Последна саможертва

Глава 12

Двамата с Дмитрий замръзнахме, поразени от шока, предизвикан от това име. Сидни, която местеше поглед от единия към другия, се усмихна сухо.

— Да разбирам ли, че познавате лицето?

— Разбира се! — възкликнах. — Тя е моя учителка. Полудя и стана стригой.

Сидни кимна.

— Зная.

Очите ми се разшириха.

— Тя не е… тя не е тази, която е имала връзка с бащата на Лиса, нали? — О, мили Боже! Това беше един от най-неочакваните завои, който правеше влакчето на ужасите, в каквото се бе превърнал животът ми. Дори още не можех да осъзная напълно последиците.

— Едва ли — поклати глава Сидни. — Сметката е открита няколко години преди тя да бъде добавена като бенефициент — което е станало точно когато е навършила осемнадесет. Така че, ако се предположи, че сметката е открита, когато бебето е било родено, по онова време тя е била твърде млада. Соня навярно е роднина.

Първоначалното ми изумление се превръщаше във възбуда. Виждах, че и Дмитрий изпитва същото.

— Вие трябва да имате архив за семейството й — каза той. — Или ако не, някои морой със сигурност имат. Кои са близките й? Кой би я посочил? Тя има ли сестра?

Сидни поклати глава.

— Не. Макар че това би бил очевидният избор. За нещастие, тя има роднини — при това ужасно много. И двамата й родители произхождат от многобройни фамилии, така че тя има доста братовчеди. Дори някои от лелите й са на подходящата възраст.

— Можем да ги проверим, нали? — включих се и аз. Цялата треперех от обзелото ме вълнение. Честно, не очаквах толкова много информация. Е, всъщност не беше кой знае какво, но пак беше нещо. Ако Соня Карп е била роднина на любовницата на Ерик, трябваше да има някаква връзка, която бихме могли да проследим.

— Те са доста — сви рамене Сидни. — Искам да кажа, да, бихме могли. Ще отнеме известно време да се проучи животът на някого, а дори и тогава — особено ако всичко е добре покрито — ще ни е доста трудно да разберем дали някоя от роднините й е жената, която търсим. Или дори дали някоя от тях знае коя е тя.

Когато заговори, гласът на Дмитрий беше нисък и замислен.

— Една личност знае кой е неизвестният титуляр.

Двете със Сидни го погледнахме очаквателно.

— Соня Карп — отвърна той.

Вдигнах отчаяно ръце.

— Да, но не можем да говорим с нея. Тя е изгубена кауза. Михаил Танър я е търсил цяла година, но така и не я е открил. А щом той не е успял, ние едва ли бихме могли.

Дмитрий се извърна от мен и се втренчи през прозореца. Кафявите му очи бяха пълни с тъга, а мислите му далеч от нас. Не разбирах напълно какво става, но онзи умиротворяващ момент в библиотеката — когато Дмитрий се усмихваше и споделяше мечтите си за един нормален живот — беше изчезнал. И не само моментът. Онзи Дмитрий също бе изчезнал. Той отново беше безмилостният пазител, понесъл на плещите си цялото бреме на света. Накрая въздъхна и се извърна към мен.

— Защото Михаил не е имал нужните връзки.

— Михаил беше нейно гадже — изтъкнах. — Той е имал повече връзки от когото и да било друг.

Дмитрий не каза нищо. Вместо това отново стана замислен и тъжен. Усещах, че в душата му цари смут, че води някаква вътрешна борба. Най-после явно взе решение.

— Телефонът ти има ли обхват тук? — попита той Сидни.

Тя кимна, бръкна в чантата си и му го подаде. Дмитрий го претегли в ръката си за миг, взираше се в него, сякаш му причиняваше болка само да го докосва. Накрая, след още една въздишка, се изправи и запъти към вратата. Със Сидни се спогледахме въпросително, сетне го последвахме. Тя се забави колкото да хвърли някакви пари на масата и да грабне лаптопа си. Аз се появих навън тъкмо когато Дмитрий привършваше с набирането на номера и поднасяше телефона към ухото си. Сидни се присъедини към нас и миг по-късно този, на когото Дмитрий се обаждаше, отговори.

