Призрачна музика

ГЛАВА 10

Зарубин седна на стола, сложи снимката пред себе си и се вторачи в нея, подпрял брадичка върху дланите си. Това се казва номер! И какво да прави сега с тази снимка? Да я вземе и да я занесе на следователя ли? Първо, нито един съд нямаше да признае такова доказателство, независимо какво е то, тъй като не се знаеше къде и при какви обстоятелства е била намерена снимката. Нямаше нито поемни лица, нито поне някакви свидетели, които биха могли да потвърдят, че Зарубин наистина е намерил снимката точно тук, а не я е подхвърлил на нещастната болна старица. Казано на служебен език, тя не беше иззета по законен начин и не можеше да има никаква тежест в наказателния процес. Дали да не помоли Гмиря да дойде и да направи обиск тук? Но той нямаше да дойде. И не защото не би повярвал на Сергей, а защото, за да се направи обиск, трябваше заповед от прокурора, а той какво може да каже на този прокурор? Какви сериозни причини съществуваха, за да причислят болната старица към заподозрените в неизвестно какво? Нямаше такива причини. Те щяха да се появят едва след като снимката бъде намерена по официален път. Разбира се, всеки следовател можеше да извърши обиск и без заповед, но само в екстрени ситуации, а тук такава очевидно не съществуваше. Екстрен случай беше например, когато престъпникът изчезва от местопрестъплението и влиза в някакво жилище, а служителите на милицията, които го преследват, виждат с очите си къде е влязъл. Тогава те можеха да направят обиск и без заповед на прокурора.

Имаше и трети вариант и щеше да се наложи да прибегне точно към него, тъй като и бездруго нямаше друг изход.

Сергей дръпна телефона към себе си и набра номера на Гмиря.

— Борис Виталевич, разпитайте ме в качеството на свидетел — каза той с посърнал глас.

— Така, започва се — проточи недоволно Гмиря. — Какво е станало?

— Аз съм в жилището на Клавдия Никифоровна. И тук намерих нещо любопитно.

— Специално ли го търси, зелена кратуно? — попита подозрително следователят. — Знаел си, че има нещо такова, но не си ми казал, така ли?

— Честен кръст, и през ум не ми е минало — закле се Сергей. — Намерих го случайно. Търсех халата на нашата болна, а там, между дрехите й, имаше снимка на Дударев.

— Какво?!

— Снимка на Дударев.

— Ясно. А разгледа ли останалите й вещи?

— Гледам ги — усмихна се Сергей с облекчение, тъй като разбра, че следователят моментално е схванал идеята му. — Тук е пълно с нови и скъпи неща.

— Ясно. Значи са купили нашата бабичка, тази божа кравичка. Ела тук, ще те разпитам по всички правила.

— Ами снимката?

— Остави я там, откъдето си я взел.

— Ами ако изчезне някъде?

— Тогава ще те подведа под отговорност за даване на лъжливи показания. Сложи снимката на мястото й и ела веднага на разпит при следователя — заповяда Гмиря.

— Гладко пишеш — изсумтя Гмиря, след като прочете творчеството на Сергей. — Трябва да станеш журналист, а не да работиш в следствието.

— Не, не ставам за журналист — отвърна Зарубин. — Стилът ми е официозен. Учили са ни да пишем само протоколи.

— Но за сметка на това добре са ви научили. Стани следовател, там ти е мястото. Както и да е, а сега ми разкажи със свои думи за благосъстоянието на бабичката.

— Знаете ли, Борис Виталевич, това благосъстояние е малко странно — започна замислено Зарубин. — Явно не цари отдавна, но не е и от вчера. Искам да кажа, че ако са купили баба Клава само заради фалшивото разпознаване, това е станало най-много преди пет дни, но за пет дни тя дори физически не би могла да накупи толкова много нови неща. Телевизор, кожух, куп женски парцали, които е сложила под дивана. В кухнята например има страхотен комбайн, който още дори не е изваден от кашона — веднага се вижда, че е донесен съвсем скоро от магазина. Но върху задната част на телевизора има прах най-малко от три месеца. За пет дни просто не може да се натрупат толкова много неща. Разбира се, можех да поровя из книжата на бабичката. Там сигурно има упътване или гаранционна карта на телевизора, или пък касова бележка за кожуха, но не рискувах да го направя. По-добре да го направите вие, ако решите да извършите обиск. Та по тази причина изводите ми са два: или някакви роднини се грижат за бабичката, или някой друг срещу някакви неизвестни услуги. И това не е от вчера.

