Подвижни образи

Трактрактрак…

Единственият звук в „Одиум“. Калиопа вече не свиреше, а се пулеше към екрана.

Висяха ченета и се затваряха само колкото да сдъвчат поредната порция пукана царевица.

Виктор си спомняше замаяно, че понечи да се възпротиви. Опита се да извърне глава. Дори и сега немощно гласче в съзнанието му внушаваше, че всичко е потръгнало зле, но той не слушаше. Очевидно беше, че всичко е наред. И той участваше във всеобщите въздишки, докато героинята полагаше усилия да запази фамилния рудник насред един обезумял свят… Потръпваше от войната, развихрила битки. Потънал в романтична мъгла, се наслаждаваше на сцените в балната зала. И…

… усещаше студен натиск върху крака си, сякаш полуразтопено кубче лед се просмукваше през панталона му. Помъчи се да не обръща внимание, но такава досада не допуска да я пренебрегнеш.

Очите му се завъртяха надолу.

— Извинявам се — обади се Гаспод.

Погледът на Виктор се фокусира. После очите му установиха, че пак се насочват насила към екрана, където неговият филмов двойник целуваше огромната двойничка на Джинджър.

Но лепкавият студ отново му се натрапи. И Виктор изплува от унеса за втори път.

— Ако искаш, да те ухапя по крака, а? — предложи Гаспод.

— Аз… ъ-ъ… аз… — заломоти Виктор.

— Мога да хапя до кръв — увери го кучето. — Ти само кажи.

— Не… ъ-ъ…

— Нали ти казах, че нещо вещае? Такова вещаене пада, че свят да ти се завие. Пляси си продра гърлото от лай, ама никой не чува. Затуй си рекох да опитам стария номер с муцуната. Безотказен е, от мен да знаеш.

Виктор се огледа. Останалите зрители се бяха втренчили в екрана, сякаш бяха готови да останат на седалките…

… завинаги.

Когато вдигна ръце, от пръстите му изпращяха искри, а въздухът се насищаше с мазния привкус, който дори студентите в Университета веднага свързваха с огромно натрупване на магически потенциал. В залата се кълбеше мъгла. Колкото и нелепа да беше тази гледка, мътилката покриваше пода като блед сребрист прилив.

Хвана Джинджър за рамото и я разтърси. Размаха ръка пред очите й. Кресна в ухото й.

Опита същото с Патриция, после и с Диблър. Колкото и да ги буташе, телата им кротко заемаха предишната си поза.

— Филмът им причинява това — забърбори Виктор. — Няма от какво друго да е. Но не разбирам как става. Съвсем обикновен филм… В Света гора не си служим с магия. Поне не и с… нормална магия…

Прескачаше неподатливи колене, за да стигне до пътеката. Втурна се през ивиците мъгла. Задумка с юмрук по вратата на кабината. Не дочака отговор и я отвори с ритник.

Безам се взираше напрегнато в екрана през малък квадратен отвор в стената. Кутията за показ на филми си тракаше весело без неговата намеса. Никой не въртеше ръчката… Виктор се поправи — никой, когото би могъл да види с очите си.

Земята се разтърси от далечен тътен.

И той погледна към екрана. Позна сцената — малко преди опожаряването на Анкх-Морпорк.

Мислите му се мятаха и оплитаха. Какво казваха хората за боговете? Че не би ги имало, ако няма кой да вярва в тях, нали? Правилото важеше за всичко останало в света. Действителността е онова, което съществува в главите на хората. А тук седяха стотици хора и искрено вярваха в онова, което виждаха…

Виктор затършува трескаво в боклуците по ъглите на кабинката, но не намери нито сатър, нито ножица. Машината тракаше и пренавиваше реалността от бъдещето към миналото.

С частица от ума си чуваше Гаспод:

— Май отървахме света и тоя път, а?

Мозъкът обикновено бръмчи от воплите на разни несъществени мисли, които се борят за внимание. Само голяма беда би ги принудила да замлъкнат. Точно това му се случваше в момента. Една-единствена кристално ясна мисъл, която отдавна се бореше да вземе връх, отекна в тишината.

