Глава 10

Когато гаджето ти посещава сънищата ти, научаваш някои неща. Едно от най-важните е, че физическият контакт насън е съвсем същият както наяве. Като да кажем да целунеш някого. Двамата с Ейдриън си бяхме разменили доста целувки насън, достатъчно страстни, за да възпламенят тялото ми и да събудят желание за нещо повече. Въпреки че никога не съм нападала някого насън, съм готова да се обзаложа, че един юмрук в съня ще е също толкова болезнен както истинския.

Хвърлих се без колебание към Виктор, като не бях сигурна дали искам да го цапардосам, или удуша. И двете идеи ми се струваха добри. Но не направих нито едното, нито другото. Преди да го достигна, се ударих в невидима стена — силно. Това едновременно блокира достъпа ми до него и ме отхвърли назад. Препънах се и опитах да запазя равновесие, но вместо това се приземих болезнено на пода. Да — сънищата си бяха съвсем като реалността.

Метнах кръвнишки поглед към Робърт, изпълнена със смесица от гняв и смут. Опитах се да скрия последното.

— Да не би да владееш магията на духа в комбинация с телекинеза?2

Знаехме, че е възможно, но това бе умение, което Лиса и Ейдриън все още не бяха усвоили. Всъщност никак не ми се нравеше идеята, че Робърт притежава силата да хвърля предмети наоколо и да създава невидими бариери. Само това ни липсваше.

— Аз контролирам съня — отвърна Робърт загадъчно.

Виктор ме гледаше с онова самодоволно, пресметливо изражение, което бе усъвършенствал. Осъзнала неизгодното си положение, скочих на крака. Заех бойна стойка, тялото ми бе напрегнато и готово, докато се питах дали Робърт ще държи стената докрай.

— Свърши ли с буйстването? — попита Виктор. — Разговорът ни ще е много по-приятен, ако се държиш като цивилизована личност.

— Няма за какво да си говоря с теб — отсякох. — Единственото, което смятам да направя, е да те открия в реалния свят и да те завлека обратно в затвора.

— Очарователно — промърмори Виктор. — Може да ни настанят в обща килия.

Потръпнах.

— Да — продължи той. — Зная всичко за случилото се. Горката Татяна. Каква трагедия. Каква загуба.

Подигравателният му, мелодраматичен тон ме наведе на една мисъл.

— Ти… ти нямаш нищо общо с това, нали? — Бягството на Виктор от затвора бе предизвикало доста страх и паника сред мороите. Бяха убедени, че идва, за да си отмъсти на всички тях. Знаейки истината за бягството му, не обръщах внимание на подобни приказки, като предположих, че просто се е скрил някъде. Сега си спомних, че някога той искаше да вдигне революция сред мороите, и се зачудих дали убиецът на кралицата всъщност не е най-злият негодник, когото някога съм познавала.

Виктор изсумтя.

— Едва ли. — Скръсти ръце зад гърба си и закрачи из стаята, преструвайки се, че разглежда картините. Отново се запитах докъде се простира защитната стена на Робърт. — Имам много по-изтънчени методи за постигане на целите си. Не бих се унижил дотам, че да прибягна до нещо подобно… нито пък ти.

Канех се да изтъкна, че психическият му тормоз над Лиса едва ли би могъл да се нарече изтънчен метод, но последните му думи привлякоха вниманието ми.

— Не вярваш, че аз съм го извършила?

Той ме погледна от мястото си. Беше се спрял пред картина, изобразяваща мъж с бомбе и бастун.

— Разбира се, че не. Ти никога не би направила нещо, което изисква толкова внимателно планиране. И ако това, което чух за местопрестъплението, е вярно, никога не би оставила толкова много улики след себе си.

Думите му съдържаха едновременно обида и комплимент.

— Е, благодаря за доверието. Бях се разтревожила какво ще си помислиш. — Това ми спечели усмивка и аз скръстих ръце пред гърдите си. — И откъде вие двамата знаете за случилото се в двора? Шпиони ли имате?

— Подобни неща се разпространяват много бързо в света на мороите — отвърна Виктор. — Не съм чак толкова откъснат от всичко. Узнах за убийството й почти веднага, след като се случи. Както и за изключително впечатляващото ти бягство.

