Прелюдия за Фондацията

1

Като сподави една лека прозявка, Клеон рече:

— Демерцел, да си чувал случайно за някакъв човек на име Хари Селдън?

Беше император от малко повече от десет години и се случваше при тържествени поводи, нагласен с мантия, корона и скиптър, да успее да изглежда величествен. По същия начин бе сторил например на собствената си холограма, изправена в нишата на стената зад него. Мястото й беше така изчислено, че явно доминираше над другите ниши, където стояха холограмите на няколко от неговите предшественици.

Образът не беше напълно адекватен, защото макар косата на Клеон да бе светлокестенява — и на холограмата, и в действителност — холографът я изкарваше малко по-гъста. Освен туй в лицето на изобразявания имаше известна асиметрия, тъй като лявата част на горната му устна се издигаше мъничко по-високо от дясната, а в портрета това някак си не се забелязваше. Пък и ако оригиналът се изправеше и застанеше до холографския си образ, щеше да се види, че не му стигат два сантиметра до високото метър и осемдесет и три изображение; а може би и че е малко по-пълен.

Естествено холограмата представляваше официалният портрет за коронацията — тогава той беше по-млад. И все още изглеждаше млад, пък и доста хубав, и когато не се намираше в безжалостните лапи на някоя официална церемония, на лицето му се четеше смътно добродушие.

С уважителния тон, който внимателно бе култивирал, Демерцел повтори:

— Хари Селдън? Сир, това име не ми е известно. Би ли трябвало да зная за него?

— Министърът на науката ми го спомена снощи. Помислих си, че може би не ти е непознато.

Демерцел леко смръщи вежди — съвсем лекичко, защото в присъствието на императора човек не бива да се чумери.

— Сир, за тази личност той би трябвало да каже на мен. Ако вземат да ви обстрелват от всички страни…

Клеон вдигна длан и първият министър мигом млъкна.

— Моля те, Демерцел, никой не е в състояние вечно да се придържа към формалностите. На приема снощи минах покрай него и размених от учтивост две-три думи, а той взе, че се раздрънка. Не можех да му откажа да го изслушам и се радвам, че го сторих, тъй като беше интересно.

— В какъв смисъл интересно, сир?

— Ами-и, сега не е както едно време, когато науката и математиката са били обща мода. Тия работи като че някак си са позамрели. Сигурно защото всички открития вече са направени, не мислиш ли? Очевидно обаче все още може да се случват интересни неща. Поне ми казаха, че било любопитно.

— Министърът на науката ли ви го каза, сир?

— Да. Този Хари Селдън присъствал на едно математическо сборище тук, на Трантор — изглежда по някаква причина го правят на всеки десет години — и обяснил как е доказал, че човек би могъл математически да предсказва бъдещето.

Демерцел си позволи да се поусмихне.

— Или министърът на науката, който не е кой знае колко проницателен, е сбъркал, или математикът. Тази работа с предсказването на бъдещето определено ми напомня детинските приказки за магьосници.

— Така ли, Демерцел? Но хората вярват в такива неща.

— Хората, сир, вярват на много неща.

— Само че те вярват в такива неща. Ето защо няма значение дали предсказването на бъдещето е възможно, или не. Ако някой математик би ми предсказал дълго и щастливо царуване, а на империята — времена на мир и преуспяване… Е, туй няма ли да е добре?

— Положително би било приятно човек да го чуе, само че каква ще е ползата, сир?

— Та нали ако хората повярват, те ще действат въз основа на тази си вяра. Сума ти предсказания са се превърнали във факти просто защото са повярвали в тях. Наричат ги „самоосъществяващи се пророчества“. Всъщност като си мисля сега за тия работи, сещам се, че точно ти ми ги обясни веднъж.

Демерцел скромно се съгласи.

— Сигурно съм бил аз, сир. — Очите му внимателно изучаваха императора, сякаш за да прецени докъде ще го отведе този разговор. — И все пак, ако беше тъй, човек би могъл да накара когото и да било да изрече подобно пророчество.

— Не на всички ще повярват еднакво, Демерцел. Един математик обаче, който е в състояние да подкрепи своето твърдение с математически формули и терминология… Може никой да не го разбере и въпреки това всички да му повярват.

— Сир — рече Демерцел — както винаги сте прав. Живеем в тревожни времена и определено би си струвало труда да ги поуспокоим по начин, който няма да изисква нито пари, нито военни усилия — които пък в най-новата история са донесли твърде малко полза и много бели.

— Точно така, Демерцел — кимна ентусиазирано императорът. — Докарай ми тоя Хари Селдън. Казвал си ми, че си пуснал въдиците си до всяка част от бушуващия свят — дори и там, където моите армии не смеят да отидат. Дръпни тогава една от тези въдици и ми докарай математика. Нека го видя.

— Ще бъде сторено, сир — заяви Демерцел, който лично бе осигурил появата на Селдън и сега си отбеляза наум да похвали министъра на науката за добре свършената работа.

2

По него време Хари Селдън не правеше кой знае какво впечатление. Също като император Клеон той беше на тридесет и две, но висок само метър и седемдесет и три сантиметра. Лицето му бе гладко и приветливо, косата — тъмнокестенява, почти черна, а дрехите му носеха непогрешимия отпечатък на провинциализма.

На всеки човек от по-късно време, който го познаваше единствено като легендарен полубог, би се видяло почти светотатство косите му да не са бели, лицето му да не е старо и набраздено, да няма кротка усмивка, излъчваща мъдрост, и да не е седнал в инвалидна количка. Дори и тогава обаче, в доста напреднала възраст, очите му си останаха приветливи. Което е право, право си е.

