Призрачна музика

ГЛАВА 14

— Не може да е така, както го казваш — завъртя глава Коротков. — Храмов трябва да е знаел още нещо, за да се сети за Ермилов. Ние не се досетихме, макар че Коля Селуянов извървя същия път, по който е минал и Храмов, и обиколи всички възможни и невъзможни свидетелки. Значи е имало още някаква хитрина, за която ние все още не знаем.

— Не е имало никаква хитрина, Юра — каза уморено Настя. — Храмов е знаел точно това, което научихме и ние. Просто е гледал с по-необременени очи.

Тя се чувстваше абсолютно съсипана. Онова, което й разказа капитан Мизин от управлението за вътрешна сигурност, я удари като с мокър парцал по главата и чак сърцето я заболя. Разбира се, престъпниците в редиците на милицията изобщо не бяха новост, но кой знае защо, всеки път Настя изпитваше болка и дори не можеше да диша. Точно отчаяното нежелание да допуснат мисълта, че търсеният престъпник обикаля по същите коридори и си купува кифла от същия бюфет, от който купуваха и те, им бе попречило веднага да видят и да разберат онова, което беше видял и разбрал адвокатът Храмов. Те търсеха престъпника навсякъде другаде, само не и сред своите колеги, и не виждаха очевидното, не забелязваха онова, което един страничен поглед нямаше как да не забележи. Своят човек си беше свой човек, той беше недосегаем, той беше като жената на Цезар — извън подозрение. За Анатолий Храмов, който преди две години бе напуснал милицията и се бе захванал с цивилна професия, следователят Ермилов вече не беше свой човек, той бе точно такъв, какъвто е всеки друг гражданин на страната, и без проблеми можеше да бъде заподозрян в какво ли не, ако имаше дори и най-малки основания за това.

— Как мислиш, дали Ермилов е знаел, че адвокатът се е отказал от делото? — попита Коротков.

Настя кимна:

— Знаел е. Олга Василевна му е казала, помолила го е да й помогне да намери друг адвокат. Ермилов не е глупак. На Олга можеш да й хвърлиш прах в очите за някакви спешни семейни обстоятелства, но следователят веднага е разбрал, че тук нещо не е наред, защото адвокатите не се отказват от делата си без сериозна причина. Мисля, че той е отишъл при Храмов, за да разбере какво се е случило, и веднага се е досетил, че адвокатът знае всичко. Спомняш ли си колко цигари е изпушил и колко вода е изпил Храмов? Само идиот не би разбрал, че е бил страшно нервен и че много се е боял от посетителя си. И Ермилов го е разбрал, защото неговото мислене е точно такова, каквото е и нашето. Ние установихме това по следите, а той го е видял със собствените си очи. Досетил се е, че щом Храмов се е отказал от делото и се страхува толкова панически от съпруга на клиентката си, значи Анатолий Леонидович е научил истината за него. И затова се е отказал от делото. Защото той не е самоубиец, та да се забърква с тип като Ермилов. Все пак Храмов не е самотен боец и поборник за идеалите на правосъдието. Той е най-обикновен адвокат, който на всичко отгоре има бременна жена, което означава, че трябва и дори е длъжен да се погрижи да опази собствения си живот. Ако се опита да разобличи Ермилов, може много бързо и безславно да се спомине и на кого ще му стане по-добре от това? На бременната му жена ли? Или на детето, което ще роди младата вдовица?

— Звучи убедително, но е умозрително — каза със съмнение Коротков. — В момента говориш като Ниро Улф1. Помисли малко, анализира косвените улики и очерта примерната картина на престъплението. А къде са фактите? Къде са доказателствата?

— Няма ги. Нямам доказателства. Но пък и ти не си следовател. Защо са ти доказателства? На теб ти трябва истината. Нека Гмиря да си блъска главата. Той няма право да води дело срещу Ермилов и може да го даде на прокуратурата едва когато се появят доказателства за вината на Ермилов или поне някакви сериозни основания да го заподозре. Трябва да намерим поне едно сериозно доказателство, което да представим на Гмиря, и можем да смятаме, че сме си свършили работата. Защото иначе знаеш къде ще ме прати Борис Виталевич заедно с моите умозрителни заключения. Той също е обременен като нас и също няма да повярва, че убиецът е един от нас.

— И въпреки това не разбирам — каза инатливо Юра.

— Какво не разбираш? Нали ти обясних дума по дума.

— Не мога да разбера защо Ермилов е трябвало да убива жената на Дударев. Добре, готов съм да приема, че той е научил адреса на любовника на жена си, разбрал е, че той живее точно в района, където работи самият Ермилов, и е поръчал убийството, което трябвало да стане в деня, когато следователят е дежурен и със сигурност ще отиде на местопрестъплението. Той ще повдигне обвинението, той ще извърши първоначалните следствени действия, той ще разпита свидетелите както си иска. И в крайна сметка ще се постарае да тикне зад решетките любовника на съпругата си — със сигурност задълго, като манипулира фактите и фалшифицира доказателствата, а пък ако не го вкара в затвора благодарение присъдата на съда, ще го държи в следствието няколко месеца, та да излезе от килията пълен инвалид. Дотук всичко ми е ясно. Но въпреки това, не разбирам защо е трябвало да убие жената на Дударев.

— А кого е трябвало да убие според теб? — попита Настя.

— Как кого? Дударев, разбира се. Историята на човечеството познава милиони случаи, когато мъжете са убивали съперниците си, но май не съм чувал да убиват жените на съперниците си с цел впоследствие да тикнат в затвора въпросния съперник.

— Юра, никога ли не си се замислял, че в руския език мъжкият шовинизъм е проявен много ярко? — попита най-неочаквано Настя.

— Какво, какво?

— Мъжкият шовинизъм. В официалния литературен руски език има думи, които с еднакъв успех могат да се отнасят и за мъже, и за жени, но въпреки това тези думи са от мъжки род. Тоест, априори се предполага, че тези думи могат да се отнасят само за мъжете. Например лекар, строител, шофьор, инженер. Между другото всички воински звания са в мъжки род и нямат женска форма. Разбира се, в разговорния език ние употребяваме думите „лекарка“, „инженерка“ и „полковничка“, но това е само в разговорната реч. В официалните документи не се пише така.

— Ама ти да не се обиждаш от това, подполковничке? Да не искаш да внесеш в Думата предложение за реформа на руския език? — клъвна я Коротков.

— А съществуват и думи като „меценат“, „собственик“ и „притежател“ — продължи Настя, сякаш не чу ехидната му реплика. — И когато ги изричат, всички неволно си мислят, че това са мъже. Исторически е обосновано, че собственик и притежател може да бъде само мъж. След това животът се е променил, но думите са останали.

Тя говореше тихо и замислено, без да гледа към Коротков, и машинално въртеше запалката в ръката си.

— И какво от това? Нещо не те разбирам. Защо ми изнасяш тази езикова лекция? Аз те питам за Ермилов, а пък ти ми говориш за накърненото женско самолюбие.

