Последният валс на Матилда

Глава 9

Брет се поколеба, преди да почука. Действаше импулсивно, нещо, което не бе присъщо за него, но след тазсутрешната езда изпитваше определено уважение към удивителната госпожа Сандърс и искаше да се извини.

Мамчето също имаше пръст в тази работа. Каза му направо какво мисли за него. Брет винаги бе смятал, че има сговорчив характер и когато мамчето го нахока, осъзна колко грубо се бе държал с Джени. Тя очевидно се страхуваше от коня, но не се откъсна от него — в буквалния и в преносния смисъл — докато не възвърна увереността си. Това бе истинско постижение, като се има предвид онова лошо падане в миналото.

Черно-бялото кученце скимтеше в ръцете му и се опитваше да се измъкне, но Брет го държеше здраво, като се чудеше дали идването му тук е добра идея. От бараката видя, че в къщата свети и предположи, че тя е още будна, но изглежда, че никой не отговаряше на почукването му.

Почака още малко, после влезе през вратата с мрежата. Тя сигурно беше вътре. Къде другаде би могла да бъде по това време? Мисълта, че може да е заспала, му донесе облекчение. Можеше да си тръгне и да отложи извинението за сутринта.

Той се изкашля, за да уведоми за присъствието си в тихата къща. Не му се искаше да нарушава уединението й, защото знаеше колко е ценно то на място като това, но се страхуваше, че може да я стресне, ако е будна.

В следващия момент чу приглушените хлипания от спалнята й и се стъписа. Навярно трябваше да си тръгне веднага, преди да е станало твърде късно и да се издаде, че я е чул. Жените бяха едно, но сълзите — нещо друго. Нещо, с което не знаеше как да се справи. Постоя неподвижен, без да знае какво да прави. Кученцето се извиваше в ръцете му. Може би детинското му поведение я бе разстроило. Надяваше се, че причината не е тази, но човек никога не знае как е с жените.

Кученцето взе решение вместо него. С едно последно движение, то се изскубна от ръцете му, скочи на пода и хукна към вратата на спалнята. Започна да скимти и да драска с предните лапи по дървото.

Плачът изведнъж престана.

— Кой е? — Гласът на Джени беше глух и разтревожен.

— Аз съм, госпожо Сандърс. Няма нищо спешно. Ще дойда утре — побърза да обясни Брет.

— Не, не си тръгвайте. Ей сега идвам.

Той гушна кученцето, свали шапката, си и застана притеснен на известно разстояние от вратата на спалнята. Чуваше как тя се движи из стаята, чу я как въздъхна и бързо издуха носа си — всичко му говореше, че присъствието му е нежелано. Искаше му се сега да е в бараката при другите и изобщо да не бе идвал.

Вратата се отвори и откри набразденото й от сълзи лице. Брет отстъпи назад. Тези чудни очи, плувнали в сълзи, му въздействаха по особен начин.

— Идвам с предложение за мир — каза със заекване, — но виждам, че не съм избрал подходящ момент. Ще дойда утре.

Говореше бързо и неясно и вероятно несвързано, но тя, като че ли не забеляза.

— За мен ли е? О, какъв красавец! — ахна тя с широко отворени от удоволствие очи. — Много мило. Благодаря.

Брет прехвърли кученцето в ръцете й и малкото животинче веднага започна да ближе сълзите по лицето й. Брет погледна тези виолетови очи и изведнъж почувства, че не му достига въздух, забрави всичко, което си бе намислил да й каже. Изпита желание да протегне ръка и да я докосне, да махне тази лъскава коса от мократа й буза и да пресуши с целувки сълзите й.

Осъзнаването на тази мисъл го извади от вцепенението и той отстъпи назад. Какво, по дяволите, си въобразяваше? Той работеше за нея. Сигурно си бе загубил ума. Прокашля се и се изправи в целия си ръст.

— Само исках да се извиня за тази сутрин — и за вчера — заекна Брет. — Помислих си, че ще ви е приятно да си имате компания. Кученцето е един малък разбойник и още няма хигиенни навици.

