Пир за врани

Церсей

Кралят се цупеше.

— Искам да седна на Железния трон — каза й. — Ти винаги даваше на Джоф да сяда там.

— Джофри беше на дванайсет.

— Но аз съм кралят. Тронът си е мой.

— Кой ти каза това? — Церсей задържа дъха си, за да може Доркас да стегне по-здраво корсажа й. Беше голямо момиче, много по-силна от Сенел, но и по-тромава.

Лицето на Томен се изчерви.

— Никой.

— Никой? Така ли наричаш лейди съпругата си? — В целия този бунт кралицата надушваше ръката на Марджери Тирел. — Ако ме лъжеш, няма да имам друг избор, освен да повикам Пейт и да заповядам да го напердашат до кръв. — Пейт беше „момчето за камшика“ на Томен, както и за Джофри преди него. — Това ли искаш?

— Не — измрънка нацупено кралят.

— Кой ти каза?

Момчето пристъпи неловко на място.

— Лейди Марджери. — Поне съобрази да не я нарече „кралица“ пред майка си.

— Така е по-добре. Томен, аз трябва да решавам трудни неща, неща, за които все още си много малък, за да ги разбереш. Не ми трябва някакво малко глупаво момченце, което да си играе на трона зад мене и да ме отвлича с детинските си въпроси. Предполагам, че според Марджери трябва да присъстваш и на заседанията ми на съвета също така?

— Да — призна той. — Тя казва, че трябва да се науча да бъда крал.

— Като станеш по-голям, можеш да присъстваш на толкова съвети, колкото пожелаеш — каза Церсей. — Но те уверявам, скоро ще ти омръзнат. Робърт обикновено заспиваше на заседанията. — „Когато изобщо присъстваше“. — Предпочиташе да гони дивеч и да пуска соколи, а досадните неща да оставя на стария лорд Арин. Помниш ли го?

— Той умря от болен корем.

— Така е, горкичкият. Но щом гориш от желание да учиш, може би ще научиш всички имена на кралете на Вестерос и на Ръцете, които са им служили. Утре сутринта можеш да ми ги изброиш.

— Да, мамо — отвърна послушно кралят.

— Ето, това вече е доброто ми момче.

Властта беше нейна. Церсей нямаше намерение да я отстъпи, докато Томен не навършеше пълнолетие. „Аз чаках, и той може да чака. Чаках половин живот“. Играла си беше ролята на усърдната дъщеря, на свенливата младоженка, на покорната съпруга. Търпяла беше пиянските пристъпи на Робърт, ревността на Джайм, подигравките на Ренли, Варис с неговите подхилвания, Станис с непрестанното му скърцане със зъби. Примирявала се беше с Джон Арин, с Нед Старк и беше понасяла своя зъл, коварен и смъртно опасен брат джудже, и през всичкото това време си беше обещавала, че един ден ще дойде нейният ред. „Ако Марджери Тирел си мисли да ми отнеме часа под слънцето, ще трябва адски добре да си помисли“.

Все пак това начало развали настроението й за закуската и то не се подобри скоро. Останалата част от сутринта прекара с лорд Джилс и счетоводните му книги — слушаше го да кашля за звезди, елени и дракони. След него я посети лорд Води, за да докладва, че първите три дромона са пред довършване, и да изпроси още злато, за да ги доизпипат с цялото полагащо им се великолепие. Кралицата с удоволствие удовлетвори молбата му. Лунното момче подскачаше, докато обядваше с членове на търговските гилдии и слушаше оплакванията им от „врабците“, които обикаляха по улиците и спяха по площадите. „Май ще трябва да хвърля златните плащове да изгонят тези врабци от града“, мислеше Церсей, когато й се натрапи Пицел.

В последно време Великият майстер се държеше много кисело на съветите. На последното заседание с горчивина се беше оплакал от хората, които Аурейн Водите беше избрал за капитани на новите й дромони. Водите бе решил да даде корабите на по-млади мъже, докато Пицел държеше на опита и настояваше командването да се повери на капитани, оцелели от пожарите на Черна вода. „Изпитани мъже с доказана вярност“ ги беше нарекъл. Церсей ги наричаше старци и взе страната на лорд Води.

— Единственото, което са доказали тези ваши капитани, е, че могат да плуват — бе казала. — Никоя майка не бива да надживее децата си и никой капитан — кораба си. — Пицел бе приел упрека с голямо раздразнение.

Днес не изглеждаше чак толкова кисел и дори успя да докара някакво подобие на усмивка.

— Добра вест, ваше величество — заяви той. — Виман Мандърли е изпълнил заповедта ви и е обезглавил луковия крал на лорд Станис.

— Знаем ли го със сигурност?

— Главата и ръцете му са набучени над стените на Бял пристан. Лорд Виман се кълне в това, а хората на Фрей го потвърждават. Видели са главата, с лук в устата. И ръцете, едната се познава по отрязаните пръсти.

— Много добре — отвърна Церсей. — Пратете птица на Мандърли и го уведомете, че скоро синът ще му бъде върнат, след като доказа лоялността си.

Скоро в Бял пристан щеше да се възстанови кралският мир, а Рууз Болтън и копелето му обкръжаваха Рова Кайлин от юг и от север. Вземеха ли Рова, щяха да обединят силите си и да разчистят железните и от Тореново поле и Дълбоки лес. Това щеше да им спечели съюза на останалите знаменосци на Нед Старк, щом дойдеше време да тръгнат срещу лорд Станис.

Междувременно на юг Мейс Тирел беше вдигнал цял град от шатри извън Бурен край и разполагаше с две дузини мангонели срещу масивните стени на замъка, без никакъв видим резултат засега. „Воинът лорд Тирел — помисли кисело кралицата. — Гербът му трябва да е седящ на задника си дебелак“.

Същия следобед дойде намръщеният браавошки посланик за аудиенцията си. Церсей го беше отлагала две седмици и с радост щеше да го отложи още за година, но лорд Джилс твърдеше, че повече не може да се оправя с този човек… макар кралицата да се чудеше дали Джилс може да се оправя с каквото и да било, освен да кашля.

