Призрачна музика

ГЛАВА 7

— Голям късмет извадихме, че Житената питка замина, иначе заради Баженов на главите ни щеше да се стовари всичко възможно, така че да го помним цял живот — въздъхна с облекчение младоженецът Селуянов, на когото чак краката му се разтреперваха от страх пред полковник Гордеев и не можеше да ги овладее по никакъв начин.

— Нищо нямаше да ни се стовари на главите — успокои го Юра Коротков. — Прецени сам: научихме за срещата на Баженов с Литкин по-малко от час преди уреченото време. И трябва да сме благодарни, че изобщо научихме. Ами ако Ася не се беше обадила на Артьом? Денис щеше да си лежи на двора цяла нощ, а кръвта му — да изтича. Щеше ли да е по-добре, ако бе станало така?

— Не ме баламосвай с предположения — не се предаваше Николай. — Ако не знаехме, това вече е друга работа. Но ние знаехме! Успяхме да отидем навреме до „Красние Ворота“, но не и да предотвратим нападението. Що за калпави ченгета сме тогава?

— Коля, не преувеличавай. Представи си, че бяхме изтичали при тях и бяхме спипали Литкин. И какво щеше да стане след това? Той държи в ръцете си диск, а Баженов — пари. И двамата потвърждават факта, че извършват покупко-продажба. И ние се озоваваме в една такава деликатна ситуация. Ти си оперативен работник, не ме принуждавай да ти обяснявам очевидни неща. Предполагахме, че Литкин само ще завърже запознанство с Денис и двамата тихо и мирно ще се разделят, а след това щяхме да проучим този продавач по всички правила. Кой да предположи, че Литкин моментално ще грабне ножа! Поне да бяха се сбили…

— Разбирам, не съм малък — тросна се Селуянов. — Не съм вчерашен. И въпреки това, всеки път ми прилошава. Сякаш аз съм виновен за нещо.

— За нищо не си виновен — продължи да убеждава приятеля си Коротков. — На момчетата им беше казано на чист руски език, че могат да ги разпознаят по топчето и че не бива да се разхождат с него по улиците, за да не се издадат. И ако някой прояви интерес към тях, веднага да ни съобщят. Бяхме им оставили и телефонния номер. Ние с теб не сме им бавачки и не можем да ги водим за ръчичка. Ако Баженов ни беше съобщил още през деня за срещата, щяхме да успеем да организираме всичко така, че косъм нямаше да падне от главата му. Коля, престани да си посипваш главата с пепел, имаме работа. Моля те, не забравяй, че сега съм ти началник, и ми доложи по правилата какво става в онази фирма, където нашият приятел Дударев е ходил уж да си търси работа.

— Засега нищо — призна Селуянов и сведе глава.

— Защо?

— Не съм ходил там.

— Разбрах, че не си ходил. Но защо?

— Юра, имай съвест! Насмалко да провалите сватбата ми, макар в нормалното общество на младоженците да им се полага три дни отпуск. Аз да не съм от желязо? И аз имам чувства. Или си мислиш, че след като се женя за втори път, изобщо не ми пука?

— Днес казват „през оная работа ми е“ — отбеляза Коротков. — Коля, хайде да се разберем с теб веднъж завинаги и повече да не се връщаме към този въпрос. Харесва ли ти, че ме направиха заместник на Житената питка, а не доведоха някой парашутист отвън?

— Разбира се, че ми харесва.

— Тогава не ми създавай допълнително напрежение. Повярвай ми, никак не е приятно да бъдеш началник на хора, с които до вчера си работил в един впряг. Така че недей да провокираш приятелските ми чувства, защото така ще си помисля, че съм някакво чудовище, което съсипва живота на хората.

Николай се намуси и замълча. Коротков реши да не обръща внимание на обидения си стар приятел. Какъв смисъл имаше да ровичка в това? Той още от самото начало си знаеше, че ще стане така, както става винаги, когато на ръководна длъжност назначаваха някого от вътрешните хора. Знаеше го и се съгласи с ясното съзнание, че сега ще му се наложи да търпи. Засега Коля беше първият, който направи опит да спекулира със старото им приятелство и се обиди. Но след това щеше да има и втори, и трети. Игор Лесников, Миша Доценко, Ася… Макар че Ася нямаше да го направи, тя просто беше друг човек.

— Между другото, къде е нашата подполковничка? — попита той ни в клин, ни в ръкав.

— Не знам, сигурно е в болницата при Денис — отвърна Селуянов. — Вчера двамата стояхме там, докато свърши операцията, сетне я закарах у тях и тя каза, че сутринта пак ще отиде там.

— Защо? — учуди се Коротков. — Навярно още не може да се разговаря с него.

— Какво от това? Просто ще постои там и ще подежури.

— Няма ли кой друг да го направи?

— Няма. Майката на Денис не е стока и според мен няма намерение да ходи при него. А пък ти и без това обеща почивни дни на Ася заради миналите две недели и тя се възползва от тях.

— Добре.

