Пиратът принц

18

Ибрахим излезе от тъмницата и веднага прати да повикат Кемал. Имаше много въпроси без отговор около бягството на Уилоу, за които трябваше да получи обяснение… въпроси, на които само Кемал биха могъл да отговори.

— Викал си ме, господарю? — промълви евнухът, покланяйки се дълбоко пред султана.

— Как е уреждал Али Хара срещите между жената Уилоу и брат ми без твое знание? — изрева Ибрахим. — Ти трябва да знаеш всичко, което става в харема, но аз чух за заговора от Ума.

— Има много интриги в харема, господарю — обясни Кемал. — Ако господарката Ума беше дошла при мене с подозренията си, щях да предприема стъпки, за да прекратя срещите и да те осведомя за присъствието на изменника Тарик в Истанбул. Но тя реши да пренебрегне авторитета ми.

Ибрахим гледа втренчено Кемал цяла минута, като че ли се опитваше да провери достоверността на думите му.

— Никога не си ме лъгал досега, ето защо ще приема твоето обяснение. Но те предупреждавам въпреки това, да упражняваш повече контрол. Благодарение на Ума онова куче Тарик сега е в моята тъмница. Той ще бъде екзекутиран на градския площад след два дни. Колкото до жената Уилоу, моят коняр ще я вземе, след като тя присъства на смъртта на любовника си. — Той махна с ръка. — Свободен си.

Кемал се оттегли. Трябваше веднага за съобщи на Мустафа, макар да се страхуваше, че той почти няма какво да направи, за да спаси принца. Потупа брадичката си и хитра усмивка изви устните му. Ами ако гражданите на Истанбул се вдигнеха на бунт срещу екзекуцията на принц Тарик?

Не беше необходимо много време на Ибрахим, за да реши, че Тарик трябва да бъде обезглавен, и той сметна, че е оправдано това да стане в публично.

Тарик беше разбойник, пират, който беше нападал неговите кораби и беше пречил на корабоплаването му и на морските му операции. Всичко това беше равносилно на държавна измяна.

Великият везир, щом разбра каква съдба се готви за принц Тарик, веднага изрази несъгласието си.

— Милостиви господарю — каза Селим паша, — публичното екзекутиране на твоя брат не е разумно решение. Народът много го уважава.

Ибрахим го простреля с гневен поглед.

— Не мога да си позволя да го оставя жив. Неговата популярност му дава сила.

— Точно така — кимна Селим паша. — Той е смятан за герой от народа, защото по чудо остана жив. Публичната екзекуция може да предизвика бунт.

Ибрахим го накара да замълчи с рязко махване на ръката.

— Ти си много мек, Селим. Моят народ се бои твърде много от мене, за да се разбунтува. — Прониза везира със суров поглед. — Ако откажеш да ми се подчиниш, мога да те сменя. Ако цениш живота си, предлагам да уредиш публичната екзекуция. Ясен ли съм?

Селим паша се преклони пред желанието на Ибрахим.

— Съвършено ясен, господарю. Брат ти ще бъде обезглавен съгласно твоите заповеди.

— Разлепи съобщения — заповяда Ибрахим. — Публичното изпълнение на присъдата ще утвърди авторитета ми пред поданиците и те ще осъзнаят силата ми.

Селим паша се поклони и излезе, оставяйки Ибрахим предоволен от себе си. Най-после! Беше чакал дълго време, за да прекрати заплахата срещу своята власт от страна на Тарик. Нямаше търпение да види изражението на брат си, когато научеше, че му остават само два дни живот. Всъщност, реши той, най-добре беше да му го съобщи лично.

Тарик седеше мрачен на влажния сламеник, който му служеше за легло, пожелавайки си да може поне още веднъж да прегърне Уилоу — за последен път. Макар да не й го беше казал, знаеше, че скоро ще умре. Беше живял цял живот в сарая и не знаеше да има друг изход от тъмницата освен онзи, през който бяха влезли; бягството беше практически невъзможно.

Поне двамата с Уилоу можеха да общуват, но какво да каже човек, когато не е останала надежда? Всичко, което би могъл да направи, беше да й повтаря, че я обича, и да я насърчи да бъде смела, защото тя щеше да живее, дори ако той умреше.