А сега, на тридесет и две години, те бяха особено приветливи, тъй като току-що бе изнесъл доклада си на Конференцията. Докладът бе предизвикал известен (макар и като че хладен) интерес, но все пак старият Оустъфит бе наклонил глава към Селдън и изрекъл:

— Изобретателно, млади човече. Много изобретателно.

Което, произнесено от Оустъфит, беше задоволително. Много задоволително.

После обаче нещата бяха получили ново, и то съвършено неочаквано развитие и Селдън не бе сигурен дали то би следвало да увеличи приветливостта и да усили задоволството му.

Беше впил поглед във високия, облечен в униформа млад мъж — емблемата с космическия кораб и слънцето стоеше елегантно от лявата страна на туниката му.

— Лейтенант Олбан Уелис — каза офицерът от императорската гвардия и прибра идентификационната си карта. — Сега, господине, ще дойдете ли с мен?

Той, разбира се, беше въоръжен. В коридора отвън имаше още двама гвардейци. Селдън знаеше, че независимо от безупречната му вежливост няма никакъв избор, но нямаше и никакви причини да не потърси повече информация.

— За да се видя с императора ли? — запита.

— За да бъдете отведен в Двореца, господине. Моите задължения се простират дотук.

— Но защо?

— Не ми казаха защо, господине. Имам само точни инструкции, че вие трябва да дойдете с мен — по един или друг начин.

— Излиза сякаш съм арестуван. Не съм направил нищо, за да го предизвикам.

— По-скоро можете да кажете, че излиза сякаш са ви дали почетен ескорт… ако не ме бавите повече.

Селдън не го бави повече. Стисна устни, за да пресече по-нататъшните си въпроси, кимна и тръгна. Дори и да отиваше на среща със самия император, за да получи неговата похвала, не намираше нищо радостно в този факт. Той беше за империята (тоест за това световете на човечеството да бъдат мирни и обединени), но не беше поклонник на императора.

Лейтенантът вървеше напред, другите двамина — отзад. Хари се усмихваше на срещнатите и се изхитряше да изглежда необезпокоен. Щом излязоха от хотела, качиха се на един официален автомобил. (Математикът неволно плъзна длан по тапицерията; никога не бе влизал в толкова натруфена кола.)

Намираха се в един от най-богатите райони на Трантор. Куполът над тях бе достатъчно висок и човек можеше да се закълне — дори човек като него, роден и израснал в провинциален свят — че са на открито. Наистина, не се виждаше нито слънце, нито сенки, ала въздухът бе лек и свеж.

Сетне всичко отмина, куполът се прихлупи над главите им, стените ги притиснаха отстрани и те се понесоха по една затворена алея, обозначена на равни интервали с космическия кораб и слънцето, което очевидно (така си помисли той) я резервираше само за официалните превозни средства.

Една врата се отвори отпреде им и автомобилът профуча през нея. Пролуката веднага изчезна след тях и те отново се озоваха на открито — този път сред същински, действителен простор. Единствената ивица открита земя на Трантор заемаше двеста и петдесет квадратни километра и на нея се издигаше императорският дворец. Селдън мислено отбеляза, че с удоволствие би се възползвал от възможността да поброди по тази открита земя — не заради Двореца, разбира се, а защото там се намираше и имперският университет, и най-интригуващото от всичко — Галактическата библиотека.

Все пак при преминаването от затворения купол над Трантор в откритата ивица гора и паркове той бе попаднал в свят, където облаците затъмняваха небето и мразовитият вятър проникваше под ризата. Натисна клавиша, който затваряше прозореца на автомобила.

Денят навън беше определено неприветлив.

3

Селдън изобщо не предполагаше, че ще се срещне с императора. В най-добрия случай щеше да беседва с някой чиновник от четвъртия или петия ешелон, горд с факта, че говори от името на Клеон Първи.

Колко ли хора някога са виждали самия император? Лично, а не по холовизията? Колко души са видели истинския, осезаем властник, дето никога не напускаше територията на Двореца, из която сега автомобилът носеше своите пътници?

Броят им беше пренебрежимо малък. Двадесет и пет милиона населени светове, всеки със своя товар от един милиард или повече човеци — и сред тези квадрилиони човешки същества колцина бяха тези, които някога щяха да зърнат със собствените си очи живия символ на галактическото единство? Хиляда?

А и какво значение имаше? Императорът наистина не бе нищо повече от символ — досущ като космическия кораб и слънцето, само че по-рядко срещан и далеч по-малко реален. Не императорът, а неговите войници и чиновници, плъзнали навсякъде, бяха онези, които представяха една империя, превърнала се във воденичен камък за своите граждани. Така че, когато го въведоха в една умерено голяма и разточително мебелирана стая и той завари там някакъв младолик мъж, който седеше на ръба на маса, разположена в нещо като остъклена беседка — стъпил с единия крак на пода и люлеейки другия във въздуха — Селдън веднага се запита дали някой дребен чиновник би го гледал с такова невъзмутимо добродушие. Неведнъж бе установявал факта, че всички държавни служители и особено ония, които служеха непосредствено на императора, винаги изглеждат угрижени, сякаш носят на раменете си цялата тежест на Галактиката. И, като че ли, на колкото по-ниско стъпало в йерархията се намираха, толкоз по-угрижени и заплашителни бяха техните лица.

Следователно този ще да е някой чиновник, издигнал се толкова високо по служебната стълбица и гален от слънцето на властта тъй ярко, че да не изпитва никаква необходимост да го засенчва с начумерената си физиономия.

Не бе сигурен доколко впечатлен би трябвало да бъде, но почувства, че ще е най-добре да запази мълчание и да остави другия да заговори пръв.

Младият мъж рече:

— Мисля, че вие сте Хари Селдън. Математикът.

Селдън отвърна с едно лаконично „Да, господине“ и отново зачака.

Събеседникът му махна с ръка.

