Пир за врани

Аря

Смътна и далечна, светлината грееше ниско над хоризонта, пронизваше морските мъгли.

— Прилича на звезда — каза Аря.

— Звездата на дома — каза Деньо.

Баща му ревеше заповеди. По трите високи мачти щъкаха моряци, местеха се по такелажа и оправяха тежките пурпурни платна. Долу гребците издуваха гърди и напъваха мишци над двата реда тежки гребла. Палубите се наклониха с пукот, щом галеасът „Дъщерята на Титана“ завъртя на щирборд и започна да обръща.

„Звездата на дома“. Аря стоеше при носа, отпуснала ръка на позлатената статуя: девица с купа, пълна с плодове. За кратък миг си позволи да си въобрази, че онова отпред е нейният дом.

Но беше глупост. Нейния дом го нямаше, родителите й бяха мъртви и всичките й братя бяха убити, освен Джон Сняг на Вала. Там беше искала да отиде. Беше го казала на капитана, но дори желязната монета на можа да го склони. Аря като че ли така и не можеше да намери местата, до които искаше да стигне. Йорен се беше заклел да я заведе до Зимен хребет, но най-накрая се беше озовала в Харънхъл, а Йорен — в гроба. Когато избяга от Харънхъл за Речен пад, вместо това Лим, Ангай и Том Седмака я взеха в плен и я довлякоха до кухия хълм. После Хрътката я беше отвлякъл и я влачи към Близнаците. Аря го беше оставила да издъхва край реката и се отправи към Солниците — надяваше се да хване кораб за Източен крайморски страж, само че…

„Браавос може би няма да е чак толкова зле. Сирио беше от Браавос, Джакен също може да е там“. Тъкмо Джакен й беше дал желязната монета. Не й беше истински приятел като Сирио, но какво добро й бяха донесли приятелите досега? „Никакви приятели не ми трябват, докато си имам Игла“. Потърка с кокалчето на палеца гладкия ефес на меча, а й се искаше, искаше…

Честно казано, Аря не знаеше какво точно й се иска, не повече, отколкото знаеше какво я чака под онази далечна светлина. Капитанът я беше взел, но нямаше време да поговори с нея. Някои от екипажа страняха от нея, но други й даваха подаръци — сребърна вилица, ръкавици без пръсти, широка вълнена шапка, обшита с кръпки кожа. Елин от мъжете й показа как да връзва моряшки възли. Друг й сипваше малки като напръстник чашки огнено вино. По-дружелюбните се тупаха по гърдите и все повтаряха и повтаряха имената си, докато и Аря ги повтори, макар че никой изобщо не я попита за нейното. Наричаха я Солничката, защото се беше качила на борда при Солниците, близо до устието на Тризъбеца. Името не беше по-лошо от всяко хруто, поне според нея.

Угасна и последната нощна звезда… всички освен две точно напред.

— Вече са две звезди.

— Две очи — отвърна Деньо. — Титанът ни вижда.

Титанът на Браавос. В Зимен хребет баба Нан им беше разправяла истории за Титана. Беше великан, висок като планина, и всеки път, когато Браавос изпаднел в опасност, той се събуждал с огън в очите, каменните му нозе стържели и стенели, щом нагазел в морето, за да смаже враговете.

— Браавошите го хранят със сочната розова плът на благородните момиченца — завършваше Нан, а Санса изпискваше глупаво. Но майстер Лувин твърдеше, че Титанът е просто статуя, а приказките на баба Нан са просто приказки.

„Зимен хребет е изгорял и рухнал“, напомни си Аря. Баба Нан, както и майстер Лувин, и двамата бяха мъртви най-вероятно, както и Санса. Нямаше полза да мисли за тях. „Всички хора трябва да умрат“. Точно това означаваха думите, думите, на които Джакен Х’гхар я беше научил, когато й даде изтърканата желязна монета. Откакто напуснаха Солниците, беше научила още браавошки думи, думи за моля и „благодаря“, и за „море“ и за „звезда“, и „огнено вино“, но стигна до тях, като знаеше, че всички хора трябва да умрат. Повечето от екипажа на „Дъщерята“ знаеха по някоя и друга приказка на общата реч от нощите на брега в Староград, Кралски чертог и Девичето езеро, макар че само капитанът и синовете му я говореха достатъчно добре, за да си приказват с нея. Деньо беше най-малкият от тези синове, пълничко весело дванайсетгодишно момче, което поддържаше каютата на баща си и помагаше на най-големия си брат в сметките.