— Борис? — попита Дмитрий.

Това беше всичко, което разбрах, защото последвалото бе изречено на забързан руски. Докато говореше, ме обзе странно усещане. Бях смутена заради езика, в недоумение пак заради езика… но имаше и нещо повече. Бях се вледенила. Пулсът ми препускаше ужасено. Този глас… познавах този глас. Това беше неговият глас и в същото време не беше. Това беше гласът от кошмарите ми, глас на студенина и жестокост.

Дмитрий играеше стригой.

Е, „играе“ беше доста меко казано. Преструвам беше по-точно. Каквото и да беше, беше дяволски убедително.

До мен Сидни се намръщи, но не мисля, че изпитваше същото като мен. Тя никога не го бе познавала като стригой. Не я преследваха онези ужасяващи спомени. Промяната в поведението му бе очевидна, но когато погледнах лицето й, видях, че се е съсредоточила в разговора. Бях забравила, че знае руски.

— Какво казва той? — прошепнах.

Тя се намръщи още повече, или заради разговора, или заради намесата ми, която я разсейваше.

— Той… звучи, сякаш говори с някого, с когото не се е чувал от известно време. Дмитрий го обвинява, че се е отпуснал, докато него го е нямало. — Тя замълча, погълната от разговора. По едно време гласът на Дмитрий се извиси и двете със Сидни трепнахме. Погледнах я въпросително. — Той е бесен, защото се оспорва властта му. Не мога да кажа със сигурност, но сега… струва ми се, че онзи отсреща се подмазва.

Исках да зная всяка дума, но за нея сигурно беше трудно да слуша и в същото време да ми превежда. Гласът на Дмитрий отново се върна до обичайната височина — въпреки че все още звучеше с онази смразяваща кръвта интонация — и сред потока от думи различих „Соня Карп“ и „Монтана“.

— Той пита за госпожа Карп… Соня? — промърморих. Тя отдавна вече не беше моя учителка. Сега можех да я наричам Соня.

— Да — кимна Сидни, приковала поглед в Дмитрий. — Той пита… ъ-ъ, казва на този, с когото разговаря, да се свърже с някой друг и да разбере дали той не може да открие Соня. Този… — Тя замълча и отново се заслуша. — Изглежда този познава доста хора в областта, където за последно тя е била видяна.

Знаех, че „хора“ в случая означава стригои. Дмитрий се бе издигнал бързо в техните редици, налагайки волята и властта си над останалите. Повечето стригои действаха по единично, рядко работеха на групи, но дори и единаците се подчиняваха на по-страховитите и властни стригои. Дмитрий си бе създал връзки, както бе казал преди малко. Дори някой стригой да беше чул за трансформацията му — и да бе повярвал на слуха, — нямаше да може толкова бързо да разпространи новината, не и при тяхната липса на организация. Заради това Дмитрий трябваше да използва заобиколни пътища, за да открие източници, които познават други източници, които биха могли да знаят нещо за местонахождението на Соня.

Дмитрий отново заговори по-високо и по-гневно, гласът му стана — ако изобщо беше възможно — още по-зловещ. Внезапно се почувствах като уловена в капан и дори Сидни изглеждаше изплашена. Тя преглътна.

— Дмитрий казва на този тип, че ако не получи отговорите до утре вечер, ще го открие, ще го разкъса на две и… — Сидни не си даде труд да довърши. Очите й се бяха разширили. — Използвай въображението си. Ужасяващо е. — В този миг реших, че съм доволна, задето не чувам разговора на английски.