— Би следвало да е „сир“, но аз мразя церемониалността. Тя ме заобикаля отвсякъде и ми е дошла до гуша. Ние сме сами, така че ще си направя удоволствието да се въздържа от официалности. Седнете, професоре.

Нейде по средата на думите му Селдън осъзна, че говори с император Клеон, първия с това име, и усети как дъхът му секва. Имаше слаба прилика (сега вече я забелязваше) с официалната холография, която постоянно се появяваше в новините, но на нея Клеон винаги бе облечен величествено и изглеждаше по-висок, по-благороден, със застинали черти.

И ето го сега тук — самия оригинал на холографията — някак си съвсем обикновен!

Селдън не помръдна от мястото си.

Императорът леко се намръщи и с навикнал да командва тон, който си проличаваше дори и когато искаше да се откаже временно от него, заповеднически натърти:

— Казах ти да седнеш, човече. На онзи стол. Бързо.

Математикът седна, изгубил ума и дума. Не успя дори да се насили да каже „Да, сир“.

Клеон се усмихна.

— Така е по-добре. Сега можем да си поговорим като двама равноправни граждани, каквито в края на краищата сме след като отхвърлим официалностите. Е, драги ми?

Селдън предпазливо начена:

— Ако Ваше Императорско Величество се задоволява да говори тъй, значи тъй трябва да е.

— Е, хайде де, защо си толкова предпазлив? Искам да разговарям с теб като с равен. Ще ми е приятно. Достави ми удоволствието.

— Добре, сир.

— Просто „добре“, човече. Няма ли начин да се доближа до теб?

Клеон се втренчи в него и младият учен си помисли, че очите му са живи и заинтересувани.

Най-накрая императорът заяви:

— Не изглеждаш като математик.

Селдън усети, че е в състояние да се усмихне.

— Нямам представа как би следвало да изглежда един математик, Ваше Им…

Другият вдигна предупредително ръка, карайки го да преглътне титлата.

— Ами, струва ми се, с бели коси. Може би с брада. И определено стар.

— Само че дори и математиците трябва отначало да са млади.

— Да, ала тогава те нямат репутация. Докато успеят да се натрапят на вниманието на Галактиката, стават такива, каквито ги описах.

— Опасявам се, че аз действително нямам репутация.

— Обаче си говорил на тази конференция, дето са я организирали тук.

— Много хора говориха. Някои бяха по-млади и от мен. Само на неколцина обърнаха някакво внимание.

— Твоето слово очевидно е привлякло вниманието на служителите ми. Дадоха ми да разбера, че ти вярваш във възможността да се предсказва бъдещето.

Селдън изведнъж се почувства уморен. Непрекъснато се натъкваше на това погрешно тълкувание. Май щеше да е по-добре изобщо да не изпраща доклада си.

— Всъщност не е съвсем така — започна предпазливо той. — Това, което съм направил, е далеч по-ограничено. Положението в много системи е такова, че при известни условия настъпват хаотични събития. Което означава, че ако се приеме определена начална точка, не е възможно да се предскаже какво ще се получи. Това е вярно дори при някои съвсем прости системи, а колкото е по-сложна една среда, толкова по-вероятно е тя да стане хаотична. Винаги се е смятало, че ако нещо е тъй сложно, както човешкото общество, то бързо ще стане хаотично и, поради това, непредсказуемо. Онова, което аз направих, бе да покажа, че при изучаването на това общество е възможно да се избере начална точка и да се направят подходящи допускания, които да потиснат хаоса така, че да стане възможно да се предскаже бъдещето; не, разбира се, с всички подробности, а в едри щрихи… не със сигурност, но с вероятност, която може да бъде изчислена.

Императорът, който слушаше внимателно, рече:

— Не означава ли това, че си демонстрирал как да се предсказва бъдещето?

— Не съвсем. Аз просто показах, че теоретически това е възможно, и толкоз. За да се свърши нещо повече, би трябвало наистина да изберем правилна начална точка, да направим верните допускания и после да открием методи за извършване на изчисленията в рамките на някакво определено време. Нищо в моето математическо построение не ни подсказва как да сторим каквото и да било от изброеното. А и дори да можехме да го сторим, в най-добрия случай бихме получили само вероятности. Това не е като да предсказваш бъдещето… то си е просто едно предположение какво вероятно ще се случи. Всеки успял политик или бизнесмен, всеки просперирал в коя да е професия човек трябва да прави такива преценки достатъчно точно, защото иначе ще се провали.

— Те обаче го правят без математика.

— Така е. Правят го по интуиция.

— Докато с подходящ математически апарат хората ще бъдат в състояние да преценяват вероятностите. Няма да е нужно да си рядък талант, преуспял благодарение на забележителния си интуитивен усет.

— И това е вярно. Само че аз просто демонстрирах, че подобен математически анализ е възможен; не съм доказал, че той има практическа стойност.

— Как може нещо да е възможно, а да не е практично?

— За мен е теоретически възможно да посетя всеки свят от Галактиката и да се здрависам с всеки човек там. Само че ще ми трябва много повече време да го направя, отколкото ми е отредено да живея, а и дори да бях безсмъртен, темпото, с което се раждат нови хора, е по-голямо от онова, с което аз бих могъл да разговарям със старите, така че огромен брой старци ще измират, преди да успея да се добера до тях.

— Нещо подобно се съдържа и в тази твоя математика за бъдещето ли?

Селдън се поколеба, но продължи:

— Може да се окаже, че математическите изчисления ще отнемат прекалено дълго време дори ако човек има компютър с размерите на Вселената, работещ с хиперпространствени скорости. Докато се получи какъвто и да било отговор, ще са минали достатъчно години, така че положението дотолкова ще се е променило, та да направи отговора безсмислен.

— Защо процесът да не може да бъде опростен? — остро запита Клеон.

