Последна саможертва

Глава 15

Никак не ми се нравеше да видя, че Виктор Дашков е бил прав. Но за съжаление май винаги беше така. След заявлението на Лиса залата, която до този миг бе притихнала, внезапно избухна. Започвах да се питам дали изобщо някога в историята на мороите е имало спокойна сесия на Кралския съвет, или просто по някаква случайност аз все попадам на разгорещени и бурни такива. Това, което последва, ми напомни в голяма степен за деня, когато приеха закона за възрастта на дампирите. Викове, пререкания, наскачали от столовете си присъстващи… Пазителите, които обикновено стояха покрай стените и наблюдаваха, сега се бяха разпръснали из залата със загрижени лица, в готовност за потушаване на спорове, които можеха да излязат извън рамките на словесния двубой.

Също така бързо, както стана център на внимание, така сега тълпата сякаш забрави за Лиса. Тя седна на мястото си, а Кристиан отново намери ръката й. Тя стисна неговата толкова силно, че се запитах дали няма да спре притока на кръв във вените му. Приятелката ми се взираше право напред, все още замаяна от случващото се. Мислите й не бяха фокусирани върху хаоса около нея, но всичко, което очите и ушите й възприемаха, се предаваше по връзката на мен. Единственото внимание, което получиха приятелите ми, беше от страна на Даниела, която дойде, за да скастри Ейдриън, задето бе номинирал кандидат извън семейството. Той подмина обвиненията й с обичайния си пренебрежителен маниер и тя се оттегли намусена и сърдита, осъзнавайки — като мнозина от нас, — че наистина няма смисъл да се опитва да убеждава Ейдриън в каквото и да било.

Бихте си помислили, че в една зала, където всички със зъби и нокти се опитват да изтикат напред своя кандидат, всеки един ще оспорва валидността на номинацията на Лиса. Но изобщо не беше така — може би отчасти защото не всички присъстващи в залата бяха от кралски произход. Както отбелязах по-рано, в кралския двор бяха пристигнали морои от цял свят, за да бъдат свидетели на събитията, които щяха да решат бъдещето им. И доста от тях изучаваха с интерес това момиче Драгомир, тази принцеса от умиращ род, за която се говореше, че върши чудеса. Не изричаха с жар името й, но мнозина бяха доста убедителни в аргументите си, че тя има право да се кандидатира от името на семейството си. Част от мен подозираше, че на някои от „обикновените“ й поддръжници просто им се нравеше идеята да се опълчат на кралските порядки. Младата двойка морои, върху които се бе нахвърлила лейди Бадика, не бяха единствените пренебрегвани и унижавани от „по-високо стоящите“.

Но още по-изненадващо беше, че имаше неколцина представители на кралски фамилии, които се изказаха в подкрепа на Лиса. Те може и да бяха лоялни към семействата си, но не всички бяха безсърдечни и егоистични интриганти. Мнозина имаха чувство за справедливост и щом законът бе на страната на Лиса, то тогава тя беше в правото си. Освен това много от кралските особи просто я харесваха и уважаваха. Ариана беше една от тези, които подкрепиха номинацията на Лиса, въпреки че тя й ставаше съперница. Но Ариана несъмнено познаваше добре закона и осъзнаваше, че вратичката в него, която позволяваше на Лиса да се кандидатира, ще се захлопне, когато дойде ред на изборите. При все това тя отстояваше мнението си, заради което ми стана още по-симпатична. Когато станеше време за истинското гласуване, искрено се надявах тя да спечели короната. Беше интелигентна и честна — точно от такъв владетел се нуждаеха мороите.

Разбира се, Ариана не беше единствената, която познаваше закона. Останалите също се уловиха за вратичката и спореха, че няма смисъл да се номинира даден кандидат, когато и без това няма да се стигне до гласуване за него. При други обстоятелства бих се съгласила с тях. И така, дебатите продължаваха с пълна сила, докато приятелите ми си стояха тихо и кротко по местата, точно в окото на урагана. Най-после спорът беше уреден по начин, по който трябваше да се уреждат всички несъгласия: чрез гласуване. Тъй като Лиса продължаваше да няма право на място в съвета, оставаха единадесет членове, които трябваше да решат съдбата й. Шестима от тях одобриха кандидатурата й и така тя стана официална. Можеше да участва в надпреварата. Подозирах, че някои от тези, които гласуваха в нейна подкрепа, не искаха наистина тя да се кандидатира за монарх, но уважението им към закона бе надделяло.

