Призрачна музика

ГЛАВА 6

Собственикът на стаята беше мъртъв някъде от около половин час. Първоначалният оглед даваше основания да се твърди, че е починал в мъки, макар да нямаше никакви следи от изтезания или външни рани.

— Защо не извикахте Бърза помощ? — попита с укор младичкият милиционер възрастната съседка, която бе подала сигнала.

— Извиках я, разбира се — занарежда съседката, — само че мина един час, мина втори, а тях все ги няма. Влязох при Костя да го видя как е, а той вече не дишаше. И тогава хукнах да се обадя на вас.

— А вие имате ли ключ от вратата му?

— Не, откъде ще имам? Към четири часа той позвъни на вратата ми. Едва се държеше на краката си. И ми каза: „Лельо Клава, извикайте Бърза помощ, лошо ми е, умирам“. Понеже той няма телефон. Казах му, че ей сега ще се обадя, а пък той да иде да си легне и да не заключва вратата, да я остави отключена, та да може да се влезе, ако не е в състояние да отвори. Той се прибра у тях, а пък аз се обадих и зачаках. Лекарите все не идваха. Отидох веднъж при Костя, а сетне — още веднъж, и гледам, че му става все по-зле и по-зле, вече не отваряше очи и беше пребледнял като платно. Същински ужас, страх да те хване, като го гледаш. А след това, на третия път, вече се изплаших, че е умрял, и извиках милицията.

Милицията дойде веднага благодарение единствено на това, че се намираше на съседната улица. В петък след пет следобед беше невъзможно да минеш през Москва. Всички напускаха града, тъй като не искаха да остават през почивните дни в тази пещ и се надяваха да изпитат поне някакво облекчение сред дърветата и край водоемите. Беше ясно, че Бърза помощ нямаше да дойде скоро. Навсякъде с часове се висеше в задръстванията, така че в това нямаше нищо странно, особено като се имаше предвид, че градските власти трескаво се втурнаха да оправят основните пътни артерии за юношеската олимпиада, а това бяха точно онези улици, по които московчани напускаха града. Заради ремонтните работи по широките шосета имаше само тесни проходи, по които едва се промъкваха шофьорите, които не желаеха да се движат един след друг и не искаха да се съобразяват с елементарните закони на механиката и да се пропускат взаимно.

Милиционерите направиха оглед на стаята и се спогледаха.

— Това или е склад, или е някакво нелегално производство — каза единият от тях, посочвайки безбройните кутии, част от които бяха празни, а друга — пълни с аудиокасети.

— По-скоро е производство, погледни колко техника има. И ако се съди по надписите, касетите са еднакви — отвърна другият. — Саундтракът на „Титаник“. Усещаш ли на какво мирише тук? Филмът току-що излезе по екраните, а те вече имат саундтрака в несметни количества. Сигурно записът е пиратски.

И двамата бяха на мнение, че трупът по-скоро не е резултат от криминално престъпление, тъй като избодените до безобразие ръце и крака на покойния красноречиво свидетелстваха за пристрастието му към наркотиците. Но трябваше да извикат колегите си, които се занимаваха с аудио- и видеопиратство, защото бе съвсем очевидно, че това е в тяхното поле на действие.

В понеделник вечерта служителят, който сортираше и съставяше списъка на касетите, иззети от починалия скоропостижно Константин Вяткин, се натъкна на познати думи. Някъде вече ги бе виждал, и то съвсем скоро. Касетите бяха много, очите му се измориха, вниманието му отслабна и той примижа и се облегна на твърдия стол, за да си почине. След това завъртя глава насам-натам, за да раздвижи схванатите мускули на врата си, и плъзна поглед по залепеното със скоч на стената листче, на което с дебел флумастер бяха изписани въпросните думи. Феликс Менделсон Бартолди, „Шотландска симфония“. И отдолу — телефонният номер и фамилията на човека, с когото трябваше да се свърже.

— Обаждам се за Менделсон — изломоти той в слушалката, когато му отговори женски глас.

— Да, да, слушам ви.

— Тук се появи една касета… ако ви интересува, елате.

— Докога ще сте там?

— Най-малко още час и половина.

— Благодаря, непременно ще дойда.

Не можеше да се каже, че служителят, който сортираше касетите, бе образец за изпълнителност, и в друга ситуация сигурно не би се обадил за касетата. Но сега беше страшно уморен, имаше нужда от почивка и реши да си я осигури, като изпълни нечия молба. Хем имаше полза от това, хем доставяше удоволствие на някого.