По-голямата част от вниманието ми остана приковано върху Виктор, но стрелнах набързо с поглед и Робърт. Той оставаше мълчалив, празното, отнесено изражение в очите му ме караше да се питам дали въобще осъзнава ставащото около него. От вида му по гръбнака винаги ме полазваха ледени тръпки. Той беше най-яркият пример за ужасните последици от използването на магията на духа.

— А на теб какво ти пука? — троснах се аз. — И защо, по дяволите, ме безпокоиш в сънищата ми?

Виктор възобнови разходката си, сетне се спря и прокара върховете на пръстите си по гладката, дървена повърхност на арфата.

— Защото се интересувам изключително много от политиката на мороите. И бих искал да разбера кои са отговорни за убийството и каква е играта им.

Ухилих се самодоволно.

— Май те е яд, че този път за разнообразие някой друг, а не ти, дърпа конците. — Не говорех буквално.

Той отдръпна ръката си от струните на арфата и я отпусна покрай тялото си. Прикова острите си очи в мен, същите бледозелени очи като на Лиса.

— Остроумните ти забележки няма да те отведат до никъде. Имаш две възможности: или да ни позволиш да ти помогнем, или да откажеш.

— Ти си последната личност, от която бих поискала помощ. Не се нуждая от нея.

— Да. Изглежда нещата се развиват доста добре за теб, след като сега си издирван беглец и се намираш в компанията на мъж, когото още смятат за стригой. — Виктор замълча многозначително. — Разбира се, сигурен съм, че нямаш нищо против въпросната компания. Знаеш, че ако ви намеря, бих могъл да ви застрелям и да бъда приветстван и приет обратно като герой.

— Не залагай много на това. — В гърдите ми се надигна гняв, едновременно заради намека му, а и защото в миналото бе причинил големи неприятности на двама ни с Дмитрий. С огромно усилие на волята, изрекох с нисък, застрашителен глас: — Аз ще намеря теб. И вероятно няма да доживееш да стигнеш до затвора.

— Вече установихме, че убийството не е сред уменията ти. — Виктор се отпусна в едно от креслата и се настани удобно сред възглавничките. Робърт продължаваше да стои прав с онова застинало изражение на лицето. — Сега трябва да разберем защо някой ще иска да убие покойната кралица. Дразнещата й и надменна личност едва ли би била мотив, макар че сигурно е помогнала. Хората вършат подобни неща заради власт и за да подпомогнат осъществяването на целите си. От това, което чух, най-спорното последно действие на Татяна е онзи закон за възрастта — да, същият. Този, който те кара да ме гледаш толкова навъсено. Явно нейният убиец е бил против.

Изобщо не желаех да се съгласявам с Виктор. Не желаех да водя разумен разговор с него. Исках единствено да уловя някакъв знак къде се намира той в реалния свят, а след това исках да се опитам отново да ударя тази невидима стена. Щеше да си заслужава риска, ако можех поне малко да му навредя. Затова бях малко изненадана, когато се чух да казвам:

— Или, който го е направил, е искал да прокара нещо още по-лошо, много по-тежко за дампирите. Някои смятат, че декретът е твърде либерален.

Признавам си, че да изненадам Виктор Дашков, е една от големите радости в живота ми. В момента изпитах това удоволствие, като видях как веждите му се повдигнаха смаяно. Не беше лесно да изкажеш предположение, за което такъв майстор на интригата не се е досетил.

— Интересно — промълви накрая. — Може би съм те подценявал, Роуз. Това беше блестящо умозаключение.

— Ами, хм… не беше точно мое умозаключение.

Виктор зачака напрегнато. Дори Робърт излезе от замаяността си и впери поглед в мен. Усещането беше зловещо.

— Беше на Татяна. Искам да кажа, не е било умозаключение. Тя ми го каза направо… или по-точно го е написала в бележката, която ми остави. — Какви ги плещех пред тези типове? Поне отново изненадах Виктор.

— Татяна Ивашков ти е оставила бележка, съдържаща тайна информация? За какво?

Прехапах устни и насочих вниманието си към една от картините. На нея бе изобразена елегантна жена морой със същите онези нефритенозелени очи, каквито имаха повечето от рода Дашков и Драгомир. Внезапно се запитах дали Робърт не бе създал този сън, използвайки декора на някое от именията на Дашков от тяхното детство. Движението, което зърнах с периферното си зрение, ме накара да насоча отново вниманието си към двамата братя.

Виктор стана и направи няколко крачки към мен, изгарящ от любопитство и вперил лукавия си поглед в мен.