Когато Джени го погледна, той усети, че се изчервява и като мачкаше шапката в ръцете си, бавно заотстъпва към изхода и сигурността на верандата.

Джени се засмя, когато кученцето я близна и заскимтя.

— Какъв хубавец си ти! — говореше му с гальовен глас, като рошеше копринената му козина. — Благодаря, Брет. Не бихте могли да ми направите по-хубав подарък.

— Вече е късно. — Гласът му бе дрезгав. — Ще се видим утре сутринта. — Той протегна ръка зад гърба си, за да отвори вратата, с поглед, вперен на един метър над рамото й.

— Наистина ли трябва да си вървите? Останете да изпиете една бира. Можете да ми помогнете да измислим име на този приятел.

Брет усети самотата в гласа й и видя в очите й молба за малко компания.

— Не знам… — започна. Разкъсваше се от желанието да остане и от мисълта, че е по-добре да си върви.

— Моля ви! — Виолетовите очи го гледаха настоятелно.

Брет не можа да устои. Спомни си самотата на Марлийн и обвиненията й, че не прекарва достатъчно време с нея, че никога не я слуша, когато му говори. Вината винаги намира начин да те размекне. Мисълта, че Джени има нужда от него, го накара да отстъпи от вратата и да я последва в кухнята. Една бира нямаше да му навреди.

Застана непохватно до кухненската маса с шапка в ръка, докато наблюдаваше как Джени сипва в една паничка мляко за кученцето. То веднага стъпи в паничката и започна да лочи, след което облиза млякото от пода и от лапите си, като следеше с големите си кафяви очи тяхната реакция.

Джени се разсмя, погали го по главата, после отиде да вземе бирите от газовия хладилник. Отвори ги, подаде едната на Брет и отпи една голяма глътка от своята.

Брет забеляза начина, по който се извиваше шията й, докато отпиваше от бирата и бързо погледна на другата страна, като се чудеше каква ли игра играеше тя. Сигурно осъзнаваше как му въздейства. Реши да си тръгне веднага, щом си изпие бирата.

Джени седна на масата срещу него и се загледа как кученцето дъвче една от обувките й.

— Благодаря ви, Брет. Беше много мило от ваша страна.

— За нищо — промърмори той.

Видя, че очите й се навлажниха отново и заби поглед в бирата си. Искаше да я попита какво я е разстроило, но не знаеше как да го направи. Надяваше се, че тя няма да се разплаче отново. Проклятие. Искаше му се мамчето да е тук сега. Тя щеше да знае какво да направи.

— Наистина го мисля, Брет. Беше много мило от ваша страна, въпреки че не го заслужавам, след като се държах така ужасно тази сутрин. В момента наистина имам нужда от приятел.

Тя отметна назад косата си и се засмя пресилено. Брет разбираше, че е разстроена от нещо, но не беше негова работа да любопитства за причината. Сигурно беше свързано със загубата на семейството й, а и дневниците вероятно допълнително влошаваха положението.

Джени трябва да бе доловила притеснението му. Тя се обърна за момент и погледна кученцето, преди да проговори. То беше намерило чифт чорапи и щастливо ги душеше и дъвчеше.

— Мисля, че трябва да го кръстя Рипър. Какво ще кажеш?

— Отива му — отвърна Брет с облекчение. — Голям разбойник е този изтърсак, кипи от енергия.

Отново настъпи тишина и Брет отпи голяма глътка от бирата си. Не знаеше какво да каже и започна да се чувства още по-неудобно. Тъкмо се канеше да стане, когато тя протегна ръката си през масата и докосна неговата.

Сякаш го удари ток. Замръзна на място, не можеше да откъсне поглед от виолетовите й очи.

— Брет, разкажи ми за Матилда Томас.

Той откри, че очите й не бяха само виолетови на цвят. Сега, когато ги гледаше отблизо, забеляза, че около зениците й има златни и сини точици, а ирисите й бяха оградени от по-тъмна ивица. Отдръпна се неохотно и потупа гърлото на бутилката, за да се успокои. Трябваше да се досети, че този момент ще настъпи, но нима тази вечер, когато тя беше разстроена, а той не можеше да каже и дума, бе подходяща за това?

