Призрачна музика

ГЛАВА 8

Ситуацията започна да се изяснява бързо и с всеки изминал ден се намираха все нови и нови улики, които потвърждаваха първоначалната версия, че Георгий Дударев е организирал убийството на собствената си съпруга с помощта на трети човек. Претендентите за ролята на „третия“ засега бяха двама: задържаният по време на нападението срещу Денис Баженов Василий Литкин, който естествено не признаваше нищо, освен самото нападение, и вече покойният Константин Вяткин — наркоман с трайна зависимост от хероина, който бе превърнал дома си в нелегален цех за производство на пиратски записи.

След аутопсията на Вяткин съдебните лекари заявиха, че Константин вече не се задоволявал само с чист хероин, а го съчетавал с барбитурати, за да подсили ефекта. И точно барбитуратите биха могли да станат причина речта му да не е плавна, както на хората, които се друсат с хероин, а забавена и сякаш затруднена. Артьом Кипиани характеризира точно така речта на мъжа, с когото бе разговарял в неделната сутрин малко преди взрива. Симфонията на Менделсон също бе намерена у Вяткин. Всички улики водеха към него, само че не беше ясно какво общо може да има между бившия офицер Дударев и младия наркоман.

— Трябва да търсим връзката — убеждаваше разпалено Юра Коротков Настя. — Няма как Дударев ни в клин, ни в ръкав да се е запознал с първия срещнат наркоман и да го е ангажирал с убийството. Той е нормален и разумен човек и не би рискувал толкова глупаво. Трябва да си пълен безумец, за да ангажираш с убийство непроверен съучастник. А Дударев е с ума си и в това няма никакво съмнение.

Настя беше съгласна. Само касетата с „Шотландска симфония“ не бе достатъчна. Записът не беше в един-единствен екземпляр и фактът, че бе открит в жилището на Вяткин, можеше да се разглежда само като поддържаща улика, но не и като доказателство за неговата съпричастност към убийството. А с какво друго разполагаха за Вяткин? Имаше един човек, който можеше със сигурност да разпознае гласа му, но какво от това? Имаше човек, но нямаше глас, който да разпознае. Вяткин вече не можеше да разговаря с никого. И накрая обстоятелството, че нещастният Константин случайно се е оказал до мястото на убийството, само по себе си не означаваше нищо. Между другото Артьом Кипиани също се бе озовал там. Ох, неслучайно следователите обичаха да повтарят, че цяла кола, натоварена с косвени улики, винаги тежи по-малко, отколкото едно-единствено доказателство. Вярно, това доказателство трябва да е безупречно, тоест да е пряко свързано с обекта на разследване, и трябва да се открие единствено и само по законен път. А откъде можеха да вземат такова доказателство? Трябваше да го търсят.

И така, каква беше връзката? Чрез кого Дударев би могъл да се запознае с Вяткин? Най-вероятното предположение бе, че той изобщо не се е познавал с Константин и е направил поръчката чрез трето лице, а може би имаше и четвърто, и пето лице. И те задължително трябваше да бъдат установени и открити, в противен случай подозренията към Дударев щяха да си останат само подозрения. И нямаше да имат с какво да ги подкрепят.

Както винаги, тръгнаха от различни посоки. От връзките на Дударев, от фирма „Турела“ и от контактите на умрелия толкова ненавременно Костя Вяткин. А освен това и от обкръжението на Василий Литкин, защото фактът, че Вяткин е произвеждал вкъщи аудиозаписи, а Литкин ги е продавал, не можеше да бъде някакво най-обикновено съвпадение. Той ги продаваше от името на фирмата с красивото наименование „Мелодия плюс“.

Колегите им, които се бореха с пиратството, се опитваха да установят кой е вземал от Вяткин готовата продукция и му е доставял „суровината“ и за целта разпитваха всички съседи на покойния наркоман: кой е идвал при него, какви коли са пристигали, дали случайно не са запомнили номерата им? Първата и най-стабилна версия беше за пряката връзка на Вяткин с фирма „Мелодия плюс“, но това тепърва трябваше да се докаже. Естествено фирмата отричаше всичко, все пак не бяха глупаци.

— Ако открием поне една допирна точка между Дударев и тези две фирми — туристическата и музикалната, веднага ще ги спипаме — въздишаше Селуянов, загледан в огромното табло, на което Настя отбелязваше с квадратчета и стрелки връзките между всички обекти, които ги интересуваха.