— Не е от вчера — проточи Гмиря, загледан през прозореца, — не е от вчера. А откога е? Виж какво, скъпи приятелю, плюй си на петите, обади се на Селуянов и разровете всичко около тази бабичка. Ако трябва, цялата земя прекопайте, но трябва да съберете урожай. Искам колкото се може по-бързо да узнаем за нея всичко, което изобщо може да се научи. Затворих Дударев, но това вече не ми харесва. Някой иска да го накисне и го прави умело, хитро и ефективно. Единственият факт срещу Дударев е това, че убитата все пак е негова жена, макар че уж се е качила в колата случайно. Тази случайност би могъл да предвиди и да скрои единствено самият Дударев. Така че засега не свалям подозренията от него, но бабичката със снимката също никак не ми е симпатична. Тук се крие нещо заплетено.

— Ами ако някой е подхвърлил снимката на бабичката, за да постави под съмнение резултатите от разпознаването? — предположи най-ненадейно Сергей. — Не се сетих веднага, но би могло да е и така.

— Би могло. Но е много съмнително.

— Защо да е съмнително?

— А къде е гаранцията, че ние ще намерим тази снимка? На Романова внезапно й прилоша — никой не би могъл да предвиди това. Ти отиде да вземеш нещата й, а това беше мое решение, лично мое. Между другото — и твое. Но ти можеше и да не се съгласиш, защото не си длъжен да го правиш, и както се постъпва в такива случаи, ние щяхме да се обърнем към домоуправителя, да му дадем ключовете и да го задължим да помогне на обитателя на блока. А освен това снимката не е била на видно място и нищо не гарантира, че някой изобщо би я намерил. Не, Серьожа, версията ти с подхвърлените улики не се връзва.

— Не, връзва се — заинати се Зарубин. — Днес намерих снимката случайно и никой не е предполагал, че ще стане така. Но те са я подхвърлили, за да я намерим, само че при други обстоятелства. Например следните. Романова влиза в ролята на свидетел и разпознава Дударев. Разпознава го, защото наистина го е видяла пред апартамента на Костя Вяткин. А след това ни подхвърлят информацията, че баба Клава е замесена в нещо тъмно и дори престъпно, и ни дават такива основания, че вие, Борис Виталевич, няма да имате друг избор, освен да направите обиск в дома й. И тогава снимката излиза на бял свят. А вината на Дударев веднага е поставена под съмнение. Елегантно, нали?

— Горе-долу — съгласи се Гмиря — звучи симпатично. Не, Серьога, ти не ставаш за следовател, трябва да правиш криминални филми. Фантазията ти е страхотна. Значи ще направим така — вие ще проучвате старицата и ще изясните всичко възможно около нея, включително и твоето шантаво предположение. Кой е имал ключ от жилището, кой е можел да подхвърли снимката, кой е посещавал дома й и се е ползвал с толкова голямо доверие, че домакинята да го остави сам в стаята. Колко време е необходимо, за да вдигнеш дивана и да мушнеш снимката между вещите?

Сергей се замисли, като повтори наум движенията, които извърши днес.

— Ами… ако на дивана няма нищо, което предварително трябва да се махне, са нужни седем-осем секунди. Но той скърца, Борис Виталевич. И се чува в целия апартамент — диванът е вехт.

— А Романова не е ли малко глуха?

— Май че не е. Чува добре.

— Значи това е работа или на някого, който има ключ, или на някое доверено лице, което остава само в апартамента. Търси, младежо, дерзай. Версията ти е много засукана, но е красива. Харесва ми. Знаеш ли защо?

— Защо? Общо взето се досещам, но ми кажете и вие.

— Не защото много те обичам. А защото никак не обичам господин Дударев. Просто не ми харесва — и толкоз! Подозирам го и с всеки изминал ден подозренията ми стават все по-силни и по-категорични. Разбираш ли?

— Разбирам — подсмихна се Зарубин. — Много добре ви разбирам, Борис Виталевич. И аз не го харесвам. Може да съм измислил тази версия точно защото никак не ми харесва.