— Какво имате предвид, госпожо Сандърс? — Това беше единственото нещо, което му дойде наум. Имаше нужда от малко време, за да събере мислите си.

— Много добре знаете какво имам предвид, Брет Уилсън — отвърна ядосано Джени и очите й потъмняха от гняв. Стана от масата и столът й изскърца по пода. — И ако не спреш да ме наричаш госпожа Сандърс, кълна се, че ще разбия проклетата бутилка в проклетата ти глава.

Те се втренчиха един в друг, шокирани от казаното, после избухнаха в смях.

— Това е нелепо — изкикоти се Джени. — И двамата сме възрастни хора, за Бога. Как така винаги се дразним един друг?

Брет поклати глава. Усмивката не слизаше от лицето му.

— Не мога да разбера защо. Предполагам, че аз съм виновен. Честно казано, госпожо — исках да кажа, Джени — появата ти ми дойде като шок. Очаквах да видя по-възрастна жена. Някоя по-малко…

— Деспотична? — довърши вместо него Джени.

Брет нямаше точно това предвид, но не възрази. Забеляза как очите й радостно заблестяха и как отмяташе назад главата си, когато се смееше.

— От къде можех да предположа, че си толкова млада… и всичко останало — той замълча. И без това вече бе казал твърде много.

Джени се развесели още повече.

— Приемам това като комплимент, Брет. Искаш ли още една бира?

Тя му подаде бутилката и вдигна нейната за наздраве.

— Да пием за това, да се разбираме по-добре!

— Да, защо не?

Бирата бе студена — точно каквато обичаше. Не си спомняше Джени да бе ставала, за да я донесе. Единственото, което забелязваше, бяха очите й. Трябваше да внимава, иначе можеше да хлътне прекалено много по красивата Джени Сандърс.

— Разкажи ми историята на това място, Брет — подкани го тя със сериозно изражение, като вдигна ръка, за да предотврати възраженията му. — Двамата с мамчето споменахте за някакви слухове. Хайде де, искам да знам.

Мислите в главата му се объркаха. След като прочете дневниците, разбра, че слуховете са нищо в сравнение с истината, а сега се чудеше каква част от това вече й бе известна. Реши да й разкаже само хубавите моменти от историята на Чаринга. Откъде да започне обаче? Отпи бавно от бирата, за да отложи момента и да събере мислите си.

— О’Конърс са дошли тук с първите заселници в началото на деветнайсети век. Били са бедни ирландци като повечето от заселниците по онова време. Жадували са да се освободят от британското господство и да се сдобият със собствена земя. Началото на овцефермата Чаринга е било поставено с няколко бараки насред пустошта. Имало е вода, трева и по-високи места край планината, които са ги предпазвали от наводненията. Първо са прочистили земята от храсталаците, после са се заели да увеличат стадото, което са водели със себе си.

Брет се загледа замислено в пространството и си представи годините на съсипваща работа.

— Не са имали нито трактори, нито машини. По-голямата част от работата се е вършела с брадвата и мотиката. Когато прочистили земята и овцете им привикнали към мястото, те започнали да разширяват фермата. По времето, когато Мери наследила фермата, Чаринга се простирала на почти четиристотин и пет хиляди декара, а до бараките били построени плевни и кошари.

— Мери е майката на Матилда, нали?

Брет кимна.

— Мери е ръководела фермата сама, докато съпругът й Марвин воювал в Галиполи през Първата световна война. По това време са започнали да отглеждат мериносовите овце и са построили мандрата, а с парите от продажбата на вълната Мери преустроила къщата. Хората говорят, че Марвин й завиждал за успеха и след смъртта й се опитал да продаде Чаринга на Етън Скуайърс.