— Чувам стъпки! — изшептя Уилоу през решетките.

Вероятно моят палач, помисли Тарик. Стъпките спряха пред килията му. Той се надигна бавно и тръгна към вратата.

— На какво дължа това посещение, братко? — изрече провлечено той, когато разпозна Ибрахим в неясната светлина.

— Дойдох да ти кажа, че имаш само два дни да се покаеш за греховете си — изрече злорадо Ибрахим. — Пиратството се наказва със смърт. Ще умреш като предател.

Лек вик се чу от килията на Уилоу. Тарик намери смелостта да се изсмее. Очевидно това не беше реакцията, която Ибрахим очакваше.

— Как можеш да се смееш пред лицето на смъртта?

— Намирам го доста забавно. Дори да не бях пират, щеше да намериш основание да отнемеш живота ми.

— Да, щях, но ти си разбойник и поради това решението е лесно за мен. След два дни ще бъдеш изведен на градския площад, където ще бъдеш екзекутиран. Надявам се да не си прекалено привързан към главата си. Няма измъкване този път, скъпи братко. Ограби последния си кораб.

Извърна се и се отдалечи.

— Не губи надежда — извика Уилоу към Тарик. — Мустафа ще доведе хората от кораба ти.

Тарик въздъхна.

— За мене всичко свърши. Няма достатъчно хора на борда на моя кораб, за да се опитат да ме измъкнат.

— Екзекуцията трябва да бъде публична; може би хората ти ще успеят да те спасят, докато тълпата си събира да гледа. Има много неща, които Мустафа може да направи, за да ти спаси живота.

Не храни напразни надежди, любов моя. Трябва да приемеш неизбежното. Аз го приех.

— Отказвам да приема поражение — извика тя. — И ти не бива да го приемаш.

Тарик се усмихна в мрака. Колко обичаше своята огнена англичанка. Ако тя още хранеше надежди и той щеше да се надява.

— Права си, любов моя. Където има живот, има надежда. Няма да приема поражението, докато главата ми не се отдели от тялото. Мустафа е изобретателен. Може би бог ще му подскаже начин да ни спаси.

Думите на Уилоу се оказаха пророчески. Рано на следващата сутрин великият везир се втурна в спалнята на Ибрахим без предизвестие, с бледо лице и изкривена мантия.

— Какво означава това? — изрева Ибрахим, надигайки се от любимата си наложница Ума.

— Три английски кораба влязоха вчера в пристанището — изрече задъхан Селим паша. — Маркиз Брамстън дойде в сарая с въоръжена охрана преди малко. Настоява за аудиенция от името на кралица Елизабет.

Везирът изгледа остро Ума.

Ибрахим я избута от леглото и посочи към вратата. Ума навлече кафтана си и бързо излезе от стаята. Ибрахим стана и облече една роба.

— Можеш да говориш свободно, Селим.

— Началникът на пристанището помислил, че корабите са дошли да купят провизии, затова не те е осведомил за пристигането им.

Ибрахим поглади брадата си.

— Какво според тебе иска английската кралица от мене?

Селим паша вдигна рамене.

— Има само един начин да разберем, господарю. Не би било разумно да оставяме негова светлост да чака.

— Къде е той сега?

— В залата за аудиенции, но мисля, че частна среща ще бъде най-доброто. Англия е силна нация, с най-мощната флота на света. Не е добре да гневим кралицата или нейния пратеник. Нашите войски са твърде далече сега, за да отваряме война с Англия.

— Много добре, ще дам аудиенция на лорд Брамстън. Придружи го до частната ми зала за аудиенции след половин час. Искам първо да се облека и видът ми да бъде представителен.

След половин час, изкъпан и облечен в разкошни дрехи, Ибрахим чакаше в частната си зала за аудиенции, когато Селим въведе там един изискан джентълмен с посивяла коса. Маркизът се държеше гордо и благородно, което отиваше на титлата му. Той се поклони леко, острият му зелен поглед беше предпазлив.

— Както вашият велик везир вероятно ви е казал, Ваше величество, аз съм маркиз Брамстън.