— Браво на теб, умнико — успокоен, въздъхна Гмиря. — Действай. С теб работим заедно за пръв път, но имам чувството, че няма да е за последен. Дерзай.

— Ще се старая.

Адресът на Центъра за защита от стреса бе написан на визитната картичка, която Артьом Кипиани даде на Настя, но се оказа доста трудно да намери самата фирма. Настя трябваше да обходи надлъж и нашир цялото каре от сгради, докато открие нужната врата. Веднага след вратата започваше дълъг коридор, облян в светлина, идваща от стаите. Очевидно тук вратите не се затваряха. Настя надникна в първата стая. Там седеше приятна на вид жена с очила и пишеше нещо в дебела тетрадка.

— Извинете, това ли е Центърът за защита от стреса? — попита тихичко Настя. Жената изглеждаше толкова съсредоточена в работата си, че тя се боеше да не я изплаши с неочакваната си поява.

Жената веднага вдигна глава и погледна приветливо Настя.

— Да. Кажете.

— Търся Вадим.

— Вадим ли? — попита жената.

— За съжаление, не знам фамилията му. Той е млад, слаб и носи очила с дебели стъкла.

— Това е Вадим Соколников. Идете в края на коридора. Стаята вдясно. Занимава се там с децата.

— Ама и децата ли изпадат в стрес? — попита заинтригувано Настя.

— И още как. И много по-често, отколкото възрастните. Те са много малки — усмихна се жената — и все още не могат да се справят с неща, които на нас, възрастните, ни се струват съвсем незначителни и с които ние се справяме безпроблемно по десет пъти на ден. Ще ви дам само един пример: децата, които пристигат на девет-десет години в Москва от селските райони или от малките градове, където няма многоетажни сгради, се страхуват да се возят с асансьор. И се страхуват да пресичат улиците. За тях всяко кръстовище и всяко пътуване с асансьора е ужасен стрес. Но те се притесняват да си признаят и да поискат помощ, а в същото време се страхуват до смърт и всичко това много бързо се натрупва и избива в разни болести. Заекване, хронична умора, изоставане в училище.

Настя тръгна натам, накъдето я упъти жената, и откри Вадим в компанията на десетина дечица на около седем-осем годинки. Вратата на тази стая, както и на всички останали, също бе отворена и Настя спря на прага, вслушвайки се с любопитство в онова, което ставаше вътре. Дечицата седяха на столовете, а едно от тях бе застанало до слабия младеж с очила с дебели стъкла и разказваше нещо на висок глас.

— И така, Альоша, разкажи ни какво прави вчера.

— У-учих си у-уроците — отвърна кратко, но със сериозна физиономия малкото човече.

— И успя ли да ги научиш?

— Н-не, н-не м-м-можах да нау-уча стих-х-отв-ворени-ето.

— И какво направи?

— Пол-люлях се м-малко.

— Я ни покажи как го направи.

Рижавият Альоша протегна ръце и те почти веднага започнаха да се движат назад-напред. След като направи няколко движения, той спусна ръцете си и започна да се олюлява встрани. В това време на лицето му се изписа израз на дълбока замисленост и вглъбеност.

— А сега, Альоша, ни разкажи отначало какво се случи вчера — помоли го любезно Вадим.

— Учих си уроците. Не можах да науча стихотворението. За домашно трябваше да научим наизуст едно стихотворение, но аз все не можех да го запомня… Това е… И се полюлях малко, а сетне го научих много бързо. Запомних го, сякаш без да искам.

Настя реши, че има халюцинации. Момчето говореше съвсем гладко, а заекването му изчезна напълно. Но всъщност нищо не й се привиждаше.

— Я кажете, деца, Альоша заеква ли? — реагира веднага Вадим.

— Неее — отвърнаха дружно децата.

— А преди заекваше ли?

— Дааа!

„Направо да полудееш! — помисли си Настя. — Толкова пъти са ми обяснявали, че заекването е следствие от вътрешно напрежение. Точно затова изчезва, когато човек пее с удоволствие. Удоволствието е враг на напрежението. Помогнаха на момчето да свали напрежението и то заговори съвсем нормално. Никога нямаше да повярвам, ако не го бях видяла с очите си“.

Вадим забеляза Настя и отиде при нея.

— Мен ли търсите?

