Прелюдия за Фондацията

11

След спокойното изявление на Чувек, Хари Селдън остана известно време в неловко мълчание. Внезапно осъзнал сериозността на проблема, той почувства особен вътрешен хлад.

На път беше да изобрети една нова наука — психоисторията. Изключително ловко бе разширил полето на действие на законите на вероятността, за да обхванат огромен брой неопределености, и бе достигнал до елегантни уравнения, съдържащи множество неизвестни. Може би дори не „множество“, а безкрайно много — това вече трудно можеше да се определи точно.

Само че всичко туй си беше една математическа игра и нищо повече. Бе достигнал до психоисторията или поне до основите й, но единствено като математически куриоз. Къде бе останало онова познаване на действителната история, което евентуално би могло да придаде някакъв смисъл на сухите уравнения?

Той не притежаваше такива познания. Никога не се бе интересувал от история. В общи линии знаеше единствено хеликонската — в тамошните училища курсовете по този предмет бяха, разбира се, задължителни — но какво се намираше извън тях? Онова, което бе усвоил, положително представляваше само гол скелет, наполовината сглобен от легенди и митове, а другата — със сигурност изопачена.

И все пак как човек би могъл да твърди, че Галактическата империя умира? Тя бе съществувала в продължение на десет хиляди години, а дори и преди това; в качеството си на столица на доминиращото кралство Трантор почти двадесет века бе властвал над нещо, което на практика пак си беше империя. Тя бе преживяла ранните столетия, когато цели сектори от Галактиката отначало приемаха, а сетне отхвърляха собствената си местна независимост. Тя бе оцеляла сред превратностите, свързани с въстания, династични войни и някои сериозни периоди на упадък. Повечето светове малко се грижеха за подобни неща, а самият Трантор бе нараствал постоянно, докато не се превърна в обхващащо цяла една планета човешко обиталище, което сега се самоназоваваше Вечният свят.

Наистина през последните четири века безпорядъкът се бе увеличил и дори бе избухнала своеобразна епидемия от преврати и убийства на императори. Само че и това се бе поуталожило и точно в този момент Галактиката бе спокойна както никога досега. По време на царуването на Клеон Първи и преди, под властта на баща му, световете процъфтяваха; самият Клеон не бе смятан за тиранин. Дори хората, които не одобряваха империята като институция, рядко можеха да кажат нещо определено лошо за него и по това той съществено се различаваше от Демерцел.

Защо в такъв случай Чувек ще разправя, че Галактическата империя умира — и то с такава убеденост?

Естествено той е журналист. Вероятно познава до известна степен галактическата история и в далеч по-голяма разбира положението в момента. Дали оттук е почерпил информация за своето твърдение? И ако е тъй, каква по-конкретно е тя?

На няколко пъти насмалко да попита, ала в мрачното лице на приятеля му имаше нещо, което го възпираше. А също така го възпираше и собственото му дълбоко втълпено убеждение, че Галактическата империя е една даденост, аксиома, основният камък, върху който се градяха всички спорове. В края на краищата, ако това не бе вярно, той не искаше да го узнае.

Не, просто не можеше да повярва, че е сгрешил! Империята би могла да умре в не по-голяма степен от самата Вселена. Или, ако Вселената наистина свършеше, тогава и само тогава щеше да загине и империята.

Селдън затвори очи и се опита да заспи, само че, разбира се, не можа. Щеше ли да се наложи да изучи историята, за да разработи своята… психоистория?

И как би могъл да го стори? Съществуваха двадесет и пет милиона свята, всеки от тях със собствена сложна съдба. Как би могъл да изучи всичко това? Знаеше естествено, че има многосерийни филми, посветени на тази тема. Дори веднъж, по някаква отдавна забравена причина, бе прегледал набързо един такъв филм и го бе намерил за прекалено скучен, та да може да бъде издържан докрай.

