ХVII. ШТО

ШТО — Сектор от света-град Трантор…

В последните столетия на Галактическата империя Што е бил най-силната и стабилна част от Трантор. Неговите управници отдавна проявявали претенции за императорския трон, като се обосновавали с неясни твърдения за произход по пряка линия от ранните императори. При Маникс Четвърти Што бил милитаризиран и (както по-късно твърдели имперските власти) планирал всепланетен преврат…


ЕНЦИКЛОПЕДИЯ „ГАЛАКТИКА“

81

Човекът, който влезе, беше висок и мускулест. Имаше дълги тънки мустачки с извити връхчета и ивичка косми, които се спускаха по бузите му и под брадичката, оставяйки върха й и долната устна гладко обръснати и наглед леко влажни. Косата му бе толкова ниско подстригана и толкова светла, че за миг — оказа се доста неприятен — Селдън си спомни за Микоген.

Новодошлият бе облечен в нещо, което нямаше как да бъде друго освен униформа. Дрехите му бяха в червено и бяло, а на кръста имаше широк колан, украсен със сребърни капси.

Щом заговори, разля се вибриращ бас с акцент, който не приличаше на нито един, чуван от Селдън досега. От опит ученият знаеше, че повечето акценти звучат недодялано, ала този изглеждаше почти музикален — може би заради изобилието от ниски тонове.

— Аз съм сержант Емър Телъс — избоботи мъжът бавна редичка от срички. — Дошъл съм да потърся доктор Хари Селдън.

— Намерихте го — каза математикът и се обърна към Дорс: — Чувек може и да не е успял да дойде сам, но е изпратил великолепна половинка говеждо да го замести…

Сержантът почете Селдън с флегматичен и доста продължителен оглед и кимна:

— Да. Описаха ми как изглеждате. Моля да дойдете с мен, докторе.

— Водете — сви рамене ученият.

Сержантът отстъпи назад. Селдън и Дорс Венабили понечиха да го последват.

Телъс спря и вдигна огромната си ръка с длан, обърната към жената.

— Инструктираха ме да взема доктор Хари Селдън с мен. Не са ме инструктирали за когото и да било другиго.

За миг математикът го зяпна неразбиращо. Сетне изненадата отстъпи място на гнева.

— Абсолютно невъзможно е да са ви казали подобно нещо. Доктор Дорс Венабили е мой колега и моя компаньонка. Тя трябва да дойде с мен.

— Това не отговаря на моите инструкции…

— Сержант Телъс, изобщо не ме е грижа за вашите инструкции. Няма да мръдна никъде без нея.

— И което е по-важно — с явно раздразнение се намеси Дорс — моите инструкции са да защищавам доктор Селдън по всяко време. Не мога да го правя, ако не съм с него. Затова където отиде той, отивам и аз.

Сержантът изглежда се озадачи.

— Имам строги разпореждания, доктор Селдън, да се погрижа нищо лошо да не ви се случи. Ако не дойдете доброволно, ще трябва да ви отнеса до моята машина. Ще се опитам да го направя внимателно.

И протегна двете си ръце, сякаш възнамеряваше да хване учения през кръста и да го пренесе насила.

Селдън бързо се дръпна извън обсега на другия. В същото време ръбът на дясната му длан се стовари малко над китката на сержанта, където мускулите са най-тънки, така че удари по костта.

Мъжът изведнъж си пое дълбоко дъх и като че малко се поразтресе, но се обърна с безизразно лице и пак тръгна напред. Даван наблюдаваше, без да помръдне, обаче Рейч мина зад сержанта.

Селдън повтори сабления си удар, а сетне го и потрети, но този път другият беше подготвен за него и смъкна рамо така, че той да попадне върху мускула.

Дорс извади ножовете си.

— Сержант — енергично каза тя — обърни се насам. Искам да разбереш, че ако настояваш да отведеш доктор Селдън против волята му, може би ще бъда принудена жестоко да те нараня.

Емър Телъс поспря, трезво огледа бавно кръжащите ножове и рече:

— Не са ми заповядали да се въздържам да нараня някого другиго освен доктор Селдън.

Дясната му ръка се стрелна с изненадваща бързина към ръкохватката на ръчното оръжие в кобура на хълбока. Дорс тръгна също толкова бързо към него и ножовете пробляснаха.

Никой от двамата не завърши движението си.

Като се хвърли напред, Рейч бутна с лявата си ръка сержанта в гърба, а с дясната извади намиращото се в кобура му. После отскочи, хванал оръжието с две ръце, и викна:

— Горе ръцете, сержант, че ще си го получиш.

От тясното дуло стана ясно, че оръжието представлява невронен камшик.

Телъс се извърна и на внезапно почервенялото му лице се изписа нервна гримаса. Това бе единственият миг, в който невъзмутимостта му се поразклати.

— Свали го долу, синко — изръмжа той. — Не знаеш как действа.

— Знам к’во е предпазител! — изрева Рейч. — Освободен е и това нещо е готово да стреля. А си ми скочил, а е стреляло.

Сержантът застина. Явно разбираше колко опасно е да се разправяш с някой възбуден дванайсетгодишен младок с мощно оръжие в ръцете.

Селдън също не се чувстваше по-спокойно.

— Внимавай, Рейч — бързо каза той. — Махни пръста си от контакта.

— Няма да му дам да ми скочи!

— Няма да ти скочи. Сержант, моля ви, не мърдайте. Дайте да си изясним нещо. Казали са ви да ме отведете оттук. Така ли е?

— Така е — отвърна другият. Очите му като че ли бяха малко нещо изцъклени и не изпускаха нито за миг Рейч (чиито очи също не изпускаха нито за миг сержанта).

— Но не са ви казали да отведете някого другиго, нали?

