Проклятието над Прогонващия духове

Глава 13 Изгарянето

- Алис! - изкрещях, взирайки се слисано в отворената порта. - Какво си направила?

Тя вдигна поглед към мен с блеснали от сълзи очи.

Ключът беше още в ключалката. Гневно го грабнах и го пъхнах обратно в джоба на бричовете си, заравяйки го дълбоко в железните стружки.

- Хайде! - процедих, прекалено вбесен, за да говоря. - Трябва да се измъкнем оттук.

Протегнах лявата си ръка, но тя не я пое. Вместо това притисна своята, окървавената, към тялото, и погледна надолу към нея, трепвайки от болка.

- Какво е станало с ръката ти? - попитах.

- Нищо особено - отвърна тя. - Скоро ще е съвсем добре. Сега всичко ще бъде наред.

- Не, Алис - отвърнах, - няма. Сега цялото Графство е в опасност, заради теб.

Дръпнах леко здравата й ръка и я поведох надолу по тунела, докато стигнахме до реката. Досами водата тя издърпа ръката си от моята, а аз не заподозрях нищо. Просто пресякох бързо. Едва когато стигнах до другата страна, погледнах назад и видях Алис все още да стои там, загледана надолу към водата.

- Хайде! - извиках. - Побързай!

- Не мога, Том! - извика в отговор Алис. - Не мога да пресека!

Сложих свещта долу и се върнах за нея. Тя се дръпна, но аз я сграбчих. Ако беше започнала да се бори, изобщо нямаше да имам шанс, но в момента, в който ръцете ми я докоснаха, тялото на Алис се отпусна и тя падна върху мен. Без да губя време, прегънах колене и я вдигнах на рамо, така, както бях виждал Прогонващия духове да носи вещица.

Разбирате ли, нямах съмнение. Щом не можеше да пресече течаща вода, значи Алис се беше превърнала в това, в което Прогонващия духове винаги се беше боял, че ще се превърне. Замесването и с Изчадието най-сетне я накара да мине на страната на мрака.

Една част от мен искаше да я остави там. Знаех, че Прогонващия духове щеше да стори тъкмо това. Но аз не можех. Вървях против волята му, но трябваше да го направя. Тя все още си беше Алис и бяхме преживели заедно много неща.

Макар да бе лека, все пак беше доста трудно да прекося реката с нея на рамо, и се мъчех да пазя равновесие по камъните на брода. Това, което влошаваше положението, бе фактът, че щом тръгнах да пресичам, Алис взе да вие жално, сякаш я измъчваха.

Когато най-сетне стигнахме другата страна, аз я свалих отново на крака и вдигнах свещта.

- Хайде! - казах, но тя просто стоеше там разтреперана и трябваше да хвана здраво ръката й и да я влача със себе си, докато стигнахме до стъпалата, които водеха нагоре към избата.

Щом се върнахме там, оставих свещта на пода и седнах на ръба на стария килим. Този път Алис не седна. Просто скръсти ръце и се облегна на стената. Никой от нас не проговори. Нямаше нищо за казване и бях твърде зает да мисля.

Бях спал дълго и преди съня, и след него. Отидох да надникна от вратата към горния край на стълбите за избата и видях, че слънцето тъкмо клони към заник. Щях да изчакам още половин час, а после да тръгвам. Отчаяно исках да помогна на Прогонващия духове, но се чувствах напълно безсилен. Болеше ме дори да си помисля за онова, което щеше да му се случи, но какво можех да направя срещу десетки въоръжени мъже? А нямаше да отида до хълма с фара само за да гледам изгарянето. Не можех да понеса това. Не, отивах у дома да видя мама. Тя щеше да знае какво трябва да правя по-нататък.

Може би животът ми като чирак на гонител на духове беше приключил. Или тя можеше просто да предложи да замина на север от Кастър и да си намеря нов господар. Беше трудно да знам какво би ме посъветвала да направя.

Когато прецених, че е време, издърпах сребърната верига изпод ризата си, където я бях вързал, и я прибрах обратно в торбата на Прогонващия духове при наметалото му. Както казва винаги татко: „Ако не прахосваш, няма и за липси да се ядосваш!“. Така че освен това върнах на местата им в торбата солта и желязото - толкова, колкото успях да измъкна от джобовете на панталона си.

- Хайде - казах на Алис. - Ще те измъкна.