Галактическата история се занимаваше с важните светове. Някои от тях тя проследяваше през цялото или почти цялото им битие; други придобиваха значение само за известно време — докато залезеха. Веднъж беше потърсил Хеликон в индекса и бе открил само едно позоваване. Когато полюбопитства повече, се оказа, че родната му планета фигурира в списък на светове, които в един момент били застанали на страната на претендент за имперския трон, дето така и не успял да защити претенциите си. В този случай Хеликон някак си бе избегнал наказанието — вероятно защото не се бе оказал достатъчно важен, за да бъде наказан.

Каква полза имаше обаче от подобно хроникьорство? Психоисторията би трябвало да обхваща действията, реакциите и взаимните връзки на всеки свят, на всички до един. Как може човек да изучи развитието на двадесет и пет милиона свята и да обмисли всичките им възможни взаимодействия? Такава задача би била определено абсурдна, а това беше още едно потвърждение на собственото му заключение, че макар психоисторията да представлява теоретичен интерес, никога няма да бъде вкарана в каквато и да е практическа употреба.

Селдън почувства лек тласък напред и веднага прецени, че возилото намалява скоростта си.

— Какво има? — попита той.

— Мисля, че вече сме достатъчно далеч — отвърна Чувек — и можем да рискуваме едно малко спиране, за да похапнем, да пийнем по някоя чаша и да посетим тоалетната.

След още петнадесет минути, през които стените край тях отминаваха все по-бавно и по-бавно, те стигнаха до някакво осветено разширение. Таксито сви в него и си намери място за паркиране между пет-шест други себеподобни.

12

С един поглед опитното око на Чувек обхвана вдлъбнатината, спрелите коли, крайпътния ресторант, коридорите и посетителите му. Селдън, който отново се мъчеше — без да знае как — да не изглежда прекалено подозрително, го наблюдаваше, опитвайки се поне да не се вторачва прекалено много.

Когато седнаха на една маса и набраха на клавишите поръчките си, математикът не особено успешно, стараейки се гласът му да звучи равнодушно, попита:

— Всичко ли е наред?

— Така изглежда — отговори Чувек.

— Откъде знаеш?

Другият задържа за миг тъмните си очи върху неговите.

— Инстинкт. Дълги години новинарство. Поглеждаш и разбираш: „Тук няма новини.“

Селдън кимна и почувства облекчение. Може би приятелят му се бе изразил сардонично, но в казаното все пак трябваше да има известно количество истина.

Задоволството му обаче продължи само до първата хапка от сандвича. Той изгледа Чувек с пълна уста и израз на обидена изненада.

— Това е крайпътен ресторант — спокойно рече журналистът. — Евтин, бърз и не кой знае колко добър. Храната е домашно отгледана и в нея има примес от доста агресивна мая. Транторианските небца са свикнали с него.

Селдън с мъка преглътна.

— Ама в хотела…

— Виж, ти беше в Имперския сектор. Там храната се внася, а когато се използва местна, тя е с най-високо качество. Е, също така е и скъпа.

Селдън се зачуди дали да отхапе още една хапка.

— Искаш да кажеш, че докато съм на Трантор…

Чувек с устни му даде знак да млъкне.

— Не оставяй у никого впечатлението, че си свикнал на по-добро. Тук има места, където да те идентифицират като аристократ е далеч по-непрепоръчително, отколкото да решат, че си от Външните светове. Уверявам те, храната няма да е такава навсякъде. Тези крайпътни заведения са известни с лошото й качество. Ако можеш да смелиш сандвича си, значи ще си способен да ядеш всичко на Трантор. И това няма да ти навреди.

— Много ли храна отглеждат тук? — попита Селдън. Косият поглед встрани му бе разкрил, че в непосредствена близост не седи никой и затуй говореше по-спокойно. — Разправяли са ми, че двадесет от околните светове изпращат стотици товарни кораби, които всеки ден зареждат Трантор.

— Зная. И стотици, които отнасят отпадъците. Пък ако искаш да направиш историята наистина добра, казваш, че едни и същи кораби носят храна в едната посока и боклук в другата… Вярно е, че внасяме значителни количества, обаче това са най-вече луксозни стоки. И изнасяме големи количества отпадъци, обработени внимателно, за да са напълно безвредни, като прекрасен органичен тор — също тъй необходим за другите светове, както е храната за нас. Обаче това е съвсем малка част от цялото.

