можеш да напуснеш това място. Ти не си една от нас, все още не си. Можеш да си идеш у дома, когато си поискаш.

— Ти ми каза, че ако си тръгна, не мога да се върна.

— Точно така.

Думите му я натъжиха. „Сирио казваше същото — спомни си Аря. — Казваше го непрекъснато“. Сирио Форел я беше научил да плете с Игла и беше умрял заради нея.

— Не искам да напускам.

— Тогава остани… но запомни, Къщата на Черното и Бялото не е дом за сираци. Всички трябва да служат под този покрив. Валар дохерис, така казваме тук. Ако искаш, остани, но знай, че ще държим на подчинението ти. По всяко време и във всички неща. Ако не можеш да се подчиняваш, трябва да си идеш.

— Мога да се подчинявам.

— Ще видим.

Имаше и други задачи, освен да помага на Умма. Бършеше подовете на храма; носеше храната и наливаше по време на ядене; подреждаше купчините дрехи на мъртъвците, опразваше кесиите им и броеше купчините странни монети. Всяка сутрин тръгваше до милия човек, когато обикаляше храма да намери мъртвите. „Тих като сянка“, казваше си и си спомняше Сирио. Носеше фенер с железни капаци. При всяка ниша открехваше лекичко капака да погледне за трупове.

Никак не беше трудно да се намерят мъртвите. Те идваха в Къщата на Черното и Бялото, молеха се час, ден или година, пиеха от сладката тъмна вода от езерцето, а после се просваха на каменно ложе зад един или друг бог. Затваряха очи, заспиваха и повече не се събуждаха.

— Дарът на Многоликия бог има хиляди и хиляди форми — казваше й милият човек, — но тук той винаги е нежен.

Щом намереха тяло, той изричаше молитва и се уверяваше, че животът го е напуснал, а Аря довеждаше слугите, чиято задача бе да отнесат мъртвия долу в подземията. Там послушниците събличаха телата и ги умиваха. Дрехите, монетите и другите ценности на мъртъвците отиваха в склада за сортиране. Изстиналата плът отнасяха в по-долната светая светих, където само жреците можеха да влизат; какво ставаше там, на Аря не бе позволено да узнае. Веднъж, докато вечеряше, я обзе ужасно подозрение, остави ножа си и зяпна недоверчиво парчето бледорозово месо. Милият човек забеляза ужаса, изписан на лицето й.

— Това е свинско, детето ми — каза той. — Само свинско. Леглото й бе от камък и й напомняше за Харънхъл и леглото, в което беше спала, когато търкаше стъпалата за Уизи. Дюшекът беше напълнен с парцали, а не със слама и затова убиваше повече, но пък не драскаше. Даваха й да си вземе колкото одеяла поиска; дебели вълнени одеяла, червени, зелени и на квадрати. А килията й си беше само нейна. Там си пазеше съкровищата: сребърната вилица и широката плъстена шапка, и ръкавиците без пръсти, които й подариха моряците на „Дъщерята на Титана“, камата, ботушите и колана, малкото си монети, дрехите, които беше носила…

И Игла.

Макар задълженията да не й оставяха много време за „плетивото“, упражняваше се, когато можеше, дуелираше се със сянката си на светлината на синя свещ. Една нощ бездомничето случайно мина и видя Аря в играта й с меча. Дума не каза, но на другия ден милият човек придружи Аря до килията й.

— Трябва да се отървеш от всичко това — каза за съкровищата й. Аря беше покрусена.

— Те са си мои.

— А ти коя си?

— Никоя.

Той вдигна сребърната й вилица.

— Това принадлежи на Аря от дома Старк. Всички тези неща принадлежат на нея. Тук няма място за тях. Няма място за нея. Твърде гордо е нейното име, а при нас няма място за гордост. Ние сме слуги тук.

— Аз служа — отвърна тя уязвена. Обичаше сребърната вилица.

— Преструваш се на слуга, но в сърцето си оставаш дъщеря на владетел. Приемала си други имена, но си ги носила леко като рокля. Под тях винаги си оставала Аря.

— Не нося рокли. Човек не може да се бие в глупава рокля.