Много морои хич не ги беше грижа за постановленията на Кралския съвет. Дадоха съвсем ясно да се разбере, че въпросът изобщо не е решен, доказвайки правотата на казаното от Виктор: за известно време щеше да има суматоха и спорове, които щяха да се изострят, ако Лиса преминеше успешно изпитите и се стигнеше до същинското гласуване. Засега тълпата се разпръсна с облекчение — не само защото искаха да избягат от крясъците и бъркотията, но и защото нямаха търпение да разпространят сензационната новина.

Лиса почти не продума, докато напускаше залата с приятелите си. Докато минаваше покрай зяпачите, тя оставаше образец на царственост и хладнокръвие, сякаш вече бе обявена за кралица. Но когато най-после се озова в стаята си с приятелите си, всички онези заключени и стаени чувства изригнаха.

— Какво, по дяволите, си мислите всички вие? — изкрещя тя. — Какво ми причинихте?

Освен Ейдриън, Кристиан и Еди, тук бяха и останалите заговорници: Таша, Ейб и майка ми. Всички бяха толкова сащисани от избухването на обикновено милата и сладка Лиса, че никой не можа да продума. Лиса се възползва от объркването им.

— Вие ме предадохте и изиграхте! Запратихте ме право в центъра на един политически кошмар! Да не би да мислите, че искам всичко това? Наистина ли смятате, че искам да бъда кралица?

Естествено, Ейб се окопити пръв.

— Ти няма да бъдеш кралица — заговори с нетипичен за него успокояващ тон. — Онези, които спореха за другата част на закона, бяха прави: всъщност никой не може да гласува за теб. Трябва да имаш семейство за това.

— Тогава какъв е смисълът? — възкликна Лиса. Беше бясна. И имаше пълното право да бъде. Но това избухване, този гняв… беше предизвикан от нещо много по-лошо от конкретната ситуация. Духът вземаше своето и я караше да се чувства по-разстроена, отколкото би трябвало.

— Смисълът на всичко това е суматохата, която преди малко видя в залата — заговори Таша. — С всеки спор, всеки път, когато някой изрови дебелите законодателни книги, ние печелим време, за да спасим Роуз и да открием кой уби Татяна.

— Който го е сторил, сигурно се е интересувал от трона! — възкликна Кристиан. Отпусна ръка върху рамото на любимата си, но тя се отдръпна рязко. — Или за самия себе си, или за някого, когото познава. Колкото по-дълго забавяме плановете им, с толкова повече време ще разполагаме, за да открием кой е той.

Лиса прокара объркано ръце през дългата си коса. Опитах се да отнема част от яростта й, всмуквайки я в себе си. Успях само малко, но все пак се оказа достатъчно. Тя отпусна ръце, ала още беше бясна.

— И как ще участвам в търсенето на убиеца, след като ще бъда заета с всички онези тъпи изпити? — настоя тя.

— Ти няма да го търсиш — рече Ейб. — Ние ще го търсим.

Очите й се разшириха.

— Планът изобщо не беше такъв! Няма да се явявам на някакви тъпи кралски изпити, когато Роуз се нуждае от мен! Искам да й помогна!

Беше почти комично. Почти. Нито Лиса, нито аз искахме да „седим със скръстени ръце“, когато смятахме, че любимите ни хора се нуждаят от помощ. Искахме да действаме, да направим всичко възможно, за да оправим нещата.

— Ти й помагаш — рече Кристиан. Ръката му трепна, но той не направи опит да я докосне отново. — По различен начин от този, който си очаквала, но в края на краищата това ще й помогне.

Същият аргумент, който ми сервираха и на мен. Както и мен, това я вбеси и аз отчаяно затеглих от вълната на нестабилност, с която духът я заливаше.

Лиса присви очи и изгледа обвиняващо всички лица в стаята.

— И на кого, по дяволите, му хрумна тази блестяща идея?

Последва сконфузено мълчание.

— На Роуз — отрони накрая Ейдриън.

Лиса се извъртя и му метна кръвнишки поглед.

— Не може да бъде! Тя не би ми причинила това!

— Направи го — рече той. — Говорих с нея в един сън. Това беше нейна идея и… при това добра. — Не ми хареса изненадата, прозвучала в тона му. — Освен това ти също я постави в донякъде кофти ситуация. Тя не спира да мрънка колко гаден е градът, в който е принудена да кисне.