— Да, докторе, не са ми казали — твърдо отвърна Телъс. Виждаше се, че дори заплахата от невронния камшик не бе в състояние да го накара да шикалкави.

— Чудесно, а сега ме слушайте внимателно. Казали ли са ви да не взимате никого другиго?

— Аз просто…

— Не, не. Слушайте, сержант. Има разлика. Да не би да са ви наредили „Отведи доктор Селдън!“? Това ли беше цялата заповед — без да се споменава никой друг — или тя беше по-конкретна. Да не би да са ви казали: „Отведи доктор Селдън и не взимай никого другиго!“?

Сержантът превъртя въпроса в главата си и рече:

— Казаха ми да взема вас, доктор Селдън.

— Значи не е станало дума за никакви други хора под една или друга форма?

Пауза.

— Не.

— Не са ви казали да вземете доктор Венабили, но и не са ви казали да не я взимате. Така ли е?

Пауза.

— Да.

— Значи можете и да я вземете, и да не я вземете — както ви изнася?

Дълга пауза.

— Предполагам.

— Добре, сега да се върнем на Рейч, тоя млад приятел, който е насочил невронен камшик към вас — вашия невронен камшик, ако си спомняте — и много му се ще да го използва.

— Йеха-а! — викна Рейч.

— Недей още, момче — строго го погледна Селдън. — Та значи, на него много му се ще да го употреби, а освен това тук е доктор Венабили, която владее двата си ножа до съвършенство, и най-накрая съм и аз, който пък мога, ако получа тази възможност, да ви потроша адамовата ябълка с една ръка, така че никога повече да не проговорите нормално, а само да шепнете. Е, искате ли да вземете доктор Венабили, или не? Заповедта ви позволява да направите и едното, и другото.

И сержантът каза със съкрушен глас:

— Ще взема жената.

— И Рейч?

— И момчето.

— Добре. Имам честната ви дума като войник — че ще направите това, което току-що казахте.

— Имате честната ми дума на войник — съгласи се сержантът.

— Хубаво. Рейч, дай му пистолета. Хайде. Не ме карай да чакам.

Хлапето, застинало в нещастна гримаса, погледна към Дорс, която се поколеба и бавно му кимна. На лицето й се изписа същото кисело изражение, както на неговото.

Рейч подаде пистолета на сержанта и промърмори:

— Те ме изработиха, едро… — последните му думи не се разбраха.

— Прибери си ножовете, Дорс — каза Селдън.

Тя тръсна глава, но все пак ги прибра.

— Е, сержант? — попита математикът.

Телъс погледна невронното си оръжие, сетне учения и рече:

— Вие сте почтен човек, доктор Селдън, така че моята честна дума важи. — И с отривисто движение постави пистолета в кобура.

Селдън се обърна към Даван и помоли:

— Забравете какво сте видели тук. Ние тримата отиваме доброволно със сержант Телъс. Когато срещнете онзи млад мъж, Юго Амарил, кажете му, че няма да го изоставя и щом всичко приключи и мога да действам свободно, ще се погрижа той да влезе в Университета. И ако има нещо смислено, което бих могъл да направя за вашата кауза, Даван, ще го направя! Е, сержант, хайде да тръгваме.

82

— Рейч, пътувал ли си някога със самолет? — попита Хари Селдън.

Момчето безмълвно поклати глава. Със смесица от уплаха и благоговение то гледаше как под тях се носи Горната страна.

Математикът отново се изненада до каква степен Трантор е свят на експресни линии и тунели за таксита. За по-голямата част от населението дори дългите пътувания минаваха под земята. Придвижването по въздуха, колкото и обичайно да бе на Външните светове, на Трантор се смяташе за лукс и един самолет като този…

Как ли бе успял Чувек, зачуди се той.

Загледа се през илюминатора към плавното издигане и спускане на куполите, към преобладаващата зеленина в тази зона на планетата, към срещащите се тук-там кръпки, които си бяха почти истински джунгли, морските ръкави, над които сегиз-тогиз прелитаха, и оловните води на океана, които внезапно заискряваха, когато слънцето надникнеше за миг иззад плътния облачен слой.

След час и нещо полет Дорс, която прелистваше някакъв нов роман, без да се забавлява кой знае колко, го изключи и рече:

— Ще ми се да знаех къде отиваме.

— Ако ти не можеш да кажеш — отвърна Селдън — аз пък съвсем няма да мога. Била си на Трантор по-дълго от мен.

— Да, но само вътре — възрази историчката. — Тук отвън, когато виждам под себе си Горната страна, съм също тъй неориентирана, както някое новородено.

— Стига де. Чувек сигурно знае какво прави.

— Разбира се — ядно каза Дорс — но това може и да няма нищо общо със сегашното ни положение. Защо продължаваш да си мислиш, че всичко става по негова инициатива?

Веждите на Селдън се извиха нагоре.

— Не знам. Просто допуснах, че е така. Защо пък да не е?

— Защото онзи, който е нагласил нещата, не е обяснил, че трябва да ме вземат заедно с теб. Не мога да повярвам, че Чувек ще забрави за моето съществуване. А и понеже не дойде сам, както направи в Стрилинг и Микоген…

— Дорс, не можеш да очакваш, че винаги ще идва лично. Съвсем спокойно може да е бил зает. Учудващото не е, че този път не е дошъл, а че дойде предишните два.

— Като се има предвид, че не е пътувал самият той, дали би изпратил такъв подозрителен и прахоснически летящ дворец като тоя? — И тя обиколи с кръгово движение на ръката си големия луксозен самолет.

— Може би просто му е бил под ръка. И е преценил, че никой не ще очаква нещо толкова забележимо да пренася бегълци, които с все сили се опитват да не привличат вниманието. Добре познатият двоен блъф.

