Последна саможертва

Глава 14

Съхранителите реагираха различно на заминаването ни. Обикновено биха се радвали, че чужденците си отиват, особено след като и Сидни беше с нас. Но след схватката ми с Анджелина гледаха на мен като на някакъв супергерой и бяха очаровани от идеята да се омъжа за някой от „семейството“. След като ме видяха в действие, някои от жените започнаха да се заглеждат в Дмитрий. Не бях в настроение да ги наблюдавам как флиртуват с него — особено когато, съгласно техните правила за ухажване, аз очевидно трябваше да се бия с всяка кандидатка за годеница.

Естествено, ние не споделихме със Съхранителите точните си планове, но споменахме, че навярно ще се срещнем със стригои, което предизвика доста силна реакция. Основно възбуда и страхопочитание, което още повече издигна репутацията ни на свирепи воини. Но реакцията на Анджелина беше напълно неочаквана.

— Вземи ме с вас! — заяви тя и сграбчи ръката ми тъкмо когато поех надолу по горската пътека към колата.

— Съжалявам — отвърнах, леко изненадана от желанието й, имайки предвид първоначалната й враждебност. — Трябва сами да си свършим работата.

— Аз мога да помогна! Ти ме победи… но видя какво мога. Добра съм. Бих могла да убия стригой.

Въпреки цялата й страстна решителност, знаех, че Анджелина няма и понятие срещу какво ще се изправи и едва ли е виждала истински стригой. Малцината от Съхранителите, които имаха почетния знак мълния, говореха малко за срещите си със стригоите, а когато ги споменаваха, лицата им добиваха мрачни изражения. Те разбираха. Анджелина — не. Освен това не осъзнаваше, че всеки новак от средните класове в „Свети Владимир“ вероятно щеше да я победи. Тя имаше потенциал, но трябваше още доста да поработи.

— Навярно ще можеш — кимнах, тъй като не исках да нараня чувствата й. — Но просто е невъзможно да дойдеш с нас. — Бих могла да излъжа и да й дам смътното обещание, че „може би някой друг път“, но след като това бе накарало Джошуа да си мисли, че сме едва ли не сгодени, реших, че е по-добре да не я залъгвам.

Очаквах да последват още хвалби относно бойните й умения. Бяхме узнали, че тя се смята за един от най-добрите млади бойци в комуната, а с хубавия си външен вид имаше и много обожатели. Всичко това доста й бе замаяло главата и тя обичаше да се перчи как може да победи всеки и всичко. Отново ми напомни за Джил. Джил също тепърва трябваше да научи още доста неща за истинската битка, но нямаше търпение да се впусне в схватка. Но тя беше много по-тиха и предпазлива от Анджелина, затова следващите думи на Анджелина ме изненадаха.

— Моля те. Не е само заради стригоите! Искам да видя света. Имам нужда да видя нещо друго освен това място! — Беше снижила глас, така че останалите да не могат да я чуят. — Била съм само два пъти в Рубисвил, а съм чувала, че изобщо не може да се сравнява с големите градове.

— Не може — съгласих се. Аз дори не го смятах за град.

— Моля те — замоли се тя отново, като този път гласът й трепереше. — Вземи ме е вас.

Внезапно ми стана жал за нея. Брат й също бе проявил известен копнеж към външния свят, но далеч не толкова страстен. Той се шегуваше, че няма да е зле да ползват електричество, но бях сигурна, че е щастлив и без достиженията на модерния свят. Ала за Анджелина ситуацията беше много по-отчайваща. Аз отлично знаех какво означава да се чувстваш като уловен в капан, защото си неразривно свързан с нечий друг живот, и искрено съжалявах за това, което щях да кажа.

— Не мога, Анджелина. Трябва да продължим сами. Съжалявам, наистина съжалявам.

Сините й очи се замъглиха. Затича и се скри в гората, преди да видя сълзите й. След това се чувствах ужасно и не можех да спра да мисля за нея, докато се сбогувахме с останалите. Бях толкова разсеяна, че дори позволих на Джошуа да ме прегърне на раздяла.