Той поседя още малко със затворени очи, въздъхна и се зае отново с дългия, безкраен опис.

Когато Денис се върна, Артьом вече не спеше. Лежеше, мушнал ръце под главата си, и си мечтаеше за нещо, което, ако се съдеше по усмивката му, беше приятно.

— Намери ли записа? — попита веднага той, щом Денис влезе в стаята.

— Мисля, че го намерих. Запознах се с едно момче, то каза, че знае кой има този запис, довечера ще го донесе.

— Наистина ли? — зарадва се Артьом. — Прекрасно.

— Как си?

— Добре съм.

— Сега ще пиеш лекарство — каза строго Денис. — И ще си направиш гаргара. Трябва да ти премерим и температурата.

— Стига, Денис, защо трябва да я мерим? И без това усещам, че нямам температура — съпротивляваше се Артьом.

— Не — рече твърдо Денис, — леля Катя каза, че трябва да я мерим от четири до шест вечерта. Като се върне от работа, ще ме попита дали сме го направили. И аз какво ще й кажа?

Сърцето му пееше от радост. Той отново господстваше напълно над приятеля си, даваше му лекарствата и термометъра, ръководеше го, проявяваше строгост и с всичките си действия демонстрираше колко е необходим на Артьом. Дори успя да изпълни нещо, което изглеждаше неизпълнимо — намери му рядък диск, който отдавна вече не бе на пазара. Но го намери, защото така искаше Артьом. Артьом беше толкова умен, толкова зрял, толкова необикновен и талантлив и нямаше по-голямо щастие в живота от това да бъде до него, да е негов приятел и да му помага.

Разбира се, Артьом имаше температура, но не чак толкова висока, както преди. Денис вдигна възглавницата, за да го настани по-удобно в леглото, и отиде в кухнята да стопли храната. Артьом стана, за да се нахрани, но към края на обяда отново почувства слабост и си легна.

— Дай ми топчето, моля те — каза той на Денис. — Да си поразкърша малко пръстите.

Топчето беше в джоба на Денис. Юношата се отдалечи бавно към масата, правейки се, че го търси сред книгите и тетрадките, където беше сутринта, и се опита да го извади незабелязано от джоба си.

— Не го търси там — каза Артьом, — не е там. Вече го търсих, докато те нямаше. Къде ли съм го дянал?

— Сигурно е в другата стая — предположи с облекчение Денис.

Той излезе и след минута се върна с топчето в ръка. Артьом взе любимата си играчка, направи няколко движения с пръсти, но след това спря и доближи с недоумение топчето до лицето си.

— Много странно мирише.

— На какво мирише? — не разбра Денис. — Изобщо не мирише.

— Мирише на нещо сладко… На сладолед. И е малко лепкаво. Да не би да си го взел, когато си излизал?

Денис понечи да излъже, но реши, че е безсмислено. Беше трудно да излъжеш Артьом, защото усетът му наистина бе невероятен. И бездруго щеше да разбере, че Денис го лъже, дори той да отричаше до последно, и щеше да се обиди.

— Да, взех го. Какво толкова? Ти и без това спеше, когато излизах, и си помислих, че няма да ти трябва.

— Но нали Каменская каза да не си играем с топчето навън. Забрави ли?

Артьом се развълнува и на Денис му стана приятно. Той се притесняваше за приятеля си и се страхуваше да не му се случи нещо. От друга страна, отново се сети за тази Каменская… Дявол да го вземе, както да върти и да суче, все на нея налита! Налагаше се да сподели плана си с Артьом.

— Взех го нарочно. Ами ако наистина те търсят? Търсят теб, но ще намерят мен и тогава ние ще ги спипаме — заговори възбудено той. — Струва ми се, че младежът, който ми обеща да донесе диска на Астапкина, забеляза топчето и дори ме попита защо го въртя в ръката си. Довечера ще се срещна с него, ще запиша гласа му на диктофона и ще ти дам да го чуеш. Ако това е човекът, с когото си разговарял оня ден, ние ще го проследим сами и ще го хванем. Нали е страхотно?

— Ти си полудял! — Артьом се задави и се закашля. — Какво си намислил? Как ще го проследим, как ще го хванем? Да не сме следователи? Трябва да се обадим на Каменская и да й разкажем всичко.