Коротков въздъхна и за пореден път си помисли дали постъпи правилно, като се съгласи с това длъжностно повишение. Докато беше старши оперативен работник, и през ум не му минаваше какви главоболия има един началник. Дори такива на пръв поглед дребни неща — като това всеки час и всеки миг да знае със сигурност кой от подчинените му къде се намира. Трябваше да бъде напълно информиран, в случай че на някого от висшестоящите началници му хрумнеше да попита: „А къде е твоят подчинен?“. Не се искаше кой знае колко ум, за да накиснеш един оперативен работник, но за сметка на това желаещите бяха много. Колко пъти се бе случвало да се обадят на Житената питка Гордеев с думите: твоят служител е уличен в корупционни връзки и в този момент кисне в сауната в приятната компания на един престъпен бос. Или че „се налива с водка“ в ресторант, който е известен сред престъпните босове и посещаван от тях. Такива съобщения винаги бяха неприятни и караха началника да подскача и трескаво да се оправдава, че не се опитва да прикрие подчинения си. Или нагло да лъже, че в момента човекът изпълнява специална задача, а в същото време да се чувства като пълен идиот. Но това ставаше в случай, че началникът наистина не знаеше къде се намира в момента злополучният му подчинен и какво прави там. А добрият началник винаги трябваше да знае това и да дава достоен отпор на злостните клеветници и на глупаците, които изпълняваха чужда воля. Каменская например веднъж влезе в капана и се стигна до отстраняването й от длъжност и до служебно разследване. И защо? Защото отишла в някакъв ресторант на среща с един голям мафиот, без да доложи на Житената питка. И моментално се намерили доброжелатели. Заснели я и изпратили снимките на ръководството на Главното управление на вътрешните работи. Ръководството извикало Гордеев на килимчето и подредило снимките пред него: ето, Виктор Алексеевич, полюбувайте се на вашата Каменская, която седи на една маса с известен престъпник, ето, той й целува ръка, а тук й пали цигарата, а тук двамата разговарят мило. Ако Гордеев знаеше предварително за тази среща, щеше да се запаси с тежка артилерия от аргументи за подобен случай, но тогава му се наложи да се черви в кабинета на началството и да го нагрубяват. И стана много лошо. Гордеев беше от началниците, които смятаха подчинените си за свои деца, никога не ги предаваха на ръководствата и поемаха цялата вина, като си слагаха на душата и греха да излъжат. Вярно, след подобни неща на дечицата така им набиваха канчетата, че искри им изхвърчаха от очите. Вярно, това ставаше, ако дечицата наистина бяха направили беля. Но ако всичко това бяха само номера на доброжелателите, които горещо ги „обичаха“, началникът можеше изобщо да не каже нищо, за да не ядосва човека напразно.

Гордеев не беше в Москва, така че за всичко трябваше да отговаря той — майор Коротков. Струваше ли си толкова години да усъвършенства професионализма си на следовател, за да се окаже в крайна сметка надзирател? Ето какво тревожеше Юра. Но честно казано, засега не толкова често и дори не всеки ден.

Цялото семейство Кипиани беше в болницата от осем сутринта. Когато към девет часа Настя отиде в хирургията, веднага видя Артьом, който се разхождаше нервно напред-назад по площадката на стълбището пред вратата и въртеше смешно глава. Разбира се, той не я позна и просто се отдръпна, за да й направи път да мине. От два метра разстояние не можеше да различи подробности от лицето на човека и виждаше само силуета му.

— Отдавна ли си тук? — попита тя, когато спря до него.

Артьом се обърна към нея:

— Вие ли сте? Познах ви по гласа. В момента майка ми разговаря с лекаря.

— И двамата ли сте тук? — учуди се тя.

— Татко също дойде. Пратихме го да купи минерална вода. Лекарят каза, че когато Денис вече ще може да поема течности, трябва да пие много минерална вода. Как мислите, ще се оправи ли?

— Със сигурност — категорично заяви Каменская. — Изобщо не се съмнявай. Но ти не биваше да идваш тук.

— Защо?

— Защото вчера ми каза, че имаш ангина. Нали?

— Много важно! Нищо и никаква ангина… Денис е тежко ранен и аз трябва да бъда тук. И изобщо… вече почти оздравях.

— Това няма значение, Артьом. Ти си вирусоносител и никой няма да те пусне в стаята на тежко болен, който току-що е излязъл от операционната.

— Никой няма да разбере, няма да им кажа.

— Ако не кажеш, ще постъпиш много лошо. В момента само твоите бактерии му липсват на Денис. Родителите ти наистина ли не разбират това?

В този момент на стълбището се появи Екатерина.

— Артьом, баща ти още ли го няма?

Тя забеляза Настя и й кимна разсеяно, тъй като не я позна. Но след това явно си спомни коя е и рязко се обърна.

— Виждате ли към какво тласкахте сина ми? Нали ме убеждавахте, че няма никаква опасност. Как не ви е срам! Вие, милиционерите, сте готови на всичко, готови сте дори да изложите децата срещу куршумите, за да решите служебните си проблеми. Нямате нито срам, нито съвест. И да не сте посмели да разговаряте с Артьом, забранявам ви!

— Мамо!

Артьом се опита да се намеси, но майка му дори не го чу, защото преливаше от ярост, предизвикана от безумния страх за сина й.

— Моля да ме извините — каза любезно, но студено Настя, — но вие не можете да ми забраните нищо. Ако не искате синът ви да разговаря с мен, трябва да забраните това на него, а не на мен. Денис беше сполетян от нещастие единствено и само защото не ме послуша. Той е извършил точно това, което не биваше да прави и за което го предупредих. Вашият син е бил до местопрестъплението и са го видели там. Дори нещо повече — по стечение на обстоятелствата е станало така, че той е контактувал с престъпника. Нито вие, нито аз бихме могли да повлияем на този факт и да го променим, нали така? Моята задача беше да предпазя Артьом, в случай че някой започне да го търси. И аз най-подробно инструктирах момчетата как да се държат. А Денис наруши инструкциите ми. Вашият син е постъпил така, както го посъветвах, и сега той е цял и невредим. Имате ли други претенции към мен?

— Мамо, ти нищо не знаеш… Анастасия Павловна е права, всичко беше точно така, както тя казва.

— Не искам да слушам! — почти изкрещя Екатерина. — И да не си посмял да я защитаваш. И ти ли искаш да влезеш в болницата? Тръгваме веднага за вкъщи, чуваш ли?

