Последна саможертва

Глава 13

— Не е смешно!

— Права си — съгласи се Сидни. — Не е смешно. Направо си е голям майтап!

Намирахме се в къщата на Реймънд, в усамотението на нашата стая. Беше ни нужна цяла вечност, за да се измъкнем от веселбата край лагерния огън, особено след като узнахме за ужасния обичай на Съхранителите. Е, за мен поне беше ужасен. Оказа се, че ако в тази комуна някой иска да се ожени за друг, бъдещите младоженец и младоженка поотделно трябва да се бият с най-близкия роднина от същия пол на половинката си. Анджелина забелязала интереса на Джошуа към мен от мига, в който съм пристигнала, и когато видяла гривната на ръката ми, предположила, че това е някакъв вид обвързване. И като негова сестра на нея се падала честта да се увери дали съм достойна за брат й. Тя все още не ме харесваше, нито ми вярваше напълно, но след като доказах, че съм добър боец, се бях издигнала доста в очите й, което пък я бе накарало да даде съгласието си за нашия „годеж“. Бяха нужни доста приказки, за да се убедят всички — включително и Джошуа, — че няма годеж. Освен това разбрах, че ако имаше, Дмитрий трябваше да влезе в ролята на мой „роднина“ и да се бие с Джошуа.

— Престанете и двамата — троснах се аз. Дмитрий се бе облегнал на една от стените със скръстени пред гърдите ръце и ме наблюдаваше, докато разтривах бузата си, където ме беше цапардосала Анджелина. Не беше най-лошата рана, която съм получавала, но утре определено щях да имам синина. Върху устните му играеше лека усмивка.

— Казах ти да не го окуражаваш — долетя спокойният отговор на Дмитрий.

— Няма значение. Ти изобщо не беше предвидил подобно нещо. Просто не искаше аз да… — Преглътнах думите си. Нямаше да изрека на глас това, което си мислех: че Дмитрий ревнува. Или проявява собственическо чувство. Или каквото и да е там. Просто знаех, че беше подразнен от приятелските ми отношения с Джошуа… и много развеселен от избухването ми заради нападението на Анджелина. Извърнах се рязко към Сидни, която се забавляваше не по-малко от Дмитрий. Всъщност бях напълно сигурна, че никога досега не я бях виждала да се усмихва толкова много. — Ти знаеше ли за този обичай?

— Не — призна тя, — но не съм изненадана. Казах ти, че са диваци. Решават голяма част от ежедневните си проблеми с битки като тази.

— Това е глупаво — промърморих, като хич не ми пукаше, че хленча. Докоснах главата си. Искаше ми се да имам огледало, за да видя доколко са големи пораженията от фризьорската намеса на Анджелина. — Макар че… тя не беше чак толкова зле. Не беше тренирана, но си я биваше. Всички ли са толкова корави? И мороите, и човеците?

— Така мисля.

Замислих се над казаното. Бях ядосана и засрамена от случилото се, но трябваше да призная, че Съхранителите внезапно ми се сториха много по-интересни. Каква ирония, че толкова изостанала група притежава достатъчно проницателност, за да се обучи да се бие, без значение от расата. А междувременно представителите на моята собствена „просветена“ общност все още отказват да се обучат как да се отбраняват.

— Ето защо стригоите не ги нападат — промърморих. Дори не осъзнах какво съм казала, докато не видях, че усмивката на Дмитрий изчезна. Втренчи се мрачно през прозореца.

— Трябва да се чуя отново с Борис и да видя какво е открил. — Извърна се към Сидни. — Няма да отнеме много време. Не е нужно всички да отиваме. Може ли да взема колата ти, след като няма да ходя надалеч?

Тя сви рамене и се протегна за ключовете. По-рано бяхме открили, че телефонът на Сидни има обхват на около десетина минути път извън селото. Той беше прав. Нямаше нужда всички да отиваме за едно бързо телефонно обаждане. След моя двубой двете със Сидни бяхме в безопасност. Никой не би се закачал сега с мен. При все това… не ми се нравеше мисълта, че Дмитрий се изправя сам срещу миналото си като стригой.

— Все пак не е зле да отидеш с него — заявих на Сидни, докато трескаво мислех. — Трябва да проверя Лиса. — Не беше изцяло лъжа. Това, което приятелите ми бяха узнали от Джо, все още ми тежеше. — Обикновено през това време мога да следя какво става около мен, но може би ще е по-добре, ако не си тук. Особено в случай, че се появят алхимици.

Логиката ми куцаше, макар че колегите й все още бяха повод за тревога.