— Прекалено добре познат, ако питаш мен. А щеше ли да прати на свое място идиот като сержант Телъс?

— Сержантът не е идиот, а просто обучен на пълно подчинение. При подходящи нареждания би могъл да бъде изключително надежден.

— Хайде де! Пак се върнахме на старото. Защо не е получил подходящи нареждания? За мен е немислимо Четър Чувек да му каже да те отведе от Дал и да не спомене нито дума за мен. Немислимо!

Тук Селдън нямаше какво да отговори и помръкна.

Мина още един час, преди Дорс пак да се обади:

— Според мен навън става по-студено. Зеленината на Горната страна покафявява и ми се струва, че отоплителите са включени.

— Какво означава това?

— Дал се намира в зоната на тропиците, така че очевидно отиваме или на север, или на юг, и то на голямо разстояние. Ако имах някаква идея в коя посока сега е нощ, бих могла да кажа накъде пътуваме.

Най-накрая прелетяха над един участък от брега, където ивица лед обгръщаше куполите откъм морето.

А сетне самолетът съвършено неочаквано се наклони надолу.

— Ще се блъснем! — писна Рейч. — Ще се размажем!

Коремните мускули на Селдън се стегнаха и той се вкопчи в подлакътниците на креслото.

Дорс като че ли въобще не се разтревожи.

— Пилотите пред нас не изглеждат паникьосани — отбеляза тя. — Сигурно ще влизаме в тунел.

Почти веднага щом го рече, крилете на самолета се свиха назад и надолу и той влетя като куршум в един отвор. За миг ги заля мрак, а в следващия се включи осветлението. От двете страни през прозорците се заизвиваха блестящи ивици, бележещи стените на тунела.

— Струва ми се, че ако бях пилот, никога нямаше да съм напълно сигурен, че съответният тунел не е вече зает — промърмори Селдън.

— Аз пък съм сигурна, че от няколко дузини километри имат потвърждение, че е чист — възрази Дорс. — Във всеки случай, предполагам, това е крайният етап от пътуването ни и скоро ще узнаем къде сме.

Замълча за малко, а сетне добави:

— И освен това мисля, че като узнаем, няма да ни хареса особено.

83

Самолетът изфуча от тунела и се понесе по една дълга писта, покривът над която бе толкова висок, че откакто бе напуснал Имперския сектор, Селдън не беше изпитвал по-правдоподобно усещане, че се намира на истинска дневна светлина.

Спряха по-бързо, отколкото той очакваше, но с цената на неприятен натиск напред. Рейч бе така притиснат върху предната седалка, че дишаше с мъка, докато Дорс не сложи ръка на рамото му и не го дръпна леко към себе си. Сержант Телъс — внушителен и изправен — излезе от самолета и мина към задната му част, където отвори вратата на пасажерския отсек и помогна на тримата да слязат.

Последен бе Селдън. Като минаваше покрай Телъс, той се полуобърна към него и рече:

— Пътуването беше приятно, сержант.

По широкото лице на другия мъж бавно се разля една усмивка, повдигнала нагоре мустакатата му устна. Той полуотдаде чест, като докосна козирката на фуражката си, и каза:

— Отново ви благодаря, докторе.

Сетне ги настани на задната седалка на един луксозен автомобил, а самият той се намести на предната и подкара колата с удивителна лекота.

Потеглиха по широки улици, обрамчени с високи, добре проектирани сгради, всичките блеснали на ярката дневна светлина. Както и навсякъде на Трантор, долавяше се далечното бръмчене на експреса. Страничните улици бяха изпълнени с хора, в по-голямата си част добре облечени. Заобикаляше ги удивителна, почти стерилна чистота.

Селдъновото усещане за сигурност съвсем сдаде багажа. Съмненията на Дорс за крайната им цел вече изглеждаха напълно оправдани. Той се наклони към нея и прошепна:

— Мислиш ли, че пак сме в Имперския сектор?

— Не, там сградите са по в стил рококо — отвърна тя — а и в този наркоманията не е тъй силна, ако разбираш какво искам да кажа.

— Тогава къде сме?

— Опасявам се, че ще трябва да попитаме, Хари.

Пътуването не продължи дълго и те скоро се озоваха на паркинга пред една импозантна четириетажна постройка. Отгоре й имаше фриз с въображаеми животни, украсен с ивици от топлорозов камък — впечатляваща фасада за една като цяло приятна архитектура.

— Това положително е достатъчно рококо — отбеляза Селдън.

Дорс неуверено сви рамене.

Рейч подсвирна и опитвайки се неуспешно да покаже, че не е особено впечатлен, заяви:

— Хей, я вижте какво фантазе къще!

Сержант Телъс с отмерен жест напомни на Селдън, че трябва да го последва. Математикът се поколеба и, също разчитайки на универсалния език на жестовете, протегна встрани двете си ръце като явен знак, че поканата включва Дорс и Рейч.

Водачът им се позамота малко гузно пред внушителния розов вход. Мустакът му сякаш увисна от краткия, но напрегнат размисъл.

После той сърдито отсече:

— Добре де, и тримата! Моята честна дума важи. И все пак, да знаете, други хора могат и да не се почувстват обвързани с нея.

Селдън кимна.

— Сержант, аз ви държа отговорен единствено за вашите собствени постъпки.

Телъс явно бе поласкан и за миг лицето му се проясни, сякаш размишляваше над възможността да стисне ръката на учения или да изрази по някакъв друг начин искреното си одобрение. Все пак бързо се овладя и стъпи на първото стъпало на стълбата, която водеше към вратата. Стъпалата незабавно потеглиха плавно нагоре.

