Пир за врани

Бриен

— Търся тринайсетгодишна девица — каза на сивокосата стопанка край селския кладенец. — Знатна девица и много красива, със сини очи и кестенява коса. Може да пътува с един едър рицар, на четирий-сет, или с шут. Виждали ли сте я?

— Не съм, доколкото помня, сир — отвърна стопанката и се чукна е юмрук по челото. — Ама ще си отварям очите де, разбира се.

Ковачът също не я беше виждал, нито септонът в селската септа, нито свинарят с неговите свине, нито момичето, което вадеше лук от една градина, нито никой от простите хорица, които Девата на Тарт намери сред колибите от плет и глина на Росби. Но упорстваше. „Това е най-късият път до Дъскъндейл — каза си. — Ако Санса е минала оттук, все някой трябва да я е видял“. При портата на замъка постави същия въпрос на двама копиеносци със знака с трите червени шевро-на върху хермелин, герба на дома Росби.

— Ако е на пътищата в тези времена, няма да остане дълго девица — увери я по-старият. По-младият поиска да разбере дали имала кестенява коса и между краката.

„Няма да намеря помощ тук“. Зърна в другия край на селото някакво мършаво момче, яздеше петнист кон, но то се скри зад септа-та, преди да успее да го догони. Тя не си направи труда да го търси. Едва ли щеше да знае повече от другите. Росби беше най-обикновено селище край пътя и Санса едва ли щеше да е имала повод да се задържи тук. Бриен продължи на североизток, покрай ябълкови градини и ечемичени нивя, и скоро и селото, и замъкът останаха далече зад нея. В Дъскъндейл щеше да намери плячката си, каза си. „Стига изобщо да е минала оттук“.

— Ще намеря момичето и ще го опазя живо и здраво — беше обещала на сир Джайм в Кралски чертог. — Заради лейди майка й. И заради теб. — Благородни думи, но думите бяха лесни. Делата бяха трудни. Твърде дълго се бе задържала и твърде малко беше научила в града. „Трябваше да тръгна по-рано… но накъде?“ Санса Старк бе изчезнала в нощта, когато умря крал Джофри, а и да я беше видял някой след това или да имаше някаква догадка накъде може да е заминала, хората не говореха. „Поне не и пред мен“.

Бриен вярваше, че момичето е напуснало града. Ако все още беше в Кралски чертог, златните плащове щяха да са я намерили. Трябваше да е заминала другаде… но това „другаде“ беше обширно място. „Ако аз бях девица, чийто цвят току-що е откъснат, сама и уплашена, и в голяма опасност, какво бих направила?“, беше се питала. „Къде бих отишла?“ За нея отговорът дойде лесно. Щеше да се отправи към Тарт, при баща си. Бащата на Санса обаче беше обезглавен, пред очите й. Лейди майка й също беше мъртва, убита в Близнаците, а Зимен хребет, великата твърдина на Старк, беше опустошен, хората му — подложени на меча. „Няма си дом, в който да избяга, нито баща, нито майка и братя“. Можеше да е в следващото градче или на някой кораб за Асшаи; едното изглеждаше толкова вероятно, колкото и другото.

Дори Санса Старк да бе решила да се върне у дома, как щеше да стигне дотам? Кралският път не беше безопасен — дори децата го знаеха. Железнородените държаха Рова Кайлин пряко на Шийката, а в Близнаците бяха Фрей, които бяха убили брата и майката на Санса. Момичето можеше да е тръгнало по море, стига да имаше пари, но пристанището на Кралски чертог все още беше в развалини, реката — бъркотия от разбити кейове и изгорени и потънали галери. Бриен бе разпитала по пристанището, но никой не можеше да си спомни за кораб, отплавал в нощта, когато бе умрял крал Джофри. Един й беше казал, че няколко търговски кораба са на котва в залива и разтоварват с лодки, но повечето продължаваха нагоре по крайбрежието към Дъс-къндейл, където пристанището бе по-оживено от всякога.

Кобилата на Бриен беше хубава наглед, а и поддържаше добър ход. По пътя имаше повече пътници, отколкото бе допускала. Просещи братя се тътреха с паниците си — люшкаха се на върви на шиите им. Подмина я в галоп млад септон, яхнал жребец, строен и хубав като за лорд, а по-натам срещна група мълчаливи сестри, които поклатиха глави, щом Бриен им зададе въпроса си. Керван волски коли трополеше на юг, натоварен със зърно и чували вълна, а по-късно подмина един свинар, подкарал стадо свине, и някаква старица на конска носилка, с ескорт от конна стража. Всички тях ги попита поред дали са виждали знатна тринайсетгодишна девойка със сини очи и кестенява коса. Никой не я беше виждал. Питаше ги и за пътя напред.