— Така ли?

— Да. Освен рибите в морето, навсякъде има градини. Както и овощни дръвчета, домашни птици, зайци и огромни ферми за микроорганизми — обикновено ги наричат ферми за мая, макар тя да е само малка част от продукцията им. Нашите отпадъци се използват преди всичко тук, у дома, за да се поддържа целият този растеж. Всъщност в много отношения Трантор прилича на огромно, прекалено разрастло се космическо поселище. Случвало ли ти се е да посетиш някое такова поселище?

— Бил съм.

— Космическите поселища са по същество затворени фалове, в които всичко влиза в изкуствен цикъл. Притежават изкуствена вентилация, изкуствени ден и нощ и така нататък. Трантор се различава от тях единствено по това, че дори и най-голямото подобно поселище има население не повече от десет милиона, а тук живеят четири хиляди пъти повече хора. Е, разбира се, ние имаме естествена гравитация. Пък и никое космическо поселище не може да ни съперничи по микрохрани. Имаме вани за мая, гъбични басейни, езера за водорасли — не можеш дори да си представиш колко големи! И много държим на изкуствените подправки, като не ги прибавяме с аптекарска ръка. Точно те придават вкуса на онова, което ядеш.

Селдън бе погълнал по-голямата част от сандвича си и вече не го намираше толкова противен, както при първата хапка.

— А няма ли да ми навреди?

— Храната действа на чревната флора и понякога предизвиква диария у някой посетител от Външните светове, макар това да се случва от дъжд на вятър. Все пак изпий си млечния шейк, нищо че едва ли ще ти хареса. Той съдържа съставка против стомашно разстройство, която ще те спаси дори ако си чувствителен към подобни неща.

— Не говори повече за това — настоя почти обиден Селдън. — Човек може да е внушаем към подобни работи.

— Изпий си млечния шейк и зарежи внушаемостта.

Двамата приключиха яденето в мълчание и скоро отново бяха на път.

13

Ето че пак се носеха бързо в тунела. Селдън реши да изрече на глас въпроса, който го тормозеше през последния час.

— Защо казваш, че Галактическата империя умира?

Чувек отново се извърна и го погледна.

— Тъй като съм журналист, към мен от всички страни се изливат статистически данни, докато накрая не започнат да ми излизат през ушите. А пък ми разрешават да публикувам съвсем малка част от тях. Населението на Трантор намалява. Преди двадесет и пет години то беше почти четиридесет и пет милиарда души. Донякъде това намаление се дължи на спадането на раждаемостта. Всъщност тук никога не е имало висока раждаемост. Ако гледаш наоколо, когато обикаляш из секторите, няма да срещнеш прекалено много деца въпреки огромното население. Освен това съществува и емиграция. Тоест повече хора напускат Трантор, отколкото пристигат на него.

— Като се има предвид многобройното му население — рече Селдън — това не е кой знае колко чудно.

— И въпреки това си остава необичайно, тъй като досега не се е случвало. Още нещо — навсякъде из Галактиката търговията е в застой. Казионната причина е липсата на каквито и да било конфликти, и понеже в момента наистина всичко е мирно и тихо, изглежда, че нещата са наред и трудностите от предишните няколко века са останали зад гърба ни. Само че политическите битки, въстанията и недоволството са и признаци за известна жизненост. Сега витае някаква обща умора. Времената са мирни, но не защото хората са задоволени и делата им процъфтяват, а защото са изморени и са отпуснали ръце.

— О, не съм сигурен! — възрази Селдън.

— Аз пък съм. Друг типичен пример е антигравният феномен, за който вече говорихме. Имаме гравитационни шахти, но те не получават разпространение. Проектът е неизгоден и комай няма никаква заинтересованост да бъде направен печеливш. От векове скоростта на техническия напредък се забавя и в момента е намаляла почти до пълзене. Дори в някои области развитието напълно е спряло. Ти не си ли го забелязал? В края на краищата нали си математик!

— Не бих могъл да кажа, че съм се замислял по въпроса.