Когато Дмитрий приключи с разговора и върна телефона на Сидни, злобната маска изчезна от лицето му. Той отново беше моят Дмитрий, Дмитрий дампирът. От него струяха вълни на униние и отчаяние. Облегна се сломено на стената и се втренчи в небето. Знаех какво прави. Опитваше се да се успокои, да овладее емоциите, които бушуваха в душата му. Току-що бе направил нещо, което навярно би ни дало следите, от които се нуждаехме… но бе заплатил жестока цена. Пръстите ми потръпнаха нервно. Исках да го прегърна успокояващо или поне да го потупам по рамото, за да знае, че не е сам. Но се въздържах. Предположих, че няма да му се понрави.

Накрая той се извърна към нас. Беше успял да се овладее — поне външно.

— Изпратих да разпитат за нея — рече уморено. — Може обаче нищо да не постигнем. Стригоите нямат навика да поддържат база данни. Но понякога се държат един друг под око, като предпазна мярка за собствена защита. Скоро ще разберем дали ще изскочи нещо конкретно.

— Аз… леле. Благодаря ти — смутолевих. Знаех, че не са му нужни благодарности, но за мен беше важно.

Той кимна.

— Трябва да се връщаме при Съхранителите… освен ако не мислите, че е по-безопасно да останем тук?

— Предпочитам да стоя по-надалеч от цивилизацията — заяви Сидни и пристъпи към пикапа. — Освен това си искам ключовете от моята кола.

Обратният път продължи с десетина минути повече. Настроението на Дмитрий изпълваше кабината и почти ни задушаваше с отчаянието си. Дори Сидни го усещаше. Тя отново го остави да шофира, макар че не можах да преценя дали е хубаво, или лошо. Дали това щеше да отвлече мислите му от терзанията за миналото му като стригой? Или мъката му ще разсее вниманието му от пътя и ще се озовем в някоя канавка?

За щастие се прибрахме без произшествия. Двама от Съхранителите ни чакаха на паркинга — жена морой и мъж от човешката раса. И двамата изглеждаха доста застрашително. Подобна гледка не спираше да ме изумява: представители на двете раси, готови за битка. Зачудих се дали тези двамата са двойка.

Когато се озовахме отново в лагера, заварихме в средата огромният огън да бумти, а около него бяха насядали обитателите му — някои се хранеха, а други просто си приказваха. По време на закуската бях научила, че огънят беше нещо като място за срещи и общуване, но доста от семействата предпочитаха да си стоят в жилищата.

Ние се върнахме в къщата на Реймънд, но там бяха само Сара и Джошуа. Тя миеше чинии, а той се въртеше неспокойно на един стол. Когато ме видя да прекрачвам прага, веднага скочи и лицето му отново грейна в сияйна усмивка.

— Роуз! Ти се върна. Бяхме започнали да се тревожим… искам да кажа, не че нещо ви се е случило — не и с вашите умения, — но може би просто сте решили да си тръгнете.

— Не и без колата — промърмори Сидни, като остави ключовете на пикапа върху масата. Ключовете на нейната кола лежаха там и когато ги грабна, по лицето й се разля облекчение.

Сара ни предложи остатъците от обяда, но ние отказахме, тъй като се бяхме натъпкали със снакс от магазина на бензиностанцията в Рубисвил.

— Е — поде тя, — щом като няма да ядете, може би ще се присъедините към останалите край огъня. Джес Макхейл може да пее тази вечер, ако я напият достатъчно, но пияна или трезва, тази жена има най-прекрасния глас, който някога съм чувала.

За миг срещнах погледите на Сидни и Дмитрий. Признавам, че бях малко любопитна да видя как тези диваци купонясват, макар че лунната светлина и кънтри песните не са сред най-любимите ми забавления. Лицето на Дмитрий все още бе запазило онзи измъчен израз след телефонния разговор.

Подозирах, че би предпочел да се усамоти в нашата стая, но когато Сидни каза, че с удоволствие ще отиде при огъня, той заяви машинално:

— Аз също.