— Съмнявам се, че ще дойдат, докато е тъмно — отбеляза Сидни, — но не ми се ще да съм наоколо, когато просто се взираш в пространството. — Не го призна, а и аз не казах нищо, но подозирах, че не иска някой друг да кара колата й.

Дмитрий смяташе, че отиването й с него е ненужно, и го заяви, но очевидно не се чувстваше в правото си да й нарежда, както правеше с мен. И така двамата потеглиха и ме оставиха сама в стаята. Наблюдавах ги замислено, докато излизаха. Независимо колко дразнещо беше подигравателното му отношение от преди малко, аз се тревожех за него. Бях видяла ефекта от последния му разговор и ми се искаше да съм с него, за да го утеша. Но имах чувството, че той не би го позволил, така че съгласието му Сидни да го придружи си беше малка победа.

След като тръгнаха, реших да проверя какво става с Лиса. Бях го използвала по-скоро като извинение, но честно казано, това беше по-добро от алтернативата — да изляза навън и да се включа в общото веселие. Не желаех да чувам повече поздравления, а очевидно на Джошуа му стигаше едно „може би“ и да приема гривната, за да реши, че сме обвързани за цял живот. Все още го смятах за убийствено сладък, но не можех да понеса обожанието, с което ме зяпаше.

И така, настаних се с кръстосани крака върху леглото на Анджелина и се отворих за връзката и чувствата на Лиса. Тя вървеше по коридора на сграда, която отначало не познах. Миг по-късно се ориентирах. Това беше сградата в кралския двор, в която се намираше големият спа център, както и убежището на Ронда, циганката. Стори ми се странно, че Лиса е решила да отиде при ясновидка, за да й гадае бъдещето, но след като зърнах придружителите й, разбрах, че става дума за нещо друго.

Обичайните заподозрени бяха с нея. Ейдриън и Кристиан. Сърцето ми подскочи, като видях отново Ейдриън — особено след инцидента с Джошуа. Последният ми сън, създаден от магията на духа, беше твърде кратък.

Докато вървяха, Кристиан държеше ръката на Лиса. Топлата му длан й вдъхваше спокойствие и сигурност. Той изглеждаше уверен и решителен, макар че устните му бяха изкривени в обичайната му саркастична полуусмивка. Лиса бе тази, която се чувстваше нервна и очевидно се подготвяше за нещо. Усещах, че се бои от това, което й предстои, макар да го смяташе за необходимо.

— Тук ли? — попита и спря пред една врата.

— Така мисля — отвърна Кристиан. — Рецепционистката каза, че е червената врата.

Лиса се поколеба само за миг, сетне почука. Нищо. Или в стаята нямаше никой, или не искаха да й отворят. Тя вдигна отново ръка и вратата се отвори. На прага стоеше Амброуз, зашеметяващ както винаги, дори по джинси и обикновена синя тениска. Дрехите прилепваха по тялото му, подчертавайки всеки мускул. Изглеждаше така, сякаш току-що бе слязъл от корицата на „Джентълменс Куотърли“.

— Здравей — рече той, искрено изненадан.

— Здравей — отвърна Лиса. — Чудехме се дали може да поговорим с теб?

Амброуз наклони леко глава към стаята.

— В момента съм малко зает.

Зад него Лиса видя маса за масажи, върху която по корем лежеше жена морой. Долната половина на тялото й бе покрита с кърпа, но гърбът й беше гол и лъщеше на мъждивата светлина в стаята, в която горяха ароматни свещи и се носеше приглушена музика в стил ню ейдж.

— Леле! — възкликна Ейдриън. — Не си губиш времето, нали? Тя е в гроба само от няколко часа, а вече си й намерил заместничка.

По-рано през деня, малко преди залез слънце, Татяна най-после бе положена в мястото на вечния й покой. Погребението не беше толкова тържествено, какъвто бе първоначалният замисъл.

Амброуз го изгледа остро.

— Жената вътре е моя клиентка. Това ми е работата. Забравяш, че някои от нас трябва да работят, за да си изкарат прехраната.

— Моля те, може ли да поговорим? — попита Лиса и пристъпи пред Ейдриън. — Няма да ти отнемем много време.

Амброуз изгледа приятелите ми и въздъхна. Извърна се към стаята.

— Лорейн? Трябва да изляза за малко. Ей сега ще се върна, става ли?

— Става — извика жената. Тя се размърда и се извърна с лице към него. Беше по-стара, отколкото очаквах, някъде около четиридесет и пет годишна. Предполагам, че щом си плащаш за масаж, масажистът ти може да е на половината на годините ти. — Върни се по-бързо.

