Последна саможертва

Глава 23

Следващите няколко секунди тишина ни се сториха като цяла вечност. Всички бяха смутени, всеки по напълно различни причини. Първоначалната изненада на Джил бе примесена с възбуда, но докато местеше поглед от лице на лице, усмивката й постепенно взе да помръква и накрая изглеждаше не по-малко смутена от нас.

— Какво става? — попита един нов глас. След броени мигове Емили Мастрано застана до дъщеря си. Емили огледа мен и Сидни с любопитство, но веднага след това ахна, когато забеляза третия член на групата ни. — Соня! — Със сгърчено от паника лице Емили дръпна Джил зад себе си. Емили не притежаваше бързите рефлекси на пазителите, но трябваше да й призная, че реагира много скоростно.

— Емили? — Гласът на Соня бе едва доловим, пресеклив. — Аз съм… аз съм… наистина съм аз.

Емили се опита да издърпа навътре и мъжа, но се спря, когато се вгледа по-внимателно в Соня. Като всички останали, и тя бе длъжна да признае очевидното. Соня вече не притежаваше характерните за стригоите черти. Освен това се бе появила на прага на къщата посред бял ден, при ярка слънчева светлина. Емили се запъна, преди да отвори уста да каже нещо, но устните й не успяха дори да помръднат. Накрая се обърна към мен:

— Роуз… какво става?

Бях изненадана, че гледа на мен като на авторитетна личност, първо, защото се бяхме срещали само веднъж досега и второ, честно казано, аз също не бях наясно какво ставаше. Направих няколко опита, преди да успея да проговоря:

— Мисля, че… мисля, че първо трябва да влезем вътре…

Емили отново насочи поглед към Соня. Джил се опита да си проправи път напред, за да проумее за какво бе цялата тази драма, но майка й продължаваше да блокира вратата, все още неуверена, че е безопасно. Не можех да я обвинявам. Най-после бавно ни кимна и отстъпи от вратата, за да ни пусне вътре.

Сидни хвърли бърз поглед назад към колата, където ни чакаха Виктор, Робърт и Дмитрий.

— Какво ще правим с тях? — попита ме тя.

Поколебах се. Искаше ми се Дмитрий да бъде този, който ще взриви бомбата, но може би Емили бе в състояние да се справя с изненадите само ако й се поднасяха една по една. Не беше нужно да се движиш в кръговете на висшата аристокрация, за да знаеш кой е Виктор Дашков и как изглежда. Доказателство за това бе пътуването ни до Лас Вегас. Обърнах се към Сидни и поклатих глава.

— Те могат да изчакат.

Настанихме се във всекидневната на къщата. Емили ни запозна със съпруга си Джон Мастрано — мъжа, който ни беше отворил вратата. Домакинята бе преодоляла смущението си и предложи да ни донесе по нещо за пиене, като при най-обикновено посещение, но изражението на лицето й потвърждаваше, че още е в шок. Подаваше ни чашите с вода сковано, като робот, толкова бледа, че можеше да мине за стригой.

Джон хвана ръката на съпругата си веднага щом тя седна до него. Продължаваше да ни оглежда подозрително, но към жена си преливаше от обич и загриженост.

— Какво става?

Очите на Емили още блуждаеха.

— Аз… не зная. Братовчедка ми е тук… но не разбирам как… — Отново отмести поглед към мен, после към Сидни и накрая пак към Соня. — Как е възможно това? — Гласът й потрепери.

— Лиса го направи, нали? — възкликна Джил, която несъмнено бе запозната с мрачната история на своята роднина. Разбираемо бе, че е шокирана — и леко нервна, — но възбудата й все повече нарастваше. — Чух какво е станало с Дмитрий. Истина е, нали? Лиса може да лекува стригои. Тя го е спасила. Тя е спасила и… — Момичето се обърна към Соня, но ентусиазмът й леко спадна. Зачудих се какви ли истории е слушала за Соня. — Тя те е спасила.