— Но не е успял — промълви Джени. — Фермата е принадлежала на Матилда. — Тя допи бирата си. — Това, което прочетох в първите дневници е направо ужасно. Интересно ми е да знам как другите са възприемали Матилда. Какви са тези слухове, за които говореше преди малко?

— Още преди да навърши двайсет години, името на Матилда е било легенда по тези места. Била е необикновена жена, защото се е справяла сама в този мъжки свят. Смятали я за странна и ексцентрична. Не разбирали начина й на живот с аборигените, а хората винаги се страхуват от това, което не разбират, и затова тя не контактувала много с външния свят. Говорело се за бебето, любопитните очи, разбира се, не пропускат нищо. Когато обаче бебето не се появило, всичко било забравено.

Той млъкна. Можеше да разказва още, но не искаше да разпространява онова, което смяташе, че са само зловещи предположения.

— Но нали тя е превърнала Чаринга в това, което е днес?

Той кимна.

— Уважавали са я за постигнатото, макар че другите фермери и жените им не са я одобрявали — усмихна се Брет. — Съдейки по това, което се говори, е била доста рязка и цапната, в устата — ръководела е фермата, облечена в мъжки дрехи, без да й пука за мнението на другите.

— А баща й? Какво се говори за него?

В гласа на Джени се долавяше напрежение. Брет знаеше защо.

— Марвин се завърнал от войната като герой. Едва след смъртта му истината излязла наяве. Не е бил прострелян от неприятеля, докато е спасявал боен другар през вражеската линия, а от австралийски войник, който го е хванал да дезертира. Марвин го убил, метнал го на гърба си и така се върнал в базовия лагер. Наградили го с кръст за храброст и след малко повече от година, прекарана в болница, го изпратили вкъщи. Мислел си, че се е отървал, но един мъж от Сидни се възстановил от амнезията си и докладвал на командващия офицер. Видял всичко, докато търсел ранени войници сред труповете.

— Не се учудвам, че е бил страхливец и подлец — вметна мрачно Джени. — Мъж като него не може да е герой.

Брет допи бирата си и си помисли как ли се чувства Джени — самата тя наскоро овдовяла. Как ли й въздействаше жестоката действителност, описана в дневниците? Защо бе плакала тази вечер — за личната си загуба или заради загубата на невинността на Матилда?

— Разкажи ми за Матилда.

— Чела си дневниците. Знам това, което знаеш и ти — измъкна се Брет.

Джени поклати глава.

— Не всичките, Брет. Искам да знам какво е станало след смъртта на бебето. Каква роля са изиграли по-нататък семейство Скуайърс?

Брет се чувстваше като сред плаващи пясъци. Въпреки че дневниците не разкриваха напълно ролята на Етън, слуховете и истината имаха неприятното свойство да се преплитат, а той не искаше да прави догадки. Погледна към нея. Знаеше, че трябва да каже нещо, затова реши да се придържа към фактите.

— След смъртта на бебето, Матилда не поддържала връзки с другите фермери. Ходела до града два-три пъти годишно, яхнала старата кобила на баща си. По-късно се сближила със съседите си Том и Ейприл от Уилга. Когато Чаринга заработила на печалба, тя постепенно я модернизирала и купила камионетката, но не е пътувала никога надалече.

Брет запали цигара и се замисли.

— Говори се, че е живяла като аскет — сама, заобиколена единствено от нейните битжара, освен по време на сезона на стригането. Не е ходила на танци и забави, не е общувала с другите фермери. Андрю Скуайърс се опитал да я ухажва, но Матилда е знаела, че всичко е заради земята и го отрязала. Най-младият син на Скуайрс — Чарли я харесвал, но от това също не се получило нищо.

— Все пак тя си е имала някого, нали?

Джени се наведе към него. Пръстите й почти докосваха неговите.

Брет сви рамене. Скоро и сама щеше да разбере от дневниците, но не и тази вечер, когато вече бе достатъчно разстроена.

— Не знам, Джени. Съжалявам — каза накрая.

Тя го погледна със сериозно изражение и се облегна замислено назад.

