Последна саможертва

Глава 9

За щастие бяха лица на морои.

Това не ме спря да вдигна кола си и да приближа до Сидни. Никой не ни нападна, но аз не промених позицията си — макар че навярно нямаше значение. След като огледах по-внимателно обстановката, установих, че сме заобиколени от десетина души. Бяхме казали на Сидни, че сме добри бойци, и не бяхме излъгали. Двамата с Дмитрий вероятно можехме да се справим с групата без особено затруднение, въпреки че неподходящият за битки терен щеше да ни затрудни. Освен това открих, че групата не се състои изцяло от морои. Тези, които бяха близо до нас, бяха морои, но застаналите около тях бяха дампири. И светлината, която си помислих, че е от факла или фенер, всъщност идваше от огнено кълбо, което държеше една жена морой.

Друг морой пристъпи напред, на възраст приблизително колкото Ейб, с гъста кестенява брада и със сребърен кол в ръка. Част от съзнанието ми регистрира, че в сравнение с моя колът му е с по-груба изработка, но заостреният му връх представляваше същата заплаха. Погледът на мъжа обходи мен и Дмитрий, след което и той сведе кола. Основният обект на любопитството му се оказа Сидни и той приближи внезапно към нея. Ние с Дмитрий понечихме да го спрем, но други ръце се протегнаха, за да спрат нас. Бях готова да се преборя с тях, но замръзнах, когато Сидни промълви задавено:

— Почакай.

Брадатият морой хвана брадичката й и извърна главата й така, че светлината да падне върху бузата й и златната татуировка блесна. Той я пусна и отстъпи назад.

— Момиче лилия — промърмори.

Останалите видимо се отпуснаха, макар че коловете им оставаха насочени към нас, готови да нападнат, ако ги предизвикат. Водачът на мороите насочи вниманието си от Сидни към Дмитрий и мен.

— Дошли сте тук, за да се присъедините към нас? — попита предпазливо.

— Нуждаем се от убежище — заговори Сидни, като докосна леко гърлото си. — Те са преследвани от… от Опетнените.

Жената, която държеше огненото кълбо, доби скептично изражение.

— По-скоро са шпиони на Опетнените.

— Кралицата на Опетнените е мъртва — продължи Сидни. Кимна към мен. — Те смятат, че тя я е убила.

Тази част от мен, която изгаряше от любопитство, понечи да заговори, но тутакси я накарах да млъкне. Все пак притежавах достатъчно здрав разум, за да знам, че ще е най-добре да оставя Сидни да се оправя в тази откачена ситуация. Не разбирах какви ги приказваше. Когато обяви, че сме преследвани от Опетнените, помислих, че се опитва да накара групата да повярва, че по петите ни са стригои. Сега, след като спомена кралицата, вече не бях толкова сигурна. Не бях и толкова сигурна дали беше много умно да ме представя като заподозряна в убийство. Никак нямаше да се учудя, ако Кафявата брада ме предадеше в опит да изкрънка някаква награда. Съдейки по външния вид и дрехите му, щеше да му дойде много добре.

За моя изненада откровенията на Сидни извикаха усмивка на лицето му.

— И така, още един узурпатор си отиде. Вече избрали ли са нов?

— Не — поклати глава Сидни. — Много скоро ще има избори и ще гласуват.

Усмивките по лицата на останалите тутакси бяха заменени от презрителни изражения и възмутени мърморения относно изборите. Не можах да се сдържа.

— Как иначе да изберат нов крал или кралица?

— По истинския начин — отвърна най-близко стоящият до мен дампир. — Както е ставало в древността. В битка на живот и смърт.

Изчаках да чуя завършека на шегата, но този странен тип явно беше съвсем сериозен. Исках да попитам Сидни в какво ни беше забъркала, но изглежда вече бяхме минали успешно проверката. Водачът им се обърна и закрачи по пътеката. Групата го последва, както и ние. Докато слушах разговора им, смръщих леко вежди — и не само защото на карта бе заложен животът ни. Заинтригува ме акцентът им. Служителят в мотела имаше подчертан южняшки акцент, точно както би се очаквало в тази част на страната. Тези типове звучаха подобно, но имаха малко по-различно произношение. Говорът им смътно ми напомняше акцента на Дмитрий.

