Глава 8

Оказа се, че съм сбъркала в предположението си, че местната полиция се състои от един полицай и куче. Когато с Дмитрий се върнахме при мотела, видях на паркинга да проблясват червени и сини светлини и неколцина зяпачи, които се опитваха да разберат какво става.

— Целият град се е изсипал тук — промърморих.

Дмитрий въздъхна.

— Не можа да се сдържиш да не кажеш нещо на служителя, нали?

Спряхме на известно разстояние, скрити в сенките на една порутена сграда.

— Реших, че това ще те забави.

— Сега ще забави всички ни. — Погледът му обходи сцената, отбелязвайки всички подробности на фона на проблясващите светлини. — Колата на Сидни я няма. Това поне е нещо.

Напереността ми от преди малко съвсем се стопи.

— Така ли? Току-що загубихме превоза си!

— Тя не би ни изоставила, но е достатъчно умна да се махне оттук, преди полицията да почука на вратата й. — Обърна се и огледа единствената главна улица на града. — Да вървим. Тя трябва да е наблизо, а има голяма вероятност полицията да започне да претърсва наоколо, ако си мислят, че някакво беззащитно момиче е било преследвано. — Тонът, с който изрече „беззащитно“, бе достатъчно красноречив.

Дмитрий взе решение да се върнем на шосето, което ще ни отведе в града, предполагайки, че Сидни ще иска да се измъкне час по-скоро оттук, след като бях провалила нашето прикритие. Замесването на полицията бе създало известни усложнения, но не съжалявах за стореното. Бях развълнувана заради плана, който ми бе хрумнал в гората, и както обикновено нямах търпение да го реализирам. Ако бях допринесла да се измъкнем от тази дупка, толкова по-добре.

За щастие инстинктите на Дмитрий се оказаха безпогрешни. На около километър извън града видяхме хондата CR-V, отбита в страничното платно. Двигателят бе изключен, светлините угасени, но съвсем ясно видях номера от Луизиана. Отидох до прозореца на шофьора и почуках по стъклото. Вътре Сидни трепна. Свали стъклото и ме изгледа невярващо.

— Какво си направила? Няма значение. Не ми казвай. Качвайте се.

Двамата с Дмитрий се подчинихме. Под неодобрителния й поглед се почувствах като разглезено и невъзпитано дете. Тя запали двигателя, без да отрони нито дума, и подкара в посоката, от която бяхме дошли. След известно време поехме по една малка щатска магистрала, която ни отведе обратно на междущатската. Доста обещаващо. Само че след като изминахме няколко километра, Сидни отново спря, този път до някаква тъмна отбивка.

Тя обърна колата, а след това се извърна и се втренчи в мен.

— Избяга, нали?

— Да, но ми хрумна една…

Сидни вдигна ръка, за да ме накара да млъкна.

— Не, недей. Не още. Иска ми се да беше предприела това откачено бягство, без да привличаш вниманието на властите.

— На мен също — присъедини се Дмитрий.

Изгледах ги намръщено.

— Хей, върнах се, нали? — Дмитрий повдигна вежди, очевидно поставяйки под въпрос доколко е било доброволно. — И сега зная какво трябва да направим, за да помогнем на Лиса.

— Това, което трябва да направим — поде Сидни, — е да намерим безопасно място, където да останем.

— Просто ще се върнем в цивилизацията и ще си изберем хотел. С рум сървис. Ще го превърнем в щабквартира, докато работим върху следващия си план.

— Ние подбрахме специално града! — избухна Сидни. — Не можем да отидем на някое случайно място — поне не наблизо. Съмнявам се, че са обърнали внимание на регистрационните номера, но мотат да обявят за издирване този модел кола. След като разполагат с описанията ни и това стигне до щатската полиция, ще стигне и до алхимиците, а след това…

— Успокой се. — Дмитрий докосна ръката й. Нямаше нищо интимно в жеста, но усетих как в мен избухна завист, особено след като съвсем наскоро бях влачена грубо през гората. — Не сме сигурни, че всичко това ще се случи. Защо просто не се обадиш на Ейб?