— Наистина — отвърна Ибрахим, — рядко виждаме британски военни кораби в нашето пристанище, милорд. Вашата мисия мирна ли е?

— Зависи — отвърна предизвикателно Брамстън. Направи пауза за по-голям ефект. — Ще говоря открито, Ваше величество. Идвам за дъщеря си. Тя беше отвлечена от моя кораб от пирати. Отне ми много време да открия следите й, но имам сериозно основание да смятам, че Уилоу е била купена за вашия харем.

Очите на Ибрахим се присвиха.

— Какво ви кара да мислите, че дъщеря ви е тук?

— Проследих я до пазара за роби в Алжир и говорих с роботърговеца, който я е продал на вашия агент. Не се съмнявам, че Уилоу е тук, и искам да ми я върнете.

— Заплаха ли долавям в тона ви, лорд Брамстън? — запита сурово Ибрахим.

Брамстън изглеждаше невъзмутим.

— Приемете го както искате. Само не забравяйте, два английски военни кораба освен моя собствен „Бриз“ са насочили оръдията си към града ви. Оръдията могат да нанесат значителни поражения, ако откажете на моята проста молба.

— Дъщеря ви не е идвала в Истанбул — излъга Ибрахим.

— Господарю — прошепна Селим паша на ухото на Ибрахим, — може би трябва да уважите молбата на маркиза. Всеки от тези военни кораби разполага с по четиридесет оръдия. Биха могли да нанесат сериозни вреди на града ни, дори да улучат и сарая. Нашата флота беше разбита от брат ви, а по-голямата част от армията ни не е тук.

— Мислиш ли, че негова светлост ще бъде доволен да научи, че дъщеря му сега е в моята тъмница?

— Сигурен съм, че няма да бъде доволен. Но жената е жива и здрава.

Хитро изражение се изписа на лицето на Ибрахим.

— Може би можем да прехвърлим вината върху принц Тарик. Той наистина задържа жената Уилоу като пленница и я направи своя курва преди идването й в Истанбул.

— Англичаните не са снизходителни към братоубийството.

— Направих каквото трябваше, за да осигуря султаната за собствените си наследници — отговори Ибрахим.

— Въпреки това, не можем да си позволим война с Англия. Вярвам, че лорд Брамстън ще бъде толкова щастлив да си върне дъщерята, че ще прости отношението към нея. Може би затварянето й в тъмницата няма да стане предмет на разговор, преди бащата и дъщерята да излязат от нашите води.

— Така да бъде — измърмори Ибрахим.

Брамстън стоеше спокоен, докато Ибрахим и великият везир си говореха тихо. Вярваше, че султанът няма друг избор, освен да освободи Уилоу. Брамстън имаше пълната подкрепа на кралица Елизабет и знаеше, че тя ще одобри всичко, което той сметне за необходимо да направи, за да си върне Уилоу.

Накрая Ибрахим се обърна отново към Брамстън.

— Много добре, милорд, признавам, че купих дъщеря ви за моя харем, но тя не е влизала в леглото ми.

Брамстън изпръхтя с видимо презрение.

— Доведете ми я незабавно.

— Ще ви бъде доведена, но не незабавно. Ще приемете ли моето гостоприемство, ще се присъедините ли към мене за една лека закуска?

Брамстън започна да става нервен.

— Това някаква хитрост ли е? Ако е така, обещавам, че ще съжалявате.

— Не — протестира Ибрахим. — Селим паша ще доведе лейди Уилоу, но тя ще иска да се изкъпе и да се облече подходящо за вашата среща. Сам ще се уверите колко добре е била третирана. Елате, милорд — каза той, ставайки. — Ще се оттеглим във вътрешните ми покои, докато Селим паша доведе дъщеря ви.

Уилоу се беше свила на пейката, опряла гръб на влажната стена. Един поднос с изстиваща храна стоеше на масата. Храната не я интересуваше.

Утре Тарик щеше да умре и нейният живот щеше да свърши с него. Неоспоримата истина за тяхната съдба я хвърляше в дълбока мъка.