Тутакси ми стана ясно какво прави. Дните му като стригой го измъчваха. Разговорът със стригоя също бе мъчение. И може би — не, със сигурност — искаше да се скрие някъде и да се опита да пропъди спомените, но той си оставаше Дмитрий. Дмитрий защитаваше онези, които се нуждаеха от закрила, и макар че слушането на лагерни песни не беше застрашаващо живота занимание, все пак си оставаше донякъде опасна ситуация за градска персона като Сидни. А това той не можеше да позволи. Пък и Сидни щеше да се чувства в по-голяма безопасност, когато и двамата бяхме наблизо.

Отворих уста, за да кажа, че и аз ще се присъединя към компанията, когато Джошуа ме изпревари.

— Още ли искаш да видиш пещерата ми? Навън не се е стъмнило напълно. Така ще можеш да я разгледаш по-добре, отколкото на светлината на факлата.

Бях забравила последния си разговор с Джошуа и понечих да отклоня предложението му. Но в този миг нещо проблесна в очите на Дмитрий, нещо неодобрително. Така значи. Той не искаше да се мотая в компанията на един млад, готин тип. Дали това беше загриженост заради Съхранителите? Или ревнуваше? Не, със сигурност не беше последното. Бяхме си изяснили — много, много пъти, — че Дмитрий не желае романтична връзка с мен. Дори ми бе напомнил, че съм гадже на Ейдриън. Дали реакцията му не беше едно от онези цупения, характерни за бившите гаджета? В Рубисвил бях повярвала, че двамата с него бихме могли да бъдем приятели, но това нямаше как да стане, ако продължаваше да контролира мен и любовния ми живот. Познавам момичета с такива бивши и нямах намерение да бъда една от тях. Можех да излизам с когото си пожелаех.

— Разбира се — заявих и лицето на Дмитрий потъмня още повече. — С удоволствие.

Двамата с Джошуа се отдалечихме, зарязвайки останалите. Знаех, че част от решението ми се основаваше на желанието ми да докажа независимостта си. Дмитрий беше казал, че двамата с него сме равни, но въпреки това бе взел ужасно много решения в този план за бягство без мен. Беше хубаво отново да почувствам, за разнообразие, че този път аз ръководя нещата. Освен това Джошуа ми харесваше и бях любопитна да науча повече за живота на тези хора. Не мисля, че на Сидни й се понрави да я оставя, но знаех, че Дмитрий ще се погрижи за нея.

Докато двамата с Джошуа вървяхме, минахме покрай много Съхранители. Както и по-рано през деня, получих доста любопитни погледи. Вместо да поемем надолу по пътя към мястото, където живееше баща му, Джошуа ме поведе към малката планина наблизо. Всъщност си беше съвсем прилична планина, но след като си живял близо до Скалистите планини, всичко в Апалачите ми изглеждаше „малко“. Предполагам, че съм сноб по отношение на планините.

При все това планината се простираше доста напред и ние значително се отдалечихме от лагера на Съхранителите. Гората ставаше по-гъста, а светлината по-слаба, докато слънцето потъваше зад хоризонта.

— Жилището се намира, така да се каже, в предградията — рече Джошуа извинително. — Ние постоянно се разрастваме и в центъра на града не е останало много място. — Помислих си, че определението „град“ е доста преувеличено, но си премълчах. Да. Определено съм сноб. — Но има доста пещери, така че все още има къде да живеем.

— Те естествени ли са? — попитах аз.

— Някои да. Други са изоставени мини.

— Хубаво е тук — отбелязах. Харесваха ми широколистните дървета. Може и да ми беше мъчно за Монтана, но големите им листа бяха в приятен контраст с боровите иглички. — И хей, тук си самостоятелен, нали?

— Така е — усмихна се той. — Мислех, че ще ти се стори… не зная. Твърде грубо и недодялано. Или дивашко. Навярно смяташ, че всички сме диваци.

