Призрачна музика

ГЛАВА 13

„Защо не е казал нищо на клиентите си? Защо Храмов е премълчал? Защо е казал, че всичко е наред и нещата вървят по реда си?“

Този въпрос се заби в главата на Настя толкова здраво, че тя вече не можеше да мисли за нищо друго. Струваше й се, че ако намери отговора му, ще разбере и тайната за убийството на Елена Дударева.

Тя заспа с този въпрос, събуди се с него, отиде с него на работа, настани се заедно с него на бюрото си и дори му предложи да изпият заедно чаша кафе. Може би от хубавото кафе въпросът щеше да се ободри и да й даде отговора? Но той отказа кафето, гледаше Настя със студените си немигащи очички и мълчеше, сякаш искаше да каже: „Да, аз съм такъв. Аз съществувам. Аз съм труден. Но няма да ти помогна, намери отговора сама“.

И Настя го търсеше. Първо се опита да се превъплъти в Храмов, защото една от най-грубите грешки е да търсиш отговора от позицията „ако бях на негово място“. Човек, който разсъждаваше по този начин, никога нямаше да вникне в чуждата тайна и нямаше да разбере чуждите постъпки. Защото тези постъпки бяха извършени от онези, които трябваше да бъдат разбрани, а не от тези, които се опитваха да ги разберат. Това бяха различни характери, различни съдби, различни умове, различни навици и всички те лежаха в основата на факта, че в едни и същи ситуации хората извършваха различни постъпки и реагираха по различен начин на едни и същи събития и факти.

„Работила съм в криминалния отдел… Колко години съм работила там? Трябва да уточня“.

На листа се появи първата бележка: да разбере колко години Храмов е работил в следствието.

„Работила съм толкова и толкова години в…“

Веднага се появиха и следващите думи: колко години и къде точно е работил.

„Била съм редови следовател, справяла съм се с работата…“

Третият въпрос беше за служебната му характеристика и за отзивите на колегите му. Защо е напуснал и се е заел със свободна адвокатска практика? Заради парите и независимостта ли? Или защото не се е справял с работата в следствието?

„И така, да започнем от най-лесното. Не се справям с работата си, тъй и не се научих да разкривам престъпления, колегите ме гледаха накриво, но все пак съм добър юрист, ала когато си добър юрист, изобщо не означава, че си и добър следовател. Осъзнавам, че трябва да напусна следствието, за да не стана за резил, и да се заема с нещо друго. С какво например? Да стана юрист в някоя фирма? Нямам такава специализация, за фирмите са нужни цивилисти, които познават гражданското и финансовото право, а аз съм специализирала в наказателното право и в процесите. Не искам да се преквалифицирам. Значи мога да се заема с адвокатска практика по наказателни дела, още повече че като следовател много добре познавам особеностите, уловките и трудностите при разкриването и разследването на престъпления. За две години работа като адвокат понатрупах опит в някои неща, сдобих се с клиенти и със спечелени дела, което означава — и с пари, и мога да смятам, че в това отношение при мен всичко е наред. И ето че към мен се обръща поредният клиент, излага ми проблема си, аз му предлагам стратегия за защитата, той се съгласява, аз започвам да работя по тази стратегия и изведнъж установявам, че моите усилия изобщо не са необходими. Защото онова, което искам да постигна чрез работата си със свидетелите, и бездруго е налице. Само по себе си. И няма нужда да постигам нищо. И какво изпитвам? Радост заради това, че всичко се получава толкова лесно и без усилия и мога временно да си отдъхна? Може би. И в тази ситуация имам възможността да замина някъде в отпуск за три-четири седмици и да се явя направо на делото, което не се знае кога ще се състои. Да оскубя клиента за уж свършената от мен трудна работа и да се просна по корем на горещия пясък. Прекрасно!… Но в такъв случай защо трябва да се отказва от делото? И на това отгоре да предлага на клиента си да му върне аванса… Направо задънена улица. Няма да тръгнем по този път. Ще опитаме по друг. По трудния.