— Аз няма да дойда — вирна упорито глава Артьом. — Ще остана тук.

— Не, ще дойдеш.

Отдолу се чуха стъпки и след секунда на междинната площадка на стълбището се показа чернокосият Тенгиз Кипиани. Той вървеше бързо, въпреки че носеше тежка торба с бутилки минерална вода.

— О, вие сте тук? — усмихна се той на Настя. — Здравейте. Катя, какво каза лекарят?

— Ще ти разкажа вкъщи. Занеси водата в стаята и да си тръгваме.

Екатерина хвана демонстративно Артьом за ръката и го повлече надолу по стълбите. Юношата измъкна ръката си и отстъпи назад.

— Мамо, моля те, разреши ми да остана. Трябва да ме разбереш, Денис е мой приятел и когато започнат да пускат хора при него, аз трябва да съм първият, който ще го види.

— Днес няма да пуснат никого при него. А утре баща ти ще те докара тук. Хайде да вървим, сине.

Тенгиз остави торбата с бутилките на пода и погледна строго жена си и сина си.

— Не разбирам какво става тук. Каква е тази истерия на публично място?

Настя забеляза, че при тези думи Екатерина някак притихна. В това семейство май наистина главната роля играеше Тенгиз и последната дума беше негова.

— Няма никаква истерия, какво говориш, така ти се е сторило. — Екатерина направи опит да се усмихне. — Просто обяснявам на Артьом, че днес няма да пускат никого при Денис, затова трябва да се приберем вкъщи.

— Артьом ще остане тук — отсече Тенгиз. — Той трябва да се държи като истински мъж, а не като мамино синче. Неговият приятел е тук и аз ще престана да уважавам сина си, ако сега той се прибере вкъщи. Върви в колата, Катя, и ме чакай там, а аз ще занеса водата и ще си тръгнем.

Настя наблюдаваше тази сцена с нескрито любопитство. Главата на семейството моментално сложи всичко на мястото му, без изобщо да повишава глас. Артьом беше почервенял или от гняв, или от срам, и Настя най-искрено му съчувстваше. Сигурно на деветнайсет години вече не ти е все едно, когато родителите ти си мерят влиянието над теб, и то в присъствието на чужди хора. Екатерина тръгна покорно надолу, като преди това успя да хвърли унищожителен поглед към Настя, а Тенгиз се скри зад вратата към отделението и двамата с Артьом останаха насаме.

— Ужасно, нали? — Той се усмихна лекичко и отново завъртя глава, стараейки се да улови с поглед Настя.

— Няма нищо ужасно, на всички се случва. Родителите трудно се примиряват с факта, че детето им вече не е малко. Не им се иска то да пораства и това нежелание приема най-различни форми. Трябва да си подготвен за това и да се отнасяш с разбиране. И в никакъв случай да не се притесняваш.

— Как няма да се притеснявам… Много неудобно се получава… Дори не знам какво да кажа.

— Няма нужда да казваш нищо. — Настя хвана нежно Артьом за ръката. — Никога не бива да се притесняваш от родителите си, това е грях. Трябва да се гордееш с тях — каквито и да са. Те са ти дали живот и за теб те са най-добрите. И се държат съвсем естествено. Всички други родители биха постъпили по абсолютно същия начин.

— Значи вие не се сърдите на мама?

— Ни най-малко. Разбирам я. Може би ти се струва, че й отговорих прекалено рязко, така ли?

— Ами да, помислих, че сте й се разсърдили.

— Това са различни неща, Артьом. Едно е да не се съгласиш с някого, когато той не е прав. И съвсем друго — да му се разсърдиш заради това, че не е прав. Сигурно бях доста рязка с майка ти, но не съм й обидена.

Вратата се отвори и Тенгиз отново се появи.

— Колко време искаш да останеш тук? — попита той сина си.

— Не знам — смути се Артьом. — Мислех да остана, докато започнат да пускат посетители при Денис. Но мама каза, че ще пуснат хора при него чак утре.

— Добре — кимна баща му. — Ти оставаш тук, това е решено. Може да потрябва нещо. Кога да дойда да те взема?

— Ще стигна сам до метрото.

— Добре. Не забравяй да се обаждаш на майка си, защото ще се притеснява.

Той потупа лекичко Артьом по рамото и изтича надолу по стълбите. И като че ли дори не забеляза Настя, макар че в началото я поздрави. Какво ли означаваше това — може би демонстрация на съгласие с позицията на жена му? Значи той също смяташе, че Настя е виновна за нещо? Сигурно беше точно така. Само че, за разлика от жена си, прояви самообладание и не й направи сцена.

Двамата мълчаха, докато шумът от стъпките не стихна и външната врата не се затвори.

— Добре че те срещнах тук — каза Настя. — Ще ме изчакаш ли да поговоря с лекаря?

— Разбира се — отвърна с готовност Артьом.

Питаше дали щял да я почака! Та той бе готов да я чака с часове, още повече че тя се радваше на срещата с него. И наистина се радваше, нали каза: „Добре че те срещнах тук“. Артьом имаше чувството, че може да слуша с часове гласа й, който му напомняше за приспивна песен.

Каменская се забави дълго — поне на него му се стори така, и Артьом започна да се тревожи. Може би състоянието на Денис е много тежко? Той реши да почака още малко и да отиде в отделението, но след няколко минути се отказа. Не беше влизал в помещението зад тази врата нито веднъж, не знаеше къде какво се намира, а за да прочете надписите на вратите, щеше да му се наложи да забие нос в тях. Ама че картинка! И да обяснява на всеки, че не вижда нищо и че търси жената от милицията. Пълна глупост! Трябваше да се запаси с търпение и да чака. Каменская непременно ще дойде. Той слезе на долната площадка и седна на перваза на прозореца.