— Защо искаш да се биеш? Да не си някой разбойник, дето обикаля по улиците и търси да пролее кръв? — Старецът въздъхна. — Преди да пиеш от студената чаша, трябва да предложиш всичко, което си, на Оногова с многото лица. Своето тяло. Душата си. Себе си. Ако не можеш да си наложиш да направиш това, трябва да напуснеш това място.

— Желязната монета…

— … плати само идването ти тук. Оттук насетне трябва да платиш сама, а цената е висока.

— Нямам никакво злато.

— Това, което предлагаме ние, не може да се купи със злато. Цената си ти. Цялата. Хората хващат различни пътеки през тази долина на сълзи и болка. Нашата е най-тежката. Малцина са създадени да я изминат. Иска се необикновена сила на тяло и дух, и сърце, кораво и силно.

„Там, където трябва да е сърцето ми, е празно — помисли тя — и нямам къде да отида“.

— Аз съм силна. Силна като теб. И корава.

— Вярваш, че това е единственото място за теб. — Все едно беше чул мислите й. — Но грешиш. Би могла да намериш по-лека служба в дома на някой търговец. Или би предпочела да си куртизанка и да се пеят песни за красотата ти? Една дума кажи и ще те пратим в „Черната перла“ или в „Дъщерята на здрача“. Ще спиш върху розови цветчета и ще обличаш копринени поли, които ще шумолят, докато стъпваш, и велики лордове ще пълзят в нозете ти и ще се молят за девичата ти кръв. Или ако копнееш за брак и деца, само ми кажи и ще ти намерим съпруг. Някое честно чираче, богат старец, мореплавател, каквото пожелаеш.

Нищо такова не искаше. Поклати мълчаливо глава.

— За Вестерос ли си мечтаеш, дете? Утре заран тръгва „Блестящата дама“ на Луко Престейн, за Града на гларуса, Дъскъндейл, Кралски чертог и Тирош. Да ти намерим ли превоз на нея?

— Аз едва-що дойдох от Вестерос. — Понякога й се струваше, че са изтекли хиляда години, откакто бе избягала от Кралски чертог, а понякога — че е било едва вчера, но знаеше, че не може да се върне. — Ще си ида, ако не ме искаш, но няма да отида там.

— Не е важно какво искам аз — каза милият човек. — Възможно е Многоликият бог да те е довел тук, за да станеш Негов инструмент, но когато те погледна, виждам дете… още по-лошо, дете момиче. Мнозина са служили през столетията на Оногова с многото лица, но много малко негови слуги са били жени. Жените носят живот на света. Ние носим дара на смъртта. Никой не може да прави и двете.

„Опитва се да ме изплаши — помисли Аря, — както го направи с червея“.

— Не ме интересува това.

— А трябва. Остани и Многоликият бог ще ти вземе ушите, носа, езика. Ще вземе тъжните ти сиви очи, които са видели толкова много. Ще вземе дланите ти, стъпалата ти, ръцете и краката ти, слабините ти. Ще вземе твоите надежди и мечти, твоите любови и омрази. Ония, що влизат в служба на Оногова, трябва да се откажат от всичко, което ги прави, каквото са. Можеш ли да направиш това? — Хвана я за брадичката и се взря дълбоко в очите й, толкова дълбоко, че я накара да потръпне. — Не. Не мисля, че можеш.

Аря избута рязко ръката му.

— Мога, ако поискам.

— Така казва Аря от дома Старк, която яде трупни червеи.

— Мога да се откажа от всичко, което поискам! Той махна с ръка към съкровищата й.

— Тогава започни с тях.

Същата нощ след вечеря Аря се върна в килията си и смъкна робата си, и зашепна имената, но сънят отказа да я споходи. Въртеше се на натъпкания с парцали дюшек и хапеше устна. Усещаше дупката дълбоко в себе си, там, където трябваше да е сърцето.

Посред нощ стана, навлече дрехите, които бе носила от Вестерос, и стегна колана за меча. Игла увисна на бедрото й, камата — на другото. С плъстената шапка на главата, ръкавиците без пръсти, затъкнати в колана и сребърната вилица в едната ръка, Аря се заизкачва крадешком по стъпалата. „Няма място тук за Аря от дома Старк“, мислеше си. Мястото на Аря беше Зимен хребет, само че Зимен хребет вече го нямаше. „Когато паднат снегове и духнат бели ветрове, вълкът самотен загива, но глутницата оцелява“. Но си нямаше глутница. Бяха убили глутницата й, сир Илин и сир Мерин и кралицата, а когато се опита да си направи нова, всички се разбягаха, Гореща баница и Йорен, и Ломи Зелени ръце, и даже Харвин, който уж беше човек на баща й. Промъкна се през вратите и излезе навън, в тъмната нощ.