Ами ако някъде действителността е изтъняла повече от обичайното? И ако си направил нещо, заради което е станала още по-рехава? Книгите не го постигат. Дори нормалният театър е безсилен, защото дълбоко в душата си знаеш, че виждаш на сцената хора в смешни дрехи. Но Света гора проникваше от очите направо в мозъка. И душата си знаеше, че всичко е истинско. Да, филмите можеха да причинят това.

Ето какво имаше под хълма на Света гора. Хората в древния град бяха използвали пролуката в действителността, за да се забавляват. И Тварите ги бяха открили.

Сега други хора правеха същото. Все едно да се учиш на жонгльорство със запалени факли в работилница за фойерверки. Тварите чакаха…

Но защо всичко продължаваше? Нали той попречи на Джинджър?

Ролката с филма си тракаше. Около кутията май се сгъстяваше мъглица и размиваше очертанията й.

Виктор се вкопчи в ръчката. Тя запъна за миг и се счупи. Той полека избута Безам, взе стола му и го стовари върху кутията. Столът се пръсна на трески. Виктор отвори задния капак и извади клетката със саламандрите, но образите продължаваха да танцуват по далечния екран.

Цялата сграда се разтресе отново.

„Имаш само един шанс, а после умираш…“

Той свали ризата от гърба си и омота едната си ръка. Посегна към проблясващата филмова лента и я стисна.

Лентата се скъса. Кутията отскочи назад. Филмът се проточи на лъскави намотки, които за миг се устремиха към Виктор, но се свлякоха на пода.

Трактрак… трак.

Виктор предпазливо побутна с крак купчината лента. Почти очакваше да го нападне като змия.

— Е, спасихме ли света? — досаждаше Гаспод. — Ще ми се да знам.

Виктор се озърна към екрана.

— Не.

Там имаше образи. Не бяха особено отчетливи, но виждаше как неговият неясен образ и призрачната Джинджър са се вкопчили в съществуването си. Дори екранът се раздвижи. Тук-там се издуваше, сякаш вълнички пробягваха по басейн с матов живак. Неприятно позната гледка…

— Те ни намериха… — промърмори Виктор.

— Кои „те“? — попита кучето.

— Нали помниш, че все ми разправяше за страшилища?

Гаспод сбърчи муцуна.

— Ония отпреди зората на времето ли?

— Там, откъдето идват тези, няма време — смънка Виктор.

Зрителите се размърдаха на седалките.

— Трябва да изкараме всички оттам. Но без паника…

Прекъсна го хоров писък. Публиката се опомняше.

Екранната Джинджър се измъкваше. Беше тройно по-едра от човешки ръст и трепкаше видимо. Освен това беше и полупрозрачна, но очевидно тежеше немалко, защото подът поддаваше и се цепеше под краката й.

Хората се прескачаха един друг в желанието си да се махнат. Виктор си пробиваше път по пътеката. Подмина го заднешком столът на колела, повлечен от тълпата, а Пунс размахваше бастуна си и врещеше:

— Ей! Ей! Тъкмо започна да става забавно!

Професорът се вкопчи в ръката на Виктор.

— Това трябваше ли да се случи?

— Не!

— Значи не е някакъв кинематографски ефект? — с гаснеща надежда промълви Професорът.

— Не, освен ако не са изобретили нещо съвсем ново през последното денонощие. Според мен вече си имаме работа с Тъмничните измерения.

Професорът се вторачи в него.

— Все пак ти си младият Виктор, който учеше при нас, нали?

— Да. Извинете…

Виктор подмина смаяния магьосник и прескочи седалките, за да стигне до Джинджър, която още зяпаше собствения си образ. Чудовищната й двойничка се озърташе и мигаше мудно като гущер.

— Това аз ли съм?!

— Не! — отрече той. — Тоест… да. Може би. Всъщност не. Един вид… Ела с мен!

— Но тя изглежда точно като мен!

В гласа на момичето напираше истерия.

— Защото те са принудени да използват Света гора! Тя… тя определя как да изглеждат, струва ми се.