— Според дневниците Етън Скуайърс се е домогвал до земята й, а според адвоката ми, семейството още не е загубило интерес. — Джени го погледна право в очите. — Какво има в Чаринга, та искат на всяка цена да я притежават?

— Вода — веднага отговори Брет. — В Караджонг има кладенци и голяма река, но през Чаринга текат три реки, освен това има няколко артезиански кладенеца. О’Конърс са разпознали добрата земя в момента, в който са я видели. Скуайърс просто са закъснели и не са могли да предявят правата си над нея.

— Разкажи ми за семейство Скуайърс.

Брет въздъхна. Защо Джени трябваше да се задълбава в миналото? Ако мамчето го бе послушала и изгорила проклетите дневници, сега тези неща нямаше да я занимават.

— Бащата на Етън бил най-малкият син на богато фермерско семейство от Англия. Изпратили го тук в началото на деветнайсети век, за да забогатее. Имал достатъчно пари, за да се справи в началото. Започнал от Куинсланд. Изучил предимствата на австралийските овце пред английските, после се преместил на юг. Харесал земята, заселил се тук и построил Караджонг. Чаринга се простирала на юг и изток и за него оставало да се разширява единствено на север. Там климатът е по-сух. Вали по-рядко и има по-малко реки.

— И така започнала враждата?

Брет сви рамене.

— Мисля, че не се е стигало до директни сблъсъци, но бащата на Етън съвсем ясно показвал, че ненавижда О’Конърс и правил всичко възможно, за да им пречи да се развиват. Завещал земята на Етън, който опитал да ожени доведения си син за Матилда, но тя провалила плановете му. Етън още не може да го преглътне.

— Спомена, мисля, че Чарли се е интересувал от Матилда? Защо и този брак се е провалил, след като баща му толкова е настоявал да свърже двете семейства?

Брет отново повдигна рамене.

— Нямам представа — отвърна искрено той.

Джени го погледна замислено.

— Дали това място наистина не е прокълнато, Брет? Чаринга не е ли зъл амулет?

Брет изсумтя.

— Това е смешно. Това място е като всички останали. Уединено, откъснато от света и заобиколено от най-суровите природни сили. Това, което се е случило с Матилда, е можело да се случи с всеки друг. Не трябва да забравяш какво е постигнала въпреки трудностите. Не се оставяй да те води въображението. Тук няма нищо зло — само една сурова действителност.

— Ти наистина обичаш това място, нали? — промълви Джени. — Въпреки че си загубил жена си заради него.

Брет с облекчение прие новата насока на разговора и започна да се отпуска.

— Марлийн беше градско момиче. Обичаше да скита по магазините, да ходи на кино, обичаше да се издокарва с нови дрехи и да посещава партита. Трябваше да се досетя, че тук няма да й хареса — каза тихо. — Дадох всичко от себе си, за да е щастлива, но това не й бе достатъчно.

Брет изведнъж изпита силно желание да я накара да види Чаринга през неговите очи — такава, каквато в действителност беше.

— Не изпадай в заблуда, Джени. Мястото може и да е откъснато от света, но в него има някакъв първичен дух. Помисли си за Матилда. Тя не е имала съвременните удобства или работници, които да й помагат, но е останала. Работила е и се е борила години наред, за да превърне фермата в това, което е сега, защото я е обичала. Обичала е земята, жегата и откритите пространства и въпреки всичко, което я е сполетяло, нищо не е било в състояние да я пречупи.

„Не съвсем нищо — помисли си Брет, — но засега Джени няма защо да го научава.“

Той замълча. Беше казал повече от достатъчно и, изглежда, че Джени беше доволна от наученото. Напрегнатото изражение на лицето й изчезна.

— Благодаря ти, Брет. Колкото повече чета дневниците, толкова по-малко ми се иска да остана. Изглежда Чаринга притежава силата да омагьосва хората, които живеят в нея. Като че ли духът на Матилда продължава да обитава къщата. Има моменти, когато знам, че тя е тук. Все повече се опитва да ме въвлича в нейния свят, а аз не съм сигурна дали това ми харесва — потрепери Джени. — Сякаш знае, че усещам болката й. За мен, обаче, е твърде скоро след загубата на Питър и Бен. Собствените ми рани още не са зараснали, за да поема и нейните.