Изпитах облекчение, когато отново се озовахме на пътя. Радвах се, че се отдалечаваме от Съхранителите, и бях готова за истински действия, за да започна най-сетне да помагам на Лиса. Лексингтън беше първата ни стъпка. Очакваха ни шест часа пътуване с кола и Сидни, както обикновено, нямаше да позволи на друг да кара колата й. Двамата с Дмитрий протестирахме, но напразно. Накрая се отказахме, когато осъзнахме, че ако скоро ни предстоеше да се срещнем със стригои, беше по-добре да си починем и запазим силите си. Адресът на Донован — стригоя, за когото се предполагаше, че познава Соня — беше единственото място, където можеше да бъде намерен през нощта. Това означаваше, че трябваше да пристигнем в Лексингтън преди изгрев слънце, за да не го изпуснем и да не изгубим дирите му, когато се скрие в дневното си леговище. Това също така означаваше, че ще се срещнем със стригой по тъмно. Тъй като бяхме сигурни, че почти нищо не можеше да се случи по време на пътуването — особено след като напуснахме Западна Вирджиния, — с Дмитрий се съгласихме, че можем да подремнем малко, имайки предвид, че никой от нас не бе спал пълноценно.

Въпреки че равномерното движение на колата ми действаше успокоително и приспивно, не можах да се унеса в истински сън. След няколко часа изпаднах в някакво подобие на транс, което ме отведе при Лиса. Това също беше добре: озовах се на едно от най-големите събития в живота на мороите. Номинациите за нов крал или кралица щяха да започнат всеки момент. Това бе първата от многото стъпки и всички бяха развълнувани, като се има предвид колко рядко се провеждаха избори за монарх. Това бе събитие, което никой от приятелите ми не очакваше да види скоро, а имайки предвид последните събития… ами, всички проявявахме специален интерес. На карта беше заложено бъдещето на мороите.

Лиса седеше на ръба на един стол в една от кралските бални зали — огромно, величествено място със сводести тавани и позлата навсякъде. Била съм в тази ослепителна зала и преди, с цялото й великолепие от стенописи и пищни гипсови орнаменти, къпещи се в светлините на кристалните полилеи. Тук се бе състоял официалният обяд след дипломирането, когато новите пазители се опитваха да се представят най-добре, за да получат добри назначения. Сега залата приличаше на онази, в която заседаваше Кралският съвет, с дълга маса от едната страна, край която бяха подредени дванадесет стола. Срещу масата се виждаха редове със столове, където сядаше публиката по време на откритите заседания на съвета. Само че сега имаше четири пъти повече столове от обикновено, което навярно обясняваше защо бяха избрали тази зала. Всички места бяха запълнени. Всъщност имаше дори правостоящи, натъпкани отзад и покрай стените. Пазители с тревожни лица обикаляха множеството и освобождаваха пространството около вратите, като подреждаха зрителите така, че да се осигури оптимална безопасност.

Кристиан седеше от едната страна на Лиса, а Ейдриън се бе настанил до Кристиан. За моя приятна изненада, Еди и Мия също седяха наблизо. Мия беше морой и наша приятелка, възпитаница на „Свети Владимир“, която беше не по-малко страстна поддръжница от Таша на идеята мороите да се обучат да се защитават. Моят обичан баща не се виждаше никъде. Никой от тях не говореше. Разговорите бяха трудни сред всеобщия шум и толкова много хора, а приятелите ми бяха изпълнени със страхопочитание от това, което предстоеше да се случи. Имаше толкова много да се види и преживее, а никой от тях не бе предполагал каква голяма тълпа ще се събере. Ейб беше казал, че нещата ще се ускорят след погребението на Татяна, и наистина бе така.

— Знаете ли коя съм аз?

Висок глас, едва издигащ се над глъчката, привлече вниманието на Лиса. Лиса погледна надолу към редицата, през няколко места от Ейдриън. Двама морои — мъж и жена — седяха един до друг и гледаха нагоре към една много разгневена жена. Тя бе подпряла ръце на кръста си, а розовата й кадифена рокля изглеждаше странно до дънките и тениските на седналата двойка. Едва ли щеше да се почувства добре в нея, когато излезе от залата с климатичната инсталация.