И така, наметнат с наметалото си и носейки торбата и тоягата, аз се качих по стъпалата, после използвах другия си ключ, за да отключа задната врата. Щом излязохме в двора, я заключих отново зад нас.

- Сбогом, Алис - казах, обръщайки се да си тръгна.

- Какво? Не идваш ли с мен, Том? - запита настойчиво Алис.

- Къде?

- На изгарянето, разбира се, за да намерим Инквизитора. Той ще получи каквото си търсеше. Това, което заслужава. Ще му платя за онова, което стори на горката ми стара леля и на Маги.

- И как ще направиш това? - попитах.

- Дадох на Изчадието кръвта си, разбираш ли - каза Алис; очите й се отвориха много широко. - Проврях пръстите си през решетката и то я изсмука изпод ноктите ми. Може и да не харесва момичета, но обича кръвта им. Взе каквото искаше, така че договорът е скрепен и сега то трябва да прави каквото казвам. Трябва да изпълнява волята ми.

Ноктите на лявата ръка на Алис бяха почернели от засъхнала кръв. Отвратен, аз се извърнах и отворих дворната порта, излизайки навън в прохода.

- Къде отиваш, Том? Не можеш да си тръгнеш сега! - изкрещя Алис.

- Отивам си у дома да говоря с мама - казах, без дори да се обърна назад да я погледна.

- Върви си у дома при мама тогава! Ти си просто едно мамино детенце, мамино синче, и винаги ще бъдеш!

Не бях извървял повече от дузина крачки, когато тя се зададе тичеш-ком след мен.

- Не си отивай, Том! Моля те, не си отивай! - извика тя.

Продължих да вървя. Дори не се обърнах.

Следващия път, когато Алис извика след мен, в гласа й имаше истински гняв. Но нещо повече - звучеше отчаяна.

- Не можеш да си тръгнеш, Том! Няма да ти позволя. Ти си мой. Ти ми принадлежиш!

Докато тичаше към мен, аз се обърнах и я погледнах в лицето:

- Не, Алис - рекох. - Не ти принадлежа. Принадлежа на светлината, а сега ти принадлежиш на мрака!

Тя посегна напред и сграбчи лявата ми ръка над лакътя много здраво. Почувствах как ноктите й се врязват в плътта ми. Трепнах от болката, която ми причини, но отвърнах без колебание на погледа й.

- Не знаеш какво направи! - казах.

- О, да, зная, Том. Знам точно какво направих и един ден ти ще ми благодариш за това. Толкова се тревожиш за скъпоценното си Изчадие, но, повярвай ми, то не е по-лошо от Инквизитора - каза Алис, като пусна ръката ми. - Това, което сторих, го сторих заради всички ни, заради теб и мен, дори заради стария Грегъри.

- Изчадието ще го убие. Това е първото нещо, което ще стори!

- Не, грешиш, Том! Не Изчадието иска да убие стария Грегъри, а Инквизиторът. Точно сега Изчадието е единствената му надежда за оцеляване. И всичко това е благодарение на мен.

Почувствах се объркан.

- Виж, Том, ела с мен и ще ти покажа.

Поклатих глава.

- Е, независимо дали ще дойдеш с мен, или не - продължи тя, - аз все пак ще го направя.

- Ще направиш какво?

- Ще спася пленниците на Инквизитора. Всичките! И ще му покажа какво е да изгориш!

Отново погледнах сурово Алис, но тя не се дръпна от погледа ми. В очите й пламтеше гняв и в този момент почувствах, че тя би могла да погледне в очите дори Прогонващия духове - нещо, на което обикновено не беше способна. Алис наистина имаше намерение да изпълни казаното и ми се струваше, че Изчадието като нищо може да й се подчини и да й помогне. В края на краищата те бяха сключили нещо като договор.

Ако съществуваше някакъв шанс да спася Прогонващия духове, тогава трябваше да съм там, за да му помогна да стигне на сигурно място. Изобщо не ми се нравеше да разчитам на такова коварно създание като Изчадието, и все пак какъв избор имах? Алис се обърна в посока на възвишението със сигналните огньове и аз бавно тръгнах след нея.

Улиците бяха пусти и вървяхме бързо, отправяйки се на юг.

- По-добре да се отърва от тази тояга - казах на Алис. - Може да ни издаде.

Тя кимна и посочи към стара разнебитена колиба.

- Остави я ей там отзад - рече. - Можем да я приберем на връщане.

