Подвижни образи

Безам Посадски донагласи подноса, провесен на ремък от шията на съпругата му.

— Тъй бива. Да не си забравила нещо?

— Пуканата царевица омекна — заяви тя. — И не виждам как да запазя наденичките топли.

— Нали вътре ще е тъмно, любов моя? Никой нищо няма да забележи. — Той оправи ремъка и се дръпна. — Ето тъй трябва да бъде. Знаеш какво да правиш. По средата спирам филма и показвам табелата с надпис „Що ни опитъте усвежително хладно питийе и пукана царевицъ?“, а ти излизаш ей от оная врата и минаваш по пътеката.

— Защо не споменеш и освежително хладните наденички? — заяде се госпожа Посадска.

— Ама си мисля — продължи съпругът й, — че не бива повече да носиш факел, като показваш на хората местата им. Често палиш едно или друго.

— С какво да си светя в тая тъмница? — оплака се тя.

— И туй го има, ама снощи трябваше да върна парите на джуджето. Знаеш колко държат на брадите си. Слушай, любов моя, ще ти дам саламандър в клетка. Препичат се на покрива от зазоряване, сигурно пращят от светлина.

Така си беше. Създанията дремеха в клетките си и телцата им направо трепкаха от попитите слънчеви лъчи. Безам избра шестте най-заредени, слезе с тежки стъпки до прожекционната кабинка и ги пъхна в кутията за показ на подвижни образи. Сложи първата ролка от филма на Диблър Гърлото и надникна в тъмната зала.

Е, време беше да провери чака ли някой отвън.

Затътри се с прозявка към входа.

Вдигна ръка и дръпна едното резе.

Отпусна я и дръпна другото резе.

После отвори двукрилата врата.

— Добре, добре — замърмори. — Ей сегинка ще ви пуснем…

Дойде на себе си в прожекционната кабинка. Госпожа Посадска му вееше припряно с престилката си.

— Какво стана? — прошепна Безам, но в същото време се мъчеше да пропъди от ума си спомена за трополящи крака.

— Претъпкано е! — засъска тя. — И отвън се редят на опашка до другата пресечка! Сигурно е заради ония противни плакати!

Безам се изправи омаломощен, но изпълнен с решимост.

— Жено, бягай в кухнята и приготви още пукана царевица! После се върни и ми помогни да поправим табелите! Щом толкоз напират да дават по пет пенса за място, ще дават и по десет!

Той нави ръкавите си и хвана ръчката.

На първия ред седеше Библиотекарят с кесия фъстъци в скута си. След минута-две престана да дъвче и зяпна с увиснало чене. Не можеше да откъсне поглед от мяркащите се на екрана образи.

— Господине, искате ли да ви пазя коня? А вие, госпожо?

— Не!

До пладне Виктор припечели два пенса. Не че хората нямаха коне, които да бъдат пазени от някого, докато те си свършат работата, но май не горяха от желание да ги поверят именно на Виктор.

По едно време при него дойде прегърбен дребосък, хванал поводите на четири коня. Виктор го наблюдаваше часове наред, искрено изумен, че някой е готов дори да се усмихне мило на съсухреното човешко подобие, камо ли да остави в ръката му юздите на коня си. Грозникът обаче си пълнеше полека джобовете, а широките рамене, красивият профил и честната усмивка на Виктор несъмнено се оказваха пречка в този бизнес.

— Новак си, а? — досети се дребосъкът.

— Да.

— Аха, личи си. Чакаш си големия шанс във филмите, нали? — усмихна се насърчаващо грозникът.

— Не чакам. Шансът ми се падна, но аз го профуках.

— Тъй ли? Да, сър, богдавиблагослови, сър, навашеразположение, сър — избълва човечето и хвана още едни поводи.

— Сигурно нямате нужда от помощник? — печално промълви Виктор.

Безам Посадски се пулеше към купчината монети пред себе си. Тя намаля сериозно след едно-две ловки движения на Диблър Гърлото, но въпреки това Безам не бе виждал наяве толкова пари накуп.

— И още го показваме на всеки четвърт час! — прошепна задъхан. — Накрая наех едно момче да върти ръчката! Де да знам какво да ги правя тия пари…

Гърлото го потупа по рамото.

— Купи си по-голяма зала.

— И аз вече си го мислех — сподели Безам. — Ами да. Нещо с тежкарски колони отпред. А дъщеря ми Калиопа свири чудно на орган, ще бъде хубав съпровод за филмите. Трябва да има златна боя навсякъде, разни завъртулки…

Очите му се изцъклиха.

