Последна саможертва

Глава 24

Като се имаше предвид досегашната им враждебност, останах леко изненадана да видя как Соня и Робърт обединиха силите си, за да създадат илюзията за братята Дашков. С нейна помощ промениха външния им вид, а като добавихме и фалшивите им имена, семейство Мастрано просто предположи, че братята са част от нашия все по-странен антураж. А и появата на още двама души сред гостите изглежда беше най-малкият им проблем.

Загрижена да се представи като добра домакиня, Емили не се ограничи само с приготвянето и поднасянето на храната. Тя се погрижи и да доведе една захранваща от нещо като „агенция за доставка на кръв по домовете“. Мороите, които живееха извън изолираните зони и се смесваха с хората, имаха достъп до тайните захранващи, които живееха наоколо. Обикновено тези захранващи се съпровождаха от охранители морои, които взимаха пари за тези свои услуги. Общоприето бе мороите просто да се появяват в дома на „собствениците“ на захранващите, но в нашия случай Емили уреди захранващата да бъде доведена в нейната къща.

Тя направи всичко това от любезност, както би сторила за всички гостуващи в дома й морой — дори и за такива, дошли с новини, от които се бе страхувала през по-голямата част от живота си. Тя дори не подозираше колко отчаяно се нуждаеха от свежа кръв мороите, които доведохме с нас. Лично аз нямах нищо против братята да страдат още известно време, тъй като липсата на кръв щеше да ги омаломощи, но Соня определено се нуждаеше от кръв, за да продължи възстановяването й.

Така че след пристигането на захранващата и нейния охранител Соня беше първа по ред за кръвта. Дмитрий и аз трябваше да останем на горния етаж. С помощта на илюзията на духа Соня и Робърт успяха да прикрият от захранващата само истинската самоличност на Робърт и Виктор. Да променят мен и Дмитрий, щеше да им е нужна много повече сила, а имайки предвид, че тъкмо ние бяхме най-издирваните, беше жизненоважно да не се поемат никакви рискове.

Това, че се налагаше да оставим братята без надзор, притесняваше Дмитрий и мен, но те изглеждаха прекалено зажаднели за кръв, за да предприемат нещо. А и без това двамата с Дмитрий искахме да се изкъпем, защото тази сутрин не ни бе останало време да си вземем душ. Хвърлихме ези-тура и на мен ми се падна да съм първа. Но чак след като приключих с душа и започнах да ровя из багажа си, установих, че съм останала без комплекта си от чисти дрехи за смяна при извънредни случаи, така че трябваше да се задоволя с роклята, която Сидни бе напъхала в раницата ми. Присвих устни в недоволна гримаса, но си казах, че няма кой знае колко да ми навреди, ако една вечер облека рокля. Нямахме какво друго да правим, освен да чакаме до утрешното ни заминаване. Може би, преди да тръгнем, Емили ще ми позволи да изпера някои от дрехите си. След като придадох приличен вид на косата си с помощта на сешоара, отново се почувствах част от цивилизацията.

Със Сидни си поделихме едната стая за гости, а братята заеха другата. Соня трябваше да остане в стаята на Джил, докато на Дмитрий предложиха дивана. Не се съмнявах нито за секунда, че след като всички в къщата заспят, той ще продължи да дебне в коридорите, а аз ще се редувам с него на смени. В момента той още не беше излязъл от душа, затова се измъкнах в коридора и надникнах надолу през парапета, за да проверя какво става на долния етаж. Всички останали — членовете на семейство Мастрано, Соня и братята — се бяха събрали край захранващата и нейния охранител. Не забелязах нищо нередно. Успокоена, се върнах в стаята си и използвах принудителната пауза, за да проверя какво става с Лиса.

След стихването на първоначалната й възбуда от успешно взетия изпит, усетих, че е спокойна, и предположих, че най-после е заспала. Но не. Не си беше легнала. Заедно с Еди и Кристиан беше отишла да посети Ейдриън. Осъзнах, че именно тя го бе събудила от съня, който двамата споделяхме, докато пътувах в колата. Прегледах набързо спомените на Лиса от последните събития и разбрах какво се бе случило, откакто Ейдриън се бе разделил с мен и се бе запътил с клатушкане да отвори вратата.