Броят на стрелките и квадратчетата нарастваше с всеки изминал ден, но между тях все още нямаше допирни точки. Колкото до свидетелите, които можеха да разкажат поне нещичко за посетителите в жилището на Костя Вяткин, техният брой бе катастрофално малък. Направо можеше да се каже, че е нищожен. Никой не се интересуваше от никого и никой не знаеше нищо. Огромният блок с много входове и апартаменти, в който живееше Вяткин, приличаше на мравуняк, претъпкан с отчуждени един от друг хора. Сергей Зарубин с мъка си спомняше за тихите пететажни блокчета на „Красние Ворота“, в които съвсем наскоро обиколи всички жилища, веднага след убийството на Елена Дударева. Там имаше по два апартамента на етаж и по десет — във вход, всички се познаваха и беше истинско удоволствие да се работи. А обиколките в новите блокове винаги бяха същинска мъка, а не работа.

Единственият що-годе приличен източник на информация за Вяткин се оказа въпросната леля Клава — съседката, към която Константин се бе обърнал с молба да извика Бърза помощ, след като се почувствал зле. Клавдия Никифоровна се оказа словоохотлива дама и с удоволствие им разказа за Костя. Вярно, разказа им съвсем различни неща от тези, които се надяваха, че ще чуят. Например тя не бе забелязала никакви външни посетители, които да донасят и да изнасят цели кашони с продукция от Костя.

— Може би са идвали през нощта — предположи тя. — Понякога чувах как нощем външната му врата се тряскаше. Но денем не забелязвах нищо.

Какво пък, може и да е ставало точно така. Нощем почти никой не тича на прозореца да види каква кола пристига, тъй като повечето хора спят. Макар че ако това не е ставало късно през нощта, а късно вечерта, то има смисъл да си поговорят със собствениците на кучета. По принцип те ги разхождат по едно и също време и почти винаги забелязват, ако някой със завидно постоянство товари кашони пред един и същи вход.

— Не съм виждала човек с кашони — заяви категорично Клавдия Никифоровна.

— А без кашони? — попита за всеки случай Зарубин, без да се надява на каквото и да било.

— Без кашони съм виждала, разбира се.

— Кого?

— Откъде да знам кой е? Изглеждаше като авторитетен мъж, беше много спретнат и имаше стойка като на военен.

— Моля ви, разкажете ми по-подробно за него — настоя Сергей, макар все още да не вярваше на късмета си.

Нима всичко бе толкова просто? Те търсеха връзката чрез трето лице, а Георгий Николаевич Дударев бе дошъл лично при Костя Вяткин. Направо да полудееш! Бабичката щеше да го разпознае и след това вече хубавичко щяха да разтръскат Дударев по всички правила. Нямаше да може да се измъкне.

— А какво по-подробно да кажа… — Клавдия Никифоровна се замисли и отпи чай от красивата порцеланова чаша. — Беше такъв висок, с тъмна коса, побеляла тук-там. Красив мъж. Веждите му бяха гъсти и почти сключени.

— Виж ти — похвали я ласкателно Зарубин, — запомнили сте дори такава дреболия като веждите му. Вие сте много наблюдателна свидетелка, Клавдия Никифоровна. Спомняте ли си още нещо?

— Още нещо ли? Имаше белег на бузата, до ухото, ей тук. — Тя посочи с пухкавото си пръстче мястото, където висеше голямата й обеца.

— Какъв белег? Кръгъл или продълговат?

— Един такъв продълговат, ей толкова голям. — Леля Клава раздалечи палеца и показалеца си на разстояние три сантиметра.

— С какво беше облечен?

— Ами като всички, не съм го заглеждала чак толкова.

— Не, Клавдия Никифоровна, това не може да бъде — подмаза й се отново Сергей, — забелязали сте такива подробности, а не сте обърнали внимание на дрехите му? Просто не мога да повярвам. Вие имате прекрасно зрение и много добра памет и направо ме сразихте с наблюдателността си. Нека да опишем дрехите му подробно.

Леля Клава вдигна очи към тавана и започна да си спомня с какво е бил облечен посетителят в съседния апартамент. Панталоните му били светлосиви, а ризата му — с къси ръкави и кремава на цвят. Тя не можа да си спомни нищо повече, но и бездруго беше ясно, че в тази жега човек едва ли би носил още някаква дреха, а за да обърнеш внимание на мъжките обувки, трябваше да си специалист, а не най-обикновен свидетел. С женските обувки беше по-лесно, тъй като те бяха с най-различни модели и цветове, и свидетелите много често си спомняха „сребристи сандали на висок ток“ или „червени обувки“. А мъжките обувки бяха по-обикновени и еднообразни и човек трябваше да носи поне каубойски ботуши със сребърни налчета или индийски мокасини с ресни и бродерия, за да им обърне някой внимание.

— Кога идва този човек?