— Ваше Императорско Величество — Селдън чувстваше, че държанието на императора става толкова по-официално, колкото по-малко започват да му се нравят отговорите, и реагира също с повишена церемониалност — помислете си как учените са се справили със субатомните частици. Те са безчет и всяка се движи или вибрира по случаен и непредсказуем начин, но се оказва, че зад този хаос се крие някакъв ред, така че можем да разработим такава квантова механика, която да отговаря на всички въпроси… стига да знаем как да ги зададем. При изучаването на обществото ние заместваме субатомните частици с хора, само че сега се прибавя и нов фактор — човешкият ум. Частиците се движат, без да мислят; хората не правят така. Като се вземат предвид различните настроения и умствени импулси, настъпват такива сложнотии, че просто времето няма да стигне всички те да се отчетат.

— А не би ли могло зад ума, също както зад безсмисленото движение, да се крие някакъв ред?

— Възможно е. От моя математически анализ се подразбира, че зад всичко трябва да има някакъв ред, независимо колко неподредено ни се струва; анализът обаче не ни дава дори намек за това, как може да бъде открит той. Помислете — двадесет и пет милиона светове, всеки със свои характеристики и култура, индивидуален и различаващ се от всички останали, приютил милиард или повече души — всеки от тях с индивидуален ум — и всички тези светове си взаимодействат по безброй начини и в безброй комбинации! Макар и психоисторическият анализ да е напълно възможен от теоретическа гледна точка, малко вероятно е той да бъде извършен в практически смисъл.

— Какво имаш предвид под „психоисторически“?

— Аз наричам психоистория теоретичната преценка на вероятностите, отнасящи се до бъдещето.

Императорът изведнъж скочи на крака, тръгна към отсрещния ъгъл на стаята, обърна се, закрачи обратно и спря пред все още седящия на мястото си Селдън.

— Стани! — изкомандва той.

Селдън стана и вдигна очи към малко по-високия от самия него властник. Насили се да не отмества взор. Най-накрая Клеон рече:

— Тази твоя психоистория… Ако може да бъде направена практична, нали ще е от голяма полза?

— Изключително полезна, то е съвсем ясно. Да знаем какво крие бъдещето, макар и в най-общи и вероятностни черти, би послужило като великолепен нов наръчник за нашите действия — наръчник, с какъвто човечеството никога по-рано не е разполагало. Само че, разбира се…

— Е? — нетърпеливо го подкани Клеон.

— Изглежда освен за неколцината души, които ще взимат решенията, резултатите от психоисторическия анализ би трябвало да останат неизвестни за обществеността.

— Неизвестни! — възкликна изненадан Клеон.

— Очевидно. Ще се опитам да обясня. Ако се направи някакъв подобен анализ и резултатите от него бъдат представени публично, различните емоции и реакции на човечеството моментално ще се изкривят. И тъй като този анализ се основава на емоциите и реакциите, които се проявяват ако бъдещето не се знае, той става безпредметен. Разбирате ли?

Очите на императора просветнаха и в стаята внезапно се разнесе гръмкият му смях.

— Великолепно!

Той плясна Селдън по рамото и математикът леко залитна от удара.

— Не виждаш ли, човече? — разпалено заговори Клеон. — Не виждаш ли? Ето я ползата от теб. Няма защо да предсказваш бъдещето. Просто избери едно бъдеще, едно добро, полезно бъдеще и направи такова предсказание, което да промени човешките емоции и реакции тъй, че предсказаното да бъде постигнато. По-добре да измислиш едно добро бъдеще, отколкото да пророкуваш лошо, нали?

Селдън се намръщи.

— Ясно ми е какво имате предвид, сир, но и това също така невъзможно.

— Невъзможно ли?

— Е, най-малкото непрактично. Нима не разбирате? Ако не започнете от човешките емоции и реакции, за да предскажете бъдещето, което те ще доведат, не можете да направите и обратното. Не можете да започнете с едно бъдеще и да предскажете човешките емоции и реакции, дето ще го предизвикат.

Клеон като че се обърка. Устните му ядно се присвиха.

— Ами твоят доклад? Нали така го наричате, доклад? Каква полза има тогава от него?

— Той е просто една математическа демонстрация. От гледна точка на математиците допускането е интересно, но и през ум не ми е минавало, че може да се използва по някакъв друг начин.

— Смятам, че това е възмутително — гневно заяви Клеон.

Селдън леко сви рамене. Вече бе по-сигурен от всякога, че не е трябвало да представя доклада си. Какво ли ще му се случи, ако на императора му хрумне, че е бил принуден да изглежда като глупак?

А височайшият му събеседник като че ли не бе много далеч от подобна мисъл.

— И въпреки това — рече той — ако те накараме да направиш известни предвиждания за бъдещето, независимо дали са математически правилни или не; предвиждания, за които държавните чиновници — експертите по въпроса какво вероятно ще направи обществото — преценят, че са такива, та да предизвикат полезни реакции?

— Защо съм ви аз, за да го сторите? Държавните служители биха могли и сами да направят тези предвиждания и така да си спестите посредника.

— Държавните служители не биха могли да свършат работата толкова ефективно. Те непрекъснато правят подобни предвиждания. Това не значи, че непременно ще им повярват.

— А защо пък да повярват на мен?

— Ти си математик. Ти би могъл да изчислиш бъдещето, а не… не да го интуитираш, ако има такава дума.

— Но в действителност аз не мога да го изчисля!

— И кой ще знае? — Клеон го изгледа с присвити очи.

Последва кратко мълчание. Селдън се почувства в капан. Ако императорът му даде пряка заповед, дали ще е безопасно да откаже? Може да го затворят или екзекутират. Не без съд, разбира се, но трудно някой ще накара съда да се възпротиви на желанието на една власт, чиято ръка е достатъчно тежка.