— Да. Ще почакам да се освободите. Разговорът ми с вас ще е дълъг.

— Сигурно искате да доведете детето си в групата?

— Не, не, проблемът е съвсем друг.

— Тогава ще трябва да ме чакате четирийсет минути, докато приключа заниманието.

— Разбира се — кимна Настя, — ще ви почакам навън.

Тя тръгна по коридора към изхода, хвърляйки бегъл поглед към всички отворени врати. В едната стая провеждаха занятия спортисти на зряла възраст, в друга имаше мъже с военни униформи, в третата също седяха възрастни, но пишеха нещо в бележници и Настя разбра, че тук най-вероятно работеше не проблемна група, а специалисти психолози, които се обучаваха как да работят с групите. В последната стая имаше две бюра с компютри, зад които работеха две млади момичета.

След прохладното и малко усойно помещение улицата обгърна Настя с плътната пелена на влажната задуха. Тя намери едно клонесто дърво, застана под сянката му и се облегна на дебелия му ствол. Сигурно през онзи ден Артьом бе стоял точно така. Било е пак горещо и той е чакал Денис, който отишъл при един съученик да вземе някакъв учебник. Стоял е, облегнал гръб на дървото, и е въртял топчето в пръстите си. А на десетина метра от него е седял Костя Вяткин с уокмен на кръста и със слушалки на главата, слушал е Менделсон и е чакал жертвата си. Костя не е можел да напусне поста си — това е абсолютно ясно, и по тази причина е помолил Артьом да отиде до будката и да му купи вода. Каква идилична картинка… Настя имаше чувството, че всичко това се разиграва пред очите й. Ето го Артьом до дървото. Ето го Вяткин, който седи на пейката. В далечината се вижда павилион, в който продават цигари, напитки и пакетирани храни. А ей тук е тъмнолилавата „Шкода Фелиция“. Ето я Елена Дударева — излиза от входа. Приближава се до колата и отваря вратата откъм страната на шофьора. Трябва да вземе от жабката документите на строителната фирма. Това е по-удобно да се направи от другата страна, но тя отваря предната лява врата, а не дясната, защото ключалката на дясната врата е повредена, не може да се отключи от външната страна и Елена го знае много добре, защото колата е на мъжа й, а тя често се вози в нея. Елена отваря вратата и сяда на седалката, за да стигне до жабката. Може би дори затваря вратата след себе си, за да не я закачат преминаващите коли. И в този момент се разнася взрив.

— Ето ме и мен — чу Настя глас съвсем близо до себе си. — Слушам ви.

Тя се окопити и се изненада, че е потънала толкова дълбоко в мислите си. Нима наистина бяха минали четирийсет минути? А пък на нея й се стори, че едва ли са повече от десет.

— Вие ли сте Вадим? — уточни за всеки случай тя.

— Да.

— Аз съм Анастасия Павловна. Кажете ми, Вадим, децата и юношите могат ли да страдат от ревност?

— Ясно — подсмихна се Вадим. — Вие се омъжвате за втори път, но детето ви е станало неуправляемо и не знаете какво да правите с него. Познах ли?

— Не — усмихна се тя. — Аз нямам деца и съм омъжена за първи път. Надявам се, и за последен. Вадим, спомняте ли си юношата, когото сте спрели на улицата преди около три седмици? Един такъв висок и широкоплещест. Казва се Денис.

— Разбира се, че го помня. Общо взето нямам навика да заговарям хората на улицата, но той плачеше горчиво и изглеждаше страшно нещастен… Искрено ми дожаля за него и си помислих, че мога да му помогна с нещо.

— Денис плачеше ли? — изненада се Настя.

— И още как. Но когато се разделихме, вече се усмихваше.

— Не ви ли каза защо плаче?

— Не. Пък и аз не го попитах. Щеше да е глупаво и нетактично. Той вече е достатъчно голям, за да не се хвърля на врата на първия срещнат и да му разказва за нещастията си. Защо ме разпитвате за него? Случило ли се е нещо?

— Как да ви кажа, Вадим… Денис е ранен, оперираха го и сега е в болницата. Лекарите смятат, че би трябвало да се възстанови бързо, но той все не оздравява. И имаме основания да смятаме, че е изпаднал в дълбок стрес, заради който е изгубил интерес към живота. Можете ли да му помогнете?