— Как ли пък не! — възмути се Денис. — Засега няма какво да й разкажем. Първо трябва да се убедим, че това наистина е той, и чак след това да й се обадим. Хората се занимават със сериозни неща, а пък ние ще им отвличаме вниманието с глупости.

Аргументът, от който вече се възползва веднъж, му се стори много убедителен и Денис реши да го пусне в действие повторно. Сметката му излезе вярна и Артьом отново го послуша.

— Общо взето си прав — каза замислено той. — Може да ти се е сторило и онзи младеж да се е поинтересувал от топчето просто така. Трябва да проверим. Само че, много те моля, бъди внимателен.

— Не се тревожи — заяви уверено Денис, — всичко ще е наред. Ще ми дадеш ли диктофона?

— Разбира се, вземи го.

Двамата решиха, че към десет и половина Денис ще си тръгне уж за вкъщи и няма да се връща у Кипиани след срещата. Иначе щеше да е трудно да обяснят на родителите на Артьом тези странни нощни разходки.

— Ще спя у нас, а сутринта ще дойда при теб — обеща му Денис. — Само че…

— Какво?

— Той иска петдесет рубли за диска. Нямам толкова.

— Нищо, родителите ми ще си дойдат и ще поискам от тях.

Екатерина се върна в шест и половина от работа, а малко по-късно се появи и Тенгиз. Родителите с удоволствие отбелязаха, че синът им се оправя под умелите и отговорни грижи на Денис. Приготвиха вечеря на момчетата и без да задават никакви въпроси, дадоха сумата, с която да купят диска, който искаше Артьом.

Изтощеният от температурата и лекарствата Артьом едва се бореше със слабостта и желанието си да заспи и на Денис му се наложи да си тръгне по-рано, отколкото планираше. И наистина, щом нямаше да остане да спи там, нямаше нужда да седи повече, при положение че Артьом вече спеше.

Не му се прибираше вкъщи и затова Денис започна да обикаля безцелно из кривите улички около „Садовое колцо“, като си мислеше за предстоящата среща и за това как щеше да залови престъпника сам. А сетне Артьом щеше да го уважава още повече и тогава никаква Каменская вече нямаше да го застрашава.

След като отиде да вземе касетата, Настя си тръгна за вкъщи. Беше обзета от любопитство, затова веднага щом прекрачи прага, бързо сложи касетата в касетофона.

— Днес няма ли да вечеряш? — попита изненадано Алексей.

— Шт — притисна тя пръст до устните си, — ей сега ще я прослушам набързо, сигурно ще разбера, че това пак е нещо друго, и ще се нахвърля на храната като вълк.

— Какво е това?

— Менделсон.

— Чакай малко, нали вчера купихме някакъв Менделсон.

— Пак е Менделсон. Само че оркестърът е друг и диригентът също е друг. Онзи беше Ливайн, а този е Зубин Мета.

— За какво става дума? Вчера така и не ми обясни.

— Човекът, когото търсим, е слушал Менделсон. Ние смятаме, че това е убиецът. Трябва да намерим запис като онзи, който е слушал, и да се опитаме да определим кръга от хора, които разполагат с него.

— Направо можеш да откачиш от този прогрес — завъртя ехидно глава Чистяков. — Убийците слушат симфонична музика. А пък аз си мислех, че Менделсон е известен най-вече със сватбения си марш.

— Не, слънчице, Менделсон е най-вече тази музика, а сватбеният марш е просто така — една шега на гения, саундтрак.

Алексей я погледна озадачено.

— Не разбрах. Защо да е саундтрак?

— Защото е музика към пиесата на Шекспир „Сън в лятна нощ“.

— Така ли? Не знаех.

— Льоша, хайде да помълчим — каза тихичко Настя. — Трябва много внимателно да чуя два фрагмента.

Да, всичко май че беше точно така, както го описа Артьом. В този фрагмент на преден план излизаше цигулката… А в другия — духовите инструменти. Трябваше да ги сравни по-прецизно.

Настя извади другите два записа на „Шотландска симфония“ и започна да ги прослушва. Май че всичко съвпадаше. Сега оставаше да ги чуе и Артьом. Трябваше да ги чуе със собствените си уши и да каже дали от слушалките на непознатия мъж е звучало това изпълнение или не. Тя погледна часовника. Беше десет часът и пет минути. Значи можеше спокойно да се обади.

— Свърши ли? — разнесе се от кухнята гласът на Алексей. — Да стопля ли яденето?