— За пръв път го видях преди три седмици — обяви делово Клавдия Никифоровна.

— Ама той и втори път ли е идвал?

— И втори, и трети път. Запомних го точно защото го видях няколко пъти. Първият път беше преди три седмици, а сетне дойде след около още една седмица.

— А кога дойде за трети път?

— Ами пак тогава, когато дойде и за втори, на другия ден. Дори си помислих, че този гост доста зачести при Костя, но той взе, че изчезна. Повече не е идвал.

Значи имаше две посещения преди около две седмици — тоест, в навечерието на взрива, по време на който загина жената на Дударев. Беше идвал висок симпатичен мъж на около четирийсет и пет години, с тъмни коси, гъсти вежди и белег до ухото. Това беше точен портрет на Дударев. Не, нямаше толкова лесни успехи… Макар че защо да са лесни? Нима почти две седмици каторжен труд беше лесна работа? Нима това беше твърде малка цена за успеха?

Настя вече се канеше да си тръгва от службата, когато Алексей й се обади и я предупреди, че трябва да прекара няколко дни в Жуковски. Налагаше му се да свърши някаква спешна работа и нямаше да има време да пътува от Москва и обратно.

— Не стой гладна — каза строго той. — Недей да ядеш само сиренки.

— Изостанал си от живота — пошегува се Настя. — Отдавна вече не продават сиренки. Но ще имам предвид научните ти препоръки.

Какво пък, можеше да не бърза за вкъщи. Помисли си, че отдавна се канеше да се отбие при Татяна и Стас, но все не й оставаше време. Дали да не отиде тази вечер?

Тя тъкмо посегна към слушалката на телефона, за да се обади на Татяна, когато той отново иззвъня.

— Настася, ти ли си? — разнесе се веселият глас на Павел Дюжин — колегата й от службата на Заточни.

— Сутринта бях аз, но сега вече не знам.

— Заета ли си?

— Не, каня се да си тръгвам.

— О, прекрасно! Ще дойда при теб — заяви Дюжин.

— Защо? — Тя се смръщи недоволно и седна зад бюрото.

— Ще ми помогнеш ли да оправя програмата? Не мога да се справя сам.

— Паша, аз не съм благотворително дружество. Иди при програмистите и ги помоли.

Без да става от мястото си, Настя се опитваше да стигне обувките си под шкафа, които обикновено събуваше, докато бе на работа, и сменяше с други — по-леки. Опитът й не беше много успешен, тя тъй и не докопа маратонките си, но за сметка на това насмалко да падне от стола.

— Ей, там ли си? — подвикна й Дюжин.

— Тук съм. Паша, не ме баламосвай.

— Хайде де, стига си се превземала! — Не беше чак толкова лесно да разубедиш Дюжин. Когато искаше нещо, той упорито го преследваше, загърбвайки емоциите и приличието. — Започнахме заедно тази работа и трябва да я довършим заедно. Освен това исках да се посъветвам с теб за връзките.

— С това трябваше да започнеш — измърмори Настя.

Тя най-сетне успя да смени обувките си, без да се отдалечава от телефона. Притискайки слушалката с рамо до ухото си, събра нещата си в чантата и сложи документите в сейфа. Сега вече можеше да си тръгне.

— Да дойда ли?

— Ела. Само че нямам нищо за вечеря, днес съм сама.

— Ще донеса нещо — предложи зарадвано Дюжин, доволен, че получи разрешение да й отиде на гости.

— Донеси за себе си, аз не искам.

— Ще видим кой какво иска. До скоро.

— До скоро — подхвърли разсеяно Настя.

Ето, вечерта, която трябваше да бъде посветена на приятелите, отново се отменяше. Разбира се, тя можеше да не се съгласи да помогне на Дюжин — вече не бе длъжна да го прави, тъй като не работеше в главното управление при Заточни, — но той беше прав за едно: двамата наистина бяха започнали заедно работата по проучването на милиционерските висши учебни заведения и беше справедливо Настя да вземе участие в нейното довършване. Тя бе изготвила програмата за проучването и ако в момента нещо не се получаваше както трябва заради това, че тази програма не е направена достатъчно добре, вината беше нейна и тя трябваше да направи всичко възможно, за да я коригира.