Бях толкова напрегната и притеснена, че не забелязах колко дълго сме вървели. Накрая пътеката ни изведе до нещо, което приличаше на добре скрит лагер. В средата на широка поляна гореше голям огън, около който беше насядала една групичка. От едната страна бяха разпръснати постройки, които се губеха в гората заедно с вече по-широката пътека. Би било преувеличено да се каже, че приличаше на истинска улица, но създаваше илюзията за град или поне за село. Постройките бяха малки и паянтови, но очевидно в тях се живееше целогодишно. От другата страна на огъня хълмистата земя се издигаше рязко нагоре, като се сливаше с Апалачите, закривайки звездите. На проблясващата светлина на пламъците виждах предната част на планината, изсечена от груби скали, сред които бяха пръснати дървета, разделени от тъмни дупки.

Вниманието ми се върна отново към живите обитатели. Събраната около огъня тълпа — около двадесетина души — притихна, когато се появихме с ескорта си. Отначало забелязах само броя им. Боецът в мен броеше противника и планираше атаката. След това, както и преди малко, се вгледах внимателно в лицата им. Още морой, смесени с дампири. И — откритието беше шок за мен — човешки същества.

При това не бяха захранващи. Е, поне не истински захранващи. Дори в мрака можах да видя следите от малки ухапвания по някои от човешките шии, но съдейки по любопитните им изражения, заключих, че не дават редовно кръв. Не бяха отнесени, не приличаха на дрогирани. Бяха се смесили с мороите и дампирите, седяха и разговаряха — очевидно цялата група образуваше нещо като комуна. Запитах се дали тези човеци не са като алхимиците. Може би и те имаха някакви делови отношения с представителите на моята раса.

Стегнатите редици около нас започнаха да се разпръсват и аз пристъпих по-близо до Сидни.

— Какво, за Бога, е всичко това?

— Съхранителите — отвърна тя с нисък глас.

— Съхранители? Какво означава това?

— Това означава — намеси се брадатият морой, — че за разлика от твоите хора, ние все още спазваме древните традиции, така както всички би трябвало да го правят.

Огледах тези „Съхранители“, облечени в опърпани дрехи, и мръсните, босоноги деца. Имайки предвид колко далеч бяхме от цивилизацията — и колко тъмно беше извън обсега на огъня, — бях готова да се обзаложа, че нямаха електричество. Отворих уста, за да заявя, че според мен никой не би трябвало да живее при такива условия. Тогава си спомних с каква лекота тези хора говореха за битки на живот и смърт и реших да запазя мнението за себе си.

— Те защо са тук, Реймънд? — попита една жена, седнала близо до огъня. Беше от човешката раса и говореше на брадатия морой по съвсем обикновен, свойски начин. Не се държеше отнесено, както бе характерно за захранващите. Не приличаше и на донякъде скованите разговори, които представителите на моята раса водеха с алхимиците. — Към нас ли ще се присъединят?

Реймънд поклати глава.

— Не. Опетнените ги преследват, защото са убили тяхната кралица.

Сидни ме сръга, преди да успея да възразя. Стиснах зъби, в очакване да бъда нападната. Вместо това с изненада установих, че тълпата ме гледа със смесица от благоговение и възхищение, също като групата, която ни посрещна.

— Ще им дадем убежище — обясни Реймънд. Засия насреща ни, макар че не можех да определя дали одобрението му се дължеше на факта, че сме убийци, или просто му харесваше вниманието, с което го удостоиха. — Всички вие сте добре дошли да се присъедините към нас и да живеете тук. Има място в пещерите.

Пещери? Извърнах глава към стръмните скали отвъд огъня и чак сега осъзнах какво всъщност представляват тъмните дупки. Докато се взирах натам, неколцина от присъстващите се оттеглиха за нощна почивка и изчезнаха в тъмните дебри на планината.

— Просто искаме да останем тук… — заговори Сидни, докато се опитвах да не издам ужаса, надигнал се в гърдите ми. Тя се поколеба, което не беше изненадващо, имайки предвид колко неясни бяха станали нашите планове. — Вероятно няколко дни.