— Ей сега, слънчице, само да се обадя по телефона и цялата съм твоя.

Артьом ту потъваше в тежка дрямка, ту изплуваше от нея и лежеше в тъмното, без да светва лампата и без да отваря очи. Телефонът стоеше до него, точно до главата му, и когато иззвъня, той мигом грабна слушалката. Струваше му се, че е спал доста дълго и че сега сигурно е почти полунощ. Може би се обаждаше Денис? И щеше да е добре, ако е той, защото Артьом все пак се тревожеше.

— Добър вечер — чу той спокойния, леко дрезгав глас, от който сърцето му изведнъж бясно заби, — аз съм Каменская. Късно ли е да ви безпокоя?

Дъхът на Артьом спря и той дори не можа да отговори веднага, но в този момент се разнесе гласът на майка му, която мислеше, че синът й отдавна спи, и вдигна слушалката в другата стая.

— Добър вечер, Анастасия Павловна. Слушам ви.

— Може ли да поговоря със сина ви?

— Знаете ли, той е болен и в момента спи…

— Не спя! — извика трескаво Артьом. — Тук съм.

— Здравей, Артьом.

— Здравейте — измърмори той, боейки се, че Каменская ще долови, че гласът му трепери.

— Утре може ли да се видим? Зает ли си?

— Не, не, разбира се, целия ден ще си бъда вкъщи.

Внезапно го прониза остра тревога. Защо ли Каменская му се обаждаше късно вечерта? Да не би нещо да се е случило с Денис? Той усещаше, че не трябва да се захващат с това. Артьом протегна ръка, сграбчи електронния часовник и го доближи до очите си. Зелените светещи цифри показваха 22,10. Наистина ли беше толкова рано? Значи Денис все още не се е срещнал с онзи тип и не може да му се е случило нещо лошо. Артьом малко се поуспокои.

— Какво е станало? — попита вече по-уверено.

— Намерихме един запис на Менделсон и ми се струва, че той отговаря на описанието, което ти ми даде. Но искам да го чуеш лично. Може ли да дойда утре при теб към десет часа сутринта?

— Да, разбира се… — Той замълча за малко. — А вие къде намерихте този запис? Той е много необичаен и бих искал да го имам. От кой магазин го купихте?

— Не съм го купила от магазин.

— А къде го намерихте?

— От един човек.

— А можете ли да го попитате откъде го е купил?

— Артьом, не искам да те плаша, но този човек е мъртъв. Бил е наркоман и ти много точно ми описа начина, по който е говорил. Само че ти си решил, че е възрастен, а в действителност той е бил млад, но наркотиците дават такъв ефект, ако ги съчетаеш с транквилизатори.

Мъртъв… На Артьом му се стори, че сърцето му пропадна в някаква бездна. Мъртъв. Преди седмица беше жив, седеше на пейката, разговаряше, слушаше музика. Бил е млад. А сега е мъртъв. Обзе го страх. И в следващия миг той си спомни за Денис. Как така ще е мъртъв? А с кого ще се срещне Денис? Чий глас се кани да запише? Кой му е определил среща късно вечерта в пустия мръсен двор? Страхът за приятеля му моментално прерасна в паника.

— Анастасия Павловна…

— Да? Слушам те, Артьом.

Гласът й, напомнящ му за приспивна песен и в същото време за музика на Дебюси, го успокои като охлаждащ мехлем върху пламтяща кожа.

— Сигурно не е той — започна неуверено Артьом.

— Кой?

— Ами онзи, който е мъртъв… Сигурно това не е онзи човек, който тогава седеше на пейката.

— Защо да не е той? — Каменская се напрегна и той много ясно долови това от гласа й. Изобщо той много добре улавяше интонациите. Дори и най-малките промени в гласа му подсказваха промените в емоциите на хората по-красноречиво от която и да било мимика.

— Защото днес Денис се разхождаше из улиците с топчето. Търсеше ми диск на Астапкина… И един младеж му казал, че има такъв диск, и определил среща на Денис в единайсет часа вечерта. А освен това го попитал какво е това топче и защо си играе с него. А пък той му отговорил, че иска да стане пианист. Та затова си помислих, че ако онзи човек наистина е мъртъв, на Денис няма да му се случи нищо лошо. Но щом е определил среща на Денис, значи не е мъртъв.