Разбираше, че е прекалено оптимистично да очаква Мустафа и Али Хара да помогнат по някакъв начин. Почти нищо не можеха да направят. Но въпреки че го знаеше, тя още хранеше надежди за бягство.

Звук от стъпки прекрати отчаянието й мисли.

— Тарик, някой идва! Какво ще искат този път?

— Сигурно главата ми — измърмори той.

Ужасът я разтърси цялата.

— Не! Още не. Моля те, господи, още не.

— Селим паша е — каза Тарик.

Великият везир влезе във външното помещение, придружен от двама еничари. Отиде право към килията на Уилоу, извади ключ и отвори вратата.

— Ела с мене, жено.

— Къде ме водите?

— Султанът реши да те пощади. Възнамерява да те върне на семейството ти.

Уилоу намери думите на Селим паша толкова невероятни, че го помоли да ги повтори. Мълча цяла минута след това, после изпищя от радост.

— Уилоу! Какво става? — извика Тарик.

— Султанът ме връща у дома, при семейството ми! — извика тя. — Ние сме свободни!

— Не, жено, само ти си свободна. Присъдата на принц Тарик остава в сила.

Щастието се оттече от Уилоу, оставяйки я пребледняла и разтреперана. Защо тя, а не и Тарик?

— Не, не може да бъде! — извика тя, изхвърчавайки от килията. — Отказвам да тръгна без Тарик.

— Уилоу, любов моя, трябва да вървиш. Имаш цял живот пред себе си в Англия.

— Нямам живот без тебе — закле се тя. — Това не може да е краят. Няма да го позволя.

Пресегна се през решетките към Тарик. Той стисна ръцете й и ги поднесе към устните си.

— Върви и бъди щастлива, любов моя! — Пусна я и отстъпи назад.

Тя продължи да стиска решетките. Двамата стражи я откъснаха и я повлякоха навън.

След минути тя, поразена, се намери обратно в харема. Селим паша я предаде под грижите на Кемал и се сбогува на вратата. Когато видя Кемал, Уилоу избухна в сълзи.

— Не плачи, господарке — зауспокоява я той. — Свободна си. Радвай се на щастието си.

— Как да се радвам, когато животът на Тарик ще свърши утре?

— Може би не всичко е изгубено — прошепна евнухът.

Сълзите на Уилоу веднага спряха.

— Какво говориш? Мустафа има ли план да спаси Тарик?

— Не мога да кажа със сигурност, но не бих подценил находчивостта му. Той знае, че принцът ще бъде екзекутиран утре на градския площад. Ако Аллах бъде милостив, Мустафа ще намери начин да спаси нашия принц.

— Защо ме освободиха?

— Не знам. Наредиха ми да се погрижа да се изкъпеш и да се облечеш подходящо. Султанът ще те повика, когато бъде готов за тебе. — Той сбърчи нос. — Ела, господарке, много ти е необходима една баня.

Уилоу последва Кемал в хамама, докато умът й не спираше да работи. Защо я пускат, а Тарик чезне в тъмницата със смъртна присъда? Какво е предизвикало промяната у Ибрахим относно нея?

— Какво правиш тук?

Уилоу изпъшка. Последният човек, когото искаше да види, беше Ума.

— Очевидно, султанът е променил решението си — отвърна тя.

— Лъжеш! Моят господар не може да те понася! — Ума подуши и набърчи нос. — Смърдиш.

Уилоу я бутна настрана.

— И ти щеше да смърдиш, ако беше стояла в тъмницата. Твоите интриги ме пратиха там.

Ума пристъпи заплашително към нея, но Кемал застана помежду им.

— Причини достатъчно неприятности, господарке Ума. Остави господарката Уилоу на спокойствие.

— Връщането й в харема има ли нещо общо с английските кораби в пристанището? — запита Ума.

Уилоу спря на място.

— Английски кораби? Сигурна ли си?

Ума се изпъчи.

— Бях с Ибрахим, когато го осведомиха за пристигането им.

— Татко — прошепна Уилоу.

— Ела, господарке — каза Кемал, хващайки я за ръката. — Трябва да бъдеш готова, когато султанът те повика.