Лицето й се бе изкривило от възмущение.

— Аз съм Марсела Бадика. Принц Бадика е мой брат — додаде, когато това не предизвика реакция у двойката. А нашата покойна кралица е трета братовчедка на родителите ни. Няма останали свободни места, а някой като мен не може да стои прав до стената сред цялата тази тълпа.

Двойката се спогледа.

— Предполагам, че е трябвало да дойдете по-рано, лейди Бадика — рече мъжът.

Марсела се задъха от ярост.

— Не чу ли коя съм аз? Не знаеш ли кои са по-високостоящи от теб? Настоявам да ми отстъпите местата си!

Двойката изобщо не се впечатли.

— Тази сесия е открита за всички и последния път, когато проверих, не видях запазени и обозначени места — обади се жената. — Ние имаме право на местата точно толкова, колкото и вие.

Марсела се извърна към пазителя до нея, кипяща от гняв. Той сви рамене. Работата му беше да я защитава от опасности, застрашаващи живота й. Нямаше намерение да вдига двойката от местата им, особено след като не бяха нарушили правилата. Марсела издаде едно високомерно: „Пфу!“, преди да се извърне рязко и да се отдалечи, без съмнение, за да тормози някоя друга бедна душа.

— Възхитително! — измърмори Ейдриън. — Явно ни очаква голямо забавление.

Лиса му се усмихна и се зае отново да оглежда залата. Докато го правеше, изведнъж осъзнах нещо смайващо. Не можех точно да кажа кой кой е, но тълпата не се състоеше само от кралски потомци, както при повечето от сесиите на съвета. Имаше голям брой „обикновени“ посетители, също като двойката, седнала близо до приятелите ми. Повечето морои не се интересуваха от дворцовия живот. Бяха пръснати по целия свят, живееха живота си и се опитваха да оцелеят, докато кралските особи се перчеха из двора и „ковяха“ законите. Но не и днес. Щеше да бъде избран нов водач и това предизвикваше интереса на всички морои.

Бъркотията и хаосът продължиха още известно време, докато един от пазителите най-сетне обяви, че залата е пълна докрай. Онези отвън изразиха шумно недоволството си, но виковете им бързо стихнаха, когато пазителите затвориха вратите, отрязвайки достъпа към балната зала. Малко след това единадесетте членове на съвета заеха местата си и — за моя огромна изненада — бащата на Ейдриън, Нейтан Ивашков, се настани на дванадесетия стол. Дворцовият церемониалмайстор призова за тишина и внимание. Той беше избран заради забележителния си глас, макар че винаги съм се чудела защо в подобни ситуации просто не използваха микрофон. Навярно защото беше поредната традиция от Стария свят. А и заради отличната акустика.

Щом в залата се възцари тишина, Нейтан заговори:

— В отсъствието на нашата обична кралица… — Замълча и сведе печално поглед в знак на почит, преди да продължи.

Ако беше някой друг, щях да го заподозра в преструвка, особено след като съм го виждала как се мазни пред Татяна. Но, не. Нейтан наистина обичаше заядливата си и надменна леля също толкова много, колкото и Ейдриън.

— Толкова скоро след тази трагедия предстоящите изпити и избори ще преминат без обичайната тържественост.

— Какво ви казах? — промърмори Ейдриън. Той не преливаше от топли чувства към баща си. — Възхитително.

Нейтан продължи да нарежда за важността на това, което предстоеше, както и за някои аспекти в традициите на мороите. Беше очевидно, че също като мен, всички в залата искаха час по-скоро да се премине към основното събитие: номинациите. Той явно също го осъзнаваше, затова претупа набързо формалностите. Накрая стигна до основното.