— Надявам се, че вашият Титан не е гладен — каза Аря.

— Гладен ли? — Деньо я погледна объркано.

— Няма значение. — Дори Титанът наистина да ядеше сочна розова момичешка плът, Аря нямаше да се уплаши от него. Беше кльощава, неподходяща храна за великан, пък и почти на единайсет вече, направо пораснала жена. „А и Солничката не е благородничка“. — Вашият Титан богът на Браавос ли е? — попита тя. — Или си имате Седмината?

— Всички богове се почитат в Браавос. — Капитанският син обичаше да говори за своя град почти толкова, колкото обичаше да говори за бащиния си кораб. — Твоите Седмина имат септа тук, Задморската септа, но там се кланят само вестерошки моряци.

„Не са моите Седмина. Бяха боговете на майка ми, но позволиха Фрей да я убият в Близнаците“. Зачуди се дали в Браавос ще намери божия дъбрава, с язово дърво в сърцето й. Деньо може би знаеше, но тя не можеше да го попита. Солничката беше от Солниците, а какво можеше да знае едно момиче от Солниците за старите богове на Севера? „Старите богове са мъртви — каза си тя. — И мама и татко, и Роб, и Бран, и Рикон, всички са мъртви“. Помнеше как, преди много време, баща й казваше, че щом задухат студените ветрове, самотният вълк умира, а глутницата оцелява. Всъщност беше обратното. Аря, самотният вълк, все още беше жива, а вълците от глутницата ги бяха хванали, бяха ги убили и ги бяха одрали.

— Лунните певци са ни довели до това убежище и драконите на Валирия не са могли да ни намерят — заговори Деньо. — Най-големият храм е техният. Ние почитаме и Бащата на Водите, но неговият дом се строи наново всеки път, когато си вземе невяста. Останалите богове живеят заедно на едно островче в центъра на града. Там ще намериш своя… Многоликия бог.

Очите на Титана вече изглеждаха по-ярки и по-раздалечени. Аря не знаеше за никакъв Многолик бог, но ако отвърнеше на молитвите й, може би щеше да се окаже богът, който търсеше. „Сир Грегър — помисли тя. — Дънсън, Раф Сладура, сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей. Вече са само шест“. Джофри беше мъртъв, Хрътката беше посякъл Поливър, а тя самата бе намушкала Веселяка и онзи глупав скуайър с пъпката. „Нямаше да го убия, ако не ме беше сграбчил“. Хрътката умираше, когато го остави на бреговете на Тризъбеца, гореше от треска от раната си. „Трябваше да му дам дара на милостта и да забия ножа в гърлото му“.

— Солничке, виж! — Деньо я хвана под мишницата и я обърна. — Видя ли? Ето там! — Посочи й.

Мъглите се отдръпваха пред тях, дрипави сиви завеси, раздвоени от носа. „Дъщерята на Титана“ цепеше през сиво-зелените води на издутите си пурпурни криле. Аря чу над главата си крясъци на чайки. Там, където сочеше Деньо, от морето изведнъж се надигна редица скални хребети, стръмните им склонове бяха обрасли със строен бор и черен смърч. Но право напред морето ги беше прорязало и там, над откритата вода се извисяваше Титанът с горящите си очи и дългата си, развята от вятъра зелена коса.

Стоеше разкрачен над протока, стъпил върху планините от двете му страни, раменете му се извисяваха над острите зъбери. Краката му бяха изсечени от здрав камък, същия черен гранит като планините, на които стоеше, а бедрата му бяха обковани със зеленясал бронз.

Нагъдникът му също беше от бронз, както и главата, увенчана с шлем с гребен. Развятата му коса беше от конопени въжета, боядисана зелено, а в пещерните кухини на очите му горяха огромни огньове. Едната ръка се бе отпуснала на скалната вис вляво — бронзовите пръсти бяха свити около каменния връх; другата се беше изпънала нагоре във въздуха, стиснала дръжката на скършен меч.