Най-подир той каза:

— Няма да стане.

— Защо?

— Ако ме помолят да предскажа някакви по-смътни общи положения, които вероятно не биха могли да се сбъднат, докато това поколение, пък може би и следващото не отиде в гроба, би могло и да ни се размине, но, от друга страна, хората няма да им обърнат особено внимание. Изобщо няма да се загрижат за някоя очертаваща се за след век или два възможност. Искаме ли да постигнем реални резултати — продължи Селдън след кратка пауза — би трябвало да предскажа нещо с по-ясни последици, някакви по-непосредствено възможни събития. Обществото ще реагира само на подобни тенденции. Обаче рано или късно, и по-скоро рано, някой от тези възможни варианти няма да се сбъдне и ползата от предсказанието ми веднага ще бъде сведена до нула. А заедно с нея може да си отиде и част от вашата популярност и, което е най-лошото, поддръжката за развитието на психоисторията да секне, така че вече няма да има никакъв шанс от нея да произлезе нещо хубаво, ако бъдещите постижения на математическото прозрение спомогнат тя да бъде придвижена по-близо до царството на практичността.

Клеон се тръшна в едно кресло и намръщено се вгледа в учения.

— Това ли е всичко, което вие, математиците, можете да правите? Да настоявате, че нещо е невъзможно?

Селдън възрази с отчайващо смирение:

— Вие, сир, сте този, който настоява за невъзможни неща.

— Сега ще те изпитам, човече! Да предположим, че те помоля да използваш своята математика, за да ми кажеш дали някой ден ще ме убият. Какво ще ми отговориш?

— Моят математически апарат не би могъл да се справи с толкова конкретен въпрос, дори и психоисторията да бе напълно разработена. Цялата квантова механика не е в състояние да предскаже реакцията на един-единствен електрон, а само усредненото поведение на множество такива…

— Ти си знаеш математиката по-добре от мен. Направи едно експертно предположение. Ще ме убият ли някой ден?

— Сир, вие ме тикате в капана — меко възрази Селдън. — Или ми кажете какъв отговор желаете и аз ще ви го дам, или ми дайте правото на собствен, без да ме накажете.

— Говори, както ти желаеш.

— Честната ви дума?

— В писмен вид ли я искаш? — саркастично процеди императорът.

— Достатъчно ще бъде и устното ви обещание — тихо рече Селдън с особена тежест в гърдите си, защото не бе сигурен, че е тъй.

— Давам ти честната си дума.

— Тогава мога да ви кажа, че през последните четири века почти половината императори са били убити, от което заключавам, че шансът да ви убият е, грубо казано, един към два.

— Всеки глупак би дал този отговор — отвърна Клеон презрително. — За него няма нужда от математика.

— Но аз няколко пъти ви казах, че за практически цели моята математика е безполезна…

— Не можеш ли дори да допуснеш, че съм научил нещичко от уроците, дадени ми от моите нещастни предшественици?

Селдън си пое дъх и реши да скочи в дълбокото.

— Не, сир. Цялата история показва, че ние не се учим от уроците на миналото. Например вие ми дадохте тук аудиенция насаме. Ами ако си бях наумил да ви убия? Не че съм го имал наум, сир! — бързо добави той.

Клеон мрачно се усмихна.

— Човече, ти не взимаш предвид нашата акуратност… или пък напредъка на техниката. Ние разполагаме с твоето минало, с досието ти. Когато пристигна, ти беше сканиран. Изразът на лицето ти и характеристиките на твоя глас бяха анализирани. Познаваме емоционалното ти състояние с подробности; на практика можем да прочетем дори мислите ти. Ако имаше и най-малко съмнение в твоята безвредност, нямаше да бъдеш допуснат толкова близо до мен. Всъщност сега просто нямаше да си жив.

Математикът усети, че му призлява, но се насили да продължи:

— Дори и при по-слабо напреднала техника, за страничните хора винаги е било трудно да стигнат до императорите. Само че почти всяко убийство е било плод на дворцов преврат. Точно тези, които са най-близо до императора, го застрашават най-много. Срещу такава опасност внимателното проучване на външните хора е неадекватно. А що се отнася до вашите собствени служители, вашата собствена стража, вашите собствени приятели — с тях вие не можете да се отнасяте така, както с мен.

— Това също ми е известно не по-лошо, отколкото на теб! Отговорът е, че аз се отнасям с тия около мен почтено и не им давам никаква причина да възнегодуват.

— Глупаво… — начена Селдън и смутено млъкна.

— Продължавай — настоя Клеон. — Дадох ти разрешение да говориш свободно. Какво ми е глупавото?

— Сир, думата ми се изплъзна. Имах предвид „неадекватно“. Начинът, по който се държите с приятелите си, е неадекватен. Трябва да сте подозрителен, не би било човешко, ако не сте. Една погрешна дума като тази, която аз изтървах, един небрежен жест, някое съмнително изражение и вие ще се отдръпнете леко и ще присвиете очи. А всеки намек за подозрение привежда в движение цял порочен кръг. Приятелят ви ще долови и ще възнегодува от подозрението; и колкото и да се мъчи да го избегне, поведението му ще се промени. Вие го усещате, ставате още по-подозрителен и накрая или той ще е екзекутиран, или вие ще сте убит. За императорите от последните четири века този процес се е оказал неизбежен, което представлява още един белег за нарастващата трудност при управлението на имперските дела.

— Значи не мога да направя нищо, за да избегна убийството?

— Не, сир — отвърна Селдън — но, от друга страна, може пък да имате късмет.

Пръстите на Клеон забарабаниха по подлакътника на креслото му и той остро заяви:

— От теб, човече, полза няма, нито пък от твоята психоистория. Остави ме! — И след тези думи отмести поглед встрани, изглеждайки внезапно състарен далеч над своите тридесет и две години.