— Да — рече тя мрачно. — Точно за това си мечтая. Да му кажа, че съм оплескала плана за по-малко от двадесет и четири часа.

— Добре — заговорих аз, — ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, и без това планът ще се промени…

— Замълчете — сряза ме тя. — И двамата. Трябва да помисля.

Двамата с Дмитрий се спогледахме, но не продумахме нищо. Когато му казах, че наистина зная как да помогна на Лиса, той се заинтригува. Знаех, че сега иска да чуе по-подробни обяснения, но и двамата трябваше да почакаме какво ще реши Сидни.

Тя включи осветлението в купето и измъкна карта на щата. След като я изучава около минута, я сгъна и се втренчи пред себе си. Не виждах лицето й, но предположих, че се е намръщила. Накрая въздъхна по онзи неин нещастен начин, изгаси осветлението и запали двигателя. Наблюдавах я, докато въвеждаше Олтсуд, Западна Вирджиния, в своя джипиес.

— Какво е Олтсуд? — попитах, разочарована, че не бе въвела нещо като Атлантик сити.

— Нищо — отвърна тя и подкара колата по шосето. — Това е най-близкото място, което нашият джипиес успя да открие.

Светлините от фаровете на минаваща кола осветиха за кратко профила на Дмитрий и видях любопитството, изписано върху лицето му. Ясно. Май не бях единствената непосветена. Джипиес устройството показваше, че има час и половина до избраната дестинация. Но той не оспори избора й и се обърна отново към мен.

— И така, какво става с Лиса? Какъв е великият ти план? — Погледна към Сидни. — Роуз каза, че има нещо важно, което трябва да направим.

— Не се и съмнявам — промърмори Сидни сухо.

Дмитрий отново ме погледна с любопитство.

Поех дълбоко дъх. Време беше да разкрия тайната, която пазех още от предварителното ми изслушване.

— И така, хм, оказва се, че Лиса има брат или сестра. И смятам, че трябва да открием него или нея.

Докато го изричах, успях да запазя тона си хладен и равнодушен. Но сърцето ми сякаш щеше да се пръсне в гърдите. Въпреки че разполагах с достатъчно време, за да осмисля бележката на Татяна, изричането на думите на глас ги направи реални както никога досега. Това ме шокира, стовари се върху мен с цялата тежест на значението, което тази информация наистина имаше и как променяше всичко, в което сме вярвали.

Разбира се, моят шок не беше нищо в сравнение с този на спътниците ми. Точка за Роуз. Сидни не направи никакъв опит да прикрие смайването си и ахна. Дори Дмитрий изглеждаше донякъде стъписан.

След като се окопитиха, видях как се подготвят да възразят. Или щяха да поискат доказателство, или просто да отхвърлят идеята като абсурдна. Извадих бележката на Татяна и им я прочетох на глас, а след това я дадох на Дмитрий да я погледне. Разказах им за срещата си с призраците, когато неспокойният дух на Татяна потвърди, че написаното е истина. Въпреки това спътниците ми останаха скептични.

— Нямаш доказателство, че Татяна е написала бележката — заяви Дмитрий.

— В архивите на алхимиците няма сведения за друг Драгомир — отсече Сидни.

И двамата изрекоха това, което очаквах да кажат. Дмитрий беше от тези, които винаги подозираха номер или капан. Съмняваше се във всичко, което не бе подплатено с неопровержимо доказателство. Сидни живееше в свят на факти и данни и имаше непоклатима вяра в алхимиците и тяхната информация. След като алхимиците не вярваха на това, тя също не вярваше. Потвърждението на един призрак не беше убедително за нито един от двамата.

— Наистина не виждам защо духът на Татяна би ме измамил — настоях аз. — А и алхимиците не са вездесъщи. В бележката се казва, че това е много строго пазена от мороите тайна, следователно ще е тайна и за алхимиците.

Сидни изсумтя, възмутена от коментара ми, че алхимиците не са „вездесъщи“, но иначе остана мълчалива. Дмитрий беше този, който искаше да знае повече, отказвайки да приеме всичко на доверие, без други доказателства.

— Преди си ми казвала, че невинаги ти е ясно какво искат да ти кажат призраците — изтъкна. — Може би не си я разбрала правилно.