На запад в небето все още бе останала някаква светлина и се отразяваше в реката, виеща се под височините на Уортъм.

Погледът ми беше привлечен нагоре към заплашително издигащия се хълм за сигнални огньове. По-ниските склонове бяха покрити с дървета, чиито листа вече започваха да капят, но отгоре имаше само трева и ниски храсти.

Оставихме зад гърба си последните къщи и се присъединихме към множество от хора, които пресичаха тесния каменен мост над реката, вървейки бавно през влажния, неподвижен въздух. На речния бряг имаше бяла мъгла, но скоро се издигнахме над нея, когато започнахме да се изкачваме през дърветата, вървейки с усилие през големи купчини влажни, плесенясващи листа, за да излезем недалеч от хребета на хълма. Вече се беше събрала голяма тълпа, и с всяка изминала минута пристигаха още хора. Имаше три огромни купчини клони и вейки, готови за запалване, най-голямата - поставена между другите две. От тези клади се издигаха дебелите дървени колове, към които щяха да бъдат привързани жертвите.

Високо на хълма със сигналните светлини, с разстилащите се под нас светлини на града, въздухът беше по-свеж. Мястото се осветяваше от факли, прикрепени към високи, тънки дървени прътове, които се полюшваха едва доловимо на лекия западен бриз. Но имаше малки участъци тъмнина, където лицата на хората от тълпата бяха в сянка, и аз последвах Алис в един от тях, така че можехме да гледаме какво става, без ние самите да бъдем забелязани.

На пост, с гръб към кладите, стояха дузина едри мъже с черни качулки, само с прорези за очите и устата. В ръце носеха тояги и изглеждаха изпълнени с желание да ги използват. Това бяха помощниците на палача, които щяха да помагат на Инквизитора с изгарянето и, ако е необходимо, да удържат тълпата.

Не бях сигурен как щеше да се държи тълпата. Струваше ли си да се надявам, че хората можеше да направят нещо? Всички роднини и приятели на осъдените щяха да искат да ги спасят, но не беше сигурно дали бяха достатъчно на брой, за да направят опит за спасяване. Разбира се, както беше казал брат Питър, имаше много хора, които обичаха публичните изгаряния на клада. Мнозина бяха дошли да се забавляват.

Едва ми беше хрумнала тази мисъл, когато в далечината чух равномерно биене на барабани.

- Горете! Горете! Горете, вещици, горете! - сякаш тътнеха барабаните.

При този звук тълпата взе да мърмори, гласовете на хората се усилиха до рев, който накрая избухна във високо дюдюкане и съскане. Инквизиторът се приближаваше, извисявайки се върху големия си бял кои, а зад него бавно се тътреше откритата каруца със затворниците. Други конници яздеха успоредно с каруцата и зад нея, а на хълбоците им бяха препасани саби. Зад тях, пеша, наперено вървяха дузина барабанчици, чиито ръце се повдигаха и спускаха драматично в такт с ритъма, който отмерваха.

- Горете! Горете! Горете, вещици, горете!

Изведнъж цялото положение ми се стори безнадеждно. Някои в предната редица на тълпата започнаха да замерват пленниците с гнили плодове, но стражите отстрани, вероятно обезпокоени да не бъдат уцелени погрешка, извадиха сабите си и препуснаха право към тях, изблъск-вайки ги обратно в множеството, като с това накараха цялата тълпа да се люшне назад.

Каруцата се приближи и спря, и за пръв път можах да видя Прогонващия духове. Някои от пленниците бяха на колене и се молеха. Други надаваха вопли или скубеха коси, но господарят ми стоеше изправен, взрян напред. Лицето му изглеждаше изпито и уморено, а в очите му се четеше същото онова празно изражение, сякаш още не разбираше какво му се случва. На челото над лявото му око имаше нова тъмна синина, а долната му устна беше разцепена и подута - очевидно отново го бяха били.

Напред пристъпи свещеник, със свитък в дясната ръка, и ритъмът на барабаните се промени. Превърна се в дълбоко ехтене, което се усили до кресчендо, после внезапно спря, когато свещеникът започна да чете от пергамента.

- Жители на Прийстаун, чуйте това! Събрали сме се тук да станем свидетели на справедливата екзекуция чрез огън на дванайсет вещици и един магьосник, грешните клетници, които виждате пред вас сега. Молете се за душите им! Помолете се дано чрез болката те да могат да осъзнаят колко грешно е поведението им. Молете се те да поискат Божието опрощение и така да избавят безсмъртните си души.