— Добре — тросна се Лиса, без да обръща внимание на частта за страданията, които аз съм принудена да търпя. — Да предположим, че наистина Роуз е дала тази „блестяща“ идея, тогава защо никой не си направи труда да ми каже? Не помислихте ли, че щеше да е по-добре, ако ме бяхте предупредили? — Отново все едно слушах себе си да се оплаквам, че бягството ми от затвора е било държано в тайна от мен.

— Едва ли — отвърна Ейдриън. — Предположихме, че ще реагираш точно така и ще имаш време да измислиш как да откажеш. Решихме да рискуваме и да заложим на идеята, че ако те изненадаме и те хванем неподготвена, ще приемеш.

— Наистина е било голям риск — промърмори Лиса.

— Но се получи — долетя безцеремонното заключение на Таша. — Знаехме, че заради нас ще се съгласиш. — Смигна й. — И между другото, мисля, че ще бъдеш страхотна кралица.

Лиса я изгледа остро и аз направих поредния опит да изтегля малко от мрака. Концентрирах се върху обърканите й емоции, представяйки си, че са в мен, а не в нея. Не успях да отнема целия мрак, но беше достатъчно, за да потуша донякъде яростта й. Внезапно гневът избухна в мен, заслепявайки ме за момент, но успях да го изтикам в едно ъгълче на съзнанието си. Лиса изведнъж се почувства изтощена. Аз също.

— Първият изпит е утре — промълви тя тихо. — Ако се проваля, съм вън от играта. И планът пропада.

Кристиан протегна ръка, за да я прегърне, и този път тя не го отблъсна.

— Няма да се провалиш.

Лиса не каза нищо повече и аз видях как всички си отдъхнаха облекчено. Никой и за секунда не помисли, че ситуацията й харесва, но изглежда вярваха, че тя няма да оттегли номинацията си, което беше най-доброто, на което можеха да се надяват.

През цялото време майка ми и Еди не казаха нищо. Както беше обичайно за пазителите — стояха безмълвни на заден план, като сенки, докато мороите обсъждаха делата си. След като първоначалната буря отмина, майка ми пристъпи напред. Кимна към Еди.

— Един от нас ще се опита да е близо до теб през цялото време.

— Защо? — сепна се Лиса.

— Защото знаем, че там някъде има някой, който не се страхува да убие, за да постигне целта си — заяви Таша. Кимна към Еди и майка ми. — Тези двамата и Михаил наистина са единствените пазители, на които можем да се доверим.

— Сигурна ли си? — Ейб я стрелна многозначително. — Изненадан съм, че не си привлякла на борда и специалния си „приятел“ пазител.

— Какъв специален приятел? — наежи се Кристиан.

За мое изумление Таша се изчерви.

— Просто един познат.

— Който те следва навсякъде с очи като на влюбено кутре — продължи Ейб. — Как му беше името? Еван?

— Етан — поправи го тя.

Майка ми, която изглеждаше раздразнена от подобен абсурден разговор, тутакси го прекрати — което стана съвсем навреме, защото Кристиан имаше вид на някой, който едва се сдържа да не зададе поне няколко въпроса.

— Остави я на мира — предупреди тя Ейб. — Нямаме време за това. Етан е добро момче, но колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре. Тъй като Михаил непрекъснато е ангажиран, двамата с Еди ще се погрижим за сигурността й.

Бях съгласна с всичко, което току-що бе казала, но изведнъж ме осени мисълта, че за да се привлече майка ми в групата на заговорниците, някой — вероятно Ейб — я бе информирал за цялата незаконна дейност, развила се напоследък.

Или той е бил много убедителен, или тя много ме обичаше. Макар и неохотно, трябваше да призная, че навярно и двете са истина. Когато мороите пребивават в кралския двор, пазителите им не бяха длъжни да ги придружават навсякъде, което означаваше, че майка ми навярно бе свободна от задълженията си, докато лорд Шелски беше в двореца. Еди все още нямаше назначение, което също му позволяваше да разполага с времето си.

Лиса понечи да каже нещо, когато рязко раздрусване в моята действителност ме изтръгна от съзнанието й.

— Съжалявам — рече Сидни. Внезапно удряне на спирачките бе причината за разтърсването. — Този кретен ме засече.