— Сир, казах ви, че моята математика няма да ви е от полза. Най-дълбоките ми извинения.

Селдън опита да се поклони, но при някакъв сигнал, който не забеляза, двама стражи влязоха и го отведоха. Зад гърба си дочу гласа на Клеон:

— Върнете го там, откъдето го доведохте.

4

Ето Демерцел се появи и погледна императора с подобаващото за случая дълбоко уважение.

— Сир, вие едва не избухнахте — рече той.

Клеон вдигна очи и с явно усилие успя да се поусмихне.

— Така си е. Този човек ужасно ме разочарова.

— И все пак той не обеща нищо повече от онова, което ви предложи.

— Нищо не ми предложи.

— И нищо не обеща, сир.

— Какво разочарование.

— Може би дори повече от разочарование — замислено каза първият министър. — Сир, този човек е изтърван топ3.

— Изтърван какво, Демерцел? Ти винаги си пълен със странни изрази. Какво е това топ?

— Просто един идиом, който съм чувал на младини, сир. Империята е пълна с такива и някои от тях са неизвестни на Трантор, както пък тези от Трантор не винаги са известни другаде.

— Да не си дошъл да ми кажеш, че империята е голяма? Какво имаше предвид, като рече, че тоя човек е изтърван топ?

— Само това, че може да причини големи вреди, без непременно да възнамерява да го стори. Той не съзнава собствените си сили. Нито значението си.

— Чрез дедукция ли стигна до подобно прозрение?

— Да, сир. Той е провинциалист. Не познава нито Трантор, нито обичаите му. Никога по-рано не е бил на нашата планета и не умее да се държи като мъж от сой, още по-малко като придворен. И все пак ви се опъна.

— Защо да не го стори? Аз му разреших да говори. Отхвърлих етикета. Отнесох се с него като с равен.

— Не съвсем, сир. На вас не ви идва отвътре да се държите с другите като с равни. Вие сте навикнали да заповядвате. А и дори да се опитате да накарате някого да се чувства като у дома си, малцина биха съумели да се справят. Повечето хора ще загубят ума и дума или, което е още по-лошо, ще сервилничат и ще се подмазват. Този човек обаче ви се опъна.

— Демерцел, ти може и да одобряваш това, но на мен той не ми се понрави. — Клеон изглеждаше умислен и недоволен. — Забеляза ли, че не направи никакъв опит да ми обясни своята математика? Сякаш знаеше, че няма да разбера и дума.

— И наистина нямаше да разберете, сир. Вие не сте математик, нито пък някакъв друг учен, нито артист… Има много области на науката, в които другите знаят повече от вас. Тяхната задача е да използват своите знания, за да ви служат. Вие сте императорът, а това струва колкото всичките им специалности, взети заедно.

— Ами? Не бих имал нищо против да се почувствам невежа пред някой старец, който дълги години е трупал знания. Но този човек, Селдън, е моя възраст. Откъде знае толкова много?

— На него не му се е налагало да се учи да заповядва, нито пък на изкуството да взима решения.

— Демерцел, понякога се чудя дали не ми се присмиваш.

— Сир? — укорително възкликна първият министър.

— Е, няма значение. Я да се върнем на този твой изтърван топ. Защо смяташ, че е опасен? На мен ми се видя просто един наивен провинциалист,

— Така е. Все пак той е направил тази математическа разработка…

— Но твърди, че е безполезна.

— Вие обаче помислихте, че може и да е от полза. Като ми обяснихте, и аз реших така. Други хора биха могли да си помислят същото. Сега, когато насочихме ума му към това, самият математик може да започне да смята тъй. И кой знае дали няма да открие някакъв начин за нейното използване. Ако успее, тогава предвиждането на бъдещето, колкото и мъгляво да е, ще означава голяма власт. Дори той да не иска тази власт за себе си — някакво висше самоотречение, което винаги ми се е струвало малко вероятно — би могъл да бъде използван от някои хора…

— Аз се опитах да го използвам. Той не пожела.

— Не, Селдън просто не беше мислил за това. Може би обаче сега ще помисли. И ако не се заинтересува да бъде използван от вас, дали не би могъл да бъде убеден от, да речем, кмета на Што4?

— Защо пък ще иска да помогне на Што, а не на нас?

— Както той обясни, трудно е да се предвидят емоциите и поведението на отделните индивиди.

Клеон навъсено се умисли.

— Наистина ли смяташ, че е в състояние да развие тая своя психоистория до степен тя да стане действително полезна? Той самият е съвсем сигурен, че не може.

— Не е изключено с времето да реши, че е било неправилно да отрича подобна възможност.

— В такъв случай, предполагам, е трябвало да го задържа?

— Не, сир — отвърна Демерцел. — Вашият инстинкт правилно ви е посъветвал да го оставите да си иде. Затворничеството, под каквато и маска да бъде, щеше да предизвика негодувание и отчаяние, които не биха спомогнали нито той да доразвие идеите си, нито да пламне от желание да ни сътрудничи. По-добре е да го оставим да си отиде, както вие сторихте, но да го държим завинаги чрез една невидима каишка. По този начин ще можем да следим да не бъде използван от някой ваш враг, сир, и в същото време да сме сигурни, че когато му дойде времето и той изгради своята наука, ще можем да дръпнем каишката и да го доведем при нас. Тогава вече бихме могли да се покажем… по-настоятелни.

— Само че какво ще стане, ако някой мой враг, или по-скоро враг на империята, тъй като в края на краищата империята — това съм аз… та какво ще стане, ако някой мой враг наистина научи за него или ако той по собствена инициатива поиска да служи на такъв враг? Нали разбираш, не мисля, че това не е възможно.

— И не би трябвало да го мислите, сир. Аз ще гледам то да не се случи, но ако въпреки всичките ми усилия стане така, би било по-добре да не го притежава никой, отколкото да е в услуга на неподходящ човек.