„Само малко по-голям е от статуяата на крал Белор в Кралски чертог“, каза си Аря, докато все още бяха далече в открито море. Но щом галеасът се доближи до рифовете, в които се разбиваха вълните, титанът се извиси невероятно по-голям. Бащата на Деньо зарева команди и моряците заприбираха платната. „С гребане ще преминем между краката на Титана“. Аря вече виждаше амбразурите за стрелите в огромната бронзова гръдна броня и тъмните петна по ръцете и раменете на Титана, където морските птици бяха свили гнездата си. Изви вратле нагоре. „Белор Блажения би стигнал едва до коленете му. Титанът би могъл да прекрачи стените на Зимен хребет“.

И тогава Титанът изригна могъщия си рев.

Звукът бе толкова огромен, колкото и самият той, страховито стържене и стон, толкова силни, че заглушиха дори гласа на капитана и грохота на вълните в обраслите с борове стръмнини. Хиляди морски птици се разлетяха из въздуха и Аря потръпна — а после видя, че Деньо се смее.

— Просто предупреждава Арсенала, че идваме — извика й той. — Не се плаши.

— Не се плаша — извика Аря. — Просто е много силно.

Вятърът и вълните бяха подхванали „Дъщерята на Титана“ и я тласкаха бързо към устието на канала. Двата реда гребла пореха гладко водата, разбиваха я на бяла пяна. Сянката на Титана падна над тях. За миг й се стори, че неизбежно ще се ударят в камъните под краката му. Присвита до Деньо при носа, Аря усещаше соления вкус на пръските по лицето си. Трябваше да погледне право нагоре, за да види главата на Титана. „Браавошите го хранят със сочната розова плът на благородни момиченца“, чу отново в ума си думите на баба Нан, но не беше малка и нямаше защо да се плаши от някаква си глупава статуя.

Все пак задържа ръката си на Игла, докато се плъзгаха между краката му. По вътрешната страна на грамадните каменни бедра се виждаха още прорези за стрели, а когато мачтата мина на цели десет разтега под чатала на статуята, Аря видя отворите за изливане на врящо масло под металната ризница, и бледи лица, надничащи към тях иззад железните решетки.

Най-сетне преминаха.

Сянката се вдигна, покритите с борове ридове се отдръпнаха, вятърът стихна и се озоваха в широка лагуна. Напред се издигаше друга морска стръмнина, скална грамада, стърчеше от водата като увенчан с шипове юмрук с каменни бойници, настръхнали от скорпиони, огнехвъргачки и каменомети.

— Арсеналът на Браавос — каза Деньо гордо, все едно че той го е построил. — Там за един ден могат да построят бойна галера.

Аря видя десетки галери, вързани за кейовете или накацали по платформи за спускане във водата. Боядисаните носове на други се показваха от безбройните дървени скелета по каменистите брегове като муцуни на хрътки в кучкарник, чакащи ловджийския рог да ги поведе в бяг. Опита се да ги преброи, но бяха толкова много, а по извиващия се бряг се редяха още и още пристани, докове и кейове.

Две галери излязоха да ги посрещнат — плъзгаха се по водата и белите им гребла блестяха. Капитанът им извика и техните капитани му отвърнаха. Изсвири рог. Галерите минаха от двете им страни, толкова близо, че тя чу приглушения тътен на барабаните в пурпурните им трюмове, бум, бум, бум, бум, бум, бум, бум, бум, бум, като удари на живи сърца.

После галерите останаха зад тях, както и Арсеналът. Отпред лъсна граховозелена вода, като цветно стъкло. А от мокрото й лоно изникна същинският град, необятна шир от куполи, кули и мостове, сиви, зелени и червени. Стоте острова на морския Браавос.

Майстер Лувин ги беше учил за Браавос, но Аря бе забравила повечето неща, които им беше разказвал. Беше плосък град, това поне се виждаше дори отдалече, не като Кралски чертог на трите му високи хълма. Единствените хълмове тук бяха онези, които хората бяха вдигнали от тухла и гранит, бронз и мрамор. И още нещо липсваше също така, макар че й трябваха няколко мига, докато осъзнае какво е. „Градът няма стени“. Но щом го каза на Деньо, той се засмя.