Била съм успешен следовател, работила съм много добре, умеела съм да разкривам бързо престъпления. По някакви причини съм напуснала милицията и съм се заела с адвокатска практика, най-вероятно са ми трябвали пари, защото нито един оперативен работник, постигащ успехи, не би зарязал работата си по друга причина. Да си добър оперативен работник означава да имаш низ от изящно намислени и остроумно проведени операции, от бързо и успешно разкрити сложни престъпления, означава да те обзема радост заради това, че си успял, че си се сетил, че си изпреварил, че си надхитрил, че си стигнал по-бързо… Това е наркотикът на успеха, от който много хора нямат сили, пък и няма нужда да се отказват. От този наркотик не се умира. Човек, който е станал добър оперативен работник, би трябвало да се е родил такъв, той трябва да притежава много особен характер, специален темперамент и специфичен начин на мислене. И всичко това си остава винаги у него, независимо с каква друга дейност ще се заеме. Той се е родил оперативен работник и ще умре като оперативен работник — дори ако стане бияч в някое казино или помощник-машинист на някой влак. Да речем, че аз съм точно такава. И тогава всичко, което съм чула от приятелките на Елена Дударева и Олга Ермилова, изобщо няма да ми хареса. Защото имам ум на следовател, защото съм прекалено подозрителна и защото винаги много се притеснявам и се нервирам, когато събитията са прекалено гладко навързани и си пасват. И какво правя в такъв случай? Точно така, аз съм и дълбоко в душата си си оставам човек, който разследва, а едно от основните правила на оперативния работник гласи, че трябва да мълчиш, докато не те притиснат до стената. Да не споделяш нищо с никого. Да не казваш нищо на никого, ако не е належащо. Най-страшният враг на оперативния работник е изтичането на информация. Затова си мълча и не казвам нищо на клиентите си за съмненията, които са се породили у мен. И какво правя по-нататък? Точно така, започвам да проверявам съмненията си. В края на краищата аз детектив ли съм или не? Започвам да събирам информация по свои канали. А по кои по-точно? Детективът има два първостепенни източника на информация: официално-служебен, сиреч колегите от неговата и другите служби, и служебно-личен, който завоалирано се нарича специален апарат. Човек, който две години е работил като адвокат, най-вероятно вече е изгубил специалния си апарат. Но приятелите и познатите му са останали в милицията. И аз ще хукна при тях.

Разбра ли, Каменская, къде трябва да търсиш отговора?“

Настя изпи на един дъх кафето си и демонстративно силно тресна чашата точно пред онова място на масата, където според нея би трябвало да седи въпросът с немигащи очи, който си донесе от къщи.

— И без теб се оправих — каза презрително тя. — Стой си тук, зловреднико. Ще видя каква физиономия ще направиш, когато открия отговора сама.

Вратата тихичко се отвори, в кабинета се вмъкна Коротков и бързо превъртя ключа в ключалката.

— С кого си говориш тук? — попита шепнешком той. — По телефона ли разговаряш?

— Не, говоря си сама — отвърна най-спокойно Настя.

— По-тихо! По коридора се разхождат генерали, току-виж се заврат в кабинета ти.

— Нека да се заврат — сви рамене Настя, но за всеки случай понижи глас. — Да не би да пием водка и да играем карти.

— Много ти разбира главата от генерали. Ако поискат, могат да се хванат за каквото си щат — и за това, че пушиш в кабинета, и за това, че пиеш кафе, и за това, че използваш бързовар, въпреки че пожарникарите са забранили. По-добре да не им се набиваш в очите. Ще ми налееш ли малко кафе?

— Коротков — засмя се тихичко Настя, — ти вече си много голям шеф и би трябвало да имаш секретарка, която да ти прави кафе и да ти го сервира в красива чаша, а ходиш да просиш от подчинените си като някой плебей.

— Свиди ли ти се?

— По-скоро ми се ще да се заяждам. Житената питка не се ли е обаждал?

— Има си хас, как да не се обажда! Всеки ден ми къса нервите. Страхува се, че без него ще разпусна отдела.

— Кога се връща?

— След два дни. Какво, да не би вече да ти е домъчняло за него? Или не се чувстваш добре под моето мъдро ръководство?

Настя не му отговори. Извади кутията с кафе и захарницата и сложи пред Коротков чиста малка чашка и канче с току-що кипнала вода.

— Налей си, тук сме на самообслужване. И тъй като ти си ми началник, ще те известя, че се каня да отида на мястото, където преди е работил адвокат Храмов.

— Защо? Какво искаш да откриеш там?

— Искам да разбера дали през последните дни преди смъртта си не се е опитвал да си поговори неофициално с бившите си колеги и да научи нещо от тях.

— А защо да е неофициално?

— Защото, ако по принцип поддържа отношения с тях, би трябвало да ходи на рождените им дни и на честването на най-различни събития — като Деня на милицията или присъждането на поредното звание на някого. Това наричам официален контакт. А неофициалният контакт е, когато най-неочаквано се е обадил и е задал някакъв въпрос. Или два въпроса.

— Аха, или три — съгласи се Юра, отпи голяма глътка и се опари. — По дяволите, горещо е. Виж какво, тъй като съм твой началник, имам право да знам какви идеи са се пръкнали в болната ти глава.

— Защо да е болна? — изненада се Настя. — Главата ми си е съвсем наред.

— Как ще е наред, след като си говориш сама?

— Казах го просто така, за по-образно. Мислех на глас. А идеята ми е изключително проста…

Докато Коротков допиваше кафето си, тя му изложи кратко, но последователно същността на неотдавнашните си разсъждения. Вярно, сега, когато ги изрече на глас, тези логически конструкции вече не й се струваха чак толкова убедителни и безупречни. И Настя отново започна да се съмнява.