— Никой не е мислил. Всички обаче го знаят. В наше време учените много ги бива да разправят, че нещо е невъзможно, непрактично, безполезно. Моментално отхвърлят всякакво разсъждение. Ето, и ти също… Какво говореше за психоисторията? Че е теоретически интересна, но напълно безполезна от практическа гледна точка. Не съм ли прав?

— И да, и не — раздразнено отвърна Селдън. — Тя наистина е безполезна от всякаква практическа гледна точка, но те уверявам, че мисля така не защото вкусът ми към рискованите начинания се е притъпил. Тя действително е безполезна.

— Или поне — подхвърли Чувек с оттенък на сарказъм — такова е твоето впечатление в общата атмосфера на упадък, в която живее цялата империя.

— Тази обща атмосфера на упадък — ядоса се Селдън — пък е твоето впечатление. Дали не е възможно и ти да грешиш?

Журналистът сякаш застина за момент и се замисли, а после каза:

— Да, може и да греша. Говоря единствено по интуиция, въз основа на догадки. Това, от което се нуждая, е действащ психоисторически метод.

Селдън обаче не налапа въдицата.

— Не разполагам с такъв метод, за да ти го дам — заяви той. — Но нека предположим, че си прав. Да речем, че империята запада, най-накрая ще спре да функционира и ще се разпадне. Но хората все пак ще продължат да съществуват…

— Да, само че при какви условия? Близо дванадесет хиляди години управляваният от император Трантор до голяма степен е осигурявал мира. Имало е и прекъсвания — въстания, местни граждански войни, многобройни трагедии — но като цяло в повечето райони е царял мир. Защо Хеликон, твоят роден свят, е толкова проимперски настроен? Защото е малък и ако империята не гарантираше сигурността му, съседите щяха да го погълнат.

— Да не би да предсказваш всеобщи повсеместни войни и анархия, ако империята се сгромоляса?

— Разбира се. Не харесвам императора, нито имперската институция, като цяло, но нямам с какво да ги заместя. Не зная какво друго би опазило мира и не съм съгласен да ги оставя да си идат, преди да държа някакъв коз в ръката си.

— Говориш, сякаш ти управляваш Галактиката. Ти не си бил готов да ги оставиш да си идат. Ти трябвало да държиш нещо в ръката си. Кой си ти, приятелю, та се държиш така?

— Говоря по принцип — обясни малко по-кротко Чувек. — Не съм загрижен лично за себе си. Може да се предположи, че империята все ще изтрае, докато съм жив; възможно е дори през това време да има известно подобрение на нещата. Упадъкът не върви по права линия. Не е изключено до окончателната катастрофа да има още хиляда години, а както лесно можеш да предположиш, дотогава аз ще съм умрял и сигурно няма да съм оставил наследници. Апропо, щом стигнахме дотук да ти кажа, че не поддържам постоянна връзка с жена; така че нямам деца и не възнамерявам да имам. Не съм дал никакви заложници на съдбата. Селдън, наблюдавах те, докато говореше. Ти също нямаш деца.

— Имам родители и двама братя, но не и деца. — Лицето на учения се разкриви в почти болезнена усмивка. — По едно време бях много близък с една жена, но на нея й се струваше, че съм по-привързан към моята математика.

— А тъй ли беше наистина?

— За мен нещата не стояха така, но не и за нея. Затова ме напусна.

— И оттогава не си имал никоя друга?

— Не съм. Все още си спомням прекалено ясно каква болка ми причини раздялата.

— Е, в такъв случай би могло да изглежда, че е най-разумно и двамата да изчакаме събитията и да оставим страданията за други хора, дето ще се появят много след нашето време. По-рано може би бих приел това, но не и сега. Защото сега аз притежавам един инструмент; аз владея положението.

— И какъв е твоят инструмент? — запита Селдън, макар вече да подозираше отговора.

— Ти! — заяви Чувек.

Тъй като бе наясно с казаното, Селдън не пропиля никакво време да се шокира или удивлява. Той просто поклати глава.

— Много се лъжеш. Аз не съм инструментът, който може да ти свърши работа.