Беше първото й излизане навън, откакто влезе в храма. Небето беше облачно и мъгла загръщаше земята като дрипаво сиво одеяло. Вдясно от себе си чу тихия плясък на канала. „Браавос, Тайния град“. Името изглеждаше съвсем на място. Заслиза по стръмните стъпала към покрития кей, снопчетата мъгла се завихриха около стъпалата й. Беше толкова мъгливо, че не можеше да види водата, но чуваше тихото й пляскане в каменните стълбове. В далечината блещукаше светлина: нощният огън при храма на червените жреци, каза си тя.

Спря при ръба на водата, със сребърната вилица в ръка. Беше истинско сребро, от здраво по-здраво. „Не е моя тази вилица. Той я даде на Солничка“. Завъртя китката си, метна я и чу тихото шльоп.

След нея отиде плъстената шапка, после — ръкавиците. Те също бяха на Солничка. После изсипа кесийката в шепата си: пет сребърни елена, девет медни звездички, няколко петака. Пръсна и тях над водата. После — ботушите. Последва ги камата, онази, която бе получила от стрелеца, който се молеше на Хрътката за милост. Коланът й за меча отиде в канала. Наметалото й, ризата, панталоните, долните дрехи, всичко. Всичко освен Игла.

Стоеше на кея, бледа, настръхнала, трепереща в мъглата. Игла в ръката й сякаш й шепнеше. „Намушкай ги с острия връх — говореше й, — и не казвай на Санса!“ Знакът на Микен изпъкваше на острието. „Това е просто меч“. Ако й потрябваше меч, под храма имаше стотици. Игла дори беше твърде малка за истински меч, играчка по-скоро. Беше само едно глупаво малко момиченце, когато Джон й я направи.

— Тя е просто меч — каза на глас…

… Но не беше.

Игла беше Роб и Бран, и Рикон, майка й и татко й, дори Санса. Игла беше сивите стени на Зимен хребет и смехът на неговите хора. Игла беше летните снегове, приказките на баба Нан, дървото на сърцето с червените му листа и страшното лице, топлият землист мирис на стъклените градини, звукът на северния вятър, трополящ в кепенците на стаята й. Игла беше усмивката на Джон Сняг. „Рошеше ми косата и ме наричаше малка сестричке“, спомни си тя и изведнъж в очите й бликнаха сълзи.

Поливър беше откраднал меча й, когато хората на Планината я плениха, но когато двамата с Хрътката влязоха в хана — ей на, беше си там. „Боговете искат да я имам“. Не Седемте, не Онзи с многото лица, а бащините й богове, старите богове на Севера. „Многоликият бог може да има всичко друго — помисли, — но не може да има това“.

Зашляпа нагоре по стъпалата, гола, притиснала Игла до гърдите си. По средата едно от стъпалата се поклати под краката й. Аря коленичи и порови с пръсти около ръбовете. Отначало то отказа да помръдне, но тя беше упорита, откърти с нокти ронещия се хоросан. Най-сетне камъкът се отмести. Тя изпъшка, прихвана с две ръце и задърпа. Отвори се цепнатина.

— Тук ще си в безопасност — каза на Игла. — Никой няма да знае къде си, само аз. — Тикна меча и ножницата зад стъпалото, после намести отново камъка така, че да си е като всички други. Докато се качваше към храма, преброи стъпалата, та да знае къде да намери меча. Някой ден можеше да й потрябва.

— Някой ден — прошепна си.

Така и не каза на милия човек какво е направила, ала той разбра. На другата нощ дойде в килията й след вечеря.

— Дете, ела поседни до мен. Имам да ти разкажа една история.

— Каква история? — попита го изтръпнала.