— Не зная… — Припомних си отново сериозното й, прозрачно лице. — Мисля, че тя е написала тази бележка. Инстинктът ми подсказва, че е била тя. — Присвих очи. — Знаеш, че и преди съм била права. Можеш ли да ми повярваш и сега?

Той се втренчи в мен за няколко секунди, а аз издържах погледа му, без да трепна. Както обикновено, по някакъв свръхестествен начин знаех какво се случва. Цялата ситуация не беше за вярване, но той беше наясно, че съм права за инстинктите си. Миналото бе доказало безпогрешността им. Без значение какво бе преживял, независимо от настоящите противоречия помежду ни, той все още ме познаваше достатъчно добре, за да ми повярва.

Бавно, почти неохотно, кимна.

— Но ако решим да търсим това извънбрачно дете, ще нарушим инструкциите на Лиса да стоим настрани.

— Ти вярваш в бележката? — възкликна Сидни. — И наистина смяташ да се занимаваш с това?

В гърдите ми избухна гняв, който се постарах да прикрия. Разбира се. Разбира се, че това щеше да е следващото препятствие: неспособността на Дмитрий да наруши заповедите на Лиса. Сидни се страхуваше от Ейб, което можех да разбера, но притеснението на Дмитрий беше единствено заради благородната рицарска клетва, която бе дал на Лиса. Поех дълбоко дъх. Ако му заявях колко абсурдно смятам, че е поведението му, нямаше да спечеля нищо.

— Технически погледнато, да — подех в отговор на последните думи на Дмитрий. — Но ако наистина можем да докажем, че тя не е единственият представител на рода Драгомир, много ще й помогнем. Не можем да пренебрегнем възможността и ако успеете да ме предпазите от неприятности, докато се опитваме да го издирим — опитах се да не се намръщя при последното, — тогава не би трябвало да има проблеми.

Дмитрий се замисли. Познаваше ме. Знаеше също, че ако се наложи, бих използвала кръгова логика, за да постигна целта си.

— Добре — рече накрая. Видях, че изражението му се промени. Решението беше взето и оттук нататък щеше да се придържа към него. — Но откъде ще започнем? Не разполагаш с никакви други следи, освен мистериозната бележка.

Беше нещо като дежа вю и ми напомни по-ранния разговор на Лиса и Кристиан с Ейб, когато обсъждаха откъде да започнат с разследването си. Явно с нея водехме успореден живот, като и двете се опитвахме да разрешим невъзможна загадка, следвайки неясна следа. Докато си припомнях техния разговор, се опитвах да разсъждавам като Ейб: без догадки, само очевидни заключения.

— Несъмнено това е тайна — започнах. — При това голяма. Такава, която някои очевидно са искали да скрият — дотолкова, че да откраднат сведенията за това и да държат фамилията Драгомир настрани от властта. — Някой бе проникнал в сградата на алхимиците и бе взел документите, доказващи, че Ерик Драгомир наистина е финансирал тайнствена жена. — Изтъкнах на новоизпечените си съучастници в това начинание, че за мен е съвсем логично тази жена да е майка на детето, плод на незаконната му любов. — Можеш да се поразровиш в този случай. — Последното се отнасяше за Сидни. Може би на нея не й пукаше дали има и друг наследник на рода Драгомир, но алхимиците все още искаха да узнаят кой бе откраднал документи от архивите им.

— Я чакайте. Как така обсъждате нов план, а аз изобщо не съм включена при взимането на решения? — Явно беше възмутена, че внезапно разговорът ни продължи без нейно участие. След всички събития през тази нощ, на Сидни никак не й се нравеше идеята да се забърка в някой от поредните ми налудничави планове. — Може би за вас двамата не е кой знае какво, че ще нарушите заповедите на Лиса, но в случая аз ще действам против тези на Ейб. А той не е толкова снизходителен.

Имаше право.

— Ще го помоля за бащинска услуга — уверих я. — Освен това старецът обича тайните. Той ще се включи в начинанието, повярвай ми. А и ти вече си открила най-голямата следа в тази история. Искам да кажа, че ако Ерик е давал пари на някаква неизвестна жена, защо тя да не е била тайната му любовница и майка на незаконното му дете?