— Не беше Лиса — осведомих я. — Спаси я, ъ-ъ, друг владеещ магията на духа.

Лицето на Джил светна.

— Ейдриън? — Бях забравила колко си падаше по него.

— Не… някой друг. Но това сега не е важно — додадох припряно. — Соня е… ами, тя отново е морой. Макар че още е много объркана. Буквално не е на себе си.

Соня тъкмо отпиваше от водата под все още изпитателния поглед на братовчедка си, но сега се обърна към мен с леко кисела, многозначителна усмивка.

— Мога сама да говоря за себе си, Роуз.

— Извинявай — смънках аз.

Емили се извърна към Сидни и се намръщи. Те се бяха запознали, но нищо повече.

— Защо си тук? — Емили не каза какво точно имаше предвид. Искаше просто да е наясно защо с нас беше жена от човешката раса. — Да не си захранваща?

— Не! — извика Сидни възмутено и скочи от мястото си до мен на канапето. Никога не я бях виждала толкова побесняла и отвратена. — Ако още веднъж го повториш, веднага ще се махна оттук! Аз съм алхимик.

Беше удостоена с недоумяващи погледи, а аз я дръпнах да седне до мен.

— По-спокойно, момиче. Не мисля, че те имат представа кои са алхимиците. — Тайно се радвах. Когато за пръв път попаднах на алхимиците, имах чувството, че от целия свят аз последна научавам за тях. Хубаво беше да знаеш, че и други нямат никаква представа за тях. Но в момента, за да опростя нещата, го обясних на Емили колкото можах по-просто. — Сидни ни помага.

Сълзите напираха в сините очи на Емили, когато отново се обърна към братовчедка си. Емили Мастрано си оставаше една от най-изумителните жени, които бях срещала. Дори разплакана, беше красива.

— Наистина си ти, нали? Доведоха те при мен. О, Господи! — Емили стана, отиде при братовчедка си и я прегърна силно. — Толкова ми липсваше. Не мога да повярвам.

Едва не се разплаках и аз, но строго си напомних, че сме дошли тук с мисия. Знаех колко стряскащо е всичко това. Току-що бяхме преобърнали света на фамилията Мастрано с главата надолу… а сега предстоеше още повече да усложня всичко. Мразех се, че вършех това. Искаше ми се те да разполагат с времето, което им бе необходимо, за да свикнат с новината да отпразнуват чудото от завръщането на Соня. Но часовникът в кралския двор — както и в живота ми — тиктакаше неумолимо.

— Да, доведохме я… — изрекох най-после. — Но има и друга причина да сме тук.

Не знаех дали тонът ми не им подсказа нещо, но Емили се отдръпна от Соня и застина, след което приседна до мъжа си. Някак си в този миг реших, че тя знае защо сме тук. Видях в очите и, че е смъртно изплашена — сякаш отдавна се страхуваше от това посещение, сякаш стотици пъти си го бе представяла. Продължих нататък.

— Ние знаем… знаем за Ерик Драгомир.

— Не — промълви Емили със странна смесица от грубост и отчаяние в интонацията. Упоритостта й беше забележително подобна на упоритостта на Соня, когато отначало отказваше да ни помогне. — Не. Няма да говорим за това.

Още в момента, в който видях Джил, още в мига, в който познах очите и, вече знаех, че сме дошли на правилното място. Думите на Емили — или, което бе по-важно, че тя не отрече — потвърдиха убеждението ми.

— Длъжни сме — заявих. — Сериозно е.

Емили се извърна към Соня.

— Ти ми обеща! Обеща ми, че няма да кажеш на никого!

— Не съм казала — заоправдава се Соня, но несигурността се завърна върху лицето й.

— Не го е направила — заявих категорично с надеждата да успокоя и двете. — Трудно е да се обясни…, но тя спази обещанието си.

— Не — повтори Емили. — Това не се случва. Не можем да говорим за това.

— Какво… какво става? — намеси се Джон. В очите му припламнаха гневни искри. Явно никак не му харесваше някакви непознати да разстройват жена му.