Виктор побърза да я вдигне от седалката. Джинджър риташе и около нея се разлетя пукана царевица. Накрая се запрепъва след него, но начесто се оглеждаше.

— Още едно от тях се мъчи да излезе от екрана…

— Върви!

— Това си ти!

— Аз съм тук! То е… нещо друго! Просто използва моя образ!

— А какъв е нормалният му образ?

— Няма нужда да питаш!

— Има и още как! Иначе защо ще питам? — викна тя, докато се промъкваха през потрошените редове.

— Изглежда по-страшно, отколкото можеш да си представиш!

— Мога да си представя какви ли не ужасии!

— Затова казах „по-страшно“!

— Тъй ли…

Великанската призрачна Джинджър ги изпревари, примигвайки подобно на морски фар, и насили стената, за да излезе. Навън отекнаха уплашени вопли.

— То май расте — прошепна Джинджър.

— Излез! — подкани я Виктор. — Накарай магьосниците да го спрат.

— А ти какво ще правиш?

— Някои Неща — изпъчи се той — мъжът трябва да свърши сам.

Тя го изгледа със сприхаво недоумение.

— Какво? Какво?! Сега да не се отбиеш в тоалетната?

— Просто изчезвай оттук!

Избута я към вратата, после се обърна и установи, че двете кучета го гледат с очакване.

— Отнася се и за вас двамата.

Пляси излая.

— Кучето трябва да стои при господаря си, такива ми ти работи — засрамен изгъгна Гаспод.

Виктор се огледа вбесен, грабна счупена седалка, изрита вратата, запрати парчето с все сила и изрева:

— Донеси!

Двете кучета се втурнаха, тласнати от инстинкта. Гаспод обаче запази достатъчно самообладание, за да изръмжи в движение:

— Ама че си гадняр!

Виктор нахълта в кабината и излезе, понесъл оплетената лента от „Издухани“.

Гигантският му образ се затрудняваше да излезе от екрана. Главата и едната му ръка се подадоха и станаха триизмерни. Ръката замахна непохватно към Виктор, който старателно трупаше лента наоколо. Изтича до кабината и измъкна кутиите с филми, които Безам противно на благоразумието бе подредил под скамейката.

С методично хладнокръвие, породено от усукващ червата ужас, Виктор пренесе кутиите до екрана и ги струпа отпред. Борещата се Твар успя да изтръгне и втората си ръка от двуизмерността, помъчи се да размята кутиите, но каквото и да управляваше този нов образ, не се справяше добре. На Виктор му хрумна, че Нещото не е свикнало да има само две ръце.

Пусна и последната кутия върху купчината.

— В нашия свят ти се подчиняваш на нашите правила — подхвърли на чудовището. — Хващам се на бас, че гориш не по-зле от всичко наоколо, а?

Нещото напираше да измъкне единия си крак.

Виктор потупа джобовете си. Хукна обратно към кабината и затършува отчаяно.

Кибрит… Нямаше кибрит!

Изхвърча през вратата към фоайето и изтича на улицата, където тълпата се люшкаше насам-натам смразена и гледаше как петнадесетметровата филмова Джинджър се измъква от останките на срутено здание.

Чу тракане наблизо. Техничаря с увлечение снимаше сцената.

А Професорът крещеше на Диблър:

— Не можем да употребим магия срещу него, разбира се! Те се нуждаят от магия! И само набират сила от нея!

— Длъжни сте да се справите! — пищеше Диблър.

— Драги господине, ние не сме се набърквали в онова… — Професорът си пое дъх и изръмжа, — … в което никой не бива да се набърква!

— Кибрит! — развика се Виктор. — Искам кибрит! По-бързо!

Всички се облещиха към него. Професорът закима.

— Обикновен огън. Правилно! Ще свърши работа. Пъргава мисъл, момчето ми.

Бръкна в джоба си и извади кибрит — задължителната принадлежност на магьосниците, които неспирно бълват дим.

— Не можеш да подпалиш „Одиум“ — заяде се Диблър. — Вътре има незнайно колко филми!

Виктор откъсна плакат от стената, сви го на тръба и запали единия край.

— Тъкмо тях се каня да подпаля.