Сърцето на Уилоу преливаше от щастие. Колкото и невъзможно да изглеждаше, баща й беше дошъл за нея, и то съвсем навреме. Как я бе открил? Щеше ли да поиска освобождаването на Тарик, ако тя го помолеше за това? Щеше ли да разбере, че тя обича Тарик и не се срамува от нищо, което се беше случило между тях двамата?

Уилоу позволи на Кемал да я съблече и да я изкъпе, все още зашеметена от учудващия обрат на събитията. Знаеше, че баща й е фаворит на кралицата, и трябваше да знае, че той ще използва тяхното приятелство, за да поиска кораби и хора и да дойде да я спаси. По някакъв начин беше проследил пътя й до харема на Ибрахим.

След като се изкъпа, Хатидже й донесе дрехи, ушити по западна мода.

— Откъде я намерихте? — запита Уилоу, опипвайки тънката материя на скромната зелена рокля. — Изглежда по моя мярка.

— Казаха ми, че английският пратеник я е донесъл — отговори Хатидже. — Един от неговите стражи я дал на страж от двореца и той я донесе, докато ти се къпеше.

— Можеш да излезеш — каза Кемал на Хатидже. Обърна се към Уилоу: — Седни, господарке, и ме остави да ти изчеткам косата. Ако пратеникът наистина е баща ти, ще искаш да изглеждаш добре.

— Баща ми е, Кемал. Знаех си, че ще ме намери. — Докосна подстриганите си къдрици. — Надявам се да ме познае.

— Ако е баща ти, ще те познае — увери я Кемал.

Уилоу въздъхна.

— Надявам се да си прав. И се моля той да има властта да поиска освобождаването и на Тарик.

— Това, което искаш, не е възможно, господарке. Ибрахим иска смъртта на принца и нищо, което баща ти би могъл да каже, няма да го разубеди. — Той е непоколебим.

— Размирици преди екзекуцията може да улеснят бягството му, но не можем да бъдем сигурни, че Мустафа и Али Хара ще успеят да уредят нещо за толкова кратко време.

— Мустафа може и ще спаси Тарик — каза Уилоу с повече увереност; отколкото изпитваше.

Кемал продължи да сресва косата на Уилоу, докато Хатидже не дойде, за да каже, че султанът вика Уилоу в покоите си.

— Аз ще придружа господарката Уилоу — каза Кемал.

Коленете й трепереха, докато Кемал я извеждаше от харема. Двама стражи тръгнаха след тях, но това само подсили нервността й. Ами ако англичанинът не е баща й? Тази мисъл беше непоносима. Трябваше да бъде баща й, сигурно тъкмо той беше дошъл да я отведе у дома.

Вратата на вътрешните покои на Ибрахим се извиси пред нея. Кемал почука. Вратата се отвори незабавно. Уилоу се поколеба един миг, преди да прекрачи прага. Сърцето й едва не спря, когато видя един мъж да става от стола си и да се взира в нея. Вик излезе от устните й; баща й никога не беше изглеждал толкова красив… и пристигнал толкова навреме. Сълзи замъглиха очите й.

— Татко!

Лорд Брамстън и Уилоу се спуснаха едновременно един към друг.

— Дъще!

Уилоу се затича. Брамстън спря на място и протегна ръце. Уилоу се втурна в прегръдките му, сподавяйки едно ридание, когато ръцете му я притиснаха здраво.

— Ти дойде! — изхлипа Уилоу.

— Мислеше, че няма да дойда ли? Отне ми доста време, за да те проследя дотук, но не се отказах. Майка ти почти беше изпаднала в отчаяние, когато й казах, че корабът, който те е откарвал към дома, е бил нападнат от пирати.

Уилоу се отдръпна, взряна в очите на баща си.

— Казал си на мама?

— Да, Спрях в Марсилия, преди да отплавам за Истанбул. Тя настоя да дойде с мене.

— Мама е тук?

— Не в сарая, разбира се, но ни чака на „Бриз“.

— Както можете да видите, дъщеря ви е жива и здрава — каза Ибрахим, прекъсвайки разговора им.

Брамстън се вгледа продължително в дъщеря си и ахна:

— Какво се е случило с красивата ти коса?

Ръката на Уилоу докосна главата й.