— Тоест, доколкото разбрах от несвързаните ти дрънканици, ти имаш две версии. Първата е свързана с това, че Храмов е бил оперативен работник на средно или дори на много ниско ниво, и в такъв случай не можеш да разбереш нищо. А втората ти версия произтича от това, че Храмов е бил добър оперативен работник, така ли?

— Точно така. Харесва ли ти? — попита плахо тя. — Или ти се струва, че конструкцията не издържа?

— Конструкцията е нормална. Благодаря ти, приятелко Павловна, за кафето, беше страхотно. А колкото до Храмов, вече го проучвах, тъй че мога да пооблекча тежкия ти умствен труд. Толя Храмов е бил добър оперативен работник. И съм готов да се съглася с теб, че ако нещо го е стреснало, той първо е отишъл при своите приятели в милицията и се е опитал да събере някаква информация. Но ти мислиш малко едностранчиво. Разбирам, че си се увлякла от умствената си гимнастика, но покрай цялото това интелектуално пиршество си забравила други полезни неща.

— Какви например?

— Например това, че изобщо не е задължително убийството на Храмов да е свързано с убийството на Дударева. Защо изобщо си решила така, скъпа приятелко? Нима поводите да убиеш един адвокат и бивш следовател са малко? Да не би този Храмов да е с ангелски крилца и да няма врагове и недоброжелатели? И тъй като аз съм ти началник…

— И тъй като ти си ми началник — прекъсна го Настя, — се разпореди тези версии да бъдат проучени. Имаш цял отдел подчинени и докато Житената питка го няма, ти си едноличен цар и бог тук. Само че и през ум да не ти е минало да се разпореждаш единствено и само с мен. Разбирам, Юра, че имаш проблеми с израстването, че си млад ръководител, който е тръгнал от нашите редици, и че ти е неудобно да издаваш заповеди. Знаеш ли, че съществува думата „целенасочено“? И ти трябва да ни нареждаш целенасочено. А ти чакаш ние да дойдем при теб и да ти предложим нещо, а ти да го одобриш и да се съгласиш. И излиза, че ние сами си търсим работа. Аз се отнасям към това с разбиране и съчувствие и те моля за разрешение да се заема със своята версия, а ти възложи другите на някой друг, чу ли? Само не и на мен.

— На главата ми се качи — измърмори мрачно Коротков.

— Просто се възползвам от това, че все още си по-младши от мен по звание. Не плачи, Юрик, скоро ще станеш подполковник и тази бъркотия ще свърши. И ще ме пришпорваш до изнемога. Значи да тръгвам, нали?

— Добре де, върви.

Коротков отиде до вратата и се заслуша.

— Какво става там с нашите генерали? — попита Настя.

— Май вече не обикалят. Или поне в коридора не се чуват угоднически гласове. Да, насмалко да забравя, как е Стасов и семейството му?

— Добре са. Закачат се с Ира, опитват се да уредят живота й. Време е да я запознаем с Миша Доценко, може да се харесат.

— Че защо не? — оживи се Коротков. — Идеята е много хубава. Ира ще бъде добра милиционерска съпруга, толкова години живее с Татяна, тъй че вече проявява пълно разбиране към всичките ни трудности. А хлапето как е?

— Огромно е. Ей такова — разпери широко ръце Настя. — Отдавна ли не си ходил у тях?

— Сигурно има два месеца. Гришка още не бе проходил.

— Вече търчи навсякъде.

Коротков излезе, а Настя проведе няколко телефонни разговора и се отправи при бившите колеги на Анатолий Леонидович Храмов.

Пътьом се отби при експерта Олег Зубов.

— Защо си дошла? — посрещна я навъсено той. — Нямам нищо за теб.

— Знам. Олеженка, може ли да те помоля нещо?

— Първо мини през бюфета — отвърна по навик експертът. — Не давам нищо безплатно.

— Ще ида до бюфета — съгласи се Настя. — Но преди това може ли да ти кажа молбата си?

— Казвай — разреши й милостиво той.

Зубов вдигна глава от микроскопа, разкърши с удоволствие рамене и се протегна така, че костите му изпукаха.

— Само се изгърбвам от тази работа — оплака се Олег. — Или седиш по цели дни, превит одве, или пълзиш на колене по мократа пръст, или…

Това беше неизбежен елемент от общуването със Зубов и всеки, който искаше да размени дори и две думи с него, трябваше да събере кураж и търпеливо да изслуша целия репертоар жалби от работата, от здравето, от положението в страната и от глобалното затопляне. Зубов бе много квалифициран специалист и имаше право да се подписва под огромен брой най-различни експертизи, затова всички се съобразяваха с него и търпяха чудачеството му и тежкия му характер. Настя издържа с чест изпитанието — просто изключи и се отдаде на собствените си мисли.