Вината не беше на Сидни, но прекъсването ме раздразни и едва се сдържах да не й се развикам. Поех дълбоко дъх и си напомних, че просто усещам страничните ефекти на духа и че не бива да им се поддавам и да се държа неразумно. Както винаги, чувството щеше да избледнее, но въпреки това част от мен знаеше, че не мога вечно да продължавам да изсмуквам мрака от Лиса. Нямаше винаги да съм в състояние да го контролирам.

След като се върнах в собственото си съзнание, вперих поглед през прозореца, за да огледам новия пейзаж. Вече не бяхме заобиколени от планини. Бяхме навлезли в покрайнините на някакъв град и макар че трафикът не беше оживен (все още бе средата на човешката нощ), по шосето определено имаше повече коли, отколкото бяхме виждали през последните дни.

— Къде се намираме? — попитах.

— В покрайнините на Лексингтън — отвърна Сидни. Отби към най-близката бензиностанция, за да зареди и за да можем да въведем в джипиес устройството адреса на Донован, който се намираше на около осем километра от мястото, където бяхме спрели.

— От това, което чух, не е най-добрата част на града — рече Дмитрий. — Донован има студио за татуировки, което е отворено само през нощта. Двойка стригои работи с него. Клиентите им са купонджии, пияни хлапета… все хора, които могат лесно да изчезнат. От този тип, който стригоите най-много обичат.

— Струва ми се, че полицията би трябвало да забележи, че всеки път, когато някой отива да си направи татуировка, изчезва — изтъкнах аз.

Дмитрий се засмя горчиво.

— Ами, „забавното“ е, че те не убиват всеки, който отиде в студиото им. Наистина правят татуировки на някои от тях и ги оставят да си отидат. Занимават се и с разпространение на наркотици.

Погледнах го с любопитство, а в този момент Сидни се върна в колата.

— Ти определено знаеш доста.

— Работата ми беше да зная много, а и стригоите трябва да имат сигурно убежище. Всъщност веднъж съм се срещал с Донован, но научих повечето от информатора. Просто досега не знаех къде точно работи.

— Добре, значи разполагаме с информация за него. И какво ще правим с нея?

— Ще го примамим да излезе от бърлогата си. Ще изпратим „клиент“ със съобщение от мен, че искам да се срещнем. Не съм от тези, които той може да си позволи да пренебрегне… или поне така беше… Няма значение. Когато излезе, ще го заведем на място, което ние изберем.

Кимнах.

— Аз ще го направя.

— Не — поклати глава Дмитрий. — Не можеш.

— Защо не? — Запитах се дали не смята, че е твърде опасно за мен.

— Защото ще познаят, че си дампир, в мига, в който те видят. Веднага ще те подушат. Никой стригой не би работил с дампир, а само с някой от човешката раса.

В колата настана неловка тишина.

— Не! — извика Сидни. — Няма да го направя!

Дмитрий поклати глава.

— На мен също не ми харесва, но нямаме голям избор. Ако той мисли, че работиш за мен, няма да те нарани.

— Нима? А какво ще стане, ако не ми повярва? — настоя тя.

— Не смятам, че би поел подобен риск. Вероятно ще дойде с теб, за да провери как стоят нещата, с мисълта, че ако лъжеш, ще те убие.

Думите му не я накараха да се почувства по-добре. Тя изпъшка.

— Не можеш да я изпратиш — обадих се аз. — Ще разберат, че е алхимик. А те също не биха работили със стригой.

Изненадващо, но Дмитрий не се бе сетил за това. Отново се умълчахме и неочаквано този път Сидни измисли решението.

— Когато бях в бензиностанцията — заговори бавно, — видях щанд с козметика. Навярно бихме могли да прикрием татуировката ми с фон дьо тен.

Така и направихме. Имаше само един вид фон дьо тен, който не подхождаше особено на естествения тен на кожата й, но ние наплескахме достатъчно, за да скрием златната лилия на бузата й. Освен това Сидни вчеса косата си така, че почти закриваше бузата й. Доволни от постигнатото, поехме към леговището на Донован.

Наистина се намираше в западналата част на града. На няколко пресечки от студиото за татуировки видяхме нещо, което приличаше на нощен клуб, но като цяло районът изглеждаше пуст. Но това не ме заблуди. Не беше от местата, в които някой би искал да се разхожда сам през нощта. Сякаш крещеше „крадци“. Или по-лошо.