— Това не е лекция, Юра, това е отговор на твоя въпрос. Ермилов не е имал намерение да убива Елена Петровна. Искал е да убие Дударев. Но когато е дал поръчката, той не е посочил конкретния човек, казал е марката, номера на колата и адреса, на който тя паркира всеки ден. И се е разпоредил да убият собственика й. Откъде би могъл да знае, че Елена Петровна ще седне на шофьорското място в колата? Нали само Дударев е карал автомобила. Елена даже не е имала шофьорска книжка. А нещастният Костя Вяткин дори не е подозирал, че става дума за мъж. Казали са му „собственика“ и той е взривил колата, когато в нея е влязъл човек, който по всички признаци се е държал като неин собственик. Костя сигурно си е мислил, че зад тази дума може да се крие както мъж, така и жена.

Коротков отиде до широко отворения прозорец и се опита да поеме поне глътка чист въздух, но не успя. Навън бе също толкова тежко и задушно, както в кабинета. Юрий разкопча ризата си, извади носната си кърпа от джоба, намокри я с вода от гарафата и избърса гърдите си с нея, застанал с гръб към Настя.

— Извинявай, приятелко, но просто не издържам. Искаш ли? — Той й подаде носната кърпа и гарафата. — Ще се обърна.

— Няма нужда, ще издържа, докато се прибера вкъщи.

— Имаш ли представа кога ще свърши всичко това? — попита измъчено Коротков, загледан във все още светлото небе.

— Всеки ден обещават, но засега няма промяна.

— Какъв е този наш живот, Ася! Беше страна на съветите, стана страна на обещанията. Не стига, че правителството непрекъснато обещава нещо и не го изпълнява, ами и синоптиците последваха тази мода. Всяка сутрин си казвам, че ако жегата продължи още един ден, направо ще умра. И всяка вечер заспивам с надеждата, че на сутринта ще се събудя, а навън ще бъде облачно и хладно. Не, дори студено. Но се събуждам, подавам се през прозореца и разбирам, че надеждата ми е била напразна, времето е горещо, а синоптиците, които вече две седмици ми обещават дъждовни бури, са мошеници. Да бяха казали честно: хора, не се надявайте напразно и бягайте от града в друга климатична зона, тъй като в близко време температурите няма да спаднат, живачният стълб на термометъра няма да се понижи и няма да изпитате никакво облекчение. Неприятно е, разбира се, но така поне е честно и човек може да не се залъгва с илюзии, а да планира живота си така, че да се мъчи по-малко. А какво правят те? Дрънкат врели-некипели. Трябва да ги пратим всички по дяволите, това е положението.

Настя дръпна скришом блузката на гърдите си и духна към влажното си от пот тяло. За момент й олекна. Тя напълно споделяше свадливото настроение на началника си, ала разбираше, че няма смисъл да говори за това и да хаби сили, като се ядосва. Това нямаше да понижи температурите и синоптиците нямаше да престанат да грешат. Винаги се развеселяваше от мисълта колко излишни думи произнасят хората в ежедневието си. Думи, които не могат да променят или да повлияят на нещо. Но хората полагаха усилия, говореха, влагаха в речта си страшно много емоции и нерви и наивно смятаха, че това ще им помогне.

— Юра, стига си хленчил, хайде да се захващаме за работа — предложи тя миролюбиво. — Свърза ли се с момчетата, които се борят с пиратството?

— Свързах се.

— И какво казват за „Мелодия плюс“?

— Какво ли не. Първо, момчетата от сергиите, от които са иззели фалшивите касети, не издават фирмата си и дрънкат предварително заучени глупости за някакъв доставчик, който се появява от време на време и им доставя стоката за реализация. Показвал им документ за стоката и те нямали никаква представа, че касетите не са лицензирани. Това е очевидна лъжа, но засега не могат да свържат стоката с фирмата. Естествено извършили обиск на фирмата, но не намерили фалшиви касети. Или не ги държат там, или са били предупредени и са изнесли всичко. Но момчетата се върнали от обиска в пълен шок.

— Боже мой, и кое е шокирало тези печени ченгета? — попита изненадано Настя.

— Ами те винаги изпадат в шок от факта, че престъпните структури са снабдени със сто пъти по-добра техника, отколкото милицията. Офисът на „Мелодия“ бил натъпкан с такава техника, че едно нещастно ченге наистина може да умре от завист. Там по стените и по тавана направо нямало къде да забиеш дори пирон.

— Защо? — не разбра Настя.

— Нямало място. Всичко било покрито с най-модерна техника, включително и с такава, която не позволява на никакъв външен човек да проникне вътре ни телом, ни с любопитен поглед, нито с дълги уши.

— Страхотно — завъртя глава Настя. — Юра, а ти би ли се срещал с човек дори просто ей така, по някаква обичайна работа, ако знаеш, че всичко в стаята му се наблюдава и се подслушва?

— Да не съм откачен? — възмути се Коротков. — Аз пазя личния си живот точно толкова зорко, колкото и служебната информация.

— Правилно, слънце мое, и тук проблемът не е в опазването на личния живот, а в нормалните човешки чувства. Не е приятно да те записват — дори и само да питаш колко е часът. А сега я ми отговори, любими началнико, ако седиш в една стая, която цялата е натъпкана с техника, би ли обявявал това на всеки, който влезе вътре?

— Нали ти казах, че не съм откачен. Защо ми е толкова техника, щом всички ще знаят за нея? Това не е рационално, значи напразно пръскаш пари. Защо ми задаваш тези въпроси? Психологически експеримент ли си правиш с мен?

— Какво говориш — усмихна се тя, — просто ти разказвам как ще съберем доказателства срещу Ермилов.

Коротков се замисли за няколко секунди, докато си вееше потното тяло с пешовете на разкопчаната риза.

— Много си хитра, госпожо, да ти се не надява човек. Но имаш право: щом шефът на фирмата записва всичко, значи го пази и не го изхвърля на боклука.

— Има ли данни за Ермилов?

— Ще намерим.

— А за служителите на „Мелодия плюс“?

— Ще ги вземем от момчетата, те ще ни ги дадат в знак на благодарност, че ги насочихме към фирмата.

Настя погледна часовника си.

— Добре, утре сутринта се захващаме с тази работа, сега и бездруго няма да намерим никого, вече е единайсет часът. Време е да се прибираме.

Михаил Михайлович Ермилов гледаше с известно недоумение запечатания плик, който му донесоха от секретариата. След адреса, името и фамилията му на плика беше изписано с едри букви ЛИЧНО. „Добре де, щом е лично, значи е лично“, помисли си той, отвори плика и разгърна сгънатия надве лист.

Ермилов се вледени. Но въпреки емоциите, тренираният му ум на следовател веднага се задейства. Какво ли можеше да означава това? Цялата фирма и контактите й бяха под шапката на някого, на някоя трета страна. Някой бе натъпкал фирмата с апаратура и редовно събираше информацията. Това беше първият вариант. Вторият вариант бе, че го шантажираше някой от самата фирма — най-вероятно техникът. А според третия вариант, който бе най-неприятен, го шантажираше самият Вартоломеев.