С лекота, родена от дълга практика, Селдън и Дорс веднага се озоваха зад него, като без проблеми запазиха равновесие. От изненада Рейч за момент се олюля, а сетне вероятно осъзна, че това е нещо като лента за експреса, само че ориентирана в третото измерение, и с кратка засилка скочи на стълбата, като постави десния си крак едно стъпало по-високо от левия, пъхна ръце в джобовете и безгрижно засвирука.

Вратата се отвори и отвътре излязоха две жени — по една от всяка страна. Бяха млади и привлекателни. Роклите им, пристегнати с колан около талията и дълги почти до глезените, падаха на твърдо очертани плисета и шумоляха при вървене. И двете имаха кестеняви коси, сплетени на дебели плитки отстрани на главата. (Математикът намери това за привлекателно, но се зачуди колко ли време им трябва всяка сутрин, за да го правят. Не бе забелязал тъй грижливо изпипани прически сред жените, покрай които бяха минали по улиците.)

Двете дами се втренчиха с явна надменност в новодошлите и Селдън въобще не се изненада. След събитията от изминалия ден и той, и Дорс не бяха много далеч от опърпания вид на Рейч.

Все пак посрещачките се изхитриха да се поклонят благопристойно, а после се извъртяха настрани и ги поканиха с жест вътре — в идеален синхрон и с грижливо поддържана симетричност (дали пък не репетираха тия неща?). Ясно бе, че трябва да влязат.

Тримата се озоваха в едно импозантно помещение, отрупано с мебели и декоративни предмети, чието предназначение Селдън не проумяваше напълно. Подът беше светъл, пружиниращ и сякаш луминесцираше. С известен смут той забеляза, че краката им оставяха прашни следи по него.

В тоя миг се отвори някаква вътрешна врата и в помещението влезе още една жена. Бе определено по-възрастна от другите две (които бавно се приведоха, щом тя се появи, като кръстосаха симетрично крака, така че Селдън се учуди как още могат да пазят равновесие. Очевидно професията им изискваше усилени упражнения.)

Зачуди се също дали и от него не се очаква да покаже някаква ритуализирана форма на уважение, но тъй като нямаше и най-слаба представа в какво би могла да се изразява тя, просто леко склони глава. Дорс си остана изправена и, както му се стори, стойката й придоби известна отсянка на надменност. Рейч се озърташе с отворена уста във всички посоки и като че ли изобщо не забеляза дамата, която бе влязла току-що.

Тя беше пълничка — не дебела, но приятно пухкава. Носеше косата си досущ като по-младите, а и роклята й бе в същия стил, само че далеч по-богато украсена — дори прекалено за естетическите схващания на Селдън.

Личеше си, че е на средна възраст и в косата й вече имаше сиви нишки, ала трапчинките на бузите й придаваха доста младежки вид. Светлокафявите й очи бяха весели и като цяло тя изглеждаше по-скоро майчински покровителствена, отколкото възрастна.

— Как сте всички? — запита жената. (Не показа никаква изненада от присъствието на Дорс и Рейч, а с лекота ги включи в приветствието си.) — Чакам ви от известно време. Вие сте доктор Хари Селдън, с когото исках да се срещна. Вие, предполагам, трябва да сте доктор Дорс Венабили, тъй като ми докладваха, че му правите компания. Боя се, че не познавам този млад човек, но се радвам да го видя. Само че нека не си губим времето в приказки, тъй като съм уверена, че първо бихте желали да отдъхнете.

— Както и да се изкъпем, мадам — натърти Дорс. — И тримата бихме искали да вземем по един хубав душ.

— Да, разбира се — отвърна жената — а също и да си смените дрехите: Особено младежът. — И тя погледна Рейч без никаква следа от неодобрението, което бяха демонстрирали младите жени.

— Как се казваш, момчето ми? — попита дамата.

— Рейч — отговори малкият билиботънец с твърде приглушен и смутен глас. И добави сякаш експериментално: — Господарке.

— Какво съвпадение! — възкликна жената с блеснали очи. — Може би е предзнаменование. Моето собствено име е Рашел. Не е ли странно?… Хайде, елате да се погрижим за всички вас. После ще имаме много време да вечеряме и да си поговорим.

— Почакайте, мадам — каза Дорс. — Мога ли да попитам къде се намираме?

— Што, скъпа! И моля, когато започнете да се чувствате по-приятелски настроена, наричайте ме Рашел. Винаги предпочитам да се държа неофициално.

Дорс видимо се напрегна.

— Защо сте изненадана, че попитахме? Не е ли естествено да искаме да знаем къде се намираме?

Рашел се разсмя приятно и звънливо.

— Доктор Венабили, наистина ще трябва да се направи нещо за името на това място. Аз не ви зададох въпрос, а отговорих на вашия. Вие попитахте къде се намирате и аз не ви запитах „защо?“, а ви казах „Што“. Вие сте в сектор Што.

— В Што? — недоверчиво се обади ученият.

— Да, доктор Селдън. Искаме ви от деня, в който говорихте пред Десетилетната конференция и сме много щастливи, че най-после сте при нас.

84

Трябваше им действително цял ден, за да си починат и да се поотпуснат; да се изкъпят и приведат в чист вид; да облекат нови дрехи (сатенени и доста широки — в тукашния стил) и добре да си отспят.

Вечерята, която мадам Рашел им бе обещала, се състоя на втората им вечер в Што.

Масата бе голяма, дори твърде голяма, като се има предвид, че на нея седяха само четирима души: Хари Селдън, Дорс Венабили, Рейч и Рашел. Стените и таванът бяха меко осветени и цветовете се сменяха със скорост, впечатляваща окото, но не тъй висока, че да подразни ума. Като че ли и самата покривка, която не бе от плат (Селдън така и не можа да реши от каква точно материя е) сякаш искреше.

Сервитьорите бяха многобройни и мълчаливи и когато вратата се отвори, на математика му се стори, че за миг мярна отвън въоръжени и готови за стрелба войници. Залата напомняше кадифена ръкавица, ала железният юмрук не бе далеч.

