Прелюдия за Фондацията

71

И Хари Селдън, и Дорс Венабили дълго се наслаждаваха на къпането е доста примитивните условия, предоставени им в домакинството на Тайсалвърови. Вече се бяха преоблекли и седяха в „мъжката“ стая, когато почти едновременно с настъпването на вечерта се върна хазяинът им. Сигналът, който той даде, за да извести, че е на вратата, беше (или изглеждаше) доста плах. Звъненето продължи съвсем кратко.

Ученият отвори и любезно поздрави:

— Добър вечер, гу’син Тайсалвър… И гу’жа Касилия.

Тя стоеше точно зад съпруга си, а челото й бе набръчкано в озадачена гримаса.

Джайрад Тайсалвър предпазливо заопипва почвата.

— И двамата ли с гу’жа Венабили сте добре? — Той кимна с глава, сякаш искаше да измъкне потвърждение чрез езика на тялото си.

— Напълно. Влязохме и излязохме от Билиботън без проблеми, а преди малко се изкъпахме и преоблякохме. Не е останал никакъв мирис. — Още докато говореше, Селдън повдигна брадичка, сякаш подхвърляйки изречението през рамото на Тайсалвър към жена му.

Тя шумно подуши, като че проверяваше думите му.

Мъжът й продължи също така предпазливо:

— Разбрах, че е имало бой с ножове.

Математикът повдигна вежди.

— Така ли разправят?

— Вие и гу’жата срещу стотина главорези. Казаха ни, че сте ги убили всичките. Наистина ли? — В гласа му се долавяше скрито, но дълбоко уважение.

— Нищо подобно — неочаквано се ядоса Дорс. — Това е смешно. За какви ни взимате? За масови убийци ли? Мислите ли, че стотина главорези биха останали на място, изчаквайки цялото туй време, което би ми… би ни отнело да ги избием до един? Искам да кажа, я помислете със собствените си глави!

— Така говорят — обади се Касилия Тайсалвър с писклива твърдост в гласа. — В тая къща не можем да търпим подобни работи.

— На първо място — започна Селдън — това не беше във вашата къща. На второ, не бяха стотина човека, а десет. И на трето, никой не беше убит. Поспорихме, след туй те си тръгнаха и ни направиха път.

— Просто са ви направили път, тъй ли? Да не очаквате да ви повярвам, Външни! — заплашително се изрепчи госпожа Тайсалвър.

Селдън въздъхна. На хората тук като че ли им стигаше и най-малкото напрежение, за да се разделят на антагонистични групи.

— Добре де, уверявам ви, че един от тях малко се поряза. Нищо сериозно.

— А вие изобщо не бяхте ранени? — подпита Джайрад. Възхищението в гласа му сега личеше далеч по-силно.

— Нямаме и драскотина — отвърна Селдън. — Госпожа Венабили владее двата ножа изключително ловко.

— Смея да кажа — натърти Касилия, а очите й се спряха на колана на Дорс — че тук не искаме такива неща.

— Доколкото тук никой не ни напада, такива неща няма да има — спокойно обобщи историчката.

— Да, ама заради вас — продължи атаката госпожа Тайсалвър — изметът от улицата се е събрал пред нашата порта.

— Миличка — уговарящо рече съпругът й — хайде да не се ядосваме…

— Защо? — изсвистя презрително жена му. — Да не се боиш от нейните ножове? Бих искала да видя как ще ги използва срещу нас!

— Нямам никакво намерение да ги използвам — заяви Дорс, като подуши въздуха не по-малко шумно от Касилия Тайсалвър. — За какъв измет от улицата говорите?

Джайрад каза:

— Жена ми има предвид, че един гаврош от Билиботън — поне като съдя по вида му — иска да ви види, а в тоя квартал не сме навикнали на такива неща. Това подронва репутацията ни — тонът му беше извинителен.

Селдън веднага се съгласи:

— Добре, гу’син Тайсалвър, ние ей сега ще излезем, ще видим за какво става дума и ще го пратим по пътя му толкова бързо, че…

— Не. Чакай! — ядоса се неочаквано Дорс. — Това са нашите стаи. Ние си плащаме за тях. Ние решаваме кой да ни гостува и кой — не. Ако навън има някакъв младеж от Билиботън, той все пак е далянин. Нещо повече — той е транторианец. Още повече — той е гражданин на империята и е човешко същество. Най-вече пък, след като иска да ни посети, той става наш гост. Затова ние го каним да влезе!

Госпожа Тайсалвър не помръдна. Мъжът й също изглеждаше неуверен.

— След като разправяте — продължи историчката — че съм убила стотина главорези в Билиботън, сигурно не си въобразявате, че ще се уплаша от едно момче или, ако е там въпросът, от вас двамата. — Дясната й ръка уж случайно се отпусна върху колана.