Михаил Михайлович захвърли гнусливо писмото, но тутакси го грабна отново. Нещо в текста му се стори неуловимо познато, направо му бодеше очите. Той отново прочете внимателно всяка дума и машинално отбеляза грешките. Думата „следовател“ завършваше с „ю“ и втория път беше написана с „и“. Добре де, „и“-то може би е написано по погрешка вместо „е“, защото на клавиатурата двете букви се намираха една до друга. Но „ю“-то в думата „следовател“ се намираше доста далеч от последната буква „л“, повтаряше се два пъти и не можеше да мине за обикновена печатна грешка. Всичко му стана ясно: писмото бе написано от някой украинец. За разлика от руския език, в украинския имаше звателен падеж, който се употребяваше във формите за обръщения. Ако трябваше да се обърнат към момиче, което се казва Галя, украинците казваха: „Гальо, ела тук“. А ако трябваше да се обърнат към следователя, щяха да напишат… Щяха да напишат точно така, както бе написано в писмото. Нямаше начин Ермилов да греши, защото бе завършил гимназия и университет в Киев и владееше много добре украински език.

Значи не е Вартоломеев. Той беше чистокръвен руснак — вярно, речта му бе пълна с жаргонни думи, но произношението му бе съвсем чисто — московско. Ермилов беше готов да се закълне, че той не е живял в Украйна и не знае тамошния език. Трябваше да установи кой е украинец в онази фирма и да му откъсне главата. Но ако неизвестният доброжелател беше прав за апаратурата, а той най-вероятно не лъжеше, защото всичко това можеше да се провери, значи не биваше да се среща и да разговаря с Вартоломеев във фирмата. Трябваше да намери безопасно място, където няма да го запишат.

Ермилов вдигна рязко слушалката и набра един телефонен номер.

— Антон Фьодорович, трябва да се видим — каза той с официален тон за всеки случай. — Да, спешно е. Не, не при вас. Нека е извън града…

След час и половина Ермилов пристигна на уреченото място. Вартоломеев вече го чакаше, тъй като се намираше по-близо до Новорижкото шосе от следователя. Михаил Михайлович извади писмото от джоба си и го тикна под носа на собственика на „Мелодия плюс“.

— Какво е това? Питам те — какво е това, скапано говедо? Кой е този украинец, дето си го прибрал във фирмата си?

— Защо реши, че е украинец? — стъписа се Вартоломеев.

— Ами защото мога да чета и знам украински, както ти — майчиния си. Има ли във фирмата ти хора от Украйна?

— Имаше един — каза притеснено Вартоломеев. — Но наскоро го уволних. Миналата седмица.

— Защо?

— Майната му, по цял ден пиеше. Нали знаеш, че човек не може да има вяра на пияници: ще вземат да издрънкат нещо някъде.

— Какво вършеше във фирмата?

— Занимаваше се с техниката. Общо взето бе добър специалист по електрониката, разбираше си от работата и имаше златни ръце. При тях, в Украйна, няма работа и те са готови да бачкат тук за копейки. За тях нашите московски грошове са цяло състояние.

— Знаеш ли адреса му?

— Няма проблем, момчетата го знаят, всички си ходят на гости.

— Положението е следното, Вартоломеев. Не можем да посвещаваме излишни хора в тази работа. И бездруго прекалено много народ знае. Твоят Литкин засега се държи, но може да го притиснат по-силно и той ще те предаде.

— Няма да ме предаде — отвърна уверено Антон Фьодорович, — той с яко момче, издръжлив е.

— Колкото другите ти нищожества ли е издръжлив?

— Не, Вася не се друса, умът му е бистър.

— Няма значение, не можем да забъркваме излишни хора. Стига ни онова говедо, което се надруса и съсипа работата. Сега ние с теб, Вартоломеев, ще отидем при този твой украинец и ще измъкнем от него всичко възможно. А също и невъзможното. Първо ще вземем касетите, после ще получим обяснения от него и накрая ще му изядем главата. Разбра ли?

— Разбрах. Но защо трябва да го правим ние? В колата ми са няколко мутри, ще го възложим на тях.

— Казах, че ще го направим сами — повиши леко глас Ермилов. — Стига вече с това възлагане. Твоите говеда ми създават само неприятности. Трябваше още в началото да те пратя на съд. И без това няма никаква полза от теб. Хайде да вървим.

Настя затвори телефона и погледна победоносно Коля Селуянов.

— Кажи сега, не сме ли страхотни? Кажи, не сме ли отличници?

— И отличнички — добави Селуянов. — Не ме мъчи де. Какво казаха?

— Казаха каквото трябва. Нашият украински приятел се оказа изключително умно момче. Хем се оправдал пред тях, хем им наприказвал такива неща, че направо свят им се завил. Но за сметка на това, в отговор на неговите думи Ермилов и Вартоломеев изрекли всичко, за което си мечтаехме, когато разработвахме тази простичка схема. И краят им вече настъпи, Коля, няма как да отрекат.

— Мислиш ли? — каза със съмнение Селуянов.

— Тя мисли — разнесе се откъм вратата познат баритон. — Тя не може да прави нищо друго, освен да мисли. Но кой знае защо, изобщо не се замисля какво ще каже съдът по повод на нейните велики мисли.

В кабинета влезе Виктор Алексеевич Гордеев в целия си блясък. Никой не го очакваше и всички смятаха, че щом се връща днес, значи ще дойде на работа най-рано утре сутринта.

— А, Виктор Алексеевич — извика смутено Настя, като се похвали наум, че успя да преглътне навреме вече готовите да се изплъзнат от езика й думи „Житена питка“.

— Ето ти сега едно „а“ — подхвърли сърдито Гордеев. — Сигурно си мислиш, че без мен можеш да направиш разни щуротии и всичко да ти се размине, така ли?

— Виктор Алексеевич — подхвана забързано Настя, — не се притеснявайте, съгласувахме всичко със съдиите.

Селуянов скочи от стола и го предостави на началника си. Той се настани удобно на него, скръсти яките си закръглени ръце на гърдите и се вторачи недоверчиво в Настя.

— Така ли? Със съдиите, казваш? Я да чуя.

— Честна дума, Виктор Алексеевич. Гмиря лично отиде в съда. Имахме оперативна информация, че се канят да убият уволнения наскоро служител на фирма „Мелодия плюс“ Андрей Переоридорога. Срещнахме се с Андрей и той даде доброволното си съгласие да помогне за предотвратяване на убийството и за залавяне на престъпниците. Бяха му предоставени специални разузнавателни средства и бе проведен инструктаж за тяхното използване. Съдията каза, че има основание за използването на технически средства и ако впоследствие Переоридорога даде показания в съда кога и при какви обстоятелства е направен записът, всичко ще бъде признато за законно.

— Ами ако твоите разработвани обекти не му бяха повярвали, какво щеше да стане? На какво сте разчитали? — попита Гордеев и веднага си отговори сам: — На това, че този Андрей с трудната фамилия може да се оправдае пред тях, а те да му повярват и да си тръгнат по живо по здраво, като преди това изброят пред диктофона имената на един куп арестанти. Правилно ли ви разбирам?