Нохо Димитис, така се наричаше браавосецът. „Дразнещо име за дразнещ човек“. Гласът му също беше дразнещ. Церсей помръдваше на стола си, докато слушаше брътвежите му и се чудеше колко още трябва да търпи надутите му хвалби. Зад нея се издигаше Железният трон, с шиповете и ръбовете му, мятащи криви сенки по пода. Само кралят или неговата Ръка можеха да сядат на самия трон. Церсей седеше в подножието му на стол от позлатено дърво, отрупан с пурпурни възглавнички.

Браавосецът млъкна да си поеме дъх и тя се възползва от шанса си.

— Този въпрос е по-уместен за нашия лорд-ковчежник. Отговорът явно не задоволи благородния Нохо.

— Шест пъти говорих вече с лорд Джилс. Той ми кашля и ми се извинява, ваше величество, но златото така и не идва.

— Поговорете с него за седми път — учтиво го посъветва Церсей. — Числото седем е свято за нашите богове.

— Нейно величество благоволява да се пошегува, разбирам.

Когато се шегувам, се усмихвам. Случайно да ме виждате да се усмихвам? Да чувате смях? Уверявам ви, когато се шегувам, хората се смеят.

— Крал Робърт…

— … е покойник — прекъсна го тя рязко. — Желязната банка ще получи своето злато, когато този бунт бъде потушен.

Той прояви нахалството да й се намръщи.

— Ваше величество…

— Аудиенцията приключи. — Церсей беше изтърпяла достатъчно за един ден. — Сир Мерин, придружете благородния Нохо Димитис до изхода. Сир Озмунд, вие можете да ме придружите до покоите ми. — Гостите й щяха да пристигнат скоро, а трябваше да се окъпе и да се преоблече. Вечерята също обещаваше да е досадно събитие. Тежко бреме беше да управляваш кралство, още повече — седем.

Сир Озмунд Черно котле тръгна до нея по стъпалата, висок и строен в бялото на Кралската гвардия. Щом Церсей се увери, че са съвсем сами, пъхна ръка под мишницата му.

— Как е малкият ви брат?

Сир Озмунд изглеждаше притеснен.

— А… съвсем добре, само…

— Само? — Кралицата вложи сърдита нотка в тона си. — Трябва да призная, търпението ми вече е на изчерпване със скъпия ни Озни. Крайно време беше да обязди онази кобилка. Назначих го за заклет щит на Томен, за да може да прекарва всеки ден в компанията на Марджери. Трябваше вече да е откъснал розата й. Да не би малката кралица да е сляпа за чаровете му?

— С чаровете му всичко е наред. Все пак е Черно котле, нали? С извинение. — Сир Озмунд прокара пръсти през мазната си черна коса. — Проблемът е в нея.

— И защо така? — Кралицата започваше да храни съмнения около сир Озни. Може би някой друг мъж щеше да допадне повече на Марджери. „Аурейн Водите, със сребристата му коса, или някой едър здравеняк като сир Талад“. — Да не би девицата да предпочита някой друг? Лицето на брат ти не й ли харесва?

— А, харесва й. Погалила му белезите преди два дни, както ми се похвали. „Коя жена ви ги е оставила?“, попитала. Озни не е казвал, че са от жена, но тя знаела. Може някой да й е казал. Казва, че винаги го докосвала, докато си говорят. Ще оправи токата на плаща му, ще го погали по черната коса, такива неща. Веднъж го помолила в оръжейната да й покаже как се държи дълъг лък и той я хванал през кръста. Озни й разправя мръсни шегички, а тя се смее и му казва още по-мръсни. Иска го тя, то е ясно, но…

— Но?

— Никога не са сами. Повечето време кралят е с тях, а когато не е, има някой друг. Две от дамите й спят с нея в леглото, сменят се всяка нощ. Другите две й носят закуската и й помагат да се облече. Моли се със септата си, чете с братовчедка си Елинор, пее с братовчедка, си Ала, шие с братовчедка си Мега. Когато не е на лов със соколи с Джана Фосоуей и Мери Крейн, си играе на „влез в замъка ми“ с онова момиченце на Бълвър. Никога не излиза да язди без опашка от четири-пет спътници и поне дузина стражи. А и около нея винаги се въртят мъже, дори в Девичи свод.

— Мъже. — Това беше нещо. Криеше възможности. — И кои мъже по-точно?

Сир Озмунд сви рамене.

— Певци. Луда е по певци, жонгльори и разни такива. Рицари, хлътнали по братовчедките й. Сир Талад бил най-тежкият случай, според Озни. Тоя тъпанар, изглежда, не знае Елинор ли иска, или Ала, но знае, че я иска ужасно. Близнаците Редвин също се навъртат. Лигльото носи цветя и плодове, а Ужаса се е хванал да свири на лютня. Озни ако го слушаш, човек може да извади по-сладък звук с душене на котка. И оня от Летните острови също се мъкне.

— Джалабхар Ксхо? — Церсей изсумтя презрително. — За да й проси злато и мечове, за да си върне отечеството, най-вероятно. — Под всичките си скъпоценни накити и перца Ксхо не беше нищо повече от просяк със знатно потекло. Робърт можеше веднъж завинаги да сложи край на натрапчивите му молби с едно твърдо „Не“, но мисълта за завладяването на Летните острови бе съблазнявала онзи пиян глупак, съпруга й. Несъмнено си беше мечтал за пачаври с кафява кожа, голи под наметалата от птичи пера и с цицки, черни като въглен. Тъй че вместо с „Не“, Робърт винаги беше отвръщал на Ксхо с: „Догодина“, макар че кой знае защо „догодина“ така и не идваше.

— Не бих могъл да кажа дали проси, ваше величество — отвърна сир Озмунд. — Според Озни той ги учел на Летния език. Не Озни, а кралиц… кобилката и братовчедките й.

— Кон, говорещ на Летния език, ще е голяма сензация — каза сухо кралицата. — Кажете на брат си да държи шпорите си добре наточени. Скоро ще намеря някакъв начин да яхне кобилката си, може да разчита на това.