— Нашите стени са направени от дърво и боядисани в пурпур — каза й. — Нашите галери са нашите стени. Други не ни трябват.

Палубата под краката им изскърца. Аря се обърна и видя, че бащата на Деньо стои над тях, в дългото си капитанско палто от тъмночервена вълна. Търговски капитан Тернесио Терис не носеше мустаци, сивата му коса бе късо подрязана, лицето му бе четвъртито, брулено от ветровете. По пътя често го беше виждала да се шегува с екипажа си, но намръщеше ли се, мъжете бягаха от него като пред буря. Сега се беше намръщил.

— Пътуването ни свършва — каза той на Аря. — Продължаваме към Митническия порт, където митничарите на Морския господар ще се качат на борда да проверят трюмовете ни. Ще е за половин ден, винаги е толкова, но ти не си длъжна да чакаш благоволението им. Събери си вещите. Ще спусна лодка и Йорко ще те закара на брега.

„На брега“. Аря прехапа устна. Беше прекосила морето, за да стигне тук, но ако капитанът я бе попитал, щеше да му каже, че иска да остане на борда на „Дъщерята на Титана“. Солничка беше твърде малка за гребец, вече го знаеше, но можеше да се научи да плете въжета, да кърпи платна и да насочва кораба през големите солени морета. Деньо веднъж я беше взел със себе си горе на мачтата и тя изобщо не се уплаши, макар палубата долу да й се видя много мъничка. „Мога и сметките да събирам, и каютата да поддържам чиста“.

Но галеасът не се нуждаеше от второ момче. Освен това беше достатъчно да погледне лицето на капитана, за да разбере, че гори от нетърпение да се отърве от нея. Тъй че Аря само кимна.

— На брега — промълви тя, макар брегът да означаваше само непознати хора.

— Валар дохерис. — Той се чукна с два пръста по челото. — Моля да запомниш Тернесио Терис и услугата, която ти направи.

— Ще запомня — тихо отвърна Аря. Вятърът задърпа наметалото й с настойчивостта на призрак. Време беше да си тръгва.

„Събери си вещите“, казал й беше капитанът, но нямаше кой знае колко. Само дрехите по себе си, кесийката с монети, подаръците, които й беше дал екипажът, камата на лявото й бедро и Игла на дясното.

Лодката бе готова преди нея, а Йорко беше на веслата. Той също беше син на капитана, но по-голям от Деньо и не толкова дружелюбен. „Така и не се сбогувах с Деньо“, помисли си тя, докато се спускаше по въжената стълба. Зачуди се дали ще го види отново. „Трябваше да му кажа сбогом“.

„Дъщерята на Титана“ се смали зад тях, а градът ставаше все по-голям с всеки удар на веслата. Отдясно се виждаше пристан, плетеница от кейове, гъмжащи от тумбести китоловни съдове от Ибен, изящни като лебеди кораби от Летните острови и повече галери, колкото можеше да преброи. Вляво имаше друго, по-далечно пристанище, отвъд линията между суша и вода — там над повърхността стърчаха върховете на полупотънали сгради. Аря никога не бе виждала толкова много сгради, струпани на едно място. Кралски чертог си имаше Червената крепост и Великата септа на Белор, Драконовата яма, но Браавос явно можеше да се похвали с десетки десетки кули и дворци, също толкова големи и дори още по-големи. „Пак ще съм мишка — мрачно си помисли тя, — каквато бях в Харънхъл, преди да избягам“.

Оттам, където се издигаше Титанът, градът й бе заприличал на един голям остров, но щом доближиха, видя, че е съставен от многобройни малки островчета близо едно до друго, свързани със сводести каменни мостове, прехвърлящи безбройни канали. Отвъд пристанището зърна улици със сиви каменни къщи, построени толкова плътно, че се подпираха една-друга. Изглеждаха странно, високи по четири-пет етажа и много тесни, с островърхи керемидени покриви кривнати надолу шапки. Не се виждаха сламени покриви и само няколко дървени къщи бяха като познатите й във Вестерос. „Нямат дървета — помисли Аря. — Браавос е само камък, сив град сред зелено море“.