Разнесе се нов глух тътен на барабани. Свещеникът още не беше приключил и в последвалата тишина продължи да чете:

-Нашият лорд-протектор, Върховният инквизитор, желае това да бъде урок за други, които може да изберат пътя на тъмнината. Гледайте как горят тези грешници! Гледайте как костите им пукат, а мазнината им се топи като лойта на свещ. Слушайте писъците им и през цялото време помнете, че това е нищо! Това не е абсолютно нищо в сравнение с пламъците на Ада! Нищо в сравнение с изпълнената с изтезания вечност, която очаква онези, които не потърсят опрощение!

Тълпата замлъкна при тези думи. Може би причината бе в страха от Ада, който свещеникът спомена, но си мислех, че по-вероятно е да е нещо друго. Беше това, от което сега се боях аз. Да стоят и да гледат ужаса на онова, което предстоеше да се случи. Осъзнаването, че жива плът и кръв щеше да бъде хвърлена в пламъците, за да понесе неописуема агония.

Двама от мъжете с качулки излязоха напред и грубо издърпаха от каруцата първата затворничка - жена с дълга сива коса, която се спускаше, гъста и сплъстена, по раменете, почти до кръста. Когато я повлякоха към най-близката клада, тя започна да плюе и да ругае, борейки се отчаяно да се отскубне. Някои хора от тълпата взеха да се смеят и да подмятат подигравки, наричайки я с обидни думи, но тя неочаквано се отскубна и хукна в тъмнината.

Преди пазачите да успеят да направят дори една крачка след нея, Инквизиторът пое покрай тях, яздейки в галоп коня си, изпод чиито копита хвърчеше кал от меката земя. Сграбчи жената за косата, усуквайки пръсти в къдриците й, преди да свие юмрук. После я дръпна нагоре с такава свирепа сила, че гърбът й се изви като дъга и тя беше почти вдигната във въздуха. Тя нададе висок, тънък вопъл, когато Инквизиторът я повлече обратно към стражите, които я сграбчиха отново и бързо я вързаха за един от коловете до най-близката клада. Съдбата й беше решена.

Сърцето ми се сви, когато видях, че Прогонващия духове беше следващият пленник, когото смъкнаха от каруцата. Поведоха го към най-го-лямата клада и го вързаха за кола в средата й, но той нито веднъж не се възпротиви. Все още изглеждаше просто объркан. Отново си спомних как ми беше казал, че изгарянето на клада е най-болезнената смърт, която човек може да си представи, и не одобряваше да се постъпва така с вещиците. Да го гледам вързан там, очакващ участта си, беше непоносимо. Някои от хората на Инквизитора носеха факли и си представих как запалват кладите, как пламъците се устремяват нагоре към Прогонващия духове. Беше твърде ужасно да си мисля за това, и по лицето ми се засти-чаха сълзи.

Опитах се да си спомня онова, което беше казал господарят ми - как нещо или някой наблюдава постъпките ни. Ако изживееш живота си правилно - беше ми казал той, - в час на нужда това нещо ще застане на твоя страна и ще ти даде от силата си. Е, той беше изживял живота си правилно и беше правил всичко така, както смяташе, че е най-добре. Следователно заслужаваше нещо. Нали?

Ако бях част от семейство, което ходеше на църква и се молеше повече, тогава щях да се помоля. Навикът не беше вкоренен в мен и не знаех как, но, без да го осъзнавам, взех да си шепна нещо. Не смятах да е молитва, но предполагам, че всъщност беше такава.

- Помогни му, моля те - прошепнах. - Моля те, помогни му.

Внезапно косъмчетата на тила ми започнаха да се движат и мигновено почувствах студ, силен студ. Приближаваше се някакво създание на мрака. Нещо силно и много опасно. Чух Алис да надава внезапно ахва-не и дълбок стон и веднага започна да ми причернява пред очите, така че когато се обърнах и посегнах към нея, не можех да видя дори ръката си пред лицето. Мърморенето на тълпата заглъхна в далечината и всичко стана неподвижно и тихо. Почувствах се откъснат от останалия свят, сам в тъмнината.

Знаех, че Изчадието е пристигнало. Не можех да видя нищо, но можех да го почувствам наблизо - огромен тъмен дух, голяма тежест, която заплашваше да ме смаже и да изцеди живота от мен. Бях обзет от ужас за себе си и за всички невинни хора, събрани там, но не можех да направя нищо, освен да чакам в тъмнината това да свърши.