— Казвай какво искаш — рече най-сетне Олег. — Пак ли е нещо „спешно-секретно-началническо“?

— Не, много по-просто е. Познаваш ли Мусин?

— Експерта ли? Познавам го. И какво?

— А можеш ли да му се обадиш?

— Мога. И защо?

— Разбираш ли, при следователя Гмиря има едно дело, по което работя. От сутринта не мога да хвана Гмиря, а Мусин беше на местопрестъплението и взе пробите. Искам да го попитам за резултатите. Само че той няма да ми ги каже: каква съм му аз? С него почти не се познаваме.

— Мога да го направя — отвърна с облекчение Зубов. — Не е голяма работа. Може да не ходиш до бюфета, ще го направя безплатно заради старото ни приятелство.

След десет минути Настя излезе от сградата на „Петровка“, като си повтаряше наум: „По фасовете има слюнка само на Храмов. По едната чаша има отпечатъци от пръстите на Храмов, следи от устните му и остатъци от минерална вода. По другата чаша няма нищо, освен отпечатъците на Храмов. Няма дори следи от вода. На местопрестъплението има много отпечатъци от пръсти, които не са на собствениците на апартамента, но това е обяснимо, като се има предвид, че Храмов често е приемал клиенти у дома си. Дали някой от тях е убиецът? Или не е нито един от тях? Ако се съди по това, че Храмов е дал чаша на госта си, а той дори не се е докоснал до нея, значи е бил повече от предпазлив. Защото често се случва престъпникът да яде и пие заедно с бъдещата си жертва, а сетне старателно да измие съдовете и да заличи следите там, където ги е оставил. При огледа това веднага се забелязва. Но убиецът на Храмов не е постъпил така. Той просто се е постарал да не оставя следи, а онези, които е оставил, не могат да се различат сред несметния брой отпечатъци, оставени от други хора. Храмов е живял две седмици сам, без жена си, и ако се съди по натрупания прах в жилището, през това време не е почиствал нито веднъж, а там са идвали по няколко посетители на ден. И престъпникът много добре е знаел, че за две седмици в жилището са се натрупали толкова много отпечатъци, че дори може и да остане да спи там, без да се притеснява. Умен мръсник!“

Селуянов отново се нуждаеше от помощта на Иван Фьодорович. Булгаков имаше прекрасна памет, включително и зрителна — запомняше лица от пръв поглед и задълго, и в комбинацията, която бяха замислили, просто нямаше начин да минат без него.

В жилището на Клавдия Никифоровна Романова временно се настани една едра жена на име Лидия Ивановна, бивш експерт криминалист, която преди пет години се бе пенсионирала. Тя трябваше да кротува и да не вдига телефона, но за сметка на това, ако някой позвънеше на вратата, да я отваря. Ала да не отваря на всички. Нямаше съмнение, че ако при леля Клава дойде някой от съседите или от приятелките й, трябваше дълго да им се обяснява коя е тази чужда жена и какво прави тук. Можеше да се измисли всякаква лъжа и тя да звучи дори много правдоподобно, но не съществуваха гаранции, че оцелялата след сърдечния пристъп Клавдия Никифоровна няма да се обади от болницата точно на тази своя приятелка или на същите съседи с молба, да речем, да й занесат нещо или просто да проверят дали някой не е разбил вратата на апартамента. И госпожа Романова страшно щеше да се изненада, когато разбере от тях, че в дома й живее някаква нейна роднина, която е пристигнала от далечен Иркутск. Затова вратата трябваше да се отваря много избирателно.

Докато изпълняваше предишната задача на водещия си офицер Селуянов, Иван Фьодорович Булгаков запомни добре лицата на онези, които видя покрай блока на Романова и съседните блокове, а също така и лицата на приятелките й. Неговата задача беше да стои в жилището на Костя Вяткин, което временно бе необитаемо, сложил едно малко столче точно до входната врата, и внимателно да наблюдава през шпионката всички, които се приближават до вратата на Романова. Ако лицето на посетителя му беше познато, с помощта на простичко техническо устройство Булгаков трябваше да подаде сигнал в съседния апартамент, че жената не бива да отваря вратата и че трябва да мирува и да не дава признаци на живот. Ако до вратата се приближеше същество, близко по описание до онези, които се смятаха за пратеници на грижовните любящи деца на Романова, Булгаков трябваше да подаде друг сигнал и бившият експерт трябваше смело да отвори вратата и да завърже разговор. Не бе кой знае каква работа.