— Чакай малко, чакай малко. — Този път гласът на Каменская прозвуча твърдо и ледено. — Какво значи „Денис се разхождаше из улиците с топчето“? Нали забраних да правите това.

— Знам, но той го направи. Излезе, докато спях. И не съм видял, че е взел топчето.

— Нарочно ли го е направил?

— Мисля, че нарочно… Каза, че искал престъпниците да го намерят, че не го е страх, че е силен и трениран и ще ги хване сам. И ще ги предаде на милицията. Анастасия Павловна, страх ме е за него…

— Така. — Тя направи пауза, като явно обмисляше нещо. — По-късно ще си поговорим за това, че приятелят ти е постъпил неправилно. Къде ще стане срещата?

Артьом й обясни, стараейки се да бъде колкото се може по-точен.

— В колко часа?

— В единайсет.

— Благодаря ти, че ми каза.

Тя затвори слушалката, без да се сбогува, но Артьом не се обиди. Той разбираше, че двамата с Денис бяха извършили непростима глупост, и отчаяно се ругаеше, че не бе осъзнал това по-рано, докато приятелят му беше още тук и докато все още можеше да го задържи, да не го пусне и да го разубеди. Но той се поддаде на уверения му тон и на момчешкия му хъс, а освен това, честно казано, този хъс обзе и него само при мисълта, че двамата биха могли да заловят престъпник. Истински престъпник. Господи, къде му беше умът? Това бе непростимо! Все пак Денис беше само на шестнайсет години и нямаше защо да го обвинява, но Артьом вече бе на деветнайсет и баща му съвсем правилно казваше, че ако не беше слепотата му, сега щеше да е войник и дори може би щеше да воюва някъде. И за какво си мислеше в този момент? А на всичко отгоре легна да спи, сякаш нищо не се е случило. Какъв късмет, че Каменская се обади. Колко хубаво беше, че тя съществуваше на този свят. Каменская задължително щеше да измисли нещо и нямаше да допусне някакво нещастие да сполети Денис.

Срещата с Георгий Николаевич Дударев не се хареса на адвоката Храмов, но той още по време на службата в милицията се бе научил да не обръща внимание на това, че някой го обича по-малко, отколкото му се иска. Разбира се, клиентите — или казано с други думи, хората, които търсеха помощ — обикновено се държаха с адвокатите си малко по-различно, но той не биваше да забравя, че не всички постъпваха така, далеч не всички. Имаше и такива (и през последните години те ставаха все повече и повече), които смятаха адвокатите за своя собственост, за наемна работна сила, която трябваше да върши каквото й кажат и от чието лично мнение никой не се интересуваше кой знае колко. Дударев се оказа почти същият. Разбира се, той нямаше маниерите, присъщи на някои бизнесмени, и не изрече думите „правете каквото ви казвам“, но заяви позицията си ясно и недвусмислено: вие сте нает да работите за мен и трябва да правите това, за което са ви наели, не ме интересува по какъв начин се каните да го направите, но щом сте получили заповед, трябва да я изпълните, все едно сте в армията, където заповедите не се обсъждат, а се изпълняват. И то най-добросъвестно.

Но въпреки това, тази среща бе необходима на Храмов, тъй като единствено Георгий Николаевич можеше да назове имената на хората, които бяха запознати с любовните похождения на покойната му жена. Дори нещо повече — с помощта на Дударев от всички тези хора той трябваше да провери онези, с които имаше смисъл да се опита да постигне споразумение. Дударев не разбра веднага какъв беше планът, който адвокатът му се канеше да осъществи, затова му се наложи да му обяснява три пъти, докато го разбере, така че Храмов отдаде дължимото на гъвкавия ум на Олга Василевна, която проумя ситуацията веднага. През двата часа, докато двамата разговаряха в залата на тихия и безлюден ресторант „Палма“, Анатолий Леонидович тайничко наблюдаваше любовниците и не преставаше да се учудва на небесните сили, които бяха успели да ги съберат заедно. Те бяха съвършено различни хора и според адвоката, изобщо не си подхождаха. Струваше му се, че Олга Василевна е фина, емоционална, чувствителна жена, склонна да преживява всичко дълбоко и драматично. А Дударев създаваше впечатление на простоват, рязък, несъобразителен и не много възпитан човек. Всъщност, прекъсна мислите си Анатолий Леонидович, това съждение можеше да се окаже грешно и дори неискрено. Неслучайно в Дударев се бе влюбила не само умната и интелигентна Олга Ермилова, но няколко години по-рано това бе сторила и ярката красавица и успешна бизнес дама Елена Тумакова. Вероятно в него имаше нещо особено…

Във всеки случай онова, което виждаше с очите си, предизвикваше у Храмов чувство на леко недоумение. Олга се стараеше всячески да угоди на Дударев и едва ли не го гледаше в устата, а Георгий Николаевич се държеше с дамата си сухо и сдържано, сякаш бе виновна за нещо пред него.