— Ще му кажа, ваше величество. Той гори от нетърпение за тази езда, уверявам ви. Сладко нещо е тази кобилка.

„Аз съм тази, за която гори от нетърпение, глупако — помисли кралицата. — Той иска от Марджери само владението между краката й“. Колкото и да й допадаше Озмунд, понякога й се струваше, че е задръстен като Робърт. „Дано мечът му да е по-бърз от ума му. Може скоро да дойде денят, в който Томен да се нуждае от него“.

Докато минаваха под сянката на срутената Кула на Ръката, ги застигнаха весели викове. В другия край на двора някакъв скуайър беше минал покрай стълба и бе завъртял подвижната мишена. Най-възбудени бяха виковете на Марджери Тирел и нейните кокошки. „Толкова рев за толкова малко. Човек може да помисли, че момчето е спечелило турнир“. А после с изумление видя, че това е Томен, облечен от глава до пети в позлатена броня.

Нямаше избор, освен да изпише на лицето си усмивка и да отиде да види сина си. Стигна до него, когато Рицарят на цветята му помагаше да слезе от седлото. Момчето беше останало без дъх от възбуда.

— Видяхте ли? — взе да ги пита един по един. — Направих го точно както каза сир Лорас. Видяхте ли, сир Озни?

— Да — отвърна Озни Черно котле. — Беше много красиво.

— Имате по-добра стойка от мен, ваше величество — подхвърли сир Дермът.

— Дори пиката счупих. Сир Лорас, чухте ли?

— Изтрещя като небесен гръм. — Роза от нефрит и злато стягаше белия плащ на сир Лорас на рамото, а вятърът изящно разрошваше дългите му кестеняви къдрици. — Атаката ви беше великолепна, но веднъж не е достатъчно. Утре трябва да го повторите. Трябва да яздите всеки ден, докато всеки удар стане верен и точен, а пиката да се превърне в част от самия вас, като ръката.

— Искам.

— Беше блестящ. — Марджери коленичи, целуна краля по бузата и го прегърна. — Внимавайте, братко — предупреди Лорас. — Още някоя година и мисля, че моят галантен съпруг ще ви сваля от коня. — Трите й братовчедки се съгласиха до една, а момиченцето на Бълвър заподскача и се развика:

— Томен ще е шампион, шампион, шампион!

— Когато стане мъж — каза Церсей.

Усмивките им повяхнаха като рози, целунати от слана. Старата септа с пъпчивото лице първа се свлече на коляно, последвана от останалите, без малката кралица и брат й.

Томен като че ли не забеляза как въздухът изведнъж се смрази.

— Мамо, ти видя ли ме? — избъбри щастливо. — Ударих щита, а торбата изобщо не ме удари!

— Гледах през двора. Много добре се справи, Томен. Друго не бих и очаквала от теб. Рицарският двубой е в кръвта ти. Някой ден ще оглавяваш турнирните списъци, като баща ти.

— Никой няма да може да застане срещу него. — Марджери Тирел се усмихна на кралицата с престорена свенливост. — Но аз така и не бях чувала, че крал Робърт е бил толкова съвършен в двубоя. Моля, кажете ни кои турнири е спечелил? Кои велики рицари е свалил от седлото? Знам, че кралят ще иска да чуе за победите на баща си.

По шията на Церсей плъзна червенина. Момиченцето я беше хванало натясно. Всъщност Робърт беше безразличен към двубоите. По време на турнири много повече предпочиташе груповите мелета, в които можеше да пребие до кръв мъже със затъпената брадва или чука. Когато го каза, си беше мислила за Джайм. „Не ми е присъщо да се забравям така“.

— Робърт спечели турнира на Тризъбеца. Срази принц Регар и ме обяви за своя кралица на любовта и красотата. Изненадана съм, че моята снаха не знае тази история. — Не остави възможност на Марджери да отговори. — Сир Озмунд, бъдете така добър да помогнете на сина ми да съблече бронята. Сир Лорас, моля, повървете с мен. Бих искала да поговорим.

На Рицаря на цветята не му остана друго, освен да тръгне по петите й като кутре, каквото си беше. Церсей заговори едва след като се озоваха на витото стълбище:

— Чие беше това хрумване?

— На сестра ми — призна той. — Сир Талад, сир Дермът и сир Портифер яздеха и кралицата предложи Негово величество също да направи един кръг.

„Нарича я така, за да ме дразни“.

— А вашето участие?

— Аз помогнах на Негово величество да облече бронята и му показах как да държи пиката под мишницата — отвърна той.

— Конят беше прекалено голям за него. А ако беше паднал? Ако торбата с пясък го беше ударила по главата?

— Отоците и насинените устни са си част от рицарството.

— Започвам да разбирам защо брат ви е сакат. — С удоволствие забеляза, че това заличи усмивката от красивото му лице. — Вероятно моят брат не е успял да ви обясни добре какви са задълженията ви, сир. Вие сте тук, за да пазите моя син от враговете му. Обучението му в рицарство е в прерогативите на учителя по оръжия.

— Червената цитадела не е имала майстор по оръжия, откакто беше убит Арон Сантагар — отвърна сир Лорас с нотка на укор. — Негово величество е почти на девет и е жаден да се учи. На неговата възраст би трябвало да е скуайър. Някой трябва да го научи.

„Някой ще го научи, но няма да си ти“.

— А вие при кого бяхте скуайър, сир? — попита го мило. — При лорд Ренли, нали?

— Имах тази чест.

— Да, така си и мислех. — Церсей беше виждала колко здрави стават често „връзките“ между скуайъри и рицарите, на които служат. Рицарят на цветята не беше от породата мъже, на които е редно да подражава което и да било момче. — Проявила съм небрежност. При цяла държава за управляване, война за водене и баща за оплакване, кой знае как съм пренебрегнала съдбоносния проблем с назначаването на нов учител по оръжия. Веднага ще поправя грешката си.

Сир Лорас избута с ръка кафявата къдрица, паднала на челото му.

— Ваше величество няма да намери мъж и наполовина по-добър от мен с меча и пиката.

„Ах, колко сме скромни“.