Лидия Ивановна се мъчи цели два дни в апартамента на Романова, подскачайки при всяко позвъняване на вратата. Моментално поглеждаше към примитивната, но сигурна техника и виждаше, че от двете лампички свети само една. Значи не е онова, което чака, и може да не се притеснява. Към края на втория ден, след поредното позвъняване, светнаха и двете лампички. Лидия Ивановна пооправи прическата си, изпъна блузката си и тръгна с енергична крачка към вратата.

— Кой е? — попита тя, както се постъпва в такива случаи.

— Лельо Клава, идвам при вас — чу се тих неуверен глас.

Лидия Ивановна отвори вратата. Пред нея стоеше някакво същество, за което трудно можеше да се каже, че е човек. Челото му бе покрито с пот, а в очите му се четеше мъка и страх. С просто око се виждаше, че всеки момент ще получи пристъп на наркотичен глад, а може би дори вече бе изпаднало в това състояние.

— А къде е леля Клава? — попита притеснено съществото.

— Няма я, синко — отвърна Лидия Ивановна колкото се може по-приветливо. — Ще си дойде след два дни. А ти какво искаш? Може пък аз да ти помогна?

— Исках… такова… как беше… А къде е леля Клава?

„Много му е зле — помисли си жената със съчувствие. — Дори не разбира какво му говорят. Естествено, как да разбира думите, при положение че всичките му сили са съсредоточени в борбата със страха“.

— Синко — рече мило тя, — нали ти казах. Клава ще си дойде след два-три дни. В момента я няма вкъщи. Но ти влез, миличък, почини си малко, много зле изглеждаш. Да не ти е лошо на сърцето, а? Влез в стаята, седни, ще ти дам валидол.

— Не… трябва ми такова… А вие не знаете ли къде е?

— Кое, миличък? — попита търпеливо Лидия Ивановна. — Какво е това „такова“? Да не си изгубил нещо?

В очите на съществото проблесна просветление. Очевидно с огромно усилие на волята си то събра последните остатъци от разума си, за да се съсредоточи и да не извърши някоя глупост.

— Извинете — каза то с що-годе човешки глас, — извинете за безпокойството, ще дойда друг път.

— Е, както искаш, синко — завъртя глава Лидия Ивановна. — Но можеш да влезеш и да си починеш малко, че не дай си боже, ще вземеш да паднеш на улицата. Направо страх да го хване човек, като те гледа, та ти си много болен.

— Не, благодаря, добре съм — изломоти съществото. — Довиждане.

Лидия Ивановна затвори вратата и се върна в стаята. Прозорците на апартамента гледаха в посока изхода на блока и тя много добре видя посетителя си, който с несигурна походка се отдалечи към съседния вход. Видя как той влезе там, а след няколко минути излезе и закрачи към отсрещния блок. От отсрещния блок пък тръгна към блока отляво. На известно разстояние след него вървеше Сергей Зарубин. Тя вдигна слушалката на телефона.

— Коля, ти ли си? Аз съм Лидия Ивановна. Пусни ме да изляза оттук, картинката е ясна. Твоята бабичка е пласьор на наркотици.

— Бива си я старицата! — завъртя възхитено глава Селуянов. — Кой можеше да допусне, та бабичката има съвсем почтен вид. Можем да не претърсваме апартамента, защото там със сигурност няма нищо. Най-вероятно ги крие из разни скривалища в съседните блокове. Това е стар номер, имали сме си работа с такива неща и ги знаем. Затова нейният гост е тръгнал да обикаля обичайните места, та да не би да е останало нещо.

Номерът наистина беше стар и добре известен сред дребните търговци на наркотици. Нито един здравомислещ пласьор не би държал стока в дома си. Пакетчетата с дрога се скриваха предварително на разни привлекателни местенца близо до местонахождението на продавача. Купувачът отиваше при продавача, плащаше му и в отговор получаваше заветното указание за мястото, където е оставена дрогата. Отиваше и си я вземаше. Колкото и печени ченгета да се изтърсят при търговеца, нямаше начин да докажат, че между продавача, който кротко се разхожда насам-натам, и скрития неизвестно къде наркотик има някаква връзка. Клавдия Никифоровна също не държеше стоката в дома си, не беше вчерашна. Поставяше я предварително зад парното и на разни други тайни места в съседните входове и просто казваше на купувача, който идваше при нея, къде е скрито заветното пакетче.

— Ето откъде е благосъстоянието й. Сигурно е криела дрога и при съседа си Вяткин — каза Гмиря. — А какво става със Серьога? Няма ли новини от него?

— Засега няма. Но мисля, че всеки момент ще се появи, вече мина доста време.

Селуянов не се излъга. Не минаха и петнайсет минута и Зарубин нахлу като ураган в кабинета на следователя.

— Отгатнете от три пъти кой беше клиентът на бабичката — Заяви тържествено той. — Ще умрете от смях.

— Не ми разигравай цирк — прекъсна го сърдито Гмиря. — Докладвай.