Но целта на срещата беше постигната и Анатолий Леонидович Храмов излезе от ресторанта, отнасяйки в дипломатическото си куфарче адресите, телефоните и имената на хората, които трябваше да се постарае да обработи в нужната на защитата посока, за да попречи на осъждането на господин Дударев. През цялото време, докато траеше деловият обяд, Храмов се опитваше да си отговори на въпроса дали неговият клиент наистина е невинен, или все пак е убиец. Той не попита директно, но насочваше разговора така, че да принуди Дударев да направи ясно изявление по въпроса. Ала Дударев изричаше неясни за Храмов фрази:

— Нали разбирате, че не съм извършил това убийство.

— Естествено — кимаше адвокатът.

— Нали разбирате, че нямам причини да убия Елена.

— Естествено — съгласяваше се Храмов.

— Нали разбирате, че всичко това е плод на болна фантазия.

— Разбирам — отвръщаше Анатолий Леонидович.

Но разбираше само едно: че построената по този начин фраза обикновено означаваше потайно, завоалирано признание за извършено престъпление и в същото време съдържаше указание към защитника да се бори за оправдателна присъда. Ако ситуацията беше друга, Дударев щеше да каже: „Повярвайте ми, не съм убил жена си“. Но той не изрече това.

А вечерта на същия ден Анатолий Леонидович Храмов направи първото си посещение при свидетелите, които му посочи Дударев. И остана неудовлетворен от резултатите, защото приятелката на покойната Елена Петровна не можа да каже нищо конкретно за поведението на следователя, което да му помогне да промени показанията й.

— Не, какво говорите — каза тя малко изненадано, — следователят не ме е притискал и не е преиначавал думите ми, нали прочетох протокола и го подписах. Там всичко е точно така, както му го казах.

— Значи вие сте сигурна, че Елена Петровна е водила бурен личен живот зад гърба на мъжа си?

— Зная го със сигурност — отвърна твърдо жената.

Колкото и да се мъчи, Анатолий Леонидович не успя да разколебае позицията на свидетелката. Не искаше да действа грубо и направо да й предложи пари, за да промени показанията си, тъй като това не беше в неговия стил. Още от работата си в милицията знаеше, че деветдесет и осем процента от резултатите на всеки разпит зависят от това как са формулирани въпросите и в каква последователност са зададени, неслучайно съществуваше цяла наука за тактиката на разпита. Анатолий Храмов владееше доста добре тази наука и прилагаше усърдно уменията си в адвокатската си практика. „Какво пък — мислеше си той, докато напускаше апартамента на свидетелката, — това не е последният ни шанс, ще продължим с опитите. Времето на мръсните номера още не е дошло“.

Часовникът показваше едва осем и половина вечерта и Храмов си помисли, че може да успее да направи още едно посещение. Качи се в колата, обади се по мобилния телефон на следващия от номерата, които Дударев му продиктува, и си определи среща.

След трийсет и пет минути влезе във входа и се качи на третия етаж, а след един час излезе навън, крайно озадачен. Просто не очакваше такъв обрат.

В единайсет без пет Денис Баженов вече стоеше на уговореното място на срещата. Внезапно усети, че се страхува. В течение на няколкото часа, изминали от първата му среща с продавача на компактдискове до този момент, той изпитваше остра възбуда от предстоящото приключение, смяташе се за умен, хитър и силен и изобщо не мислеше за опасността. Но сега, докато стоеше в здрача насред мръсния двор, за пръв път усети нещо като тревога. Да, той беше широкоплещест, силен и трениран и нямаше съмнение, че ако стане нещо, щеше да се справи с продавача на дискове, само че кой е казал, че той ще дойде сам? И защо не помисли по-рано за това?