Джайрад Тайсалвър заяви с изблик на внезапна енергия:

— Гу’жа Венабили, не сме искали да ви обидим! Разбира се, че тия стаи са си ваши и можете да каните тук когото си искате… — Той отстъпи назад, дърпайки подире си възмутената своя половинка. Явно у него изведнъж бе избухнал същински взрив от решимост, за който по-късно щеше да му се наложи да плаща.

Дорс ядно ги проследи с поглед.

Селдън сухо се подсмихва.

— Колко не ти отива! Мислех си, че аз съм тоя, дето по донкихотовски си търси белята, а ти си спокойната и практична жена, чиято единствена цел е да предотврати тази беля.

Дорс поклати глава.

— Не мога да понасям пред мен да се говори с такова презрение за човешко същество само заради груповата му идентификация. Точно тези уважавани хора тук създават ония хулигани там.

— А други уважавани хора — добави математикът — създават тези уважавани хора тук. Взаимната неприязън е също тъй част от човечеството…

— Значи тогава ще ти се наложи да се занимаваш и с нея в твоята психоистория, нали?

— Съвсем сигурно — ако изобщо някога има нещо мое, което да се занимава с каквото и да било. Аха, ето че въпросният гаврош идва. И той естествено е Рейч, което никак не ме изненадва.

72

Рейч влезе, като се озърташе. Явно бе, че е уплашен. Показалецът на дясната му ръка често-често се пресягаше към горната му устна, сякаш се чудеше кога ще започне да усеща първите наболи там косъмчета.

Момчето се обърна към очевидно вбесената госпожа Тайсалвър и неумело се поклони.

— Благодаря, гу’жа Тайсалвър. Чудно сте се уредили.

Сетне, когато вратата се трясна зад гърба му, огледа обстановката с маниер на познавач:

— Хубаво местенце, авери.

— Радвам се, че ти харесва — важно отговори Селдън.

— Откъде разбра, че сме тук?

— Проследих ви. Как иначе? — и се обърна към Дорс: — Хей, ама ти, ти не се биеш кат’ дама.

— Колко дами си виждал да се бият? — весело го запита тя.

Рейч потърка нос.

— Никога ни една. Те не носят ножове, освен ако са малки, та да плашат децата с тях. Мен обаче не са ме уплашвали.

— Сигурна съм, че не са. Какво правиш, за да накараш жените да си извадят ножовете?

— Нищо. Само малко се майтапиш. Викаш им: „Ей, маце, мога ли…“

Поразмисли секунда и махна с ръка:

— Няма значение.

— Е, не изпробвай тоя номер на мен — едва сдържайки смеха си, рече Дорс.

— Майтапиш ли се? След онуй, дет’ го стори на Марон? Лейди, къде се научи да се биеш така?

— На моя собствен свят.

— Мож’ ли ме научи?

— За това ли дойде да ме видиш?

— Не. Дойдох да ти предам нещо кат’ съобщение.

— От някого, който иска да се бие с мен?

— Никой не ще да се бие с теб. Виж к’во, ти сега си с репутация. Всички те знаят. Само мини някъде из стария Билиботън и аверите ще се разстъпят да ти направят път, и ще ти се хилят лигаво, и ще внимават да не ти се стори, че те гледат накриво. Ти си го заслужи, лейди. Той затуй иска да ви види двамата.

— Кой точно иска да ни види, Рейч? — попита Селдън.

— Един образ. Викат му Даван.

— И какъв е?

— Просто един образ. Живее в Билиботън, не носи никакъв нож…

— И е останал жив?

— Той много чете и помага на аверите, кат’ имат неприятности с важните клечки. Затуй го оставят на мира. Не му трябва нож.

— Тогава защо не дойде сам? — запита Дорс. — Защо е изпратил теб?

— Не обича мястото. Казва, че му призлява от него. Вика, че всички тук лижат на правителството… — момчето се прекъсна, изгледа с подозрение двамата Външни и заключи: — Е тъй де, няма да дойде тук. Рече, че мен ще ме пуснат само щот’ съм хлапе — и се захили. — А те за малко да ме не пуснат, нал’ тъй? Имам наум оная лейди, дет’ изглежда сякаш все души нещо.

Изведнъж Рейч млъкна сконфузено и сведе поглед към дрехите си.

— Там, отдет’ ида, си е доста трудничко да се измиеш…

— Всичко е наред — усмихна се Дорс. — Щом той не иска да дойде тук, къде ще се срещнем? В края на краищата — ако нямаш нищо против — не ни се ще пак да ходим в Билиботън.

— Нал’ ви рекох — възмути се пратеникът. — Кълна се, че можете да се развявате свободно! Пък и там, дет’ живее той, никой няма да ви закачи.

— Къде е това? — поинтересува се Селдън.