Рашел се държеше мило и дружелюбно и очевидно много бе харесала Рейч, тъй като настоя той да седне до нея.

Малчуганът — изтъркан, излъскан и светещ, почти неузнаваем в новите си дрехи, с подстригана, измита и изчеткана коса — не смееше да обели и дума. Изглежда усещаше, че граматиката му вече не съответства на външния му вид. Той направо предизвикваше съжаление с неувереността си и внимателно наблюдаваше как Дорс сменя прибор след прибор, опитвайки се да й подражава във всичко.

Храната бе вкусна, но с много подправки — до степен да не може да се отгатне истинската природа на ястията.

Домакинята, чието пухкаво лице се озаряваше от блага усмивка и снежнобели зъби, каза:

— Може би мислите, че имаме микогенски добавки в храната, но не е тъй. Всичко е отгледано при нас, в Што. На цялата планета няма сектор, който да си е по-самодостатъчен. Полагаме сериозни усилия за това.

Селдън важно кимна и отбеляза:

— Всичко, което си ни дала, е първокласно. Много сме ти задължени, Рашел.

Но вътре в себе си реши, че храната не отговаря напълно на микогенските стандарти и, нещо повече, почувства, че както по-рано бе споменал на Дорс, празнува собственото си поражение. Или, във всеки случай, поражението на Чувек, което сега му се струваше едно и също нещо.

В края на краищата той беше пленен от Што, самата възможност за което така силно тревожеше журналиста по време на онзи инцидент на Горната страна.

Рашел каза:

— Може би в моята роля на домакиня ще ми бъде простено, ако задавам лични въпроси. Права ли съм да предполагам, че вие тримата не сте едно семейство, че ти, Хари, и ти, Дорс, не сте женени и че Рейч не е ваш син?

— Не сме свързани по никакъв начин — отвърна ученият. — Рейч е роден на Трантор, аз — на Хеликон, Дорс — на Сина.

— И как тогава се срещнахте?

Селдън обясни накратко, с колкото се може по-малко подробности.

— В срещата ни няма нищо романтично или кой знае колко значимо — заяви той накрая.

— И все пак ми обясниха, че си се възпротивил на моя личен помощник сержант Телъс, когато той поискал да отведе само теб от Дал.

— Дорс и Рейч започнаха да ми харесват — сериозно отговори Селдън — и аз не исках да бъда разделен от тях.

Рашел се усмихна и рече:

— Виждам, че си сантиментален човек.

— Сантиментален съм. А освен това съм озадачен.

— Озадачен?

— Ами да. И след като беше така любезна да ни зададеш няколко лични въпроса, може ли и аз да задам един?

— Разбира се, скъпи Хари. Питай каквото сметнеш за необходимо.

— Когато пристигнахме, ти каза, че Што ме бил искал от деня, когато съм говорил пред Десетилетната конференция. По каква причина?

— Определено не си толкова разсеян, че да не знаеш. Искахме те заради твоята психоистория.

— Това ми е ясно. Само че защо си мислите, че да ме имате в ръцете си означава да притежавате психоисторията?

— Едва ли си и толкова безгрижен, че да я изгубиш.

— По-лошо, Рашел. Никога не съм я имал.

Лицето на домакинята им сякаш стана на трапчинки.

— Но ти си го казал в доклада си. Не че разбрах какво точно си говорил — аз не съм математик и дори мразя числата. Само че наех математици, които ми обясниха какво си казал.

— В такъв случай, скъпа ми Рашел, трябвало е да слушаш по-внимателно. Спокойно мога да си представя как са ти обяснили, че съм доказал възможността за психоисторически предвиждания. Сигурно обаче са ти споменали и това, че засега тези предвиждания изобщо не са практични.

— Хари, не мога да го повярвам. Още на следващия ден си бил поканен на аудиенция при онзи псевдоимператор Клеон.

— Псевдоимператор? — подхвърли иронично Дорс.

— Ами да — заяви дамата, сякаш отговаряше на съвсем сериозен въпрос. — Псевдоимператор. Той няма никакви основателни претенции за трона.

— Истината е — подхвана Селдън, като отхвърли малко нетърпеливо току-що подетата тема — че аз казах на Клеон точно това, което току-що казах на теб, и той ме пусна да си вървя.

Сега вече Рашел не се усмихваше. В гласа й се прокрадва метална нотка.

— Пуснал те е да си вървиш така, както котката от баснята е пуснала мишката. Оттогава насам той те преследва — в Стрилинг, в Микоген, в Дал. Би те преследвал и тук — ако смееше. Но стига толкова! Сериозният ни разговор май взе да става прекалено сериозен. Нека се позабавляваме. Да послушаме музика.

При тези нейни думи внезапно зазвуча нежна и весела инструментална пиеса. Тя се приведе към Рейч и меко му каза:

— Момчето ми, ако не се чувстваш удобно с вилицата, използвай лъжицата или пръстите си. Аз нямам нищо против.

— Да, ’сподарке — отвърна Рейч и тежко преглътна, ала Дорс привлече погледа му и устните й безмълвно му наредиха: „Вилицата.“

Той реши да си остане с прибора в ръце.

— Музиката е приятна, мадам — поде историчката (тя изглежда нарочно отхвърли фамилиарното обръщение), — обаче не бива да допуснем да ни разсейва. Мисля си, че на всички тези места преследвачът би трябвало да е на служба към Што. Вие положително нямаше да сте така добре запозната със събитията, ако секторът не ги е следял съвсем отблизо.

Рашел високо се изсмя.