— … извинявам се…

— Тъпотия! Тъпотия! — изригваше вопли Диблър. — Те горят твърде бързо!

— … извинявам се…

— И какво от това? Нямам намерение да се мотая вътре.

— Страхотно бързо!

— Извинявам се — търпеливо повтори Гаспод.

Сведоха погледи към него.

— Двамата с Пляси можем да го направим. Четири крака са по-чевръсти от два и тъй нататък, ако се сещате. Що да не свършим работата?

Виктор се озърна към Диблър и изви вежди.

— Те може и да успеят — отстъпи Диблър.

Виктор кимна. Пляси подскочи изящно, грабна със зъби факела от ръката му и се втурна към входа, следван тромаво от Гаспод.

— Дали ми се причува или малкото куче проговори? — промърмори Диблър.

— Гаспод казва, че не може да говори — сопна се Виктор.

Диблър поумува още малко. От вълнение почваше да се отнася.

— Е, той знае най-добре, нали?

Кучетата препускаха към екрана. Нещото в образа на Виктор почти се бе измъкнало, проснато сред кутиите с филми.

— Може ли да го подпаля? — помоли Гаспод. — Моя задача си е, да знаеш.

Пляси излая послушно и пусна пламтящата усукана хартия. Гаспод я пое и предпазливо се затътри към Нещото.

— Я да спасим света — изфъфли дребното куче.

Остави факела върху размотан филм, който се разгоря мигновено в някак лепкав бял огън като от магнезий, но по-бавен.

— Тъй, сега да се омитаме…

Застрашената Твар нададе вой. Веднага загуби всякаква прилика с Виктор, сред пламъците вече се гърчеше подобие на експлозия в аквариум. Стрелна се пипало и докопа единия крак на Гаспод.

Кучето се изви с намерение да хапе.

Пляси се нахвърли върху мятащия се израстък, който го цапардоса и търкулна Гаспод презглава по пода.

Малкото куче се надигна, направи няколко измъчени крачки и падна.

— Проклетият крак се скапа — промърмори Гаспод.

Пляси го гледаше печално. Пламъците се разпростираха с пукот около кутиите.

— Я се разкарай оттука, тъпо паленце! — заповяда Гаспод. — Всичко ще гръмне след минута. Не, бе! Недей да носиш и мене! Остави ме! Няма време…

Стените на „Одиум“ се издуха с подлъгваща окото мудност, всяка дъска и камък запазваха положението си спрямо останалите, но вече летяха самостоятелно.

После времето догони събитията.

Виктор се просна по лице.

Буум!

Оранжево огнено кълбо пръсна покрива и се разду в мъгливото небе. Парчетиите се забиха в околните къщи. Нажежена кутия за филми изсъска над главите на лежащите магьосници и гръмна в далечна стена.

Разнесе се пронизителен хленч, който секна внезапно.

Нещото с образа на Джинджър се олюля в горещата ударна вълна. Напорът на въздуха размята гигантската му пола около кръста. Смутената Твар постоя трепкаща под дъжда от отломки.

После се обърна непохватно и затътри крака нанякъде.

Виктор вдигна глава и погледна истинската Джинджър, която се взираше през оредяващия дим към руините, останали от „Одиум“.

— Така не е редно — мънкаше си тя. — Това не бива да се случва. Не може. Тъкмо си мислиш, че няма надежда и те изскачат вихрено от пушеците. — Озърна се окаяно. — Нали?

— Само във филмите — възрази Виктор. — Това тук е действителността.

— Че каква е разликата?

Професорът сграбчи Виктор за рамото и го завъртя към себе си.

— То се запъти към Библиотеката! Трябва да му попречиш! Отиде ли там, магията ще го направи непобедимо! И никога няма да надделеем над него! Ще доведе и другите!

— Вие сте магьосници — напомни Джинджър. — Защо не го спрете?

Виктор тръсна глава.

— Тварите харесват нашата магия. Послужиш ли си с нея близо до тях, черпят мощ от нея. Но не виждам какво мога да направя аз…

Млъкна притеснен. Тълпата го зяпаше и чакаше.