— Оттук до Дъскъндеил си е съвсем безопасен — отвърна й един, — но отвъд Дъскъндеил има разбойници и бездомни скитници из горите.

Зеленина имаше само по стройните борове и смърчове; широколистните дървета бяха навлекли мантии от ръждивочервено и златно или пък бяха смъкнали плащовете си и дращеха небето с голи кафяви клони. Всеки порив на вятъра донасяше вихърчета от сухи листа над разорания от коловози път. Шумоляха и се пръскаха покрай копитата на едрата дореста кобила, която й бе подарил Джайм Ланистър. „Да намериш момиче, изгубено във Вестерос, е все едно да намериш листо из вятъра“. Неволно се зачуди дали Джайм не й беше възложил тази задача като някаква жестока шега. Може би Санса Старк бе мъртва, обезглавена заради съучастие в убийството на крал Джофри, погребана в някой небелязан гроб. Как по-добре би могло да се прикрие убийството й от това да пратиш една едра глупава пачавра от Тарт да я търси?

„Джайм не би могъл да направи това. Беше искрен. Даде ми меча си и го нарече Клетвопазител“. Все едно, не това беше важното. Беше обещала на лейди Кейтлин да върне дъщерите й, а не съществуваше по-тържествена клетва от дадената пред мъртвия. По-малкото момиче отдавна беше умряло, твърдеше Джайм; това, че Ланистърите били пратили Аря на север да се венчае за копелето на Рууз Болтън, беше лъжа. С което оставаше само Санса. Бриен трябваше да я намери.

Някъде на свечеряване видя край един поток лагерен огън. Край печащата се пъстърва седяха двама мъже, струпали оръжие и броня под едно дърво. Единият беше стар, другият — малко по-млад, макар че съвсем не можеше да се нарече млад. По-младият се надигна да я поздрави. Имаше голям корем, изпънал връзките на оцапания му елек от сърнешка кожа. Рошава брада с цвят на старо злато покриваше бузите му.

— Имаме достатъчно пъстърва за трима ни, сир — подвикна й той. Не за първи път я взимаха за мъж. Тя смъкна шлема си и косата й се разпиля. Беше жълта, с цвета на прашна слама и почти толкова чуплива. Дълга и тънка, бухна по раменете й.

— Благодаря ви, сир.

Странстващият рицар примижа към нея така неподправено, че тя разбра, че трябва да е късоглед.

— Лейди значи? В броня и с оръжие? Богове милостиви, ама колко е едра!

— И аз я взех за рицар — отвърна по-старият, докато обръщаше пъстървата.

Ако Бриен беше мъж, щяха да я наричат едра; за жена беше грамадна. Страшилище беше думата, която най-често бе чувала в живота си. Беше широка в раменете и още по-широка — в бедрата. Краката й бяха дълги, ръцете — яки. Дланите й бяха големи, ходилата — огромни. И беше грозна, отгоре на всичко, с луничаво конско лице и зъби, които изглеждаха прекалено големи за устата й. Нямаше защо да й напомнят всичко това.

— Милостиви господа — каза тя, — да сте виждали по пътя тринайсетгодишна девица? Има сини очи и кестенява коса, и може би е в компанията на едър мъж с червендалесто лице, на около четирийсет години.

Късогледият странстващ рицар се почеса по главата.

— Не си спомням за такава девица. Що за коса ще да е това, кестенява?

— Кафеникавочервена — обади се по-старият. — Не сме я виждали.

— Не сме, милейди — рече по-младият. — Хайде, слезте и елате при нас, рибата е почти готова. Гладна ли сте?

Гладна беше, и още как. Но и уморена беше, а скитащите рицари се радваха на лоша слава. „Странстващият рицар и рицарят разбойник са двете страни на един меч“, гласеше поговорката. Тия двамата обаче не изглеждаха много опасни.

— Мога ли да чуя имената ви, милостиви господа?

— Имам честта да бъда сир Крейгтон Дългия клон, за който пеят певците — каза онзи с дебелия корем. — Сигурно ще да сте чували за подвизите ми на Черна вода. Спътникът ми е сир Илифер Бедняка.

И да имаше песен за Крейгтон Дългия клон, Бриен не я беше чувала. Имената не й говореха повече, отколкото знаците по оръжията. На зеления шлем на Крейгтон се виждаше само кафявата горна част от герб и дълбока щръбка, оставена от бойна брадва. На този на сир Илифер се виждаше триъгълник в злато и хермелин, макар всичко по него да намекваше, че боядисаното злато и хермелин са единствените, които е познавал през живота си. Трябваше да е някъде към шейсетте, с мършаво тясно лице под качулката на покритата с кръпки груботъкана мантия. Отдолу беше с плетена ризница, но желязото бе нашарено с ръждиви петна като лунички. Бриен беше с цяла глава по-висока и от двамата, а и с по-добър кон а оръжие отгоре на това. „Ако ме е страх от такива, по-добре да си сменя меча с куки за плетене“.