Клеон изглеждаше леко притеснен от последните думи.

— Демерцел, ще оставя цялата тази работа в твои ръце, но се надявам, че не действаме твърде прибързано. Все пак той може и да не е нищо повече от обикновен пропагандатор на една теория, която не действа и не е в състояние да бъде полезна.

— Напълно е възможно, сир, но би било по-безопасно да предположим, че този човек е или поне може да се окаже важен.

— Добре тогава — рече императорът. — Надявам се, че няма да ми се наложи да науча подробностите, ако те се окажат неприятни.

И Демерцел отвърна:

— Мисля, че то няма и да е необходимо, сир.

5

Селдън имаше на разположение една вечер, една нощ и част от утрото, за да размисли над срещата си с императора. Или, най-малкото, променящите се характеристики на осветлението по коридорите, площадите и парковете на Имперския сектор на Трантор създаваха впечатлението, че са изминали цяла вечер, нощ и част от сутринта.

Той се настани в един малък парк на малка пластмасова седалка, която се самооформи плътно по неговото тяло така, че да му бъде удобно. Съдейки по светлината, изглеждаше, че е някъде около средата на сутринта, и въздухът бе точно толкова хладен, колкото трябваше да е свеж, без обаче да щипе.

Дали постоянно беше тъй? Сети се за сивия ден навън, когато отиваше на срещата с императора. Спомни си и всички онези мрачни, студени или горещи сезони, дъждовните и снежни дни у дома на Хеликон и се зачуди дали те могат да липсват някому. Беше ли необходимо да седиш в такъв парк на Трантор и ден след ден да имаш идеално време, така че да ти се струва, че въобще не си заобиколен от каквото и да било, за да стигнеш дотам да ти липсва виещият вятър или лютият студ, или пък задушаващата влажност?

Може би. Но не още на първия, втория или седмия ден. А той разполагаше само с този един-единствен и утре трябваше да замине. Смяташе да му се наслаждава, докато още има тая възможност. В края на краищата не бе изключено никога повече да не се върне на Трантор.

И все пак продължаваше да се терзае от факта, че бе разговарял тъй независимо с човек, който е в състояние само с бегъл жест да се разпореди някой да бъде хвърлен в затвора или екзекутиран; или, в най-благоприятния случай, да се погрижи за неговата социална смърт чрез лишаването му от ранг и подходяща работа.

Преди да си легне, той бе прегледал написаното за Клеон Първи в енциклопедичната част на компютъра в своята хотелска стая. Императорът бе силно възвеличаван, както, без съмнение, са били възвеличавани приживе всички негови предшественици независимо от заслугите им. Селдън не обърна внимание на суперлативите, но бе заинтригуван от факта, че Клеон е роден в Двореца и никога не бе напускал принадлежащите му земи. Сиреч никога не бе излизал на самия Трантор, в която и да е част от многокуполния свят. Вероятно беше просто въпрос на сигурност, но освен това означаваше, че той се намира в затвор, без значение дали го признава пред самия себе си, или не. Може би най-луксозният в Галактиката, но все пак затвор…

И макар императорът да изглеждаше с меки обноски и да не бе проявил никакви признаци, че е такъв кръвожаден автократ, каквито се бяха оказали някои от предшествениците му, не беше за препоръчване да привлечеш вниманието му. Ето защо мисълта за утрешното отпътуване към Хеликон подейства ободрително на Селдън, нищо че в родния му град щеше да го посрещне зима (и то доста свирепа в момента).

Той вдигна поглед към ярката дифузна светлина. Въпреки че по принцип тук не можеше да вали, атмосферата съвсем не бе суха. Недалеч от него бликаше фонтан; растенията бяха зелени и вероятно никога не изпитали жажда. От време на време храсталакът прошумоляваше, сякаш вътре се криеха някакви животинки. Долови тихото жужене на пчели.

Действително, макар цялата Галактика да говореше за Трантор като за изкуствен свят от метал и керамика, поне на този малък участък земя той определено изглеждаше провинциален.

От парка се бяха възползвали още неколцина души. Недалеч имаше доста хубавичка млада жена, само че тя се бе привела над своя четец и Селдън не можеше да види ясно лицето й. Покрай него мина някакъв мъж, погледна го бегло и без любопитство, сетне се разположи на седалката насреща му, прехвърли обутия си в тесен розов панталон крак връз другия и се зарови в купчина факсове.

Тук изглежда бе модерно мъжете да се обличат в пастелни тонове, докато жените носеха най-вече бяло. Той с неодобрение зяпна собствения си хеликонски костюм, в който преобладаваше убито кафявото. Ако трябваше да остане на Трантор — въпреки че определено не възнамеряваше, щеше да му се наложи да си купи подходящи дрехи, защото иначе би се превърнал в обект на любопитство, насмешки или дори антипатия. Човекът с факсовете, например, се бе загледал в него — този път по-любопитно — очевидно заинтригуван от дрехите му, издаващи пришълец от Външните светове.

Селдън изпита облекчение, че онзи не се усмихна. Би могъл философски да понесе да му се присмиват, но определено не можеше да се очаква, че това ще му е приятно.

Мъжът насреща му като че бе потънал в някакъв свой вътрешен спор. В един момент изглеждаше тъй, сякаш ще го заговори, но после като че ли премисли, а след това отново му се прищя да каже нещо. Математикът се зачуди какъв ли ще е изходът от тази душевна борба.

Започна по-внимателно да го разглежда. Беше висок, добре сложен, с широки рамене и без никаква следа от коремче. Имаше светлокестенява коса и бе гладко избръснат; сериозна физиономия, оставяща впечатление за сила, макар да не се забелязваха набъбнали мускули; лице с донякъде тежки черти — приятно, без в него да има нещо кой знае колко красиво. Когато най-подир мъжът загуби вътрешната битка със себе си (или, може би, я спечели) и се приведе към него Селдън вече бе решил, че го харесва.