Нещото се промъкна в още едно съзнание.

Виденията на Света гора…

… и да сътвори същински палат като легендарния „Рокси“ в Клач или като най-богатия храм на света, а момичета в оскъдни дрешки на робини да продават пукана царевица и фъстъци. Безам Посадски ще се разхожда господарски със сако от червено кадифе, на което се полюшва златна верижка…

— Ъ? — смънка той.

По челото му избиваше пот.

— Казах ти, че тръгвам — повтори Гърлото. — Трябва да движа бизнеса с подвижните образи.

— Госпожа Посадска заръча да правите още филми с оня младеж — посъветва го Безам. — Целият град само за него приказва. Жена ми разправя, че няколко дами направо прималели от оня негов огнен поглед. И тя гледа филма пет пъти — добави с глас, натежал от внезапни подозрения. — А онуй момиче! Ох…

— За нищо не се притеснявайте — величествено го успокои Диблър. — И двамата са ми в ръц… — Запъна се и лицето му помрачня. — Ще се видим скоро — завърши и изфуча през вратата.

Безам остана сам да оглежда паяжините по тавана на „Одиум“. Прегрятото му въображение запълваше пространството с палми в саксии, златни инкрустации и пълнички гипсови херувимчета. Под краката му хрущяха шлюпки от фъстъци и кесии от пукана царевица. Напомни си, че трябва да почисти, преди пак да пусне публика. Дали маймунякът нямаше отново да е пръв на опашката?

После погледът му се спря на плаката за „Мечът на страстта“. Да се стъписаш… Нямаше слонове и вулкани, а чудовищата се оказаха тролове с налепени парчета тук-там, но в онзи кадър отблизо… ех… Всички мъже въздишаха, всички жени — също… Като магия. Безам се ухили на нарисуваните Виктор и Джинджър.

„Какво ли правят тия двамата? Нищо чудно да се тъпчат с хайвер от златни чинии и да тънат до коленете в кадифени възглавници. Хващам се на бас.“

— Момко, затънал си до коленете — отбеляза специалистът по пазене на коне.

— Опасявам се, че не схващам същността на тази работа — призна Виктор.

— Трудна е, да — потвърди човечето. — Учиш се как да се мазниш подобаващо и да показваш леко нахална, ама не и нагла бодрост. Хората не чакат от тебе само да държиш поводите. Искат да видят, че си знаеш занаята.

— Нима?

— Не са против и подмятане на забавни лафове и остроумия — допълни дребосъкът. — Не става само с хващане на юздите.

Виктор май започваше да проумява.

— Значи е представление…

Специалистът се почеса по носа с форма и цвят на ягода.

— Светна ти най-сетне…

Пламтящи факли разпръскваха мрака в Света гора. Виктор се промъкваше в гъмжилото на главната улица. Вратите на всеки бар, кръчма или дюкянче бяха широко отворени. Вълнуващото се море на тълпата ги заливаше. Виктор вече подскачаше, за да зърне нещо над главите.

Беше самотен, залутан и гладен. Копнееше да си поговори с някого. Но тя не искаше да го вижда.

— Виктор!

Озърна се. Скалата го налетя като лавина.

— Виктор! Друже мой!

Юмрук с размерите и твърдостта на дялан камък за зид го тупна игриво по рамото.

— О, здрасти — унило смотолеви Виктор. — Ъ-ъ… Как е животът, Скала?

— Страхотен е! Страхотен! Утре снимаме „Ужасите на Тролската долина“!

— Много се радвам за теб.

— Ти ми донесе късмет — избумтя тролът. — Скалата! О, какво име! Ела да пийнем!

Виктор прие. Нямаше и друг избор, защото Скалата се вкопчи в ръката му и го повлече като ледоразбивач през тълпата към най-близкия вход.

Синкава светлина открояваше надписа. Повечето морпоркци четяха на тролски език, отчасти защото не беше от най-трудните. Ъгловатите руни означаваха „Синият варовик“.

Беше тролски бар.

Вътре светлина идваше само от пещите зад тезгяха, образуван от струпани каменни плочи. Трима тролове изпълняваха… Виктор се затрудни да намери точната дума, но беше нещо ударно. Друго не различи в шумотевицата, превръщаща звуците в плътен напор, от който очите му заподскачаха. Таванът не се виждаше заради пушеците от пещите.