Незнайно защо Павел Дюжин й приличаше на Чеширския котарак. Сякаш доброто му настроение и благоразположението му към околните съществуваше само по себе си, независимо в какво настроение се намираше самият Дюжин. Човек, който попаднеше в триметровата зона около Дюжин, започваше глупашки да се радва на живота и оставаше под влияние на това безсмислено според много хора занимание поне час и половина след като Дюжин си отидеше. Настя не знаеше в какво се криеше тайната на този феномен, но подозираше, че капитанът толкова искрено обичаше и живота, и всички хора на света, че нямаше начин тази любов да не влияе и на околните. Всъщност това вероятно бяха само нейни субективни усещания. Павел й беше симпатичен като човек и тя дълбоко го уважаваше за умението и желанието му да се учи и за добре организираното му мислене. Неговата безцеремонност и нетактичност я дразнеха и понякога дори я докарваха до бяс, но тъй като той не беше оперативен работник, а служител от щаба, тези качества не влияеха на ефективността на служебните му действия. Както обичаше да казва Коля Селуянов, лошо боядисаната врата не оказва влияние на ефективността на движението на автомобила и затова няма защо да й се обръща внимание. Та по тази причина Настя се отнасяше към някои личностни особености на Дюжин точно като към лошо боядисана врата.

Павел беше дошъл малко по-рано и когато Настя се приближи до входа си, той вече седеше на пейката и ядеше с апетит парче пица.

— Докато те чаках, успях и да се навечерям — обяви той. — Ще ме черпиш само един чай.

Щом влязоха в апартамента, той веднага отиде в кухнята и включи чайника, а сетне влезе в стаята и занарежда право на пода папките, които носеше със себе си. Настя направи чай на Павел, за себе си свари кафе, занесе чашите в стаята и седна на пода до Дюжин.

— Кажи с две думи какво се е получило в крайна сметка — помоли го тя.

— Нещо се е получило, друго не е — отвърна загадъчно капитанът. — Ако трябва да обобщя с две думи: засега не се наблюдава целенасочено въвличане на нашите момчета в черните мрежи на мафията. Макар да ги използват със страшна сила, но за моментни цели и без планове за бъдещето.

— Какво се среща най-често?

— На първо място — събиране на дългове. Наемат момчета със зелени униформи и ги молят да отидат и да сплашат някой нехаен длъжник. И те го сплашват, като на това отгоре понякога толкова се вдъхновяват, че го стряскат чак до смърт. И е добре, ако му се размине само с бой или леки телесни повреди, но от време на време се стига и до сериозни рани. На второ място е прехвърлянето на коли — както на купени, но нерегистрирани по законния начин, така и на крадени. Когато зад волана седи човек в униформа, рискът съществено намалява. На трето място са наркотиците. Тук има всичко: и охрана при превозването на големи партиди, и дилърство, и търговия на дребно. Момчетата още са глупави, иска им се да имат пари, всички наоколо карат вносни коли и размахват мобифони и на тях им се струва, че в никакъв случай не са по-лоши от останалите, та затова не могат да проумеят защо не разполагат с всички тези неща. Казано накратко, пълни глупаци са. Но никой не може да надскочи себе си. Ех, тази наша руска душа — дори престъпленията вършим по руски, да не говорим за това как печелим пари.

Настя се разсмя:

— Имаш предвид ориентацията към моментална печалба ли?

— Ами да. Не можем и не искаме да чакаме, не можем и не искаме да планираме и да работим в перспектива. Тези глупави момчета са толкова благодатен материал и направо да се чудиш къде блеят престъпните структури! Ако сега положат минимални, но разумни усилия, след три-четири години ще могат да сложат ръка на цялата правозащитна система в страната. Но за тях три години са много. Те искат всичко веднага, защото след три години може и да не са живи. В списание „Интербизнес“ прочетох интересна статия за частните английски училища. Знаеш ли какво пише там? Една година обучение струва някъде около двайсет и пет хиляди долара, а детето трябва да учи там осем години. Плащането става всяка година. А пък нашите новобогаташи искат да им разрешат да платят за всичките осем години наведнъж, искат да внесат двеста хиляди от раз, макар че могат да плащат всяка година. Там гледат на тях като на някакви откачалки, тъй като в Англия не могат да разберат, че ако един човек в Русия има двеста хиляди долара, просто не знае дали утре ще е жив. А пък ако остане жив, държавата може да сложи ръка на всичките му сметки и да ги замрази или да измисли някаква друга гадост, за да се пребори с икономическите затруднения. Както и да е, всичко това са лирически отклонения, а пък ей това — извади от папката едно тесте таблици — е голата фактология. Кой, къде, кога, а също така и от кого, какво и срещу какво.

Настя се наведе над таблиците и анкетите и само след половин час усети лек пристъп на съжаление. Тя страшно харесваше тази работа и с удоволствие би се занимавала с нея по двайсет и четири часа в денонощието. Дали не прибърза, като се върна на „Петровка“? Какво й пречеше да си седи при Заточни? Но моментално си спомни колко тъгуваше по предишната си работа, докато се занимаваше само с анализи. И така й беше зле, и инак й беше зле. Странно същество е човекът — непрекъснато не му достига нещо, за да се чувства напълно щастлив.