— Какво става? — попита той, като огледа гостите си. — Току-що сънувах много приятен сън.

— Нуждая се от теб — каза Лиса.

— Често чувам това от жените — отбеляза Ейдриън. Кристиан изсумтя недоволно, но по устните на Еди пробягна мимолетна усмивка, въпреки стегнатата му поза на пазител.

— Говоря сериозно — скастри го Лиса. — Току-що получих съобщение от Амброуз. Имал да ни каже нещо важно и… не зная. Още не съм сигурна каква е била ролята му във всички тези събития. Искам още един чифт очи да го наблюдават. Искам и мнението ти.

— Е, това не го чувам често — призна Ейдриън.

Честно казано, беше истинско чудо, че все още някой можеше изобщо да спи, имайки предвид колко често ни измъкваха от съня. Все пак Ейдриън се облече бързо и въпреки лекомислените му коментари бях убедена, че се интересува от всичко, свързано с изчистването на името ми. Но не бях сигурна дали ще разкаже на някого за бъркотията, в която сама се бях насадила, след като се бях изпуснала и му бях разкрила част от истинските си занимания.

Приятелите ми забързаха към сградата, която бяха посетили преди — онази, в която Амброуз живееше и работеше. Кралският двор се беше събудил и навън бе доста оживено. Несъмнено повечето изгаряха от нетърпение да узнаят как е преминал вторият изпит за бъдещия монарх. В интерес на истината неколцина зърнаха Лиса и нададоха приветствени възгласи.

Тази нощ издържах още един изпит — сподели тя с Ейдриън, след като един от насъбралите се навън я поздрави. — Беше неочакван за мен.

Ейдриън се поколеба и аз зачаках да й признае, че вече го беше научил от мен. Чаках също да й съобщи шокиращите новини за настоящите ми спътници и за новото ми местонахождение.

— И как мина? — попита той вместо това.

— Взех го — лаконично го уведоми тя. — Само това има значение.

Не можа да му разкаже за множеството, което я бе поздравило, за десетките приветстващи, които я подкрепиха не само формално, а защото действително вярваха в нея. Сред тях бяха Таша, Мия и още няколко изненадващо появили се нейни приятели от Академията. Всички й се усмихваха окуражително. Дори и Даниела, която бе там, за да изчака появата на Руфъс, поздрави неохотно Лиса, макар че не успя да прикрие изненадата си от успеха й. Цялото преживяване беше дотолкова сюрреалистично, че Лиса искаше само час по-скоро да се измъкне оттам.

Еди го бяха извикали, за да помага на други пазители, въпреки протестите му, че е ескорт на Лиса. Затова само Таша и Кристиан придружиха Лиса при връщането й в стаята й. Е, всъщност не бяха само те. Един пазител, чието име беше Етан Мур, се присъедини към тях — същият, заради когото Ейб се бе пошегувал с Таша. Ейб понякога преувеличаваше, но в случая беше съвсем прав. Етан изглеждаше як и корав като всеки пазител, но от войнственото му поведение не оставаше дори следа, когато погледът му се спираше върху Таша. Той я обожаваше. Тя очевидно също го харесваше и дори си позволяваше да флиртува е него — за неудобство на Кристиан. Според мен беше много мило. Някои мъже вероятно не биха се приближили до Таша заради белезите й. Беше приятно да видиш някой, който я оценява според характера й, независимо колко се отвращаваше Кристиан от мисълта, че някой може да е гадже на леля му. Освен това ми харесваше да видя Кристиан толкова измъчен. Малко страдание щеше да му се отрази добре.

Етан и Таша оставиха Лиса веднага щом тя се озова в безопасност в стаята си. След няколко минути Еди се върна, като изръмжа нещо за това, как го забавили с някаква „скапана задача“, след като много добре знаели, че имал да върши доста по-важна работа. Очевидно яко се беше разбеснял, защото накрая го освободили и той бе хукнал към Лиса. Беше се появил при нея точно десет минути преди един пратеник да донесе бележката от Амброуз, което се оказа щастливо подреждане на обстоятелствата. Ако бе закъснял и заварил стаята й празна, Еди щеше да полудее от тревога. Дори можеше да си помисли, че някой стригой я е отвлякъл, защото не е бил на поста си.