— Има още. Какво друго ти е казала? Тя е знаела, че е в опасност. Знаела е, че този закон е причината за заплаха… но това не е било единственото, което ти е доверила, нали?

Останах безмълвна, но в главата ми започна да се оформя една налудничава идея. Наистина обмислях дали Виктор не би могъл да ми помогне. Разбира се, имайки предвид неотдавнашното минало, идеята не беше чак толкова налудничава, все пак го бях измъкнала от затвора, за да получа помощта му.

— Татяна ми довери… — Дали да го изрека? Трябва ли да издам една тайна, която дори Лиса не знае? Ако Виктор узнаеше, че съществува и друг представител на фамилията Драгомир, би могъл да го използва за някой от пъклените си планове. Как? Не бях сигурна, но отдавна се бях научила да очаквам всичко от него. При все това… Виктор знаеше много тайни на мороите. Щеше да ми достави удоволствие да наблюдавам как двамата с Ейб ще „кръстосат“ умове. Освен това не се съмнявах, че голяма част от тайните се отнасят до родовете Драгомир и Дашков. Преглътнах. — Татяна ми каза, че има още един Драгомир. Че бащата на Лиса е имал любовна връзка, от която се родило дете, и ако успея да го открия, ще помогна на Лиса да получи полагащото й се място в Кралския съвет.

Когато Виктор и Робърт се спогледаха изумено, разбрах, че планът ми се е сгромолясал. Виктор нямаше да ми издаде никаква тайна. Вместо това аз го бях снабдила с ценна информация. По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Той насочи вниманието си отново към мен. Гледаше ме със замислено изражение.

— Така. Ерик Драгомир не е бил светецът, на какъвто толкова често се правеше.

Стиснах юмруци.

— Не говори лошо за баща й.

— Не бих си го и помислил. Много харесвах Ерик. Но, да… ако това наистина е вярно, тогава Татяна е права. Василиса технически ще има семейство и либералните й възгледи биха причинили доста брожения в съвета, чиито членове изглежда никога не променят гледните си точки. — Засмя се. — Да, определено смятам, че това би разстроило мнозина, включително и убиеца, който иска да притисне дампирите. Предполагам, че който и да е той, не би искал това да се разчуе.

— Някой вече се е опитал да унищожи документите, свързващи бащата на Лиса с любовницата му. — Отново говорех, без да мисля, и се мразех за това. Не исках да издавам повече информация на двамата братя. Не исках всичко да изглежда така, сякаш сме съучастници в тази история.

— Чакай да отгатна — рече Виктор. — Това искаш да направиш, нали? Да откриеш копелето на Драгомир.

— Хей, не…

— Това е просто израз — прекъсна ме той. — Доколкото ви познавам вас двете — а аз съм сигурен, че е така — Василиса отчаяно се опитва да изчисти името ти в двора, докато вие двамата с Беликов сте се впуснали в едно сексуално заредено приключение, за да откриете нейния брат или сестра.

— Ти изобщо не ни познаваш — изръмжах. Сексуално заредено приключение, как ли пък не!

Той сви рамене.

— Лицето ти е достатъчно красноречиво. И наистина, идеята не е никак лоша. Не е велика, но не е лоша. Ако се даде кворум на фамилията Драгомир, ти ще имаш възможност да се защитиш пред съвета. Предполагам, че не разполагате с някакви следи?

— Работим по въпроса — смънках уклончиво.

Виктор погледна към Робърт. Знаех, че двамата нямат телепатична връзка, но докато си разменяха погледи, имах чувството, че мислят за едно и също нещо и сега го потвърждават. Накрая Виктор кимна и се извърна към мен.

— Много добре тогава. Ние ще ти помогнем. — Изрече го така, сякаш неохотно се съгласяваше да ми направи огромна услуга.

— Не се нуждая от помощта ви!

— Разбира се, че се нуждаеш. Случаят надхвърля твоите възможности, Роуз. Навлизаш в опасните и зловещи води на сложната политика — нещо, в което нямаш опит. Няма нищо срамно да си го признаеш, както и аз не се срамувам да призная, че в една неразумна, зле планирана юмручна схватка ти със сигурност би победила.

Още един съмнителен комплимент.

— Справяме се съвсем добре. Един алхимик ни помага. — Ето. Това щеше да му покаже чии възможности са надхвърлени. И за свое удовлетворение мога да заявя, че той наистина изглеждаше леко впечатлен. Съвсем леко.