Работата вървеше бързо, Павел имаше интересни идеи и за известно време Настя дори забрави делото на Дударев. И в този момент на вратата се позвъни. Тя погледна с недоумение към часовника — беше девет и половина, доста късничко за посещения, особено без предварителна уговорка.

— Мъжът ти ли се връща? — попита Дюжин, без да вдига глава от таблиците.

— Не би трябвало.

Настя отвори вратата. Пред нея стоеше красива млада жена с дълга копринена пола и памучна блуза, изопната по тялото.

— Вие ли сте Анастасия Павловна? — попита хубавицата.

— Да. Какво обичате?

— Трябва да поговоря с вас.

— За какво?

— За вашия мъж.

Много интересно. Какво ли се канеше да й съобщи за Чистяков това прелестно младо същество?

— Добре, кажете — разреши й Настя.

Тя не предложи на момичето да влезе и продължи да го държи на прага. Беше усвоила добре тези номера, а през годините, в които работеше в криминалния отдел, Настя завинаги бе запомнила правилото, че непознати хора се канят вкъщи само тогава, когато просто няма начин да не ги поканиш. Във всички останали случаи трябва да си запазиш възможността да затръшнеш вратата.

— Може ли да вляза? — попита плахо момичето.

— Не може. Слушам ви. Всъщност как се казвате?

— Юля.

— Коя сте, къде работите и като каква?

— В същия институт, в който работи и Алексей Михайлович.

— Като каква работите?

— Аз съм… лаборант изследовател.

— Прекрасно. Какво искате да ми кажете, Юля?

— Исках… Искам… Сигурна ли сте, че трябва да разговаряме тук?

— Сигурна съм. Ако мястото не ви харесва, няма как да ви помогна. Или говорете, или ще се сбогуваме. Заета съм.

Настя беше напълно спокойна, защото знаеше, че с Чистяков не се е случило нищо лошо, тъй като само преди десет минути двамата разговаряха по телефона, а Алексей беше бодър и весело се шегуваше, което означаваше, че момичето не й носеше лоши новини.

— Е, щом настоявате… — въздъхна дълбоко Юля. — Анастасия Павловна, пуснете Алексей Михайлович.

— Къде да го пусна? В командировка ли?

— Не. При мен.

— Къде… къде?

— При мен. Аз го обичам.

Ама че номер! Настя изобщо не очакваше такова нещо. И дори се развесели.

— А той обича ли ви?

— Да.

— Сигурна ли сте?

— Сигурна съм. Той ме обича, но е благороден човек и не смята, че може да говори за това открито, докато е женен за вас.

Настя едва сдържаше смеха си, но се стараеше да запази сериозно изражение. Вариантите бяха само два: или някой от онези, върху чиито дела работеше в момента, бе решил да я сломи и се опитваше да направи това по такъв „убийствен“ начин, който със сигурност би постигнал успех при деветдесет и пет процента от жените, или тази Юлечка наистина бе влюбена в Чистяков и смяташе джентълменското му поведение за проява на дълбока лична заинтересованост от негова страна.

— В такъв случай нека да се разведе с мен и да ви признае любовта си. А вие какво искате от мен?

— Да го пуснете — повтори тъпо Юля.

— Че аз не го държа, пиленце! Алексей Михайлович е голям човек, сам взема решенията си и ги изпълнява. Ако искаше да се разведе с мен, отдавна да го е направил.

— Не, той просто не иска да ви обиди, затова не говори с вас за развода. Не може да започне пръв този разговор, разбирате ли?

— Какво да се прави — сви рамене Настя, — щом не може, значи не може. Това си е негов проблем и той трябва да го реши сам. А вие какво искате да ми кажете?

— Анастасия Павловна, моля ви, не постъпвайте така с мен… Аз наистина обичам мъжа ви и съм сигурна, че той също ме обича. Той не говори за това, но аз го усещам и няма начин да греша, защото жените винаги долавят тези неща. Моля ви… — Очите на Юля се напълниха със сълзи, а устните й се разтрепериха. — … започнете този разговор сама, помогнете му да ви каже, че иска да ви напусне. Вие сте благороден човек, вие сте умен човек и няма да задържите Алексей Михайлович при себе си, след като вече знаете, че той повече не ви обича, нали така?

— Така е — съгласи се Настя. — За нищо на света няма да го задържа.

— Ето, виждате ли. Значи ми обещавате, нали?

— Защо решихте така? — изненада се Настя. — Нищо не съм ви обещавала.