— Историята на нашето начало. Ако ще си една от нас, добре ще е да знаеш кои сме и как сме се появили. Някои хора може да мълвят за Безлики в Браавос, но ние сме по-стари от Тайния град. Имало ни е, преди да се издигне Титанът, преди да се смъкне маската на Утеро, преди Основаването. Процъфтели сме в Браавос, сред тези северни мъгли, но най-напред сме пуснали корен във Валирия, сред окаяните роби, трудили се в дълбоките рудници под Четиринадесетте пламъка, огрявали в стари времена нощите на Свободната твърд. Повечето рудници са влажни и мразовити места, изсечени от студен мъртъв камък, но Четиринадесетте пламъка били живи планини с жили от разтопена скала и сърца от огън. Затова рудниците на стара Валирия били винаги горещи и ставали все по-горещи, докато шахтите се спускали все по-надълбоко и надълбоко. Робите се трудели в пещ. Скалите около тях били непоносимо горещи на допир. Въздухът вонял на сяра, която раздирала дробовете им. Петите им изгаряли и се покривали с мехури и през най-дебелите сандали. Понякога, когато пробиели стена, за да търсят злато, вместо злато намирали пара или вряща вода, или разтопена скала. Някои проходи били издълбани толкова ниско, че робите не можели да стоят прави, а трябвало да пълзят. А в този червен мрак обитавали и чръви.

— Земни червеи ли? — попита намръщена Аря.

— Огнечръви. Според някои са родствени с драконите, защото чръвите също дишат огън. Но вместо да се реят в небето, пълзят през камък и пръст. Ако може да се вярва на старите предания, при Четиринадесетте пламъка е имало огнечръви още преди да дойдат драконите. Малките им не са по-големи от тази твоя мършава ръка, но могат да израснат до чудовищни размери и никак не обичат хора.

— Убивали ли са роби?

— Често намирали изгорели и овъглени трупове в шахти, където скалите били напукани и нашарени с дупки. Но мините продължавали да слизат все по-надълбоко. Загивали десетки и десетки роби, но на господарите им било все едно. Червеното злато и жълтото злато, и среброто се смятали за по-ценни от живота на робите, защото в стария Фрийхолд, Свободната твърд, робите били евтини. По време на война валирианците пленявали хиляди. В мирни времена ги отглеждали, макар че пращали само най-лошите да мрат в червената тъмница.

— Робите не са ли се вдигали да се бият?

— Някои — да. Бунтовете били нещо обичайно в мините, макар че малцина постигали кой знае какво. Господарите на дракони от стария Фрийхолд били силни в магията и по-низшите хора загивали, ако им се опълчат. Един от тях бил първият Безлик.

— Кой е бил той? — изтърси Аря, преди да се спре да помисли.

— Никой — отвърна той. — Според някои самият той бил роб. Други твърдят, че бил син на Свободната твърд, от знатно потекло. Трети дори ще ти кажат, че бил надзирател, който съжалил подопечните си. Истината е, че никой не знае. Който и да е бил, вървял между робите и слушал молитвите им. Хора от сто различни народа се трудели в мините и всеки се молел на своя бог, на своя език, ала всички те се молели за едно и също. За избавление се молели, за край на болката. Нещо толкова малко и просто. Но боговете им не отвръщали, а страданията им продължавали. „Нима всичките им богове са глухи?“, чудел се той… и изведнъж го осенило, една нощ в червената тъмница.

— Всички богове имат свои инструменти, мъже и жени, които им служат и помагат да се изпълни волята им на земята. Робите не зовели сто различни богове, както изглеждало, а един и същи бог със сто различни лица… и той бил инструментът на този бог. Същата нощ той избрал най-окаяния от робите, онзи, който се молел най-чистосърдечно за избавление, и го освободил от бремето му. Така бил даден първият дар. — Той я погледна в очите.

Аря се отдръпна.

— Убил е роба? — Не беше справедливо. — Трябвало е да убие господарите!

— И на тях щял да даде дара си той… но това е приказка за друг ден и най-добре е да не се споделя с никого. — Кривна глава. — А ти коя си, дете?

— Никоя.

— Лъжа.

— Откъде знаеш! Това магия ли е?