— Неизвестна е ключовата дума — заяви Сидни, явно скептично настроена относно „снизходителността“ на Змея. — Ако теорията ти е вярна, а това е доста съмнително, ние все още нямаме никаква представа коя е тази любовница. В откраднатите документи няма данни за нея.

— Има ли други документи, които са свързани с откраднатите? И можеш ли да откриеш банката, в която са превеждани парите? — Първоначалната загриженост на алхимиците се отнасяше просто до факта, че някой е откраднал папка от архивите им. Колегите на Сидни бяха открили кои документи са взети, но не бяха обърнали внимание на съдържанието им. Бях готова да се закълна, че изобщо не са проверили дали нямат връзка с други документи в архива. Дотук думите на Сидни го потвърждаваха.

— Ти наистина нямаш представа как става търсенето в архива, нали? Не е толкова лесно — обясни Сидни. — Ще отнеме известно време.

— Ами… предполагам, че затова е добре, че отиваме някъде, хм, на сигурно място, нали? — попитах невинно. След като ми светна, че навярно ще ни трябва време, за да планираме добре следващата си съвместна стъпка, осъзнах и нещо друго — неудобството от факта, че бяхме изгубили безопасното си убежище.

— Сигурно място… — Тя поклати глава. — Е, ще видим. Надявам се, че не се забърквам в нещо глупаво.

След тези застрашителни думи в колата се възцари тишина. Исках да узная повече за мястото, където отивахме, но усещах, че не бива да насилвам късмета си и да провалям малката победа, която бях извоювала. Или поне победата, която си мислех, че съм постигнала. Не бях напълно сигурна, че Сидни е стопроцентово с нас, но имах чувството, че Дмитрий е убеден. По-добре да не я дразня точно сега. Погледнах към джипиес устройството. Оставаше почти час. Достатъчно време, за да проверя какво става с Лиса.

Беше ми нужна минута, за да се ориентирам къде беше приятелката ми, вероятно защото очаквах, че се е върнала в стаята си. Но не, тя се намираше на място, където съм ходила само веднъж: домът на родителите на Ейдриън. Изненадващо. Но след няколко минути престой в съзнанието й разбрах причината. Настоящият й апартамент се намираше в сградата за гости, а след настъпилата паника заради бягството ми там гъмжеше от посетители, които се опитваха да напуснат кралския двор. Градската къща на семейство Ивашков се намираше в район, където бяха разположени постоянните резиденции и който бе много по-тих — не че и там не липсваха паникьосани съседи.

Ейдриън се бе излегнал в дълбок фотьойл, вдигнал небрежно крака върху изящната масичка за кафе, която навярно някой специалист по вътрешен дизайн бе помогнал на майка му да избере. Лиса и Кристиан току-що бяха пристигнали и тя долови лек мирис на дим във въздуха, което я накара да си помисли, че малко преди това Ейдриън се е отдал на един от вредните си навици.

— Ако имаме късмет — казваше той на двамата, — родителското тяло ще е заето за известно време, което ще ни предостави нужните спокойствие и тишина. Труден ли беше разпитът?

Лиса и Кристиан се настаниха на един диван, който изглеждаше повече красив, отколкото удобен. Тя се облегна на любимия си и въздъхна.

— Не беше толкова зле. Не зная дали са напълно убедени, че ние нямаме нищо общо с бягството на Роуз… но определено не разполагат с никакво доказателство.

— Мисля, че ще си имаме повече разправии с леля Таша — обади се Кристиан. — Тя доста се вкисна, че не сме й казали какво става. Струва ми се, че й се иска тя лично да бе взривила статуите.

— Мисля, че по-скоро е разстроена заради намесата на Дмитрий — изтъкна Лиса. — Смята, че сме прецакали шансовете му отново да бъде приет.

— Права е — съгласи се Ейдриън, взе дистанционното и включи големия плазмен телевизор. Изключи звука и започна да прещраква безразборно каналите. — Но никой не го е насилвал.