— Ще ви заведа. Не е далеч.

— И защо иска да ни види? — подпита историчката.

— Не знам. Само дет’ ми рече нещо такова — от усилие да си припомни Рейч чак полупритвори очи — „Кажи им, че искам да видя мъжа, който е говорил с един далянски топляк като с човек, и жената, която е победила Марон на ножове, но не го е убила, когат’ е можела да го стори.“ Мисля, че съм го наизустил правилно.

Математикът се усмихна.

— И аз така мисля. Той сега готов ли е да се срещне с нас?

— Чака.

— Тогава ще дойдем. — И погледна към Дорс със сянка от съмнение в очите.

— Добре — каза тя. — С удоволствие. Може би няма да е клопка. Надеждата в цъфтеж е вечен…

73

Когато излязоха, в светлината се бе появил приятен вечерен оттенък — съвсем бледовиолетов, а краищата на симулираните облаци, които се носеха над главите им, бяха порозовели. Дал можеше и да се оплаква от отношението на имперските управници, но поне с времето, което компютрите измисляха за сектора, всичко беше както трябва.

— Изглежда сме знаменитости — тихо рече Дорс. — Няма как да не го забележим.

Седдън сведе очи от предполагаемото небе и незабавно видя доста внушителна тълпа, насъбрала се край блока, в който живееха Тайсалвърови.

Никой от скупчилите се не сваляше очи от тях. Щом стана ясно, че двамата Външни са разбрали, че са обект на внимание, сред хората премина приглушен шепот, който като че ли бе на границата да се разрази в аплодисменти. Дорс подхвърли:

— Сега ми е ясно защо госпожа Тайсалвър се дразни от това. Трябваше да й вляза в положението.

В по-голямата си част чакащите бяха бедно облечени и не бе трудно да се предположи, че мнозина са от Билиботън.

Селдън импулсивно се усмихна и повдигна ръка в приветствен жест, който бе посрещнат с възторжени викове. Нечий глас, скрит в безопасната анонимност на тълпата, помоли:

— Може ли дамата да ни покаже някои номера с ножовете?

— Не, вадя ги само когато съм ядосана — отвърна Дорс и моментално избухна одобрителен смях.

Един човек пристъпи напред. Явно не беше от Билиботън и не приличаше на далянин. Мустаците му бяха прекалено малки, пък и цветът им бе кестеняв, а не черен.

— Марло Танто от „Транторски холовизионни новини“ — представи се той. — Ей сега ще ви фокусираме за вечерната емисия…

— Не — отсече Дорс. — Никакви интервюта.

Новинарят не помръдна.

— Разбрах, че сте се били със страшно много мъже в Билиботън — той широко се усмихна. — И сте победили. Това си е истинска новина.

— Не — повтори Дорс. — Срещнахме неколцина мъже в този квартал, поприказвахме си с тях и си тръгнахме. Това изчерпва всичко.

— Как се казвате? Не говорите като транторианка.

— Нямам име.

— А вашият приятел?

— И той няма.

Новинарят като че ли се ядоса.

— Вижте какво, лейди! Вие сте новина и аз просто се опитвам да си върша работата.

Рейч дръпна Дорс за ръкава. Тя се приведе и се вслуша в напрегнатия му шепот.

После кимна и се изправи.

— Не мисля, че сте новинар, господин Танто. По-скоро сте имперски агент, който се мъчи да вкара Дал в беля. Не е имало никакво сбиване, но вие искате да изфабрикувате новината за някакъв бой, та да дадете повод за полицейска експедиция в Билиботън. Ако бях на ваше място, не бих останала повече тук. Не мисля, че хората наоколо много ви се радват.

Още при първите й думи тълпата бе започнала да роптае. Постепенно ропотът се засили и към Танто се насочи някакво бавно, заплашително течение. Той се огледа неспокойно и си запробива път навън.

Дорс извиси глас:

— Пуснете го да си иде! Не го докосвайте. Не му давайте никакъв повод да докладва за насилие.

И хората послушно се разстъпиха пред него.

— Уфф, лейди — прошепна Рейч — трябваше да ги оставиш да го ступат.

— Без повече приказки, кръвожадно момченце! — шеговито го смъмри тя. — Води ни при този свой приятел.

74

Намериха човека, който наричаше себе си Даван, в стая зад един вагон-ресторант. Доста зад него.

Водеше, разбира се, Рейч и двамата отново откриха, че той се чувства също тъй уютно сред билиботънските лабиринти, както някоя къртица в подземните си тунели на Хеликон.

— Я почакай малко, хлапе — настоя Дорс, чиято предпазливост внезапно се бе обадила. — Къде точно отиваме?

— При Даван — отвърна момчето с недоволно изражение. — Казах ви.