Към десет часа болницата започна да се оживява, по стълбището сновяха хора и вратата на хирургията непрекъснато се отваряше и затваряше, карайки Артьом да потръпва. Той не можеше да види кой излиза на стълбището и определяше по силуета дали е човек с престилка или не. Каменская още я нямаше и Артьом започна да си мисли за музика, та времето да минава по-бързо. За него това беше изпитан метод за съкращаване на минутите и часовете. В главата му започваха да звучат музикални фрази и той моментално ги превръщаше мислено в нотни знаци, изричайки ги наум: дясна ръка — сол четвъртинка с точка, осминка пауза, лява ръка: ми-сол-си бемол… Интересно, дали Денис щеше да се научи да записва партитурите? Всъщност баща му обеща след време да му купи онзи компютър, който можеше да записва ноти, когато го включат към електронен инструмент. Дали от него щеше да излезе композитор? Баща му казваше, че ако работи много и упорито, задължително ще излезе. Изобщо баща му свято вярваше в силата на труда и упоритостта и смяташе, че те помагат за преодоляването на всички трудности.

Вратата отново се отвори и Артьом дори се изненада, когато в същия миг усети, че това е тя. Наистина беше Каменская.

— Измори ли се да ме чакаш?

— Малко. Как е Денис?

— Добре е. Състоянието му не е от най-тежките, винаги е така след операции на коремната кухина. Ако всичко е наред, утре ще го преместят в общото отделение. Но ти не бива да ходиш при него, докато не оздравееш напълно. Това е излишен риск.

— Аз съм здрав… — подхвана Артьом, но Каменская го прекъсна:

— Хайде да излезем навън, там ще намерим къде да си поговорим.

Около болницата нямаше истински парк, а само някакво подобие на градинка, из която се разхождаха или просто седяха на чист въздух болните, които можеха да се движат. В момента се извършваше сутрешната визитация, всички пациенти бяха в стаите си и те успяха веднага да си намерят свободна пейка.

Каменская извади уокмена и касетите от чантата си.

— Искам да чуеш това. Тук има три варианта на „Шотландска симфония“.

Артьом си сложи слушалките. Веднага отхвърли записа на първата касета, а във втората се заслуша малко по-дълго. Разбира се, това беше той — същият онзи запис, който се разнасяше от слушалките на непознатия в онази неделна сутрин. Понечи да каже това на Каменская, но реши да почака и да изслуша записа докрай. Музиката така го омагьосваше със суровата си хладина, че чак го побиваха тръпки. Той бе слушал тази симфония много пъти, но тогава музиката на Менделсон не звучеше както сега. Пред очите му се извисяваха скалисти планини и дълбоки езера, пълни с ледена вода, в тях се отразяваше тежкото оловно небе, по което се събираха буреносни облаци, духаше вятър, а поривите му ставаха все по-силни и по-силни, докато не се превърнаха в ураган, който прекършваше дърветата, помиташе всичко по пътя си и обливаше отломките с проливен студен дъжд… А сетне всичко свърши, вятърът стихна, дъждът спря, но слънцето тъй и не се появи.

— Това е — каза той и свали слушалките.

— Добре. — Каменская прибра касетата в чантата си. — А сега чуй това. Тук е записът на Денис с човека, който го рани. Искам да се опиташ да си спомниш дали не си разговарял с него, когато е слушал онази музика.

Не, Артьом не беше чувал този глас и можеше да се закълне, че е така. Човекът, който седеше на пейката, говореше по съвсем друг начин и тембърът му беше друг, интонацията му — също.

— Не — завъртя глава Артьом и свали слушалките, — не е той.

— Добре — повтори Каменская и младежът не разбра какво добро имаше в това, че човекът не е същият.

— А защо е искал да убие Денис?

— Не зная. Може би наистина му се е сторило, че приятелят ти е искал да вземе диска, без да му плати.

— Че може ли да се убива човек за такова нещо? — изуми се Артьом. — Това са само някакви си петдесет рубли…

— Днес убиват и за по-малко. А сега ми разкажи колкото се може по-подробно, дума по дума и стъпка по стъпка, за какво си говорихте вчера с Денис.

Артьом започна да разказва, стараейки се да не пропуска нищо. Не виждаше добре лицето на Каменская, но усещаше аромата на парфюма й и искаше да го запомни задълго. Нима наистина тя беше на възрастта на неговите родители? Сигурно имаше и деца, които бяха на неговата възраст. С какво ли се занимаваха, какви ли бяха по характер? Ами ако имаше дъщеря и ако тази дъщеря имаше същия глас?

Мислите му течаха паралелно, част от съзнанието на Артьом следеше подробностите от собствения му разказ, а другата част мислеше за жената, която седеше до него, за парфюма й и за гласа й. Той отдавна вече се бе научил да мисли за няколко неща едновременно, без да губи нишката на размислите си, без да се разсейва и без да се обърква.

— За какво мислиш? — попита го най-неочаквано Каменская.

Артьом потръпна и усети, че бузите му пламнаха. Наистина ли му личеше толкова много?

— Наистина ли ми личи толкова много? — каза той на глас, преди да успее да прехапе езика си.

— Личи ти. Очите ти са някъде… на друго място. Уж разговаряш с мен, а мислиш за нещо друго. Така ли е?

— Така е — усмихна се той. — А вие имате ли деца?

— Не.

— Значи не сте омъжена?

— Омъжена съм. Защо питаш?

— Просто ми е интересно. Помислих, че ако имате дъщеря, тя задължително би трябвало да има същия глас като вашия. А как се казва парфюмът ви?

— Артьом, защо ми задаваш такива странни въпроси? С теб разговаряме за престъпника, който е нападнал Денис, а не за мен.