— Ти к’во ще вземеш? — изрева Скалата.

— Не е задължително да пия разтопен метал, нали? — провери Виктор уплашено, но с все сила, иначе нямаше кой да го чуе.

— Имаме си всякакви човешки бъркочи! — похвали се с вик тролката зад тезгяха.

Несъмнено беше тролка. Нямаше съмнение. Малко приличаше на прастарите изваяния, с които пещерните хора почитали богините на плодовитостта преди хилядолетия. Още повече приличаше на хълм в планинско подножие.

— Големи космополити сме! — по-гръмогласно заяви тролката.

— Тогава ще пия бира!

— Руби, за мене от най-фината сяра с няколко кубчета доломит! — добави Скалата.

Виктор се зае да разгледа бара, щом свикна със сумрака, а тъпанчетата на ушите му за щастие обявиха стачка.

Мнозина тролове бяха наредени един до друг зад дълги маси, между тях и по някое джудже, а това беше изумително. Обикновено джуджетата и троловете не се погаждаха като… ами като джуджета и тролове. В родните им планини техните вражди се точеха нескончаемо. Света гора явно можеше да промени всичко.

— Искам да те попитам нещо, но нека си остане между нас! — разкрещя се Виктор в ухото на Скалата.

— Питай!

Тролът остави питието си на масата. В чашата имаше лилаво хартиено чадърче, което бавно се овъгляваше.

— Виждал ли си Джинджър? Нали се сещаш за кое момиче питам?

— Тя работи при Боргъл!

— Само до обяд! Бях там! Но къде ходи, когато не е на работа?

— Знае ли се кой къде ходи тука?

Музикалната група, обвита в дим, изведнъж прекъсна изпълнението. Един от троловете взе малък камък и го заудря леко. Бавният ритъм сякаш лепнеше по стените. А от пушеците се появи Руби като галеон, цепещ мъгла.

Тя беше същински континентален дрейф, но с по-примамливи извивки.

Тролката запя.

Всички се смълчаха почтително. След малко Виктор чу хлипане. По лицето на Скалата се стичаха сълзи.

— За какво се разказва в песента? — прошепна Виктор.

Скалата се наведе към ухото му.

— Туй е древна тролска песен, народна, де. Разказва за Кехлибар и Яспис. Те били… — подвоуми се и размърда пръсти многозначително. — Приятели. Добри приятели.

— Май разбирам — кимна Виктор.

— Веднъж Кехлибар тръгнала да носи вечерята на своя трол в пещерата и го заварила… — Скалата пак направи жест, но по-недвусмислен — … с друга тролка. Прибрала се у дома, взела си боздугана и отишла да го пребие до смърт — прас, прас, прас. Щото бил неин трол, пък я излъгал. Много романтична песен.

Виктор гледаше как Руби слиза кръшно от мъничката сцена и се плъзга между клиентите. И си напомни, че тя сигурно тежи два тона. „Ако ми седне на коляното, ще могат да ме навият като килимче.“

— Тя какво каза на онзи трол? — не сдържа любопитството си, когато боботещ смях разтърси залата.

Скалата се почеса по носа.

— Туй е игра на думи. Не знам как да я преведа. Общо взето, тя му рече: „Ти да не носиш Скиптъра на Магма, Крал на планината, Унищожител на пълчищата, Господар на Златната река, Владетел на мостовете, Цар на мрачните дълбини“… — тролът вдиша с пълни гърди и продължи — … „в джоба си или просто много се зарадва, като ме видя?“

Челото на Виктор се набръчка от усилена умствена дейност.

— Не схванах.

— Може да не съм го превел вярно — извини се Скалата и отпи още малко сярна стопилка. — Чух, че „Независими алхимици“ ще подбират състав за…

— Тук става нещо смахнато — настойчиво го прекъсна Виктор. — Не усещаш ли?

— Що да е смахнато?

— Всичко някак пращи от напрежение. И никой не се държи както би трябвало. Знаеш ли, че някога тук е имало голям град? Морето го е погълнало. Грамаден град. Но не е останал и помен от него!

Скалата замислено си разтърка носа, напомнящ за първите опити на неандерталец да издяла каменна брадва.

— Виж как се държат всички! — упорстваше Виктор. — Все едно няма нищо по-важно на света от това кои са и какво искат!

— А бе, чудя се… — подхвана тролът.

— Да?