Огледахме наоколо, докато Дмитрий откри място, подходящо за целта ни. Беше глуха алея, две сгради по-надолу от студиото. От едната страна имаше телена ограда, а от другата — ниска тухлена постройка. Дмитрий инструктира Сидни как да доведе стригоя при нас. Тя го слушаше внимателно и кимаше, но аз виждах страха в очите й.

— Трябва да изглеждаш, сякаш си изпълнена с благоговение — наставляваше я Дмитрий. — Хората, които служат на стригоите, ги обожават. Нетърпеливи са да им угодят. Тъй като постоянно се движат в компанията на стригои, не са толкова ужасени или притеснени. Разбира се, все пак малко се страхуват, но не колкото теб в момента.

Тя преглътна.

— Не зависи от мен.

Прониза ме остро чувство на вина заради нея. Сидни твърдо вярваше, че всички вампири са дяволски изчадия, а сега я изпращахме в гнездото на най-лошите, подлагайки я на огромен риск. Знаех също, че тя бе виждала само един жив стригой и въпреки инструктажа на Дмитрий, когато види няколко, това ще бъде голям шок за нея. Ако се вцепени пред Донован, всичко щеше да пропадне. Прегърнах я импулсивно и тя, изненадващо, не се отдръпна.

— Можеш да се справиш — уверих я. — Ти си силна, а и те се страхуват от Дмитрий. Всичко ще е наред, нали?

След няколко дълбоки вдишвания Сидни кимна. Казахме й още няколко окуражаващи думи, след което тя зави покрай ъгъла на сградата, закрачи надолу по улицата и изчезна от погледите ни. Извърнах се към Дмитрий.

— Може би току-що я изпратихме на смърт.

Лицето му беше мрачно.

— Зная… но сега не можем да направим нищо повече. По-добре заеми позиция.

С негова помощ се изкачих на покрива на по-ниската сграда. Нямаше нищо интимно в начина, по който ме вдигна, но както винаги, когато ме докосваше, през мен сякаш премина електрически ток. Изпитах и познатото усещане колко добре работехме заедно. След като заех позиция, Дмитрий се насочи към противоположната страна на сградата, която Сидни бе заобиколила. Притаи се зад ъгъла. Не оставаше нищо друго, освен да чакаме.

Беше мъчително, но не защото ни очакваше битка. Не спирах да мисля за Сидни, в какво я бяхме въвлекли. Моята работа беше да защитавам невинните от злото, а не да ги набутвам в пастта му. Ами ако планът ни се провали? Минаха няколко минути и най-после чух стъпки и приглушени гласове. В същото време в стомаха ми се надигна познатото гадене. Бяхме подмамили стригоите навън.

Тримата заобиколиха ъгъла, Сидни вървеше пред тях. Те спряха и аз видях Донован. Той беше най-високият — някогашен морой, — с тъмна коса и брада, която ми напомни за тази на Ейб. Дмитрий ми го беше описал, за да не го (надявам се) убия. Другите двама стригои го следваха по петите, нащрек и готови за атака. Напрегнах се и стиснах здраво сребърния кол в ръката си.

— Беликов? — извика с груб глас Донован. — Къде си?

— Тук съм — прозвуча отговорът на Дмитрий с онзи студен, ужасен глас на стригой. Появи се откъм противоположния край на сградата, като се движеше в сенките.

Донован се отпусна малко, след като го позна, но дори и мракът не можеше да скрие истинската същност на Дмитрий. Донован замръзна, внезапно усетил заплахата. В същото време един от стригоите вдигна глава и извика:

— Дампири!

Но не чертите на Дмитрий го предупредиха, а миризмата ни. Отправих мислена благодарност към Бога, задето им бе отнело толкова време, за да забележат.

Скочих от покрива. Разстоянието до земята не беше малко, но нямаше да ме убие. А и падането ми бе омекотено.

Приземих се върху едно от приятелчетата на Донован и го съборих. Насочих сребърния кол към сърцето му, но рефлексите му бяха бързи. Тъй като не тежах много, не му бе трудно да ме избута. Очаквах го и успях да се задържа на крака. С периферното си зрение видях как Сидни се сниши и съгласно инструкциите ни побърза да се омете от мястото на схватката. Искахме тя да бъде далеч и й бяхме казали да се скрие в колата, готова да потегли, ако нещата тръгнат на зле.