— Благодаря ви, милостиви господа — отвърна тя. — С радост ще споделя пъстървата ви.

Скочи на земята, разседла кобилата и я напои, преди да я върже да пасе. Бронята, щита и дисагите струпа под един бряст. Пъстървата вече се беше опекла, хрупкава. Сир Крейгтон й подаде една и тя седна и почна да яде.

— Запътили сме се за Дъскъндейл, милейди — каза й Дълъг клон, локато отваряше пъстървата си с пръсти. — Добре ще е да яздите с нас. Пътищата са опасни.

Бриен сигурно можеше да му поразкаже повече за пътищата, отколкото би искал да знае.

— Благодаря ви, сир, но нямам нужда от закрилата ви.

— Настоявам. Един истински рицар трябва да закриля нежния пол.

Тя докосна дръжката на меча си.

— Това ще ме закриля достатъчно, сир.

— Мечът е добър само колкото мъжа, който борави с него.

— Боравя с него достатъчно добре.

— Ваша воля. Няма да е вежливо да споря с дама. Ще ви заведем по живо — по здраво до Дъскъндейл. Трима души заедно пътуват по-безопасно от един.

„Бяхме трима, когато тръгнахме от Речен пад, но Джайм загуби ръката си, а Клеос Фрей — живота си“.

— Конете ви няма да могат да издържат с моя. — Кафявият скопец на сир Крейгтон беше стара дръглива кранта с влажни очи, а конят на сир Илифер изглеждаше почти умрял от глад.

— Конят ми служи съвсем добре на Черна вода — настоя сир Крейгтон. — Че то аз там какво клане му ударих, а и десетина откупа спечелих. Милейди знае ли го сир Хърбърт Болинг? Е, повече няма да го видите. На място го посякох. Затрещят ли мечовете, сир Крейгтон Дългия клон никога няма да го намерите отзад.

Спътникът му се изсмя сухо.

— Крейг, я зарежи. Такива като нея нямат нужда от такива като нас.

— Такива като мен? — Бриен не разбра какво иска да каже.

Сир Илифер посочи с кривия си кокалест пръст щита й. Макар боята да се беше напукала и да се лющеше, знакът се виждаше ясно: черен прилеп на поле, раздвоено косо, сребърно и златно.

— Носите щит на лъжец, на който нямате право. Дядото на дядо ми е помогнал да убият последния Лотстон. Оттогаз никой не е дръзвал да показва тоя прилеп, черен като делата, които са го родили.

Щитът беше същият, който сир Джайм бе взел от оръжейната на Харънхъл. Бриен го бе намерила в конюшнята с кобилата си, с още много други неща — седлото и такъмите, шлема, кесии със злато и сребро и свитък пергамент, много по-ценен от парите.

— Загубих своя щит — обясни тя.

— Един истински рицар е единственият щит, от който се нуждае една девица — важно заяви сир Крейгтон.

Сир Илифер не му обърна внимание.

— Босият си търси ботуш, премръзналият — наметало. Но кой би се загърнал в срам? Лорд Лукас го е носил този прилеп, Сводника, и Манфрид от Черната гугла, синът му. Защо ще носи човек такъв герб, питам аз, освен ако грехът му не е още по-мръсен… и по-нов. — Извади камата си от канията, грозно парче евтино желязо. — Жена страшилище, ужасно едра и силна, която крие истинските си цветове. Крейг, виж, пред теб е Девата на Тарт, тая, дето разпра кралското гърло на Ренли.

— Това е лъжа!

Ренли Баратеон беше за нея повече от крал. Беше се влюбила в него още от първия път, когато дойде в Тарт на бавната си владетелска обиколка, за да отбележи влизането си в пълнолетие. Баща й го беше посрещнал с пир и й бе заповядал да присъства — иначе щеше да се скрие в стаята си като ранен звяр. Тогава бе на годините на Санса и повече се боеше от хорския присмех, отколкото от мечове. „Те ще разберат за розата и ще ми се смеят“, казала бе на лорд Селвин. Но Вечерната звезда остана непреклонен.

А Ренли Баратеон я беше ухажвал с цялата вежливост, подобаваща за истинска и хубава девица. Дори беше танцувал с нея и в прегръдките му се бе почувствала изящна, а стъпалата й летяха по пода. След това други я бяха канили на танц, заради примера му. От него ден насетне беше искала само да е по-близо до лорд Ренли, да му служи и да го брани. Но накрая го провали. „Ренли издъхна в ръцете ми, но не аз го убих“, помисли си, но тези дрипави рицари никога нямаше да го разберат.

— Живота си бих дала за крал Ренли и бих умряла щастлива — каза им. — Не го убих аз. Заклевам се в меча си.