— Чудя се има ли смисъл да си махна сантиметър-два от носа? Братовчед ми Гранитчо познава един каменар, страхотно му издяла ушите. Ти к’во ще речеш?

Виктор се опули тъпо насреща му.

— Виж сега, от една страна, носът ми е възголемичък, ама от друга си е типичен тролски нос, нали? Може пък външността ми да се подобри, ама в тоя бизнес трябва да имам по-тролски вид. Гледай го Мори — наплеска си носа с цимент и сега мутрата му е такава, че да не го срещаш по тъмно. Е, к’во ще кажеш? Много ти ценя мнението, щото си човек, дето има нещо в главата.

Скалата озари събеседника си с ярка силициева усмивка.

След малко Виктор смотолеви:

— Скала, носът ти е чудесен. И щом го носиш ти, ще те отведе далеч.

Тролът се ухили до ушите и пак си пийна сяра. Извади от чашата стоманената бъркалка и облиза аметистовите капки от нея.

— Ама ти наистина ли мислиш… — започна, но забеляза празното място до себе си.

— Нищичко за никого не знам — отрече специалистът по пазене на коне, като избягваше да поглежда към надвисналия над него Детритус.

Диблър подъвка пурата в устата си. Макар да пътуваше с нов файтон, по пътя от Анкх-Морпорк падна голямо друсане. И не бе обядвал.

— Висок момък, малко муден, с тънки мустачки. И е работил при теб, както чувам.

Дребосъкът се примири.

— Бездруго не става за пазене на коне. Улисва се в работата. Май отиде да си търси нещо за ядене.

Виктор седеше в тъмната уличка, опрял гръб до стената, и се мъчеше да мисли.

Помнеше, че като малък слънчаса. Усещането беше почти същото.

Нещо тупна меко на отъпкания пясък пред краката му.

Някой бе пуснал шапка. Виктор я зяпна.

После този някой засвири на хармоника. Не беше изкусен музикант. Повечето тонове звучаха фалшиво, а останалите бяха хрипливи и дрезгави. Все пак се долавяше някаква мелодия, както и в хамбургера може да се открие намек за телешко месо.

Виктор въздъхна, порови в джоба си и извади два пенса. Хвърли ги в шапката.

— Добре, добре. Сега си върви.

Осъзна, че надушва странна миризма. Трудно я оприличи на нещо, но беше като от престарял и леко овлажнен килим в бебешка стая.

Чак тогава вдигна глава.

— Бау, мамка му, бау — процеди Гаспод, Кучето — чудо.

В закусвалнята на Боргъл бяха решили да вмъкнат в менюто тази вечер и салати. Най-близката зеленчукова градина се намираше поне на петдесетина километра от Света гора.

— Туй к’во е? — попита един трол и размаха нещо увиснало и кафяво.

Готвачът Фрунткин се престраши да изкаже догадката си.

— Маруля? — Взря се отблизо. — Да, бе, маруля.

— Ама е кафява.

— Тъй, тъй! Зрялата маруля си е кафява — припряно заяви джуджето. — Тъй се познава, че е зряла.

— Требе да е зелена.

— Бъркаш я с доматите — възрази Фрунткин.

— А това, лепкавото, какво е? — попита един мъж от опашката.

Фрунткин се изпъна в целия си еднометров ръст.

— Туй пък е мъйонезъ. Сам я направих. По книга.

— За книгата не знам — промърмори човекът и побутна месивото с пръст. — Но не си сложил олио, яйца и оцет, нали?

— Тя ни е специалитетът на деня — похвали се Фрунткин.

— Ясно. Само че сега се нахвърли върху марулята ми.

Джуджето сърдито стисна дръжката на черпака.

— Ей, слушай…

— Всичко е наред — увери го клиентът. — Плужеците по марулята я бранят храбро.

При входа настана суматоха. Тролът Детритус разблъска чакащите, а Диблър Гърлото вървеше след него.

Детритус избута с рамо опашката и впи мрачен поглед във Фрунткин.

— Гусин Диблър ще си поприказва с тебе.

Пресегна се над тезгяха, хвана джуджето за оплесканата с храна риза и го вдигна да виси пред Гърлото.

— Някой да е виждал Виктор Тугелбенд? — гръмко попита Диблър. — Или онова момиче Джинджър?

Фрунткин отвори уста да се разпсува, размисли и изписука:

— Момчето беше тука преди половин час. Джинджър работи при нас до обяд. Не знам къде ходи после.