— Но това е безлюдна зона. Никой не живее тук. — Тя се огледа с явно отвращение. Всичко наоколо беше безжизнено и доколкото имаше някакви светлинни табла, те или не светеха, или го правеха едва-едва.

— На Даван така му харесва — натърти Рейч. — Той непрекъснато се мести — ту тук, ту там. Нал’ знаеш — крие се.

— Защо? — полюбопитства историчката.

— Така е по в безопасност, лейди.

— По в безопасност от какво?

— От правителството.

— Че защо е притрябвал на правителството?

— Не знам! Виж к’во. Ако не щеш да ви заведа, ш’ви кажа къде е и как да идете и си вървете самички.

— Не, Рейч — намеси се Селдън — аз съм съвсем сигурен, че без теб ще се загубим. Всъщност по-добре ще е да ни изчакаш да свършим, за да можеш да ни върнеш обратно.

— А за мен к’во? Да не искаш да се мотая наблизо, щом огладнея.

— Ако се помотаеш наблизо и огладнееш, ще ти купя обилна вечеря. Всичко, което пожелаеш.

— Гу’сине, така разправяш сега. Отде да знам?

Ръката на Дорс се стрелна и в нея се оказа един нож с голо острие.

— Нали не ни наричаш лъжци, Рейч?

Хлапето се ококори, но изобщо не се стресна от заплахата, а помоли:

— Хей, това не съм го виждал. Направи го пак.

— Ще го направя после, ако си още тук. Ако не — и Дорс впи очи в него — ще те проследим.

— Хайде бе, лейди — ухили се Рейч. — Няма да ме проследите. Не сте от тия. Но аз ще бъда тук. — И се изпъчи. — Имате ми думата.

После тихо ги поведе, макар звукът от стъпките им да отекваше глухо в празните коридори.

Когато влязоха, Даван вдигна очи със свирепо изражение, което се смекчи, щом забеляза Рейч. Той бързо посочи двамата с въпросителен жест.

— Те са — каза момчето, ухили се и излезе.

— Аз съм Хари Селдън — представи се ученият. — Младата дама е Дорс Венабили.

И с непристорено любопитство загледа Даван. Беше смугъл и имаше характерните за всеки далянин гъсти черни мустаци, но в добавка — и няколкодневна брада. Май за пръв път виждаше човек от този сектор, който да не е гладко избръснат. Дори бандюгите от Билиботън бяха с гладки бузи и брадички.

— Как се наричате, господине? — попита Селдън.

— Даван. Рейч би трябвало да ви е казал.

— А второто ви име?

— Аз съм само Даван. Проследиха ли ви дотук, гу’син Селдън?

— Не, сигурен съм. Ако се бяха опитали, мисля, че Рейч щеше да разбере. А ако той не беше разбрал, госпожа Венабили щеше да забележи.

Дорс леко се усмихна.

— Хари, имаш прекалено голямо доверие в мен.

— Все повече и повече — замислено отвърна той.

Даван неспокойно се размърда.

— И все пак са ви разкрили.

— Разкрили?

— Да. Чух за онзи тъй наречен новинар.

— Вече? — Селдън бе доста изненадан. — Подозирам, че той наистина е новинар, и то напълно безобиден. Нарекохме го имперски агент по едно хрумване на Рейч, което май наистина си го биваше. Тълпата наоколо веднага стана заплашителна и бързо се отървахме от него.

— Не — възрази Даван — той си е точно такъв, какъвто сте го нарекли. Моите хора го познават и наистина работи за империята. Но в края на краищата вие не постъпвате като мен. Не използвате фалшиви имена и не сменяте местоживеенето си. Представяте се със своите собствени и не правите никакви усилия да останете в тайна. Вие сте Хари Селдън, математикът.

— Да. Защо ми е да си измислям фалшиво име?

— Империята нали ви търси?

Ученият повдигна рамене.

— Аз се заседявам на места, където тя не може да направи нищо, за да ме залови.

— Не открито, но пък и империята няма защо да действа така. Бих ви посъветвал да изчезнете… наистина да изчезнете.

— Като вас ли? — Селдън се огледа едва ли не с отвращение. Стаята бе също тъй мъртвешки пуста, както коридорите, по които бяха минали. Цялата беше плесенясала и изглеждаше ужасно потискащо.

— Да — потвърди Даван. — Бихте могли да сте ни от полза.

— По какъв начин?

— Говорили сте с един мъж на име Юго Амарил.

— Да, говорих.

— Амарил ми каза, че можете да предсказвате бъдещето.

Математикът тежко въздъхна. Беше се уморил от стоенето в тази празна стая. Даван седеше на една възглавница. Имаше и други свободни, но не изглеждаха чисти. А не искаше и да се облегне на плесенясалата стена.