— Не е нужно човек да е магьосник, за да отличи истината от лъжата. Не и ако има очи. Трябва само да се научиш да четеш лицето. Да видиш очите. Устата. Мускулчетата тук и ъгълчетата при челюстта, и тук, където шията се свързва с раменете. — Докосна я леко с два пръста. — Някои лъжци мигат. Други гледат втренчено. Някои извръщат поглед. Други облизват устни. Мнозина покриват устите си, преди да изрекат лъжа, сякаш за да скрият измамата си. Други знаци може да са по-недоловими, но винаги са налице. Една фалшива усмивка и една искрена може да си приличат, но са различни като вечерния здрач и утринния сумрак. Можеш ли да различиш здрача от сумрака?

Аря кимна, макар да не беше сигурна, че може.

— Тогава можеш да се научиш да виждаш лъжата… и щом го направиш, никоя тайна няма да може да се скрие от теб.

— Научи ме. — Щеше да е никоя, ако потрябва. Никоя нямаше дупки в себе си.

— Тя ще те научи — каза милият човек, щом бездомничето се появи на вратата й. — Като започне с езика на Браавос. Каква полза от теб, ако не можеш да говориш или разбираш? А ти ще я учиш на своя език. Двете ще се учите заедно, всяка от другата. Ще направиш ли това?

— Да.

И от този миг тя беше новачка в Къщата на Бялото и Черното. Прибраха й слугинското облекло и й дадоха да носи роба, роба от черно и бяло, мека като старото червено одеяло, което бе имала някога в Зимен хребет. Под нея носеше долни дрехи от тънък бял лен и черна долна риза, стигаща до под коленете.

Оттогава двете с бездомничето бяха все заедно, докосваха и посочваха неща, и всяка от двете се опитваше да научи другата на няколко думи от своя език. Прости думи отначало, чаша, свещ и обувка; после по-трудни; след това изречения. Някога Сирио Форел беше карал Аря да стои на един крак, докато не почне да трепери. След това я пращаше да гони котки. Беше танцувала водния танц по дървесни клони, с меч-пръчка в ръка. Всички онези неща бяха трудни, но това бе още по-трудно.

„Дори шиенето беше по-забавно от езиците“, каза си тя след една нощ, когато забрави половината думи, които си мислеше, че знае, а другата половина произнесе толкова зле, че бездомничето й се смя.

„Изреченията ми са криви като бодовете, които шиех“. Ако момичето не беше толкова малко и мършаво, щеше да го зашлеви. Но само прехапа устна. „Твърде съм глупава да се науча и твърде глупава да се откажа“.

Бездомничето учеше Общата реч много по-бързо. Един ден на вечеря се обърна към Аря и попита:

— Коя си ти?

— Никоя — отвърна Аря на браавошки.

— Лъжеш — каза бездомничето. — Трябва да лъжеш предобре.

Аря се засмя.

— Предобре? Искаш да кажеш по-добре, глупачко.

— По-добре, глупачко. Ще ти покажа.

На другия ден започнаха играта на лъженка, като си задаваха една на друга въпроси и се редуваха. Понякога отговаряха вярно, друг път лъжеха. Питащата трябваше да отгатне кое е вярно и кое — лъжа. Бездомничето май познаваше винаги. Аря трябваше да гадае. Повечето пъти бъркаше.

— На колко си години? — попита я веднъж бездомничето на Общата реч.

— Десет — каза Аря и вдигна десет пръста. Мислеше, че е още на десет, макар да й беше трудно да го знае със сигурност. Браавошите брояха дните различно, не като във Вестерос. Рожденият й ден можеше да е дошъл и отминал.

Бездомничето кимна. Аря също кимна и каза на най-добрия си браавошки:

— Колко години имаш ти!

Бездомничето показа десет пръста. После още десет, и още веднъж. После шест. Лицето й остана гладко като кротка вода. „Не може да е на трийсет и шест — помисли Аря. — Тя е малко момиче“.

— Лъжеш.

Бездомничето поклати глава и отново й показа десет и десет и десет и шест. Каза думите за трийсет и шест и накара Аря също да ги каже.

На другия ден тя сподели с милия човек какво твърдеше бездомничето.

— Не лъже — засмя се жрецът. — Тази, която ти наричаш бездомниче, е голяма жена, прекарала живота си в служба на Онзи с многото лица. Дала Му е всичко, което е била, всичко, което е могла да бъде, всичките животи, които е носела в себе си.

Аря прехапа устна.