— Можете да останете със семейството ми — обяви Реймънд великодушно. — Дори и ти. — Последното бе адресирано към Сидни и произнесено с тон, сякаш й се правеше голяма услуга.

— Благодаря — отвърна тя. — За нас ще е чест да прекараме нощта в къщата ти. — Осъзнах, че ударението на последната дума се отнасяше за мен. Дървените постройки покрай прашната пътека не изглеждаха особено луксозни, но бих предпочела всяка една от тях пред пещерите.

Вълнението сред обитателите на селото, комуната или каквото и да беше това, се увеличаваше с всяка изминала минута. Обсипваха ни с въпроси, като започнаха с обичайните неща като имената ни, но много бързо преминаха към по-специфични подробности относно това, как точно съм убила Татяна.

От отговора на този порой от въпроси ме спаси жената от човешката раса, която по-рано бе говорила с Реймънд. Тя скочи и избута любопитните настрани.

— Достатъчно — скара се тя на останалите. — Става късно и съм сигурна, че нашите гости са гладни.

Всъщност умирах от глад, но не бях сигурна дали съм достатъчно отчаяна, за да ям яхния от опосуми или каквото там включваше местната кухня. Думите на жената бяха посрещнати с известно разочарование, но тя увери останалите, че утре ще могат да поговорят с нас. Като се огледах, съзрях лек пурпурен проблясък. Изгревът. Групата морои, която се придържаше към „традициите“, със сигурност живееше по нощното разписание, а това означаваше, че разполагаха само с още няколко часа, преди да настане време за лягане.

Жената, която се представи като Сара, ни поведе по прашната пътека. Реймънд извика, че скоро ще се видим. Докато вървяхме, видяхме и други да се мотаят около порутените постройки на път към леглата си. Навярно бяха събудени от суматохата. Сара погледна към Сидни.

— Донесе ли ни нещо?

— Не — отвърна Сидни. — Тук съм само като техен придружител.

Сара изглеждаше разочарована, но кимна.

— Важна задача.

Сидни се намръщи и сякаш още повече се притесни.

— Колко време е минало, откакто моите хора са ви носили нещо?

— Няколко месеца — отвърна Сара след кратък размисъл.

Лицето на Сидни помръкна, но не каза нищо.

Сара най-сетне ни въведе в една от големите и добре изглеждащи къщи, макар че беше съвсем обикновена и построена от небоядисани дървени дъски. Вътре беше тъмно като в рог и ние изчакахме, докато Сара запали старомодните фенери. Бях права. Никакво електричество. Това внезапно ме накара да се запитам дали изобщо има и канализация.

Подът, както и стените, беше от дърво и покрит с ярки, шарени килими. Явно се намирахме в нещо като кухня, дневна и трапезария едновременно. В средата имаше голяма камина, дървена маса със столове от едната страна и големи възглавници от другата, които предположих, че изпълняват ролята на дивани. До камината се виждаха стойки с окачени по тях изсушени билки, които изпълваха стаята с особено ухание, смесващо се с миризмата на горящи дърва. Върху стената в дъното се виждаха три врати и Сара кимна към едната.

— Можете да спите в стаята на момичетата — рече.

— Благодаря — промърморих. Не бях особено сигурна дали исках да видя какво представлява новото ни убежище. Вече ми липсваше мотелът. Огледах с любопитство Сара. Изглеждаше на възрастта на Реймънд и беше облечена в семпла, синя рокля, стигаща до коленете. Русата й коса бе завързана на опашка и ми се стори ниска, както обикновените представители на човешката раса.

— Ти икономка ли си на Реймънд? — Приличаше ми на такава. По шията й се виждаха няколко белега от ухапвания, но явно не беше захранваща. Поне не изцяло. Може би в тази комуна захранващите се използваха и за поддръжка на домакинствата.

— Аз съм негова съпруга — усмихна се тя.

Беше истинско постижение за самообладанието ми, че изобщо успях да смънкам едно:

— О!

Сидни ме стрелна предупредително: Не продължавай. Отново стиснах челюсти и кимнах рязко, за да й покажа, че разбирам.

Само дето не разбирах. Дампирите и мороите често имаха връзки помежду си. За дампирите беше неизбежно. Постоянните връзки бяха скандални, но не изцяло невъзможни.