— Длъжни сме да говорим за това — заявих на Емили. — Моля ви. Нуждаем се от помощта ви. Нуждаем се от нейната помощ. — Посочих към Джил.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джил. Нетърпеливите искри в очите й бяха угаснали, охладени от реакцията на майка й.

— Става дума за теб… — Млъкнах. Бях се втурнала в тази авантюра, готова да открия роднината на Лиса — сестра й, вече го знаехме, — без да се замислям за евентуалните усложнения. Трябваше да се досетя, че това е пазено в тайна от всички — включително и от въпросното дете. Не се бях замисляла какъв шок може да се окаже за нея. Освен това не ставаше дума за някой случаен непознат. Това беше Джил. Джил. Моята приятелка. Момичето, което беше като по-малка сестра на всички нас, тази, която толкова упорито издирвахме. Какво се готвех да й причиня? Като погледнах към Джон, осъзнах, че нещата са още по-лоши. Дали Джил вярваше, че Джон е нейният баща? Имаше опасност това семейство да се разтърси из основи, а виновната щях да се окажа аз.

— Недей! — изкрещя Емили, като отново скочи на крака. — Махайте се! Всичките! Не ви искам тук!

— Госпожо Мастрано… — заговорих аз. — Не можете да се преструвате, че това не е истина. Трябва да го приемете.

— Не! — Тя ми посочи вратата. — Махайте се! Вън или ще… ще извикам полиция! Или пазителите! Ти… — Сега, след като бе избледнял първоначалният шок от неочакваната поява на Соня, осъзна нещо. Виктор не беше единственият престъпник сред мороите, когото издирваха. — Ти си избягала от затвора! И си убийца!

— Не е! — отрече Джил и се хвърли напред. — Казах ти, мамо. Вече ти казах, че това е някаква ужасна грешка…

— Махайте се! — повтори Емили.

— Като ни изгоните, няма да промените истината — заявих, докато с всички сили се опитвах да остана спокойна.

— Ще бъде ли някой така любезен да ми обясни какво, по дяволите, става тук? — Лицето на Джон се бе зачервило от гняв. Целият беше настръхнал. — Ако не получа отговор до тридесет секунди, ще повикам пазителите и полицията.

Погледнах към Джил. Не знаех какво да кажа. Не знаех как да обясня от какво се нуждаем или поне не можех да го направя тактично. Сидни обаче нямаше такъв проблем.

— Той не е твоят баща — изтърси тя безцеремонно и посочи към Джон.

В стаята настана тишина. Джил изглеждаше почти разочарована, все едно че бе очаквала по-вълнуващи разкрития.

— Знам. Той ми е доведен баща. Но го смятам за свой.

Емили отново рухна на дивана и закри лицето си с шепи.

Явно плачеше, но бях съвсем сигурна, че всеки миг може да скочи и да се обади на властите. Трябваше по-бързо да приключим с всичко това, колкото и да беше болезнено.

— Точно така. Той не е твоят биологичен баща — потвърдих, като се втренчих изпитателно в Джил. Очите. Как досега не съм забелязала очите й? — Твоят истински баща е Ерик Драгомир.

Емили нададе пронизителен звук.

— Не — замоли се тя. — Моля ви, не правете това.

Гневът на Джон се стопи, за да отстъпи пред пълното му объркване. Това състояние изглежда беше предпочитаното от всички в тази стая.

— Какво?

— Това… не… — Джил поклати бавно глава. — Това е невъзможно. Моят баща е бил просто… просто някакъв тип, който е избягал от нас.

Донякъде можеше да й се признае, че не беше далеч от истината, помислих си.

— Бил е Ерик Драгомир — повторих. — Ти си част от тяхната фамилия. Сестра на Лиса. Ти си… — Сега дори и аз се стреснах, като осъзнах, че отсега нататък трябва да гледам на Джил по съвсем нов начин. — Ти си кралска особа.