— Томен е вашият крал, а не ваш скуайър. Задължението ви е да го пазите и да умрете за него, ако се наложи. Нищо повече.

Остави го при подвижния мост, изпънат над сухия ров с настръхналите долу железни шипове, и влезе в Стегата на Мегор. „Откъде да намеря учител по оръжия?“, мислеше, докато се изкачваше към покоите си. След като бе отказала на сир Лорас, не смееше да се обърне към никой друг рицар от Кралската гвардия. Щеше да е само сол в раната и със сигурност щеше да разгневи Планински рай. „Сир Талад? Сир Дермът? Все някой трябва да има“. Томен започваше да се привързва към новия си заклет щит, но Озни се оказваше далеч по-неспособен, отколкото се беше надявала, по проблема с „девицата“ Марджери, а за брат му Осфрид си беше наумила по-различна длъжност. Колко жалко, че Хрътката го беше хванал бясът. Томен винаги се беше плашил от грубия глас и изгореното лице на Сандор Клегейн, а суровото презрение на Клегейн щеше да е великолепна противоотрова срещу престорената вежливост на Лорас Тирел.

„Арон Сантагар беше от Дорн — спомни си Церсей. — Мога да поискам от Дорн“. Столетия на кръв и войни разделяха Слънчево копие и Планински рай. „Да, един дорнец би могъл великолепно да отговори на нуждите ми. В Дорн би трябвало да се намерят добри мечове“.

Завари лорд Кибърн да чете, седнал до прозореца.

— Ако благоволи ваше величество, имам донесения.

— Нови заговори и предателства ли? — попита Церсей. — Имах дълъг и уморителен ден. Кажете ми накратко.

Той се усмихна съчувствено.

— Както желаете. Говори се, че архонтът на Тирош е предложил условия на Лис да сложат край на търговската си война. Имаше слухове, че Мир се кани да се включи във войната на тирошка страна, но без Златната дружина мирците не вярват, че ще…

— Не ме интересува какво вярват мирците. — Свободните градове открай време непрекъснато се биеха помежду си. Безкрайните им предателства и съюзи не означаваха за Вестерос почти нищо. — Имате ли по-важни новини?

— Робското въстание в Астапор е стигнало до Мийрийн, изглежда. Моряци от десетина кораби говорят за дракони…

— Харпии. В Мийрийн са харпии. — Помнеше го отнякъде. Мийрийн беше на края на света, далече на изток от Валирия. — Да си се оправят с робските въстания. Защо трябва да ме интересува? Във Вестерос не държим роби. Това ли е всичко, което имате за мен?

— Има новини от Дорн, които може да се окажат по-интересни за ваше величество. Принц Доран е затворил сир Демън Пясък, копеле, който някога беше скуайър при Червената пепелянка.

— Спомням си го. — Сир Демън беше един от дорнските рицари, придружили принц Оберин до Кралски чертог. — Какво е направил пък той?

— Настоял е да бъдат освободени дъщерите на принц Оберин.

— Което доказва, че е глупак.

— Освен това — продължи лорд Кибърн — дъщерята на Рицаря на Пъстри лес съвсем неочаквано е била сгодена за лорд Естермонт, както съобщават приятелите ни в Дорн. Същата нощ е била пратена в Зелен камък и казват, че двамата с Естермонт вече са венчани.

— Някое копеле в корема й би обяснило това. — Церсей се заигра с кичур от косата си. — На колко е свенливата невяста?

— Двайсет и три, ваше величество. Докато лорд Естермонт…

— … трябва да е на седемдесет. Това го знам. — Естермонт й се падаха съребрени родственици чрез Робърт, чийто баща беше взел една от тях за жена в пристъп на похот или на лудост. Когато Церсей се омъжи за краля, лейди майката на Робърт отдавна беше умряла, макар че двамата й братя бяха дошли на сватбата и се бяха задържали половин година. По-късно Робърт настоя да им върнат акта на уважение с гостуване в Естермонт, малък планински остров край нос Гняв. Влажните и окаяни две седмици, които Церсей изтърпя в Зелен камък, седалището на дома Естермонт, бяха най-дългите в младия й живот. Джайм кръсти замъка „Зелено говно“ още щом го видя и скоро Церсей също взе да го нарича така. Иначе дните й минаваха в гледане как царственият й съпруг ловува със соколи, носи дивеч, пие с чичовците си и скъсва от бой разни братовчеди в учебния двор на Зелено говно.

Имало беше и една братовчедка също, трътлеста дребна вдовица с големи като дини гърди, чийто съпруг и баща бяха загинали при Бурен край по време на обсадата. „Баща й беше добър с мен — каза й Робърт. — Играехме си често като малки“. Много скоро започна отново да си играе с нея. Щом Церсей затвореше очи, кралят се измъкваше, за да теши самотното същество. Една нощ бе накарала Джайм да го проследи, за да потвърди подозренията й. Когато се върна, брат й я попита иска ли Робърт мъртъв. „Не — беше му отвърнала, — искам го рогат“. Доставяше й удоволствие да си мисли, че същата нощ бе заченат Джофри.

— Елдон Естермонт е взел за своя жена петдесет години по-малка от него — отвърна тя на Кибърн. — Защо трябва да ме интересува това?

Той сви рамене.

— Не казвам, че трябва… но Демън Пясък и това момиче на Сантагар бяха близки с дъщерята на самия принц Доран, Ариан, или така поне ни уверяват приятелите в Дорн. Вероятно не означава нищо особено, но помислих, че ваше величество трябва да го знае.

— Вече го знам. — Губеше търпение. — Друго имате ли?

— Още нещо. Дреболия. — Усмихна й се извинително и й разказ за някакво куклено представление, станало напоследък популярно сред простолюдието; куклено представление, в което кралството на животните се управлявало от глутница горделиви лъвове. — В хода на тази предателска история куклените лъвове стават все по-алчни и нагли и започват да поглъщат собствените си поданици. Когато благородният елен възрази, лъвовете изяждат и него и реват, че е тяхно право, понеже са най-могъщите сред животните.