Погледите им не подсказваха, че в него е последната им надежда. Просто вярваха непоклатимо, че той ще победи.

Някакво детенце измрънка:

— Мамо, какво ще стане сега?

Дебелата жена, хванала хлапето за ръка, отвърна:

— То се знае — той ще го спре в последния миг. Тъй е всеки път. Гледала съм всеки негов филм.

— Никога не съм го правил! — троснато заяви Виктор.

— А, виждала съм те — самодоволно натърти дебеланата. — В „Синовете на пустинята“. Когато тая дама — тя кимна почтително на Джинджър — яздеше един кон, пък той се спъна и я метна в пропастта, ама ти притича и я хвана в последния миг. Голямо геройство.

— Не беше в „Синовете на пустинята“ — педантично уточни възрастен мъж, натъпквайки тютюн в лулата си, — а в „Тролската долина“.

— В „Синовете“ беше — сряза го кльощавата жена до него. — Мене питайте, двайсет и седем пъти съм го гледала.

— Беше чудесно, нали? — мечтателно подхвърли първата жена. — Щом видя отново сцената, когато тя го изоставя, а той се обръща и й хвърля онзи поглед, веднага се обливам в сълзи…

— Извинете, това не е от „Синовете на пустинята“ — тежко се обади мъжът с лулата. — Говорите за прочутата сцена на площада от „Изгарящи страсти“.

Дебеланата хвана унило отпуснатата ръка на Джинджър и я потупа.

— На добър момък си попаднала, щом те спасява всеки път. Ако някакви побъркани тролове отмъкнат мен, моят старец само ще ги попита на какъв адрес да прати дрехите ми.

— Пък моят няма и да се помръдне от стола, ако ме излапат дракони — оплака се кльощавата и затворнически подръпна ръкава на Джинджър. — Ама ти повечко се обличай, госпожице. Следващия път, като те спасява, настоявай да си вземеш и топло палто. Щото като те гледам на екрана, все си мисля, че ще се простудиш.

— Къде му е мечът, ма мамо? — мрънкаше хлапето и подритваше дебеланата по глезена.

— Сигурно ей сега ще отскочи да си го вземе — сподели увереността си майката и се усмихна насърчаващо на Виктор.

— Ъ-ъ… Да — смотолеви той и стисна пръстите на Джинджър. — Да вървим.

— Сторете път на момчето! — властно се развика мъжът с лулата.

Около тях тутакси се отвори празно пространство. Джинджър и Виктор виждаха поне хиляда чифта очи, вперени с нетърпение в тях.

— Мислят ни за истински! — изстена момичето. — Дяволите ги взели, никой не си помръдва пръста, защото вярват, че ти си героят тук! А ние няма какво да сторим! Онази Твар е по-голяма и от двама ни, събрани накуп!

Виктор се вторачи във влажния калдъръм.

„Май съм запомнил някое и друго заклинание, само че обикновената магия е безсилна срещу Тварите от Тъмничните измерения. Ясно ми е като бял ден, че истинските герои не се помайват насред насъскващата ги тълпа, а се захващат да сторят каквото е нужно. Истинските герои са като горкия стар Гаспод. После никой не ги забелязва. Така е в действителността.“

Бавно вдигна глава.

Но дали сега се намираше в действителността?

Въздухът пращеше. Имаше и друг вид магия. Тя се виеше диво по света като скъсана лента. Ако можеше да й хване края…

Не беше задължително действителността да е истинска. При подходящи условия стигаше и да е такава, каквато я виждат хората…

— Отдръпнете се — прошепна разсеяно.

— Какво си намислил? — попита Джинджър.

— Ще опитам с магията на Света гора.

— Няма никаква магия в Света гора!

— А според мен… има. Но е различна. Усетихме я. Магия има навсякъде, където поискаш да я търсиш.

Вдиша дълбоко няколко пъти и се постара да освободи ума си. В това беше разковничето. Правиш го, вместо да умуваш. Чакаш указания от другите. Такава ти е работата. Знаеш, че окото на снимачната кутия е насочено към теб и попадаш в друг свят — света на трепкащия сребрист правоъгълник.

Ето я тайната. Трепкането.