— Што, разбира се, има очи и уши навсякъде, но не ние бяхме вашите преследвачи. Ако беше тъй, щяхме да ви заловим без проблеми — така, както накрая се оказахте заловени в Дал, където вече ние бяхме преследвачите. Когато обаче има преследване, което се проваля, или протегната ръка, която не успява да сграбчи, може да сте сигурни, че това е Демерцел.

— Наистина ли имате такова лошо мнение за него? — промълви Дорс.

— Да. Това изненадва ли те? Ние го победихме.

— Вие? Или сектор Што?

— Секторът, разбира се, но доколкото победител е той, значи и аз съм такава.

— Колко странно — рече Дорс. — Из цял Трантор се шири мнението, че жителите на Што нямат нищо общо нито с победа, нито със загуба, нито с нещо друго. Смята се, че в Што има само една воля и един юмрук и те принадлежат на кмета. Естествено вие, както и всеки друг штоанец, въобще не можете да се сравнявате с него…

Рашел се усмихна широко. Позабави се, за да погледне благожелателно Рейч и да го щипне по бузата, и каза:

— Ако вярваш, че нашият кмет е автократ и има само една воля, която направлява Што, може и да си права. Но дори и тъй аз все пак ще използвам същото лично местоимение, тъй като от значение е моята воля.

— Защо пък твоята? — запита Селдън.

— Защото — отвърна Рашел, докато сервитьорите започваха да вдигат масата — кметът на Што съм аз.

85

Първият, който реагира на това изказване, беше Рейч. Като напълно заряза плаща на вежливостта, който явно му стоеше зле, той грубо се изсмя и заяви:

— Хей, лейди, ти не можеш да си кмет. Кметовете са мъжкари.

Рашел го изгледа добродушно и отговори, като съвършено имитираше маниера му:

— Хей, хлапе, някои кметове са мъжкари, а други са мадами. Пъхни си го под капака на чутурата и го остави да заври.

Очите на Рейч едва не изскочиха и той застина шокиран. Най-накрая успя да изцеди едно:

— Ей, ама ти плещиш как требе!

— Че как? Как требе, нал’ тъй щеш? — потвърди Рашел, не преставайки да се усмихва.

Селдън се прокашля и смутолеви:

— Ама че акцент…

Кметът на Што леко отметна глава назад.

— От много години не ми се е налагало да го използвам, но човек трудно забравя подобни работи. На времето, когато бях много млада, имах един приятел от Дал. Той, разбира се, не говореше по този начин — беше отлично образован — но когато пожелаеше, можеше да общува и така. Той ме научи. Беше невероятно вълнуващо да разговаряш с него — сякаш попадаш в свят, който изключваше всичко наоколо. Беше чудесно… Но освен това беше невъзможно и баща ми добре ми го обясни. И ето че сега пристига тоя малък калпазанин Рейч, за да ми напомни за отдавна отминалите дни. Има говора, очите и онуй характерно дръзко изражение на лицето, които след около шест години ще го направят радост и ужас за младите жени. Нали, Рейч?

— Не знам, лейди, ъ-ъ-ъ… ’сподарке — промърмори момчето.

— Сигурна съм, че ще стане точно така, ще започнеш здравата да приличаш на моя… стар приятел и за мен ще е много по-добре да не те виждам. А сега, Рейч, вечерята приключи и е време да си вървиш в стаята. Ако желаеш, можеш да погледаш малко холовизия. Не мисля, че умееш да четеш.

Рейч се изчерви.

— Някой ден ще чета. Гу’син Селдън каза, че ще се науча.

— Тогава съм сигурна, че ще се научиш.

Една млада жена приближи до момчето и направи реверанс към Рашел. Селдън не бе забелязал сигнала, с който тя бе извикана.

— Не може ли да остана с гу’син Селдън и гу’жа Венабили? — помоли Рейч.

— После ще ги видиш — кротко каза кметът — но гу’синът, ’спожата и аз имаме да си поприказваме, така че ти трябва да вървиш.

Дорс оформи с устни едно беззвучно, но твърдо „Отивай!“ и като направи недоволна гримаса, малкият далянин се хлъзна от стола си и последва прислужничката.

Щом Рейч излезе, Рашел се обърна към Селдън и Дорс.

— Момчето, разбира се, ще бъде в безопасност и с него ще се отнасят добре. Моля да не се безпокоите за това. А и аз ще съм в безопасност. Също както сега дойде моята камериерка, така ще пристигнат — само че далеч по-бързо — една дузина въоръжени мъже, стига да бъдат призовани. Искам да го разберете.

— Ние по никакъв начин не мислим да те нападаме, Рашел… — спокойно отвърна Селдън — или може би трябваше да кажа „госпожо кмете“?

— Продължавай с „Рашел“. Доколкото разбрах, ти, Хари, знаеш някакъв вид борба, а ти, Дорс, си много сръчна с ножовете, които ние вече махнахме от твоята стая. Не ми се иска да се уповавате напразно на своите умения, тъй като желая да ви виждам живи, здрави и дружелюбни.

— Добре известно е, госпожо кмете — започна Дорс с все тъй ненакърнена липса на дружелюбност — че управникът на Што в момента и през последните четиридесет години е Маникс — четвъртият с това име; че той е все още жив и напълно владее своите способности. Коя, в такъв случай, сте вие в действителност?

— Точно тази, за която се представям, Дорс. Маникс Четвърти е мой баща. Той е, както казваш, все още жив и напълно владее всичките си способности. В очите на императора и цялата империя той е кметът на Што, само че вече е уморен от тежестта на властта и иска най-накрая да я остави да се стовари в моите ръце, които пък ще я поемат с готовност. Аз съм единственото му дете и цял живот съм била възпитавана да управлявам. Поради това по закон и по титла кмет е баща ми, но фактически кметът съм аз. Сега въоръжените сили на сектора са се заклели в подчинение именно на мен, а тук това е единственото, което има значение.