Именно тази поредица от събития доведе до това, което се случваше сега: Лиса и тримата й придружители отиваха на тайната среща с Амброуз.

— Подранила си — каза й той, като ги пусна вътре, преди Лиса да почука втори път. Това беше личната стая на Амброуз, а не някой пищно обзаведен салон за прием на клиенти. Напомняше на стаите от спалното помещение, но беше много изискано подредена. По-изискано от всичко, което дотогава бях виждала. Вниманието на Лиса бе съсредоточено изцяло върху Амброуз, затова само бегло, с крайчеца на окото си зърна как Еди огледа набързо стаята. Аз лично бях доволна, че той отново се бе върнал на своя пост, и предположих, че не се доверяваше много на Амброуз — или на който и да било друг извън най-близкото ни обкръжение.

— Какво става? — попита Лиса веднага щом Амброуз затвори вратата зад гърба си. — Защо бе нужна тази спешна среща?

— Защото искам да ти покажа нещо — отговори й той. Върху леглото му бе струпана купчина документи. Той се приближи и взе този, който бе най-отгоре. — Помниш ли, когато ти споменах, че са заключили вещите на Татяна? Е, сега вече всичко е проверено и ги върнаха. — Ейдриън се помръдна притеснено. Отново само аз го забелязах. — Тя имаше сейф, в който пазеше по-важните документи. Очевидно онези, които е трябвало да останат тайни. И…

— И? — подкани го Лиса.

— И реших, че никой не трябва да ги намери — продължи Амброуз. — Не знаех за какво се отнасят повечето от тях, но щом тя е пожелала да останат в тайна… просто си казах, че такива трябва да си останат. Знаех комбинацията на сейфа й и… ги откраднах. — По лицето му се изписа угризение, но не каквото би трябвало да изпитва един убиец. Беше само чувство на вина заради кражбата.

Лиса го изгледа нетърпеливо.

— И?

— Никой от тези документи не е свързан с това, което търсиш… освен може би този. — Подаде й един лист. Ейдриън и Кристиан веднага я наобиколиха.

Писмото беше напечатано на принтер, нямаше подпис. За миг Лиса не успя да го осмисли изцяло, защото беше напълно погълната от частта за опозоряването и упадъка на фамилията Драгомир. Това беше много близо до видението й по време на изпита.

Кристиан й помогна да се съвземе и върне към реалността.

— Да. Ясно е, че Татяна е имала врагове. Но мисля, че това вече е очевидно на този етап от играта.

— От кого е това писмо? — попита Ейдриън сърдито. Лицето му бе потъмняло. Изглеждаше вбесен от тази едва прикрита заплаха към леля му.

— Не зная — отвърна Амброуз. — Просто го открих сред останалите документи. Може би дори тя не е знаела от кого е изпратено.

Лиса кимна в знак на съгласие.

— Писмото определено изглежда анонимно… но все пак имам усещането, че е от някого, когото Татяна е познавала добре.

Ейдриън изгледа Амброуз с нескрито подозрение.

— Откъде да знаем дали ти самият не си подхвърлил това писмо?

— Ейдриън — скастри го Лиса. Не се доизказа, но тайно се надяваше да подтикне Ейдриън да провери аурата на Амброуз за всичко, което тя може би нямаше да успее да открие.

— Това е смахнато — обади се Кристиан, като потупа с пръст листа. — Частта, отнасяща се до принуждаването на дампирите да станат по-рано пазители. Какво, според теб, може да означава „действия“, за които Татяна е знаела?

Вече бях наясно с отговора. В бележката си Татяна споменаваше за внушението.

— Не съм сигурна — каза Лиса. Отново препрочете писмото на ум. — Какво ще кажеш за частта с „експериментите“? Мислиш ли, че става дума за тренировките на Грант с мороите?

— Точно това си помислих и аз — потвърди Амброуз. — Но не съм сигурен.

— Може ли да прегледам останалите документи? — попита Ейдриън и посочи към купчината от хартия. Не успях да определя дали подозрението му бе свързано с недоверието към Амброуз, или беше просто резултат от омразата към убиеца на леля му.