— Точно така — отвърна предпазливо Селуянов.

— Ами ако не беше станало така? Ако му се бяха нахвърлили да го убият? Защо решихте, че той може да е чак толкова убедителен и те да му повярват?

— Обиждате ни, Виктор Алексеевич — отвърна веднага Николай, — цялата среща беше под контрол от началото до края. Дори имахме ключ от жилището на този украинец, той сам ни го даде, за да можем да влезем всеки момент.

Известно време Гордеев местеше подозрителния си поглед от Настя към Селуянов и обратно, а после въздъхна.

— Добре де, ако не лъжеш…

— Виктор Алексеевич, кога съм ви лъгала! — Настя се опита да демонстрира обида, но не успя.

— Откъде да знам — възрази й справедливо полковникът. — Още не съм те хващал да лъжеш, но това не означава, че не си ме лъгала нито веднъж. Ти си толкова хитра, че направо не знам. Особено след като поработи при Заточни и се научи на разни номера от него. Признайте си — кой измисли номера с писмото?

— Аз — отвърна Настя. — Защо, идеята не е лоша.

— Рискована е. Каква е гаранцията, че ще има ефект?

— Само шарлатаните дават гаранции — намеси се Селуянов, — а Ася пресметна всичко. Нали вие сте ни учили, че трябва да изхождаме от човека. Установихме, че Ермилов дълго е живял и е учил в Украйна и знае много добре украински език. Той е следовател, което означава, че за разлика от нас — дребните глупави оперативни работници, може да работи с документи, може да ги чете и да ги анализира и да вижда какво пише между редовете. Освен това, както установихме, Ермилов дълго време се е специализирал в разследването на стопански престъпления, а както знаете, при тях основният елемент са документите. Което означава, че той никога не би подминал признаците за украинския произход на автора на писмото.

— Добре, това е умно. Но въпреки всичко сте рискували. Ами ако този украинец бе отказал да ви помогне и дори точно обратното — ако ви беше издал? Помислихте ли за това?

Настя понечи да отговори, но Селуянов отново се опълчи:

— Обиждате ни, гражданино началник, първо проучихме целия контингент от служители на фирмата, особено онези, които са били уволнени или обидени по някакъв начин, и избрахме човек, който ще ни свърши работа. И чак след това измислихме какъв знак да сложим в писмото, който да сочи към него и да накара Ермилов да отиде да си изяснява отношенията точно с човека, когото сме заредили с технически средства. Няма проблеми, Виктор Алексеевич, всичко сме изчислили и сме го съгласували с Гмиря.

— Изчислили сте вие… — промърмори като че на себе си Гордеев. — Счетоводители. Математици. Просто ме е нямало тук, иначе щях да ви дам да разберете.

— Нали вече сте тук — констатира, кой знае защо, обречено Селуянов.

— Не се дръж нагло с по-старшите, Коля — каза му кротко Житената питка. — Мога да ти бъда баща. Както и да е, край на този въпрос. Какво ще правите по-нататък?

— В понеделник Гмиря ще доложи на ръководството и материалите ще бъдат предадени в прокуратурата за по-нататъшно разследване — обясни Настя. — А пък до понеделник нека Ермилов се поразходи и си поблъска главата над въпроса кой му е написал това писъмце. Переоридорога беше страшно убедителен и те дори не го набиха, просто повярваха, че не го е писал той. Все пак Ермилов е много опитен следовател и веднага може да разбере дали го лъжат, или му говорят истината, а пък на Андрей дори не му се наложи да се преструва, защото той наистина не беше написал това писмо и нямаше никакви касети в дома си.

— Задействахте ли външното наблюдение?

— На Ермилов ли? Разбира се. Вярно, те вече ни проклинат, защото първо ги изпратихме да следят Дударев и почти веднага след това им намерихме ново занимание. А те си имат достатъчно работа, нали знаете. Планове, графици, натоварени смени и финансови проблеми. Всичко накуп. Днес е петък, предстоят събота и неделя, ще видим дали Ермилов ще предприеме нещо през уикенда, а в понеделник вече ще се включат и следователите.

— Петък вече изтича — промърмори Житената питка. — Вече е петък. Юни вече свършва. Един летен месец се изниза яко дим. Ей, деца мои, забелязвате ли как лети времето? Лети си само по себе си, а ние не успяваме да го догоним. Непрекъснато закъсняваме… Какво съм се размърморил. Просто съм изнервен от пътя, във влака беше задушно и мръсно, а аз пътувах и си мислех на кого ли да си излея гнева. Нарочно не си отидох вкъщи, а дойдох на работа, защото знаех, че някой със сигурност се е провинил и ще ми падне в ръчичките.

— И какво стана? — попита предпазливо Настя. — Извадихте ли късмет? Успяхте ли да намерите жертва?

— Аз не извадих късмет. Но за сметка на това вие, нехранимайковци, извадихте. Дойдох тук, извиках Коротков, изслушах доклада му и изведнъж разбрах, че всички вече сте станали големи момчета и момичета. Отглеждах ви, отглеждах ви — и вие пораснахте. На своя глава. Юра се издигна до поста на собствения си началник. Ти, Стасенка, вече си подполковник. Идва ли ти наум, че си само с една звездичка под мен?

— Звездичката не е показател за майсторство — възрази му Настя. — Трябва да изям още много хляб, докато ви настигна. В сравнение с вас още съм малко дете.

— Не, миличка, отдавна вече не си дете. Я виж каква красива схема си измислила, и то съвсем сама. Нали знам, че момчетата само ти снасят информация, а всичко останало си го измислила със собствената си глава. Знаеш ли какво й е хубавото на твоята комбинация?

— Че е гениална — засмя се Селуянов, който вече бе разбрал, че бурята отмина и отново може да се шегува.

— Че е простичка — продължи Гордеев, пропускайки репликата на Николай покрай ушите си. — Простичката комбинация е най-добрата, но само истинските майстори могат да измислят и да реализират прости схеми. Та така, погледнах ви и си помислих: кога успяхте да пораснете? Уж все ми приличате на деца, а гледам, че вече сте станали големи.

— А това лошо ли е, Виктор Алексеевич? — попита Настя. — Всички деца растат и съзряват, такива са законите на природата.

— Така е. Но природата има още един неотменим закон: големите деца нямат млади родители. Както и да е, чада мои, ще си ида у дома, уморих се от пътуването.

Гордеев стана и излезе мълчешком от кабинета. Настя се заслуша в стъпките му, които се отдалечаваха по коридора към стълбището, и усети, че сърцето й се сви.

— Коля — каза тя с развълнуван глас, — той скоро ще си отиде.

— Как така ще си отиде?

— Ще се пенсионира.

— Откъде знаеш?

— Знам.

И тя посочи с ръка онова място на гърдите си, където туптеше сърцето й.

В събота следобед Михаил Ермилов каза на жена си, че ще отиде при сина им в оздравителния лагер да му занесе плодове и вода.

— И аз искам да дойда — безропотно каза Олга.