Йорко гребеше на север от пристаните. Влязоха в голям канал, широк зелен воден път, който водеше право към центъра на града. Минаха под сводовете на изваян каменен мост, украсен с поне стотина видове риби, раци и сепии. Отпред се появи втори мост, този път изваян на плетеница от разлистени лозници, а зад него трети, зяпнал ги с хиляди изрисувани очи. От двете им страни се отваряха устията на по-малки канали, а по тях — на още по-малки. Аря видя, че някои от къщите са построени над водните улици, превръщайки каналите в нещо като тунели. По тях навътре и навън се плъзгаха тънки лодки, наподобяващи водни змии, с нарисувани глави и извити нагоре опашки. Не бяха с весла — мъже в сиви, кафяви и тъмнозелени като мъх наметала стояха на кърмата и ги тласкаха с прътове. Видя и грамадни плоскодънни баржи, натоварени със сандъци и бурета и бутани от по двайсетина мъже с прътове от двете страни, изящни плаващи къщи с фенери от цветно стъкло, кадифени завески и бронзови фигури на носа. А в далечината, високо над каналите и къщите, се виждаше нещо като масивен каменен път, поддържан от три реда могъщи арки, които чезнеха в мъглите на юг.

— Какво е това? — попита тя и посочи натам.

— Сладководната река — отвърна Йорко. — Носи прясна вода от континента, през тинестите низини и плитчините. Хубава сладка вода за чешмите.

Аря се обърна назад. Пристанището и лагуната се бяха скрили. Напред от двете страни на канала се редяха грамадни статуи, строги каменни мъже в дълги бронзови роби, оцапани с курешки от морските птици. Някои държаха книги, други — ками, трети — чукове. Един стискаше златна звезда в изпънатата си нагоре ръка. Друг държеше обърнат каменен бокал, от който се лееше безкраен поток вода и се плискаше в канала.

— Богове ли са? — попита Аря.

— Морски господари — отвърна Йорко. — Островът на Боговете е по-натам. Виждаш ли? Шест моста по-надолу, на десния бряг. Онова там е храмът на Лунните певци.

Беше едно от зданията, които Аря бе зърнала от лагуната, могъща грамада снежнобял мрамор, увенчана с огромен посребрен купол, чиито прозорци от млечно стъкло изобразяваха всички лунни фази. От двете страни на портата стояха мраморни девици, високи колкото морските господари, и крепяха трегера с форма на лунен сърп.

Отвъд него се издигаше друг храм, здание от червен камък, сурово и неприветливо като крепост. На върха на голямата му четвъртита кула в железен мангал с диаметър двайсет стъпки гореше огън, по-малки огньове пламтяха от двете страни на бронзовите му врати.

— Червените жреци обичат огньовете си — каза Йорко. Господарят на Светлината е техният бог, Р’хлор.

„Знам“. Аря помнеше Торос Мирски в старата му очукана броня върху робите, толкова избледнели, че приличаше по-скоро на розов, отколкото на червен жрец. Но все пак целувката му беше върнала лорд Берик от смъртта. Загледа се, докато къщата на червения бог се отнаяше назад, зачудена дали и неговите браавошки жреци могат да правят същото.

После се появи грамадна, покрита с лишеи тухлена постройка, Аря щеше да я вземе за някакъв склад, но Йорко каза:

— Това е Святото убежище, в него почитаме всички малки богове, които светът е забравил. Ще чуеш да го наричат и Зайчи приют. — Между високите, покрити с лишей стени на Зайчи приют минаваше малък канал и Йорко преведе лодката през него. Минаха през тунел и отново излязоха на светло. От двете им страни се извисиха още светилища.

— Не знаех, че съществуват толкова много богове — каза Аря.

Йорко изсумтя. Завиха и минаха под още един мост. От лявата им страна се появи скалист хълм с храм от тъмносив гранит на върха — храм без прозорци. От покрития кей нагоре водеше каменно стълбище.

Йорко прибра веслата и лодката леко се чукна в каменните стълбове. Той сграбчи една желязна халка и я задържа.

— Оставям те тук.

Кеят тънеше в сянка, стъпалата бяха стръмни. Аря прехапа устна. „Сирио дойде от Браавос. Може да е посещавал този храм. Може да се е изкачвал по тези стъпала“. Сграбчи една халка и се покатери на кея.

— Знаеш името ми — каза Йорко от лодката.

— Йорко Терис.