— Или вие зле сте го разбрали — подхвана той — или Амарил зле е разбрал мен. Това, което всъщност съм направил, е да докажа, че е възможен изборът на такива начални условия, от които историческата прогноза не се изражда в хаотични състояния, а в известни граници става предвидима. Само че аз нито зная какви трябва да са тия начални условия, нито съм сигурен, че те могат да бъдат открити от един или от колкото и да са учени за някакъв краен отрязък от време. Разбирате ли ме?

— Не.

Селдън отново въздъхна.

— Тогава ще опитам да ви обясня още веднъж. Възможно е да се предвиди бъдещето, но може да се окаже невъзможно да се открие начин как да се възползваме от тази възможност… Сега по-добре ли е?

Даван мрачно изгледа математика, а след него и Дорс.

— Значи не можете да предвиждате бъдещето.

— Тук вече сте напълно прав, гу’син Даван.

— Само Даван. Някой ден обаче сигурно ще се научите да го правите.

— Не е изключено.

— Значи това е причината империята да ви иска.

— Не. — Селдън предупреждаващо вдигна пръст. — Смятам, че това е причината империята да не прави кой знае какви усилия да ме залови. Естествено биха желали да съм им в ръцете, ако можеха да ме пипнат без много труд, но им е известно, че в този момент аз не зная нищо, и поради туй не си струва да разстройват деликатния мир на Трантор, като се набъркат в местните права на тоя или оня сектор. Това е причината все още да се движа под собственото си име в относителна сигурност.

За миг Даван зарови лице в дланите си и измърмори:

— Това си е чиста лудост… — после уморено вдигна очи и попита Дорс: — Вие жена ли сте на гу’син Селдън?

— Аз съм негов приятел и защитник — спокойно отвърна тя.

— Откога го познавате?

— Заедно сме от няколко месеца.

— Не повече?

— Не повече.

— Според вас той истината ли говори?

— Какви основания имате да повярвате на мен, ако не вярвате на него? Ако Хари ви лъже по някаква причина, не мога ли и аз също да ви излъжа, за да го подкрепя?

Даван безпомощно загледа ту единия, ту другия.

— Във всеки случай, бихте ли ни помогнали?

— Кои сте вие и каква помощ ви е нужна?

— Виждате какво е положението тук — мъжът описа широк кръг с ръката си. — Ние сме потиснати. Това поне трябва да ви е известно и като съдя по държанието ви с Юго Амарил, не мога да повярвам, че не ни симпатизирате.

— Напълно ви симпатизираме.

— Би трябвало също да знаете кой е първоизточникът на потисничеството.

— Предполагам — кимна Дорс — искате да намекнете, че това е имперското правителство. Естествено и то има пръст в цялата работа. От друга страна, забелязвам, че в Дал е налице средна класа, която презира топляците, и криминална класа, която тероризира всички останали в сектора.

Даван присви устни, но остана непреклонен.

— Съвършено вярно! Съвършено вярно. Империята обаче насърчава това по принципни съображения. Дал има потенциала да предизвика сериозни неприятности. Ако топляците се вдигнат на стачка, Трантор почти незабавно ще изпита жесток енергиен недостиг с всички произтичащи от това последствия. Само че богатите в самия сектор ще хвърлят пари, за да наемат побойници от Билиботън и от други такива места, та да пребият топляците и провалят стачката. Случвало се е вече… Империята позволява на някои даляни да постигнат относително добър живот, за да ги превърне в свои лакеи, докато същевременно отказва да засили законите за контрол над оръжията в достатъчна степен, за да отслаби криминалния елемент. Имперското правителство върши това навсякъде, не само в Дал. Не може да използва сила, за да наложи волята си, както едно време, когато е управлявало с брутална откритост. Днес Трантор е станал толкова сложен и толкова лесно може да бъде разбунен, че войските не трябва да си завират носа…

— Проява на упадък — изтресе Селдън, като си спомни оплакванията на Чувек.

— Какво? — подскочи Даван.

— Нищо — кимна математикът. — Продължавайте.

— Имперските войски не трябва да си пъхат носа тук, но дори и при това положение те са проумели, че могат да направят много поразии. Всеки сектор е подтикван да подозира съседите си. Вътре в него икономическите и социалните класи са насъсквани да водят нещо като непрекъсната война едни с други. Резултатът е, че по цял Трантор е невъзможно хората да предприемат обши действия. Навсякъде те по-скоро биха се сражавали помежду си, отколкото да застанат заедно срещу централната тирания… И така империята управлява, без да й се налага да използва сила.

— А какво мислите, че може да се направи? — запита Дорс.

— От години се опитвам да изградя чувство за солидарност между хората на този свят.

— Мога само да предположа — сухо заяви Селдън — че сте намерили това за непосилно трудна и съвсем неблагодарна задача.