Джил винаги бе изпълнена с неугасима енергия и оптимизъм, справяше се с предизвикателствата на този свят с наивна надежда и очарование. Но сега лицето й беше мрачно и сериозно, което я правеше да изглежда по-възрастна от своите петнадесет години.

— Не. Това е някаква шега. Баща ми е бил най-обикновен несретник. Аз не съм… не. Престани с това, Роуз.

— Емили. — Гласът на Соня ме стресна. Изненадах се да я чуя да говори. Още повече се изненадах от изражението й. Властно. Сериозно. Решително. Соня беше по-млада от Емили с… с колко? Може би с десетина години, предположих. Но Соня се взираше в братовчедка си с поглед, от който Емили изведнъж заприлича на непослушно дете. — Емили, откажи се, няма смисъл. Трябва да й кажеш. За Бога, трябва да кажеш и на Джон. Не можеш вечно да го криеш.

Емили вдигна глава и погледна Соня в очите.

— Не мога да го кажа. Знаеш какво ще се случи… Не мога да й причиня това.

— Никой от нас не знае какво ще се случи — възрази Соня. — Но нещата може да се влошат още повече, ако сега не ги овладееш.

След дълга пауза Емили най-после извърна очи и заби поглед в пода. Безкрайната тъга, изписана на лицето й, направо разби сърцето ми. И не само моето.

— Мамо? — попита я Джил с треперещ глас. — Какво става? Всичко това е една голяма бъркотия, нали?

Емили въздъхна примирено и вдигна очи към дъщеря си.

— Не. Ти си дъщеря на Ерик Драгомир. Роуз е права. — Джон издаден лек, приглушен звук, но не посмя да прекъсне жена си. В отговор тя отново му стисна ръката. — Това, което в продължение на години съм ти разказвала… беше истина. В по-голямата си част. Двамата имахме краткотрайна… връзка. Не беше долнопробна или евтина. Но беше кратка. — Замълча за миг, за да погледне този път към Джон. Изражението й се смекчи. — Казах ти…

Той кимна.

— А аз ти отговорих, че миналото няма значение за мен. Никога не е повлиявало на чувствата ми към теб или към Джил. Но никога не съм си представял, че…

— Нито пък аз — съгласи се тя. — Дори не знаех кой е той, когато го срещнах за пръв път. Случи се, когато още живеех в Лас Вегас, и това там бе първата ми работа като танцьорка в едно шоу в „Часът на вещиците“.

Очите ми се разшириха от изненада. Изглежда никой не го забеляза. „Часът на вещиците“. Приятелите ми и аз посетихме това казино, докато преследвахме Робърт. И един от клиентите там пусна една шега за бащата на Лиса, който много си падал по танцьорките в шоуто. Знаех, че сега Емили работи в балетна трупа в Детройт и заради това тя, Джон и Джил живееха в Мичиган. Но никога не бях предполагала, че е започнала като танцьорка в Лас Вегас в пищен костюм, обсипан с пайети и пера. Но защо не? Все отнякъде е трябвало да започне, а при нейната висока, стройна и грациозна фигура този избор е бил съвсем естествен.

— Той беше толкова сладък… и толкова тъжен — продължи Емили. — Баща му току-що бе починал и той бе дошъл в казиното, за да удави мъката си. Разбирах колко опустошителна може да бъде подобна смърт, но сега… ами, сега наистина разбирам. Беше още една, поредна загуба за семейството му което все повече намаляваше. — Смръщи се замислено, сетне сви рамене. — Той беше добър и мисля, че наистина обичаше жена си. Но се чувстваше отчаян и изгубен, все едно бе попаднал на някое тъмно място, откъдето нямаше измъкване Не мисля, че ме е използвал. Беше загрижен за мен, макар да се съмнявам, че това, което се случи помежду ни би се случило при други обстоятелства. Както и да е, не страдах когато връзката ни приключи, и бях доволна да започна нов живот… докато не се появи Джил. Свързах се с Ерик, защото смятах, че беше редно да знае, макар да му дадох ясно да разбере, че не очаквам нищо от него. Тогава вече знаех кой е той и не исках нищо. Ако му бях позволила, мисля, че щеше да те признае, да присъства в живота ти. — Очите на Емили сега се приковаха в Джил. — Но бях наясно какъв е онзи свят. Дворцовият живот е политика, лъжи и подли интриги. Накрая единственото, което приех от него, бяха парите. Макар че не ги исках. Не исках да се чувствам като изнудвачка, но исках да съм сигурна, че бъдещето ти е подсигурено.