— Ранен… — повтори стъписано Вадим. — А кой го е ранил?… Някой негов приятел ли?

— Не, какво говорите. Той има само един приятел и той е много добро момче. Рани го престъпник. Но работата е там, че Денис сам се изложи на опасността и постъпи много глупаво, защото е искал да изглежда добре в очите на приятеля си и по този начин да си възвърне вниманието и уважението му. Разбирате ли, сторило му се е, че приятелят му се отчуждава от него и започва да се интересува от други хора, а за Денис е много важно той да бъде единственият му приятел. Общо взето, класическа ревност. Може ли да се направи нещо по този въпрос?

— Както ми представихте нещата, ще е трудно. Нашите методи са подчинени на това, че човек се учи да се справя с проблема, който сам осъзнава. Той знае, че заеква, и иска да се научи да говори гладко. Той знае, че изостава с усвояването на учебните предмети или не се справя с обучението си в института или с работата си. Той забелязва, че се уморява бързо, че го болят очите, че се разсейва, а трябва да свърши още много неща. Той знае, че няма време, а трябва бързо да научи нещо или да подобри физическата си форма. Той знае, че преди някакво важно събитие го обзема паника, и се страхува да излезе от дома си. При всички случаи човекът знае със сигурност какво му трябва и какво не му достига. Сили, търпение, внимание, спокойствие и така нататък. Ако той знае всичко това, нашите методи му помагат стопроцентово. Ако не го знае, значи първо му трябва психолог, който да открие проблема и да направи така, че човекът да го разбере. И едва след това този проблем може да се реши с методите на самоконтрола.

— Но проблемът е известен. Става дума за ревност. Тъй че сигурно няма нужда от психолог — каза Настя.

— Проблемът е известен на вас — възрази й Вадим. — Но дали е известен на Денис? Самият той дали разбира, че ревнува? Ако нещата стоят така, както вие казвате, проблемът може да не е в това, че е изгубил интерес към живота, а в желанието му да остане по-дълго болен и по този начин да прикове вниманието на приятеля си. Този приятел посещава ли Денис в болницата?

— Това е меко казано. Той не излиза оттам.

— Ето, виждате ли. Докато Денис е болен, приятелят му изцяло му принадлежи. Но веднага щом оздравее, всичко отново ще си дойде на мястото и приятелят му пак ще започне да се интересува от други хора. Това е изключително тънка психологическа хитрост, която е разпространена много повече, отколкото дори можете да си представите. Стотици хиляди хора непрекъснато боледуват от нещо, като в същото време са абсолютно здрави, разбира се, в съответствие с възрастта си. Те дори не осъзнават, че по този начин искат да привлекат вниманието на близките си към себе си или да се изолират от решаването на някакви проблеми, защото никой не спори с болен човек. Ако ги попитате директно дали е така, те даже няма да разберат за какво им говорите. И са искрено убедени, че са болни от всички възможни болести на света. Просто не могат да надникнат дълбоко в себе си и да осъзнаят истинските си подбуди. Затова, ако ги попитате за близките им или за живота изобщо, те задължително ще ви кажат, че имат куп проблеми, но не могат да ги решат, тъй като са болни, а пък близките им не се отнасят достатъчно добре с тях.

— Разбрах — каза угнетено Настя. — Значи не можете да ни помогнете с нищо?

— Боя се, че на този етап не мога.

— А ако ви предложа друг вариант да участвате в съдбата на Денис? Ако му кажете, че можете да го научите на методите на самоконтрола, чрез които той да покаже на целия свят чудеса от следоперативно възстановяване? Мисля, че той ще възприеме това като начин да се открои и да привлече вниманието на приятеля си.

— Възможно е — съгласи се Вадим. — Идеята не е лоша. Още повече че имаме методи, които са в състояние да постигнат това, но хората не се интересуват от тях. Оперирани болни не идват при нас. Вярно, официалното ни название сигурно ги обърква. Всички си мислят, че в Центъра за защита от стреса се лекува само стрес. Но ако се наречем Център за обучение по самоконтрол, тогава изобщо никой няма да дойде. Това е неясно и не буди доверие, нали?

— Така е. И все пак ще се заемете ли с Денис?

— Ще се опитам. Не мога да обещая, че ще успея, но ще пробвам.