Обикновената магия само мести нещата насам-натам. Тя не може да сътвори нищо истинско, което да се съхрани повече от секунда, защото за това е нужна страхотна сила.

А Света гора лесно сътворяваше нещата отново и отново, десетки пъти в секунда. Нямаше нужда да са трайни. Стигаше и мимолетното им съществуване.

Но тази магия се подчинява на правилата в Света гора…

Виктор изпъна нетрепваща ръка към притъмнялото небе.

— Осветление!

Назъбени мълнии осветиха целия град…

— Готови за снимки!

Техничаря яростно се вкопчи в ръчката на кутията си.

— Започваме!

Никой не видя откъде се появи жребецът. Изведнъж скочи могъщо над главите на хората. Беше бял и с множество интересни сребърни инкрустации по хамута. Виктор се метна на седлото в движение и накара коня да се изправи зрелищно на задните си крака. Извади от ножницата меча си, макар да го нямаше допреди секунда.

И мечът, и жребецът трепкаха почти недоловимо.

Виктор се засмя. Лъч светлина се отрази бляскаво от зъбите му. Нямаше звън само защото още не бяха изобретили озвучените филми.

Да повярваш. Това беше начинът. Не преставаш да вярваш нито за миг. Заблуди окото и ще заблудиш мозъка.

Препусна в галоп между викащите зрители към Университета и кулминационната сцена.

Майсторът на ръчката си отдъхна, но Джинджър го прасна по рамото.

— Ако спреш да въртиш тази ръчка — предупреди го мило, — ще ти извия кирливия врат.

— Но той почти излезе извън кадър…

Тя го тласна свирепо към древната инвалидна количка на Уиндъл Пунс и така се усмихна на стария магьосник, че от ушите му блъвнаха облачета изпарена ушна кал.

— Извинете — замърка с гласец, от който пръстите на магьосниците се подвиха в ботушите им, — може ли да ви ползваме назаем за мъничко?

— Хе-хей! Напред!

… уумм… уумм…

Разбира се, Пондър Стибънс бе чувал за странното гърне. Всички студенти по едно или друго време се примъкваха да го разгледат.

Но този път не се и обърна натам, докато се прокрадваше по коридора в поредния си опит да извоюва кратка свобода.

… ууммууммУУММУУММУУММММуумм.

Оставаше само да се шмугне през задните дворчета и…

ПЛЬОК.

Осемте гледжосани слончета изстреляха сачмите си едновременно. Резографът избухна и превърна тавана в подобие на солница.

След минута-две Пондър се надигна нерешително. Шапката му вече не беше нищо повече от колекция дупки, скрепени с по някоя и друга нишка. От едното му ухо липсваше парченце.

— Просто исках да си пийна — смотолеви той зашеметен. — Какво лошо съм направил?

Орангутанът клечеше върху купола на Библиотеката и наблюдаваше тълпите, които се разбягваха по улиците с доближаването на чудовищната фигура.

С лека изненада установи, че я следва призрачен кон, чиито копита не тропаха по калдъръма.

А след жребеца фучеше триколесен стол, който взе завоя само на две колела, проточвайки струя искри след себе си. Беше претоварен с магьосници, които крещяха с все сила. Начесто някой от тях губеше опора и тичаше, за да набере скорост и пак да се хване за количката.

Трима обаче не си бяха намерили място. Тоест единият все пак се държеше за влачещия се гюрук, другите двама пък стискаха робата на предния. Затова на всеки завой опашка от трима магьосници се мяташе по улицата с гръмко „Уааа!“.

Имаше и други хора, които викаха още по-оглушително от магьосниците.

Библиотекарят бе виждал какви ли не смахнати гледки през живота си. Тази се класираше някъде към 57-мо място.29

Отвисоко чуваше съвсем ясно.

— … трябва да въртиш! Той ще поддържа илюзията само докато въртиш ръчката! Това е магията на Света гора! Той я използва в истинския свят!

Беше глас на момиче.

— Добре, де, ама духчетата стават много несговорчиви, когато…

Сега пък говореше изтормозен мъж.

— Майната им на духчетата!