Заговорих съвсем прямо, без много да му мисля.

— Май не живееш като някоя, която има много пари. — Още не бях довършила и съжалих за думите си. Къщата им беше много приятна, едва ли би могла да се нарече бедна. Но и не съответстваше на значителните суми, които видях, че са били превеждани в онези банкови сметки.

— Не съм пръскала тези пари — заяви Емили. — Разбира се, държах ги подръка, ако потрябват за някакви спешни случаи, но повечето ги заделях за Джил, за бъдещето й. За да прави с тях каквото пожелае.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джил, поразена от разкритията. — За какви пари говориш?

— Ти си наследница — припомних й. — И си кралска особа.

— Не съм нито едното, нито другото — отсече тя. Сега приличаше на обезумяла, докато оглеждаше трескаво всички ни подред. Напомняше ми на сърна, готова да побегне. — Има някаква грешка. Всички вие се заблуждавате.

Емили се изправи, пристъпи към стола на Джил и коленичи на пода пред дъщеря си.

— Всичко е вярно. И съжалявам, че трябваше да го научиш по този начин. Но това не променя нищо. Нашият живот няма да се промени. Ще продължим да живеем както досега.

Смесица от емоции промениха изражението на Джил — най-вече страх и объркване, — но тя се наведе надолу и зарови лице в рамото на майка си, знак, че приема всичко.

— Добре.

Беше трогателен миг и аз отново бях на косъм да се разплача. Имах свой дял в тази семейна драма, намесвах се в деликатните отношения между това дете и родителите му. Също както преди малко ми се искаше семейство Мастрано да изживеят този миг, но нямаше да могат.

— Не можете — казах им. — Не можете да живеете както преди. Джил… Джил трябва да отиде в кралския двор.

Емили рязко се отдръпна от Джил и впери гневен поглед в мен. Само преди секунда тя бе изцяло погълната от мъка и страдание. А сега от нея изригваха гняв и дива ярост. Сините й очи се приковаха в мен като две пронизващи остриета.

— Не. Тя няма да отиде там. Никога няма да отиде там.

Джил вече бе посещавала кралския двор, но както Емили, така и аз знаехме, че нямах предвид нещо като опознавателна екскурзия. Джил трябваше да се яви там с истинската си идентичност. Е, може би истинската не беше най-точната дума.

Не се вписваше в природата й да играе ролята на незаконна дъщеря на личност с кралски произход, поне не още. Тя си беше такава, каквато винаги си е била, но името й се бе променило. Тази промяна трябваше да бъде призната и кралският двор на мороите щеше да бъде разтърсен из основи.

— Длъжна е да отиде — продължих да настоявам. — Кралският двор е корумпиран и фамилията Драгомир трябва да участва активно в уреждането на проблемите. Сама Лиса няма власт да го стори, не и без необходимия семеен кворум. Всички останали кралски особи… ще се постараят да я стъпчат. Готвят се да прокарат закони, които няма да са от полза за никого от нас.

Емили оставаше коленичила до стола, сякаш закриляше с тялото си Джил от думите ми.

— Именно заради това Джил не бива да отива там. Точно заради това не позволих на Ерик да я признае. Не искам Джил да се намесва в дворцови интриги. Онзи дворец действа като отрова. Доказателство е убийството на Татяна. — Емили млъкна и ме изгледа пронизващо, с което ми напомни, че аз си оставах главната заподозряна. Очевидно още не бяхме загърбили тази грижа. — Всичките тези знатни аристократи… са порочни. Не искам Джил да стане една от тях. Няма да й позволя да заприлича на тях.