Сергей веднага стана сериозен, но му личеше, че се разстрои. Искаше му се да поднесе новината си красиво, а следователят, както винаги, секна полета му и развали целия празник.

— Работи като уличен продавач във фирма „Мелодия плюс“ — продължи с безизразен глас Зарубин. — Друса се с хероин.

— Опала! — възкликна тържествено Николай. — Сега вече технологията е ясна. Така перат пари, кучите синове.

— Защо да перат пари? — не разбра Зарубин.

— Още си млад, Серьога — въздъхна Гмиря, — учи се от нас със Селуянов, докато сме живи, попивай всичко. Фирма „Мелодия плюс“ е крупен купувач на наркотици. Но освен това продава и музика. Дотук ясно ли ти е?

— Защо се подигравате, Борис Виталевич — обиди се Зарубин, — не съм чак толкова тъп.

— Не се подигравам, а се държа като добър педагог и се старая моят ученик да разбере обясненията ми. Продължаваме нататък. Музикалната фирма не само продава музиката си, но освен това я произвежда без лиценз. По този начин също печели пари. Значи фирмата наема на работа, първо, продавачи за сергиите, а второ — производители, които си седят вкъщи и презаписват касетите в индустриални количества. Носят на производителя нови касети и оригинали, а вземат касетите със записите и ги пускат в продажба по сергиите си заедно с лицензираните касети. Дотук ясно ли ти е всичко? Продължаваме нататък. Трябва ли да се плаща заплата на производителите? Трябва. А на продавачите? Също трябва. С какви пари се плаща работната заплата на един наемен работник? Точно така, на продавачите се плаща по счетоводната ведомост от печалбата от търговията с касетите. Естествено на продавачите на нелегална стока не се плаща заплата по ведомост, а от черната каса, но и тя е от печалбата. А какво става, когато наемният работник е наркоман? Той получава заплатата си и почти цялата я профуква за наркотици. А сега си представи, че фирмата има собствени наркотици и собствена мрежа за разпространението им, а наемните й работници си купуват дрога само от тази мрежа и отникъде другаде. И какво излиза? Излиза, че фирмата е спечелила официално пари, официално ги е извадила от сметките си за заплати на продавачите и е чиста като девственица при всички проверки и инспекции. А това, че парите, които е дала във вид на заплати, моментално се връщат във фирмата, защото с тях са купени наркотици от същата тази фирма, никой никога не би се досетил. Схвана ли? И засега те са предпазливи и държат пласьори на дребно, та горките наемни работници никога да не се досетят от кого купуват стоката в действителност, иначе, току-виж, се изпуснали някъде. Другите фирми действат по-нагло и изобщо не плащат заплати на наркоманите. Вече разкрихме пет такива фирми само в Москва.

— Значи излиза, че Романова е работила за тази фирма? — попита недоверчиво Зарубин.

— Точно така излиза — потвърди Селуянов. — Борис Виталевич вече се обади в управлението за борба с наркотиците и те изпратиха момчетата си да проверят всички входове в блока на Романова и в блоковете, където живеят приятелките й. Да речем, тя отива на гости, а пътьом скрие някоя доза — никой не би се изненадал, ако я види във входа, защото знае, че отива при приятелката си. Сигурен съм, че там ще намерят доста интересни неща. Друг е въпросът защо Романова ни даде неверни показания и разпозна Дударев. Кой я е подкупил?

— Ясно е кой — смръщи се гнусливо следователят, — фирмата я е подкупила. Убиецът на Елена Дударева е работил за тази отвратителна „Мелодия плюс“, младежът, който се опита да убие Денис Баженов, също е работил там, днешният клиент на Романова също е оттам. Съвсем очевидно е, че убийството на Дударева е тясно свързано с фирмата, макар че самите те не са имали никакъв интерес да я убиват. Някой ги е наел. Момчета, потърсете връзките на Дударев с „Мелодия“, трябва да има такива. Ние пропускаме нещо, нещо много просто, то е точно под носа ни, но ние не го забелязваме. Трябва да има някаква връзка между Дударев и фирмата, чувате ли? Не може да няма и вината за това, че до този момент не сме я намерили, е единствено и само наша. Във фирмата или в обкръжението й трябва да се намира въпросният посредник, който по заръка на Дударев е дал поръчката на Вяткин и който след това е подхвърлил на бабичката Романова снимката на Дударев. Търсете го както искате, но го открийте. Ясно ли е?

Селуянов стана неохотно, мислейки си със съжаление, че трябва отново да обикаля неизвестно къде в тази изтощителна жега. Разбира се, кабинетът на Гмиря също бе като газова камера, но тук поне можеше да седиш на едно място, без да се движиш. Все пак това беше по-добре.

— Да вървим, Серьога — нареди той вяло на Зарубин. — Трябва да изпълним указанието на процесуалното лице.