— Защо да не си?

— Колко пъти трябва да ти го повтарям! Психоисторията не е практическо изследване. Трудността е фундаментална. Цялото пространство и време на Вселената няма да са достатъчни, за да се разработят и решат необходимите проблеми.

— Сигурен ли си в това?

— За нещастие, да.

— Нали знаеш, че не става дума да изследваш цялото бъдеще на Галактическата империя. Няма защо да трасираш с подробности действията на всеки човек или дори на всеки свят. Има само няколко определени въпроса, на които трябва да дадеш отговор. Ще се сгромоляса ли Галактическата империя и, ако да, кога? Какво ще бъде състоянието на човечеството след това? Възможно ли е да се направи нещо за предотвратяване на сгромолясването или за облекчаване на условията на живот след него? На мен ми се струва, че това са относително прости въпроси.

Селдън поклати глава и тъжно се усмихна.

— Историята на математиката е пълна с прости въпроси, които или имат ужасно сложни отговори, или изобщо нямат такива.

— Нищо ли не може да се направи? Аз виждам, че империята пропада, но не мога да го докажа. Всичките ми заключения са субективни и не съм в състояние да демонстрирам, че не греша. Тъй като темата е твърде щекотлива, хората ще предпочетат да не повярват на моите субективни заключения и няма да бъде сторено нищо, за да се предотврати падението… или поне за смекчаването му. Ти би могъл да докажеш наближаващия крах, а защо не, ако е там въпросът, и да го опровергаеш.

— Не, точно това не мога да направя. Не мога да намеря доказателства, когато те не съществуват. Не мога да направя една математическа система практична, когато тя самата не е такава. Не мога да ти измисля две четни числа, чийто сбор да даде нечетно — независимо колко жизнено важно за теб или за цялата Галактика е това.

— Е, значи и ти си част от упадъка — примирено въздъхна Чувек. — Готов си да се примириш с провала.

— Че какъв избор имам?

— Не можеш ли да опиташ? Колкото и безсмислени да ти се струват всички усилия, има ли нещо по-добро, което си в състояние да направиш с живота си? Имаш ли някаква по-ценна цел? Имаш ли намерение, което да заслужава по-голямо внимание в собствените ти очи?

Селдън бързо запримига.

— Милиони светове. Милиарди култури. Квадрилиони хора. Децилиони взаимоотношения. И ти искаш да ги редуцирам до някакъв ред.

— Не, искам да опиташ. Заради същите милиони светове, милиарди култури и квадрилиони хора. Не заради императора. Не заради Демерцел. Заради човечеството.

— Ще се проваля — промълви Селдън.

— От това няма да ни стане по-зле. Ще опиташ ли?

Въпреки желанието си и без да знае защо, Селдън се чу да казва:

— Ще опитам.

И посоката на живота му бе определена.

14

Пътуването свърши. Таксито влезе в един паркинг, много по-голям от онзи, където бяха хапнали. (Селдън все още помнеше вкуса на сандвича и неволно направи кисела гримаса.)

Чувек предаде наетата кола и се върна, мушкайки кредитката си в един малък джоб от вътрешната страна на ризата.

— Тук си в пълна безопасност от каквато и да било открита и непосредствена атака — каза той. — Това е секторът Стрилинг.

— Стрилинг?

— Мисля, че е наречен на онзи, който за пръв път е усвоил тази област като място за заселване. Повечето сектори са наречени на един или друг човек, което означава, че названията са грозни, а някои в добавка са и трудни за произнасяне. Въпреки това ако се опиташ да накараш тукашните обитатели да заменят името Стрилинг със Свежо ухание или нещо подобно, ще си навлечеш белята.

— Съвсем естествено — кимна Селдън, като внимателно подуши въздуха. — Уханието тук не е напълно свежо.

— Едва ли има такова място на Трантор, но полека-лека ще привикнеш.

— Радвам се, че пристигнахме — откровено си призна ученият. — Не че много ми харесва, ала здравата се уморих от пътя. Да обикаляш Трантор сигурно е жив ужас. Ние на Хеликон можем да стигнем от което и да е място до което и да е друго за много по-малко време, отколкото ни отне тук пропътуването на някакви си две хиляди километра.