— Но как е възможно да сътвори кон? — Орангутанът незабавно разпозна скимтящия глас на Декана. — Това е висша магия!

— Не е истински, а филмов кон — пак се обади момичето. — Ей, ти! Пак забавяш!

— Не е вярно! Не е вярно! Ето, въртя ръчката, въртя я!

— Не може да язди кон, който не е истински!

— Как вярваш на тези приказки, щом си вълшебник?

— Всъщност съм магьосник.

— Все ми е едно. Тази магия не е от вашия вид.

Библиотекарят кимна и престана да се заслушва. Имаше друга работа.

Нещото почти се изравни с Кулата на Занаята и скоро щеше да свърне към Библиотеката. Тези Твари винаги се устремяваха към най-близкия източник на магия. Нуждаеха се от нея.

Орангутанът си бе намерил дълга стоманена пика в един мухлясващ склад на Университета. Стискаше я старателно с пръстите на единия си крак, докато размотаваше въжето, което върза за ветропоказателя. Другият край на въжето бе закрепен чак на върха на Кулата. Мина цяла нощ, докато нагласи всичко.

Огледа града под себе си, заудря се по гърдите и изрева:

— АаааАААаааААА… кхъ, кхъ.

Почуди се дали биенето в гърдите е наистина задължително и изчака бръмченето в ушите и светлите точици пред очите му да изчезнат.

Хвана пиката с едната си ръка, въжето с другата и скочи.

Най-нагледното описание на полета му над зданията на Невидимия университет е тълкуването на звуците, които издаваше.

Отначало:

— АаааАААаааАААааа!

Това се разбира от само себе си и се отнася до началната фаза на полета, когато всичко потръгна измамно добре.

После:

— Ааааррргх…

Този звук принадлежеше на момента, когато не улучи с няколко метра тътрещата се Твар. Осъзна, че щом си вързал въже на върха на извънредно висока и здрава каменна кула и вече се носиш вихрено към нея, не срещнеш ли друго препятствие по пътя си, ще допуснеш грешка, за която ще съжаляваш до края на сериозно съкратения си живот.

Въжето описа предвидената дъга. Разнесе се шум досущ като от падането на гумен чувал с масло върху гранитна плоча, последван миг-два по-късно от немощно „ууук“.

Пиката издрънча някъде под Кулата. Библиотекарят се бе долепил като морска звезда до стената, вкопчил пръсти във всяка вдлъбнатина, която напипа.

Може би щеше да слезе невредим. Не се знае, защото Нещото протегна трепкаща ръка и го откъсна от стената със звук като при прочистване на запушена тръба.

После великанската Твар го вдигна към онова, което засега представляваше лицето й.

Тълпите се стичаха на площада пред Невидимия университет, предвождани от двамата Диблър.

— Виж ги!… — въздъхна Сам Си Прерязвам Гърлото. — Хиляди са, а никой нищо не се опитва да им продаде.

Инвалидната количка спря сред поредния дъжд от искри. Виктор я изчака, яхнал безтелесния си кон. Всъщност не беше един жребец, а цяла последователност. Макар да не помръдваше, конят прескачаше от кадър в кадър.

Мълниите отново озариха небето.

— Той какво искаше да направи? — озадачи се Професорът.

— Да попречи на Нещото да стигне до Библиотеката — обясни Деканът, вторачил се през завесата от дъждовни капки, които вече падаха нагъсто по калдъръма. — За да живеят в действителността, Тварите поддържат целостта си с магия. Нямат естествено морфогенетично поле, нали знаете, затова…

— Размърдайте се, де! — прекъсна го с вик Джинджър. — Разпарчетосайте го с магия! Ох, горката маймуна!

— Не може с магия! — озъби й се Деканът. — Все едно да наливаме масло в огъня! Освен това… нямам представа как да гръмна петнайсетметрова жена. Никой не е искал подобно нещо от мен досега.

— Идиот нещастен, това не е жена, а… филмово изчадие! Да не смяташ, че наистина съм толкова грамадна?! — разкрещя се Джинджър. — То използва Света гора! Защото е чудовище, сътворено от Света гора! Идва от страната на филмите!