— И това ли е краят? — развеселена попита Церсей. Погледната под верния ъгъл, с поуката си баснята можеше да се окаже достойна за поздравление.

— Не, ваше величество. В края един дракон се измътва от яйце и изяждат всички лъвове.

Краят превръщаше кукленото представление от обикновена дързост в измяна.

— Безмозъчни глупци. Само кретени биха заложили главите си на един дървен дракон. — Церсей помисли за миг. — Пратете някои от слухарите си на тези представления и си запишете кой присъства. Ако има по-изтъкнати хора, бих искала да знам имената им.

— Какво ще се прави с тях, ако ми позволите дързостта?

— Всички по-състоятелни ще бъдат глобени. Половината им имущество би било достатъчно суров урок и ще попълни хазната ни, без да ги разори съвсем. Бедните, които не могат да платят, може да загубят око заради гледането. За кукловодите — брадвата.

— Четирима са. Може би ваше величество ще ми позволи да задържа двама за целите си. Една жена ще е особено…

— Дадох ви Сенел — прекъсна го рязко кралицата.

— Уви. Горкото момиче е твърде… изтощено.

Церсей не обичаше да мисли за това. Момичето беше дошло с нея, без да подозира, мислеше, че ще налива вино. Дори когато Кибърн стегна веригата на китката й, като че ли не разбра. Още й призляваше от спомена. „Килиите бяха жестоко студени. Дори факлите трепереха. И онова мръсно нещо, което пищеше в тъмното…“

— Да, можете да вземете жена. Две, ако желаете. Но първо ще получа имената.

— Както заповядате. — Кибърн се оттегли.

Слънцето вече залязваше. Доркас й беше приготвила банята. Кралицата се отпусна с наслада в топлата вода и тъкмо обмисляше какво да каже на гостите си на вечерята, когато Джайм безцеремонно нахлу през вратата и се разпореди Джослин и Доркас да излязат. Съвсем не изглеждаше безукорно и лъхаше на конска пот. Водеше Томен.

— Мила сестро, кралят държи да поговори с вас.

Златните къдрици на Церсей плуваха над водата във ваната. Стаята бе замъглена от пара.

— Томен? — попита тя с опасно тих глас. — Сега пък какво има? Момчето познаваше този тон. Дръпна се плахо назад.

— Негово величество иска за утре белия си жребец — каза Джайм. — За урока по дуел.

Тя се надигна във ваната.

— Никакъв урок няма да има.

— Ще има. — Томен наду устни. — Трябва да яздя всеки ден.

— И ще го правиш — заяви кралицата, — след като намеря подходящ учител за тренировките ти.

— Не искам подходящ учител. Искам сир Лорас.

— Много надценяваш този младеж. Знам, малката ти женичка е напълнила главата ти с глупави представи за силата му, но Озмунд Черно котле е три пъти повече рицар от Лорас.

Джайм се изсмя.

— Хайде сега пък и Озмунд Черно котле.

Идваше й да го удуши. „Може би трябва да заповядам на сир Лорас да се остави сир Озмунд да го събори от коня“. Това сигурно щеше да разсее мъглата от очите на Томен. „Осолиш ли охлюва и посрамиш ли героя, и двамата се смаляват тутакси“.

— Ще поискам дорнски рицар, който да те обучава. Дорнците са най-добрите в турнирните двубои в цялото кралство.

— Не са — опъна се Томен. — Все едно, не искам никакъв глупав дорнски рицар, искам сир Лорас. Аз заповядвам.

Джайм се засмя. „С нищо не помага. Да не си мисли, че е много забавно?“ Кралицата плесна ядосано по водата.

— Пейт ли да повикам да доведат? Не заповядваш на мен. Аз съм майка ти.

— Да, но аз съм кралят. Марджери казва, че всеки трябва да прави каквото каже кралят. Искам утре белия си кон оседлан, за да може сир Лорас да ме учи да се бия. И искам и котенце, и не искам да ям цвекло. — Томен скръсти ръце.

Джайм продължаваше да се смее. Кралицата го пренебрегна.

— Томен, ела тука. — Той се запъна и тя въздъхна. — Страх ли те е? Един крал не бива да показва страх. — Момчето се приближи до ваната, свело очи. Тя се пресегна и го погали по златните къдрици. — Крал или не, ти си още малко момче. Докато навършиш пълнолетие, управлявам аз. Ще се научиш да се биеш, обещавам ти. Но не от Лорас. Рицарите на Кралската гвардия имат по-важни задължения от това да си играят с дете. Попитай лорд-командира. Не е ли така, сир?

— Много важни задължения. — Джайм се подсмихна. — Да яздят около градските стени например.

Томен изглеждаше готов да се разплаче.

— Може ли поне да имам котенце?

— Може би — отстъпи кралицата. — Стига да не чувам повече глупости за двубои. Ще ми обещаеш ли?

Той помръдна неловко.

— Да.

— Хубаво. Хайде, бягай. Гостите ми скоро ще дойдат.

Томен затича към вратата, но преди да излезе, се обърна и каза:

— Като стана пълноправен крал, ще обявя цвеклото извън закона. Брат й затръшна вратата със сакатата си ръка и двамата с Церсей останаха сами.

— Ваше величество, чудех се… пияна ли сте, или просто сте глупава?

Тя плесна отново във ваната и водата опръска краката му.

— Дръж си езика или…

— … или какво? Пак ли ще ме изпратиш да инспектирам градските стени? — Седна на пода и кръстоса крака. — Проклетите ти стени са в пълна изрядност. Пропълзял съм всяка педя от тях и съм огледал всичките седем порти. Пантите на Желязната порта са ръждясали, а Кралската порта и Калната порта трябва да се подменят след блъскането на Станис с овните му. Стените са толкова здрави, колкото са били всякога… но ваше величество навярно е забравила, че нашите приятели от Планински рай са отсам стените.