— И ние имаме самолети.

— В такъв случай защо…

— Такси можех да уредя повече или по-малко анонимно. С въздушен кораб щеше да е далеч по-трудно, да не кажа невъзможно. И независимо колко безопасно е тук, ще се чувствам по-добре, ако Демерцел не знае къде точно се намираш. Всъщност ние още не сме приключили. За последния етап ще трябва да вземем експреса.

Селдън знаеше значението на тази дума.

— Онези открити кервани от коли, които се движат по релси, нали?

— Точно така.

— На Хеликон нямаме такива. Всъщност там не ни и трябват. Първия ден, когато пристигнах на Трантор, пътувах с един експрес. Отведе ме от аерогарата до хотела. За мен беше новост, но ако трябва непрекъснато да го използвам, мисля, че шумът и тълпите биха ме отвратили.

Чувек изглеждаше развеселен.

— Загуби ли се?

— Не, надписите свършиха работа. Имах проблеми при качването и слизането, но ми помогнаха. Сега схващам, че всеки е можел да разбере по дрехите ми, че съм от Външните светове. Въпреки това като че ли ми помагаха с готовност; предполагам, било е забавно да ме гледат как се колебая и обърквам.

— Е, тъй като сега вече си експерт по балансиране в експреса, няма нито да се колебаеш, нито да се объркваш — Чувек изрече това достатъчно спокойно, макар ъгълчетата на устните му леко да потрепваха. — Хайде да вървим.

Тръгнаха без да бързат по улицата, която бе осветена дотолкова, колкото човек би могъл да очаква от някой мрачноват ден. От време на време просветляваше, сякаш слънцето действително надзърташе иззад облаците. Селдън инстинктивно поглеждаше нагоре, за да види дали наистина е така, ала „небето“ над тях бе равномерно осветено.

Чувек забеляза това и обясни:

— Промяната на яркостта изглежда допада на човешката психика. През някои дни улицата изглежда като ярко осветена от лятно слънце, а има и такива, когато е по-тъмно от сега.

— Но не вали нито дъжд, нито сняг?

— Да. Нито пък град или лапавица. Няма и висока влажност или лют студ. Дори сега, Селдън, Трантор си има своите предимства.

В двете посоки се движеха хора. Имаше доста младежи, както и деца, придружаващи възрастните, въпреки думите на Чувек за раждаемостта. Всички изглеждаха благоденстващи и почтени. Двата пола бяха еднакво застъпени и в дрехите им преобладаваха значително по-пастелни тонове, отколкото в Имперския сектор. Неговият собствен костюм, избран от Чувек, се вписваше чудесно в общия фон. Малцина носеха шапки, така че Селдън с облекчение свали своята и започна свободно да я люшка напред-назад в ръката си, докато вървеше.

Между двете платна на пешеходната алея нямаше дълбока пропаст и както приятелят му бе предсказал в Имперския сектор, изглежда вървяха на равнището на земята. Нямаше обаче и никакви превозни средства.

— В Имперския сектор те са доста многобройни — обясни Чувек, съзрял изненадата му — тъй като ги използват чиновниците. Навсякъде другаде частните превозни средства са рядкост, а за тези, които все пак ги предпочитат, има запазени отделни коридори. Не се налага да ги ползваме, тъй като разполагаме с експреси, а за по-късите разстояния имаме движещи се коридори. За още по-къси разстояния пък разчитаме на собствените си крака.

Селдън дочу някакви въздишки и проскърцвания и на известно разстояние отпред забеляза дълга редица от експресни вагончета.

— Ето го — посочи той.

— Зная, само че нека идем на някоя станция. Там има повече ленти и е по-лесно да се качиш. Все още не си достатъчно опитен, за да се качваш и слизаш навсякъде, а сред мераклиите акробати, които си въобразяват, че могат да го правят, има доста, дето пострадват.

— Нямате ли правила за движение?