— Рицар се кълне в меча си — каза сир Крейгтон.

— Закълни се в Седмината — подкани я сир Илифер Бедняка.

— В Седмината да е тогава. Не аз убих Ренли. Кълна се в Майката. Дано никога не ме споходи милостта й, ако лъжа. Кълна се в Бащата и моля той да ме съди справедливо. Кълна се в Девата и в Старицата, в Ковача и във Воина. И в Странника се кълна, дано да ме вземе веднага, ако лъжа.

— Добре се кълне, като за дева — отстъпи сир Крейгтон.

— Аха. — Сир Илифер Бедняка сви рамене. — Какво пък, ако е излъгала, боговете ще й видят сметката. — Пъхна камата в канията. — Първата смяна ще е твоя.

Докато странстващите рицари спяха, Бриен обикаляше неспокойно около малкия бивак, заслушана в пращенето на огъня. „Трябваше да продължа напред, докато мога“. Не познаваше тези мъже, но не можеше да си наложи да ги остави беззащитни. Макар и посред нощ, на пътя имаше ездачи, а откъм леса идваха шумове, можеше да са от бухали и лисици, но можеше и да не са. Тъй че Бриен крачеше и държеше меча си разхлабен в ножницата.

Смяната й общо взето мина леко. Трудното дойде после, когато сир Илифер се събуди и каза, че ще я смени. Бриен просна одеялото си на земята и затвори очи. „Няма да спя“, каза си, колкото и да беше уморена. Никога не беше заспивала лесно в присъствието на мъже. Дори в лагерите на лорд Ренли рискът да я изнасилят винаги беше налице. Урок, който бе научила под стените на Планински рай, и още веднъж, когато Джайм попадна в ръцете на Храбрата дружина.

Земният хлад се просмука през одеялото и стигна до костите й. Скоро всеки мускул по тялото й се беше схванал и изтръпнал, от челюстта та чак до ходилата й. Зачуди се дали и на Санса Старк й е така студено сега и къде ли може да е. Лейди Кейтлин бе казала, че Санса е нежна душа, обичала лимонов кекс, копринени рокли и певци, с, песни за галантни рицари, но в същото време момичето бе видяло отсечената глава на баща си, а след това го бяха принудили да се омъжи за един от убийците му. Ако половината от тези приказки бяха зерни, то джуджето бе най-жестокият от всички Ланистъри. „Ако наистина е отровила крал Джофри, трябва да я е принудил Дяволчето. Била е сама и без приятели в онзи двор“. В Кралски чертог Бриен беше издирила някоя си Брела, една от слугините на Санса. Жената й каза, че между Санса и джуджето нямало много топлина. Навярно беше избягала не само заради убийството на Джофри, но и от него.

Каквито и сънища да бе сънувала Бриен, стопиха се, щом зората я събуди. Краката й се бяха вкочанили като дърво от студената земя, но никой не я беше притеснил, а вещите й си стояха непокътнати. Дрипавите рицари бяха станали и се бяха разшетали. Сир Илифер режеше една катерица за закуска, а сир Крейгтон стоеше срещу едно дърво и се облекчаваше с хубава дълга пикня. „Безимотни рицари — помисли тя, — стари и суетни, дебели и късогледи, но все пак свестни хора“. Радваше я, че все още се намират свестни хора по света.

Закусиха с печената катерица, стрити жълъди и туршия. Сир Крейгтон й описваше надълго и широко подвизите си на Черна вода, където посякъл поне десетима страховити рицари, чиито имена изобщо не беше чувала.

— О, каква битка беше само, милейди. Ужасна и кървава. — Призна, че сир Илифер също се бил храбро. Самият Илифер си мълча.

Като дойде време да поемат на път, подкараха от двете й страни, като стражи, пазещи някоя важна дама… макар пазителите на дамата да изглеждаха като мъничета пред нея и тя да беше много по-добре въоръжена от тях.

— Мина ли някой по време на смените ви? — попита Бриен.

— Например някоя девица на тринайсет с кестенява коса ли? — попита сир Илифер Бедняка. — Не, милейди. Никой.

— При мене имаше няколко — подхвърли сир Крейгтон. — Мина едно селско момче на пъстър кон, а час по-късно половин дузина пешаци, с прътове и коси. Видяха огъня ни, спряха се и дълго гледаха към конете, ама аз само им показах стоманата и им махнах да си вървят по пътя. Прости хора, като ги гледа човек, и отчаяни, но никой не е толкова откачен, че да се закача със сир Крейгтон Дългия клон.

„Да, никой не е толкова откачен“, помисли Бриен и се извърна настрана да прикрие усмивката си. За щастие сир Крейгтон беше твърде увлечен в разказа си за епичната си битка с Рицаря на Червеното пиле и не забележи смеха й. Чувстваше се добре, че си има спътници, макар и спътници като тези двамата.