— Но къде ли се е дянал Виктор? — затюхка се Гърлото.

Извади кесия от джоба си. Очите на Фрунткин се завъртяха към нея като ролкови лагери към мощен магнит.

— Де да знам, господин Гърло — смънка той. — Тя не беше тука и той пак се махна.

— Я ме чуй — започна Диблър. — Ако го видиш пак, кажи му, че ще го направя звезда, разбрахме ли се?

— Звезда — повтори джуджето. — Ясно.

Гърлото бръкна в кесията и извади монета от десет долара.

— Искам и да поръчам вечеря за по-късно.

— Вечеря. Ясно — писукаше джуджето.

— Ще опитам пържола и скариди — реши Гърлото. — Със салата от пресни, типични за сезона зеленчуци. Накрая — ягоди със сметана.

Фрунткин се опули.

— Ъ-ъ…

Детритус го побутна с пръст и го разлюля.

— Пък аз ще хапна… я да видим… отлежал базалт с прясно надробени конгломерати от пясъчник. Чатна ли?

— Ъ-ъ… Да.

— Пусни го, Детритус — заповяда Гърлото. — Не му е приятно да виси. По-леко, де! — Той огледа сащисаните лица около себе си. — Не забравяйте, че търся Виктор Тугелбенд и ще го направя звезда. Ако някой го срещне, да му предаде. О, да… Фрунткин, искам пържолата по-суровичка.

Закрачи към вратата.

Щом излезе, гълчавата връхлетя като приливна вълна.

— Не съм си представял, че звездите се правят… Мислех си, че са един вид заковани на небето…

— Значи ще го превръща в звезда…

— Ама как можеш да направиш звезда от човек?

— Де да знам. Сигурно го стискаш, докато се смали и избухне в кълбо от пламтящ водород!

— Що за гадост!

— Ти не знаеш на какво е способен оня страшен трол…

Виктор прилежно се взираше в кучето.

Не беше възможно да му е говорило. Предположи, че въображението пак му погажда номера. Но нали и предишния път си помисли същото?

— Как ли ти е името? — подхвърли и погали съществото по главата.

— Гаспод — отвърна Гаспод.

Ръката на Виктор се смръзна.

— Два пенса — заяде се отегчено кучето. — А аз съм единственото куче в целия скапан свят, дето свири на хармоника. Два пенса…

„Да, сигурно е от слънцето. Не носих шапка. След малко ще се събудя в постеля с мокри чаршафи.“

— Е, не свиреше особено умело. Не познах мелодията — смънка със страшничка усмивчица.

— Че от тебе не се иска да познаеш проклетата мелодия. — Гаспод седна тежко и усърдно се почеса със задна лапа. — Аз съм куче. От тебе се иска да си смаян, че изобщо изтръгвам някакъв звук от гнусната хармоника.

„Как да му го кажа? Извинявай, ти май гов… Не, ще прозвучи глупаво.“

— Ъ-ъ…

„Ей, доста си приказлив за… И така не става.“

— Бълхи — обясни заниманието си Гаспод. — Адски сърбеж.

— Виж ти…

— А и всички онези тролове… Не ги понасям. Имат сбъркана миризма. Смотани ходещи камънаци. Ухапеш ли ги, ще си изплюеш зъбите. Не е нормално.

„Като ще говорим за нормалното, не мога да не забележа, че ти…“

— Ех, че задръстена пустиня е това местенце — оплака се Гаспод.

„Ти си говорещо куче.“

— Сигурно се чудиш как е възможно да говоря — подхвърли кучето, отново впило пронизващия си поглед във Виктор.

— Изобщо не ми е хрумвало — отрече Виктор.

— И на мен — призна Гаспод. — Допреди две седмици. През целия си живот една тъпа думичка не бях изтърсил. Размотавах се с един тип в града. Правех разни номера. Балансирах топка на муцуната си, ходех на задни лапи, скачах през обръч, такива ми ти работи. И обикалях зяпачите с шапка в устата. Знаеш как е в шоубизнеса. После някаква жена ме погали по главата и задърдори: „Ох, какво сладко кученце и как гледа, сякаш разбира всяка наша дума.“ Аз си помислих: „Хо-хо, госпожо, то пък все едно си струва да ви разбирам глупостите.“ И докато се усетя, чувам същото от устата си. Захапах шапката и хукнах с все сила, докато още се блещеха.

— Защо? — учуди се Виктор.

Гаспод изви очи от раздразнение.