— Разбира се, че имаме и от време на време за всеобщо учудване някое от тях влиза в действие.

След като успяха да се прехвърлят на носещия се влак и да се наместят сигурно в едно вагонче, ученият отново се обърна към Чувек.

— Изненадан съм колко тихи са тук експресите. Ясно ми е, че се задвижват с електромагнитно поле, но ми се струват прекалено безшумни дори и за него. — Той се вслуша в откъслечните метални стонове, които се разнасяха, когато вагонът, в който бяха, се изместеше спрямо съседните.

— Да, мрежата е чудесна — потвърди Чувек — макар ти да не я виждаш в най-добрите й години. Когато бях по-млад, беше още по-тиха от сега, а някои разправят, че преди половин век едва-едва е шушнела — въпреки че, предполагам, трябва да имаме предвид и носталгичното идеализиране.

— Защо сега вече не е така?

— Защото не я поддържат както се полага. Казах ти за упадъка, нали.

Селдън се намръщи.

— Хората положително не си седят по местата и не казват: „Ние сме в упадък. Я да оставим експреса да се скапе.“

— Не, не седят. Това не е преднамерено. Изгнилите места се закърпват, разнебитените вагони се подновяват, магнитите също се подменят. Само че всичко се прави надве-натри, все по-небрежно и на по-големи интервали. Просто няма достатъчно пари.

— Че къде са отишли парите?

— За други неща. Цели векове имаше смутове. Флотата е несравнимо по-голяма и по-скъпа от някогашната. Въоръжените сили получават много по-добро заплащане, за да мируват. Смутове, преврати, взривове на граждански войни — всичко това взима своя данък.

— Но при Клеон империята не е воювала. Цели петдесет години мир!

— Да, само че войниците, които са добре платени, ще негодуват, ако заплащането им се намали, понеже има мир. Адмиралите ще се съпротивляват на изваждане на кораби от строя и на понижаване на званията им просто защото тяхната работа сега е по-малко. Така че парите продължават да се изливат непродуктивно към въоръжените сили, а важни области от обществения сектор биват оставяни да се разкапват. Ето на това му викам упадък. Ти как ще го наречеш? Не мислиш ли, че ще можеш да вкараш тази гледна точка в своите психоисторически категории?

Селдън неловко се размърда и рече:

— Между другото, къде отиваме?

— В Стрилингския университет.

— А, затуй името на сектора ми беше някак си познато. Чувал съм за Университета.

— Това не ме изненадва. На Трантор има близо сто хиляди висши учебни заведения, но Стрилинг е един от хилядата, които са на върха на пирамидата.

— Там ли ще остана?

— Известно време — да. По начало университетските кампуси6 са нещо като неприкосновени светилища. В тях ще си в безопасност.

— Само че дали ще ми се зарадват?

— Защо не? Днес добър математик не се намира лесно. Те може би ще съумеят да те използват. А може би ти също ще можеш да ги използваш — и то не просто за убежище.

— Искаш да кажеш, че това ще е мястото, където бих могъл да разработя своите идеи?

— Нали обеща — сериозно отвърна Чувек.

— Обещах да опитам — възрази Селдън и си помисли, че това е като да опиташ да направиш въже от пясък.

15

Разговорът някак внезапно се прекъсна и той се загледа в постройките, покрай които минаваха. Бяха приятно различни — някои съвсем ниски, други сякаш стигаха „небето“. Тук-там имаше широки кръстовища, разнообразяващи редуването на сградите, а и изобилие от алеи.

По някое време му хрумна, че макар зданията да се издигат нагоре, те може би се и спускат надолу и вероятно са по-големи на дълбочина, отколкото на височина. Още щом тази мисъл прелетя през съзнанието му, той вече бе убеден, че е вярна.

От време на време виждаше на заден план, по-надалеч от експреса, ивици зеленина и дори малки дървета.

Наблюдава известно време пейзажа и постепенно осъзна, че светлината отслабва. Хвърли кос поглед встрани и се обърна към Чувек, който сякаш отгатна въпроса му.

— Следобедът отминава — обясни той — наближава нощта.