Но морой и представители на човешката раса? Това бе отвъд всякакви представи. Тези две раси не се смесваха от векове. Преди много време от такива връзки са се родили дампирите, но с развитието на съвременния свят мороите напълно са се отказали от общуването (в интимно отношение) с представителите на човешката раса. Ние, разбира се, живеехме сред тях. Мороите и дампирите работеха заедно с хората, купуваха си съседни къщи и очевидно поддържаха странни взаимоотношения с тайни общества като това на алхимиците. И разбира се, мороите се хранеха с човешка кръв — тъкмо в това беше цялата работа. Ако държаха човеци близо до себе си, то беше единствено защото са захранващи. Това бе установеното ниво на близост. Захранващите бяха храна — ясно и просто. Храна, с която се отнасяха добре, но не и нещо, с което се сприятеляваш. Морой да прави секс с дампир? Необходимост за продължаване на расата. Морой да прави секс с дампир и да пие от кръвта му? Мръсно и обидно. Морой да прави секс с човешко същество, независимо дали пие или не от кръвта му? Непонятно.

На този свят съществуваха малко неща, които можеха да ме шокират или обидят. Имах твърде либерални възгледи, що се отнасяше до романтичните връзки, но мисълта за брак между морой и човек направо ме разби. Нямаше значение дали човекът беше захранващ — каквато явно бе Сара, — или някой „над“ обикновените захранващи като Сидни. Човешките същества и мороите просто не се събираха. Това беше примитивно и грешно, затова вече не се правеше. Е, поне в света, от който идвах.

За разлика от твоите хора, ние все още спазваме древните традиции.

Най-странното беше, че независимо колко грешно си мислех, че е всичко това, Сидни би трябвало да е още повече против, имайки предвид отвращението и ужаса, които изпитваше към вампирите. При все това, предполагам, че се беше подготвила, затова бе успяла да запази типичното си хладно и невъзмутимо изражение. Тя не беше изненадана като Дмитрий и мен, а бях сигурна, че той напълно споделя чувствата ми. Просто умееше да ги прикрива много по-добре.

Някакво оживление пред вратата ме изтръгна от смайването ми. Реймънд беше пристигнал и не беше сам. Момче дампир на около осем години бе възседнало раменете му и едно момиче морой приблизително на същата възраст подтичваше до тях. Следваше ги доста хубава жена морой на около двадесетина години, а зад нея пристъпваше много готин дампир на моята възраст или най-много две години по-голям от мен.

Последваха представяния. Децата бяха Фил и Моли, а жената морой се казваше Полет. Изглежда всички живееха тук, но не можах да разбера какви са връзките помежду им, с изключение на младежа на моята възраст. Той беше син на Сара и Реймънд, Джошуа. Усмихваше ни се искрено — особено на мен и Сидни, — а очите му ми напомняха за пронизващите, кристалносини очи на Озера. Само че, докато членовете на семейството на Кристиан имаха тъмни коси, Джошуа имаше пясъчноруса със златисти кичури. Трябваше да призная, че беше страхотна комбинация, но онази шашната част на мозъка ми отново ми напомни, че е бил роден от връзката между морой и човек, а не от дампир и морой като мен. Крайният продукт беше същият, но стигането до него си оставаше странно и непонятно за мен.

— Ще ги настаня в твоята стая — каза Сара на Полет. — Останалите от вас ще си поделят тавана.

Отне ми секунда, за да осъзная, че под „останалите от вас“ тя имаше предвид Полет, Джошуа, Моли и Фил. Погледнах нагоре и видях, че наистина имаше нещо, което приличаше на таванско помещение и обхващаше половината от ширината на къщата. Не ми изглеждаше достатъчно голямо, за да побере четирима души.

— Не искаме да ви притесняваме — изрече Дмитрий в тон с мислите ми. През по-голямата част от горското ни приключение той бе останал мълчалив, запазвайки енергията си за действия, а не за говорене. — И тук ще ни бъде добре.

— Не се тревожи за това — успокои го Джошуа и отново ми се усмихна мило. — Ние нямаме нищо против. Анджелина също няма да има.

— Кой? — попитах аз.

— Сестра ми.

Потиснах недоволната си гримаса. Петима ще се тъпчат в някакво тясно подобие на таван, за да имаме ние самостоятелна стая.