Настя написа на едно листче адреса на болницата, номера на отделението и стаята, в която лежеше Денис Баженов. Вадим обеща да го посети още тази вечер.

След това Настя тръгна към другата болница — този път при Клавдия Никифоровна. „Колко интересна е понякога работата на следователя — мислеше си тя, докато седеше в почти празния тролей и разглеждаше сградите и надписите, мяркащи се зад стъклото. — Няма нито засади, нито нощни бдения в очакване на някого, нито напрегнато издирване, нито стрелба. За сметка на това ходиш от болница в болница, и то при абсолютно непознати хора. Без какъвто и да било риск за живота и дори без видимо напрежение. Това също се нарича борба за информация. Но и още нещо — оперативна съобразителност“.

За разлика от младия и преливащ от сили Денис, Клавдия Никифоровна очевидно имаше огромна воля за бързо възстановяване. Във всеки случай още вечерта на същия ден, в който Бърза помощ я закара в болницата, възрастната жена вече изглеждаше бодра и беше в прекрасно настроение.

— Мен не можеш да ме надвиеш току-така — обяви доверително тя на Настя. — Когато имам такъв пристъп, ме държат най-много три-четири дни, и то ако лекарите решат да се презастраховат. А някои ме пускат още на другия ден. Донесохте ли ми нещата?

— Донесох ги. Но за съжаление, не ходих аз у вас.

— А кой?

— Сергей Зарубин. Сигурно го помните, разговарял е с вас.

— Серьожа ли? Помня го, разбира се, добро момче. Да му даде господ здраве и добра жена. А защо казахте „за съжаление“? — попита разтревожено Романова. — Да не е счупил, да не е повредил нещо у нас?

— Не, какво говорите, не се притеснявайте — засмя се Настя. — У вас всичко е наред. Но очевидно е взел неподходящи кремове. Сега е лято, горещо е, кремовете трябва да са силно овлажняващи и леки, за да не запушват порите, а той е взел мазни. Мъж, какво да го правиш! Те изобщо не разбират от такива неща. А освен това, аз никога не бих повярвала, че такава поддържана дама като вас не разполага с подмладяващи гелове и кремове против бръчки. На негово място щях да донеса точно такива кремове. Но Серьожа е още толкова млад…

Настя оказваше натиск на Романова, гледайки я нагло право в очите с ясния си светъл поглед, и й се усмихваше нежно със заговорническа усмивка, сякаш й казваше: „Ние с вас сме страшно компетентни жени и прекрасно знаем как трябва да се грижим правилно за лицето си, а онези, които не знаят това, трябва да умрат от срам“. Настя съчиняваше репликите си наслуки, тъй като не бе сигурна за леките и мазните кремове, но разчиташе, че увереният й тон ще постигне нужния ефект. И се оказа права.

— Ох, и какво да правя сега? — разстрои се Клавдия Никифоровна, сякаш ставаше дума за нещо жизненоважно. — Ама той наистина не е взел нужните кремове. Какво да правя сега?

Настя мълчеше, изобразявайки на лицето си съгласие и съчувствие, и поклащаше глава, сякаш споделяше огорчението на събеседничката си за козметичната катастрофа.

— А вие далеч ли живеете? — попита Романова, като че ли взела някакво решение.

— Не, съвсем наблизо. Затова Серьожа ме помоли да ви донеса нещата.

— А ключовете от апартамента в него ли останаха?

— Ето ги, донесох ви ги.

— Миличка, бихте ли отишли у дома? — помоли най-неочаквано и много жално Клавдия Никифоровна. — В банята имам един хубав крем, френски е, срещу бръчки. Задължително трябва да се мажа с него всеки ден, иначе няма ефект. Идете до нас, миличка, ще ви бъда страшно благодарна.

Романова се хвана в капана. Настя дори не очакваше, че ще стане толкова лесно. Достатъчно беше само да й даде да разбере, че младото поколение я смята за свой човек, и на нея веднага й се прииска да бъде като него.

Настя погледна демонстративно часовника си и замислено завъртя глава.

— Ох, не знам… Къде живеете?

Романова каза адреса си. Настя помълча малко, правейки се, че обмисля нещо, и сетне въздъхна.