Той й отправи една ослепителна усмивка, която изчезна, щом се озова сам с приятелите ми.

— Добре, какво става? Не ми харесват физиономиите ви.

Амброуз може и да се бе отклонил напълно от нормалния живот за един дампир, но беше обучен като всеки пазител. Беше наблюдателен. Винаги нащрек за потенциални заплахи.

— Ние, хм, искаме да поговорим с теб за… — Лиса се поколеба. Да говориш за разследвания и разпити, бе едно, но да ги провеждаш, съвсем друго. — За убийството на Татяна.

Амброуз повдигна вежди.

— А, разбирам. Не съм сигурен какво мога да кажа, освен че според мен Роуз не го е извършила. Не мисля, че и ти го вярваш, въпреки всичко, което става напоследък. Всички приказват колко си шокирана и разстроена. Печелиш големи симпатии заради това, че си била излъгана и подведена от толкова опасна и престъпна приятелка.

Лиса усети как страните й пламват. Заклеймявайки ме публично и отричайки се от приятелството ни, Лиса се предпазваше от неприятности. Такъв съвет й бяха дали Ейб и Таша, и Лиса знаеше, че е разумен. Ала въпреки че всичко беше преструвка, тя се чувстваше виновна. Кристиан тутакси се притече в нейна защита.

— Зарежи тези приказки. Не става дума за това.

— Тогава за какво става дума? — попита Амброуз.

Лиса побърза да вземе нещата в свои ръце. Опасяваше се, че Кристиан и Ейдриън ще разстроят Амброуз и така ще бъде по-трудно да получат отговори.

— Ейб Мазур ни каза, че в съдебната зала си казал или, ъ-ъ, направил нещо на Роуз.

Амброуз доби шокирано изражение и трябва да му призная, че беше много убедителен.

— Направил съм нещо? Какво означава това? Нима Мазур смята, че аз… какво, ударил съм я пред всички онези хора?

— Не зная — призна Лиса. — Той просто е видял нещо, това е всичко.

— Пожелах й късмет — заяви Амброуз, като все още изглеждаше обиден. — Имам право, нали?

— Да, да. — Лиса бе решила да поговори с Амброуз преди Ейб, страхувайки се, че методите на баща ми може да включват доста физическо насилие. Сега обаче се питаше дали ще се справи. — Виж, ние просто се опитваме да открием истинския убиец на кралицата. Ти беше близък с нея. Ако има нещо — каквото и да е— което знаеш и което може да ни помогне, ще сме ти много благодарни. Наистина се нуждаем от помощта ти.

Амброуз ги изгледа любопитно. После внезапно разбра.

— Вие мислите, че аз съм го направил! За това е всичко. — Никой не каза нищо. — Не мога да повярвам! Пазителите вече ми дадоха да разбера, че ме подозират… но вие? Мислех, че ме познавате по-добре.

— Ние изобщо не те познаваме — заговори Ейдриън с равен тон. — Знаем само, че си имал свободен достъп до леля ми. — Посочи към вратата. — И очевидно не си се помайвал, за да й намериш заместничка.

— Не чу ли, когато казах, че това ми е работата? Аз й правя масаж, това е всичко. Не е гадно и мръсно. — Амброуз поклати безсилно глава и прокара пръсти през кестенявата си коса. — Връзката ми с Татяна също не беше мръсна. Аз я харесвах и бях загрижен за нея. Никога не бих я наранил.

— Не сочат ли статистиките, че обикновено убийците са сред най-близките на жертвата? — обади се Кристиан.

Лиса изгледа сърдито и него, и Ейдриън.

— Престанете. И двамата. — Извърна се отново към Амброуз. — Никой не те обвинява в нищо. Но ти си прекарвал доста време с Татяна. А и Роуз ми каза, че си бил разстроен от закона за възрастта.

— Когато за пръв път чух за него, да — съгласи се Амброуз. — Но дори и тогава казах на Роуз, че трябва да има някаква грешка. Нещо, за което не знаем. Татяна никога не би застрашила живота на дампирите, без да има основателна причина.

— Като например да се направи на добра пред всички онези ужасни кралски потомци? — подметна Кристиан.

— Мери си приказките! — предупреди го Ейдриън.

Лиса не можеше да реши кое е по-дразнещо: двамата й кавалери да се обединят в словесен двубой срещу Амброуз или да се заяждат помежду си.

— Не! — Гласът на Амброуз прокънтя в празния коридор. — Тя не искаше да го прави. Но ако не го беше направила, щяха да се случат по-лоши неща. Има такива, които искаха — и все още го искат — да съберат всички дампири, които не се бият, и да ги принудят със сила да го правят. Татяна прокара закона за възрастта, за да попречи на това.