Селдън кимна.

— Нека е така, както казваш. Само че дори да е тъй, независимо дали става дума за Маникс Четвърти, или за Рашел Първа — предполагам, че трябва да е Първа — няма никакъв смисъл да ме задържате. Вече ти казах, че не разполагам с работеща психоистория и не мисля, че аз или някой друг изобщо някога ще разполага с нея. Казах го и на императора. Няма да съм от полза нито на теб, нито на него…

— Колко си наивен — спокойно го прекъсна Рашел. — Познаваш ли историята на империята?

Ученият поклати глава.

— Напоследък много пъти ми се е приисквало да я бях познавал далеч по-добре.

Дорс сухо добави:

— Аз познавам историята на империята отлично, тъй като моята специалност е предимперската ера, госпожо кмете. Само че какво значение има дали я познаваме, или не?

— Ако познаваш тази история, тогава ти е известно, че династията на Што е древна и почитана и че е произлязла от Дакианската династия.

— Дакианите са управлявали преди пет хиляди години — отвърна Дорс. — Техни потомци след тези сто и петдесет поколения, които са живели и умирали оттогава насам, спокойно може да са половината от хората в Галактиката, стига всички генеалогични претенции, независимо колко са спорни, да бъдат приети.

— Нашите генеалогични претенции, доктор Венабили — гласът на Рашел за пръв път стана студен и недружелюбен, а очите й заблестяха като стомана — не са спорни. Те са напълно документирани. През всички тези поколения династията на Што непрестанно е успявала да бъде на властова позиция, а е имало и случаи, когато ние сме държали императорския трон и сме управлявали като императори.

— Историческите книги — възрази Дорс — обикновено говорят за управниците на Што като за „антиимператори“, които никога не са били признавани от огромна част на империята.

— Това зависи от онези, които ги пишат. В бъдеще ще ги пишем ние, тъй като тронът, който някога е бил наш, пак ще бъде.

— За да го постигнете, ще трябва да предизвикате гражданска война…

— Няма такава опасност — каза Рашел, като отново се усмихна. — Точно това трябва да ви обясня, защото аз желая доктор Селдън да ми помогне в предотвратяването на подобна катастрофа. Моят баща Маникс Четвърти цял живот е бил мирен човек. И лоялен към всеки, който е управлявал в императорския дворец, като същевременно е поддържал Што в процъфтяващо състояние.

— Не ми е известно императорът да е започнал да му се доверява повече заради това — подметна Дорс.

— Сигурна съм, че наистина е тъй — хладнокръвно потвърди Рашел — понеже императорите, които са заемали Двореца по времето на моя баща, са известни като узурпатори от узурпаторски род. Узурпаторите никога не могат да си позволят да се доверят на истинските управници. И въпреки това моят баща е поддържал статуквото. Разбира се, той е изградил и обучил великолепни сили за сигурност, така че да гарантира мира, процъфтяването и стабилността на сектора, а имперските власти са му позволили да го прави, защото са искали Што да бъде мирен, процъфтяващ, стабилен… и лоялен.

— Само че лоялен ли е в действителност? — запита историчката.

— На истинския император, разбира се — отвърна Рашел. — Сега вече сме стигнали до етапа, когато нашата сила е такава, че можем бързо да завземем управлението — на практика с един светкавичен удар — и преди още някой да е казал „гражданска война“, ще има един законен император или, ако предпочитате, императрица, а Трантор ще си остане също тъй мирен, както и преди.

Дорс поклати глава.

— Мога ли да ви просветля? Като историчка?

— Винаги съм готова да слушам — любезно отвърна кметицата.

— Колкото и големи да са вашите сили за сигурност, колкото и добре да са обучени и оборудвани, те едва ли могат да се сравняват по големина и мощ с имперските войски, зад които стоят двадесет и пет милиона свята.

— А-а, ето че посочихте слабостта на узурпатора, доктор Венабили. Двадесет и пет милиона свята, по които са разпилени имперски войски. Разпръснати твърде нарядко из едно необозримо пространство и под командването на безброй офицери, никой от които не е особено подготвен да действа извън собствения си район. Напротив, мнозина са склонни да го правят по-скоро в свой интерес, отколкото в интерес на империята! От друга страна, всички наши войски са тук, на Трантор. Можем да започнем и да приключим, преди на отдалечените генерали и адмирали да им е увряло в главите, че от тях има нужда…

— Само че отговорът рано или късно ще дойде, и то с неустоима мощ!

— Сигурна ли си? — с усмивка попита Рашел. — Ние ще бъдем в Двореца, цял Трантор ще бъде наш и мирен. Защо им е тогава на имперските войски да се разшават, когато, ако си гледа собствената работа, всеки дребен военен лидер ще може да разполага със свой собствен свят, със свой район, който да управлява?

— Нима това искаш? — удиви се Селдън. — Да не намекваш, че се надяваш да оглавиш една империя, която ще се разпадне на късчета?

— Абсолютно вярно — кимна Рашел. — Аз ще управлявам Трантор, прилежащите му космически селища и няколкото близки планетни системи, които са част от този район. Предпочитам да съм император на Трантор, отколкото император на Галактиката.

— И ще се задоволите само с Трантор? — запита Дорс с очевидно и дълбоко недоверие в гласа си.