— Извинете ме — попита непознатият — вие не бяхте ли на Десетилетната конференция? Математическата?

— Бях — сговорчиво рече Селдън.

— А, предположих, че съм ви видял именно на нея. Седнах тук точно защото ми се стори, че съм ви разпознал. Ако нарушавам уединението ви…

— Ни най-малко. Просто се наслаждавам на безделието.

— Я да видим дали ще мога да уцеля. Вие сте професор Селдъм.

— Селдън. Хари Селдън. Почти в десятката. А вие?

— Четър Чувек — мъжът изведнъж доби леко разстроен вид. — Опасявам се, че е доста простовато име.

— Никога по-рано не съм попадал на каквито и да било Четъри — каза Селдън. — Или пък на Чувековци. Струва ми се, че това би трябвало да ви прави в известен смисъл уникален. Определено е по-добре, отколкото да те бъркат с безбройните Хариевци. Или Селдъни, ако е там въпросът.

Той премести стола си към Чувековия, леко стържейки в донякъде еластичните керамични плочки.

— Като стана дума за простовати неща — подзе след кратка пауза — какво ще кажете за тези одежди от Външните светове, които съм облякъл? Изобщо не ми хрумна, че би следвало да си купя транториански дрехи.

— Да, бихте могли да си купите — кимна Чувек, като огледа Селдън със сдържано неодобрение.

— Утре заминавам, а и освен това няма как да си го позволя. Математиците понякога боравят с големи числа, но не и в доходите си. Предполагам, че вие също сте математик, Чувек?

— Не. В тая област талантът ми е нулев.

— О! — Селдън бе видимо разочарован. — Нали казахте, че сте ме видели на Десетилетната конференция?

— Бях там като наблюдател. Аз съм журналист. — Той размаха факсовете така, сякаш изведнъж бе осъзнал, че все още ги държи в ръка, и ги напъха в големия джоб на якето си. — Осигурявам материали за холоновините. — И замислено добави: — Всъщност здравата ми е омръзнало.

— Работата ли?

Чувек кимна.

— Дотук ми е дошло да събирам всевъзможни дивотии от най-различни светове. Като че се пързалям по спирала надолу…

Той хвърли бърз преценяващ поглед към Селдън.

— Понякога обаче изпада и нещо интересно. Чух, че са ви забелязали да се отправяте към портите на Двореца в компанията на имперска стража. Да не би случайно да сте били при императора?

Усмивката изчезна от лицето на Селдън и той бавно отвърна:

— И да бях, това едва ли щеше да е нещо, за което бих могъл да приказвам, та да се публикува.

— Не, не става дума за публикуване. Ако не знаете това, Селдън, нека аз да съм първият, който ще ви го каже. Основно правило в новинарската работа е никога да не се казва нищо за императора или неговото лично обкръжение — нищо освен онова, което се подава официално. Това, разбира се, е грешка, защото така се разпространяват слухове, които са по-лоши от истината, но какво да се прави!

— Е, приятелю, след като не можете да го оповестите, защо питате?

— От лично любопитство. Повярвайте, покрай професията си аз зная много повече, отколкото някога ще се появи по холовизията. Нека си поиграя на отгатване. Не проумях доклада ви, но подразбрах, че говорите за възможността да се предсказва бъдещето.

Селдън поклати глава и промърмори:

— Това беше грешка.

— Извинете?

— Нищо, нищо.

— Е, предвиждането, точното предвиждане би заинтересувало императора или който и да било член на правителството, ето защо е логично да се предположи, че Клеон, Първият с това име, ви е разпитал именно за него… както и дали не бихте му направили някои по-конкретни прогнози.

— Не възнамерявам да обсъждам този въпрос — вдървено заяви Селдън.

Чувек леко сви рамене.

— Предполагам, че там е бил Ето Демерцел.

— Кой?

— Никога ли не сте чувал за Ето Демерцел?

— Никога.

— Той е Клеоновото alter ego5, мозъкът на императора и неговият зъл гений. Наричат го по всички тези начини ако се въздържим от ругателствата. Та той трябва да бил там.

Селдън придоби съвсем объркан вид и Чувек добави:

— Е, вие може и да не сте го видели, но със сигурност е бил. И ако се е убедил, че можете да предсказвате бъдещето…

— Не мога да предсказвам бъдещето — отсече математикът, като енергично поклати глава. — Ако сте слушали доклада ми, ще знаете, че говорих само за една теоретична възможност.

— Все едно, ако той си мисли, че можете да предсказвате бъдещето, няма да ви остави да си отидете току-така

— Трябва обаче да ме е оставил. Ето ме тук.

— Това нищо не означава. Той знае къде сте и ще продължи да го знае. Когато му потрябвате, ще ви има, където и да сте. И ако смята, че сте му полезен, ще изстиска тази полза от вас. А ако реши, че сте опасен, ще изстиска от вас живота ви.

Селдън се облещи.

— Какво се опитвате да направите? Да ме изплашите ли?

— Опитвам се да ви предупредя.

— Не вярвам на приказките ви.

— Нима? Преди малко промълвихте, че нещо е било грешка. Дали нямахте предвид представянето на вашия доклад на конференцията, което ви е вкарало в такава беля, в каквато не бихте желали да се забърквате?

Селдън тревожно прехапа устни. Това предположение беше прекалено близо до истината… и в този момент долови присъствието на натрапници.

Не бе забелязал сенките им, тъй като светлината беше твърде мека и равномерна, за да допусне наличието им. Просто мярна с крайчеца на окото си някакво смътно движение, което в следващия миг се прекрати.