Наблюдателността му ме стресна. Повечето от Съхранителите защитаваха изключително яростно начина си на живот. Затова изобщо не ми бе хрумнало, че някой от тях би си помислил, че един чужденец би се осмелил да го критикува — или че на който и да е от тях ще му пука за това.

— Тук просто е различно — казах дипломатично. — Много по-различно от местата, с които съм свикнала. — Прободе ме носталгия за всички хора и места, от които сега бях откъсната. Лиса. Ейдриън. Нашите приятели. Кралския двор. „Свети Владимир“. Побързах да се отърся от чувството. Сега не беше време да увесвам нос, а и по-късно щях да проверя Лиса.

— Бил съм в човешките градове — продължи Джошуа. — И на други места, където живеят Опетнените. Разбирам защо ги харесваш. — Доби леко смутен вид. — Не бих имал нищо против електричеството.

— Тогава защо не го използвате?

— Щяхме, ако можехме. Но сме твърде отдалечени, а и всъщност никой не знае, че живеем тук. Хората с лилиите казват, че е по-добре да се укриваме.

Не се бях сетила, че те просто са принудени да живеят при тези условия, за да останат скрити. Запитах се до каква степен изборът им на живот се дължи на придържането към така наречените древни традиции… и доколко е повлиян от алхимиците.

— Пристигнахме — оповести Джошуа и ме изтръгна от размишленията ми.

Посочи към тъмна дупка на нивото на земята. Отворът беше достатъчно голям, за да влезе възрастен човек.

— Хубаво е — заявих. По-рано бях забелязала, че някои от пещерите са разположени по-нависоко в планината и бях наблюдавала как обитателите им трябва да изкачват скалата с голи ръце или да използват ръчно направени стълби. Лесният достъп до отвора на пещерата си беше истински лукс.

Джошуа остана изненадан от признанието ми.

— Наистина ли ти харесва?

— Наистина.

Вече почти се бе смрачило. Той се спря, за да запали една факла, а след това го последвах вътре. Отначало трябваше да вървим наведени, но колкото по-навътре навлизахме в пещерата, толкова таванът ставаше по-висок и накрая проходът премина в широко, кръгло пространство. Подът представляваше утъпкана корава земя, а каменните стени бяха груби и назъбени. Това беше естествена пещера, но забелязах, че са положили усилия да се облагороди. Подът беше почистен и подравнен, а в ъгъла видях струпани камъни и скали — явно бяха събрани там, за да се разчисти мястото. Имаше и мебели: тесен дървен стол и матрак, който, според мен, едва можеше да побере и един човек.

— Сигурно мислиш, че мястото е малко — предположи Джошуа.

Истина беше, но всъщност беше по-голямо от стаята ми в общежитието в „Свети Владимир“.

— Ами… да, но искам да кажа, ти на колко си години?

— Осемнадесет.

— Колкото мен — заключих. Това изглежда го направи много щастлив. — Да си имаш собствена пещера на осемнадесет години, си е направо жестоко. — Щеше да бъде още по-жестоко, ако имаше ток, интернет и течаща вода, но нямаше нужда да се впускам в подробности.

Сините му очи направо засияха. Не можех да не забележа колко чудесно контрастират със загорялата му кожа. Побързах да пропъдя мисълта. Не бях тук, за да си търся гадже. Но очевидно май само аз смятах така. Джошуа внезапно пристъпи напред.

— Можеш да останеш, ако искаш — рече. — Другите Опетнени никога няма да те намерят тук. Можем да се оженим, а после, когато имаме деца, бихме могли да си построим таван като в дома на родителите ми и…

Думата оженим ме изстреля към изхода с такава скорост, все едно ме нападаха стригои. Бях шашната и паникьосана. Само че преди техните атаки обикновено бивах предупредена.

— Леле, леле, по-кротко. — Не. Наистина не бях предусетила това предложение. — Та ние току-що се запознахме!

Слава Богу, той не приближи.

— Зная, но понякога става така.