— Не се подигравай! — подхвърли подире му Гмиря.

Настя разговаря доста време с бившите колеги на Храмов в криминалния отдел. Всички говореха за Анатолий Леонидович с много топлота и искрено скърбяха заради трагичната му смърт. Но тя успя да изясни само едно: няколко дни преди убийството той ги е потърсил с въпроса дали имат стабилни връзки в управлението за вътрешна сигурност на Министерството на вътрешните работи. Единият от оперативните работници казал, че там работи негов стар познат, и се опитал да се свърже с него, но човекът се оказал в отпуск. Какво пък, съвсем естествено — лято е. Друг обаче извадил по-голям късмет. Той потърсил свой приятел, който се преместил наскоро на работа в това управление, и го помолил на приятелски начала да се види с Храмов и да му помогне, ако има такава възможност. Фамилията на този господин била Перетурин.

Но Настя не успя да намери господин Перетурин, тъй като се сдоби с телефонния му номер едва в осем часа вечерта. Нищо, помисли си тя, ще го отложим за утре, а сега ще помислим и ще пресметнем какво би могло да заинтересува толкова много един адвокат, ангажиран с дело за убийство, извършено от бивш военнослужещ, в поделението на Министерството на вътрешните работи, което се занимаваше с установяването на корупция и борбата с нея в милиционерските редици. Между двете неща просто нямаше допирни точки…

На другата сутрин тя отиде в управлението по вътрешна сигурност и намери майор Перетурин. Той изслуша въпросите й с известно недоумение и дори с неудоволствие.

— Да, моят приятел от криминалния отдел ми се обади и аз се съгласих да се срещна с този… как му беше името… Храмов. Храмов ми се обади и аз му предложих да дойде при мен в службата. Той дойде, обади се от пропуска, аз му поръчах пропуск и му обясних къде да ме намери, но той пристигна в кабинета ми чак след половин час. Тъкмо се канех да му кажа, че половин час от времето, което му се полага за срещата, вече е изтекъл, но Храмов ме изпревари, извини ми се любезно и каза, че напразно ме е обезпокоил и че вече е решил всичките си въпроси. Е, щом ги е решил, значи ги е решил — една грижа по-малко.

— А не знаете ли къде е бил през този половин час? — попита без капчица надежда Настя.

Перетурин сви рамене.

— Нямам представа, не съм се интересувал — отвърна равнодушно той.

Настя отиде при началника на дежурната част, който се оказа не чак толкова равнодушен, колкото Перетурин, още повече че тя се опитваше да му се усмихва колкото се може по-чаровно. Той се отнесе с разбиране към молбата й да провери в колко часа и кой от служителите на управлението е отметнал пропуска, издаден на Анатолий Леонидович Храмов. След двайсет минути намериха пропуска. Беше издаден в петнайсет часа и десет минути за кабинета на майор Перетурин, а отметнат на излизане в осемнайсет часа и четирийсет и пет минути неясно от кого, тъй като подписът не се четеше, но очевидно не беше на Перетурин.

— А на кого е? — попита глупаво Настя.

— Ние милиционери ли сме или какво! — смигна й хитро началникът на дежурната част. — Хайде да отидем в моя кабинет, ще ви почерпя с чай, имам и хубави бисквити. И ще установим на кого е. Как е възможно един цивилен човек три часа и половина да се разхожда из управлението и ние да не знаем къде и при кого е бил. Това е нарушение.

Въпреки горещината, Настя с удоволствие изпи гостоприемно предложения й чай с бисквити, побъбри си мило с дружелюбно настроения началник, а след още един час им съобщиха, че подписът на пропуска е на капитан Мизин. Мизин беше на работното си място и ако искаше, тя можеше да поговори с него веднага.

…Преди няколко дни Мизин тъкмо се връщаше от обяд, когато се сблъска в коридора с Толя Храмов. Двамата не се бяха виждали от три години. Когато преди време поддържаха връзки, Храмов беше оперативен работник, а Мизин — участъков.

— Здрасти! — извика радостно Мизин и стисна силно ръката на стария си познат. — Кой вятър те довя тук? Къде си сега?

— Напуснах — отвърна Храмов, — вече не съм в милицията. Станах адвокат. А ти?

— Ами сега търкам столовете тук.

— Харесва ли ти? — поинтересува се Анатолий. — Доставя ли ти удоволствие?

— Какво ти удоволствие — оплака се Мизин. — Моят сектор е следственият комитет, а ти много добре знаеш какво е да си имаш работа със следователите.