— Ако реши, всяко семейство има право да издигне един кандидат за короната, който ще трябва да премине през всички изпити, които са държали всички монарси досега, откакто свят светува. — Помислих си, че това „откакто свят светува“ си беше доста дръзко и навярно необосновано преувеличение, но както и да е. — Единствената фамилия, която не може да участва, е Ивашков, тъй като не е позволено да се избират последователно двама монарси от един и същи род. За кандидатурата се изискват три номинации от морои с кралска кръв и нужната възраст. — След това обясни какво ще се случи, ако от едно семейство има номиниран повече от един кандидат, но дори аз знаех, че шансовете това да стане са на практика нулеви. Всяка кралска фамилия искаше да се представи най-добре и заради това членовете й трябваше да бъдат сплотени и да подкрепят един кандидат.

Доволен, че всички са разбрали, Нейтан кимна и посочи с величествен жест към аудиторията.

— Нека номинациите започнат.

За миг нищо не се случи. Това ми напомни за времето, когато в училище учителят казваше нещо от рода на: „Кой иска пръв да прочете реферата си?“ Всички чакаха някой друг да започне и най-после това наистина стана.

Изправи се един мъж, когото не познавах.

— Аз номинирам принцеса Ариана Шелски.

Ариана, като принцеса, седеше сред членовете на съвета и очакваше избора. Тя кимна изискано към мъжа. Втори мъж, вероятно също от нейната фамилия, се изправи и оповести втората номинация. Третата и последната номинация дойде от друг представител на рода Шелски — много неочаквана персона. Беше братът на Ариана, който постоянно обикаляше света и почти никога не присъстваше в двора, и освен това негов пазител беше моята майка. Джанин Хатауей също трябваше да е в залата, осъзнах аз. Лиса трябваше да се огледа и да я открие, но приятелката ми беше насочила цялото си внимание към процедурата. След всичко, през което бях преминала, внезапно изпитах отчаян копнеж да зърна майка си.

— Принцеса Ариана Шелски е регистрирана за кандидат — заяви Нейтан след обявяването на трите номинации. Надраска със замах нещо върху листа пред него. — Продължаваме.

От този момент нататък номинациите последваха една след друга. Повечето кандидати бяха принцове и принцеси, а останалите бяха уважавани — с висок ранг — членове на кралски фамилии. Кандидатът на фамилията Озера, Роналд, не беше член на Кралския съвет, нито беше някой, когото познавах.

— Той не е един от „идеалните“ кандидати на леля Таша — промърмори Кристиан в ухото на Лиса. — Но тя признава, че не е глупак.

Не знаех много за номинираните кандидати. Двама, също като Ариана Шелски, ми направиха добро впечатление. Но други двама бяха ужасни. Десетият кандидат беше Руфъс Тарус, братовчед на Даниела. Тя беше от фамилията Тарус и се бе омъжила в семейството на Ивашков, а сега изглеждаше възхитена, че неин братовчед е номиниран.

— Не го харесвам — намръщи се Ейдриън. — Той винаги ми казва да направя нещо полезно с живота си.

Нейтан записа името на Руфъс и след това нави листа като свитък. Въпреки привидното спазване на древните традиции, подозирах, че секретарят в дъното на залата записва всичко на лаптопа си.

— Е — поде Нейтан, — с това приключи…

— Аз номинирам принцеса Василиса Драгомир.

Главата на Лиса подскочи наляво и през очите й видях позната фигура. Таша Озера. Тя се бе изправила и изговаряше думите високо и уверено, като се оглеждаше наоколо с ледените си сини очи, сякаш предизвикваше някой да й възрази.

Залата замря. Никакъв шепот, никакво местене на столове. Само пълна и всеобхватна тишина. Съдейки по лицата им, номинираният кандидат от семейство Озера бе вторият най-шашнат в залата от изявлението на Таша. Първият, разбира се, беше самата Лиса.

На Нейтан му беше нужна минута, за да си възвърне дар словото.

— Това не е…

До Лиса Кристиан внезапно се изправи.

— И аз подкрепям номинацията.

И преди Кристиан да седне, Ейдриън скочи на крака.

— Аз също подкрепям номинацията.

Всички погледи в залата бяха приковани в Лиса и нейните приятели, а после като един се извърнаха към Нейтан Ивашков. Той явно отново бе изгубил гласа си.