— Валар дохерис.

Загреба отново и се скри в сенките на моста. Когато плясъкът на греблата заглъхна, Аря почти чу ударите на сърцето си. Изведнъж като че ли се беше озовала някъде другаде… пак в Харънхъл, с Джендри може би, или с Хрътката в горите покрай Тризъбеца. „Солничка е глупаво момиче — каза си. — Аз съм вълк и няма да се уплаша“. Потупа за късмет дръжката на Игла и се гмурна в сенките изкачваше по две стъпала наведнъж, за да не може никой да каже че я е страх.

Горе се изправи пред резбована двукрила врата, дванайсет стъпки висока. Лявото крило бе направено от бяло като кост язово дърво, дясното — от лъскав абанос. По средата беше изваяно лунно лице; абанос откъм язовата страна, язово дърво — откъм абаноса. Това, кой знае защо, й напомни за дървото на сърцето в божията дъбрава в Зимен хребет. „Вратата ме гледа“, помисли си Аря. Бутна двете крила с облечените си в ръкавици ръце, но те не помръднаха. „Заключени и залостени са“.

— Пуснете ме да вляза, глупаци такива. Прекосих Тясното море. Стисна юмрук и потропа. — Джакен ми каза да дойда. Имам желязна монета. — Извади я от кесийката и я вдигна. — Виждате ли? Валар моргулис.

Вратата не отвърна. Само се отвори.

Отвори се навътре в пълна тишина, без човешка ръка да е дръпнала крилата. Аря направи стъпка напред, после още една. Вратата се затвори зад нея. Игла беше в ръката й, макар че не помнеше да я е вадила.

Покрай стените горяха свещи, но хвърляха толкова малко светлина, че Аря не можеше да види собствените си стъпала. Някой шепнеше, но толкова тихо, че не можеше да различи думите. Друг някой плачеше. До слуха й стигна звукът от нечии леки стъпки, хлъзгане на кожа по камък, врата някаква се отвори и се затвори. „Вода. И вода чувам.“

Очите й бавно се приспособиха. Отвътре храмът изглеждаше много по-голям, отколкото отвън. Септите на Вестерос бяха седемстенни, седем олтара за седемте богове, но тук боговете бяха повече от седем. Статуите им се издигаха покрай стените, масивни и застрашителни. Около нозете им примигваха червени свещи, смътни като далечни звезди. Най-близката статуя бе дванайсет стъпки висока жена от мрамор. От очите й се стичаха истински сълзи и пълнеха купата, която държеше в ръце. Зад нея имаше мъж с лъвска глава, седнал на изваян от абанос трон. От другата страна на вратата един огромен бронзов кон се беше изправил на двата си грамадни задни крака. По-нататък успя да различи голямо каменно лице, бяло невръстно дете с меч в ръката, рунтав черен козел, голям като зубър, мъж със смъкната над лицето качулка, подпрян на тояга. Останалите бяха само надвиснали фигури, едва различими в сумрака. Между статуите на боговете виждаха скрити, потънали в тъмни сенки ниши, тук-там гореше по някоя свещ.

Безшумна като сянка, Аря тръгна между редиците каменни пейки с меча в ръка. Подът беше от камък, подсказаха стъпалата й — не излъскан мрамор като във Великата септа на Белор, а нещо по-грубо. Мина покрай някакви шепнещи си жени. Въздухът беше топъл и тежък, толкова тежък, че тя се прозя. Усещаше миризмата на свещите. Стори й се непозната и отначало си го обясни с някое странно тукашно кадило, но щом навлезе по-навътре в храма, като че ли й замириса на сняг, на борови иглички и на топла гозба. „Добри миризми“, каза си Аря и се почувства малко по-смела. Достатъчно смела, за да прибере Игла в ножницата.

В центъра на храма намери водата, която беше чула: малко езерце с ширина десет стъпки, черно като мастило и осветено от смътния пламък на червени свещи. До него седеше млад мъж в сребристо наметало и тихо плачеше. Видя го как топна ръка във водата и по повърхността й пробягаха пурпурни вълнички. Когато извади пръстите си, ги заоблизва един по един. „Сигурно е жаден“. По ръба на малкия басейн имаше каменни чаши. Аря напълни една и му я занесе, да може да се напие. Младият мъж я изгледа продължително, после каза:

— Валар моргулис.