— Нищо не забравям — отвърна му тя, с мисълта за една определена златна монета, с ръка на едната страна и отдавна забравен крал на другата. „Как е могъл един жалък нещастен тъмничар да се сдобие с такава монета, скрита под нощното му гърне? Как може човек като Рюген да има монета от Планински рай?“

— За пръв път чувам за учител по оръжия. Ще трябва да търсиш дълго и упорито, докато намериш по-добър от Лорас Тирел. Сир Лорас е…

— Знам кой е и какъв е. Няма да позволя да се навърта покрай сина ми. Гледай да му припомниш добре задълженията. — Водата изстиваше.

— Той си знае задълженията и няма по-добър пико…

— Ти беше по-добър, преди да си загубиш ръката. Сир Баристан, докато беше млад. Артър Дейн беше по-добър, а принц Регар не отстъпваше дори на него. Не ми дрънкай повече колко страхотен е Цветето. Той е още момче. — Омръзнали й бяха препирните с Джайм. Никой никога не спореше с баща й. Когато Тивин Ланистър заговореше, хората се подчиняваха. Когато заговореше Церсей, се чувстваха в правото си да я съветват, да й противоречат, дори да й отказват. „Всичко е само защото съм жена. Защото не мога да се бия с тях с меч. Робърт уважаваха повече от мен, а Робърт беше безмозъчен тъпак“. Нямаше да търпи това, особено от Джайм. „Трябва да се отърва от него, и то скоро“. Някога беше мечтала, че двамата ще могат да управляват Седемте кралства един до друг, но Джайм се бе превърнал повече в пречка, никаква помощ от него.

Церсей стана от ваната. Водата потече по краката й и закапа от косите й.

— Когато поискам съвета ви, ще ви попитам за него. Оставете ме, сир. Трябва да се облека.

— Гостите ти на вечеря, знам. Що за заговор ще е този път? Толкова много станаха, че им загубих дирята. — Погледът му се спря на водата, сбрала се на капки по русите косми между краката й.

„Все още ме иска“.

— Копнееш за това, което загуби ли, братче?

Джайм вдигна очи.

— И аз те обичам, сестричке. Но си глупачка. Една красива златна глупачка.

Думите жилеха. „С по-хубави думи ме наричаше в Зелен камък, в нощта, в която пося Джоф в мен“, помисли Церсей.

— Излез. — Обърна му гръб и се вслуша в стъпките му на излизане, докато напипваше бравата със сакатата си ръка.

Докато Джослин се грижеше всичко да е приготвено за вечерята, Доркас помогна на кралицата с обличането. Роклята беше на ивици лъскавозелен сатен, редуващи се с ивици плюшено черно кадифе и изкусна черна мирска дантела над корсажа. Мирската дантела беше скъпа, но за една кралица бе наложително по всяко време да изглежда възможно най-добре, а нещастните й слугини бяха допуснали няколко от златотканите й рокли да се свият, тъй че вече не й ставаха. Трябваше да заповяда да ги набият с камшик за немарливостта им, но Таена я бе убедила да прояви милост.

— Простолюдието ще ви заобича повече, ако сте милостива — каза й, тъй че Церсей нареди цената на роклите да се приспадне от заплатите на жените, като по-елегантно решение.

Доркас й подаде сребърно огледало. „Много добре“, помисли кралицата и се усмихна на отражението си. Приятно беше да излезе от траура. Черното я правеше по-бледа. „Жалко, че няма да вечерям с лейди Мериуедър“. Денят бе дълъг, а остроумието на Таена винаги я развеселяваше. Церсей не беше имала приятелка, с която да й е толкова забавно, след Мелара Хедърспун, а Мелара се беше оказала алчна малка интригантка, с идеи, надскачащи положението й. „Не бива да мисля лошо за нея. Тя е мъртва и удавена и ме научи никога на никого да не се доверявам, освен на Джайм“.

Гостите вече добре се бяха почерпили с хипокрас. „Лейди Фалайс не само прилича на риба, ами и пие като риба“, помисли си, като забеляза преполовената гарафа.

— Мила Фалайс — възкликна тя и я целуна по бузата. — И вие, храбри сир Балман. Толкова се натъжих, когато научих за вашата скъпа, скъпа майка. Как е нашата лейди Танда?

Лейди Фалайс изглеждаше готова да заплаче.

— Колко сте добра, че попитахте, ваше величество. Майка ми си е счупила бедрото от падането според майстер Френкен. Той направи каквото можа. Сега се молим, но…

„Колкото и да се молиш, ще умре, преди да се обърне луната“. Жени на годините на Танда Стоукуорт не преживяваха счупено бедро.

— Ще добавя и моите молитви към вашите. Лорд Кибърн ми съобщи, че Танда била хвърлена от коня си.

— Каишките на седлото й се скъсали, докато яздела — отвърна сир Балман Бърч. — Конярчето е трябвало да види, че са се изтъркали. Наказано е.

— Сурово, надявам се. — Кралицата се настани и даде знак на гостите си да се разположат. — Още чаша хипокрас, Фалайс? Помня, че винаги ви е допадало.

— Радвам се, че си спомняте, ваше величество.

„Как мога да го забравя? — помисли Церсей. — Джайм каза, че е цяло чудо, че не се напика“.

— Как мина пътуването ви?

— Неприятно — оплака се Фалайс. — Почти целия ден валя. Мислехме да пренощуваме в Росби, но онзи млад повереник на лорд Джилсни отказа гостоприемство. — Дамата изсумтя. — Помнете ми думата, когато Джилс умре, онзи долен нещастник ще избяга със златото му. Може дори да се опита да претендира за земите и титлата му, макар че по право Росби се полага на нас, след като почине Джилс. Лейди майка му беше леля на втората му жена, трета братовчедка на самия Джилс.

„Агне ли беше гербът ви, милейди, или някаква алчно протягаща ръце маймуна?“

— Лорд Джилс се кани да умре, откакто го познавам, но все още си е с нас и още дълго ще е с нас, искрено се надявам. — Усмихна им се мило. — Не се съмнявам, че ще надживее всички ни.

— Като нищо — съгласи се сир Балман. — Повереникът на Росби не беше единственият, който ни притесни, ваше величество. По пътя се натъкнахме и на едни грубияни. Мръсни дрипави същества с кожени щитове и брадви. Някои си бяха пришили звезди на елеците, свещени звезди със седем върха, но въпреки това изглеждаха много зли.