— И аз ли ще съм като нея?

— Не. Освен ако не го пожелаеш. Отровите са я направили това, което изглежда.

„Отровите“. Тогава разбра. Всяка вечер след молитва бездомничето изливаше малък каменен съд във водите на черното езерце.

Бездомничето и милият човек не бяха единствените слуги на Многоликия бог. И други навестяваха от време на време Къщата на Бялото и Черното. Дебелака имаше зли черни очи, крив нос и широка уста, пълна с жълти зъби. Строго лице никога не се усмихваше; очите му бяха светли, устните — пълни и тъмни. Чаровния имаше брада с различен цвят всеки път, когато го видеше, но винаги беше безупречно чаровен. Тези тримата идваха най-често, но имаше и други: Кривогледия, Господарчето, Прегладнелия. Веднъж Дебелака и Кривогледия дойдоха заедно. Умма прати Аря да им сипе.

— Когато не сипваш, трябва да стоиш неподвижно, все едно че си изваяна от камък — каза й милият човек. — Можеш ли да го направиш?

— Да.

„Преди да се научиш да се движиш, трябва да се научиш на неподвижност“, беше я поучавал Сирио Форел преди много време в Кралски чертог и тя се беше научила. В Харънхъл беше служила като виночерпец на Рууз Болтън, а той можеше жив да те одере, ако му разлееш виното.

— Добре — каза милият човек. — Най-добре би било да си сляпа и глуха също така. Може да чуеш най-различни неща, но трябва да ги оставиш да влязат през едното ухо и да излязат през другото. Не слушай.

В онази нощ Аря чу много и много, но повечето беше на речта на Браавос и едва разбираше по една дума от десет. „Неподвижна като камък“, повтаряше си. Най-трудното беше да се пребори с прозявката. Преди да свърши нощта, умът й се беше зареял. Стоеше с гарафата вино в ръце и сънуваше, че е вълк, тича на воля през огрения от луната лес и голямата глутница вие по петите й.

— Всичките тези мъже жреци ли са? — попита тя на заранта милия човек. — Лицата им истинските ли са?

Ти какво мислиш, дете? Мислеше си, че не са.

Джакен Х’гхар също ли е жрец? Той ще се върне ли в Браавос?

Кой? — попита той, самата невинност.

Джакен Х’гхар. Той ми даде желязната монета.

— Не познавам никого с това име, дете.

— Аз го попитах как е променил лицето си, а той ми каза, че не било по-трудно, отколкото да си вземеш ново име, стига да знаеш начина.

— Тъй ли?

— Ти ще ми покажеш ли как да променям лицето си?

— Стига да искаш. — Хвана я за брадичката и вдигна главата й. — Издуй си бузите и се изплези.

Аря си изду бузите и се изплези.

— Ето. Лицето ти се промени.

— Нямах предвид това. Джакен използваше магия.

— Всяка магия има цена, дете. Години в молитви, жертви и усърдие са нужни, за да постигнеш истинско чародейство.

— Години?! — възкликна тя отчаяно.

— Ако беше лесно, щяха да го правят всички. Трябва да се научиш да вървиш, преди да затичаш. Но защо да използваш заклинания, щом шутовските хитрини ще свършат работа?

— Аз и шутовски хитрини не знам.

— Тогава се упражнявай в правене на лица. Под кожата ти има мускули. Научи се да ги използваш. Това е твоето лице. Твоите страни, твоите устни, твоите уши. Усмивките и мръщенията не трябва да те спохождат като внезапни бури. Усмивката трябва да е слуга и да идва само когато ти я повикаш. Научи се да управляваш лицето си.

— Покажи ми как.

— Издуй си бузките. — Тя го послуша. — Повдигни си веждите. Не така, по-високо. — Тя и това направи. — Добре. Виж колко дълго можеш да го задържиш така. Няма да е много. Утре го опитай пак. Долу в складовете ще намериш мирско огледало. Упражнявай се пред него по час всеки ден. Очи, вежди, бузи, уши, устни, научи се да управляваш всичките. — Хвана я за брадичката. — Коя си ти?

— Никоя.

— Лъжа. Тъжна малка лъжа, дете.

На другия ден тя намери мирското огледало и всяка сутрин и всяка вечер сядаше пред него, с по една свещ от двете й страни, и правеше лица. „Управлявай лицето си — повтаряше си — и ще можеш да лъжеш“.