— Как така… нали току-що сама казахте — промълви смутено момичето.

— Мила Юля, нямам навика да се намесвам в личния живот на хората и този принцип важи и за съпруга ми. Уважавам свободата му и не искам да го принуждавам да разговаря с мен за неща, за които той не желае да говори. Негово право е да реши дали да разговаря с мен за любовта си към вас или не и дали да поиска развод или не. Разбирате ли позицията ми? Естествено аз ще имам предвид онова, което току-що ми разказахте, но не се надявайте, че когато мъжът ми се върне от Жуковски, вие ще го намерите готов за употреба. Искате ли да ми кажете още нещо?

— Вие… вие сте ужасен човек — изстреля Юля.

— Така ли? — повдигна вежди Настя.

Ситуацията започна да я отегчава. Какво искаше от нея това очарователно създание? Да изпъди Чистяков ли? Да му вдигне скандал? Тя бе просто глупаво младо момиче, което бе гледало прекалено много филми и прочело твърде много книги за благородни съпрузи, които обичат младите си възлюбени, но не могат да зарежат старите си необичани жени по напълно уважителни причини (малки деца, тежка болест на жените, някакви стари ангажименти и така нататък — списъкът беше дълъг, тъй като фантазията на сценаристите и писателите бе много богата).

— Вие сте студена, коравосърдечна… Вие не го обичате. Да, да, вие не го обичате, вие просто сте се хванали за него, защото никой друг никога няма да се ожени за вас! Вие сте се вкопчили в него…

— Настя, има ли някакъв проблем? — разнесе се гласът на Дюжин зад гърба й. — Имаш ли нужда от помощ?

— Няма нужда, Паша, всичко е наред. Ей сега идвам.

Дюжин побутна лекичко Настя встрани, плъзна преценяващ поглед по младата хубавица и се върна в стаята.

— Аха, значи ето какво било! — присви очи момичето. — Вие имате любовник и се срещате с него, когато Алексей Михайлович го няма. Как не ви е срам!

— Но нали мъжът ми също не се срамува да флиртува с вас. Защо аз трябва да се срамувам от това? — възрази й Настя.

— Аз не се срещам с него!

— Така ли? Да не би да си пишете? Или да разговаряте по телефона?

— Нямах предвид това… Аз не се срещам с него ТАКА.

— Какво значи „така“? Бъдете добра да изразявате мислите си по-ясно, защото ми е трудно да ги разбера.

— Не се срещам с него в празния ви апартамент, когато вас ви няма. И изобщо не се срещам с него никъде, освен в института.

— Ами срещайте се, кой ви забранява?

— Там е работата, че Алексей Михайлович не иска да прави това, докато е женен. Наистина ли не разбирате? Той не е женкар, не иска да ви изневерява, иска всичко да е законно.

— Юля, не ви ли се струва, че знаете прекалено много неща за моя мъж? Абсолютно убедена ли сте, че знаете със сигурност какво иска и какво не иска? И откъде? Той казвал ли ви е всичко това?

— Не, но аз го знам.

— Това не е аргумент. Юлечка, скъпа, аз съм юрист и дори нещо повече — аз съм милиционер. Сигурно знаете това. И не съм в състояние да водя махленски разговори. Трябват ми категорични доказателства и ясни аргументи.

— Вие наистина сте милиционер, а не жена! Не разбирам как може да живее с вас!…

Юля се разплака, но Настя не изпитваше към нея нито съжаление, нито дори елементарно съчувствие. Всеки трябваше да плаща сам за глупостта си, иначе никога нямаше да поумнее.

— Защо не го попитате? — посъветва я хладнокръвно Настя. — Мисля, че ще ви разкаже много интересни неща.

Тя отстъпи назад и затвори вратата. Ама че глупост! Как може да се появи тук и да иска да й отстъпи мъжа си. Трябва да е полудяла. Нима Чистяков наистина й беше дал повод да си мисли, че такова посещение може да даде някакъв резултат? Какви ли бяха отношенията им? Дали бяха сериозни? Или просто така — лек флирт, който неопитното момиче бе възприело като проява на истинско чувство? Настя толкова пъти беше казвала на Чистяков да внимава как се държи с жените, за да не им дава повод… Льоша открай време бе техен любимец. Когато искаше, можеше да прави възхитителни комплименти и умееше да ги гледа в очите така, че събеседничките му се разтапяха и губеха ума си. А освен това имаше опасния навик да докосва ръката на човека, с когото разговаря в момента. Мъжете не обръщаха внимание на това, но дамите често възприемаха този машинален жест като намек за интимност. Всеки път Льоша разказваше през смях на Настя за разни недоразумения, свързани с това, а тя всеки път го предупреждаваше, че може да свърши зле. И ето докъде стигнаха.