— И бяха въшлясали, сигурна съм — добави Фалайс.

— Наричат се врабци — каза Церсей. — Истинска напаст са. Нашият нов Върховен септон ще трябва да се справи с тях, след като бъде коронясай. Ако не, ще се заема с тях лично.

— Негова върховна святост избран ли е вече? — попита Фалайс.

— Не — трябваше да признае кралицата. — Септон Олидор беше на ръба да го изберат, но някои от тези врабци го проследили до един бардак и го измъкнали гол на улицата. Сега Люсиън изглежда възможният избор, макар че според приятелите ни на другия хълм все още не му достигали няколко гласа.

— Старицата дано ги напътства в светите им размишления със златния си светилник на мъдростта — каза най-благочестиво лейди Фалайс.

Сир Балман помръдна в стола си.

— Ваше величество, малко неприятен въпрос, но… за да не забере лошо чувство между нас, трябва да знаете, че нито добрата ми жена, нито майка й имат пръст в избора на името на онова копеле. Лолис е простодушно същество, а мъжът й се е отдал на черен хумор. Казах му да избере по-подходящо име за момчето. Той се изсмя.

Кралицата отпи от виното си и го изгледа мълчаливо. Сир Балман някога беше прочут дуелист и един от най-чаровните рицари в Седемте кралства. Все още можеше да се похвали с чаровен мустак; иначе възрастта не му се беше отразила добре. Вълнистата му някога руса коса бе оредяла, а коремът му неумолимо напираше през широкия жакет. „Като маша много има да се желае от него. Все пак би трябвало да свърши работа“.

— Тирион е било кралско име още преди да дойдат драконите. Дяволчето го опозори, но може би това дете ще върне честта на името. — „Ако копелето доживее толкова“. — Зная, че вината не е ваша. Лейди Танда ми е като сестрата, която така и нямах, а вие… — Гласът й се прекърши. — Простете. Живея в страх.

Фалайс отвори и затвори уста, с което й заприлича на особено глупава риба.

— В… в страх ли, ваше величество?

— Една нощ не съм спала спокойно, откакто умря Джофри. — Церсей напълни отново бокалите с хипокрас. — Мои приятели… Надявам се, че наистина сте ми приятели, нали? И на крал Томен?

— Той е най-сладкото момче на света — заяви сир Балман. — А девизът на дома Стоукуорт е „Горди с верността си“.

— Де да имаше повече като вас, сир. Ще ви споделя откровено, храня тежки подозрения към сир Брон от Черна вода.

Съпруг и съпруга се спогледаха.

— Той е нагъл, ваше величество — каза Фалайс. — Груб и с мръсен език.

— Да, не е истински рицар — съгласи се сир Балман.

— Не е. — Церсей му се усмихна мило. — Но вие знаете какво е истинско рицарство. Помня, че ви гледах на двубой в… кой турнир беше, на който се бихте толкова великолепно, сир?

Той се усмихна скромно.

— Онази история в Дъскъндейл преди шест години ли? Не, вие не бяхте там, иначе със сигурност щяхте да сте коронованата кралица на любовта и красотата. Да не е било на турнира в Ланиспорт, след Бунта на Грейджой? Доста рицари свалих в онзи…

— Точно той беше. — Тонът й отново стана сериозен. — Дяволчето изчезна в нощта, в която умря баща ми, и остави след себе си двама честни тъмничари в локви кръв. Някои твърдят, че е избягал отвъд Тясното море, но се съмнявам. Джуджето е лукаво. Може би все още се спотайва наблизо и замисля нови убийства. Някой приятел може би го крие.

— Брон? — Сир Балман почеса буйния си мустак.

— Той дори беше протеже на Дяволчето. Странника само знае колко хора е пратил в ада по заповед на Тирион.

— Ваше величество, мисля, че щях да съм забелязал, ако някое джудже се спотайва в земите ни — каза сир Балман.

— Брат ми е дребен. Създаден е да се спотайва и да дебне. — Ръката на Церсей затрепери. — Едно детско име е дреболия… но ненаказаната арогантност ражда бунт. А този Брон събира наемници, както ми каза Кибърн.

— Взел е четирима рицари в дома си — потвърди Фалайс.

Сир Балман изсумтя.

— Милата ми жена ги ласкае, като ги нарича рицари. Надскачащи себе си жалки наемници, без ей толкова рицарска доблест между четиримата.

— Точно както се опасявах. Брон събира наемници за джуджето. Седемте дано да спасят малкия ми син. Дяволчето ще го убие, както уби брат му. — Захлипа. — Приятели мои, оставям честта си в ръцете ви… но какво е честта на една кралица пред майчините страхове?

— Кажете го, ваше величество — прикани я сир Балман. — Думите ви няма да излязат от тази стая.

Церсей се пресегна над масата и стисна ръката му.

— Аз… бих спала по-спокойно нощем, ако можех да чуя, че… че сир Брон е сполетян от… злополука… по време на лов може би.

Сир Балман помисли за миг.

— Смъртоносна злополука?

„Не, искам да си счупи кутрето на левия крак. — Трябваше да прехапе устна. — Враговете ми са навсякъде, а приятелите ми са глупаци“.

— Моля ви, сир — прошепна Церсей. — Не ме карайте да го казвам…

— Разбирам. — Сир Балман вдигна пръст пред устните си. И ряпа щеше да го схване по-бързо.

— Вие сте истински рицар, сир. Отговорът на молитвите на една изплашена майка. — Церсей го целуна. — Но го направете бързо, ако благоволите. Сега Брон има само няколко души около себе си, но ако не действаме, скоро ще събере повече. — Целуна и Фалайс. — Няма да забравя това, приятели. Моите истински приятели от Стоукуорт. „Горди с верността си“. Имате думата ми, щом стане това, ще намерим по-добър съпруг за Лолис. — „Някой Черно котле може би“. — Ланистър плащат дълговете си.