— Това е дълга история.

Брамстън махна пренебрежително с ръка.

— Не е важно, скъпа. Искам да те кача на кораба, преди султанът да е променил намеренията си.

Той се обърна към Ибрахим.

— С ваше разрешение, Ваше величество, ще тръгна заедно с дъщеря си.

Ибрахим отправи суров поглед към Уилоу, после махна с ръка.

— Вземете си я, лорд Брамстън. Тя ми причини само безпокойства.

Брамстън не се забави — поклони се, хвана Уилоу за лакътя и я поведе към вратата и към свободата. Но тя имаше други идеи. Нямаше да тръгне наникъде без Тарик.

— Не, татко, почакай!

Изумен, Брамстън я изгледа озадачено.

— Какво има, Уилоу? Бавенето в двореца не е добра идея.

— Отказвам да тръгна без Тарик.

— Тарик? Кой е Тарик? Защо е важен за тебе?

Ибрахим изсумтя неприязнено.

— Дъщеря ви говори за предателя Тарик, моя брат и неин любовник.

— Какво, по дяволите, казва той? Мислех, че сте купили дъщеря ми за вашия харем. Къде е мястото на брат ви в картината?

— Брат ми е пират, разбойник. Сега е в тъмницата ми и очаква екзекуцията си.

— Татко, моля те, не позволявай да убият Тарик! Не мога да понеса това.

— Онова, което каза султанът, истина ли е, Уилоу? Принц Тарик твой — той се задави от думата — любовник ли е?

Вдигнала високо глава, Уилоу прошепна:

— Обичам Тарик и той ме обича. Ибрахим иска да го убие, за да защити султаната си. Той е убил всичките си братя освен Тарик, който избягал с помощта на майка си и на верните си приятели.

Маркизът поклати глава.

— Изглежда, имаме да обсъждаме много неща — насаме. След като се върнем на „Бриз“, можеш да ми обясниш всичко.

Насочи я към вратата. Уилоу се дръпна.

— Не, татко, няма време! Екзекуцията на Тарик трябва да се състои утре. Отказвам да тръгна без него.

— Опитай се да разбереш, Уилоу. Не мога да се бъркам във вътрешни работи, които не са моя работа или не засягат Англия — обясни той.

— Майката на Тарик е англичанка. Той е половин англичанин. Това не означава ли нищо?

— Твоят принц има майка англичанка?

— Да, татко. Моля те, кажи, че ще помогнеш да бъде запазен животът му. Не искам той да умира.

— Какво си шепнете вие двамата? — изръмжа Ибрахим.

Брадичката на Уилоу се вирна предизвикателно.

— Искам да освободите Тарик.

— Искаш? Ти искаш? Нямаш право да искаш нищо от мене. Имаш свободата си, сега си върви, преди да съм си променил решението.

— Уилоу, моля те — изрече Брамстън. — Стъпваме на опасна почва.

Уилоу изгледа убийствено Ибрахим.

— Убиец! Тарик не се е провинил в нищо.

Ибрахим скочи на крака.

— Брат ми плячкосваше моите кораби, съсипваше търговията ми и те открадна от мене.

Лицето му стана пурпурно, когато насочи пръст към нея.

— Брат ми открадна твоята девственост, която ми принадлежеше по право. Той си спечели смъртта.

— Ти уби братята му. Той просто отмъщаваше за смъртта

— Господарке, успокой се — предупреди я Селим паша. — Ядосваш султана.

— Истина ли са обвиненията на султана, дъще? — запита Брамстън, без да обръща внимание нито на султана, нито на великия везир.

— Да, татко, но Тарик не заслужава да умре. Не можеш ли да направиш нещо?

Брамстън усети отчаянието и болката на Уилоу, но нямаше власт да се намесва във вътрешните работи на Турция. Ако султанът беше отказал да пусне Уилоу, той нямаше да се поколебае да използва оръдията на корабите. Но да иска освобождаването на брата на султана, всеизвестен пират, не беше в неговата власт.

— Съжалявам, скъпа — каза той със съчувствие. — Нямам власт да спра екзекуцията на брата на султана.