— Това — успя да изрече накрая — не е законна номинация. За съжаление според процедурните правила на сегашния Кралски съвет, родът Драгомир няма право да издига кандидат.

Таша, която никога не се боеше да говори пред публика или да поема невъзможни рискове, скочи отново на крака. Виждах, че няма търпение да се изяви. Много я биваше в държането на речи и предизвикване на системата.

— Няма изискване номинираният за монарх да е член на съвета, нито пък е нужен кворум.

— В това няма смисъл — възрази Нейтан.

Разнесе се одобрително мърморене.

— Провери в закона, Нейт… искам да кажа, лорд Ивашков.

Да, ето го най-сетне и него. Моят тактичен баща се присъедини към разговора. Ейб се бе облегнал на стената близо до изхода, облечен във великолепен черен костюм с риза и вратовръзка в нюанс на изумруденозелено. До него стоеше майка ми, а по устните й играеше едва доловима усмивка. За миг ги гледах като омагьосана. Майка ми: съвършен образец на най-достоен пазител. Баща ми: винаги в състояние да постигне целите си, без значение как. С известно смущение започвах да разбирам откъде съм наследила странната си личност.

— Няма изисквания относно членовете на семействата на номинираните — продължи жизнерадостно Ейб. — Единственото изискване е да има три потвърждения на номинацията.

Нейтан посочи гневно към мястото, където седяха своенравният му син и Кристиан.

— Те не са от семейството й!

— И не е нужно да бъдат — парира го Ейб. — Трябва само да са от кралска фамилия. И те са. Кандидатурата й не противоречи на закона… стига принцесата да приеме.

Всички глави се обърнаха към Лиса, сякаш едва сега я забелязваха. Лиса не бе помръднала от началото на събитията. Беше в шок. Мислите й се движеха едновременно бързо и бавно. Една част от мозъка й изобщо не можеше да възприеме какво се случваше около нея. Останалата част гъмжеше от въпроси.

Какво ставаше? Това някаква шега ли беше? Или халюцинация, причинена от магията на духа? Някакъв трик? Ако беше така, защо приятелите й го правеха? Защо й причиняваха всичко това? И за Бога, няма ли всички да престанат да я зяпат?

Тя можеше да се справи със ситуацията. Беше родена и възпитана за това. И също като Таша, Лиса можеше да говори пред публика и да прави дръзки изявления — когато защитаваше някаква кауза или бе предварително подготвена. Ала нито едно от двете не важеше за тази ситуация. Това определено бе последното нещо на света, което бе очаквала или желала. И поради това не можеше да се застави да реагира, нито да обмисли някакъв отговор. Стоеше на мястото си, притихнала и скована от шока.

Тогава нещо я извади от транса. Ръката на Кристиан. Той улови тази на Лиса и сплете пръсти с нейните. Стисна ги нежно, предаде й топлина и енергия, които я съживиха. Тя огледа бавно залата, срещайки погледите на присъстващите, които я наблюдаваха. Видя решителния взор на Таша, хитрия поглед на баща ми и очаквателния на майка ми. Тъкмо този последният бе най-смайващ от всички. Как можеше Джанин Хатауей — която винаги постъпваше правилно и дори не умееше да се шегува — да подкрепя всичко това? Как можеха приятелите на Лиса да са съгласни с това? Нима не я обичаха и не им пукаше за нея?

Роуз, помисли си тя, иска ми се да беше тук и да ми кажеш какво да правя.

На мен също. По дяволите, тази едностранна връзка!

Тя ми вярваше повече, отколкото на всеки друг на този свят, но в този момент осъзна, че вярва и на всичките си приятели — е, може би с изключение на Ейб, но това беше разбираемо. И след като те правеха всичко това, тогава сигурно — сигурно — имаше причина, нали така?

Нали така?

За Лиса нямаше смисъл, но усети, че краката й се раздвижват, за да се изправи. И въпреки че все още бе в плен на страха и объркването, гласът й отекна в залата неочаквано ясен и уверен.

— Приемам номинацията.