— Не всички кралски особи са такива — възразих й аз. — Лиса не е. Тя се опитва да промени системата.

Емили ме удостои само с една горчива усмивка.

— И как, според теб, се отнасят другите към нейната реформа? Сигурна съм, че има кралски потомци, които ще се зарадват да й запушат устата — особено онези, които не желаят да се възроди фамилията Драгомир. Казах ти вече: Ерик беше добър човек. Понякога си мисля, че не е съвпадение, задето родът му е мъртъв.

— Това е абсурдно! — ахнах аз. Но внезапно престанах да съм толкова сигурна.

— Наистина ли? — Погледът на Емили не се отдели от лицето ми, сякаш бе отгатнала съмненията ми. — Какво си мислиш, че ще направят, ако на сцената се появи още един представител на фамилията Драгомир? Говоря за онези, които и сега се противопоставят на Василиса. Какво, според теб, ще измислят, като разберат, че само една личност стои между тях и могъществото на нейната фамилия?

Това, за което намекваше, беше шокиращо… при все това знаех, че не е невъзможно. Като погледнах към Джил, стомахът ми се сви. Към такива изпитания ли щях да я тласна? Сладката, невинна Джил. Джил, която мечтаеше за живот, изпълнен с приключения, и все още трудно можеше да заговори някое момче, без да се изчерви. Желанието й да се научи да се сражава беше наполовина младежки импулс и наполовина инстинкт да защитава себеподобните. Наистина, ако заемеше подобаващото й се място в кралските среди, технически би могла да помогне на своите — макар и не по начина, който очакваше. А това означаваше да се забърка в потайния и зловещ свят на дворцовите интриги.

Емили като че ли прие мълчанието ми за знак на съгласие. По лицето й се изписаха смесени чувства на триумф и облекчение, но те скоро изчезнаха, защото Джил внезапно проговори:

— Ще го направя.

Смаяни, всички се извърнахме. Досега я бях възприемала само като жертва и се отнасях жалостиво към нея. Ала ето че сега се изумих колко смела и решителна бе тя. В изражението й все още се долавяше малко шок и страх, но се появи и нещо стоманено, което никога досега не бях виждала в нея.

— Какво? — възкликна майка й.

— Ще го направя — повтори Джил още по-категорично. — Ще помогна на Лиса и… и на фамилията Драгомир. Ще отида с Роуз в кралския двор.

Реших, че сега не е моментът да споменавам безбройните трудности, пред които щях да се изправя, ако се появя в близост до кралския двор. Честно казано, вече бях стигнала до етапа, при който можех само да импровизирам, макар че изпитах известно облекчение, когато гневът на Емили се насочи в друга посока.

— Няма да отидеш! Няма да ти позволя да припариш там.

— Не можеш да взимаш решения вместо мен! — извика Джил. — Вече не съм дете.

— Но още не си и възрастна — възрази й Емили.

Двете се впуснаха в разгорещен спор и скоро се наложи Джон да се притече на помощ на жена си. В разгара на разгорещения семеен спор Сидни се наведе към мен и промърмори:

— Обзалагам се, че никога не си мислела, че най-трудното в откриването на твоята „спасителка“ ще бъде да убедиш майка й да й разреши да наруши вечерния час.

За нещастие в шегата й се съдържаше немалко истина. Нуждаехме се от Джил и аз със сигурност не бях предвидила подобно усложнение. Какво ще стане, ако Емили откаже да я пусне с нас? Очевидно за нея беше немислимо да бъде разкрита тайната за потеклото на Джил, още повече че бе успяла да я опази в продължение на приблизително петнадесет години. Имах предчувствието, че ако се стигне дотам, Джил няма да се поколебае да избяга в кралския двор. А аз от своя страна нямаше да се поколебая да й помогна.