Брет взе ръката й и я задържа.

— Тогава хвърли дневниците. Изгори ги. Остави миналото там, където му е мястото, преди да те е съсипало.

Джени поклати глава.

— Не мога, Брет. Трябва да науча какво е станало с Матилда — да се опитам да разбера какво я е задържало на това място.

— В такъв случай, нека ти покажа Чаринга такава, каквато я обичам. Нека ти помогна да разбереш защо Матилда е останала на тази земя, въпреки че природата тук състарява хората преждевременно. Това е моят дом, Джени. Не бих искал да съм другаде. Иска ми се и ти да заобичаш Чаринга.

Брет усети как го облива топлина. Джени щеше да го помисли за глупак след тази страстна тирада.

— Страхуваш се, че ще ти я отнема, нали?

Брет кимна, неспособен да отговори. Усещаше топлината на пръстите й върху неговите. Туптенето на пулса й се сливаше с биенето на сърцето му.

— Смяташ ли да продадеш Чаринга? — попита той накрая. Изпитваше ужасен страх от отговора й, но знаеше, че трябва да събере сили, за да го приеме.

— Не знам, Брет — отговори замислено Джени. — Тук е красиво и мога да разбера любовта ти към Чаринга. Само че тези надгробни камъни ме преследват. — Джени се отдръпна, скръсти ръце под гърдите си и по тялото й премина тръпка. — Съжалявам, че не мога да ти дам ясен отговор. Знам колко много зависи бъдещето ти от това.

Брет въздъхна с облекчение. Поне не беше взела решение още, значи имаше някаква надежда.

— Въображението ти те подвежда, това е всичко. Не е чудно след това, което си преживяла напоследък. Всички ферми имат семейни гробища — хората нямат време да пренасят близките си до града, за да ги погребат. Трябва да се съсредоточиш над собствения си живот и това, което можеш да направиш от него. Остави миналото да си отиде и се радвай на това, което имаш.

Джени се втренчи в него.

— Ти си прекалено философски настроен за управител на ферма — подметна закачливо тя.

— Научил съм го от майка ми — призна Брет с усмивка. — Тя често разсъждаваше за живота и смъртта. Предполагам, че все нещо се е запечатало в ума ми. — Той замълча. Цигарата димеше между пръстите му. — Майка ми и баща ми бяха добри хора. Все още ми липсват. Мисля, че с братята ми извадихме късмет с родители като тях.

За един кратък миг той си припомни лицето на майка си. После то изчезна. От жената, която се бе борила, за да осигури на децата си това, което тя не бе имала като дете — дом, обич, чисти дрехи и образование, бяха останали само детски спомени.

Гласът на Джени го изтръгна от мислите му.

— Завиждам ти. В Даджара ме хранеха и ми дадоха образование, но милосърдните сестри нямаха място за обич в сърцата си — въздъхна Джени. — Такова детство те прави подозрителен и те кара да разчиташ само на себе си, да не се доверяваш на хората. Предполагам, че затова съм толкова предпазлива в решенията си — усмихна се тя на Брет. — Както и ти — добави със закачлив тон.

Мнението му за Джени се променяше много бързо. Тази жена не бе разглезена лигла от Сидни, а едно уплашено момиченце, което прикриваше самотата си зад стена от привидна самоувереност. Напомняше му за жребеца, който имаше някога. Предишният му собственик го беше бил и животното не се доверяваше на никого. Минаха много месеци на търпеливо и нежно отношение, преди конят да се оправи.

— Не съм предполагал, че е било чак толкова зле — промърмори той. Не можа да измисли какво друго да каже.

Джени не обърна внимание на съчувствието му.

— Разкажи ми за детството си, Брет.

Той загаси цигарата си, вдигна кученцето от пода и то веднага заспа в скута му. Джени го погледна и се усмихна. Усмивка, която казваше, че двамата са приятели.