Амброуз махна с ръка към документите, но след като моите приятели ги прегледаха, Лиса се съгласи, че от тази бумащина нямаше някаква полза. Документите представляваха предимно юридически актове или лична кореспонденция. На Лиса й се стори — както и на мен, — че е възможно Амброуз съзнателно да не им предоставя всичко, което е открил. Ала засега нямаше как да го докажат. Като сподави прозявката си, тя благодари на Амброуз и напусна стаята му заедно с Кристиан и Ейдриън.

Надяваше се най-после да може да поспи, но неспокойното й съзнание продължаваше да анализира всичко, свързано с писмото. В случай че не беше подправено.

— Това писмо доказва, че някой е имал много повече причини от Роуз да мрази Татяна — заключи Кристиан, докато слизаха по стъпалата към изхода на сградата. — Леля Таша веднъж сподели, че гневът, дължащ се на основателни причини, може да е по-опасен от гнева, породен от сляпа омраза.

— Твоята леля се оказа голям философ — процеди Ейдриън уморено. — Само че засега разполагаме единствено с косвени улики.

Амброуз бе позволил на Лиса да вземе писмото и тя го беше прибрала в джоба на дънките си.

— Любопитна съм да чуя какво би казала Таша за това.

Също и Ейб. — Въздъхна. — Иска ми се Грант да беше жив. Той беше добър човек и може да е знаел нещо повече за това.

Стигнаха до страничния изход на партера и Еди отвори вратата пред тях. Кристиан погледна към Лиса точно когато пристъпиха навън.

— Колко близки бяха Грант и Серена?

Еди реагира части от секундата преди Лиса да види проблема, но разбира се, Еди вече бе забелязал опасността. Някакъв мъж — при това морой — ги очакваше сред дърветата в двора, разделящ сградата на Амброуз от съседната. Мястото не беше усамотено, но се намираше достатъчно далеч от главните алеи и не бе особено посещавано.

Мъжът се хвърли напред, но като че ли се стресна при вида на Еди, устремен срещу него. Успях да анализирам терена на схватката по начин, който Лиса не би могла. Съдейки по начина и размаха на атаката му, непознатият явно се бе насочил право към Лиса — при това с нож в ръка. Тя се вцепени от страх. Тази реакция можеше да се очаква от някой, който не е трениран как да реагира в такава ситуация. Но когато Кристиан я дръпна назад, тя се окопити и бързо отстъпи заедно с Ейдриън.

Нападателят и Еди за миг се вкопчиха един в друг, като всеки се опитваше да повали другия. Чух Лиса да вика за помощ, но вниманието ми бе изцяло погълнато от двамата борещи се. Този мъж беше доста силен за морой и ловките му движения издаваха, че е тренирал ръкопашен бой. Но се съмнявах, че се е обучавал след напускането на училището, както и че има мускулите на трениран дампир.

Уверен в силите си, Еди преодоля съпротивата му и го тръшна на земята. После се протегна и блокира дясната му ръка с ножа в нея. Морой или не, мъжът беше много опитен с оръжието, още повече че аз (навярно и Еди също) забелязахме белега на нападателя и извития пръст на лявата му ръка. Вероятно този тип бе положил много усилия, за да подобри рефлексите си при боравенето с ножа. Въпреки че Еди го държеше, той успя да плъзне острието към врата на Еди. Еди обаче беше прекалено бърз и блокира удара с ръка, но острието я поряза.

Отдръпването на Еди осигури на мороя повече пространство да маневрира и той успя да го отхвърли.

Без да пропусне дори секунда — наистина си го биваше този тип, — мороят отново се нахвърли върху Еди. Вече нямаше никакви съмнения в намеренията на непознатия. Нападаше несдържано. Беше дошъл тук, за да убива. Острието му жадуваше за кръв. Пазителите знаеха как да неутрализират противника и да взимат пленници, но ни бяха обучили, че когато събитията се развиват твърде бързо и се стигне до схватка на живот и смърт, ами, беше нашият живот срещу техния. Еди беше по-бърз от противника си и движен от инстинктите, поощрявани от години в нас: да спрем това, което се опитва да ни убие. Еди нямаше пистолет или нож. В двора не му бе позволено да носи подобно оръжие. Когато нападателят се втурна за втори път към него с насочен право към врата му нож, Еди използва единственото оръжие, което имаше, за да спаси живота си.