Още веднъж Соня се намеси най-неочаквано в разговора:

— Емили, ще ме изслушаш ли? Всичко това е неизбежно да се случи, със или без твоето съгласие. Ако не пуснеш сега Джил, тя ще замине следващата седмица. Или догодина. Или след пет години. Истината е, че все някога ще се случи.

Емили се облегна на стола със сгърчено лице.

— Не. Не искам да стане така.

Красивото лице на Соня се помрачи.

— Животът, за съжаление, не се съобразява с това, което желаем. Действай сега, когато още можеш да предотвратиш всичко това да не се превърне в трагедия.

— Моля те, мамо — помоли я Джил. Нефритенозелените очи, характерни за всички потомци на рода Драгомир, гледаха Емили с много обич. Знаех, че Джил може да не се подчини на родителите си и да избяга, но не искаше да постъпи така, освен ако нямаше друг избор.

Емили се загледа с невиждащ поглед в пространството. Очите й, обрамчени с дълги и гъсти мигли, бяха отсъстващи, но в тях бе легнала сянка на примирение. И въпреки че се опитваше да провали моите планове, знаех, че го прави само от любов и загриженост — качества, които сигурно бяха привлекли Ерик към нея.

— Добре — изрече най-после Емили с въздишка. — Джил може да замине, но и аз ще я придружа. Няма да отидеш без мен на онова място.

— Нито без мен — присъедини се Джон. Той още изглеждаше объркан, но явно бе решил да подкрепи жена си и заварената си дъщеря. Джил изгледа и двамата с благодарност, което ми напомни, че току-що бях разбила едно сплотено досега семейство. В плановете ми не се предвиждаше Емили и Джон да дойдат с нас, но не можех да ги обвинявам, че искат да са с детето си, пък и не виждах с какво можеха да ни навредят. Освен това се нуждаехме от Емили, за да разкаже на всички за Ерик.

— Благодаря ви — кимнах. — Много ви благодаря.

Джон ме изгледа враждебно.

— Все още не сме се занимали с факта, че в дома ни има личност, която се укрива от закона.

— Роуз не го е направила! — извика Джил пламенно. — Натопили са я.

— Точно така. — Поколебах се, преди да изрека следващите думи. — Вероятно от онези, които се противопоставят на Лиса.

Емили пребледня, но трябваше да остана честна докрай, дори и ако с това щях да потвърдя опасенията й. Тя съумя да успокои дишането си.

— Вярвам ти. Вярвам ти, че не си го направила. Не зная защо… но ти вярвам. — Почти се усмихна. — Не, зная защо. Заради онова, което казах преди малко за онези усойници в двора. Те са способни на подобни неща. Но не и ти.

— Сигурна ли си? — попита Джон притеснено. — Защото тази бъркотия с Джил е достатъчно лоша дори и без да приютяваме престъпници в дома си.

— Сигурна съм — повтори Емили. — Соня и Джил вярват на Роуз, както и аз. Всички сте добре дошли да останете в дома ни тази вечер, защото едва ли ще можем веднага да потеглим за кралския двор.

Отворих уста, за да възразя, че е най-добре да тръгнем веднага, но Сидни ме сръга с лакът.

— Благодаря ви, госпожо Мастрано — изрече, като прибягна до дипломатическите умения на алхимиците. — Би било чудесно.

Потиснах недоволството си. Времето ме притискаше, но знаех, че семейство Мастрано имат право да се приготвят за пътуването. А и беше по-добре да пътуваме през деня. След като прецених приблизително разстоянието, се успокоих, че ще можем за един ден да се върнем в кралския двор. Кимнах в знак на съгласие с казаното от Сидни и се примирих е факта, че ще преспим в къщата на семейство Мастрано.

— Благодаря. Оценявам го. — Внезапно се сетих нещо. Припомних си думите на Джон: Тази бъркотия с Джил е достатъчно лоша дори и без да приютяваме престъпници в дома си. Усмихнах се на Емили с най-убедителната си и успокояваща усмивка. — Ние, хм, имаме още няколко приятели, които ни чакат отвън в колата…