Тя вече не смееше да настоява, а можеше само плахо да моли. И дори не да моли, защото не дръзваше да прави и това, а само да намеква, че има някаква молба.

— Ще отида сам — отсече Михаил.

— Но аз също искам да видя Валера.

— Можеш да отидеш в неделя с мотрисата.

Олга въздъхна.

— Добре.

Ермилов остана при сина си до вечерта, изчака го да се навечеря и двамата прекараха заедно времето, докато не прозвуча сигналът за лягане. В десет часа Михаил Михайлович напусна лагера, но след три километра спря колата и застина, подпрял се на волана.

Всичко беше наопаки. Нищо не ставаше както трябва. Обърка се още от самото начало. Понякога се случваше и така. Като се започне от това, че онзи идиот — наркоманът, взриви колата не с Дударев, а с жена му, така и продължи. Изпълнителят се бе показал пред някакво случайно момче, което не само го беше видяло, но и бе разговаряло с него. И какъв идиот трябва да си, за да привлечеш нарочно вниманието към себе си, когато стоиш на местопрестъплението и чакаш жертвата си! Трябва да нямаш капка мозък в главата си. Жаждата го измъчила, говедото му с говедо. И се наложи да издирват момчето и да вземат мерки, та да не разпознае изпълнителя. Наложи се да осигурят на изпълнителя доза дрога, в която имаше и още нещо, та да се избавят и от това безмозъчно говедо. Добре че винаги си купуваше наркотици от едно и също място — от съседката си, тъй че му подхвърлиха смъртоносната отрова без проблеми. Наркоманите са глупави и доверчиви. Кажеш им, че има нова добавка и ако я сложат в хероина, кефът им ще е още по-голям и ще продължи още по-дълго — и те вярват. Дадоха му обичайната доза хероин, а като добавка му пробутаха тройна доза. Той първо се инжектира с едното пакетче, а сетне си вкара и второто — и край. Май че изваждането на изпълнителя от играта беше единственият светъл лъч. Мина по мед и масло, никой не се хвана за нищо и никаква експертиза не можеше да докаже, че нещастникът е бил излъган и че не е знаел какво точно си вкарва във вената.

След като този идиот — изпълнителят, допусна грешка и вместо Дударев, уби жена му, се наложи спешно да пренарежда пъзела. Веднага се намериха улики и се оформиха подозрения към мъжа на убитата, тъй като Михаил Михайлович беше голям майстор в тази работа. Най-важното бе колкото се може по-дълго да не стане ясно, че Дударев е любовник на жена му. Още през първия ден, когато разпитва Дударев, Ермилов му се представи, защото бе длъжен да го стори. Но това можеше да се направи по най-различен начин, особено ако разпитваният е в шок и е съсипан емоционално. „Аз съм следовател, ще водя разследването за убийството на жена ви, казвам се Михаил Михайлович…“ И толкова. Кой би обърнал внимание, че не е казал фамилията си? А когато вече трябваше да подпише протокола след разпита, продължил в течение на часове, задържаният четеше само своите отговори, защото от тях зависеше съдбата му, и никога не поглеждаше към горната част на първия лист, където бе посочена фамилията на следователя. Това беше проверявано стотици пъти. С този номер можеше да спечели няколко дни и да успее да подреди всичко така, че това да е краят на Дударев. Но Олга се намеси… Глупачка, с нейната почтеност и милозливост обърка всичките му сметки. И само след едно денонощие се наложи да се откаже от делото. Всичко беше наопаки, нищо не вървеше както трябва.

Пък и този Храмов… Ама че самотен детектив! Трябваше да му отдаде дължимото, защото той беше умен мъж, но понякога многото ум е недостатък, който може да ти коства живота. И ето, Храмов плати за острия си ум с живота си.

Ермилов ясно си спомни как отиде при адвоката. Веднага след като Олга му каза, че адвокатът се е отказал от делото, той изпита тревога. И се оказа, че е прав. Нещастният адвокат се паникьоса, когато разбра кой е дошъл при него — няма две мнения по въпроса. Той се страхуваше от Ермилов, защото знаеше кой стои зад него. Или по-точно, под него, а това бе още по-опасно. Защото, когато стоят ЗАД теб, изобщо не се знае дали ще се застъпят за теб, ако те сполети нещастие. А когато престъпните структури стоят ПОД теб, няма защо да се съмняваш, че ти ще им дадеш заповед и те ще изпълнят всичко.

Наложи се да премахнат Храмов. Но вече не можеше да разчита на Вартоломеев. Той провали и поръчката за Дударев, издъни се и с момчето, което беше свидетел, и го остави живо. Ермилов вече не му се доверяваше, а нямаше на кого другиго да възложи тази работа. Така че му се наложи сам да се заеме с адвоката.

И с Дударев нещата не станаха, както му се искаше. Отначало всичко вървеше гладко и Борис Гмиря намрази със страшна сила бившия воин — виждаше се и с просто око. Гмиря тласкаше следствието към обвинение срещу Дударев и това донякъде успокояваше Ермилов. Но после стана издънката с бабичката, която трябваше да разпознае Дударев. Ермилов тъй и не разбра какво се е случило там, защото Гмиря изведнъж престана дори да споменава как върви разследването. До този момент можеше да си размени поне две-три думи с него, но сетне сякаш онемя. Ала фактът си е факт — разпознаването не постигна ефект. Изведнъж управлението за борба с наркотиците ни в клин, ни в ръкав нахлу във фирмата на Вартоломеев. Може би заради бабичката? Всичко бе възможно.

Но какъв беше смисълът от всичко това? Той искаше да убие Дударев, защото Олга го обичаше. Дударев остана жив. И какво следваше оттук нататък? Ермилов за пръв път се замисли какво щеше да стане, ако замисълът му бе успял и Дударев беше загинал. Нима Олга щеше да престане да го обича? Не. Тя винаги щеше да го помни и да тъгува за него. Нима Олга щеше да започне да се отнася по-добре към мъжа си? Това също нямаше да се случи. Какъвто е бил мъжът, такъв си и остава. Може би Олга никога повече нямаше да му изневерява? И това не беше сигурно. Който го е направил веднъж, винаги може да го направи и втори път.

Тогава защо беше нужно всичко това? Защо се захвана с цялата тази работа?

Седейки в колата си в десет и половина вечерта в събота, двайсети юни, Михаил Ермилов нито за миг не се разкая за онова, което извърши. Не се разкая за смъртта на Елена Дударева, на Костя Вяткин, на адвоката Храмов. Не се разкая, че заради него насмалко не загина шестнайсетгодишният Денис Баженов. Той не изпитваше жалост към тях. Той съжаляваше себе си. Ревността е страшно чувство и може да бъде преодоляна само с усилията на собствената ти воля, а не като манипулираш други хора. Ермилов така и не разбра това. Той знаеше и разбираше само едно: че Олга го е излъгала, че му е изневерила, и той трябва да направи всичко възможно, за да сложи край на това. Така че на света да няма никакъв Дударев. А Олга да остане с него — с Ермилов. Така си мислеше той тогава — в самото начало. И затова се захвана с цялата тази работа. Но сега, когато се прибираше вкъщи от лагера, където синът му прекарваше ваканцията си, той изведнъж осъзна, че дори ако всичко бе станало така, както го бе замислил, то пак нямаше да го спаси. Той продължаваше да полудява от ревност и все така не вярваше на жена си. Всичко се оказа безсмислено.