Прободе мороя.

Дмитрий веднъж на шега бе отбелязал, че не е нужно да си стригой, за да бъдеш наръган в сърцето със сребърен кол. И нека си го признаем, пробождането със сребърен кол в сърцето всъщност не причинява болка. А убива. Татяна бе доказателството. Острието на ножа вече достигаше врата на Еди, ала точно в мига, преди да пробие кожата му, се отпусна надолу. Очите на непознатия морой се разшириха от шок и болка, след което престанаха да виждат каквото и да било. Беше мъртъв. Еди приседна на пети, загледан в жертвата си, разгорещен от притока на адреналин, както става след всяка сериозна битка. Внезапно се разнесоха викове, които привлякоха вниманието му, и той скочи на крака, готов да посрещне следващата заплаха.

Изведнъж се озова сред група пазители, откликнали на виковете на Лиса за помощ. Те огледаха сцената и незабавно реагираха така, както ги бяха обучавали. Имаше мъртъв морой и някой, който държеше в ръка окървавено оръжие. Пазителите се нахвърлиха върху Еди, притиснаха го до стената и му отнеха сребърния кол. Лиса им извика, че грешат, че Еди е спасил живота й и…

— Роуз!

Обезумелият глас на Дмитрий ме стресна и ме върна обратно в къщата на семейство Мастрано. Седях на леглото, а той бе коленичил пред мен с изплашено лице. Сграбчи ме за раменете.

— Роуз, какво става? Добре ли си?

— Не!

Отблъснах го и се втурнах към вратата.

— Трябва да… трябва да се върна в двора. Веднага. Лиса е в опасност. Тя се нуждае от мен.

— Роуз. Роза. Почакай! — Дмитрий ме улови за ръката. От хватката му не можеше да избяга никой. Завъртя ме към себе си, за да застана с лице към него. Косата му още беше влажна от душа. От него се разнасяше ухание на чисто, на сапун и мокра кожа. — Кажи ми какво стана.

Набързо му разказах какво бях видяла.

— Някой се опита да я убие, Дмитрий! А аз не бях там!

— Но Еди е бил — изрече Дмитрий тихо. — Тя е добре. Жива е. — Пусна ме и аз се облегнах уморено на стената. Сърцето ми биеше до пръсване и макар приятелите ми да бяха в безопасност, не можех да овладея паниката си.

— А сега той е в беда. Онези пазители бяха бесни…

— Защото още не знаят цялата истина. Видели са едно мъртво тяло и оръжието, с което е станало убийството. Това е всичко. Но след като съберат фактите и разпитат свидетелите, всичко ще бъде наред. Еди е спасил един морой. Това му е работата.

— Но за да го стори, трябваше да убие друг морой — изтъкнах аз. — Това не бива да става. — Звучеше като нещо съвсем очевидно, дори глупаво твърдение, но знаех, че Дмитрий ще ме разбере. Предназначението на пазителите беше да защитават мороите. Те винаги бяха на първо място. Немислимо бе да убиеш морой. Но също така беше немислимо и морой да се опитва да убие друг морой.

— Това не е било нормална ситуация — потвърди Дмитрий.

Отметнах глава назад.

— Зная, зная. Просто не мога да се примиря, че съм я оставила незащитена. Така отчаяно ми се иска да се върна обратно и да я браня с цената на живота си. Точно сега. — Утре ми се струваше безкрайно далеч. — Ами ако се случи отново?

— Там има и други, които ще я защитят. — Дмитрий пристъпи към мен и се изненадах, когато го видях да се усмихва, особено на фона на последните мрачни събития. — Повярвай ми, и аз искам да я защитавам, но бихме рискували живота си напразно, ако заминем веднага. Почакай още малко и поне рискувай живота си за нещо важно.

Паниката ми започна да стихва.

— А и Джил е важна, нали?

— Много.

Изправих се. Една част от мозъка ми се опитваше да ме успокои относно нападението срещу Лиса, докато останалата бе напълно обсебена от това, което бяхме постигнали тук.