— Как, да се женят хора, които едва се познават? — попитах изумено.

— Да. През цялото време се случва. И сериозно, дори и за това кратко време вече зная, че те харесвам. Ти си невероятна. Красива си и очевидно си добър боец. А начинът, по който се държиш… — Поклати глава, а върху лицето му се изписа благоговение. — Никога не съм виждал нещо подобно.

Щеше ми се да не беше толкова готин и мил. Много по-лесно е да се справиш с любовните признания на някой неприятен тип, отколкото на такъв, който ти харесва. Спомних си думите на Сидни, че ние сме най-горещите парчета, появявали се тук. Май бяхме по-скоро изгарящи.

— Джошуа, аз наистина те харесвам, но — додадох припряно, като видях как лицето му светва от надежда — още съм твърде млада, за да се омъжвам.

Ухажорът ми се намръщи.

— Не каза ли, че си на осемнадесет?

Добре. Възрастта очевидно не беше убедителен аргумент тук. В родния град на Дмитрий бях видяла и по-млади от мен да имат деца. А на места като това нищо чудно да правеха детски сватби. Опитах друг подход.

— Аз дори не зная дали искам да се омъжвам.

Откровението ми не го впечатли. Той кимна с разбиране.

— Много умно. Бихме могли първо да поживеем заедно, да видим как ще се разбираме. — Сериозното му изражение се замени от усмивка. — Но аз съм много сговорчив и отстъпчив. Ще те оставям да печелиш всеки спор.

Не можах да се сдържа и се разсмях.

— Добре, в такъв случай печеля този и ти казвам, че не съм готова за… всичко това. Освен това, вече имам връзка с някого.

— Дмитрий?

— Не. Друго момче. Той е в кралския двор на Опетнените. — Не можех да повярвам, че го казвам.

Джошуа се намръщи.

— А той защо не е тук с теб, за да те защитава?

— Защото… той не е такъв. А и аз мога да се грижа за себе си. — Никога не ми се е нравило предположението, че се нуждая от спасител. — И виж, дори и него да го нямаше в картинката, и без това много скоро ще си тръгна. Между нас никога не би могло да се получи.

— Разбирам. — Джошуа изглеждаше разочарован, но ми се стори, че прие отхвърлянето доста добре. — Може би, когато решиш всичките си проблеми, ще се върнеш.

Понечих да му кажа да не ме чака и че би трябвало да се ожени за някоя друга (колкото и абсурдно да звучеше това наставление на неговата възраст), но тогава осъзнах, че беше безсмислено. Във фантазиите си Джошуа можеше да се ожени за друго момиче, а по-късно да ме добави към харема си, като Сара и Полет. Затова казах просто:

— Може би. — Докато се чудех отчаяно как да сменя темата, погледът ми попадна върху облегалката на стола, по която бе издълбано нещо като сложна плетеница от листа.

— Това наистина е много готино.

— Благодаря — промълви той и отиде до стола. За мое облекчение, повече не се върна на предишния въпрос. Прокара с любов ръка върху изкусно издяланото дърво. — Аз го направих.

— Наистина ли? — попитах с искрена изненада. — Това… това е изумително.

— Ако ти харесва… — Ръката му се раздвижи и аз изтръпнах от страх, че следва целувка или прегръдка. Вместо това той бръкна в джоба на ризата си и извади страхотна гривна от дърво. Представляваше много фино изрязана, змиевидна дървена лента. Дървото бе полирано до блясък. — Ето. — Подаде ми гривната.

— За мен ли е? — Прокарах пръст по гладкия ръб.

— Ако я искаш. Направих я днес, докато те нямаше. За да не ме забравиш, когато си тръгнеш.

Поколебах се, питайки се дали, ако приема подаръка, ще се приеме като знак, че му давам надежди. Не, реших. Съвсем ясно бях обяснила възгледите си за брака между тийнейджъри, а и той изглеждаше толкова нервен, че не можех да понеса мисълта да нараня чувствата му. Плъзнах гривната върху китката си.