Когато зрението ми се проясни, видях как Алис тръгва напред. Преди да успея да я спра, тя излезе от сенките и се запъти право към Прогонващия духове и двамата палачи при централната клада. Инквизиторът бе наблизо и гледаше. Когато тя се приближи, го видях как обърна коня си към нея и го пришпори в лек галоп. Само за миг си помислих, че има намерение да я прегази, но той спря животното, толкова близо, че Алис можеше да вдигне ръка и да го потупа по муцуната.

Жестока усмивка раздели лицето му и разбрах, че е познал в нейно лице една от избягалите затворници. Винаги ще помня онова, което направи Алис в следващия момент.

Във внезапната тишина, която се възцари, тя повдигна ръце към Инквизитора, сочейки към него с двата си показалеца. После се изсмя продължително и високо и звукът отекна право през хълма. Косъмчетата на тила ми отново настръхнаха. Това беше тържествуващ и предизвикателен смях и си помислих колко странно бе, че Инквизиторът се готвеше да изгори тези хора, до един несправедливо обвинени, до един невинни, докато пред него стоеше свободна и го гледаше в лицето една истинска вещица, с истинска сила.

След това Алис се обърна на пети и започна да се върти, като държеше ръцете си хоризонтално изпънати. Докато гледах, тъмни петна започнаха да се появяват по носа и главата на белия жребец на Инквизитора. Отначало бях озадачен и не разбрах какво става, но после конят изцвили уплашено и се изправи на задни крака и видях, че от лявата ръка на Алис летят капчици кръв. Кръв от мястото, откъдето току-що се бе нахранило Изчадието.

Появи се внезапен мощен вятър, ослепителна мълния и толкова силен гръм, че ме заболяха ушите. Намерих се на колене и дочух как хората пищят и викат. Погледнах назад към Алис и видях, че тя все още се върти, върти се като вихър, все по-бързо и по-бързо. Белият кон се изправи отново на задни крака, този път - хвърляйки от гърба си Инквизитора, който падна назад върху кладата.

Блесна нова мълния и изведнъж крайчецът на кладата се запали, пламъците запращяха нагоре, а Инквизиторът се озова на колене, заобиколен от пламъци. Видях как няколко от стражите се втурват напред да му помогнат, но тълпата също се придвижваше напред и един от стражите беше свлечен от коня си. След броени мигове започна истински метеж. От всички страни хората се съпротивляваха и бореха. Други хукваха да бягат и въздухът се изпълни с викове и писъци.

Пуснах торбата и затичах към господаря си, защото пламъците се движеха бързо, заплашвайки да го погълнат. Без да мисля, се втурнах право през кладата, чувствайки горещината на огъня, който вече започваше да обхваща по-големите парчета дърво.

Помъчих се да го развържа, с пръсти, неумело дърпащи възлите. Вляво от мен един мъж се опитваше да освободи сивокосата жена, която бяха вързали първа. Изпаднах в паника, защото не постигах нищо. Възлите бяха прекалено много! Бяха твърде стегнати, а горещината се усилваше!

Внезапно от лявата ми страна се раздаде тържествуващ вик. Мъжът беше освободил жената, и един поглед ми подсказа как: държеше нож и бе прерязал въжетата с лекота. Канеше се да я отведе от кладата, когато хвърли поглед към мен. Въздухът беше изпълнен с викове и писъци и с пукота на пламъците. Дори да бях извикал, нямаше да ме чуе, затова просто протегнах към него лявата си ръка. За миг той сякаш се поколеба, взрян в ръката ми, но после подхвърли ножа в моята посока.

Той не стигна до мен; падна в пламъците. Без дори да помисля, пъхнах ръка дълбоко в горящите дърва и го измъкнах. Отне ми само няколко секунди да прережа въжетата.

Това, че освободих Прогонващия духове, когато се намираше толкова близо до изгарянето на клада, ме изпълни с огромно чувство на облекчение. Но щастието ми бе краткотрайно. Далеч не бяхме в безопасност. Хората на Инквизитора бяха навсякъде около нас и беше твърде възможно да бъдем забелязани и заловени. Този път и двамата щяхме да изгорим!