— Правилно предполагате — отвърна Даван — обаче партията ни става все по-мощна. Много от нашите побойници започват да осъзнават, че е най-добре да не използват ножовете си един срещу друг. Ония, които са ви нападнали в коридорите на Билиботън, са пример за все още неосъзнати елементи. Тези обаче, които сега ви подкрепят и са готови да ви защитят от агента, дето сте го сметнали за новинар, са мои хора. Аз живея тук, между тях. Начинът ми на живот не е привлекателен, но поне съм в безопасност. Имаме сподвижници в съседните сектори и от ден на ден разширяваме влиянието си.

— А ние къде се вписваме? — запита Дорс.

— От една страна — каза Даван — вие и двамата сте Външни, учени. Искаме сред нашите водачи да има хора като вас. Най-голямата ни сила идва от бедните и необразованите, защото те страдат най-много, само че и най-лошо могат да ръководят. Един човек като вас струва колкото стотина от тях.

— Странна оценка за конспиратор, който иска да спасява потиснатите — подметна Селдън.

— Нямам предвид като хора — побърза да дообясни Даван. — А само що се отнася до водачеството. Партията трябва да има сред лидерите си личности с интелектуална мощ.

— Тоест такива като нас са нужни, за да придадат на вашата партия лустро на почтеност?

— Ако поискате, винаги можете да представите нещата в подигравателна окраска — отвърна Даван. — Вие, гу’син Селдън, обаче сте повече от почитан и повече от интелектуалец. Дори и да не признавате, че сте способен да прониквате през мъглите на бъдещето…

— Моля ви — прекъсна го математикът — не изпадайте в поетично настроение и не използвайте условното наклонение. Въпросът не се свежда до признаване. Аз не мога да предвиждам бъдещето. Пред погледа ми има не мъгла, а преграда от хромирана стомана.

— Нека да довърша! Дори ако вие не можете наистина да предвиждате — как го казахте? — с психоисторическа точност, все пак сте изучавали историята и имате известно интуитивно усещане за нейните последици. Не е ли тъй?

Селдън поклати глава.

— Сигурно имам известно интуитивно разбиране за математическо правдоподобие, но онова, което успявам да транслирам в нещо с историческа значимост, засега е съвършено несигурно. Всъщност аз не съм изучавал история. Ще ми се да бях. Много остро усещам този недостатък.

— Аз съм историк, Даван — намеси се Дорс — и ако пожелаете, мога да добавя няколко неща.

— Моля — рече далянинът с полуучтив, полупредизвикателен тон.

— От една страна, в галактическата епоха е имало множество революции, които са сваляли тиранични режими — понякога на отделни планети, понякога на цели групи и доста рядко в самата империя или в регионалните предимперски управления. Често пъти това е означавало единствено смяна на тиранията. С други думи, една управляваща класа е била заменяна с друга — по-ефективна и поради това по-способна да се укрепи — докато бедните и онеправданите са си оставали все тъй бедни и онеправдани или дори положението им се е влошавало.

Даван, който внимателно я слушаше, възрази:

— Зная. Всички го знаем. Може би сме успели да се поучим от миналото и вече по-добре разбираме какво трябва да избегнем. Освен това сегашната тирания е действаща, докато онази, която може би ще съществува в бъдещето, е само потенциална. Ако винаги се отдръпваме от промяната с мисълта, че тя води към по-лошо, тогава изобщо няма надежда да се отървем от несправедливостта!

— Второто, което трябва да си припомните — продължи спокойно Дорс — е, че дори и правото да е на ваша страна, дори и справедливостта гръмогласно да зове за възмездие, обикновено балансът на силите е в полза на съществуващата тирания. С бунтове и демонстрации вашите побойници не могат да сторят нищо, което да има що-годе продължителен ефект, докато съществува армия, оборудвана с кинетични, химични и неврологични оръжия, готова да ги използва срещу въстаниците. Можете да привлечете всички онеправдани и дори всички почитани хора на своя страна, но ако не спечелите полицията и войската или най-малкото не отслабите сериозно тяхната лоялност към управляващите…

— Трантор е свят с множество правителства — не я дочака да завърши Даван. — Всеки сектор има свои собствени управници и някои от тях са антиимперски настроени. Ако можем да привлечем на своя страна един достатъчно силен такъв сектор, това ще промени положението, нали? Тогава няма да сме само някакви си уличници, дето се бият с ножове и камъни.

— Това значи ли, че наистина имате подобен силен сектор на своя страна, или просто амбицията ви е да го спечелите?

Далянинът не отговори.

— Допускам, че си мислите за кмета на Што — каза след кратка пауза Дорс. — Но ако той е склонен да използва общото негодувание като средство да подобри шансовете си за бламиране на императора, не ви ли идва наум, че крайната му цел е да се качи на императорския трон? Защо ще рискува своята сегашна немаловажна позиция за нещо по-дребно? Само заради тържеството на справедливостта и признанието на хора, към които самият той може би не изпитва голям интерес?