Тя се върна в стаята, усещайки, че Юля все пак успя да я извади от равновесие. Сърцето й се свиваше. Ами ако… Ами ако не е така, както си мислеше тя? Ами ако Юля е права? По дяволите, ама че неприятно!

Щом я видя, Дюжин моментално скочи от пода.

— Какво е станало? Защо си толкова бледа? Нещо лошо ли ти съобщиха?

— Още не знам. Паша, смяташ ли, че лошите новини трябва да се научават колкото се може по-бързо?

— Не знам. Веднъж е така, друг път — иначе. Зависи от ситуацията. Можеш ли да ми обясниш какво се е случило? Настя, излъчваш такава енергия, че наистина ми става лошо, нали знаеш, че много добре усещам тези неща.

— Ей сега, Паша, ей сега, почакай две минути и помълчи, чу ли?

Тя седна на фотьойла и притисна слепоочията си с пръсти. Главата моментално я заболя и започна да й се гади. Докато разговаряше с това нахално момиче, все още се крепеше, но сега се срутваше буквално с всяка измината минута. Не, това не можеше да продължава така, трябваше да му се обади и веднага да си изясни всичко. В края на краищата, ако момичето е право, по-добре да даде възможност на Чистяков да й каже всичко и да не се връща повече тук. Може би той се измъчваше и се терзаеше, а Настя изобщо не искаше мъжът й да се чувства зле. От друга страна, ако Юля грешеше, за нея беше по-добре веднага да си изясни ситуацията и да не се измъчва от тягостни подозрения.

Тя протегна ръка към телефона. Чистяков вдигна слушалката веднага, още след първия сигнал.

— Льоша, коя е Юля? — хвана веднага бика за рогата Настя.

— Юля ли? — попита Алексей. — Коя Юля?

Гласът му звучеше спокойно, без никакви признаци на тревога или вълнение.

— Работи при теб като лаборант изследовател.

— А, Юля. Да, има такава. Защо питаш?

— Току-що беше тук.

— Защо? Тя знае, че съм в Жуковски, днес се видяхме.

— Точно така, Льоша. Тя знаеше, че те няма тук, и дойде да си поговори с мен в твое отсъствие.

— Какви са тези глупости?

Гласът му продължаваше да звучи все така спокойно, но много изненадано.

— За какво си говорихте?

— За теб.

— Не разбирам.

— Тя ме осведоми, че ти я обичаш, и ме помоли да ти дам развод. Какво ще кажеш по този въпрос?

— Ася, какви са тези приказки? Да не би с Дюжин да сте прекалили с пиенето?

— Не ти играя номера, Чистяков, говоря съвсем сериозно. Юля току-що беше тук и ми разказа за вашата взаимна страстна любов. Нали разбираш, че трябва да направя нещо.

— Боже мой, Ася, направо не вярвам на ушите си! Тази глупачка наистина ли е решила, че изпитвам нещо към нея?

— Попитай нея, а не мен. Давал ли си й повод да мисли така?

— Ася, държа се с нея така, както с всички жени, но на никоя и през ум не й минава, че това е израз на любов. Откъде да знам, че тя е толкова наивна! Да, аз я наричам Юленка, но и на останалите казвам Анечка, Манечка и Танечка и всички отдавна са свикнали с това. Да, на два пъти я поканих да обядваме заедно в нашата столова, но аз винаги каня някого със себе си и предпочитам това да е жена, а не мъж, защото не мога да понасям да ми говорят за наука с дълбокомислен вид, докато обядвам. А пък с жените, освен за работа, можеш да си побъбриш и за всичко друго. Ася, не вярвам, че тя сериозно…

— Льоша — каза уморено Настя, — оправяй се с нея сам, чу ли? Просто няма да понеса още едно нейно посещение. Ще се върнеш ли в събота?

— Не, скъпа, ще се върна веднага.

— Няма смисъл… — възрази вяло тя. — Сутринта ще трябва да ставаш рано, а пък ако тръгнеш сега, ще пристигнеш след полунощ.

— И сам зная какво да правя. И няма да допусна да си легнеш да спиш с тези глупости в главата. Дюжин при теб ли е още?

— Да. Имаме работа още около час.

— Помоли го да ме изчака.

— Защо?

— Защото така. Когато човек е напълнил главата си с такива глупости, не бива да остава сам, това е опасно за здравето и за съдовете вкъщи. Това е, Ася, целувам те и тръгвам.

Настя затвори слушалката и се взря с невиждащи очи в подредените на пода листове с колонки от цифри. От вцепенението я извади гласът на Дюжин:

— Настя, вярно ли е?