— Разбира се, че няма да те забравя. Благодаря ти.

От щастливото му изражение разбрах, че с приемането на гривната се бях реванширала за отказа да се омъжа за него. Джошуа ми показа още някои подробности в пещерата, а след това се съгласи да се присъединим към останалите край огъня. Чухме музиката да отеква между дърветата доста преди да стигнем там и макар че едва ли беше моят стил, имаше нещо топло и дружеско в начина на живот на тази комуна. Никога не съм ходила на летен лагер, но си представях, че е нещо такова.

Сидни и Дмитрий седяха най-отзад. Бяха тихи и бдителни, но всички останали пееха, пляскаха с ръце, разговаряха. Отново бях смаяна колко лесно общуваха помежду си дампири, морои и човеци. Навсякъде се виждаха смесени двойки, а една — човек и морой — открито се сваляха. От време на време, когато той я целуваше по шията, я захапваше и всмукваше малко кръв. Отвърнах поглед.

Насочих се към приятелите си. Сидни ме забеляза и по лицето й се разля облекчение. Изражението на Дмитрий остана неразгадаемо. Както винаги, много погледи следяха движенията ми и за своя изненада забелязах ревност, изписана по лицата на някои от младежите. Надявах се, че не си мислеха, че двамата с Джошуа сме отскочили за бърз секс до пещерата. Едва ли беше репутацията, с която бих искала да ме запомнят.

— Трябва да поговоря със Сидни — заявих на Джошуа, надвиквайки шума. Реших, че е най-добре да се държа на разстояние, преди да са тръгнали слухове, а и Сидни изглеждаше така, сякаш нямаше търпение да се присъединя към нея. Бях направила няколко крачки, когато един юмрук се стовари право в лицето ми.

Не бях подготвена за отбрана и само инстинктът ме накара да се извърна, за да поема удара с бузата си. Иначе щях да се окажа със счупен нос. След първоначалната изненада, обученият боец в мен се прояви. Бързо отстъпих настрани и застанах в бойна позиция. Музиката и песните спряха и аз се извърнах, за да посрещна нападателя си.

Анджелина.

Тя бе заела стойка, подобна на моята, със стиснати юмруци и вперени в мен очи.

— Добре — каза, — време е да проверим колко си корава.

Крайно време беше някой — да кажем, единият от родителите й — да се появи, да я извлече оттук и да я накаже, задето удря гостите. Удивително, но никой не се помръдна да я спре. Не, не беше съвсем вярно. Един от присъстващите се изправи. Дмитрий влезе в действие веднага щом видя, че съм в опасност. Очаквах да дойде и да отведе Анджелина, но една група Съхранители бързо приближи до него и му каза нещо, което не можех да чуя. Не се опитаха да го възпрат със сила, но това, което му казаха, го задържа на мястото му. Исках да узная какво му бяха казали, но Анджелина отново ме нападна. Явно трябваше сама да се справям с положението.

Анджелина беше ниска дори за дампир, но тялото й беше силно и гъвкаво. Освен това беше доста бърза, макар и не толкова, че да ме изненада за втори път. Отбягнах ловко удара й, запазвайки дистанция — не исках да бъда прекалено нападателна с това момиче. Вероятно можеше и да успее да нанесе някой и друг удар на противника си в една схватка, но имаше още много да учи. Тя беше скандалджийка, която много се зъбеше, но й липсваше истинско обучение.

— Да не си откачила? — възкликнах, като отбягнах поредното нападение. — Престани! Не искам да те нараня.

— Да бе — изсумтя тя. — Това искаш да си мислят всички, нали? Докато не ти се налага да се биеш, те ще продължават да вярват, че онези знаци са истински.

— Те са истински! — Намекът, че съм фалшифицирала татуировките си, ме накара да кипна, но отказвах да бъда въвлечена в тази абсурдна дрязга.