— По-добре, отколкото очаквах. Твоят алхимик попаднал ли е на някаква следа, нещо за местонахождението на издирваната личност?

— Тя работи по въпроса — осведомих го.

Той въздъхна разочаровано.

— В такъв случай ще ни е нужно време, нали? За две неща: разследването на Василиса в двора и откриването на това дете, с което вие сте се заели.

— Ти си този, който се държи така, все едно че знае всичко — изтъкнах аз. — Предположих, че ти е известно нещо за това.

— За мое огромно разочарование, не. — Всъщност Виктор не звучеше чак толкова разочарован. — Но веднага щом като попаднете на следа, уверявам те, ние ще бъдем много полезни в разнищването й. — Отиде при брат си и го потупа успокоително по ръката. Робърт го погледна с обожание. — Пак ще те посетим. Съобщи ни, когато разполагате с нещо полезно, и тогава ще се срещнем с вас.

Очите ми се разшириха.

— Няма да направиш нищо подобно… — Поколебах се. Бях позволила Виктор да избяга в Лас Вегас. Сега той ми предлагаше да дойде при мен. Може би щях да имам възможност да поправя грешката си и да изпълня предишната си заплаха към него. Побързах да замажа неволно изпуснатите думи. — Как да съм сигурна, че мога да ти вярвам?

— Няма как — заяви ми той най-нагло. — Ще трябва да приемеш на доверие поговорката, че врагът на твоя враг ти е приятел.

— Винаги съм мразила тази поговорка. Ти винаги ще бъдеш мой враг.

Изненадах се, когато Робърт внезапно се оживи. Изгледа ме свирепо и пристъпи напред.

— Брат ми е добър, сенчесто момиче! Ако го нараниш… ако го нараниш, ще си платиш. И следващия път няма да се върнеш. Светът на мъртвите няма да те пусне за втори път.

Бях достатъчно здравомислеща, че да вземам насериозно приказките на един откачен, но последните му думи направо смразиха кръвта ми.

— Твоят брат е психо…

— Стига, стига. — Виктор отново потупа успокоително Робърт по ръката. Все още озъбен насреща ми, по-младият брат на Дашков отстъпи, но бях готова да се обзаложа, че невидимата стена отново е издигната. — Няма полза от подобни пререкания. Губим си времето, а не разполагаме с много. Нуждаем се от повече. Изборите за монарх могат да започнат всеки момент и убиецът на Татяна ще има предимство в тях, ако наистина съществува някакъв таен план. Трябва да забавим изборите не само за да попречим на плановете на убиеца, но и за да разполагаме с време, необходимо, за да си свършим работата.

Всичко това вече започна да ми писва.

— Нима? И как предлагаш да го направим?

Виктор се усмихна.

— Като издигнем кандидатурата на Василиса за кралица.

Тъй като си имах работа с Виктор Дашков, не би трябвало да се изненадвам от нищо, което каже. Фактът, че продължаваше да ме хваща неподготвена, беше поредното доказателство за размерите на лудостта му.

— Това — заявих — е невъзможно.

— Не съвсем — отвърна той.

Вдигнах раздразнено ръце.

— Ти изобщо схвана ли за какво говорехме? Цялата работа се свежда до това, Лиса да получи пълни права в обществото на мороите. Та тя дори не може да гласува! Как ще се кандидатира за кралица?

— Всъщност според закона може. Съгласно условията за номиниране, всеки член на кралска фамилия може да се кандидатира за трона. Това е всичко, което е записано. Един член от всяка фамилия. Не се споменава от колко души трябва да се състои семейството, както е в случая с правото й да гласува в съвета. Тя просто се нуждае от три номинации, а законът не определя от коя фамилия трябва да бъдат направени.

Виктор говореше толкова точно и ясно, все едно цитираше от някой учебник по право. Запитах се дали знае наизуст всички закони. Предполагам, че ако някой смята да прави кариера, като нарушава законите, то навярно би трябвало добре да ги познава.

— Който е писал този закон, вероятно е предположил, че кандидатите ще имат и други членове на семейството. Просто не са си дали труд изрично да го уточнят. Това ще кажат, когато Лиса се кандидатира. Ще се противопоставят.