Лиса кимна, но мислено се зачуди дали неволно не го е принудила. Тържествената му клетва да я закриля не беше тайна за никого. Кристиан сякаш долови тревогата й.

— Хей, доколкото знаем, той никога не би…

Прекъсна го почукване на вратата.

— По дяволите! — Ейдриън се изправи. — Край на спокойствието и тишината.

— Родителите ти нямаше да чукат — изтъкна Кристиан.

— Вярно е, но сигурно е някой от приятелите им, дошъл да пийне портвайн и да поклюкарства за това, колко ужасна е днешната престъпна младеж — подвикна Ейдриън, докато се отправяше към вратата.

Лиса чу отварянето на вратата, последвано от приглушен разговор. Миг по-късно Ейдриън се върна с млад морой, когото Лиса не познаваше.

— Виж — типът се озърна нервно, — мога да дойда и друг път. — Видя Лиса и Кристиан и замръзна.

— Не, не — успокои го Ейдриън. Превръщането му от вкиснат и отегчен млад мъж в приветлив и оживен домакин бе станало толкова бързо, все едно бе щракнал електрически ключ. — Сигурен съм, че тя ще се върне всеки момент. Познавате ли се?

Непознатият кимна, докато местеше поглед от лице на лице.

— Разбира се.

Лиса се намръщи.

— Аз не те познавам.

Усмивката не слизаше от устните на Ейдриън, но Лиса усети, че тук става нещо важно.

— Това е Джо. Джо е портиерът, който ми помогна, като свидетелства, че не съм бил с Роуз, когато Татяна е била убита. Същият, който работи в сградата на Роуз.

Лиса и Кристиан се изправиха на дивана.

— Голям късмет, че се появи преди изслушването — рече Кристиан предпазливо.

За кратко имаше паника, че Ейдриън може да бъде замесен в престъплението заедно с мен, но Джо се беше появил тъкмо навреме, за да свидетелства за времето, по което е видял Ейдриън и мен в моята сграда.

Джо направи заднишком няколко стъпки към вратата.

— Наистина трябва да си вървя. Само кажете на лейди Ивашков, че съм идвал… и че напускам двора. Но всичко е уредено.

— Какво е уредено? — попита Лиса и бавно стана.

— Тя… тя знае. — Знаех, че Лиса няма заплашителен вид. Беше готина, слаба и много сладка, но от страха, изписан по лицето на Джо… ами, сигурно го е изгледала доста страшно. Това ми напомни скорошната й среща с Ейб. — Наистина — додаде той — трябва да вървя.

Понечи да тръгне, но внезапно усетих как духът избухна в Лиса. Джо се закова неподвижен, докато тя пристъпваше към него.

— За какво искаш да говориш с лейди Ивашков? — настоя.

— По-кротко, братовчедке — промърмори Ейдриън. — Не се нуждаеш от толкова много от духа, за да получиш отговор.

Лиса използваше внушението върху Джо, при това толкова силно, че той се превърна в кукла на конци.

— За парите — ахна Джо с широко отворени очи. — Уреждането на парите.

— Какви пари? — продължи да го разпитва тя.

Джо се поколеба, сякаш се опитваше да устои на невидимата сила, но накрая се предаде. Не би могъл да се бори с толкова силно внушение от някой, владеещ магията на духа.

— Парите… парите, за да свидетелствам… за това, къде е бил той. — Джо кимна рязко към Ейдриън.

Невъзмутимото изражение на Ейдриън леко се пропука.

— Какво искаш да кажеш с това, къде съм бил в нощта, когато леля ми умря? Да не би да казваш…

Кристиан продължи оттам, откъдето Ейдриън не можа.

— Лейди Ивашков ти е платила, за да кажеш, че си видял Ейдриън, нали?

— Наистина го видях! — извика Джо. Видимо се потеше. Ейдриън беше прав: Лиса използваше твърде много от магията на духа. Това нараняваше физически Джо. — Аз просто… просто… не си спомням часа… Не си спомням който и да е час. Това казах и на другия тип. Тя ми плати да уточня часа, когато си бил там.

Това не се хареса на Ейдриън, изобщо не му хареса. Трябва да му призная, че запази спокойствие.