От гласа й повя хладина и Артьом веднага я усети. Само преди минута гласът на Каменская звучеше като тиха елегия за пиано, но сега в него ясно се долови партията на тромпета. На студения остър метал.

— Извинявайте — измърмори той, — повече няма да се разсейвам.

Сред служителите на фирма „Турела“ нямаше единодушие и Сергей Зарубин веднага го разбра. Интригите процъфтяваха, клюките бяха основна тема на разговор и всеки си имаше собствена версия за организирането на убийството на Елена Дударева. Но всички до един се съмняваха, че някой от инициаторите на убийството работи в „Турела“. Или поне така казваха.

Коля Селуянов се цупи на началника си десетина минути, а сетне отиде във фирмата, която будеше най-големи подозрения, и на бърза ръка завърза запознанство със същата онази Галя, която му посочи Анастасия. Галя наистина знаеше всичко за всички, но най-важното бе, че обичаше да разказва онова, което знае. През първите два дни от запознанството им Николай успя да научи за служителите на търговската фирма куп интересни неща, но те нямаха нищо общо с техния проблем. Не му се щеше да задава въпроса за Дударев директно, но времето минаваше, а Галя разказваше за всичко възможно, само не и за него. Най-сетне той реши да играе ва банк.

Селуянов посрещна новата си позната след работа и й предложи да вечерят някъде. Галя възторжено се съгласи.

— Къде ще отидем? — осведоми се тя с любопитство.

— Има една приятна кръчма, казва се „При Тимур“. Знаеш ли я?

— Но това е далеч — каза изненадано момичето. — Няма ли нещо по-наблизо?

— Има и по-близо, но трябва да отида там. Днес е годишнината от смъртта на един човек, на когото бях много задължен, и искам да сложа цветя на гроба му. А пък ресторантът е точно до гробището.

— Ааа — проточи разочаровано Галя. — Добре де, хайде да вървим.

През целия път до гробището Селуянов се благославяше наум, че има необяснимия навик да събира всевъзможна информация „за всеки случай, току-виж потрябвала“. По време на погребението на Елена Дударева той внимателно огледа гробовете наоколо и се постара да запомни имената и датите на тях, тъй като от опит много добре знаеше, че това понякога е много полезно и често помага да завържеш нужните, но на пръв поглед съвсем естествени запознанства.

Николай купи цветя от бабичката, която продаваше пред входа на гробището, и поведе уверено Галя по пътечката между гробовете. Той имаше прекрасна топографска памет и изобщо не знаеше какво означава да „забравиш пътя“ или да се „изгубиш“. Намери бързо пресния гроб на Дударева, покрит с камара венци с бързо повехнали от жегата цветя, и мина покрай него, за да стигне до гроба, който му трябваше. Много добре си спомняше, че погребаха Дударева до човек, на чийто паметник беше изсечен надписът: „Фьодор Инокентевич Кошельов, 19.02.1929-10.06.1992“. Това означаваше, че този човек бе умрял преди шест години на днешния ден — 10 юни. Николай сложи цветята и запази минута мълчание.

— Я виж, скоро са погребали някого тук. — Той се направи, че едва сега забелязва гроба на Дударева. — А пък аз си мислех, че в тази част вече не погребват никого, защото няма място. Спомням си, че още преди шест години, когато Фьодор Инокентевич почина, едва му намерихме място тук, използвахме всичките си връзки. Още тогава вече не разрешаваха да се погребва тук. Само че я виж, още някой е успял да се уреди. Сигурно е някакъв финансов бос от новобогаташите.

Той се наведе над гроба, уж за да прочете надписа.

— Елена Петровна Дударева… Виж ти, съвсем млада е, само на трийсет и шест години.

Галя стоеше до него пребледняла и с потреперващи устни.

— Разстрои ли се? — попита я Селуянов. — Да не би да се плашиш, когато умират млади жени?

— Не става дума за това — отвърна рязко момичето. — Да се махаме оттук. Не мога да понасям гробища.

— Добре, хайде да вървим — съгласи се сговорчиво Николай.

Той поведе бавно Галя към изхода, но не по същия път, по който стигнаха до гроба, а по друг — по-дълъг, надявайки се, че тя няма да си спомни маршрута.

— Представяш ли си какво му е на мъжа на тази Дударева, ако е имала такъв — продължи той, сякаш нищо не се е случило. — Сигурно е някъде на нейната възраст, млад човек е, а пък е останал сам с дете или пък с няколко деца. Как ли ще я кара отсега нататък?

— Престани да говориш за нея! — подхвърли ядосано Галя и се опита да ускори крачка.

Но не успяваше да върви по-бързо, защото не познаваше пътя и на всеки завой бе принудена да чака Николай, който изобщо не бързаше.

— Наистина ли си толкова равнодушна към чуждата мъка? — завъртя с укор глава лицемерът Селуянов. — Само си представи как този млад мъж и тази млада жена са живели заедно, обичали са се, отглеждали са децата си, градили са планове за бъдещето, може би са се канели да заминат през отпуска. Мислили са какво образование да дадат на децата си, как да ремонтират апартамента си, какво да подарят за рождените дни на приятелите си. И изведнъж — хоп! — всичко се е прекършило. Съпругата вече я няма, а младият вдовец е останал с децата на ръце. Дори не споменавам колко много страда, но има и други моменти. Например може да е работил на две или на три места, за да осигури семейството си, а сега какво ще прави, при положение че трябва да се грижи за децата и да ги гледа? Да напусне всички работни места и да умрат от глад ли? Или да наеме домашна помощничка? Но нали трябва да й плаща. Най-елементарният изход е да си намери нова жена, която ще гледа децата му и ще върти домакинството безплатно, но едва ли ще има много желаещи за тази роля! Затова той ще бъде принуден да се ожени, само че не по любов, и съвсем скоро този брак ще се превърне в мъчение. Децата ще ревнуват и ще изпадат в истерия, това ще се превърне в морална травма за тях, баща им също ще се измъчва до необичаната, но нужна жена, а след петнайсет-двайсет години всичко това ще се превърне в истинска трагедия за него. Студеният престорен брак ще изсмуче всичките му сили, жена му също ще се чувства необичана и ще се превърне в истерична или свадлива лелка, а децата ще се постараят да ги напуснат колкото се може по-бързо, защото за тях ще е непоносимо да живеят в такава атмосфера. И никога няма да изпитат благодарност към баща си за това, че той е съсипал живота си заради тях. И накрая този вдовец ще се окаже изоставен от всички и необичан от никого. А само преди седмица всичко е било прекрасно и му се е струвало, че му предстои дълъг и щастлив живот с любимата му жена и с чудесните му дечица…