Останалото беше хипокрас и кубчета цвекло в масло, печена щука и ребра от глиган. Глиганското бе започнало много да й допада след смъртта на Робърт. Дори нямаше нищо против компанията им, въпреки че Фалайс се кикотеше престорено, а Балман се дуеше гордо от първото до последното блюдо. Беше вече след полунощ, когато най-сетне можа да се отърве от тях. Сир Балман се оказа страхотен, като подхвърли за още една гарафа, а кралицата реши, че няма да е разумно да откаже. „Можех да наема някой Безлик да убие Брон за половината, което похарчих за хипокрас“, помисли ядосана, когато най-сетне се махнаха.

В този час синът й отдавна трябваше да спи дълбоко, но Церсей се отби да го види, преди да си легне. Изненада се, като видя три малки котенца, сгушени до него в леглото.

— Откъде се появиха тези? — попита тя стоящия на пост пред кралската спалня сир Мерин Трант.

— Даде му ги малката кралица. Мислеше да му даде само едно, но той не можа да реши кое му харесва най-много.

„По-добре, отколкото да ги реже от майка им с кама, предполагам“. Непохватните опити на Марджери да го съблазни бяха толкова явни, че чак смешни. „Томен е прекалено малък за целувки, затова му подарява котета“. Щеше да предпочете да не са черни обаче. Черните котки носеха лош късмет, както беше открило момиченцето на Регар в същия този замък. „Щеше да е моя дъщеря, ако Лудия крал не бе изиграл онази жестока шега на баща ми“. Само лудостта трябваше да е накарала Ерис да откаже дъщерята на лорд Тивин и вместо нея да вземе сина му, а сина си да ожени за онази хилава дорнска принцеса с черни очи и плоски гърди.

Споменът за това отхвърляне още я глождеше, дори след толкова години. Много нощи бе виждала в залата принц Регар да свири на арфа със сребърните струни с дългите си изящни пръсти. Съществувал ли беше изобщо някога на света толкова красив мъж като него? „Той обаче беше повече от човек. Кръвта му беше кръвта на стара Валирия, кръв на дракони и на богове“. Когато беше все още само малко момиченце, баща й бе обещал, че ще се венчае за Регар. Не можеше да е била на повече от шест или седем.

— Пред никого не говори за това, детето ми — беше й казал с тайнствената усмивка, която бе виждала само Церсей. — Не и преди Негово величество да се съгласи за годежа. Засега това трябва да си остане нашата тайна.

И си беше останала, макар веднъж да нарисува картинка със себе си, яхнала на дракон зад Регар, прегърнала го здраво през гърдите. Когато Джайм я откри, му каза, че са кралица Алисан и крал Джеерис.

Беше на десет, когато най-сетне видя своя принц на живо, на турнира, който лорд баща й бе вдигнал в чест на гостуването на крал Ерис в запада. Под стените на Ланиспорт бяха построили платформи за зрители и възгласите на простолюдието отекваха над Скалата на Кастърли като небесен гръм. „Поздравиха лорд баща ми два пъти по-гръмко от самия крал — спомни си кралицата, — но два пъти по-тихо, отколкото принц Регар“.

На седемнайсет и отскоро помазан в рицарство, Регар Таргариен бе излязъл на арената в черна броня над златната ризница, а зад шлема му се вееха като пламъци дълги пурпурни и оранжеви копринени ленти. Двама от чичовците й бяха паднали пред пиката му и още дузина от най-добрите турнирни шампиони на баща й, цветът на Запада. Вечерта принцът свири и пя и я разплака. Когато му я представиха, Церсей едва не се удави в дълбините на тъжните му виолетови очи. „Наранен е — спомни си, че бе помислила, — но аз ще изцеря раната му, като се венчаем“. До Регар дори Джайм изглеждаше като неоперено хлапе. „Принцът ще е моят съпруг — беше помислила, замаяна от възбуда, — а когато умре старият крал, аз ще бъда кралицата“.

— Трябва да си изключително красива — каза й лейди Джена, докато се суетеше с роклята й, — защото на последния пир ще се обяви, че с принц Регар сте сгодени.

Толкова щастлива беше Церсей в този ден. Иначе изобщо нямаше да се осмели да навести шатрата на Маги Жабата. Беше го направила само за да покаже на Джейни и Мелара, че една лъвица не се страхува от нищо. „Щях да стана кралица. Защо трябва да се страхува една кралица от някаква грозна старица?“ До ден днешен настръхваше при спомена за онова предсказание. „Джейни толкова се ужаси, че избяга с писък от шатрата, но Мелара остана, тъй че останах и аз. Позволихме й да вкуси кръвта ни и се изсмяхме на глупавите й пророчества. В нито едно от тях нямаше и капка здрав разум“. Тя щеше да е съпругата на принц Регар, каквото и да казваше жената. Баща й го беше обещал, а думата на Тивин Ланистър бе като злато.

Смехът й замря в края на турнира. Никакъв последен пир нямаше, никакви тостове в чест на годежа й с принц Регар. Само хладно мълчание и смразяващи погледи между краля и баща й. По-късно, когато Ерис, синът му и всичките му галантни рицари потеглиха за Кралски чертог, момичето отиде при леля си, плувнало в сълзи и без да разбира нищо.

— Баща ти предложи съюза — каза й лейди Джена, — но Ерис отказа и да чуе. „Ти си най-способният ми слуга, Тивин — каза кралят, — но човек не жени наследника си за дъщерята на своя слуга“. Изтрий тези сълзи, мъничкото ми. Виждала ли си някога лъв да плаче? Баща ти ще намери друг мъж за теб, по-добър от Регар.

Но леля й беше излъгала, а баща й я беше провалил, точно както Джайм я проваляше сега. „Татко не ми намери по-добър мъж. Даде ме на Робърт и проклятието на Маги разцъфна като отровно цвете“. Само да се беше омъжила за Регар, според замисъла на боговете, той изобщо нямаше да погледне онази млада вълчица. „Днес Регар щеше да е нашият крал, а аз щях да съм неговата кралица, майката на синовете му“.

Така и не беше простила на Робърт, че го уби.

Лъвовете никога не прощаваха. Както скоро щеше да разбере сир Брон от Черна вода.