— Искате да кажете — отвърна с въпрос Даван — че всеки могъщ лидер, който е готов да ни помогне, може и да ни предаде?

— В галактическата история това се е случвало прекалено често.

— А ако сме подготвени, не можем ли ние да го изпреварим?

— Имате предвид да използвате влиянието му и сетне в някой критичен момент да отстраните водача на неговите войски и да го убиете?

— Може би не точно това, обаче би трябвало да съществува някакъв начин да се избавим от него, ако се окаже необходимо.

— В такъв случай имаме революционно движение, в което основните участници са готови да се предават едни други и всеки само изчаква момента… Звучи като идеална рецепта за хаос.

— Значи няма да ни помогнете? — попита Даван.

Селдън, който с намръщено лице слушаше спора между двамата, се намеси:

— Не можем да отговорим толкова лесно. Мисля, че ние бихме искали да ви помогнем. На ваша страна сме. Струва ми се, че никой човек със здрав разум не би подкрепил една система, която се държи на власт, като подхранва взаимна омраза и подозрения. Дори когато изглежда, че това върши работа, подобна система може да бъде описана единствено като метастабилна; тоест като играчка, склонна да се катурне в една или друга посока. Само че въпросът е: как да помогнем? Ако разполагах с психоисторията, ако можех да определя какво е най-вероятно да се случи, ако бях в състояние да предвидя кое именно действие от многобройните алтернативни възможности би довело до очевидно щастливи последици, тогава на драго сърце щях да ви предоставя своите изводи. Но аз не разполагам с нея. Мога да ви помогна най-добре, като се опитам да я разработя.

— Колко време ще отнеме?

Ученият сви рамене.

— Не мога да кажа.

— Нима искате да ви чакаме неограничено дълго?

— Каква друга алтернатива има, след като в момента съм ви безполезен? Във всеки случай, ще добавя, съвсем доскоро бях съвършено убеден, че разработването на психоисторията е абсолютно невъзможно. Сега не съм толкова сигурен…

— Имате предвид, че в главата ви се върти някакво решение?

— Не, просто интуитивно усещане, че е възможно да се намери решение. Не съм в състояние да определя какво точно се е случило, та да изпитвам подобно чувство. Нищо чудно и да се самозалъгвам. Оставете ме да продължа да опитвам… Може би ще се срещнем пак.

— А може би — подхвърли Даван — ако се върнете там, където сте отседнали сега, ще се озовете в някоя имперска клопка. Удобно е да си мислите, че ще ви оставят на мира, докато се борите с психоисторията, но аз съм сигурен, че императорът и неговият блюдолизец Демерцел също не са настроени да чакат вечно… нито дори в по-голяма степен от мен.

— В такъв случай няма да спечелят нищо — спокойно отвърна Селдън — тъй като не съм на тяхна страна, а на ваша. Хайде, Дорс.

Двамата се обърнаха и си тръгнаха, за да открият, че отвън ги чака Рейч. Така оставиха Даван — седнал сам в неговата мизерна стаичка.

75

Рейч нагъваше, като си облизваше пръстите, мачкайки торбичката, в която се намираше някаква храна с неизвестен произход. Въздухът се бе изпълнил със силен мирис на лук, но с характерна добавка — може би на основата на мая.

Дорс, която се поотдръпна назад от миризмата, попита:

— Откъде взе тая храна, Рейч?

— От момчетата на Даван. Те ми я донесоха. Бива си я.

— Значи няма защо да ти купуваме вечеря, нали? — вметна Селдън, усетил празнотата в собствения си стомах.

— Дължите ми нещичко — отговори хлапето и алчно погледна към Дорс. — К’во ще кажете за ножа на дамата? Единия.

— Никакъв нож — отряза го тя. — Ще ни върнеш обратно без проблеми и аз ще ти пусна една петарка.

— За петара не мож’ взе никакъв нож — изръмжа Рейч.

— Получаваш една петара и толкоз — повтори историчката.

— Лейди, ти си кофти дама…

— Аз съм кофти дама с бърз нож, така че шавай!

— Добре де. К’во се запени? — Рейч махна с ръка. — Натам.

Трябваше да се върнат назад по празните коридори, обаче този път Дорс се огледа нагоре-надолу и спря.

— Задръж малко, момче. Следят ни.

Билиботънецът едва не излезе от кожата си.

— Никой не ти иска да чуваш нещо.

Селдън сведе глава настрани.

— Не долавям нито звук.

— Аз пък долавям! — запъна се Дорс. — Виж какво, Рейч, не искам никакви шегички. Или ще ми кажеш веднага какво става, или така ще те тресна по главата, че една седмица само звезди ще са ти пред очите. Сериозно говоря!