— Живеехме в Мосман, Куинсланд. Баща ми береше захарна тръстика и рядко го виждахме. Винаги имаше още един сезон, след който, по думите му, щеше да купи къща, за да се установим на едно място. Така стана, но не по негова воля. Тръстиката е коварна. Пълна е с насекоми и паразити, които инфектират раните, получени при работата.

Джени го слушаше внимателно, но той замълча за момент, за да си запали още една цигара и да намести по-удобно кученцето в скута си. Не искаше да я натоварва с разкази за угнетителната бедност на детските си години, но не можеше да се държи така, сякаш това никога не се е случвало. Майка му се бе борила прекалено дълго и упорито в онази барака под наем, за да може да си позволи да забрави тези години. Тръстиката накрая уби и нея, но по различен начин от този на баща му.

— Бяхме четири деца. Джон, най-големият, остана да работи на тръстиката с другия ми брат, Дейви. Мисля, че не са поели достатъчно от мириса на меласата — изсумтя той. — Мразех тази миризма — беше сладка и натрапчива. Винаги присъстваше в къщата, в дрехите ти, в косата.

— Какъв е животът по тези места? Живях в Даджара до седмата си година и въпреки че се намирахме в сърцето на област, където се отглежда тръстика, бяхме заобиколени от планини и пасбища. Овцевъдната ферма в Куинсланд на новите ми родители се намираше на север, на неголямо разстояние от тръстиковите полета.

— Това е различен свят — горещ, влажен, гъмжи от мухи и змии. Жегата изцежда силите ти, не спираш да се потиш, а работата в тръстиката няма край. — Той направи пауза, за да си припомни подробностите. — Но все пак имаше някаква красота. Трябва да видиш полето с тръстика, когато духа вятър — прилича на огромно зелено море, което се движи и полюлява. Там обаче работят много малко австралийци. Малко мъже могат да издържат на този начин на живот.

Брет погали ухото на кученцето и си помисли за промените в този край. Скоро машините щяха да заместят човешката ръка и хората, като братята му, трябваше да търсят друга работа, за да се прехранват.

— Имигрантите плъзнаха навсякъде след войната и беше трудно да намериш двама души, които говорят един и същ език. Азиатците, италианците и гърците са най-добрите резачи на тръстика, но времената се менят и когато техниката надделее, ще останат само легендите за тръстиковите полета.

Джени му подаде още една бира.

— Продължавай — каза тихо.

Брет отпи голяма глътка, преди да продължи. Сякаш искаше да премахне вкуса на меласата от устата си, а също и на гъстия задушлив дим, който се стелеше над запалените тръстикови полета.

— Местехме се от едно място под наем на друго. Бараките винаги се намираха на няколко километра от полетата, за да може баща ни да се връща вкъщи, макар че дори и тогава не прекарвахме много време с него. Винаги излизаше някъде с другите мъже. Тяхната дружба беше много особена. Жените не играеха голяма роля в живота им, даже се чудя защо баща ми изобщо се е оженил. Сигурно ни е чувствал като бреме, а обещанието му за истински дом е било само един блян.

— Значи и твоят живот не бил никак лек? — каза Джени с разбиране.

Брет загаси цигарата си и започна да гали спящото кученце. Тази вечер беше говорил повече, отколкото за цял месец. Не съжаляваше, защото с Джени се разговаряше много свободно.

— Не може да ти липсва нещо, което не познаваш — отговори Брет без напрежение. — До голяма степен бяхме щастливи, а мама правеше всичко възможно, за да ни накара да се чувстваме специални.

Брет замълча, замислен над тежките моменти в живота си. Имаше дни, когато майка му беше твърде изморена, за да пере, тогава той и братята му се потяха над старото медно корито, за да не загубят парите от тази работа. До този ден той не знаеше колко усилия е изразходвала тази крехка и слаба жена, за да повдига тежките горещи одеяла и чаршафи сред изпаренията в онази пещ — Куинсланд. Но тя го правеше. Ден след ден.