— Какво имаш предвид с това, че си казал и на „другия тип“?

— Кой друг? — попита Лиса. — Кой друг е бил с нея?

— Никой! Лейди Ивашков просто искаше да бъде сигурна, че синът й е извън подозрение! Аз нагласих малко подробности заради нея. Онзи тип… другият, който дойде по-късно… който искаше да знае кога се е появила Хатауей.

Откъм антрето се чу изщракване при отварянето на входната врата. Лиса се наведе напред, усилвайки внушението.

— Кой? Кой беше? Какво искаше?

Джо имаше вид, сякаш страдаше от силна болка. Преглътна.

— Не зная кой беше той! Никога преди това не съм го виждал! Някакъв морой. Просто искаше да свидетелствам за времето, когато съм видял Хатауей. Плати ми повече от лейди Ивашков. Нямаше да навреди… — Погледна отчаяно към Лиса. — Нямаше да навреди да помогна и на двамата… особено след като Хатауей го е извършила…

— Ейдриън? — разнесе се гласът на Даниела откъм коридора. — Тук ли си?

— Спри — предупреди Ейдриън Лиса с нисък глас. Не се шегуваше.

Тонът й бе мек, а вниманието й продължаваше да е насочено към Джо.

— Как изглеждаше мороят? Опиши го.

По дървения под на коридора се разнесе потракване на високи токчета.

— Като всички! — Отвърна Джо. — Кълна се! Незабележим. Обикновен. С изключение на ръката… моля ви оставете ме да си вървя…

Ейдриън избута Лиса настрани, прекъсвайки контакта между нея и Джо. Джо едва не се свлече на пода, а сетне се скова, когато погледът му се преплете с този на Ейдриън. Още внушение, но в много по-малка доза, отколкото Лиса бе използвала.

— Забрави това — изсъска Ейдриън. — Никога не сме водили този разговор.

— Ейдриън, какво…

Даниела прекрачи прага на дневната и се сепна от гледката, разкрила се пред очите й. Кристиан все още седеше на дивана, но Ейдриън и Лиса бяха на сантиметри от Джо, чиято риза бе мокра от пот.

— Какво става тук? — възкликна Даниела.

Ейдриън отстъпи назад и дари майка си с една от онези свои очарователни усмивки, които разтапяха сърцата на толкова много жени.

— Този младеж е дошъл да се види с теб, мамо. Казахме му да те почака. Тъкмо излизахме.

Даниела плъзна поглед между сина си и Джо. Явно беше, че се чувства объркана и смутена. Лиса се изненада от думите на Ейдриън, че „тъкмо излизали“, но не го опроверга. Кристиан също.

— Радвам се да ви видя — промърмори Лиса. Усмивката, с която озари Даниела, беше не по-малко очарователна от тази на Ейдриън. Джо изглеждаше напълно замаян. След последната заповед на Ейдриън бедният портиер вероятно напълно бе забравил как се е озовал в дома на семейство Ивашков.

Лиса и Кристиан побързаха да последват Ейдриън навън, преди Даниела да успее да проговори.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Кристиан, когато тримата се озоваха навън. Не бях сигурна дали имаше предвид стряскащата сила на внушението на Лиса, или онова, което бе разкрил Джо.

— Не съм сигурен — отвърна Ейдриън мрачно. Нямаше и следа от сърдечната му очарователна усмивка. — Но трябва да поговорим с Михаил.

— Роуз.

Нежният глас на Дмитрий ме върна обратно в колата при него и Сидни. Той несъмнено бе разпознал изражението на лицето ми и знаеше какво става.

— Всичко наред ли е там? — попита.

Знаех, че „там“ означава кралския двор, а не задната седалка на колата. Кимнах, макар че „наред“ не беше най-правилната дума за това, на което току-що бях станала свидетел. На какво точно бях станала свидетел? На признание за лъжесвидетелстване. Признание, което опровергаваше някои от доказателствата срещу мен. Не ми пукаше, че Джо бе излъгал заради безопасността на Ейдриън. Ейдриън не беше замесен в убийството на Татяна. Исках да е чист от всякакви подозрения. Но останалото? Някакъв „обикновен“ морой, който бе платил на Джо да излъже за времето, когато съм била в стаята си, лишавайки ме от алиби?