— Добре, ще отида. Само че днес вече няма да успея да ви донеса тези кремове. Ще ги донеса утре сутринта, може ли? Мисля, че ако пропуснете една вечер, няма да е фатално.

— Ох, благодаря, миличка, много благодаря! — занарежда Романова. — Направо ме спасихте!

Когато излезе от болницата, Настя веднага намери един уличен автомат и пусна съобщение по пейджъра на Зарубин: „След половин час ще бъда у Романова. Ако можеш, ела“.

Те влязоха заедно в апартамента. Отвориха тихичко вратата и пак така внимателно я затвориха след себе си. Любопитните съседи не бяха малко и щеше да плъзне слух, че при Романова са зачестили чужди хора, и то по двама. Нямаше нужда от това. Сергей веднага влезе в стаята, а Настя остана в антрето.

— Ей сега ще вдигна дивана, а ти ми кажи чува ли се в антрето или не — каза й Зарубин.

— Хайде.

След няколко секунди се разнесе жално скърцане.

— Чува се — констатира Настя. — И то много силно.

— А сега иди в кухнята и слушай оттам.

В кухнята също се чуваше, и то много ясно. В това нямаше нищо странно, защото блокът беше панелен. Стените бяха тънки и нямаха звукоизолация.

— Добре, а сега чуй от банята — помоли я оперативният работник.

В банята се чуваше малко по-слабо, ако вратата беше затворена, но въпреки това звуците достигаха и дотам. Вярно, ако се пуснеше водата на тоалетната, а в това време телевизорът в стаята работеше, нямаше никакъв проблем да бръкнеш под дивана, без домакинята да разбере.

— Ще го имаме предвид — кимна удовлетворено Зарубин. — Ако открием онзи, който е извършил това, по време на разпита можем да го довършим, като му покажем, че знаем и най-малките подробности. Как мислиш? Ако му кажем: „В стаята е работел телевизорът… Вие сте изчакали Клавдия Никифоровна да отиде до тоалетната и в момента, в който тя е пускала водата…“, той направо ще припадне, ще видиш.

— Или пък тя — отбеляза разсеяно Настя.

— Защо тя?

— А защо той? Кой е казал, че това задължително е бил мъж?

— Права си. Виж, ето снимката, скрита е сред новите дрехи.

Настя повъртя снимката в ръце. Нямаше съмнение, че това е Дударев. Беше заснет в профил, дори в три четвърти, и белегът под ухото му ясно се виждаше. Обзе я тревога. Тя сложи снимката на масата и се разходи бавно из жилището. Някъде тук тревогата я обзе за пръв път, но тя не й обърна внимание, ала сега, когато се вгледа в снимката, я почувства много остро. Някъде тук…

Настя отиде в антрето. Ето! Точно тук. Разбира се.

— Серьожа, ела тук — повика го тя.

Зарубин отиде при нея и се озърна с недоумение.

— Какво намери? Не виждам нищо.

— Погледни през шпионката.

Сергей притисна око до шпионката.

— И какво трябва да видя?

— Нищо. Гледай, гледай добре.

— Настя, не разбирам какво искаш. Добре де, гледам през шпионката и какво от това?

— Какво виждаш там?

— Виждам врата.

— Каква врата?

— На съседния апартамент, в който е живял Вяткин.

— Точно така. А сега погледни снимката на Дударев.

Сергей отиде в стаята и след малко се върна до входната врата със снимката в ръка.

— Гледам, но пак не разбирам нищо.

— Белегът, Серьожа. Белегът му е отляво. А през шпионката можеш да видиш само десния профил на човека, който звъни на вратата на Вяткин. Ако нашата бабичка твърди, че е видяла този човек три пъти — и трите пъти през шпионката, когато е звънил или е влизал в апартамент номер шестдесет и осем, тя е можела да види само дясната му страна. Но в никакъв случай не би могла да види лявата.

— Може да го е видяла, когато е излизал? — предположи Сергей.

— Нека да помислим. Когато някой излиза от асансьора, в апартамента се чува звук от отварянето на вратата. Любопитната баба Клава излита като стрела до вратата и се залепя за шпионката. В това време човекът спира пред нужната врата, натиска звънеца и стои неподвижно, докато чака да му отворят. В тази ситуация, ако имаш добро зрение, можеш да разгледаш добре лицето му. Шпионката на бабичката е с много високо качество. Съгласен ли си?