Селуянов разсъждаваше бавно, обяснявайки надълго и нашироко и следейки зорко реакциите на спътницата си. След като разбра, че няма да го накара да върви по-бързо, Галя закрачи до него с вид на великомъченица и демонстративно гледаше настрани, без изобщо да се включва в разговора. Но в крайна сметка не издържа.

— Млъкни най-сетне! — изкрещя му грубо тя. — Не искам да чувам нищо за този вдовец!

На Селуянов не му струваше кой знае какви усилия да изобрази обида, вместо ловко да поведе по-нататъшния разговор, така че, когато стигнаха до колата му, Галя сухо каза:

— Знаеш ли, не искам да ходя на ресторант. Закарай ме вкъщи, уморих се.

Николай изпълни молбата й с удоволствие, като едва успяваше да запази киселата си физиономия. На него също не му се ходеше кой знае колко в този ресторант. А пък, ако трябваше да бъде съвсем честен, изобщо не му се ходеше никъде. Вкъщи го чакаше Валя, която бе прекрасна домакиня, и вечерята, приготвена от нея, щеше да надмине всеки ресторант. Валюша — неговият слънчев лъч, неговото любимо момиче, което той срещна, когато бе на път почти окончателно да се пропие. Валюша, заклетата автомобилна състезателка и родената жена на милиционера, беше готова да чака Николай от работа чак до сутринта, като периодично притопля вечерята, за да е готова за ядене във всеки момент. Преданата и любяща Валюша, която беше тъничка като тръстика, с кръстче, което можеше да обхване с пръстите на едната си ръка, и с крака, които започваха чак от врата й. Разбира се, не можеше да сравни Валюша нито с Галя, нито с никого.

Селуянов вече разбра, че няма защо да се среща повече с Галя, но му се щеше да добави един завършващ щрих към общата картинка, та да е сигурен. И той леко промени маршрута.

— Няма да минем през „Садовое колцо“, в момента задръстванията там са страшни, ще се опитаме да заобиколим по пресечките — каза той и след кръстовището продължи направо, вместо да завие наляво.

Когато наближиха площад „Красние Ворота“, той направи още няколко маневри и излезе право на улицата, на която живееше Дударев. Точно на мястото, на което преди време стоеше виолетовата „Шкода Фелиция“, моторът на Селуянов спря. Николай отвори капака и започна да се преструва, че поправя нещо. Самообладанието на Галина не издържа дълго. През първите три-четири минути тя поглеждаше нервно към входа на блока, а след това изскочи от колата и затръшна яростно вратата.

— Само кретен като теб може да вози дама със счупена кола. Оправяй си я до утре, ако щеш, а аз ще хвана такси.

Николай размаха мръсните си ръце във въздуха и й изпрати въздушна целувка.

— Приятен път, принцесо! Потърси си някой глупак с лимузина, те много обичат да возят красавици като теб.

Галя изчезна, потраквайки сърдито с токчета, и Николай си отдъхна с облекчение. Нека си мисли, че той е някакъв невъзпитан и недодялан грубиян. Нека си мисли, че са се скарали завинаги. Нека си мисли, че тя го е зарязала. И изобщо няма нужда да знае, че Николай Селуянов, оперативният работник от криминалния отдел, много ловко се е отървал от нея, щом тя е станала излишна.

А тя наистина вече бе излишна. Защото беше абсолютно ясно, че Георгий Николаевич Дударев е ходил в тяхната фирма точно при нея. И ако се съдеше по това колко нервно възприе разсъжденията му за семейния живот и за младия вдовец, той беше идвал при нея, но не заради убийството, а единствено и само като при дама на сърцето. Дамата не се владееше добре и очевидно не беше много умна, тъй че нямаше кой знае каква вероятност господин Дударев да я включи в убийството на собствената си жена в качеството на помощничка. Нашата Галя бе прекалено бъбрива и дори пълен идиот би го забелязал. На нея не можеше да се разчита. Разбира се, те щяха да проверят Галина по всички точки и може би на Селуянов щеше да му се наложи да се сдобри с нея, макар и за кратко. Но най-вероятно тук нямаше нищо друго, освен флирт или дори интимна връзка. Ах, ти, Дударев, ах, ти, женкар такъв, наистина трябва да си голям донжуан, за да имаш красива и богата жена и минимум две любовници. Това не всеки го може.

В този момент Селуянов, кой знае защо, си мислеше за Олга Ермилова. Нали Дударев бе помолил по телефона точно нея, а не лекомислената и приказлива Галя, да му намери добър адвокат. И ако се съдеше по докладите от външното наблюдение, Ермилова бе намерила адвокат и дори се бе срещнала с него заедно с Дударев. Неизвестно защо Дударев не беше натоварил другата си приятелка с тази задача. Защо ли? Дали е смятал, че Олга ще се справи по-добре? Дали със сигурност е знаел, че Галя няма да може да направи нищо разумно? Или пък по някакви други съображения?