— Благодаря ви — обади се Сидни. — Оценяваме гостоприемството ви. И наистина няма да останем дълго. — Като оставим настрана неприязънта им към света на вампирите, когато пожелаят, алхимиците могат да бъдат любезни и очарователни.

— Жалко — натъжи се Джошуа.

— Престани да флиртуваш, Джош — сгълча го Сара. — Искате ли да хапнете нещо, преди да си легнете? Мога да претопля малко яхния. Ние хапнахме по-рано от нея с хляба, който Полет опече.

При думата яхния всичките ми опосумски страхове се завърнаха с пълна сила.

— Няма нужда — побързах да уверя любезната ни домакиня. — На мен ще ми стигне и малко хляб.

— На мен също — присъедини се Дмитрий. Зачудих се дали се опитва да им спести грижите, или споделя страховете ми. Вероятно не беше последното. Дмитрий беше от този тип, който можеш да захвърлиш в някой пущинак, и той пак щеше да оцелее.

Полет очевидно беше опекла доста хляб и те ни оставиха да си организираме пикник в малката ни стая с цял самун и купа масло, което навярно Сара сама бе избила. Стаята беше с размерите на моята в общежитието в „Свети Владимир“, с два матрака на пода. Бяха прилежно застлани с юргани, които при тези температури навярно не бяха използвани от месеци. Докато дъвчех парче хляб, който се оказа изненадващо вкусен, прокарах ръка по юрганите.

— Шарките ми напомнят на някои десени, които видях в Русия — отбелязах.

Дмитрий ги разгледа по-внимателно.

— Подобни са. Но не са съвсем същите.

— Това е еволюция на културата — обади се Сидни. Беше уморена, но не чак толкова, че да се откаже от навика си да образова. — Традиционните руски десени са били пренесени тук и накрая са се смесили с типичните американски мотиви.

Леле.

— Хм, добре е да го зная. — Семейството ни бе оставило сами, докато се приготвяше за лягане, и аз хвърлих предпазлив поглед към открехнатата врата на стаята. С целия шум и оживление там едва ли щяха да ни чуят, но за всеки случай снижих глас. — Готова ли си да ни обясниш кои, по дяволите, са тези хора?

Тя сви рамене.

— Съхранителите.

— Да, това вече го разбрах. А ние сме Опетнените. Звучи ми като по-хубава дума за стригой.

— Не. — Сидни се облегна на дървената стена. — Стригоите са Изгубените. Вие сте Опетнените, защото сте се присъединили към модерния свят и сте усвоили неговите обичаи, смесвайки ги с вашите вековни традиции.

— Хей! — възмутих се аз. — Не ние сме тези с гащеризоните и банджото.

— Роуз — рече Дмитрий предупредително и погледна многозначително към вратата. — Внимавай. А и освен това видяхме само един от тях с гащеризон.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре — поде Сидни, — мисля, че вашият начин на живот е по-добият. Да видя как човешки същества се смесват с всички тези… — Приятното и любезно изражение за пред Съхранителите беше изчезнало. Безцеремонният й нрав взе връх. — Отвратително е. Не искам да ви обидя.

— Не съм се обидила. — Потръпнах. — Повярвай ми, и аз се чувствам по същия начин. Не мога да повярвам… не мога да повярвам, че живеят така.

Тя кимна, очевидно благодарна, че споделях възгледите й.

— Много повече ми допада това, че вие не се смесвате с хората. Само че…

— Само че какво? — подканих я.

Тя доби смутено изражение.

— Въпреки че мороите, сред които живеете, не се женят за представители на човешката раса, вие все пак общувате е тях и живеете в градовете им. А тези тук не го правят.

— Което алхимиците предпочитат — досети се Дмитрий. — Вие не одобрявате обичаите на тази група, но ви харесва, че са изолирани от човешкото общество.

Сидни кимна.

— Колкото повече вампири живеят изолирани в горите, толкова по-добре — дори и начинът им на живот да е шантав. Тези създания общуват само помежду си и държат останалите настрани.

— Посредством враждебното си отношение? — попитах. Бяхме посрещнати от войнствена група и тя го очакваше. Всички бяха готови за битка: мороите, дампирите и хората.