Преди да успея напълно да осмисля чутото, забелязах, че колата спря. Изтласках информацията за Джо в дъното на съзнанието си и се опитах да осмисля сегашното ни положение. Лаптопът на Сидни проблясваше на предната седалка, докато тя търсеше нещо.

— Къде сме? — втренчих се през прозореца. На светлината на фаровете видях една мрачна, затворена бензиностанция.

— В Олтсуд — отвърна Дмитрий.

Доколкото можех да видя, нямаше нищо друго освен бензиностанцията.

— Последният град, в който бяхме, приличаше на Ню Йорк в сравнение с този.

Сидни затвори лаптопа си. Подаде ми го и аз го оставих на седалката до мен, близо до раниците, които тя по някакво чудо бе успяла да грабне, когато е изхвърчала от мотела. Запали двигателя и излезе от паркинга. Недалеч виждах светлините на магистралата и очаквах тя да завие към нея. Вместо това тя подмина бензиностанцията и продължи напред в мрака. Както и по-рано, бяхме заобиколени от планини и по-малки гори. Продължихме да се движим със скоростта на охлюв, докато Сидни не видя тесен път, покрит с чакъл, който се губеше в гората. Беше достатъчно широк, за да се движи една кола по него, но и някак си не очаквах, че ще попаднем на оживен трафик. Пътят ни отвеждаше все по-навътре в гората и макар да не можех да видя лицето на Сидни, безпокойството й се усещаше съвсем явно в колата.

Минутите се нижеха като часове, докато накрая тесният път ни изведе на голяма поляна. Други коли — доста стари и потрошени — бяха паркирани там. Беше доста странно място за паркинг, имайки предвид, че доколкото можех да различа, наоколо се простираха само тъмни гори. Сидни изключи двигателя.

— В къмпинг ли се намираме? — попитах.

Тя не ми отговори. Вместо това погледна към Дмитрий.

— Наистина ли си толкова добър, колкото твърдят?

— Какво? — сепна се той.

— В схватките. Всички говорят за това, колко си опасен. Наистина ли си толкова добър?

Дмитрий се замисли.

— Достатъчно добър.

Изсумтях.

Много добър.

— Надявам се да е достатъчно — заяви Сидни и се протегна към дръжката на вратата.

Аз също отворих моята врата.

— Няма ли да попиташ за мен?

— Вече зная колко си опасна — отвърна тя. — Виждала съм те.

Комплиментът й не ми подейства особено успокоително, докато пресичахме усамотения паркинг.

— Защо спряхме?

— Защото оттук нататък ще продължим пеша. — Включи фенерчето и освети района около паркинга. Накрая лъчът проблесна по пътеката, виеща се между дърветата. Беше малка и лесно можеше да остане незабелязана заради храстите и другите растения, избуяли около нея. — Ето. — Сидни се запъти натам.

— Почакай — спря я Дмитрий. Мина пред нея и застана начело, а аз незабавно се строих зад малката ни група. Това беше стандартното тактическо разположение на пазителите. Ние я защитавахме, така както бихме постъпили с всеки морой. Всичките ми по-ранни мисли за Лиса отлетяха от главата ми. Вниманието ми бе изцяло съсредоточено върху настоящата ситуация, а сетивата ми бяха нащрек в очакване на евентуалната опасност. Видях, че Дмитрий реагира също като мен — и двамата бяхме извадили сребърните си колове.

— Къде отиваме? — попитах, докато избягвахме внимателно корените и дупките по пътеката. Клоните драскаха ръцете ми.

— При хора, за които мога да гарантирам, че няма да ви издадат — отвърна Сидни със суров глас.

На устните ми напираха още въпроси, когато внезапно бях заслепена от ярка светлина. Очите ми бяха привикнали с тъмнината и ненадейният блясък беше твърде рязка промяна. Последва шумолене сред дърветата, усещане за множество тела и когато зрението ми се възстанови, видях, че отвсякъде съм заобиколена от вампирски лица.

Загрузка...