Джени не каза нищо, сякаш разбираше нуждата му да не споделя всичко.

Брет се върна към миналото. Спомни си времето, когато баща му легна болен и вече не можеше да работи на тръстиката. Пристъпите на жълтеницата ставаха все по-чести и го изтощиха до такава степен, че нямаше как да се върне на полето. Краят му дойде бавно. Пред очите му се появи немощния прежълтял човек, очакващ смъртта си в онази мрачна и разнебитена барака. Той не разбираше какво кара един мъж да се съсипва заради тръстиката.

— Баща ми беше голям мъж — каза накрая. — Можеше да ни качи и четиримата на раменете си и да тича из стаята. След като се разболя, отслабна, и преди да умре, тежеше не повече от двайсет килограма.

— Никога не съм подозирала, че човек може да пострада така от тръстиката — отбеляза Джени. — Приемаме захарта като даденост, без да помислим откъде идва или каква цена е платил човекът, който е рязал тръстиката. Съжалявам, че баща ти си е отишъл по такъв начин.

Брет повдигна рамене.

— Изборът си е бил негов, Джени. Все някой трябва да върши тази работа. Много рано разбрах, че това не е за мен. След смъртта на мама, Джон и Дейви продължиха да работят на тръстиката, а ние с Гил се преместихме на юг и започнахме работа като помощник-овчари в различни ферми за овце и добитък. Гил остана в Куинсланд и накрая си купи земя, а аз се преместих още по на юг. От шестнайсетгодишен се занимавам с овце и никога не съм съжалявал за избора си.

Той забеляза как Джени потисна една прозявка, вдигна кученцето и каза:

— Предполагам, че този малък приятел има нужда от легло. Време е и аз да ставам. Сигурно ти е писнало да ме слушаш как дърдоря.

— Не — отвърна бързо Джени със сериозно изражение. — Благодаря ти, че сподели толкова много неща с мен, Брет. Надявам се, че това не е събудило прекалено много лоши спомени. Те могат да бъдат невероятно болезнени — знам го от собствен опит.

Брет се усмихна и поклати глава.

— Защо не излезеш утре с мен да пояздим и да ти покажа това, което още не си видяла от Чаринга? Може би, ако я погледнеш през моите очи, ще разбереш защо толкова я обичам.

Джени вирна нагоре брадичката си, а в очите й проблеснаха закачливи искрици.

— Сигурен ли си, че ще можеш да оставиш работата си?

Брет се разсмя.

— Няма да липсвам на никого. Утре е неделя.

— В такъв случай, Брет, ще дойда с удоволствие.

Джени взе кученцето от ръцете му и докосна с устни спящата му главица.

— Значи ще се видим утре рано сутринта, преди да е станало твърде топло.

Тя кимна. Усмивка озари лицето й.

Брет излезе навън. Чувстваше се уморен, но се съмняваше, че ще може да заспи тази вечер.

Джени постоя на прага, гушнала кученцето, и проследи с поглед как Брет прекосява двора. Движеше се с големи и уверени крачки, ръцете му бяха пъхнати в джобовете на кожените панталони. Тя се усмихна и целуна Рипър по главата. Когато не се държеше наперено и деспотично, Брет беше страхотен събеседник. Подаръкът му дойде съвсем навреме след сълзите, които проля за Матилда.

Кученцето скимтеше в съня си, лапите му помръдваха, сякаш тичаше насън. Лежеше отпуснато в ръцете й. Тя го занесе в кухнята и му направи легло от старо одеяло и една щайга.

Съблече се и си легна с мисълта, че не може да зареже дневниците просто така и да забрави за тях. Бяха написани, за да бъдат прочетени. Матилда ги бе оставила точно затова.

Все пак Брет имаше право. Трябваше да гледа към бъдещето и да не отдава голямо значение на нещата, случили се тук преди толкова години. Дали ще открие магията на Чаринга — онова, което Матилда и Брет обичаха в това място, зависеше само от нея. Чак след това можеше да го нарече свой дом.