— Съгласен съм.

— Да продължим нататък. Вратата на съседния апартамент се хлопва и бабичката отново хуква презглава да види кой е излязъл от дома на Костя. Но все пак тя не е метеор и дори при най-добро стечение на обстоятелствата губи три-четири секунди. През това време се случва следното: или човекът решава да слезе пеш надолу по стълбите — в такъв случай за три-четири секунди той вече е стигнал до стъпалата и Романова просто няма как да го види през шпионката; или вторият вариант е да слезе с асансьора. Тогава той го повиква и стои. И отново е обърнат с дясната си страна към шпионката на баба Клава, защото вратата на асансьора е на същата стена, на която е и вратата на апартамента на Вяткин. Има ли други варианти? Предложи нещо и ще го обмислим.

— Защо реши, че той задължително стои с лице към асансьора? — възрази й Зарубин. — Може да е стоял с гръб към него. В такъв случай е бил обърнат с лявата си буза към Романова.

— Серьожа, често ли си виждал хора, които повикват асансьора и стоят с гръб към него?

— Един господ знае, не съм обръщал внимание — призна си Сергей. — Но щом можеш да стоиш с лице към вратата на асансьора, то според теорията на вероятностите можеш да стоиш и с гръб.

— Това е според теорията на вероятностите. Но според човешката психология не става така. Съществува такъв феномен, разбираш ли? До този момент никой не го е разтълкувал логично, но само в един на хиляда случаи човек се обръща с гръб към асансьора. Тоест, случва се много рядко. Но тъй като „рядко“ означава, че все пак се случва понякога, а не никога, ще смятаме, че засега има шанс да оправдаем баба Клава. Може би наистина е имала възможност да види Дударев от лявата страна. Хайде сега да поровим тайничко из книжата и да се махаме оттук. А, да не забравя кремовете. Нали трябва да оправдая някак си присъствието в чуждия дом.

След половин час Настя и Зарубин напуснаха жилището на загадъчната пенсионерка Клавдия Никифоровна Романова. И заслизаха по стълбите, за да не се натъкнат на някой съсед, докато чакат асансьора на площадката. Още не бяха стигнали до първия етаж, когато пейджърът на Сергей, висящ на колана му, се разпищя.

— Гмиря ме търси — измърмори недоволно той. — Вече е десет часът вечерта, а не ме оставя на мира.

— Обади му се. Тъкмо ще му доложиш за баба Клава.

— Как мислиш — поколеба се неуверено Сергей, — дали да не се кача у Романова и да се обадя оттам? Глупаво е да търся уличен автомат, след като имам подръка нормален телефон.

— Качи се — съгласи се Настя. — В това няма нищо лошо. Ние не сме някакви крадци. Тичай, аз ще те почакам навън.

Тя слезе долу и с удоволствие си запали цигара. Отдавна й се пушеше, но не рискува да го направи в жилището на Романова.

Вечерта не донесе желаната прохлада, нямаше дори лек ветрец и въздухът сякаш бе застинал завинаги и вече никога нямаше да се размърда в пространството. И дори нямаше да се разхлади. „В такава задуха дори комарите се спотайват — помисли си Настя. — Направо е за чудене, вече е средата на лятото, а още нито един комар не ме е ухапал. Сигурно горкичките също нямат сили да летят и да пият кръв. Впрочем защо „също“? Колкото и да е странно, хората намират сили да убиват. С нищо не можеш да спреш този звяр, наречен „човек“, и дори изтощителната жега не го отклонява от убийствата. Както каза днес бабичката Романова, нас не можеш да ни надвиеш току-така. И това е истината“.

Входната врата се хлопна и Зарубин се появи. Физиономията му беше сериозна и загрижена.

— Е, доложи ли? — попита Настя. — Гмиря доволен ли е от нас? Или се разстрои, че бабичката ни е излъгала и че Дударев не е ходил при Вяткин?

— Разстрои се. Само че по друг повод.

— Защо? — напрегна се тя.

— Имаме труп, Настя. Разбира се, той може да не е наш, но по всичко личи, че е така.

— На кого? — попита тя с внезапно отпаднал глас.

Кой знае защо, почувства се дискомфортно и я обзе страх.

— На Храмов. На адвоката, когото Дударев нае.