Ермилов запали неохотно мотора и пое към Москва. Автомобилът беше с климатик, затова Михаил Михайлович пътуваше със затворени прозорци. Той не забеляза как внезапно задуха силен вятър. Усети се едва когато видя, че право срещу предното му стъкло лети рекламно табло. Замисли се за секунди дали да не спре и да изчака бурята да отмине, но реши да продължи, докато завали. Може би дъждът нямаше да е силен, нямаше да се лее като из ведро и той щеше да пътува без особени проблеми. Но при всички случаи трябваше да побърза, защото, току-виж, успял да изпревари бурята и да стигне до вкъщи, преди да се е развихрила. Ермилов даде газ. Шосето бе пусто и той ускори до сто и трийсет километра в час.

Дори не успя да разбере какво се случи, когато едно огромно дърво падна на пътя точно пред предните гуми на автомобила. Ермилов се заби в ствола му с пълна скорост. Колата се преобърна няколко пъти и се запали, но Михаил Михайлович не усети обгарянията. Той умря намясто, защото воланът проби гръдния му кош.

Изминаха три дни. Москва се съвземаше от урагана, какъвто не помнеха дори и най-възрастните хора. Едни ликвидираха последиците от развилнялата се стихия, други мъкнеха на бунището остатъците от онова, което доскоро е било техен любим автомобил или гаражна клетка, трети посещаваха ранените в болниците, а четвърти погребваха близки хора. Отначало съобщиха, че по време на стихийното бедствие са загинали петима души, след това започнаха да уточняват данните и към края на разчистването на града и областта от затрупванията цифрата стана значително по-голяма.

Олга Ермилова научи за гибелта на мъжа си в неделя през деня. Отначало тя не се притесни особено, когато в десет часа вечерта мъжът й още не се бе прибрал вкъщи, защото знаеше, че Михаил я избягва и се старае да си идва колкото може по-късно. Когато в единайсет вечерта ураганът се развилня, Олга се разтревожи. В три през нощта, някъде около час след като природата се успокои, мъжа й все още го нямаше и Олга реши, че заради бедствието са повикали всички служители на милицията на работа. В десет сутринта се обади в службата на Михаил, но никой не й отговори. И изведнъж тя ясно осъзна, че него го няма не само вкъщи. Него го нямаше изобщо.

А към пет часа привечер й съобщиха вестта.

В сряда при нея дойде Дударев. След дните, прекарани в килията, той изглеждаше зле, бе отслабнал, лицето му беше хлътнало, но в очите му блестяха злобни пламъчета. Той се обади на Олга и я попита къде могат да се срещнат. Тя му каза, че може да дойде в дома й.

— Пуснаха ме — заяви Георгий още на прага.

— Виждам — отвърна тихо Олга, без да го поглежда в очите.

— Не се ли радваш?

— Радвам се за теб.

— Пуснаха ме изобщо, не разбираш ли? Гадните ченгета най-сетне разбраха, че не съм виновен за смъртта на Елена.

— Разбирам, Георгий. Пуснали са те изобщо.

Дударев погледна Олга по-внимателно и понечи да я прегърне, но тя се отдръпна.

— Не ме ли обичаш вече? — попита той, без сам да вярва на думите си.

Тя очакваше този въпрос, очакваше го отдавна и знаеше, че ще се наложи да му отговори. Ако не искаше всичко да започне отначало, трябваше да събере остатъците от решителността си и да отговори. Беше подготвила отговора си предварително, но в този момент бе на ръба да се разтрепери. Може би не трябваше да прави това? Тя остана сама, Георгий също е сам и нямаше нищо лошо в това, че ще бъдат заедно. Нали съществуваше онази половин година, през която им бе толкова хубаво. Половин година, през която й се струваше, че е щастлива. И може би това усещане не е изчезнало напълно? Може би всичко щеше да се върне? Щеше да й бъде толкова трудно сама… Не, не биваше да го прави. Ако искаше да запази поне капчица уважение към себе си след всичко онова, което извърши, трябваше да отговори така, както бе решила.

— Не, не те обичам — каза, без да чува думите си.

Георгий очевидно не очакваше такъв отговор. По небръснатото му мрачно лице се изписа недоверие, сякаш му се струваше, че не е чул добре.

— Как да разбирам това? Вчера ме обичаше, а днес вече не ме обичаш?

— Да, днес вече не те обичам.

— И няма да се виждаш повече с мен, така ли?

— Няма.

Ето това е, каза всичко. Нямаше път назад, вече не можеше да каже, че се е пошегувала или се е изразила неточно и не са я разбрали правилно. Всичко беше абсолютно ясно. Олга изпита облекчение, ако подобно чувство изобщо беше възможно в навечерието на погребението на мъжа й.

Дударев закрачи нервно по коридора, мушнал ръце в джобовете на панталоните си.

— Оля, какво става? Обидил ли съм те с нещо? Обясни ми, моля те.

— Не мога да направя нищо по този въпрос, Георгий — отвърна с безизразен глас тя. — Не искам повече да бъда с теб. Не искам.

— Значи така — каза заплашително Георгий Николаевич. — Докато при мен всичко беше наред, ти ме обичаше, но веднага след като ме сполетя нещастие — край, марш оттук, нямаме нужда от омърсени хора, ние обичаме чистичките. Така ли?

Олга помълча, сетне се отдалечи от Дударев в срещуположния ъгъл на стаята и остана права, притиснала гръб до стената. В момента нямаше нужда от обяснения, но рано или късно това трябваше да стане, така че по-добре да е сега. Нямаше смисъл да отлага.

— Знаеш ли, още от самото начало не вярвах, че си невинен. Бях сигурна, че ти си убил жена си. В очите ми ти беше омърсен до невъзможност. Но аз ти намерих адвокат, намерих пари, за да му платим, съгласих се мъжът ми да си навлече служебни неприятности, само и само да те измъкна. А знаеш ли защо не ти вярвах? Защото ти дори не намери време просто да поговориш с мен. Да поговориш човешки, разбираш ли? Спокойно и искрено. Да ми обясниш всичко. Да се закълнеш, че си невинен. Но ти не го направи. Разговаряше с мен през зъби, нареждаше ми. Държеше се така, както се държат наистина виновните хора. Разбери ме, Георгий, аз не се обидих, проблемът не е в това.

— А в какво е проблемът? — попита сухо той.

— В това, че ти не смяташе за необходимо да се държиш по друг начин. Беше ти все едно какво мисля и какво чувствам. Изобщо не ти пукаше за мен. Просто ме използваше като вещ, като някакъв уред, който може да ти помогне да докажеш, че си невинен. Не искам никой да ме използва. За теб хората са боклуци, те са нищо, ти не се съобразяваш с тях, а просто ги използваш за своите цели. Не искам да ме използваш повече. Разбираш ли?