— Все пак успяхме — заявих, като усетих как лека усмивка бавно разцъфтява на устните ми. — Въпреки всичко… някак си успяхме да открием изгубената сестра на Лиса. Осъзнаваш ли какво означава това? Сега Лиса може да има всичко, което й се полага. Нищо не могат да й забранят. По дяволите, ако пожелае, може да стане кралица. А Джил… — Поколебах се за миг. — Ами, тя е част от древна кралска фамилия. Всичко това е за добро, нали?

— Мисля, че зависи от Джил — рече Дмитрий. — И от последствията от всичко това.

В мен отново се надигна чувството на вина заради вероятността да съм съсипала живота на Джил. Сведох поглед.

— Хей, всичко е наред — окуражи ме той, като повдигна брадичката ми. Очите му бяха топли. Толкова много обич струеше от тях. — Ти постъпи правилно. Никой друг не би дръзнал да стори нещо подобно, нещо, което изглежда напълно невъзможно. На това е способна единствено Роуз Хатауей. Ти рискува, за да откриеш Джил. Рискува живота си, като наруши правилата на Ейб и си плати за това. Но си струваше.

— Надявам се и Ейдриън да мисли така — изрекох загрижено. — Защото според него напускането на нашата „безопасна къща“ е най-глупавата постъпка, извършвана някога.

Ръката на Дмитрий увисна.

— Ти си му казала за това?

— Не и за Джил. Но се изпуснах неволно, че вече не сме в Западна Вирджиния. Той ще го запази в тайна — додадох припряно. — Никой друг не знае.

— Вярвам го — съгласи се Дмитрий, макар че доста от топлината му отпреди малко се стопи. Как можа толкова бързо да угасне? — Той… той изглежда ти е напълно предан.

— Такъв е. И аз безусловно му вярвам.

— И той те прави щастлива? — Интонацията на Дмитрий не беше груба, но в нея се долавяше странна напрегнатост, присъща на полицейските разпити.

Замислих се за времето, което бях прекарала с Ейдриън: шегите и закачките ни, купоните, игрите и целувките, разбира се.

— Да. Прави ме щастлива. С него ми е много забавно. Искам да кажа, че понякога е непоносим — добре де, по-скоро доста често, — но пороците му не бива да те заблуждават. Той не е лош човек.

— Зная, че не е — кимна Дмитрий. — Той е добър. Не всички го разбират, но аз съм наясно. Случва се да се държи по-особено, но иначе, в общи линии, остава верен на себе си. Видях го по време на бягството. И след… — Думите заседнаха на върха на езика му. — След Сибир той беше с теб, нали? Помагаше ти?

Кимнах, леко озадачена от всички тези въпроси. Оказа се, че са били само загрявка преди големия въпрос:

— Обичаш ли го?

На този свят има само няколко души, които могат да си позволят такива лични въпроси, без да рискуват да получат удар в лицето вместо отговор. Дмитрий беше един от тях. Между нас нямаше никакви прегради, но сложните ни отношения превръщаха тази тема в нещо нереално. Как можех да обясня дали обичам някого, и то на мъжа, когото съм обичала? И то на мъжа, когото още обичаш, нашепна един глас в главата ми. Може би. Вероятно. Отново трябваше да си напомня, че бе естествено все още да изпитвам някакви чувства към Дмитрий. Но те ще угаснат. Трябваше да угаснат, също както бяха угаснали неговите към мен. Той беше миналото. Ейдриън беше моето бъдеще.

— Да — промълвих, но се забавих повече, отколкото би следвало. — Аз… аз го обичам.

— Добре. Радвам се. — Но работата беше в това, че лицето на Дмитрий не изразяваше особена радост, докато се взираше безизразно през прозореца. Още повече се обърках. Защо беше разстроен? Напоследък думите му сякаш не отговаряха на действията му.

Приближих се към него.

— Какво не е наред?

— Нищо. Исках само да се уверя, че си добре. Че си щастлива. — Извърна се пак към мен и ме удостои с една пресилена усмивка. Говореше истината, но не цялата истина. — Нещата се промениха, това е всичко. След Донован… а след това и със Соня… всичко е толкова странно. Мислех си, че всичко се промени в нощта, когато Лиса ме спаси. Но не се оказа така. Бях още далеч от излекуването, много по-далеч, отколкото смятах. — Отново го налегнаха тъжни размисли, но се овладя. — Всеки ден откривах по нещо ново. Някаква нова емоция, която бях забравил. Откровение, което толкова ми липсваше. Красота, която дотогава не можех да видя.