Някъде към обед чу монотонно пеене — носеше се откъм голите кафяви дървета.

— Какъв е този звук? — попита намръщено Крейгтон.

— Гласове, извисени в молитва. — Бриен знаеше този напев. „Призовават Воина за закрила, молят Старицата да освети пътя им“.

Сир Илифер Бедняка опипа очукания си меч и дръпна юздите да изчака появата им.

— Вече са близо.

Благочестивият тътен на песента изпълни леса. И изведнъж източникът на звука се появи на пътя пред тях. Колоната водеха група просещи братя, мъже с проскубани бради в груботъкани роби, кои боси, кои със сандали. Зад тях крачеха шейсетина дрипави мъже, жени и деца, петниста свиня и няколко овци. Някои от мъжете носеха брадви, но повечето стискаха тояги. По средата трополеше двуколка от сиво напукано дърво, натоварена догоре с черепи и натрошени парчета кокали. Като видяха странстващите рицари, просещите братя спряха и пеенето заглъхна.

— Добри рицари — заговори един, — Майката ви обича.

— И вас, брате — отвърна сир Илифер. — Кои сте вие?

— Бедни хорица — каза един едър мъж с брадва. Въпреки есенния студ беше без риза, а на гърдите му бе изсечена седемлъча звезда. Воините на Андал били секли такива звезди по плътта си, когато прехвърлили Тясното море, за да покорят кралствата на Първите хора.

— Отиваме в града — добави една висока жена, застанала до двуколката, — да отнесем тези святи кости на Блажения Белор и да потърсим подслон и закрила от краля.

— Елате с нас, приятели — подкани ги дребен човечец в изтъркано расо на септон; на врата му се полюшваше вързан на каишка кристал. — Вестерос има нужда от всеки меч.

— Запътили сме се за Дъскъндейл — заяви сир Крейгтон, — но може и да се погрижим за безопасността ви до Кралски чертог.

— Стига да имате пари да ни платите за ескорта — добави сир Илифер, който май беше не само бедняк, но и практичен.

— На врабците не им трябват пари — отвърна септонът.

— Врабци ли? — попита неразбиращо сир Крейгтон.

— Врабецът е най-смирената и най-простата от всички птици, както ние сме най-смирените и най-прости сред хората. — Септонът имаше мършаво, остро лице и къса брада, кафява и прошарена с посребрели косми. Рядката му коса беше стегната на тила, а стъпалата му бяха боси и почернели, чворести и корави като корени. — Това са костите на святи хора, убити заради вярата им. Служили са на Седмината до самата си смърт. Някои са издъхнали от глад, други — в мъченичество. Септи бяха събаряни, девици и майки насилени от безбожници и поклонници на демони. Дори мълчаливи сестри бяха мъчени. Нашата Майка Свише ридае от мъка. Време е всички помазани рицари да отстъпят от клетвите си пред земни господари и да защитят Святата ни вяра. Елате с нас до града, ако обичате Седмината.

— Обичам ги аз, как не, но трябва и да ям — отвърна сир Илифер.

— Като всички чеда на Майката.

— За Дъскъндейл сме ние — каза твърдо сир Илифер. Един от просещите братя се изплю, а жената простена.

— Лъжерицари сте вие — изръмжа едрият мъж с изсечената звезда на гърдите. Неколцина други надигнаха криваците си.

Босоногият септон ги успокои:

— Не съди, че съдът е за Бащата. Пуснете ги да минат по пътя си в мир. Те също са окаяници като нас, изгубени по земята.

Бриен подкара кобилата към него.

— Сестра ми също е изгубена. Момиче на тринайсет години, с кестенява коса, хубава на вид.

— Всички чеда на Майката са хубави. Девата да пази дано горкото момиче… и вас също, мисля. — Септонът вдигна на рамото си един от оковете на двуколката и започна да тегли. Просещите братя отново подхванаха молитвата. Бриен и двамата странстващи рицари останаха в седлата си, докато процесията бавно премина покрай тях по изровения път към Росби. Песента им полека заглъхваше и най-сетне стихна съвсем.

Сир Крейгтон надигна задник от седлото да се почеше.

— Що за човек би убил един свят септон?

Бриен знаеше що за човек. Край Девичето езеро хората от Храбрата дружина бяха вързали един септон за глезените на един клон и използваха тялото му да се упражняват в стрелба с лък. Зачуди се дали и неговите кости са натоварени на двуколката с всички останали.

— Човек трябва да е много глупав да изнасили мълчалива сестра — говореше сир Крейгтон. — Даже да ме пипне с ръце… казват, че са жени на Странника и женските им части били студени и мокри като лед. — Погледна накриво към Бриен. — Ъъъ… ще прощавате.

Бриен пришпори кобилата си към Дъскъндейл. Сир Илифер я последва, а сир Крейгтон пое тила.