Разбира се, със стригоите нещата винаги са зле. Донован и другият тип се нахвърлиха върху Дмитрий, преценявайки го като по-голямата заплаха. Моят противник, съдейки по озъбената му усмивка, изобщо не ме смяташе за заплаха. Втурна се към мен, а аз отскочих настрани, но не преди да го изритам в коляното. Ударът ми не го нарани, но го извади от равновесие. Отново му се нахвърлих, но той пак ме отблъсна и се приземих тежко на земята. Голите ми крака се ожулиха в твърдия бетон, кожата ми се разкъса. Тъй като дънките ми се бяха скъсали и изцапали, се бях принудила да облека едни къси шорти от дрехите, които Сидни ми бе купила. Пренебрегнах болката и атакувах със скорост, която стригоят не очакваше. Колът ми намери сърцето му. Ударът не беше толкова силен, колкото ми се искаше, но беше достатъчен да го забави и обърка, което ми позволи да забия кола по-надълбоко и да го довърша. Не дочаках падането му, измъкнах кола и се извърнах към останалите.

До този момент не бях проявила колебание нито за миг, но сега се спрях, когато видях лицето на Дмитрий. Беше… ужасяващо. Свирепо. Имаше подобно изражение, когато ме защитаваше по време на ареста ми — онова изражение на велик воин, на непобедим бог, който можеше да победи сам и ада. Начинът, по който изглеждаше сега… ами, цялата онази свирепост бе достигнала ново ниво. Осъзнах, че това беше лично. Битката с тези стригои не беше само заради Соня и в помощ на Лиса. Това тук беше изкупление, опит да разруши миналото си, като унищожи злото, изпречило се на пътя му.

Придвижих се напред, за да се присъединя към него точно в мига, в който прободе втория приятел на Донован. Силата на този удар беше много повече, отколкото бе нужна, за да запрати стригоя към тухлената стена и да прониже сърцето му. Беше невъзможно, но можех да си представя как колът пронизва тялото и се забива в стената. Дмитрий вложи много повече сила и настървение, отколкото бяха нужни. Трябваше да реагира като мен и моментално да се насочи към следващата заплаха, след като стригоят беше мъртъв. Вместо това Дмитрий беше толкова обсебен от жертвата си, че не забеляза Донован, който се възползва от ситуацията. За негово щастие аз бях нащрек.

Забих крака си в стригоя, запращайки го далеч от Дмитрий. Видях как Дмитрий издърпа кола си от мъртвия стригой и блъсна отново трупа му в стената. Междувременно аз бях привлякла вниманието на Донован и с всички сили се опитвах да блокирам атаките му, без да го убия.

— Дмитрий! — изкрещях. — Помогни ми!

Не можех да видя какво прави Дмитрий, но след няколко секунди беше до мен. С див рев се нахвърли върху Донован с насочен кол и го събори на земята. Аз изпуснах въздишка на облекчение и се отместих, за да му помогна да го удържим притиснат към бетона. Тогава видях как Дмитрий насочва кола си към сърцето на Донован.

— Не! — Хвърлих се на земята, като едновременно се опитвах да задържа стригоя и да избутам ръката на Дмитрий. — Той ни е нужен! Не го убивай!

От изражението на лицето на Дмитрий не беше ясно дали въобще ме е чул. Смъртта гледаше през очите му. Искаше да убие Донован. Желанието за мъст внезапно бе взело връх.

С едната си ръка се опитвах да държа Донован, а с другата цапардосах Дмитрий през лицето, като се целех в страната, която не бях ударила преди няколко нощи. Не мисля, че изобщо почувства болката, заслепен от изгарящия гняв, подклаждан от адреналина, но ударът привлече вниманието му.

— Не го убивай! — повторих.

Командата достигна съзнанието му. Но за съжаление схватката помежду ни предостави на Донован възможност да маневрира. Той почти се изплъзна от хватката ни, но тогава двамата с Дмитрий като един се хвърлихме да го задържим. Ситуацията ми напомни за онзи случай, когато разпитвах стригоя в Русия. Тогава беше нужна цяла група дампири, за да не го изпуснем, но Дмитрий сякаш притежаваше свръхестествена сила.

— Когато разпитвахме един стригой, ние използвахме…

Думите ми секнаха, когато Дмитрий реши да приложи собствен метод на разпит. Улови стригоя за раменете и го разтърси силно, като в същото време удряше главата му в бетона.

— Къде е Соня Карп? — изрева Дмитрий.

— Не зная… — започна Донован, но Дмитрий нямаше търпение за подобни увъртания.