Възцари се тишина. Аз вече го знаех от бележката на Татяна, но за приятелите ми новините бяха шокиращи. Амброуз продължи да говори, вече напълно окопитил се.

— Тя всъщност бе отворена и към други новости. Искаше да изследва духа. Одобряваше идеята мороите да се научат да се бият.

Тук вече Ейдриън не се сдържа. Онази сардонична маска все още бе на лицето му, но долавях и болка и тъга. Погребението на Татяна сигурно е било трудно изпитание за него, а да чуе външни хора да разкриват информация за някого, когото бе обичал, навярно бе мъчително.

— Е, аз не съм спал с нея като теб — процеди той, — но също я познавах доста добре. Тя никога не е казвала нито дума за това.

— Не и публично — съгласи се Амброуз. — Дори и насаме. Само малцина го знаеха. Тя бе събрала малка група морои, които тайно се тренираха — мъже и жени на различна възраст. Искаше да види доколко мороите могат да се обучат. Дали е възможно да се защитават. Но осъзнаваше, че болшинството ще се разстроят от идеята й, затова групата се тренираше тайно.

Ейдриън не каза нищо, но успях да видя, че трескаво обмисля чутото. Всъщност разкритията на Амброуз не бяха лоши новини, но Ейдриън продължаваше да се чувства наранен при мисълта, че леля му е пазила в тайна от него толкова много неща. Междувременно Лиса поглъщаше новините, преценявайки и анализирайки всяко късче информация.

— Кои са те? Мороите, които са се обучавали?

— Не зная — отвърна Амброуз. — Татяна не говореше за това. Никога не узнах имената им, само тези на инструктора им.

— Кой беше? — настоя Кристиан.

— Грант.

Кристиан и Лиса се спогледаха смаяно.

— Моят Грант? — попита тя. — Този, когото Татяна определи за мой пазител?

Амброуз кимна.

— Затова ти го даде. Тя му вярваше.

Лиса не каза нищо, но аз чувах мислите й високо и отчетливо. Беше приятно изненадана, когато Грант и Серена — пазителите, които бяха заменили Дмитрий и мен — бяха предложили да ги научат с Кристиан на основните защитни техники. Лиса мислеше, че случайно е попаднала на двама прогресивно мислещи пазители, без да подозира, че единият е пионер в обучението на мороите на бойни техники.

Част от тази информация беше важна, и двете бяхме сигурни в това, макар че нито една от нас не можеше да направи връзката. Лиса се замисли над това и не възрази, когато Ейдриън и Кристиан засипаха Амброуз с въпроси. Той явно се почувства обиден от инквизицията, но се насили да им отговори търпеливо. Имаше алиби, а привързаността и уважението, които изпитваше към Татяна, изглеждаха искрени. Лиса му вярваше, макар че Кристиан и Ейдриън оставаха скептични.

— Всички разпитват мен за смъртта й — каза Амброуз, — но не и Блейк.

— Блейк? — учуди се Лиса.

— Блейк Лазар. Някой друг, с когото тя…

— Имаше връзка? — предположи Кристиан и завъртя очи.

— С него? — възкликна отвратено Ейдриън. — Няма начин. Тя не би паднала толкова низко.

Лиса отчаяно се опитваше да си припомни членовете на семейство Лазар, но не можа да свърже името с определено лице. Те просто бяха твърде много.

— Кой е той?

— Един идиот — отвърна Ейдриън. — В сравнение с него аз съм почтен член на обществото.

Думите му накараха Амброуз да се усмихне.

— Съгласен съм. Но той е хубав идиот, а на Татяна й харесваше. — Долових нотка на привързаност в гласа му, докато изричаше името й.

— Тя и с него ли спеше? — попита Лиса. Ейдриън потръпна при споменаването на сексуалния живот на леля му, но в момента се бе разкрил цял един свят от нови възможности. Повече любовници означаваше повече заподозрени. — Ти как се чувстваше от този факт?

Развеселеността на Амброуз се стопи. Изгледа я остро.

— Не съм достатъчно ревнив, за да я убия, ако намекваш за това. Ние се бяхме разбрали. Двамата с нея бяхме близки — да, „имахме връзка“ — но се виждахме и с други.

— Почакай — намеси се Кристиан. Имах чувството, че наистина се забавлява. Убийството на Татяна не беше шега, а сапунена опера, която се разиграваше направо пред очите им. — Ти спиш и с други? Става все по-трудно за разбиране.