— Надявам се да не е прекалено враждебно — отвърна тя уклончиво.

— Но теб те пуснаха — рече Дмитрий. — Те познават алхимиците. Защо Сара те попита дали им носиш нещо?

— Защото ние точно това правим — обясни Сидни. — Редовно снабдяваме групи като тази с продоволствия — храна за всички, лекарства за човешките същества. — Отново долових презрението в гласа й, но после внезапно притеснението го измести. — Работата е там, че Сара е права, те сигурно очакват посещение от алхимиците. Дано да имаме късмет и да не сме тук, когато дойдат.

Тъкмо се канех да я уверя, че трябва да се крием само няколко дни, когато нещо от предишните й думи привлече вниманието ми.

— Почакай. Ти каза „групи като тази“. Колко такива общества съществуват? — Обърнах се към Дмитрий. — Това не е като алхимиците, нали? Нещо, което само малцина от вас знаят и което се пази в тайна от нас?

Той поклати глава.

— И аз не по-малко от теб съм изненадан от всичко това.

— Някои от вашите водачи навярно знаят за Съхранителите, но съвсем смътно — каза Сидни. — Без подробности. Без местонахождение. Тези групи се укриват много добре и могат да се преместят начаса. Стоят настрани от вашите хора. Не ги харесват.

Въздъхнах.

— Заради което няма да ни предадат. Ето защо са толкова развълнувани, че може да съм убила Татяна. Между другото, много ти благодаря за тази чест.

Сидни изобщо не се смути и явно нямаше намерение да се извинява.

— Това ни осигурява защита. Както тази в момента. — Потисна прозявката си. — А сега… Изтощена съм и няма да мога да вникна в ничии налудничави планове — твои или на Ейб, — ако не се наспя.

Знаех, че е уморена, но чак сега осъзнах колко много. Сидни не беше като нас. Ние се нуждаем от сън, но ако се наложеше, можехме да издържим без него. А тя беше будувала през цялата нощ и се бе оказала в ситуации, съвсем непривични за нея. Имаше вид, сякаш всеки миг ще заспи така, както си стои права и облегната на стената. Извърнах се към Дмитрий. Той вече ме гледаше.

— Смени? — попитах. Знаех, че не можем да си позволим да останем на това място, без да се погрижим за сигурността си, дори и да бяхме предполагаемите герои убийци на кралицата.

Той кимна.

— Ти поспи първа, а аз…

Вратата се отвори рязко и двамата с Дмитрий едва не скочихме, готови за битка. Едно момиче дампир стоеше на прага и ни гледаше кръвнишки. Беше няколко години по-малка от мен, навярно около възрастта на приятелката ми Джил Мастрано — ученичка от „Свети Владимир“, която искаше да се научи да се бие. На външен вид момичето приличаше донякъде на нея, особено по стойката. Имаше силното и издължено телосложение на повечето дампири, а в момента цялата бе напрегната, сякаш всеки миг ще се нахвърли върху нас. Тъмнокестенявата й коса, в която проблясваха меднозлатисти кичури, навярно изсветлели от слънцето, беше права и стигаше до кръста. Имаше същите сини очи като Джошуа.

— И така — заговори тя, — значи вие сте големите герои, превзели стаята ми.

— Анджелина? — предположих, като си спомних, че така Джошуа бе нарекъл сестра си.

Момичето присви очи, явно недоволна, че знаех коя е.

— Да. — Огледа ме, без погледът й да трепне, и явно не одобри това, което видя. Сетне острият й поглед се стрелна към Дмитрий. Очаквах да омекне, да се поддаде на красотата му, както повечето жени. Но, не. Той също получи своята доза подозрение. Сетне вниманието й отново се насочи към мен.

— Не го вярвам — обяви. — Ти си твърде мека. Твърде издокарана.

Издокарана? Наистина ли? Не се чувствах така, не и в бойните си дънки и тениската. Макар че, като огледах дрехите й, бих могла да я разбера. Бяха чисти, но дънките явно са видели доста, защото на коленете бяха прокъсани. Може би в сравнение с нея наистина изглеждах наконтена. Разбира се, ако някой заслужаваше титлата „издокарана“, то това бе Сидни. Дрехите й бяха подходящи за бизнес среща, а и напоследък не се беше впускала в ръкопашни схватки, нито беше бягала от затвор.