— Къде е тя? Зная, че я познаваш!

— Аз…

— Къде е тя?

Видях върху лицето на Донован нещо, което досега не бях виждала върху ничие друго лице на стригой: страх. Мислех, че това е чувство, което на тях просто не им е познато. Или, ако го изпитваха, то това беше само в битките, които водеха помежду си. Не биха се принизили дотам, че да ги е страх от някакви си низши дампири.

Но, да, Донован се страхуваше от Дмитрий. И за да бъда честна, аз също.

Онези зловещи очи с червени пръстени около зениците бяха разширени — разширени, отчаяни и ужасени. Когато Донован избъбри следващите думи, нещо ми подсказа, че са истина. Страхът не му позволяваше да излъже. Беше твърде шокиран и неподготвен за всичко това.

— Париж — изхъхри той. — Тя е в Париж!

— Господи! — възкликнах. — Не можем да отидем в Париж.

Донован поклати глава (доколкото можеше, тъй като Дмитрий продължаваше да го разтърсва).

— Това е малък град на един час път оттук. Там има малко езеро. Почти няма други обитатели. Синя къща.

Смътно упътване. Нуждаехме се от повече.

— Имаш ли ад…

Дмитрий очевидно не споделяше моето желание за по-подробна информация. Преди да довърша изречението си, колът му се стрелна напред… и се заби в сърцето на Донован. Стригоят нададе ужасяващ, смразяващ кръвта крясък, който заглъхна, когато смъртта го настигна. Аз потреперих. Колко време щеше да мине, докато някой, чул цялата врява, извика полиция?

Дмитрий измъкна кола си и след това отново го заби в трупа на Донован. И отново. За няколко секунди се вцепених. Само стоях и се взирах, втрещена от изумление и ужас. Сетне сграбчих ръката на Дмитрий и започнах да го разтърсвам, макар да имах чувството, че с по-голям успех бих могла да разтърся сградата зад мен.

— Той е мъртъв, Дмитрий! Мъртъв е! Престани! Моля те!

По лицето на Дмитрий беше изписано онова ужасяващо изражение — ярост, сега примесена със сянка на отчаяние. Отчаяние, което му нашепваше, че ако заличи Донован, може би ще успее да заличи и всичко лошо, което е имал в живота си.

Не знаех какво да правя. Трябваше да изчезнем оттук. Трябваше да извикаме Сидни, за да унищожи труповете. Минутите се нижеха, а аз само повтарях:

— Той е мъртъв! Да вървим. Моля те. Мъртъв е.

Тогава някак си успях да стигна до Дмитрий. Движенията му се забавиха и накрая спряха. Ръката, която държеше кола, се отпусна безволно покрай тялото му, докато той продължаваше да се взира в това, което бе останало от Донован — доста грозна гледка. Яростта по лицето на Дмитрий отстъпи напълно на отчаянието… а то на безнадеждността.

Стиснах нежно ръката му.

— Всичко свърши. Направи достатъчно.

— Никога не е достатъчно, Роза — прошепна той. Мъката в гласа му направо ме убиваше. — Никога няма да бъде достатъчно.

— Засега е — заявих и го притеглих към себе си. Той не се възпротиви, пусна кола си и зарови лице в рамото ми. Аз също пуснах моя и го прегърнах, притискайки го по-плътно. В отговор той обви ръце около мен, търсейки утеха в близостта на друго живо същество, близост, от която отдавна бях разбрала, че се нуждае.

— Ти си единствената. — Дмитрий се вкопчи по-силно в мен. — Единствената, която ме разбира. Единствената, която видя какъв бях. Никога не бих могъл да го обясня на друг… ти си единствената. Единствената, на която мога да кажа това…

Затворих очи за миг, завладяна от думите му. Той може и да се бе заклел във вечна преданост на Лиса, но това не означаваше, че изцяло й бе разкрил сърцето си. От много отдавана двамата бяхме в идеален синхрон, винаги се разбирахме един друг. И все още беше така, независимо дали бяхме заедно или не, без значение дали аз бях с Ейдриън. Преди да ме срещне, Дмитрий винаги бе пазил сърцето и чувствата си заключени. След всичко случило се с него, мислех, че отново ги е заключил, но очевидно той все още ми вярваше достатъчно, за да ми довери какво го убива отвътре.

Отворих очи и срещнах тъмния му, настойчив взор.