Георгий се разсмя. Отиде при Олга, прегърна я силно и не й позволи да се отскубне.

— Какво говориш, Оля? — занарежда тихичко той, целувайки косите й. — Какви глупости си измислила? Просто си изморена, жегата те е изтормозила. И си разбрала всичко погрешно. Аз много те обичам. Днес не си в настроение, хайде да се видим утре сутринта. Ще се обадиш в службата си, че няма да ходиш на работа, и ще прекараме целия ден заедно — както преди, нали помниш? Ще се разходим, ще идем на панаира на книгата, ще седнем в някой ресторант и ще отпразнуваме освобождаването ми.

— Утре не мога.

— Защо? Какво чак толкова сериозно имаш да вършиш? И изобщо какво по-важно от нашата любов може да съществува?

— Утре погребвам мъжа си. Той загина по време на урагана.

Олга се изненада, че успя да изрече това спокойно, без да се разплаче. Дори гласът й не трепна. Дударев се отдръпна и я погледна стреснато.

— Ти… Шегуваш ли се?

— Според мен погребението на съпруга ми не е повод за шеги.

— Оля, но защо не ми каза веднага? Как така? Аз стоя тук като глупак и плещя нещо за любовта, а ти мислиш за погребението. Няма нищо странно, че говориш такива глупости.

— Точно така, Георгий, няма нищо странно. Чуваш ли се какво говориш? Осъзнаваш ли какво става? Моят мъж загина, синът ми остана без баща, а ти си мислиш само за едно: колко глупаво изглеждаш. Точно за това ти говорех. За теб хората са боклуци. За теб съществува единствено Георгий Дударев, който стои в центъра на вселената. Извинявай, но аз си имам своя вселена и тя вече не се върти около теб. Моля те, върви си.

Тя наистина искаше той да си отиде. Човекът, който през последната половин година й беше толкова близък и скъп, изведнъж се оказа чужд, неприятен и абсолютно излишен. Боже мой, защо извърши всичко това? Как можа да се влюби толкова безогледно в това егоистично чудовище? Къде беше гледала? Георгий не се бе променил сега, той винаги е бил точно такъв, но на нея й се струваше, че е прекрасен, свестен, умен, че е най-добрият. За да го спаси, тя дори се реши да причини болка на съпруга си. Ако не бе постъпила така, Михаил нямаше да се отчужди от нея и в събота щяха да отидат заедно при сина им. И сигурно щяха да си тръгнат много по-рано от лагера. Олга разбираше, че Михаил се е задържал толкова дълго, за да се прибере колкото се може по-късно вкъщи, където се чувстваше направо непоносимо. Щяха да си тръгнат по-рано и до единайсет часа вечерта, когато се развихри ураганът, щяха да са си у дома. А може би изобщо нямаше да отидат в събота, а в неделя. И той щеше да е жив. Но Михаил загина и това стана само заради нея. Ако той не бе научил за изневярата й, те нямаше да се отчуждят. А той нямаше да научи за изневярата, ако Олга не му беше изневерила. Това е. Тя принесе мъжа си в жертва… И за какво? На кого? Заради съмнителното щастие да бъде до този чудовищен егоист, до този студен и всъщност жесток човек? Заради внезапния си романтичен порив, временното си умопомрачение? Но защо, защо не можа да погледне ситуацията отстрани по-рано и да разбере, че тази опасност дебне всички жени, чиито мъже са прекалено заети с работа. Мъже, които работят от сутрин до вечер, викат ги и по празниците, и в почивните дни, и посред нощ. А на жените им се иска да ходят заедно с тях по изложби, на концерти и при приятели, иска им се да обсъждат с тях новостите в литературата и в киното, но нима могат да ги обсъдят с мъжете си, които нямат време да прочетат нова книга или да гледат нов филм. Те нямат време, а дори и да имаха, нямаха сили да ходят на гости при приятели или по изложби. В малкото си свободни от работата часове мъжът й искаше да си полежи и да помълчи — това бе толкова естествено и нормално. Но защо тя се отнасяше към това като към нещо обидно и неправилно? И тя, и много други жени влизаха в такива капани. Те искаха да бъдат приятели с мъжете си и да получават вниманието им, но съпрузите им бяха ангажирани само с едно: с работа, работа и пак работа… И ето че тогава жените срещаха човека, който разполага с много повече свободно време, човека, който обсъждаше с тях всичко, което те биха искали да обсъдят със съпрузите си, и започваше кошмарът от непрекъснати, оплетени една в друга лъжи, хитрости, криеници. Една обикновена криза в общуването тласкаше жените към постъпки, за които впоследствие страшно съжаляваха. Можеше да мине съвсем малко време и да се окаже, че тайният любим не е чак толкова умен, не е чак толкова достоен за уважение и дори изобщо не е почтен, но всичко вече е свършило, съпружеският живот е отровен с лъжи и по-нататък вече нищо няма значение…

— Върви си, Георгий — повтори Олга, тъй като видя, че Дударев няма намерение да си тръгва. Беше се настанил удобно на дивана и я наблюдаваше с интерес, сякаш тя бе някакво странно изкопаемо.

— Още утре ще съжаляваш за думите си — заяви уверено той. — Опомни се, Оля. Утре ще погребеш мъжа си и какво ще правиш оттук нататък? Готова ли си да останеш сама?

Направо й прилоша и изпита отвращение от мисълта, че го бе обичала толкова силно. И то съвсем доскоро. Колко бързо се променяше всичко!

— Не знам — отвърна честно тя. — Може и да ми бъде трудно сама. Но съм абсолютно сигурна, че не искам да бъда с теб, и не изпитвам никакво съмнение за това.

Известно време Георгий продължи да седи неподвижно, сякаш обмисляше онова, което чу, сетне стана, излезе в антрето и затръшна външната врата. Олга отиде в кухнята, извади бутилка коняк от шкафа, напълни цяла чаша и я изпи на един дъх.

— Прости ми, Миша — каза тихичко тя. — Поне това направих.

Изминаха още две седмици и Настя отиде в болницата за последен път. Предстоеше да изпишат Денис Баженов. Той вече ставаше от леглото и двамата с Артьом дори се разхождаха покрай сградата. Настя не можеше да си обясни защо посещава редовно Денис, тъй като разполагаше със съвсем малко свободно време, но когато се замисли, осъзна, че се чувства донякъде виновна за случилото се. Ако Артьом не се бе влюбил толкова детински в гласа й, Денис нямаше да ревнува и никога нямаше да извърши онази глупост, която направи, за да си възвърне вниманието и любовта на Артьом.

— Знаете ли какво измислихме? — каза тържествено Денис, когато Настя влезе в стаята при него. — И двамата ще отидем да работим като доброволни помощници в Центъра за защита от стреса. Нали този метод ми помогна страшно много, а това означава, че може да помогне на доста други хора и направо е обидно, че почти никой не знае нищо за него. Вече се разбрахме с Вадим и той каза, че доктор Алиев няма да има нищо против.

— А какво ще правите там? — изненада се Настя. — Вие не сте специалисти и нямате никакво образование.