Скоро след това милият човек й нареди да помогне на другите послушници да приготвят труповете. Работата изобщо не беше толкова тежка като да търкаш стъпала за Уизи. Понякога, ако трупът беше голям или дебел, тежестта я затрудняваше, но повечето мъртъвци бяха само стари сухи кокали в сбръчкани кожи. Аря ги гледаше, докато ги умиваше, зачудена какво ги е довело до черното езерце. Помнеше една приказка, която бе чула от баба Нан, как понякога в дългата зима мъже, надживели отдавна годините си, обявявали, че излизат на лов. „А дъщерите им ще заплачат, и синовете ще извърнат лица към огнищата — сякаш чу да говори старата Нан, — но никой няма да ги спре, нито ще ги попита що за дивеч мислят да уловят в този дълбок сняг и студен виещ вятър“. Чудеше се какво ли казваха старите браавоши на своите синове и дъщери, преди да се отправят към къщата на Черното и Бялото.

Луната се обръщаше и обръщаше, макар Аря така и да не я виждаше. Слугуваше, миеше мъртвите, правеше лица пред огледалото, учеше браавошката реч и се мъчеше да запомни, че е никоя.

Един ден милият човек я повика.

— Говорът ти е ужасен — рече й, — но разполагаш с достатъчно думи, за да те разберат донякъде, като кажеш от какво имаш нужда. Време е да ни пооставиш за малко. Единственият начин истински да усвоиш езика ни е ако го говориш всеки ден от съмване до здрач. Трябва да заминеш.

— Кога? — попита тя. — Къде?

— Сега — отвърна той. — Отвъд тези стени ще намериш сто острова на Браавос. Научила си думите за миди, раци и стриди, нали?

— Да. — И му ги повтори, на най-добрия си браавошки. Най-добрият й браавошки само предизвика усмивката му.

— Ще свърши работа. По кейовете под Удавения град ще намериш един продавач на риба, казва се Бруско, добър човек с болен гръб. Трябва му момиче, което да бута количката му и да продава стриди, раци и миди на моряците по корабите. Ти ще си това момиче. Разбираш ли?

— Да.

— А когато те попита Бруско — коя си ти?

— Никоя.

— Не. Извън тази Къща това не върши работа.

Тя се поколеба.

— Бих могла да съм Солничка, от Солниците.

— Солничка е познато на Тернесио Терис и мъжете от „Дъщерята на Титана“. Говорът ти те отличава, тъй че трябва да си някое момиче от Вестерос… но друго според мен.

Тя прехапа устна.

— Може ли да съм Кет?

— Кет. — Той помисли. — Да. Браавос е пълен с котки. Една в повече няма да се забележи. Ти си Кет, сираче от…

— Кралски чертог. — Беше посещавала два пъти Бял пристан с баща си, но Кралски чертог познаваше по-добре.

— Точно така. Татко ти е бил гребец на галера. Когато майка ти умряла, той те взел със себе си в морето. После и той умрял, а капитанът нямал за какво да те използва, тъй че те свалил от кораба в Браавос. А какво беше името на кораба?

— „Нимерия“ — веднага отвърна тя.

Тази нощ напусна Къщата на Черното и Бялото. Дълъг железен нож висеше на дясното й бедро, скрит под наметалото й, цялото на кръпки и избеляло, каквото се полагаше да носи едно сираче. Обувките стискаха пръстите й, а туниката й бе толкова протрита, че вятърът я пронизваше. Но пред нея се простираше Браавос. Нощният въздух миришеше на пушек, на сол и на риба. Каналите бяха криви, улиците — още по-криви. Хората я поглеждаха с любопитство и просячета подвикваха след нея думи, които не можеше да разбере. Скоро се изгуби.

„Сир Грегър“, заповтаря си тихичко, докато стъпваше по каменния мост над четирите арки. От най-високото на дъгата му зърна мачтите на кораби. „Дънсън, Раф Сладура, сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей“. Заваля дъжд. Аря извърна нагоре лице да могат капките да умият страните й, толкова бе щастлива, че можеше да затанцува.

— Валар моргулис — каза тя, — валар моргулис, валар моргулис.