— Ти как си представяш живота на едно говорещо куче? Що ли изобщо си отворих тъпата уста…

— Но сега говориш с мен — напомни Виктор.

Гаспод го изгледа лукаво.

— Вярно, ама я се опитай да разкажеш на някого и ще те съсипят от подигравки. А и ти си свестен. Отгоре на всичко завеяният ти поглед си личи от цял километър.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите? — ядоса се Виктор.

— Ти да не си въобразяваш, че сам решаваш? — сопна му се кучето. — Вече си знаеш, че нещо друго мисли вместо тебе, нали?

— Ох…

— Затуй гледаш изтормозено — осведоми го Гаспод и ръфна шапката. — Два пенса — замрънка сърдито. — Не че мога да ги харча, ама… два пенса.

— Защо пък изтормозено? — не мирясваше Виктор.

— Всички гледате така. Мнозина са призовани, ала малцина са избрани, тъй да се каже. Събрали сте се тук, но не знаете защо. — Гаспод пак се помъчи да си почеше ухото. — Видях те как играеш Коен Варварина.

— И… как ти се стори?

— Мене ако питаш, ако дъртият Коен не чуе нищичко за тебе, може и да се отървеш.

— Попитах докога беше тук? — изврещя Диблър.

На малката сцена Руби пееше сладкогласно като кораб със сериозни затруднения, попаднал в гъста мъгла.

— ГрууУУауауногджрхууУУуу…7

— Ей сега излезе! — ревна Скалата. — Що не ме оставиш да слушам песента, а?

— … УууаугрхффрджхууУУу…8

Диблър Гърлото сръга Детритус, който вече не се подпираше на юмруците си и се пулеше към сцената.

Старият трол бе живял простичко до този момент — хората му плащаха, за да удря други хора.

За пръв път се сблъска с усложнения. Руби му намигна.

Очуканото сърце на Детритус запърха от непознати и необичайни чувства.

— … грууУУУууухууфууУУуу…9

— Хайде, де! — подкани го Гърлото.

Детритус отправи към сцената последен поглед, пренаситен с копнеж.

— … ууУУУгууУУмуу. УУхххууу.10

Руби му изпрати въздушна целувка. Детритус придоби цвета на току-що откъртен гранат.

Гаспод го поведе по уличката, минаха през проскубаните храсталаци и треви отвъд града.

— Има нещо сбъркано в туй място — мърмореше гърлено.

— Различно е от другите — съгласи се Виктор. — Но защо сбъркано?

Гаспод сякаш се канеше да плюе от досада.

— Вземи за пример мен — подхвана, без да го слуша. — Аз съм куче. Не съм сънувал през живота си друго, освен че гоня котки. Сънувах и секс, разбира се. Ама изведнъж се почнаха едни такива сънища… Цветни. Уплаших се, та чак ми се смръзна… Сещаш се, де. Щото преди не познавах цветовете, ясно? Кучетата виждат в черно-бяло, ама ти сигурно знаеш, като си чел толкова книжки. Червеното страшно ме втресе, ако щеш вярвай. Открай време си мислиш, че вечерята ти е някаква си бяла кост с малко сиво по нея, пък ненадейно излиза, че от години си гризкал тая червена гнусотия…

— Но какви бяха сънищата? — прекъсна го Виктор.

— А бе, срамна работа, казвам ти — промърмори Гаспод. — Веднъж някакъв мост е отнесен от пороищата и аз трябва да тичам, за да предупредя хората, като лая до побъркване, схвана ли? Друг път една къща се запалва и аз измъквам хлапетата. После пък други хлапета се губят в пещери, аз ги намирам и отвеждам спасителите при тях… Пък аз мразя хлапетата, да знаеш. Напоследък не мога да дремна, без да отърва някого, да проваля някой обир и разни други глупости. Помисли — на седем години съм вече, имам мазоли по лапите, пада ми козината, тормозят ме бълхи. Що ми е да съм герой всеки път, когато заспя?

— Брей… Интересно нещо е животът — отбеляза Виктор, — особено ако го видиш през чужди очи…

Гаспод пак изви гуреливите си очи към небето.

— А… къде ще ходим сега? — сети се Виктор.

— Ще се видим с едни жители на Света гора — съобщи кучето. — Щото наистина става нещо смахнато.

— Горе на хълма ли? Дори не подозирах, че на хълма има хора.

— Не съм споменавал за никакви хора — натърти Гаспод.