— Кое?

— Това, за което говори с мъжа си.

— Паша, не е хубаво да подслушваш, а още по-лошо е да демонстрираш, че си осведомен за подслушаното. Кой те е възпитал така?

— Улицата и съветското училище. Стига си ми чела морал и хич не ми се прави на Песталоци. Онова момиче наистина ли искаше да дадеш развод на мъжа си?

— Наистина.

— Да не му е любовница?

— Надявам се, че не е. Просто още е много млада и не е устояла на чара на Льоша. Предполагам, че е влюбена до уши и леко е превъртяла. Аз вярвам на мъжа си и щом той казва, че между тях няма нищо, значи е така. Стига сме говорили за това, Паша. Хайде да се захващаме за работа.

— Каква ти работа! — възкликна възмутено Павел. — Може ли да работи човек, когато има такъв проблем…

— Какъв проблем, Паша? Не си измисляй безпричинни трагедии. Чистяков скоро ще дойде, помоли да го изчакаш. Искаш ли още чай?

— Искам. А имаш ли нещо за ядене?

— Ще потърсим. — Настя лекичко се усмихна. — И аз огладнях. Сигурно е на нервна почва.

В хладилника имаше достатъчно храна. Предвидливият Чистяков беше заредил с необходимите запаси, тъй като оставяше Настя за няколко дни сама. Те си направиха сандвичи с кашкавал, шунка и пушена сьомга и измиха и нарязаха краставички. Дюжин имаше прекрасен апетит и с удоволствие погълна почти всичко, а Настя не можеше да преглътне и залък.

— Чудя се, когато се обади на мъжа си, не се ли страхуваше, че той ще потвърди всичко?

— Страхувах се — призна Настя.

— Тогава защо му се обади?

— За да науча истината веднага.

— Ами ако той те лъже? Значи пак не си научила истината. Би могъл да ти каже каквото си ще.

— Паша, навремето работех с един човек… Знаеш ли, звучи смешно, но той също се казваше Павел. Вярно, не работеше в нашето министерство, а в следствието. Та веднъж подхванах разговор с него как да различа истината от лъжата. Няма значение дали човекът казва истината или не, важното е какви думи смята за необходимо да произнесе в единия и в другия случай. Решението му да каже едно или друго е продиктувано от определени подбуди и точно тези подбуди са истината. Разбираш ли?

— Много е завъртяно — измърмори недоволно Дюжин с пълна уста.

— Не е. Ако се замислиш, всичко е много просто. Попитах мъжа си коя е Юля. И му дадох възможност да започне разговора, който самият той не може да започне, тъй като е слабохарактерен. Естествено, ако предположим, че между тях наистина има сериозни отношения и той действително иска да ме напусне. Ако пък отношенията са такива, каквито са, но той не иска да се развежда с мен, щеше да се държи така, както се държа — тоест щеше да ме уверява, че всичко това са глупости и не чинят пукнат грош. Никога няма да разбера какви са в действителност отношенията му с Юля, пък и не съм сигурна, че го искам. Но разбрах едно: че той не се възползва от възможността да си признае всичко и да заяви намерението си да се разведе с мен, което означава, че цени брака и отношенията ни. Това вече го знам с абсолютна сигурност. И това е истината. Сега разбра ли ме?

— Разбрах. Но аз не бих могъл така.

— Просто не си опитвал. Никога ли не си ревнувал някого?

— Не! — обяви, кой знае защо, радостно Павел. — Досега не ме е зарязвало нито едно момиче.

— Ти винаги ли ги зарязваш пръв?

— Да. Изобщо аз съм страшно непостоянен, бързо се влюбвам и още по-бързо разлюбвам. Затова още не съм женен. Просто не успявам да стигна до гражданското.

Настя се засмя, тежестта внезапно отмина и изпита лекота и топлота. Все пак Дюжин бе изумително същество и когато беше до него, човек просто не можеше да остане дълго в лошо настроение. Може би той наистина имаше някакво особено поле. Виж го ти — най-безцеремонно подхвана разговор по тази толкова деликатна тема, не се притесни, разпита Настя, беше настоятелен и ето го резултата — тя се смееше и не го правеше измъчено, а звънко и от все сърце.

— Паша, дояж си и да се хващаме на работа — изкомандва го Настя. — Когато страховитият ми съпруг се върне, трябва да приключим, защото утре той ще става по тъмно.

Когато ключът изщрака в ключалката, те почти приключваха. Настя усети как сърцето й болезнено се свива. Ами ако…

Но щом Чистяков нахлу като вихър в стаята, тя видя очите му и разбра, че напразно се е страхувала.