След три часа настигнаха друга група, тътреща се към Дъскъндейл: търговец със слугите му и друг странстващ рицар. Търговецът яздеше пъстросива кобила, а слугите се редуваха да теглят фургона. Четирима се мъчеха в оковете и още двама крачеха до колелетата, но като чуха тропота на коне, се строиха около фургона, стиснали криваци от ясен. Търговецът извади арбалет, а рицарят — меча си.

— Ще прощавате за подозрителността — извика търговецът, — но времената са смутни, а си имам само сир Шадрич да ме пази. Кои сте вие?

— Че как кои — отвърна обиден сир Крейгтон. — Аз съм прочутият сир Крейгтон Дълъг клон, връщам се от битката на Черна вода, а това е приятелят ми, сир Илифер Бедняка.

— Не ви мислим зло — каза Бриен. Търговецът я изгледа подозрително.

— Милейди, вие да си бяхте стояли у дома. Защо сте облекли такова непривично облекло?

— Търся сестра си. — Не посмя да спомене името на Санса при обвинението в кралеубийство. — Тя е знатна девица и красива, със сини очи и кестенява коса. Може би сте я видели, с един едър рицар на четирийсетина години или с пиян шут.

— Пътищата са пълни с пияни шутове и похитени девици. Колкото до едри рицари, трудно е за един честен човек да опази корема си кръгъл, след като толкова хора стоят без храна… макар че вашият сир Крейгтон не е прегладнял, като гледам.

— Кокалът ми е едър — настоя сир Крейгтон. — Е, ще повървим ли заедно донякъде? Не се съмнявам в храбростта на сир Шадрич, но ми се струва дребничък, а три меча са по-добре от един.

„Четири меча“, помисли Бриен, но си задържа езика зад зъбите. Търговецът погледна ескорта си.

— Какво ще кажете, сир?

— А, от тия тримата няма какво да се боим. — Сир Шадрич беше жилав мъж с лисиче лице, с остър нос и къса тъмножълта коса; яздеше дългокрак светлокафяв жребец. Макар да нямаше повече от пет стъпки и две петини на ръст, се държеше самоуверено и надуто като петел. — Единият е стар, другият е дебел, а третата е жена. Да дойдат.

— Както кажеш. — Търговецът отпусна арбалета си.

Щом продължиха по пътя, наетият рицар изостана назад и я огледа от глава до пети, като някой бут хубаво осолено свинско.

— Яка и здрава пачавра си, като те гледам.

Подигравката на Джайм я беше ранила дълбоко; думите на дребосъка почти не я засегнаха.

— Великан в сравнение с някои. Той се засмя.

— Достатъчно съм голям където трябва, пачавро.

— Търговецът те нарече Шадрич.

— Сир Шадрич от Сенчеста клисура. Някои ми викат Лудата мишка. — Завъртя щита си да й покаже герба, голяма бяла мишка със свирепи червени очи на кафяво и синьо поле. — Кафявото са земите, из коиго съм скитосвал, синьото — реките, които съм прекосил. Мишката съм аз.

— А луд ли си?

— О, доста. Простите мишки бягат от кръв и битки. Лудата мишка сама ги търси.

— Май рядко ги намира.

— Намирам достатъчно. Не съм турнирен рицар, вярно. За бойното поле си пазя силата, жено.

„Жено“ трябваше да е комплимент в сравнение с „пачавро“, предположи тя.

— Двамата с добрия сир Крейгтон имате много общо тогава. Сир Шадрич се засмя.

— О, съмнявам се, но току-виж излезе, че с тебе двамата търсим едно и също. Малка изгубена сестра, а? Със сини очи и кестенява коса? — Засмя се отново. — Не си единственият ловец из горите. И аз я търся Санса Старк.

Бриен запази равнодушна маска, за да прикрие тревогата си.

— Коя е тази Санса Старк и защо я търсиш?

— От обич, от какво друго?

Тя сбръчка чело.

— Обич?

— Аха. Обич към златото. За разлика от вашия добър сир Крейгтон, аз наистина се бих на Черна вода, но на губещата страна. Откупът ми ме разори. Знаеш кой е Варис, нали? Евнухът е предложил тежка кесия злато за това момиче, дето изобщо не си чувала за него. Не съм алчен. Ако някоя яка пачавра ми помогне да намеря това непослушно дете, бих разделил с нея жълтиците на Паяка.

— Мислех, че си се наел при търговеца.

— Само до Дъскъндейл. Хибалд е толкова стиснат, колкото и плашлив. А е много плашлив. Какво ще кажеш, пачавро?