— Това няма значение — намеси се Артьом. — Ще мием пода, ще поправяме столовете, ще вършим всичко. С Денис дълго го обсъждахме и осъзнахме, че сме открили дело, на което бихме искали да се посветим. И двамата.

Той наблегна на последните думи и Настя разбра всичко. Разбра и оцени жертвата, която деветнайсетгодишният младеж правеше с готовност в името на приятелството, въпреки че искаше да стане музикант…

Когато Настя се накани да тръгва, Артьом отиде да я изпрати. Той винаги я изпращаше и Денис вече не се дразнеше, когато виждаше, че приятелят му излиза от стаята заедно с нея.

— Анастасия Павловна, искам да ви благодаря — започна малко притеснено Артьом, когато излязоха от сградата.

— За какво?

— За Ирина Астапкина. Ако не бяхте вие, никога нямаше да разбера, че има човек, който пише такива стихове и пее толкова хубаво.

— Радвам се, че песните й са ти харесали — усмихна се Настя. — И аз много ги харесвам.

— Не, става дума за друго… — Артьом спря, подбирайки думите си. — Не е важно дали ми харесват или не. Важното е какви мисли ти хрумват, след като чуеш песните й.

— И какви мисли ти хрумнаха? — попита тя.

— Разбрах, че човек трябва да умее да е щастлив във всеки момент, а не да чака щастието да настъпи някога по-късно. Разбирате ли ме? Сигурно не обяснявам добре… Ето например, тя има една песен за Нова година.

— Знам тази песен — кимна Настя. — Винаги ми се е струвала много тъжна. Когато я чух за пръв път, дори плаках.

— Аз също плаках — призна си Артьом. — И представяте ли си, изведнъж погледнах часовника и видях как стрелките се движат, движат, движат неумолимо, нищо не може да ги спре и те наистина изяждат времето, крадат го. Стигат до дванайсет — и един час вече е изчезнал, изчезнал е един ден, изчезнала е една година. Те са я откраднали. Винаги толкова нетърпеливо очакваме този празник, имам предвид Нова година, сякаш сме решили предварително, че всичко покрай нас е лошо и безинтересно, а утре ще започне новата година и всичко ще стане по-добро. Разбирате ли? Още от раждането ни сякаш ни втълпяват, че трябва да мислим само за бъдещето и да живеем само с утрешния ден. Ами ако днешният ден е най-хубавият от всичко, което се е случило до този момент, което се случва в момента и което ще се случи през целия ни живот? А ти дори не си забелязал това, не си го видял, не си го разбрал и едва когато вече си много стар, изведнъж започваш да осъзнаваш, че това е била най-хубавата година в живота ти, но е отминала толкова отдавна, че ти си я пропуснал, не си я оценил и все си очаквал нещо по-добро. Говоря объркано, нали? Така ме гледате, че… Глупости ли дрънкам?

— Не, Артьом — отвърна много сериозно Настя. — Говориш много верни неща, а аз те гледам така, защото се изненадвам.

— Изненадвате ли се? — попита напрегнато той. — От какво се изненадвате?

— От твоята мъдрост. Само на деветнайсет години ти се оказа далеч по-силен и по-мъдър от много възрастни. Аз също осъзнах тези неща и дълго ги обмислях, но това се случи съвсем наскоро. Разбираш ли? Аз съм на трийсет и осем години и осмислих тази истина едва сега. А освен това… Ти каза, че искаш да станеш композитор. А сега двамата с Денис сте решили да се посветите на делото на доктор Алиев. Толкова лесно ли се отказа от мечтата си?

Настя дори не знаеше защо попита Артьом за това. Отговорът й беше известен, но тя искаше да се убеди, че не е сгрешила. Струваше й се твърде невероятно, че един толкова млад човек е в състояние да направи такава зряла крачка.

— Знаете ли, Анастасия Павловна, реших, че може би не е нужно да ставам композитор. Заради слепотата си не бих могъл да се занимавам пълноценно с това, което означава, че няма да мога да правя музика, а… някакво подобие на музика. Нещо като призрачна музика. Общо взето, няма да е истинска. А се страхувам, че всички ще ме смятат за инвалид, ще ме съжаляват и ще си казват: браво на него, сляп е, а свири. И тъй нататък. Ще ме съжаляват и от съжаление ще лъжат, че пиша хубава музика, която всъщност ще е лоша. Не искам да става така. Не желая да се измъчвам от подозрения, че хората около мен са неискрени. И открих работа, която мога да върша независимо от очите си, разбирате ли! И Денис ще е до мен, защото на него това също му е интересно. А по-нататък може и да се върна към музиката. Нали вие също ми казахте, че интересите на хората се променят. Утре това отново ще бъде музиката, но днес е… Днес е друго.

Той не каза „приятелството“ или „Денис“. Той каза „друго“, като инстинктивно и деликатно избегна патетиката.

„Направо е невероятно — мислеше си Настя, докато се прибираше към къщи от болницата, — откъде се взе толкова проникновено прозрение у това съвсем младо момче? Дори и някои възрастни не осъзнават тези неща. Всъщност казват, че децата, които още от малки страдат от някакъв недъг, порастват и помъдряват много по-рано и изобщо душата им е устроена по друг начин“.

Настя пътуваше с метрото и си мислеше колко различна може да е ревността. Имаше две разновидности в проявата на ревност: да унищожиш съперника си или да се извисиш над него. Първият път беше по-лесен и страшно много хора тръгваха по него. Ограничаваха контактите на любимия си човек с онзи, от когото ревнуваха, не му позволяваха да направи крачка без контрол, принуждаваха го да се отчита за всяка минута и за всяко телефонно обаждане. Опитваха се да пропъдят колкото се може по-далеч съперника си, ако имаха такава възможност. Или да отведат любимия си човек на друго място, в друг град или в друга страна. Можеха да компрометират съперника си, като разкажат нелицеприятни истини за него или го заливат с помия на всеки ъгъл, за да унищожат репутацията му, което бе още по-лесно. И накрая можеха да го убият. Вариантите бяха много, но смисълът беше един: да направиш невъзможно общуването на любимия си човек с онзи, който му е по-интересен и по-скъп, отколкото си ти. В действителност това бе върхът на егоизма, но никой не поглеждаше на проблема в толкова оголен вид. Точно по този път беше тръгнал опитният следовател и съвсем зрял мъж полковник Ермилов.

Но имаше и друг път: да докажеш на любимия си човек, че изобщо не си по-лош, че си достоен за любов, внимание и уважение, че имаш такива качества, които твоят съперник не притежава. Този път беше труден и дълъг и изискваше тежък труд и огромно търпение. Много малко хора избираха този път на борба за любовта си. Но шестнайсетгодишният Денис Баженов бе избрал точно него. Макар да го направи неумело, макар да извърши всичко неправилно, неговият избор беше такъв — трудният и тежък път. И дори само заради това той бе достоен за уважение и обич. Със самия факт, че направи такъв избор, той доказа, че се различава от много други хора и че е по-добър от тях. Дано Господ му даде щастие, защото е добър човек.