— Валар дохерис — отвърна тя.

Той отпи и пусна чашата във водата, чу се тихо пльокване. После се изправи, залитна и се хвана за корема. За миг Аря си помисли, че ще падне. Чак тогава видя тъмното петно под колана му — разшири се пред очите й.

— Намушкан си — ахна тя, но мъжът не й обърна внимание. Залитна към стената и пропълзя в една от нишите върху кораво каменно легло. Аря се огледа и видя още ниши. В някои от тях спяха старци.

„Не — прошепна в главата, й полузабравен глас. — Те са мъртви или умират“.

Нечия длан я докосна по ръката.

Аря се извъртя рязко… но беше само момиченце: бледо малко момиченце в халат със спусната качулка, който сякаш я поглъщаше, черен от дясната страна и бял от лявата. Лицето под качулката беше мършаво, с остри скули и тъмни очи, които й се сториха големи като чинии.

— Не ме пипай — предупреди Аря. — Момчето, което ме сграбчи последния път, го убих.

Момиченцето отрони някакви думи. Аря не ги разбра и попита:

— Не знаеш ли Общата реч?

— Аз я знам — отвърна глас зад нея.

Не й хареса как непрекъснато я изненадват. Мъжът, също със спусната качулка, беше висок и загърнат в по-голям двойник на черно-белия халат, който носеше момичето. Единственото, което можа да видн) под качулката, бе червеният блясък от свещите, отразен в очите му.

— Що за място е това? — попита тя.

— Място на покой. — Гласът му беше кротък. — Тук си в безопасност. Това е Къщата на Бялото и Черното, дете мое. Въпреки че си млада да търсиш милостта на Многоликия бог.

— Той като южния бог ли е, със седемте лица?

— Седем? Не. Той им безброй лица, мъничкото ми, толкова лица, колкото са звездите в небето. В Браавос хората почитат каквото поискат, но накрая на всеки път стои и чака Онзи с многото лица. И теб ще дочака един ден. Но не е нужно да бързаш към прегръдката му.

— Дойдох само за да намеря Джакен Х’гхар.

— Това име не ми е познато.

Сърцето й се сви.

— Той беше от Лорат. Косата му беше бяла от едната страна и червена от другата. Каза, че ще ме научи на тайни, и ми даде това — беше стиснала желязната монета в юмручето си. Когато разтвори пръсти, тя се беше впила в запотената й длан.

Жрецът огледа монетата, но не посегна да я докосне. Бездомничето с големите очи също я гледаше. Накрая закачуленият мъж каза:

— Кажи ми името си, дете.

— Солничка. Дойдох от Солниците, при Тризъбеца.

Макар да не можеше да види лицето му, някак усети, че се усмихва.

— Не. Името си ми кажи.

— Гардже — отвърна тя този път.

— Истинското ти име, дете.

— Майка ми ме наричаше Нан, но ми казват Невестулка…

— Името ти.

Тя преглътна.

— Ари. Аз съм Ари.

— По-близо. А сега истината?

„Страхът реже по-дълбоко от мечове“, каза си тя.

— Аря. — Първия път прошепна думата. Втория я захвърли в лицето му. — Аз съм Аря, от дома Старк.

— Да. Но Къщата на Бялото и Черното не е място за Аря от дома Старк.

— Моля те. Нямам къде да отида.

— Страх ли те е от смъртта?

Тя прехапа устна.

— Не.

— Да видим.

Жрецът смъкна качулката си. Под нея нямаше лице; само пожълтял череп с няколко ивици кожа, все още полепнали по бузите, и бял червей, който се гърчеше от едната празна очна кухина.

— Целуни ме, дете — изграчи той с глас, сух и дрезгав като предсмъртен хрип.

„Да не мисли, че ще ме уплаши?“ Аря го целуна леко там, където трябваше да е носът, и извади с пръсти червея от окото му, за да го изяде, но той се стопи като сянка в ръката й.

Жълтият череп също се стапяше… и й се усмихна най-милият старец, когото бе виждала.

— Никой досега не се е опитвал да изяде червея ми. Гладна ли си, дете?

„Да — помисли тя. — Но не за храна“.