— Никаква Санса Старк не знам — настоя тя. — Търся сестра си, благородно момиче…

— … със сини очи и кестенява коса, тъй де. Впрочем, кой е този рицар, който пътува със сестра ти? Или го нарече шут? — Сир Шадрич не изчака за отговор, което беше добре, защото Бриен нямаше отговор. — Един шут е избягал от Кралския чертог в нощта, когато умря крал Джофри, дебелак с нос, пълен със спукани вени, някой си сир Донтос Червения, от Дъскъндейл. Дано сестра ти и нейният пиян шут да не ги сбъркат с момичето Старк и сир Донтос. Виж, това би било много неприятно. — Смуши жребеца си и препусна напред.

Дори Джайм Ланистър рядко беше успявал да накара Бриен да се чувства толкова глупаво. „Не си единственият ловец из горите“. Онази Брела й беше разказала как Джофри лишил сир Донтос от шпорите, как лейди Санса молела Джофри да пощади живота му. „Той й е помогнал да избяга“, реши Бриен, като чу историята. „Намери сир Донтос и ще намериш Санса“. Трябваше да се сети, че ще има и други, които да я търсят. „Някои дори може да се окажат по-малко добронамерени от сир Шадрич“. Можеше само да се надява, че сир Донтос е успял да скрие Санса добре. „Но ако е така, как изобщо ще я намеря?“

Продължи да язди намръщена.

На свечеряване стигнаха до един хан, висока дървена постройка до стар каменен мост. Това било и името на хана, каза им сир Крейгтон: Стария каменен мост. Ханджията му бил приятел.

— Като готвач не е лош, а и бълхите в стаите му не са повече, отколкото другаде — препоръча им го той. — Кой е за топло легло тая нощ?

— Ние — не — рече сир Илифер Бедняка. — Нямаме пари за стаи.

— Аз мога да платя за трима ни. — На Бриен пари не й липсваха, Джайм се беше погрижил за това. В дисагите си беше намерила тлъста кесия, пълна със сребърни елени и медни звезди, по-малка, натъпкана със златни дракони, и свитък пергамент, заповядващ на всички верни поданици на краля да помагат на приносителя, Бриен от дома Тарт, която е по работа на Негово величество. Беше подписан с детския почерк на Томен, Първия с това име, Крал на андалите на Ройнар и на Първите хора и Владетел на Седемте кралства.

Хибалд нареди на хората си да оставят фургона до конюшните. От шестоъгълните стъкла на прозорците на хана грееше топла жълта светлина и Бриен чу как изцвили жребец, надушил миризмата на кобилата й. Тъкмо разхлабваше подпръга, когато едно момче дойде от конюшнята и каза:

— Позволете на мен, сир…

— Не съм сир — отвърна му тя, — но можеш да се погрижиш за кобилата. Нахрани я, изчеткай я и я напой.

Момчето се изчерви.

— Моля за извинение, милейди. Помислих…

— Грешката е обичайна.

Бриен му подаде юздите и последва другите в хана, с дисагите през рамо и навитото на руло одеяло под мишница.

Дъсченият под на гостилницата беше покрит с пресни дървени стърготини, а въздухът миришеше на хмел, на пушек и на месо. Печеното цвърчеше и пукаше над огъня. Около една маса седяха шестима местни и си говореха, но млъкнаха, щом странниците влязоха. Бриен усещаше очите им по себе си. Въпреки ризницата, плаща и кожения елек се чувстваше гола под погледите им.

Появи се и ханджията, стискаше по три халби във всяка ръка и плискаше ейл на всяка стъпка.

— Имаш ли стаи, добри стопанино — попита го търговецът.

— Може и да имам — отвърна ханджията. — За тия, дето имат пари.

Сир Крейгтон Дългия клон изглеждаше обиден.

— Нагл, така ли посрещаш стар приятел? Аз съм, Дългия клон.

— Вярно, че си ти. Дължиш ми седем елена. Покажи ми сребро и ще ти покажа легло. — Ханджията остави половниците една по една, като плисна още бира по масата.

— Аз ще платя една стая за себе си и втора за двамата ми спътници. — Бриен посочи сир Крейгтон и сир Илифер.

— И аз ще взема една стая — каза търговецът, — за мен и за сир Шадрич. Слугите ми ще спят в конюшните, ако съизволите.

Ханджията ги изгледа.

— Не съизволявам, но може и да разреша. Ще искате ли вечеря? Козешкото на шиша го бива.

— Колко е добро ще преценя сам — заяви Хибалд. — Хората ми ще се задоволят с хляб и от мазнината.

Тъй че вечеряха. Бриен също опита от козешкото, след като отиде с ханджията на горния кат, лепна няколко монети в шепата му и стовари вещите си във втората стая, която й показа. Поръча козешко и за сир Крейгтон и сир Илифер, нали бяха споделили пъстървата си с нея. Странстващите рицари и търговецът отмиха месото с ейл, а Бриен изпи чаша козе мляко. Заслуша приказките на масата: надяваше се отчаяно да чуе нещо, което може да й помогне да намери Санса.