Трябваше да го отведа от горящата клада до тъмнината оттатък; на място, където не можеха да ни видят. Това сякаш отне цяла вечност. Той се облягаше тежко на мен и правеше малки, несигурни крачки. Спомних си за торбата му, така че се отправихме към мястото, където я бях пуснал. Само благодарение на добрия късмет избегнахме хората на Инквизитора. От предводителя им нямаше и следа, но в далечината можех да видя как мъже на коне посичат със сабите си всеки, който бе достатъчно наблизо. Всеки момент очаквах някой от тях да се устреми към нас. Ставаше все по-трудно и по-трудно да напредвам: Прогонващия духове сякаш натежаваше все повече на рамото ми, а торбата му все още тежеше в дясната ми ръка. Но после някой друг хвана другата му ръка и вече се отправяхме към тъмнината на дърветата и към безопасността.

Беше Алис.

- Направих го, Том! Направих го! - изкрещя тя развълнувано.

Не бях сигурен как да отговоря. Разбира се, бях доволен, но не можех да одобря начина, по който бе действала.

- Къде е сега Изчадието? - попитах.

- Не се тревожи за това, Том. Обикновено мога да усетя кога е наблизо, а сега не го усещам никъде. Сигурно са му трябвали много сили да стори онова, което стори току-що, затова смятам, че се е върнало в тъмнината за известно време, за да се съвземе.

Не ми хареса как звучеше това.

- Ами Инквизиторът? - попитах. - Не видях какво стана с него. Мъртъв ли е?

Алис поклати глава:

- Изгори си ръцете, когато падна, това е всичко. Но сега знае какво е да гориш!

Когато каза това, аз усетих болката в собствената си ръка, лявата, която крепеше Прогонващия духове. Погледнах надолу и видях, че опакото на дланта ми беше разранено и покрито с мехури. С всяка стъпка, която правех, болката сякаш се усилваше.

Пресякохме моста заедно с блъскаща се тълпа от изплашени хора, всичките - припряно бързащи на север, нетърпеливи да се махнат далеч от безредиците и от онова, което щеше да последва. Скоро хората на Инквизитора щяха да се прегрупират, изгарящи от нетърпение да заловят отново пленниците и да накажат всеки, който бе изиграл роля в тяхното бягство. Щеше да пострада всеки, изпречил се на пътя им.

Дълго преди зазоряване вече бяхме далеч от Прийстаун и прекарахме първите няколко часа дневна светлина в порутен навес за добитък, страхувайки се, че хората на Инквизитора може да са наблизо, търсейки избягали затворници.

Прогонващия духове не беше казал нито дума, когато го заговорих, нито дори след като бях взел тоягата му и му я бях подал. Очите му още бяха празни и втренчени, сякаш умът му беше на съвсем друго място. Започнах да се тревожа, че ударът по главата му е бил сериозен, което не ми предоставяше голям избор.

- Трябва да го заведем обратно в нашата ферма - казах на Алис. -Мама ще може да му помогне.

-Няма обаче да се зарадва особено, че вижда мен, нали? - рече Алис. - Не и когато разбере какво съм направила. Нито пък онзи твой брат.

Кимнах, трепвайки от болката в ръката си. Това, което каза Алис, беше вярно. Щеше да е по-добре, ако не дойдеше с мен, но имах нужда от нея, за да ми помага с Прогонващия духове, който далеч не стоеше стабилно на краката си.

- Какво има, Том? - попита тя. Забеляза ръката ми и дойде от другата страна да я погледне. - Скоро ще оправим това - каза. - Няма да се бавя...

- Не, Алис, твърде опасно е!

Но преди да успея да я спра, тя се измъкна от навеса. Десет минути по-късно се върна с няколко парченца дървесна кора и листата на някакво растение, което не разпознах. Сдъвка със зъби кората, докато тя стана на влакнести късчета.

- Протегни ръката си! - нареди тя.

- Какво е това? - попитах със съмнение, но ръката наистина ме болеше, затова направих каквото ми каза.

Тя внимателно сложи късчетата кора върху изгореното място и уви ръката ми в листата. После измъкна един черен конец от роклята си и ги върза с него, за да ги закрепи.

- Лизи ме научи на това - рече тя. - Скоро ще премахне болката.

Канех се да възразя, но болката почти веднага започна да намалява. Това беше цяр, който Алис бе научила от една вещица. Цяр, който действаше. Странен бе този свят. От злото можеше да произлезе добро. И не ставаше дума само за ръката ми. Заради Алис и нейния договор с Изчадието бе спасен Прогонващия духове.