Всъщност може би той просто си внушаваше някакви неща. Продавачът също щеше да дойде сам, защото трябваше да огледа Денис по-добре, за да се убеди, че това е точно той — същото онова момче, което тогава се е намирало до блока, където се взриви колата, тъй като той също не можеше да е стопроцентово сигурен и също трябваше да провери подозренията си. Дори и да не дойдеше сам, изобщо не бе задължително да го бият или да му причинят нещо лошо. Денис се стараеше да се успокои, но не успяваше. С всяка изминала минута, прекарана в очакване, страхът го завладяваше все повече и повече. Дори му хрумна срамната мисъл да си тръгне, докато никой не е дошъл. Но Денис Баженов отхвърли тази идея. Ако постъпеше като страхливец, Артьом никога повече нямаше да го уважава, а това бе равносилно на катастрофа.

Продавачът на дискове се появи около единайсет и половина, когато вече бе станало почти тъмно. Той беше сам и Денис веднага се успокои.

— Здрасти! — каза преднамерено високо той, стараейки се да изглежда спокоен и уверен в себе си. — Вече си мислех, че си забравил за уговорката ни.

Денис мушна ръка в чантата, която висеше на рамото му, извади банкнотата от петдесет рубли и в същото време натисна бутона на диктофона.

— Донесе ли диска?

— Донесох го — отвърна кратко продавачът. — Дай парите, защото ви знам аз вас, копеленцата. Ей сега ще грабнеш диска и ще хукнеш да бягаш.

— Да бе, как ли пък не — напери се Денис, — първо ми покажи диска, защото иначе може да стане обратното — аз да ти дам парите, а ти да ги грабнеш и да хукнеш да бягаш.

Той страшно се гордееше със себе си заради това, че успя да се пошегува дори в тази сложна ситуация. Като че ли не го грозеше никаква опасност, момчето не казваше нищо особено и дори напротив — държеше се спокойно и съвсем в реда на нещата.

Продавачът извади диска от плика, който носеше. В тъмното не се виждаше добре какво пише на обложката му и на Денис му се наложи да го доближи до очите си. Да, наистина, това беше Ирина Астапкина. Трябваше бързо да даде парите и да изчезне оттук. Но от друга страна, засега младежът беше казал много малко думи. Ами ако това не е достатъчно на Артьом, за да разпознае гласа? Трябваше да подхване някакъв разговор.

— А аз откъде да знам, че вътре е дискът точно на Астапкина, а не някакъв друг? — попита подозрително той.

— Това е диск, глупако, а не касета — подхвърли презрително младежът. — На него пише какво съдържа, а надписът е фабричен. Погледни, щом не вярваш.

Денис отвори кутията, извади диска и започна да го оглежда от двете страни. Той все още беше много млад и неопитен и не знаеше, че когато се боиш от нападение, не бива да ангажираш и двете си ръце. Поне едната ти ръка трябва да остане свободна. Денис държеше в лявата си ръка отворената кутия, а в дясната — диска. И точно в този момент ударът с нож го връхлетя.

Спаси го разликата в ръста и яките му мускули. Естествено ударът достигна целта си, Денис усети остра пареща болка, отдръпна се назад и се преви одве, осъзнавайки, че всеки миг просто щяха да го доубият. „Ама че съм глупак, хем си мислех…“ — стрелна се през ума му. И в следващия момент чу стъпки и нечии гласове.

След това блесна ярка светлина и Денис примижа.

— Денис — разнесе се познат глас съвсем близо до него. — Денис, чуваш ли ме?

Той не можеше да си спомни чий е този глас и отвори леко очи. Това не беше вече тъмният мръсен двор. Намираше се в някакво малко помещение с големината на килия, а до него седеше Каменская. Боже мой, наистина ли никога нямаше да се отърве от нея!

— Къде съм? — попита той, учуден, че устните му се движат много трудно.

— Засега в колата. Скоро ще бъдеш в болницата. Как си?

— Нормално. Добре съм.

— Е, не си чак толкова добре — отбеляза спокойно тя. — Все пак те наръгаха с нож в корема. Кой беше онзи младеж с теб?

Да бе, как ли пък нямаше да й разкаже! Сега щяха да превържат раната му в болницата и той щеше да се прибере вкъщи, а утре да даде записа на Артьом, за да го чуе. И едва след това може би щеше да разкаже на Каменская. А можеше и да не й разкаже…

Виеше му се свят, гадеше му се и той наистина се изплаши. Ами ако е ранен тежко?