Всичко е просто като гъбена чорба, реши Селуянов, когато наближи блока си. Олга знаеше, че го подозират и че продължават да го подозират в убийството на жена му, тъй че бе глупаво да крие от нея. Олга беше научила това от мъжа си. А Галя може и да не знаеше. Никой друг не можеше да й го каже, освен самия Георгий Николаевич, а той най-вероятно го е премълчал. Защо ли? И тук нещата също бяха прости. Финансовото положение на Дударев не беше за завиждане, Елена Петровна не е държала пари в брой вкъщи, а никой нямаше да му даде парите, които се намираха в сейфа в офиса. Нямаше чак такива глупаци. Офисът беше собственост на фирмата и всичко, което беше в него — също. Първо трябваше да докаже, че тези пари са негови и не принадлежат на фирмата, а след това може би щеше да ги получи. И то не веднага. Дори за парите, които са в банкови сметки и се получават по наследство, се искаше доста време. А с какво щеше да живее уважаемият Георгий Николаевич? Неслучайно бе хукнал трескаво да си търси работа. Но положението с работата не беше чак толкова лесно, а трябваше да се яде всеки ден, и то по няколко пъти. Галя не беше бедна женица и принадлежеше към онази категория хора, които, след като се влюбят, са готови да сложат в краката на любимия си всичко, което имат. Вероятно Дударев бе вземал от нея известни суми, разказвайки й за временните трудности около получаването на парите. Разбира се, беше ги вземал назаем и естествено не бе казвал нито дума за това, че всеки момент може да се озове отново зад решетките — този път задълго. Че кой ще ти даде пари назаем, при положение че може да влезеш в затвора?

Когато се прибра вкъщи, Николай свали с удоволствие влажните си от пот дрехи и се мушна под студения душ. Ароматите от ястията на Валя се носеха из целия апартамент и се промъкваха дори в банята. Докато сапунисваше косата си с шампоан, той се опитваше да отгатне с каква плънка са пирожките — от месо или от гъби. Но нито за миг не се съмняваше, че има пирожки с пълнеж. „Колко е хубаво — мислеше си той, докато отмиваше пяната, — че можеш да си бъдеш вкъщи и да гадаеш какво е сложила в пирожките жена ти, а не да се чудиш дали днес ще иде на среща с любовника си, или ще се върне навреме от работа. Пфу, пак мисля за първата си жена! Как можа да ми увреди мозъка до такава степен! Направо страх ме хваща, като си спомня в какъв кошмар живеех тогава…“

Пирожките се оказаха с ябълки и Селуянов си призна, че не става за гадател.

Когато телефонът иззвъня, Олга Ермилова зареждаше пералнята с мръсното спално бельо. Веднага щом чу в слушалката гласа на адвоката Храмов, тя усети как сърцето й болезнено се сви. По тона му Олга веднага разбра, че ще й каже нещо лошо. Нима от защитата на Георгий наистина нямаше да излезе нищо? Нима той наистина бе виновен и доказателствата за вината му бяха толкова много, че нямаше начин да се измъкне? Всъщност Олга бе почти сигурна в това, че е виновен, само че през цялото време се надяваше, че адвокатът ще измисли нещо и ще отърве Дударев от неприятностите.

— Олга Василевна, много съжалявам, че трябва да ви кажа това, но ще ви се наложи да си намерите друг адвокат — рече Храмов.

— Защо? — стъписа се тя.

Очакваше всичко друго, но не и това.

— Разбирате ли, не мога да се занимавам повече с вашето дело.

— Но защо?

— По семейни причини. Трябва да замина най-малко за два месеца, а може да ми се наложи да се забавя и повече. Извинявайте, че стана така, но в момента наистина не мога да се занимавам с вашето дело. Намерете си друг адвокат, а аз ще ви върна аванса, който ми дадохте. Изцяло.

— Не, недейте — отвърна вяло Олга, — вие работихте, губихте си времето… Вземете поне част от парите, спечелихте си ги.

— Не, Олга Василевна, аз имам принципи. Вземам пари само когато доведа нещата докрай, тоест, когато направя всичко, което зависи от мен. Нека да не обсъждаме това, ще ви върна аванса. Повярвайте ми, много съжалявам, но съм принуден да се откажа. Ако намерите друг адвокат, може да му разкажете за стратегията на защита, която избрах. Може тя да му се стори перспективна. Макар че е възможно той да измисли нещо по-добро.

Олга седна обезсилена на дивана в хола. Смазващата умора я притисна, ръцете и краката й бяха като вцепенени. Имаше чувството, че никога повече няма да ги раздвижи. Трябваше да намери друг адвокат… Но къде да го търси? Дали отново да отиде при онзи възрастен юрист и да го помоли за още една консултация? Но кого ли щеше да й препоръча той? Пак някой с жълто около устата, който щеше да се заеме с делото, а сетне да се откаже, тъй като не е устоял на възможността да прекара отпуската си край топлите морета. Олга не се съмняваше, че Храмов се отказа от делото точно по тази причина. Беше лято, цареше непоносима московска жега. Нито един уважаващ себе си човек не искаше да виси в такова време в града, ако имаше дори и най-малката възможност да поплува в прохладна вода и да подиша планински или морски въздух, а не тежките изгорели газове, от които в гърлото ти стърже, а очите ти сълзят. Някои богати и щастливи хора ще отидат на почивка, а други, върху които се стоварват неочаквани беди, ще си седят в московските апартаменти, няма да спят по цели нощи, ще плачат и ще чакат чудото. Което тъй и нямаше да се случи.