Но Анджелина не й обърна особено внимание. Имах чувството, че момичето се различаваше от масата тук, беше различен тип от онези човешки създания, които се женеха за Съхранителите. Алхимиците им носеха продукти и си заминаваха. Всъщност те бяха нещо като захранващи за тези хора, което беше доста объркващо. Съхранителите изпитваха повече уважение към представителите на човешката раса, на които хората от моята раса гледаха отвисоко.

Както и да е, не знаех какво да кажа на Анджелина. Не ми се нравеше да ме наричат мека или да поставят под съмнение бойните ми умения. В мен припламна искра на раздразнение, но нямаше да причиня неприятности, като се спречкам с дъщерята на домакините ни, нито пък щях да започна да си измислям подробности за убийството на Татяна. Така че просто свих рамене.

— Външният вид често лъже — осветлих я.

— Да — кимна Анджелина студено. — Така е.

Приближи с наперена походка до скрина в ъгъла и извади нещо, което приличаше на нощница.

— Съветвам те да не разхвърляш леглото ми — предупреди ме. Погледна към Сидни, която бе седнала на другия матрак. — Не ми пука какво ще направиш с това на Полет.

— Полет сестра ли ти е? — попитах, опитвайки се да си изясня роднинските връзки в това семейство.

Изглежда, не можех да кажа нещо по-обидно.

— Разбира се, че не — сряза ме Анджелина, излезе и затръшна вратата. Втренчих се изумено в нея.

Сидни се прозина и се протегна върху леглото си.

— Полет навярно е… любовница на Реймънд. Не зная. Метреса.

— Какво? — възкликнах. Морой женен за жена от човешката раса, с любовница морой. Не бях сигурна колко още можех да понеса. — И живее със семейството му?

— Не ме моли да ти го обяснявам. Не искам да зная повече за извратения ви начин на живот.

— Това не е мой начин на живот — троснах се аз.

Не след дълго дойде Сара, за да се извини за държанието на Анджелина и да попита дали се нуждаем от нещо друго. Уверих я, че всичко е наред, и горещо й благодарих за гостоприемството. След като тя си отиде, двамата с Дмитрий си разпределихме смените за сън. Предпочитах и двамата да останем будни, особено след като бях почти сигурна, че Анджелина не би се поколебала да пререже нечие гърло, докато нищо неподозиращата жертва спи. Но се нуждаехме от почивка, а и бях уверена, че и двамата щяхме да реагираме незабавно, ако някой нахлуеше в стаята.

И така оставих Дмитрий да поеме първата смяна и се сгуших под завивките в леглото на Анджелина, като се опитах да не го „разхвърлям“. Беше изненадващо удобно. Или може би просто бях много уморена. Успях да забравя за тревогите си относно екзекуцията, изгубените роднини и вампирите планинци. Заспах дълбоко и започнах да сънувам… но не беше обикновен сън. Беше различен от моя вътрешен свят, съпроводен с усещането, че е едновременно реалност и фантазия. Озовах се в сън, предизвикан от магията на духа.

Ейдриън!

Мисълта ме развълнува. Той ми липсваше и нямах търпение да поговоря директно с него след всичко, което се бе случило в двора. По време на бягството нямаше много време за приказки и след този странен горски свят, в който бях попаднала, наистина имах нужда от частица нормална цивилизация.

Светът в съня ми започна да се оформя, ставайки все по-ясен и по-ясен. Беше място, което не бях виждала — официален салон с кресла и дивани, по които бяха пръснати бледолилави копринени индийски възглавнички. По стените висяха картини с маслени бои, а в ъгъла бе подпряна голяма арфа. Много отдавна бях разбрала, че не мога да предвидя къде ще ме изпрати Ейдриън — или какво ще ме накара да облека. За щастие бях в джинси и тениска, а медальонът със синия ми назар висеше около врата ми.

Озърнах се нетърпеливо за него, за да го прегърна. Ала, докато погледът ми обхождаше стаята, не лицето на Ейдриън изникна пред мен.

Беше това на Робърт Дору.

И Виктор Дашков беше с него.