— Всичко е наред — пророних. — Всичко е наред. Аз съм тук. Винаги ще бъда тук за теб.

— Знаеш ли, сънувам ги. Всички невинни, които съм убил. — Погледът му се върна отново към трупа на Донован. — Не спирам да си мисля… че ако унищожа достатъчно стригои, кошмарите ще изчезнат. Че тогава ще съм сигурен, че не съм един от тях.

Докоснах брадичката му и извърнах лицето му към мен.

— Не. Ти трябва да унищожаваш стригоите, защото те са зло. Защото това е смисълът на нашия живот. Ако искаш кошмарите да изчезнат, трябва да живееш. Това е единственият начин. Ние можехме да умрем преди малко. Но оживяхме.

— Може би ще умрем утре. Не зная. Това, което има значение, е, че сега сме живи.

Усещах, че бъбря прекалено много. Никога не бях виждала Дмитрий толкова смазан, не и от възстановяването му от стригой в дампир. Той ми бе заявил, че съществуването му като стригой е убило голяма част от чувствата му, но не беше вярно. Те бяха тук, сега го осъзнах. Всичко, което е бил някога, все още беше в него, само че изригваше на внезапни изблици — като този миг на ярост и отчаяние. Или когато ме защитаваше от пазителите, дошли да ме арестуват. Старият Дмитрий не си беше отишъл. Той просто беше заключен някъде и аз не знаех как да го освободя. Не знаех как. Винаги той е намирал подходящите думи на мъдрост и прозрение. Не аз. При все това сега той ме слушаше. Бях завладяла вниманието му. Какво бих могла да кажа? Какво би достигнало до сърцето му?

— Помниш ли какво ми каза неотдавна? — попитах го. — Когато бяхме в Рубисвил? Да обръщам внимание на малките неща. Да ценя и да се радвам на това, което имам в момента. Това е единственият начин да се пребориш е онова, което стригоите са ти причинили. Единственият начин да станеш такъв, какъвто си наистина. Ти самият ми го каза: избягал си с мен, за да почувстваш света отново. Красотата му.

Дмитрий понечи отново да се извърне към Донован, но аз не му позволих.

— Там няма нищо красиво. Само смърт — промърмори той.

— Това е истина само ако позволиш да стане истина — заговорих отчаяно, усещайки, че времето ме притиска. — Намери едно нещо. Едно нещо, което е красиво. Каквото и да е. Всяко нещо, което ти показва, че не си един от тях.

Дмитрий се вгледа мълчаливо в лицето ми. В гърдите ми се надигна паника. Не се получаваше. Не можех да го направя. Трябваше час по-скоро да се махнем оттук, независимо в какво състояние се намираше той. Знаех, че ще тръгне. Ако бях научила нещо, то беше, че воинските инстинкти на Дмитрий все още са нащрек. Ако му кажех, че усещам опасност, той мигом щеше да откликне, независимо какви терзания разкъсваха душата му. Но аз не исках да става така. Не исках той да си тръгне отчаян. Исках да си тръгне оттук, приближил се с една стъпка към мъжа, който знаех, че може да бъде. Исках да се отърве поне от един кошмар.

Но това бе отвъд възможностите ми. Аз не съм терапевт. Канех се да му кажа, че трябва да изчезваме оттук, да събудя бойните му рефлекси, когато той внезапно заговори. Гласът му бе едва доловим шепот.

— Косата ти.

— Какво? — За секунда си помислих, че се е подпалила или нещо такова. Докоснах един кичур. Не, всичко беше наред, като изключим, че бе в пълен безпорядък. Бях я стегнала високо на главата си, за да не би стригоите да ме уловят за нея, докато се бием, както бе направила Анджелина. Но сега голяма част от нея се бе разпиляла.

— Косата ти — повтори Дмитрий. Очите му бяха широко отворени, почти пълни е благоговение. — Косата ти е красива.

Дълбоко се съмнявах, особено в сегашното й състояние. Разбира се, имайки предвид, че се намирахме в тъмна алея, пълна с трупове, изборът му беше доста ограничен.

— Виждаш ли? Ти не си един от тях. Стригоите не забелязват красотата. Само смъртта. А ти откри нещо красиво. Едно нещо, което е красиво.

Колебливо, нервно той прокара пръсти през кичура, който бях докоснала преди малко.

— Но дали е достатъчно?

— Засега, да. — Целунах го по челото и му помогнах да стане. — Засега е достатъчно.