За всеки случай Олга извади тефтерчето си, намери нужния телефонен номер и се обади на онзи възрастен адвокат. Отговориха й любезно, че той не е в Москва и че няма да се върне до средата на септември. Ами да, разбира се, помисли си горестно Олга, богатите и щастливите можеха да си позволят това.

Тя чу как Михаил излезе от стаята на сина им и тръгна към кухнята. И Олга събра кураж. В края на краищата тя трябваше да направи всичко, което зависеше от нея, за да спаси човека, който й се довери. И изобщо не й пукаше за самолюбието й.

— Миша, може ли да поговоря с теб?

— Говори — подхвърли равнодушно Михаил.

Той стоеше насред кухнята по дънки и гол до кръста и си правеше чай. Олга неволно се полюбува на широките му рамене. Дори лекото затлъстяване около талията не разваляше фигурата му. Макар че Георгий нямаше тлъстини дори там и целият беше изтъкан само от мускули. „Защо го сравнявам — апострофира се тя ядосано. — Михаил е моят съпруг и отсега нататък аз ще му бъда вярна. Колкото и прекрасен да ми изглежда Георгий“.

— Миша, наех адвокат за Дударев. Но той работи една седмица, събра малко материали и сега се отказа от делото.

Олга направи пауза, изчаквайки реакцията на мъжа си.

— И какво? — попита все така равнодушно Михаил.

— Моля те, помогни ми да намеря друг адвокат. Само че не някой сополанко като този, а сериозен човек, който ще се заеме с делото и няма да се откаже от него заради някакви глупости.

— Ти да не си полудяла? — В очите на Ермилов моментално блесна гняв. — Какво си позволяваш? Първо ми изневеряваш, а после, когато любовникът ти убива жена си, а аз почти го тиквам в затвора, отначало ме молиш да го пусна, а след това искаш да му намеря адвокат? За кого ме вземаш? За някакво скапано мекотело, което ще играе по свирката ти, така ли? Това няма да стане. Никога! Запомни го.

Той взе голямата чаша с чая и се обърна, за да излезе от кухнята, но Олга му препречи пътя.

— Миша, моля те… Разбирам всичко и нямаш представа какво огромно чувство за вина изпитвам. Проклинам се за това, което сторих. Но вече съм го направила и не мога да го променя. Можеш да се отнесеш с мен както пожелаеш, само не ме изоставяй в беда, моля те. Трябва да помогна на този човек, защото той ме помоли за помощ. Той също е в беда и аз не можех да му откажа. А пък е много подло да обещаеш помощ на някого и да го зарежеш на произвола на съдбата. Аз не мога така. Никога повече няма да се срещна с него, дори няма да си спомням за него, но трябва да изпълня обещанието си.

— Да изневеряваш на мъжа си също е подло, но кой знае защо, това съображение не те е спряло — отбеляза студено Ермилов.

— Изпаднах в умопомрачение. Миша, повярвай ми, поне веднъж в живота разсъдъкът на всеки човек се помрачава така. Само че при едни това се случва по-рано, когато още не са женени, а при други — по-късно. Но така или иначе се случва на всеки. То е като шарка, всички я прекарват: едни — като деца, и тогава болестта протича по-леко, а други — когато пораснат, и те боледуват по-тежко. Миша, разбирам всичко и жестоко се осъждам, дори не можеш да си представиш колко жестоко. Това се случи, но вече го няма. Остана ми само моралният дълг, чисто човешкият ми дълг. Не бива да изоставяш човек в беда дори когато не ти е никакъв.

— Добре де, какво искаш от мен? — попита уморено Ермилов.

Той се върна до масата, остави чашата и седна.

— Помогни ми да намеря адвокат. Нормален адвокат.

— А защо смяташ, че онзи, когото си намерила сама, не е подходящ?

— Той е много подходящ, но току-що ми се обади и ми каза, че повече няма да се занимава с това дело.

— Защо?

— Не знам. Каза ми, че трябва да замине някъде задълго по семейни причини. Мисля, че ме лъже, просто е млад и му се ще да си поживее приятно и да се позабавлява. Толкова много разчитах на него, защото преди е работил в милицията и веднага ми каза какво и как трябва да се направи, но сега… Сигурно приятелката му го е поканила някъде на почивка и той не е сметнал за необходимо да й откаже заради това дело. Трябва ми сериозен адвокат, а не някой развейпрах. Можеш ли да ми помогнеш?

— А как го намери?

— Кого? — не разбра Олга.

— Онзи… как беше…

— Храмов ли?

— Не знам как му е името. Ти не ми каза.

— Анатолий Леонидович Храмов. Препоръча ми го един възрастен адвокат.

— Ами попитай го още веднъж, нека да ти препоръча някой друг.

— Опитах се. Но той е заминал и няма да се върне до средата на септември. А аз нямам други връзки.

— Да, разбира се — подсмихна се Михаил, — за сметка на това аз имам и ти най-безсрамно искаш да се възползваш от мен. Не, скъпа моя, когато ходеше на любовни срещи с Дударев, не искаше от мен нито съвети, нито помощ. Тогава си била много умна и самостоятелна и сама си решавала как да градиш семейния си живот. Да не би през последните дни изведнъж да си оглупяла? И сега вече не можеш да направиш и крачка без мъжа си?

— Миша, моля те…

— Не ме моли! — кипна Ермилов. — Да не мислиш, че имам камък вместо сърце? От мига, в който ми призна, непрекъснато ми е черно пред очите! Не знам как да живея оттук нататък, а ти искаш да помогна на любовника ти. Господи, просто не знам как още не ми се е пръснало сърцето!

Той стана рязко и изхвърча от кухнята. Вратата на малката стая се затръшна. Олга стоеше неподвижна, вторачила очи в недокоснатата чаша чай. В душата й се стелеше мъртвешка тъма.