— Онези, които й отказват правото на глас в съвета заради един ред в закона, където се споменава друг член на семейството, могат да се противопоставят колкото си искат. Ако техният аргумент е, че всяка подробност трябва да се взима предвид, то би трябвало да направят същото и по отношение на изборния закон, където, както вече казах, не се споменава нищо за необходимостта от друг член на фамилията. — Устните на Виктор се извиха в усмивка, супер уверена. — Казвам ти, че според закона няма абсолютно нищо, което да й попречи да го направи.

— Ами възрастта й? — изтъкнах. — Принцесите и принцовете, които се кандидатират, винаги са стари. — Титлата принц или принцеса се полагаше на най-възрастния член на фамилията и по традиция съответно те се кандидатираха за крал или кралица. Семейството можеше да реши да номинира някой по-подходящ, но дори и тогава — доколкото знаех — винаги беше някой по-възрастен и опитен.

— Единственото условие за възрастта е кандидатът да е пълнолетен — отвърна Виктор. — Тя е на осемнадесет. Отговаря на изискването. Останалите фамилии имат по-големи възможности за избор, така че съвсем естествено е да изберат някой, който изглежда по-опитен. В случая с Драгомир? Е, в момента няма кой друг, нали? Освен това младите монарси не са прецедент. Има една много известна кралица, Александра, която не е била много по-възрастна от Василиса. Много обичана, забележителна. Статуята й се намира до входа на църквата.

Размърдах се неловко.

— Всъщност… хм, вече не е там. Взриви се.

Виктор се слиса. Очевидно беше чул за бягството ми, но не и всички подробности.

— Това не е важно — заявих припряно, чувствайки се виновна, че косвено съм отговорна за взривяването на статуята на прославената кралица. — Цялата тази идея да използваме Лиса, е абсурдна.

— Ти няма да си единствената, която мисли така — съгласи се Виктор. — Те ще спорят. Ще влязат в словесен двубой. Накрая законът ще надделее. Ще трябва да приемат кандидатурата й. Тя ще се яви на изпитите и вероятно ще ги вземе. После, когато дойде време за гласуване, според закона за тези процедури се изисква още един член на семейството, който да подкрепи вота.

Главата ми вече напълно се замая. Чувствах се умствено изтощена да слушам всички тези вратички в закона и юридически хватки.

— Я го кажи направо и на прост език — наредих му.

— Когато настъпи моментът за гласуване, тя няма да може да бъде избрана. Няма семейство, което да изпълни условията за реалните избори. С други думи, според закона тя може да се кандидатира и да вземе изпитите. Но никой няма да може да гласува за нея, защото тя няма семейство.

— Това е… идиотско.

— Съгласен съм. — Той замълча. Не мисля, че някой от нас двамата някога е очаквал да сме съгласни за нещо.

— Лиса ще се възпротиви на идеята. Тя никога не е искала да бъде кралица.

— Нищо ли не разбра от това, което ти казах? — възкликна Виктор раздразнено. — Тя няма да бъде кралица. Не може. Това е лошо написан закон за ситуация, която никой не е предвидил. Истинска бъркотия. Ще доведе до задънена улица изборите и ще ги забави толкова много, че ще разполагаме с нужното допълнително време, за да открием брата или сестрата на Василиса, както и кой е убил Татяна.

— Хей! Вече ти казах: тук няма „ние“. Аз няма да…

Виктор и Робърт се спогледаха.

— Уредете номинацията на Василиса — прекъсна ме Виктор. — Ще се свържем с теб много скоро, за да се уговорим къде ще се срещнем и да започнем търсенето на новия член на рода Драгомир…

— Това не е…

Събудих се.

Мигновената ми реакция беше да изругая, но сетне си спомних къде се намирам и запазих ругатните за себе си. Видях силуета на Дмитрий в ъгъла, застанал нащрек и бдителен. Не исках да разбере, че съм будна. Затворих очи и се нагласих по-удобно, като се надявах този път истинският сън да блокира братята Дашков и абсурдните им планове. Лиса да се кандидатира за кралица? Беше лудост. И все пак… не беше кой знае колко по-откачено от повечето неща, които бях направила.

Пропъдих тези мисли и позволих на тялото ми да се отпусне. Почувствах как започва да ме обгръща истинският сън. Наблягам на започва. Защото внезапно усетих как друг сън, сътворен от духа, се материализира около мен.

Очевидно се очертаваше доста оживена нощ.

Загрузка...