— Но, татко, не доведе ли хора, не донесе ли оръжия със себе си? Корабите имат оръдия, нали? Трябва да има нещо, което можеш да направиш.

— Няма такова нещо — изрева Ибрахим. — Селим паша, изпрати ги, преди да съм съжалил за великодушието си.

Брамстън осъзна, че положението излиза от контрол. Обви ръка около разтрепераните рамене на Уилоу и се опита да я отведе. Тя отказа да помръдне, но битката й беше загубена. Брамстън беше решен да отведе дъщеря си, преди Ибрахим да е наредил да ги изхвърлят… или да е приложил насилие. Не искаше нищо да изложи на опасност освобождаването на Уилоу.

— Върви, скъпа. Избухването ти ядосва султана. Нали не искаш да предизвикаме война?

— Но, татко, ти не разбираш.

— Повярвай ми, скъпа, наистина разбирам. Ще го обсъдим на борда на „Бриз“.

Брамстън изведе Уилоу от залата. Ескортът му, който чакаше в коридора, ги последва.

— Нашите кораби ще имат нужда от вода и провизии, преди да отплаваме от пристанището — каза Брамстън на великия везир.

— Ще предам съобщението ви на султана — отвърна Селим паша. — Сигурен съм, че няма да има възражения, тъй като получихте това, за което бяхте дошли, и възнамерявате да си тръгнете без никакви други усложнения.

Макар че краката на Уилоу се преместваха, тя не помнеше как е излязла от сарая, как е тръгнала по тесните улички на пазара с баща си и със стражите им. Стресна се, когато един мъж се промъкна до нея и я хвана за рамото. Изненаданият й вик привлече вниманието на баща и.

— Ей, ти, какво си мислиш, че правиш? — извика Брамстън.

Уилоу вдигна очи и с радост видя Али Хара.

— Али Хара! — извика тя, трескаво сграбчвайки ръката му. — Тарик ще умре утре, ако не направим нещо! — изрече тя на турски.

— Кой е този мъж, Уилоу? — запита Брамстън.

— Али Хара е приятел на Тарик и мой приятел. Той се опита да ми помогне да избягам, но бяхме предадени.

— Къде можем да поговорим? — прошепна Али Хара на Уилоу, очевидно осъзнавайки любопитните погледи, които привличаха. — Ние с Мустафа видяхме английските кораби да хвърлят котва в пристанището, после Мустафа отиде да доведе „Отмъщение“. Надявахме се баща ти да е на някой от корабите и да е дошъл да те вземе. Знаехме, че султанът ще те пусне, щом баща ти поиска, вместо да предизвиква война. Обсъдихме възможността негова светлост да ни помогне и съставихме план. И двамата искаме да спасим принца, но ни трябва помощ отвън. Баща ти говори ли турски? — Уилоу поклати отрицателно глава. — Ами френски?

Когато тя кимна, Али Хара каза:

— Говоря френски, милорд.

Брамстън отправи към Али Хара дълъг, напрегнат поглед, преди да му заговори.

— Елате на кораба ми с нас. Можем да поговорим насаме там. Но се съмнявам, че има нещо, с което бих могъл да помогна за спасяването на вашия принц.

Възбуда запулсира в Уилоу. Нямаше представа как Али Хара и Мустафа възнамеряват да спасят Тарик, но се замоли дано баща й да се съгласи да им помогне. Ако Тарик умреше, сърцето й щеше да умре заедно с него.

— Ще се срещнем на пристанището — каза тихо Али Хара.

Преди Брамстън да успее да отговори, евнухът се изгуби в оживения пазар.

— Не храни напразни надежди, скъпа — предупреди я Брамстън. — Съмнявам се, че ще мога да помогна, но ще изслушам Али Хара.

— Благодаря ти, татко. Тарик означава всичко за мене.

Стигнаха до пристанището без произшествия и приближиха до дългия каменен пристан. Лодката, която трябваше да ги откара на кораба, ги чакаше. Али Хара се появи сякаш изневиделица. Брамстън помогна на Уилоу да се качи в лодката, после махна на Али Хара също да се качи. Последва ги заедно с охраната си. Лодката се отдели от кея и се насочи към „Бриз“.