— Идвате от Кралски чертог — подхвърли на Хибалд един от местните. — Вярно ли е, че Кралеубиеца е осакатял?

— Съвсем вярно — каза Хибалд. — Загубил си е десницата.

— Аха — допълни сир Крейгтон, — сдъвкало му я едно вълчище, чух, едно от ония чудовища, дето се въдят в Севера. Нищо добро не иде от Севера. Боговете им даже са шантави.

— Не беше вълк — чу се да казва Бриен. — Джайм изгуби ръката си от един наемник, кохориканец.

— Не е лесна работа да се биеш с лявата ръка — отбеляза Лудата мишка.

— Ба — изпръхтя сир Крейгтон Дългия клон. — Че аз се бия еднакво добре и с двете.

— А, не се съмнявам в това. — Сир Шадрич вдигна половницата си за наздраве.

Бриен си припомни битката си с Джайм Ланистър в горите. Единственото, което можеше да прави, бе да държи меча му на разстояние. „Беше отслабнал от пленничеството си и с пранги на китките. Никой рицар в Седемте кралства не би могъл да застане срещу него в пълната му сила и без да му пречат пранги“. Джайм беше извършил много злини, но можеше да се бие. Осакатяването му беше чудовищно жестоко. Едно е да убиеш лъв, съвсем друго — да му отрежеш лапата и да го оставиш сломен и безпомощен.

Изведнъж гостилницата й се стори прекалено шумна, не можеше да издържи и миг повече тук. Измърмори за лека нощ и се качи да си легне. Таванът в стаята й беше нисък: като влезе с горящата свещ в ръка, трябваше да се наведе, за да не си чукне главата. Леглото бе широко колкото да спят шестима. Тя залости вратата и окачи оръжейния си колан на един от пилоните. Ножницата й беше простовата: дърво, увито в напукана кафява кожа, а мечът й беше още по-прост. Беше си го купила в Кралски чертог, да замести оръжието, което Храбрата дружина й бе отнела. „Мечът на Ренли“. Още я болеше, като помислеше, че го е загубила.

Но си имаше друг меч, скрит в навитото одеяло. Седна на леглото и го извади. Златото блесна на светлината на свещта и рубините заблещукаха червени. Измъкна Клетвопазител от богато украсената ножница и дъхът й секна. Вълните се лееха черни и червени, дълбоко в стоманата. „Валирианска стомана, с магия кована“. Беше меч, подобаващ на герой. Когато беше малка, дойката й беше пълнила ушите с приказки за доблест, разказвала й бе надълго и широко за храбрите подвизи на сир Галадон Морнски, за Флориан Глупака, за принц Емон Драконовия рицар и за други герои. Всеки мъж носеше прочут меч и със сигурност Клетвопазител бе един от тях, макар тя самата да не беше героиня.

— Ще защитаваш дъщерята на Нед Старк със стоманата на самия Нед Старк — уверил я беше Джайм.

Коленичила между леглото и стената, тя стисна меча и отправи безмълвна молитва към Старицата, чийто златен светилник показваше на хората пътя в живота. „Поведи ме — замоли се, — освети пътя пред мен, покажи ми пътя, който води към Санса“. Провалила беше Ренли, провалила беше лейди Кейтлин. Не трябваше да провали Джайм. „Той ми повери своя меч. Довери ми своята чест“.

След това се изпъна на леглото, колкото можеше. Колкото и широко да беше, не бе достатъчно дълго, тъй че Бриен легна напряко. Чуваше дрънкането на половници отдолу, а гласовете се носеха по стълбището. Бълхите, за които бе споменал Дългия клон, се появиха. Чесането й помогна да остане будна.

Чу как Хибалд се качи по стълбите, а малко по-късно и рицарите.

— … така и не научих името му — говореше пътьом сир Крейгтон, — но на щита си носеше златно-червено пиле, а от меча му капеше кръв… — Гласът му заглъхна, някъде се отвори и се затвори врата.

Свещта догоря. Тъмнината се спусна над Стария каменен мост и ханът стана толкова тих, че можеше да се чуе ромонът на реката. Чак сега Бриен се надигна да вземе вещите си. Открехна леко вратата, вслуша се и слезе боса по стъпалата. Отвън навлече ботушите и забърза към конюшнята да оседлае дорестата си кобила. Щом я яхна, помоли безмълвно за прошка сир Крейгтон и сир Илифер. Един от слугите на Хибалд се събуди, когато мина покрай него, но не се опита да я спре. Копитата на кобилата изкънтяха по стария каменен мост. После дърветата около нея се сгъстиха черни като катран и пълни с призраци и спомени. „Идвам, лейди Санса — помисли Бриен, докато яздеше в мрака. — Не се бой. Ще те намеря“.