— Защо не? — попита на свой ред Рашел, като внезапно се разпали и дори енергично се приведе напред, притиснала масата с длани. — Баща ми го планира от четиридесет години. Сега той се крепи жив единствено за да види осъществяването на тези си планове. Защо са ни милиони светове, далечни планети, които не означават нищо за нас, които ни отслабват, които привличат войските ни сред лишените от значение кубични парсеци пространство, които ни давят в административен хаос, които ни съсипват със своите безконечни кавги и проблеми… когато от наша гледна точка цялото това стълпотворение е едно далечно нищо. Собственият ни населен свят, собственият ни планетарен град е напълно достатъчен. Имаме всичко, което ни е нужно, за да се самоподдържаме, а останалата част от Галактиката — тя нека се разцепва! Всеки дребен военен ще притежава собствено късче. Няма да им трябва да се бият. Ще има достатъчно…

— Само че въпреки това те ще се бият — заяви Дорс. — Никой няма да се задоволи със собствения си район. Ще се бои, че съседът му не е доволен от своя. Ще се чувства несигурен и ще мечтае за галактическото управление като единствена гаранция за безопасност. Това е сигурното, госпожо императрица на нищото. Ще започнат безкрайни войни, в които вие и Трантор неизбежно ще бъдете въвлечени, така че цялата постройка ще рухне.

— Ако човек не вижда по-далеч от теб — отвърна с нескривано презрение Рашел — ако се обляга само на елементарните уроци на историята, може би наистина така изглежда.

— И какво е онова, което се вижда по-надалеч? — не й остана длъжна Дорс. — На кое друго да се облегне човек, освен на уроците на историята?

— Какво има отвъд тях ли? — отнесено повтори Рашел. — Ами той.

Ръката й мълниеносно се протегна с насочен към Селдън показалец.

— Аз ли? — удиви се математикът. — Вече ти обясних, че психоисторията…

— Не повтаряй онова, което вече каза, скъпи ми доктор Селдън — прекъсна го безцеремонно кметицата. — Така нищо няма да спечелим… Мислите ли, доктор Венабили, че баща ми не е съзнавал опасността от безкрайна гражданска война? Мислите ли, че не е принудил могъщия си ум да намери някакъв начин, за да я предотврати? През последните десет години не е имало и миг, когато той да не е бил готов да завземе империята за един ден. Трябваше му единствено увереността за сигурност след победата.

— С каквато той не може да разполага — довърши вместо нея Дорс.

— С която ние се сдобихме в мига, в който научихме за доклада на доктор Селдън пред Десетилетната конференция. Аз незабавно прозрях, че именно това ни е нужно. Баща ми беше твърде стар, за да разбере толкова бързо неговото значение. Когато му го обясних обаче, той също го осъзна и прехвърли властта на своята дъщеря. Така че аз дължа сегашното си положение именно на теб, Хари, и пак на теб ще дължа още по-високото си положение в бъдеще.

— Отново ти казвам, че не е възможно… — започна Селдън, силно раздразнен.

— Няма значение какво е възможно и какво не! Важно е само онова, за което хората ще повярват, че може да бъде направено… или няма да повярват. На теб, Хари, те ще повярват. Ще повярват, когато им съобщиш психоисторическото си предвиждане, че Трантор е в състояние да се управлява сам, а провинциите да станат кралства, които заедно ще живеят в мир.

— При положение, че не съществува истинска психоистория — рече Селдън — не мога да направя подобно предвиждане. Това би означавало да се превърна в шарлатанин. Ако искаш, ти го кажи.

— Не, Хари. На мен те няма да ми повярват. Но на теб, великия математик… Защо не им направиш тази услуга?

— Така се случи — започна Селдън — че императорът също си мислеше да ме използва като източник на самоосъществяващи се предсказания. Аз отказах да го сторя заради него; мислиш ли, че ще го сторя заради теб?

Известно време Рашел мълча, а когато отново заговори, гласът й бе изгубил силната си възбуда и бе станал почти увещаващ.

— Хари — рече тя — помисли малко за разликата между Клеон и мен. Онова, което той е искал от теб, е било пропаганда с цел запазване на трона. Би било безсмислено да помагаш на трон, който не може да бъде запазен. Не знаеш ли, че Галактическата империя е в състояние на разложение, че тя не може да издържи още дълго? Самият Трантор бавно се плъзга към разруха поради все по-нарастващата тежест на администрирането на двадесет и пет милиона свята. Независимо какво ще сториш за Клеон, очаква ни разпадане и най-вероятно гражданска война.

— Вече съм чувал подобни доводи — студено кимна Селдън. — Възможно е дори да са верни, но какво от това?

— Ами, в такъв случай по-добре е империята да се разцепи на части без война. Помогни ми да завладея Трантор; помогни ми да установя стабилна власт над едно кралство, достатъчно малко, за да бъде управлявано ефикасно. И да дам свобода на всяко кътче от останалата част на Галактиката — да върви по собствения си път, в съответствие със своите си обичаи и култура. Чрез развитието на свободната търговия, туризма и комуникациите Галактиката ще стане отново едно действащо цяло и опасността да се разпадне катастрофичееки под сегашното силово управление, което едва я крепи, ще бъде отстранена. Амбициите ми наистина са умерени: един свят, а не милиони; мир, а не война; свобода, а не робство. Помисли и ми помогни!

— А защо Галактиката да вярва повече на мен, отколкото на теб? — попита Селдън. — Първо, не ме познават, и второ, кой от нашите командири на флотилии ще се впечатли ей тъй, просто от думата „психоистория“?

— Няма да ти повярват сега, само че аз не те моля да действаш веднага. Династията на Што е чакала хиляди години и може да почака още няколко хиляди дни. Съгласи се да ми сътрудничиш и аз ще направя името ти прочуто. Ще сторя тъй, че обещанието за психоисторията да достигне до всички светове. Когато му дойде времето и преценя, че е настъпил подходящият момент, ти ще изречеш своето предсказание, а ние ще нанесем нашия удар. Сетне, само за едно мигване на историята, Галактиката вече ще е започнала да съществува под Новия ред, който би я направил вечно стабилна и щастлива. Хайде, Хари, можеш ли да ми откажеш?

Загрузка...