— Докажи го — продължи да ме предизвиква тя и да налита към мен. — Докажи, че си тази, за която се представяш.

Беше като танц, да отскачам и да отбягвам ударите. Бих могла да продължа така през цялата нощ, но няколко насърчителни крясъка от тълпата настояха „да свършваме с това“.

— Няма нужда да доказвам нищо — казах на нападателката си.

— Тогава значи лъжеш. — Вече дишаше тежко. За разлика от мен, тя постоянно ме атакуваше. — Всичко, което вие, Опетнените, правите, е лъжа.

— Не е вярно — възразих. Защо Дмитрий позволяваше това да продължава? Зърнах го с крайчеца на окото си и Бог да ми е на помощ, но той се усмихваше!

Междувременно Анджелина продължаваше тирадата си, докато се опитваше да ме удари.

— Всички вие лъжете. Всички сте слабаци. Особено вашите „кралски особи“. Те са най-лоши от всички.

— Ти изобщо не ги познаваш. Не знаеш нищо за тях.

Може и да продължаваше с обидите, но виждах, че все повече се обезсърчава. Ако не се опасявах, че ще ми се нахвърли в гръб, щях да се обърна и да си тръгна.

— Зная достатъчно — озъби се Анджелина. — Зная, че са егоисти, разглезени и не правят нищо сами. Не ги е грижа за никого, освен за самите тях. Всички са еднакви.

Всъщност бях напълно съгласна с Анджелина за някои кралски потомци, но обобщението не ми харесваше.

— Не говори за неща, които не разбираш — срязах я. — Не всички са такива.

— Такива са — не се отказваше тя, доволна, че е успяла да ме ядоса. — Иска ми се всички да са мъртви.

Това бе достатъчно, за да ме накара да й отвърна, но забележката замъгли мислите ми и аз за малко се разсеях. Никога не бих позволила това да се случи, ако насреща си имах стригой, но бях подценила това диво момиче. Кракът й се стрелна напред и ме удари по коляното. Подейства ми, като да хвърлиш запалена кибритена клечка върху бензин. Всичко избухна.

Олюлях се леко и тя се възползва от предимството си. Бойните ми инстинкти взеха връх. Нямах друг избор, освен да я ударя, преди тя да го е сторила. Насъбралото се множество изрази бурно одобрението си с викове — битката най-сетне се беше разгоряла. Отбягвах ударите й и се опитвах да я усмиря, но физическият контакт рязко зачести. Несъмнено бях по-добра от нея, но в опитите си да я достигна, се оказах в обсега й. Тя ми нанесе няколко удара, нищо сериозно, преди да успея да я поваля на земята. Очаквах, че това ще е краят, но Анджелина се надигна и се нахвърли върху мен, преди да успея да я притисна и обездвижа. Претърколихме се, а тя се опита да ме възседне. Не можех да й го позволя и я цапардосах отстрани по лицето, доста по-силно от преди.

Вече бях сигурна, че това е краят на битката. Ударът ми я събори от мен и аз се опитах да стана, но малката кучка ме сграбчи за косата и ме дръпна надолу. Изтръгнах се от хватката й — макар да съм абсолютно сигурна, че в пръстите й остана кичур от косата ми — и този път успях да я притисна докрай към земята с цялата си сила и тежест. Знаех, че трябва доста да я боли, но не ми пукаше. Тя беше започнала всичко. Освен това вече не исках само да се защитавам. Да отскубнеш косата на някого, си е доста мръсна игра.

Анджелина направи още няколко опита да се измъкне, но когато се увери, че не може, зяпачите около нас започнаха да пляскат с ръце и да дюдюкат. Малко по-късно мрачният и гневен израз изчезна от лицето на момичето, заменен с примирение. Погледнах я предпазливо, но не я пуснах.

— Добре — рече тя. — Предполагам, че всичко е наред. Давай.

— Ъ? — слисах се. — Какво е наред?

— Може да се омъжиш за брат ми.