— Хей, нали в този списък не влиза и косата ми от случката на алеята? — подразних го аз. — Тогава беше изпаднал в шок.

Усмивката му, доскоро принудена, се превърна в естествена.

— Не, Роза. Косата ти наистина беше красива. И сега е красива.

— Всичко е заради роклята, тя те шашва — казах като несръчен опит за шега. Всъщност цялата работа бе в това, че свят ми се зави, докато ме изпиваше с този негов поглед.

Тези тъмни, тъмни очи, загледани в мен — наистина ме гледаха, казах си, може би за пръв път, откакто влезе в стаята. По лицето му се изписа смесено изражение, което не можах да разгадая. Можех да се досетя за емоциите, които изразяваше, но не и за това, което ги бе предизвикало. Благоговение. Учудване. Тъга. Съжаление.

— Какво? — попитах го тревожно. — Защо ме гледаш така?

Той поклати глава. Усмивката му сега бе тъжна.

— Защото понякога някой може да се остави да го обсебят подробностите, които само скриват цялостната картина. Не е роклята или косата. А ти, цялата. Ти си красива… Толкова красива, че ме боли.

Усетих странно потрепване в гърдите си. Като пърхане на пеперуди или просто сърцето ми замря… трудно бе да се каже. Но в същия миг се убедих, че повече не мога да издържам в гостната на семейство Мастрано. И преди ми беше казвал това. Или нещо много подобно. Толкова красива, че ме боли. Все едно че отново се озовах в хижата край академия „Свети Владимир“, където се любихме за пръв и последен път. И тогава той ме гледаше така, само че без толкова дълбока тъга. Въпреки това отново чух същите думи и една врата в сърцето ми, здраво залостена досега, рязко се отвори, за да нахлуят всички онези чувства и преживявания, които винаги бяхме споделяли. Като го погледнах, само колкото за един удар на сърцето, отново ме обля сюрреалистичното усещане, сякаш винаги съм го познавала. Все едно имахме връзка… но не като връзката между мен и Лиса, която ни бе наложена.

— Хей, приятели, дали вие… О! — Сидни тутакси се закова намясто, отворила вратата наполовина, след което забързано отстъпи две крачки назад. — Извинявайте. Аз… това е…

Двамата с Дмитрий се отдръпнахме един от друг. Чувствах се сгорещена и тръпнеща, чак сега осъзнах колко близко сме били един до друг. Дори не помнех да съм пристъпвала към него, но ни делеше само един дъх. Какво се бе случило? Беше като транс. Като сън.

Преглътнах и се опитах да успокоя бясно биещото си сърце.

— Няма проблеми. Какво има?

Сидни местеше поглед помежду ни, все още смутена. Може би въобще не се срещаше с мъже, но дори и тя можеше да се досети на какво бе налетяла. Радвах се, че поне един от нас осъзнава случващото се.

— Аз… ами… исках само да се махна оттам. Не можех повече да понасям това, което става на долния етаж.

Опитах се да се усмихна, все още объркана от чувствата си. Защо Дмитрий ме гледаше така? Защо каза онези думи? Не можеше още да ме желае. Нали ми каза, че не ме иска. Каза ми да го оставя на мира.

— Разбира се. Ние само… си говорехме — промърморих. Тя очевидно не ми повярва. Опитвах се да убедя нея и… себе си. — Говорихме за Джил. Имаш ли някаква идея как да я отведем в кралския двор, след като всички сме преследвани от закона?

Сидни може да не беше експерт по личните взаимоотношения, но разрешаването на загадки й беше позната територия.

Отпусна се и вниманието й се насочи към измислянето на решение за нашия проблем.

— Ами след като успя да откриеш майка й…

Силен трясък от долния етаж прекъсна думите й. С Дмитрий се хвърлихме към вратата, готови да посрещнем суматохата, която Виктор и Робърт са предизвикали. И двамата обаче се заковахме на местата си, като чухме виковете от долния етаж, заповядващи на всички да се предадат.

— Пазители — каза Дмитрий. — Пазители нападат къщата.