Но не и за Лиса. Всъщност ставаше все по-ясно, че убийството на Татяна би могло да е престъпление от страст, а не свързано с политиката. Както бе казал Ейб, някой с достъп до спалнята й бе най-вероятният заподозрян. А ако беше някоя ревнива жена, нежелаеща да споделя любовника си с Татяна?

Това навярно бе най-убедителният мотив досега — само ако знаехме коя е жената.

— С кои? — попита Лиса. — С кои други се срещаш?

— С никоя, която би я убила — отвърна Амброуз твърдо. — Няма да ви кажа имена. Имам право на дискретност, както и те.

— Не и ако някоя от тях е била достатъчно ревнива и е убила леля ми — изръмжа Ейдриън.

Джошуа се бе отнесъл презрително към Ейдриън, задето не ме „защитава“, но в този момент, докато защитаваше честта на леля си, той беше не по-малко свиреп от всеки един пазител или боец от Съхранителите. Беше дори секси.

— Никоя от тях не я е убила, сигурен съм — отсече Амброуз. — И колкото и да го презирам, не мисля, че и Блейк го е направил. Той не е достатъчно умен, за да замисли и осъществи убийството, а и да натопи Роуз. — Амброуз посочи към вратата. Зъбите му бяха стиснати, а притеснението и объркването помрачаваха красивото му лице. — Вижте, не зная какво друго мога да ви кажа, за да ви убедя. Трябва да се връщам вътре. Съжалявам, ако ви се струвам несговорчив, но всичко това беше доста тежко за мен, разбирате ли? Повярвайте ми, ще се радвам, ако откриете кой й причини това. — В очите му проблесна болка. Преглътна и сведе поглед, сякаш не искаше те да разберат колко силни са били чувствата му към Татяна. Когато отново вдигна глава, изражението му отново беше сурово и решително. — Искам да откриете убиеца й и ще ви помогна, ако мога. Но ви казвам, че трябва да търсите някой, който има политически, а не романтични мотиви.

Лиса все още имаше милион въпроси. Амброуз може и да беше убеден, че убийството не е от ревност и страст, но не и тя. Наистина би искала да научи имената на другите му интимни партньорки, но не желаеше да го притиска прекалено много. За миг се замисли дали да не използва внушението, както с Джо. Но не. Не би пресякла отново тази линия, не и с някого, когото смяташе за свой приятел. Поне засега.

— Добре — кимна тя неохотно. — Благодаря ти. Благодаря, че ни помогна.

Амброуз изглеждаше изненадан от любезността й и лицето му омекна.

— Ще видя дали ще мога да изровя нещо, което да ви помогне. Вещите й, както и покоите й, са заключени, но може да се опитам да проникна някак си. Ще ви съобщя, ако науча нещо.

Лиса му се усмихна с искрена благодарност.

— Благодаря ти. Би било чудесно.

Докосване по рамото ме върна обратно в мрачната малка стая в Западна Вирджиния. Сидни и Дмитрий се бяха надвесили над мен.

— Роуз? — попита Дмитрий. Имах чувството, че това не беше първият път, когато се опитва да привлече вниманието ми.

— Здрасти — промърморих. Примигнах няколко пъти, за да се приспособя към реалността. — Върнали сте се. Обади ли се на стригоя?

Той не реагира видимо на думата, но знаех, че мрази да я чува.

— Да. Разбрах къде е информаторът на Борис.

Сидни бе обвила ръце около тялото си.

— Шантав разговор. Една част беше на английски. Беше дори по-зловещ от предишния.

Потреперих неволно, радостна, че съм го пропуснала.

— Но откри ли нещо?

— Борис ми даде името на стригоя, който познава Соня и вероятно знае къде е тя — отвърна Дмитрий. — Всъщност го познавам. Но няма друг начин да се свържа с него, освен да отида лично. Борис ми даде адреса му.

— Къде е? — попитах.

— Лексингтън, Кентъки.

— О, за Бога — изпъшках. — Защо не е на Бахамите? Или поне Корн Палъс?

Дмитрий се опита да прикрие усмивката си. Може и да беше за моя сметка, но щях да се радвам, ако съм успяла поне малко да разсея лошото му настроение.

— Ако тръгнем веднага, ще можем да стигнем при него преди изгрев слънце.

Огледах се.

— Труден избор. Да се откажем от всичко това заради някакво си електричество и течаща вода?

Сега беше ред на Сидни да се ухили.

— Както и от още предложения за брак.

— А и навярно ще се наложи да се бием със стригои — добави Дмитрий.

Скочих на крака.

— Кога тръгваме?