Селдън повдигна вежди и ъгълчетата на устата му се свиха.

— Впечатляващо. Представям си как цялата планета потъмнява, а след няколко часа се осветява отново.

Чувек се усмихна със своята лека, пестелива усмивка.

— Не напълно, Селдън. Планетата никога не угасва изцяло, нито пък се включва изведнъж. Сянката на здрача се плъзга по нея постепенно, последвана половин денонощие по-късно от бавното просветляване на зората. Всъщност ефектът повтаря истинската смяна на деня и нощта, която е съвсем наблизо над куполите.

Селдън поклати глава.

— Но защо трябва да захлупваш една планета и после да имитираш онова, което би станало на открито?

— Предполагам, защото така хората биха се чувствали по-добре. Транторианците обичат предимствата на изолираното пространство, макар да не желаят да им се напомня, че са затворени. Ти, Селдън, все още знаеш много малко за транторианската психика.

Математикът леко се изчерви. Като хеликонец наистина знаеше много малко за милионите светове извън родната си планета. Невежеството му не се ограничаваше единствено до Трантор. Как при това положение може да се надява, че ще направи нещо с психоисторията?

А как би могла една група хора, колкото и да е голяма, да знае достатъчно?

Селдън си спомни за някаква главоблъсканица, която го бе впечатлила в младежките му години: възможно ли е да има такова относително малко парче платина с прикрепени към него дръжки, което да не може да бъде повдигнато с голи ръце — без никакви приспособления — от група хора, без значение колко са те?

Отговорът беше „да“. При стандартно гравитационно привличане един кубичен метър платина тежи 22 420 килограма. Ако се приеме, че човек може да повдигне от земята 120 килограма, тогава за повдигането на куба щяха да са нужни 188 души. Само че не можеш да наблъскаш 188 души около един кубичен метър така, че всеки да успее да улови някоя дръжка. Вероятно около него не можеш да наредиш дори повече от девет души. А лостове или други подобни устройства не се допускаха. Условието беше „с голи ръце, без никакви приспособления“…

По същата логика може да се окаже, че няма никакъв начин да се съберат достатъчно хора, които да се справят с общото количество знания, необходими за психоисторията, дори ако фактите са вкарани не в отделни човешки умове, а в компютри. Толкова хора, колкото да могат да обхванат, така да се каже, знанията и да комуникират помежду си.

— Селдън, ти май здравата се умисли — рече Чувек.

— Размишлявам над собственото си невежество.

— Полезно упражнение. Цели квадрилиони биха спечелили, ако се присъединят към теб. Само че е време да слизаме.

Ученият вдигна очи.

— Откъде разбра?

— По същия начин, по който ти си разбрал, когато през първия ден от пребиваването си на Трантор си се качил на експреса. Ориентирам се по надписите.

Точно в тоя миг Селдън мярна една табела, докато минаваха покрай нея — „Стрилингски университет — три минути“.

— Слизаме на най-близката лента и след това се отдалечаваме. Върви след мен. Някой ден ще можеш да го правиш, докато четеш разпечатка на новините.

— Само ако остана достатъчно дълго на Трантор — измърмори математикът. Излезе след Чувек от купето, чувствайки известно успокоение от здравия му хват. Забеляза, че небето вече бе тъмнопурпурно и улиците и сградите са като облени с жълтеникаво сияние.

Така би могло да изглежда и падането на хеликонската нощ. Ако го бяха докарали тук с вързани очи и после сваляха превръзката, нищо чудно да останеше с убеждението, че се намира в някой особено добре устроен централен район на голям хеликонски град.

— Колко време мислиш, че ще пребивавам в Стрилингския университет, Чувек? — попита той.

Журналистът отговори в обичайния си спокоен маниер:

— Трудно е да се каже, Селдън. Може би цял живот

— Какво?

— А може би не. Само че твоят живот престана да бъде изцяло твой, откакто изнесе този доклад за психоисторията. Императорът и Демерцел веднага оцениха неговото значение. Аз също. Доколкото зная, оценили са го и мнозина други. Нали разбираш, това означава, че ти вече не принадлежиш на себе си.