Двамата побъбриха известно време в коридора и одумаха общите си познати. Мизин, който бе започнал работа в управлението благодарение на страхотните си връзки и не разбираше абсолютно нищо от оперативна работа, реши да се възползва от посещението на Храмов до крайна степен. Той знаеше, че не може да работи с информация и няма представа какво да прави с нея. И тъй като онзи, който беше ходатайствал горещо за него, препоръча Мизин като добре образован и опитен служител, без когото цялата идея за вътрешната сигурност на Министерството на вътрешните работи направо ще се срине из основи, на него му бе неудобно и неприятно да се съветва с другите и да ги моли да му обяснят или да го научат на нещо. Правеше се на всезнаещ и опитен служител и всеки ден отчаяно чакаше да стане някаква неприятност заради неправилните му действия. И в този момент Храмов му падна в ръцете — виж ти, какъв късмет. Можеше поне да го разпита за азбучните правила, защото не се срамуваше от него, тъй като той не му беше колега от службата и не знаеше какви връзки бяха задействани, та от обикновен участъков Мизин да се издигне право тук.

Мизин заведе Анатолий в кабинета си, но когато стигнаха там, Храмов изведнъж спря.

— Саша, ще дойда след пет минути, може ли?

— Какво има?

— Трябва да отида до тоалетната — каза му с притеснена усмивка Храмов.

— Ааа, добре. Знаеш ли къде е?

— Ще я намеря.

След няколко минути Храмов се върна в кабинета му. Мизин реши веднага да хване бика за рогата и започна да се оплаква от трудностите, а Анатолий като че ли се отнесе със съчувствие към него.

— Да — каза той и поклати глава, — трудно и гадно е да събираш информация срещу своите хора, съгласен съм с теб. А понякога се срещат такива изроди, че направо да се отвратиш. На това отгоре мръсникът не крие, че взема подкупи, гледа те нагло в очите и си признава, защото знае, че никога няма да можеш да го докажеш. Това се отнася най-вече за следователите, защото те са големи специалисти по доказателствата и не можеш да ги спипаш току-така. Ето, ще ти дам пример. Има един следовател Михаил Михайлович Ермилов. Работи в Централния окръг. И всички знаят, че прикрива наказателни дела срещу пари, но не могат да го докажат. Сигурно имате един тон информация за него, но не можете да я документирате и да я реализирате както трябва. Така е, нали?

— Точно така — потвърди Мизин, — този Ермилов е омазан чак до ушите. За него отдавна вече има информация, че прикрива някаква фирма.

От дума на дума Храмов посъветва познатия си да даде ход на материалите срещу Ермилов и му обеща на базата на този пример да му разясни някои основни принципи в работата. Мизин постъпи точно така. На другия ден двамата се срещнаха отново — този път пиха бира у Храмов, и Анатолий даде открит урок по майсторство на Мизин. Точно въз основа на материалите, събрани за следователя Ермилов…

Разбира се, той не разказа на Настя това чак толкова откровено, но на нея и бездруго й беше ясно как е станало всичко. Тъй като Храмов беше опитен оперативен работник, той бе хързулнал доскорошния участъков като малко дете. Беше блъфирал открито и бе постигнал ефект.

— Коя фирма прикрива Ермилов? — попита тя Мизин.

— Нямаме право да разгласяваме — отвърна строго той.

— Зарежете тази работа — смръщи се Настя, — нали и бездруго сте разказали на Храмов и сте нарушили всички инструкции за боравене със служебна информация. А сега кажете и на мен. Все пак аз не съм човек от улицата като Храмов, а съм подполковник от милицията.

В този момент тя си помисли, че високото офицерско звание си има своите предимства. Или поне помага по време на разговорите с разни капитани.

— Споделете, Мизин, не се притеснявайте, аз няма да кажа на никого. Нали вие — като най-обикновен търговец — сте продали информацията на Храмов срещу квалифицираната му консултация? А сега я продайте и на мен срещу обещанието ми никога да не разкажа на никого какво сте извършили, като сте разгласили онова, което не бива да се разгласява. Хайде, хайде, няма да боли. Нали помните как го е казал Булгаков? Да говориш истината е лесно и приятно. Какво е направил Ермилов?

Процеждайки неохотно думите, Мизин й разказа, че преди около две години следователят Михаил Ермилов е работил по делото за нападение на офиса на една фирма и за побой на охранителя й. Делото било много лесно, защото още от самото начало било ясно кой е направил това, тъй като в онзи момент там се извършвала делба на търговски сфери. Но в процеса на разследването Ермилов се хванал за нещо и започнал да разследва не хората, които нападнали офиса и пребили охранителя, а потърпевшата страна. Изровил нещо много сериозно по техен адрес, а сетне в кабинета му дошъл шефът на тази фирма и му предложил да се разделят като приятели. Ермилов се съгласил. Уж не взел пари, но си стиснали ръцете с уговорката, че отсега нататък фирмата му е длъжник.

— Как се казва фирмата? — попита Настя за всеки случай, въпреки че и без това вече знаеше отговора.

— „Мелодия плюс“.