Момчето вдигна ръка в защитен жест.

— Недей, кофти мадамо. Т’ва са хората на Даван. Просто се грижат за нас в случай че дойдат ония с ножовете.

— Хората на Даван?

— Ъхъ. Вървят по сервизните коридори.

Дясната ръка на Дорс се стрелна и пипна Рейч за яката на връхната му дреха. Повдигна го и хлапето се залюля, крещейки:

— Хей, лейди. Хей!

— Дорс! — укоряващо каза Селдън. — Не се дръж грубо.

— Ако реша, че лъже, тогава ще види какво значи грубо. Теб трябва да защищавам, Хари, не него.

— Аз не лъжа — боричкаше се безуспешно Рейч. — Не лъжа!

— Сигурен съм, че не лъже — настоя математикът.

— Сега ще видим. Момче, кажи им да излязат някъде, където ще можем да ги видим — пусна го на земята и си отупа дланите.

— Ти си откачалка, лейди — оскърбено заяви Рейч. Сетне повиши глас: — Ей, авери! Я някои от вас да поизлязат тук.

Почакаха и след малко от един неосветен отвор надолу по коридора се появиха двама мъже с тъмни мустаци. Дълъг белег пресичаше бузата на единия. И двамата държаха в ръцете си ножове с извадени остриета.

— Колко сте още? — попита Дорс.

— Няколко — рече единият от новодошлите. — Заповед. Пазим ви. Даван не иска да ви се случи нещо лошо.

— Благодаря. Опитайте се да бъдете още по-тихи. Рейч, потегляй.

Хлапето мрачно избуча:

— Аз казвах истината, а ти…

— Прав си — призна Дорс. — Така че се извинявам.

— Чудя се дали да ти приема извиненията — заяви Рейч, като се изпъна, за да изглежда по-висок. — Добре де, тоя път приемам. — И тръгна.

Когато стигнаха булеварда, невидимата рота телохранители изчезна. Във всеки случай острият слух на Венабили вече не ги долавяше. Сега обаче тримата вървяха в порядъчната част на града. Дорс малко разсеяно каза:

— Рейч, мисля, че нямаме дрехи, които да ти станат.

— Що искаш да имаш дрехи, дет’ да ми станат, гу’жа? — Изглежда, че щом излязоха от коридорите, благоприличието отново се всели във водача им. — Аз си имам мои…

— Питам се, дали не би желал да дойдеш у нас, за да вземеш една баня.

— За чик? — изненада се момчето. — Тия дни все ще се изкъпя някъде. И ще си сложа другата риза. — То проницателно изгледа историчката. — Съжаляваш, дет’ за малко не ме ступа? Нал’ тъй? Докарваш ми се?

Дорс се усмихна.

— Да. Нещо такова.

Рейч царствено махна с ръка.

— Всичко е наред. Слушай, ти си много силна за една мадама. Дигна ме кат’ едното нищо.

— Бях ядосана, Рейч. Трябва да се грижа за гу’син Селдън.

— Да не си му нещо кат’ телохранител? — Хлапето въпросително зяпна Селдън. — Имаш лейди за телохранител?

— Нищо не мога да направя — усмихна се накриво математикът. — Тя настоява. А и определено си знае работата.

— Помисли си пак, Рейч — подхвърли Дорс. — Сигурен ли си, че не искаш една баня? Хубава, топла баня.

— Няма да я бъде — врътна глава малкият билиботънец. — Да не мислиш, че тая кикимора ще ме пусне пак в къщата?

Дорс вдигна очи и видя, че пред входната врата на сградата стои Касилия Тайсалвър. Тя изгледа първо Външната жена, а сетне и израслото на улицата момче. Невъзможно бе да се определи в кой от двата случая изражението й беше по-гневно.

— Е, хайде, гу’сине и ’спожо — бързо задърдори Рейч. — Не знам дал’ и вас ще ви пусне вътре… — Той пъхна ръце в джобовете си и се помъкна с прекрасна имитация на безгрижно настроение.

— Добър вечер, госпожо Тайсалвър — поздрави пръв ученият. — Доста е късно, нали?

— Много — кимна хазяйката им. — Днес насмалко да избухне бунт заради онзи новинар, срещу когото насъскахте уличната сган.

— Не сме насъсквали никого срещу когото и да било — заяви Дорс.

— Аз бях тук — непреклонно каза госпожа Тайсалвър. — Сама видях. — И отстъпи встрани, за да им направи път да влязат, като се забави достатъчно дълго, та да стане ясно, че се колебае.

— Държи се, сякаш това е било последната капка — отбеляза Дорс, докато вървяха със Селдън към стаите си.

— Е, и? Какво може да направи? — попита математикът.

— Чудя се — отвърна спътничката му.