В този момент до лицето на Каменская се появи още едно лице. Човекът бе облечен с бяла престилка. Той хвана ръката на Денис и започна да мери пулса му. Юношата разбра, че се намира в линейката на Бърза помощ.

— Ще умра ли? — попита шепнешком.

— Как ли пък не! — усмихна се лекарят. — Ще надживееш всички ни.

Денис моментално си спомни подобни сцени от всички прочетени книги и филми, които бяха гледали заедно с Артьом. Лекарите винаги утешаваха смъртно ранените и неизлечимо болните и им казваха, че ще живеят още дълго.

— Лъжете ме…

— В никакъв случай. Раната е дълбока, но загубата на кръв засега е незначителна, защото почти веднага са ти оказали първа помощ. Струва ми се, че няма вътрешен кръвоизлив, раната е широка, сигурно ножът е бил тъп. Ако беше постоял с тази рана час или час и половина, щеше да изгубиш много кръв и тогава щеше да ни е далеч по-трудно.

— А аз колко време съм бил така?

— По-малко от минута. Трябва да благодариш на Анастасия Павловна, защото те е превързала по правилата. Сега убедих ли те? Тогава край по въпроса, до операционната ще мълчим.

Денис затвори очи. Обзе го дълбоко отчаяние. Толкова много искаше да залови престъпника сам, за да докаже на всички и на първо място — на Артьом, че е умен, силен и смел. А сега щеше да умре, и то толкова бездарно. И престъпника не хвана, та Артьом да го спомене с добра дума. А на всичкото отгоре пред очите на Каменская, на същата онази Каменская, която му отнемаше Артьом. Защо животът е толкова несправедлив?

Закараха задържания Литкин до най-близкото поделение на милицията. Той нямаше как да отрече, че е нанесъл удар с нож на Денис Баженов, тъй като го бяха заловили на местопрестъплението. Но на въпроса защо е искал да убие Денис, отговаряше еднообразно и много убедително: че не е имал намерение да го убива, а е искал само да го сплаши, защитавайки интересите си на собственик.

— Той взе диска, но не искаше да ми плати. Аз да не съм благотворително дружество, а? Да не искате да давам безплатно дискове на всеки срещнат, а? Викам му: дай ми парите, а той ми вика: ей сега, като ти фрасна един, ще те размажа на стената. Много е як и започна да ме плаши с мускулите си.

— А пък ти се изплаши от един малолетен, така ли? — попита го насмешливо Сергей Зарубин, имитирайки неволно Литкин.

— Че аз откъде да знам, че е малолетен? — озъби му се Литкин. — Толкова е як, че може с един пръст да ме размаже. И аз му викам: дай ми парите, а той не ги дава. Взе диска, а не ми дава парите…

И всичко започваше отначало.

— Добре, шефе, съгласен съм, лепни ми лека телесна повреда, само че не забравяй да лепнеш на онзи, малолетния, покушение с цел грабеж. Защото той искаше да ми отмъкне диска и не ми даде парите, плашеше ме с физическа саморазправа. Това си е чист грабеж. Какво, не е ли?

— Да, да, успокой се, поборнико за правдини. Но за леката телесна повреда не позна, защото си нанесъл удар в жизненоважен орган.

— Че да не би да съм гледал къде удрям, а? Беше тъмно, наоколо — пустош, нямаше никого, а пък той ме заплашваше с физическо насилие и размахваше юмруци. Трябваше ли да се защитя или не?

Разбира се, те не казаха на Литкин, че в чантата на Денис е имало включен диктофон, на който беше записан целият разговор, а там нямаше никакви заплахи по адрес на злощастния продавач. Защо трябваше да му го казват? Нека си пее песничката и нека си мисли, че му вярват. Утре сутринта Артьом Кипиани щеше да прослуша този запис и щеше да каже дали няколко минути преди взрива на колата е чул същия глас. Ако отговорът му беше положителен, задачата с издирването на съучастника в убийството на Елена Дударева можеше да се смята за решена. Ако беше отрицателен, щеше да им се наложи да се върнат към кандидатурата на Константин Вяткин, в чието жилище бе намерен записът на Менделсон. Разбира се, това щеше да стане, ако утре сутринта Артьом чуеше симфонията и разпознаеше същото изпълнение. А ако не го разпознаеше…

Имаше твърде много „ако“. Но при всички случаи това беше по-добре, отколкото нито едно. Защото външното наблюдение на Дударев засега не даде нищо, а така имаше поне някакви отправни точки за издирването.